Мечът на тамплиерите

14.

— Трябваше да вземем пистолет — каза Пеги.

Двамата с Холидей лежаха досами ръба на стръмния склон, надвесен над замъка Келерман, който се издигаше насред широката поляна в равнината. С помощта на току-що закупения бинокъл Холидей успя да различи характерния розов блясък на газоразрядните живачни лампи с високо налягане; да, дори в пълен мрак замъкът щеше да грее ярко осветен като за холивудска премиера.

— Оръжията са глупаво нещо — каза Холидей и свали бинокъла. — Някой може да те простреля само защото си въоръжен.

— Странно разсъждение от един стар войник.

— Войникът никога няма да стане стар, ако надценява силата на огневата мощ — отвърна той. — Не бива да носиш оръжие, освен ако не си готов да убиеш някого, а точно в този момент нямам желание да убивам никого.

Пеги се намръщи.

— Док, не съм първокурсничка в Уест Пойнт! Не ми изнасяй лекции! Просто реших, че не би било зле да разполагаме с някакво оръжие, в случай че този тип Келерман е отговорен за убийството на професор Кар-Харис и опожаряването на дома на дядо.

— Не може да сме сигурни в това — възрази Холидей.

— Но изглежда логично. В противен случай нямаше да сме тук.

— Изказването на предположения, които не са подкрепени от доказателства, е причина, довела до избухването на много войни — каза Холидей. — Повтарям, пистолетът е лоша идея.

— Пак говориш назидателно, Док.

— Професионална деформация.

Той отново огледа територията на замъка. Нищо не помръдваше. Преди около час бе минал един микробус, за да докара новата смяна охранители. Осем въоръжени униформени мъже, всичките високи, здрави, млади и определено с арийска външност. Явно Аксел Келерман не бе сред работодателите, които вярват в равните възможности. Осмината мъже от предната смяна се качиха в микробуса и той замина.

Двайсетина минути по-късно се появи висок тъмнокос мъж, облечен в скъп костюм, със зелена тиролска шапка, украсена с четчица от свинска четина. Качи се в голям черен мерцедес седан и се отправи към Фридрихсхафен. Възможно бе това да е самият Аксел Келерман, но Холидей не беше сигурен.

Паркингът пред замъка беше празен.

Холидей насочи бинокъла наляво. В далечния край на склона, на разстояние около двеста метра, скрити донякъде зад борова горичка, се издигаха руините на стария замък. В спускащия се мрак очертанията му наподобяваха праисторически мегалити. Скалната издатина, върху която се издигаше замъкът, бе оградена с автентичната защитна стена, или поне с това, което бе останало от нея: четириметрова купчина ронещи се камъни и хоросан.

Отвъд стената се издигаше цитаделата с форма на огромен зъб, каменната крепост, разположена някога в сърцето на замъка, защитена от ров и подвижен мост, последният защитен рубеж на старите графове Келерман-Пинцгау.

Пеги извади от чантата си лъскав фотоапарат с размерите на цигарена кутия и направи няколко бързи снимки на руините.

— Какво правиш? — попита Холидей.

— Панорамни снимки.

— Ние сме нарушители, навлезли незаконно в частна собственост, не снимаме документален филм.

— Нарушители, бракониери, кинаджии, кой го е грижа? Правя си снимки и нищо повече, Док!

Обърна фотоапарата към Док и натисна копчето.

— Светкавицата не е включена — каза той. — Нищо няма да се получи.

— Глупости! — възрази Пеги. — Това нещо прави снимки и на лунна светлина. Добре дошъл в ерата на цифровите технологии, старче!

Холидей вдигна отново бинокъла и го насочи към замъка. Отново никакво движение. Единственият звук, който долавяше, бе лекият повей на топлия вятър, долитащ откъм гората.

— Добре — тихо каза той. — Задачата е ясна. Вървим приведени, така че силуетите ни да не се очертават на хоризонта; не искаме някой пазач, излязъл навън да изпуши една цигара, да ни забележи. Вървим към барбикана.

— Към кое?

— Кулата над портата, онова голямо квадратно нещо.

— Ясно!

— Тръгвай!

И тя тръгна. Той я последва след трийсетина секунди, като тичаше приведен.

Стигнаха старата кула и спряха. Дворът зад нея изглеждаше празен, потънал в мрак. Нищо не помръдваше. Някъде отдалеч долетя приглушеното тракане на колелата на преминаващ влак.

— Може би Драбек ни е пратил за зелен хайвер — предположи Пеги. — И само си губим времето.

— Притесняваш ли се?

— Чувствам се малко като престъпничка.

— Чак престъпничка едва ли. По-скоро нарушителка или бракониерка.

