Мечът на тамплиерите

29.

Азорските острови са малък вулканичен архипелаг от девет острова в Северния Атлантик, разположени на хиляда и петстотин километра от Португалия и на хиляда и осемстотин от Сейнт Джонс, Нюфаундленд. В епохата на великите географски открития и изследването на Новия свят между XV и XVII в. островите били важна спирка от маршрута на корабите, отправили се на запад или завръщащи се в Европа с помощта на капризните ветрове. По-важните населени места били три: Пунта Делгада на остров Сан Мигел, Ангра ду Ероижму на остров Терсейра и Орта на остров Фаял. През последните сто години на архипелага не е регистрирана вулканична дейност.

Най-западният остров е Корву с площ от едва седемнайсет квадратни километра. На острова има само едно селище — Виа Нова ду Кампу, с население от около триста души. Корву, наречен Малката скала, е всъщност рухнал вулканичен кратер или калдера. Земеделието осигурява единственото препитание на местните. През половината от времето островът е обгърнат в мъгли, а калдерата е забулена от ниски облаци. Най-западният край на острова, в който неуморно се разбиват вълните на Атлантика, представлява наниз от обрулени от вятъра и морето скали, преливащи в стръмните склонове на стария вулкан.

В селцето има една странноприемница със седем стаи, един ресторант, един бар и едно барбекю под открито небе, което дели малко оградено пасище със стадо пъстри кози със зъл нрав. Корву се намира на двайсетина километра от Флореш, най-близкия му съсед, и на повече от двеста километра от Орта, най-близкия по-голям град.

На втория ден от пристигането си Холидей и Пеги взеха самолета от Пунта Делгада до Фаял и се заеха с издирването на лодка или корабче, което на следващата сутрин да ги откара до Корву.

Орта се оказа хълмисто градче с петнайсетина хиляди жители, разположено покрай два малки залива, разделени от поредния вулкан, които образуваха пристанището. Разполагаше със спортен бар, няколко очарователни ресторанта, магазини за сувенири и занаятчийски изделия, а край сравнително модерния кей бе хвърлил котва поредният второразреден круизен кораб.

Най-прочутият посетител на Орта бил Марк Твен, който отседнал тук за кратко по време на дългото си пътуване към Йерусалим през 1867 г. Едва стъпил на брега, той мигом бил ограден от цяла сюрия босоноги просячета, които вървели по петите му през следващите два дни. Кракът му повече не стъпил тук.

Лодката, която успяха да открият, бе дванайсетметров „Крис-Крафт Командър“, произведена през шейсетте. Приличаше на доста очукан и обрулен вариант на яхтата, която Хъмфри Богарт управлява в холивудската екранизация на „Да имаш и да нямаш“ на Хемингуей. Миришеше на риба и на бира, нуждаеше се от боядисване и се казваше „Сан Педро“.

Неин собственик и капитан бе Мануел Риверо Тавареш. Той миришеше досущ като лодката и приличаше на топка за боулинг с покарала двудневна брада, но според всички отзиви, които чуха, бил най-добрият и най-способният капитан в Орта.

— Че защо ви е притрябвало да ходите в Корву? — попита Тавареш. — Там няма ресторанти, няма лъскави нощни клубове, в които да пускат Майкъл Джексън. Няма нищо. Даже риба няма. — Според мъжете, които разпиваха в спортния бар в града, капитан Тавареш бил най-големият майстор в улова на бели марлини на целия Азорски архипелаг.

— Не търсим нито ресторанти, нито лъскави нощни клубове и определено не искаме да слушаме Майкъл Джексън — отговори Холидей. — Искаме да видим острова откъм океана така, както това са правили някогашните мореплаватели.

— Някогашните мореплаватели са мъртви — отвърна капитан Тавареш. — Всички до един!

— Знам — каза Холидей. — Колко ще ни струва да стигнем до Корву?

— Ако не си падате нито по нощни клубове, нито по риболов, за какво ще си говорим тогава? Корву е далече. Това са сто трийсет и пет морски мили. Седем-осем часа, за да стигнем дотам, седем-осем часа, за да се върнем. Това е много време. — Капитанът не изглеждаше щастлив.

— Няма да си говорим за нищо — въздъхна Холидей. — Колко?

— Мануел Тавареш обича да си говори с някого — каза капитанът и се намръщи.