Изчакаха минута-две, за да успокоят дишането си.

— А сега какво следва? — попита Пеги.

— Пак ще тичаме — отвърна Холидей. — Към втората кула пред рова. Там ще минем по моста и ще влезем в цитаделата.

— Този път ти си първи — каза Пеги. — Ще дадем път на възрастта пред красотата.

— Както кажеш — съгласи се Холидей, направи няколко крачки, заобиколи кулата и надзърна към вътрешния двор. На броени метри от него се издигаха каменните руини, останали от резиденцията, която господарят на замъка използвал в мирни дни. Отвъд нея забеляза кръгла купчина камъни, най-вероятно от стар кладенец, а зад него — на десетина метра встрани — се издигаше централната кула, чиито двайсет и пет метрови стени се бяха извисили към нощното небе.

Останалата част от двора бе обрасла с трева и плевели. Нямаше и следа от пазач или случаен посетител. По земята не се виждаше нито едно боклуче, фас или кутийка от бира. Явно Келерман управляваше имението с желязна ръка. Холидей пое дълбоко въздух, изпусна го бавно, после хукна през двора и не спря, докато не се озова на сигурно място в сянката на портата на централната кула. След секунди Пеги дотича при него с дългите си крака, преметнала чантата си през рамо.

— Добре — каза тя. — А сега накъде?

Холидей погледна нагоре. Видя редицата дупки, пробити в каменния навес над портата. Дупки убийци, използвани за изливането на врящо масло върху обсадилите кулата врагове.

Тесен насип от пръст прекосяваше защитния ров. Преди векове подвижният мост бил изработен от дърво, а ровът бил пълен с вода и забити в дъното му остри колове — средновековна версия на съвременните противотанкови заграждения със задача да възпрепятстват придвижването на обсадни машини или сапьори, които да подкопаят и минират стените.

Холидей се зачуди кой ли е бил тук преди тях. Подобни места бяха наситени с история, те бяха самата история, окъпани в кръв, разрушени и в крайна сметка забравени. Кои ли рицари в железни доспехи бяха преминали през тази порта, кои ли принцове и крале?

— Историкът в теб май заговори — подкачи го Пеги, усмихвайки се в мрака.

— О, я млъкни! — скастри я шеговито той и се усмихна. — Познаваш ме прекалено добре. Да тръгваме.

Претичаха по тесния насип. Защитният ров се бе превърнал в плитка канавка, обрасла с трева и плевели. Добраха се до сводестия вход на кулата и се скриха под него. Разбира се, че всеки замък имаше своите отличителни характеристики, но като цяло архитектурата бе предвидима, подчинена на един и същи модел, като бургерите на „Макдоналдс“, които са едни и същи независимо дали си ги поръчваш в Нашвил, или в Новгород. Миналото лято Холидей бе завел група курсанти на посещение на разменни начала в Русия и наистина бе изял един „Биг Мак“ в Новгород, така че знаеше какво говори.

Централната кула би трябвало да се издига пет етажа над земята. Складове, административен етаж, някакъв вариант на графската резиденция, жилищен етаж и оръжейна. Над тях трябваше да има дървен покрив, покрит с каменни плочи, както и открита платформа за стрелците с лък. Трябваше да има и гардероби, както днес се наричаха шкафовете за дрехи, а през Средновековието — тоалетните, разположени на всеки етаж, изнесени леко навън от стените на кулата и изпразващи съдържанието си право в рова.

Под партерното ниво трябваше да има килии, използвани някога за затворници, а под тях се намираха кладенецът и водохранилището, използвани за запълване на защитния ров. Кулите се проектираха така, че водохранилището или цистерната да улавя дъждовната вода, което предоставяше на защитниците допълнителен източник на вода за готвене и чистене. Всичко бе замислено изключително ефективно, така че кулата да е в състояние да води самостоятелна отбрана, в случай че защитната стена на замъка бъде пробита. Отделните етажи бяха свързани посредством вити стълби, разположени между външната и вътрешната стена на кулата. Ако Драбек им бе казал истината, за да достигнат целта си, трябваше да се спуснат по една от старите стълби, които водеха надолу към килиите и водохранилището.

Холидей надзърна в мрака. Забеляза вдясно по-тъмната сянка на входна врата и я посочи.

— Натам. — Докосна Пеги по лакътя и двамата хукнаха по калдъръма, направен от камъни, някога били част от основите на кулата.

Стигнаха до вратата. От лявата страна на плиткия свод имаше тясна каменна стълба, която се спускаше надолу. Стъпалата й бяха протрити от вековна употреба. Малцина принцове и още по-малко крале бяха използвали тези стъпала. Те бяха предназначени за слугите и надзирателите в затвора.

Холидей извади от джоба си фенерче, слезе две стъпала и го включи. Стъпалата бяха широки не повече от трийсетина сантиметра и много стръмни.

— Внимавай — каза той и погледна през рамо. — Слизай бавно!

Продължи надолу по стълбите. С едната си ръка държеше фенерчето високо, а с другата се опираше в каменната стена, в случай че изгуби равновесие. Пеги го следваше предпазливо. В подножието на стълбите имаше малък сводест вестибюл и тежка желязна врата. От лявата й страна имаше четири огромни панти, закрепени с помощта на гвоздеи с дебелината на мъжки палец, а отдясно — старинна ключалка с резе. Пеги опита да отвори вратата.

— Заключена е.

— Никой не носи със себе си толкова голям ключ — каза Холидей и освети около вратата, но не откри нищо. Не видя нито цвете в саксия, нито издаден камък или изтривалка, нито липсващ хоросан между камъните.

— Няма ключ — заяви Пеги. — Късметът ни изневери.

— Може и да не е.

— Обясни ми, ако обичаш.

— Бенедикт Арнолд! — възкликна Холидей и щракна с пръсти.

— Моля?

Холидей пристъпи напред и огледа пантите с помощта на фенерчето. Бяха разположени на равни разстояния една от друга и всяка бе широка десетина сантиметра и бе закрепена с четири огромни гвоздея. Една от средните панти обаче имаше пет. Недоглеждане? Резултат от смяна или поправка, извършена впоследствие? Възможно. Но все пак…

Той натисна всеки гвоздей с палеца си. Не се случи нищо, но като че ли третият гвоздей лекичко помръдна. Вместо да го натисне отново, Холидей го дръпна. Гвоздеят изскочи два-три сантиметра, а от вътрешността на вратата се чу изщракване.

— Опитай сега — каза Холидей.

Пеги натисна дръжката и вратата се отвори.

— Сезам, отвори се! Как се сети?

— Бенедикт Арнолд20 командвал форт „Уест Пойнт“, преди да стане предател. След като избягал, обискирали дома му и открили на тавана тайник, който се отварял по подобен начин.

— Изобретателно!

— Предлагам да не се бавим — каза Холидей. — Действията ни вече минават отвъд уж неволното навлизане в чужда собственост.

Пеги отвори вратата и двамата прекрачиха прага.

Холидей завъртя фенерчето и лъчът му освети старовремски електрически ключ с метално езиче на стената до вратата. Той го включи и помещението грейна.

— Мили боже! Беше прав! Док, това наистина е като пещерата на Батман!

Водохранилището представляваше подземие със сводест покрив, дълго петнайсет и широко шест метра, с една-единствена арка с формата на конска подкова по средата. Таванът, стените и подът бяха иззидани от правоъгълни блокове варовик, разположени толкова плътно един до друг, че нямаше нужда от мазилка. От дебелия електрически кабел, закрепен върху зидарията на тавана, висяха плоски лампи като онези, които се използват в заводи и цехове. Стената в дъното на помещението бе покрита, досущ като с гоблени, с четири огромни церемониални флага. Изображенията и на четирите бяха доста сходни.

Върху първото знаме отляво ясно се виждаха руническият кръг и мечът на „Аненербе“, нацистката организация за изследване на арийските корени на Третия райх. До него бяха изобразени мечът с лентата, символът, който Холидей бе видял татуиран на ръката на нападателя в дома на Кар-Харис и издялан от камък над вратата на замъка Келерман. Третото знаме представяше друг рунически кръг с меч, обвит с венец от хералдически дракони, а върху четвъртото бяха избродирани мечът и обърната надясно свастика на Обществото Туле, т.нар. Тевтонски орден на Светия Граал. Всички знамена бяха в червено, бяло и черно, трите цвята от палитрата на нацистите.

— Този Келерман май си пада по мечове — отбеляза Пеги, вперила поглед в крещящата декорация на стената.

— Боя се, че си пада по точно определен меч — каза Холидей.

Останалата част от наподобяващото пещера подземие бе заета от стъклени витрини подобно на музея в замъка. В една бяха изложени оръжия, сред които позлатен автоматичен маузер трийсет и втори калибър — очевидно наградно оръжие, тъй като върху него бе гравиран надписът Meister Scheiben, „майстор стрелец“, а върху дръжката беше изобразен мечът с лентата, както и очукана картечница MP18 с дървен приклад и дори един Panzerfaust, немският противотанков гранатомет, аналогичен на американската базука.

Имаше и манекени, облечени в различни униформи — от генерал от СС до Kaiserjäger, пехотинец от Алпийския корпус от Първата световна война с чин Gefreiter, или ефрейтор. Те най-вероятно символизираха издигането на Луц Келерман от окопите до нацисткия генерален щаб.

Изобилстваше и със снимки на самия Луц Келерман. Луц Келерман с Ромел в Северна Африка, облегнат на огромен танк „Панцер 1“. Луц Келерман с Адолф Хитлер и Алберт Шпеер21 по време на тричасовата обиколка на фюрера из френската столица. Луц Келерман в импровизиран кадър във Ватикана с вицеканцлера Франц фон Папен и кардинал Еудженио Панели, който впоследствие щеше да се прочуе като „папата на Хитлер“. Снимката вероятно бе направена през 1933 г. малко преди или малко след подписването на Reichskonkordat, споразумението между нацистите и католическата църква. Луц Келерман с оберщурмбанфюрер от СС Мартин Вайс, коменданта на Дахау, под входната врата с прочутия надпис ARBEIT МАСНТ FREI — „Работата прави човека свободен“.

И нещо изключително любопитно: възрастният Луц Келерман, застанал със сина си на хълма срещу огромната статуя на Христос Спасител на върха на хълма Корковадо в Рио де Жанейро, Бразилия. На снимката Аксел Келерман изглеждаше на осемнайсет. Колата зад тях беше шевролет, модел 1959 г. с класическите перки и стопове тип „котешки очи“ отзад. Ето го доказателството, че Луц Келерман не само бе оцелял във войната, но бе поживял доста след края й.

Бащата и синът си приличаха неимоверно много. Същият дълъг аристократичен нос, коса, която се спуска V-образно към челото, чувствени, леко женствени устни. Най-голямата разлика между двамата бе грозният дълъг Renommierschmiss, онзи белег, обикновено получен при дуел със саби — целта му обикновено бе не да нараниш противника, а сам да получиш рана — с който немските аристократи толкова обичаха да се хвалят. Най-извратената представа за смелост, за която Холидей можеше да се сети, бе да проявиш храброст не на бойното поле, а във фехтовалната зала, след което да отпразнуваш с шампанско получената рана.

— Виж това — извика Пеги от другия край на помещението.

Беше застанала пред огромно бюро. На стената над него бе окачена снимка на Адолф Хитлер, а на самото бюро бе поставена семейна фотография в сребърна рамка — красива жена в рокля от 40-те години с малко — шест или седемгодишно — момиче до нея и с пеленаче в ръце. В далечината зад тях се виждаше характерният, досущ като статуята на Христос в Рио, снежен силует на Матерхорн, наподобяващ извит хищен нокът, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг планински връх. Швейцарското убежище на семейство Келерман. Върху бюрото бе поставена и книга с кожена подвързия. На корицата й бе щампован черепът, символ на Totenkopf, 33-та дивизия от СС „Мъртвешка глава“, отговаряща за концентрационните лагери.

— Дали това не е дневник? — попита Холидей.

Пеги отвори книгата. В горната част на всяка страница имаше дата, а редовете отдолу бяха запълнени с четлив дребен почерк. Дневникът на Луц Келерман. Отнасяше се за 1943 г.

— Фотоапаратът ти може ли да прави снимки отблизо?

— Разбира се.

— Снимай колкото се може повече страници.

— Добре.

Пеги извади фотоапарата от чантата си, разтвори дневника на първата страница и започна да снима. Задача, с която се справи за по-малко от двайсет минути. Холидей сновеше из помещението, оглеждаше експонатите, опитваше се да открие някаква връзка между Луц Келерман и тамплиерския меч, който вуйчо Хенри бе крил в дома си.

Единствената слаба следа, която успя да открие, бе една снимка на Химлер, Гьобелс и Луц Келерман, застанали на терасата в Бергхоф с кафени чаши в ръце. Тя поне потвърждаваше твърденията на Драбек, че заедно с Келерман са гостували в лятната резиденция на Хитлер в Баварските Алпи.

— Готово — каза Пеги и се присъедини към него. — Излезе към двеста страници. Сигурно няма да са на фокус, но разполагам ли с добър компютър, няма да имам проблем да ги разчета.

— Herr Doktor Холидей, Fraulein Блексток — каза Аксел Келерман, застанал на входа на водохранилището. Зад него стояха двама русокоси младежи в униформа. И двамата бяха въоръжени с модерни щурмови винтовки Heckler & Koch G36. Келерман запали цигара и духна кибритената клечка. Изпусна две облачета дим през ноздрите си и се усмихна. — Колко мило, че се отбихте.

— Казах ти, че трябваше да вземем пистолет — промърмори Пеги.