— Колко?

— Хиляда евро!

— Петстотин!

— Седемстотин и петдесет!

— Седемстотин!

— Ще платите ли горивото?

— Да.

— А бирата?

— Да.

— Седемстотин двайсет и пет. Ще сготвя на теб и на малката ти сестричка такава рибена яхния, че ще си оближете пръстите.

— Дадено.

След два часа, добре заредени с храна и каса от любимата на капитана бира „Сагреш Бранка“, те бавно напуснаха пристанището, свиха покрай дългия вълнолом и едва тогава направиха остър завой покрай останките от древния вулкан, за да се отправят на запад, успоредно на скалистата брегова ивица на острова. Накрая Тавареш насочи яхтата леко на север и поеха право към Корву.

Пеги бе взела пътеводителя на Холидей и се излежаваше на предната палуба, а Холидей седеше до капитан Тавареш на открития летен мостик, високо над главната палуба на яхтата. „Сан Педро“ поддържаше скорост от осемнайсет възела в час и пореше вълните с лекота. Морето бе тъмносиньо, почти стоманеночерно. Над главите им кръжаха няколко буревестника, които от време на време се гмуркаха в разпенения килватер, но като се изключеха птиците, тримата бяха сам-самички насред океана.

Далеч на хоризонта се събираха тъмни облаци и черната линия, която образуваха, ставаше все по-плътна. Плаваха право срещу надигаща се буря. На Холидей му хрумна, че от мига, в който бе напуснал Уест Пойнт, винаги се бе радвал на чудесно време. Единственият незначителен проблем, с който се бяха сблъскали, бе мъглата край Фридрихсхафен. Но ако съдеше по небето пред тях, това скоро щеше да се промени.

— Приближава буря — отбеляза Холидей.

Тавареш взе бутилката бира от пластмасовата поставка пред себе си и отпи дълга, дълга глътка. Оригна се лекичко и върна бутилката в поставката.

— Има много време — каза той. — Мануел Тавареш разбира от тези неща. — Обърна се към Холидей и се усмихна. — Капитан Джак Спароу не бива да се тревожи, нали така? — каза португалецът и се засмя на собствената си шега. — Този Джони Деп, ама че е смешник! Що за име е това Деп? Звучи ми като нещо, с което си мажеш косата, за да блести! Деп! Ха-ха-ха! — засмя се отново той.

— Познавате ли Корву — попита Холидей.

— Дали познавам Корву? Разбира се! Аз съм роден там! Корву е… една голяма дебела крава, кафява, с виме като шотландска гайда! Легнала на тревата! Вперила поглед в океана, докато преживя. Чака да я издоят. Това е Корву. Е, може да има и малко кози.

— Чували ли сте някакви истории за съкровища? — попита Холидей.

— Разбира се! Разбира се! — закима Тавареш. — Моби Дик!

— Китът?

— Да, разбира се! В тази книга пише за Корву. За храбростта на нашите мъже. „Наричайте ме Ишмаел“, нали? Имахме там една статуя. Човек с протегната ръка, която сочи към Бостън, към параклиса на китоловците. Китоловец или нещо друго, кой знае? Една статуя и гърне златни монети. Много стари. От Финикия, да? Чувал ли си за Финикия, а?

— Шегувате се, нали? — каза Холидей.

Финикия бе древното име на Ханаан. В старите основи на замъка Пелерин тамплиерите също открили финикийски монети. Едва ли бе обикновено съвпадение. Митовете започваха да се превръщат в реалност, легендите — във факти, също като при Шлиман, откривателя на Троя.

— Не! Не! Заклевам се! Монети! Намерил ги е през XV век един свещеник… май се казвал Гао. В Пунта ду Марку, на края на света! Ще те заведа там!

„Бог да те благослови, вуйчо Хенри“, помисли си Холидей. Нямаше представа как, но бе направил верния избор и одисеята им продължаваше.

Времето се влошаваше с всеки изминал час. Тъмната купчинка облаци, помрачила западния хоризонт, се превърна в бушуваща черна стена от буреносни облаци, чиито пипала пропълзяха по синьото небе и скриха слънцето. Пеги приключи със слънчевите бани, а първо Холидей, а малко по-късно и капитанът напуснаха летния мостик. Тримата се скупчиха на завет в командния мостик, докато разбушувалият се вятър превръщаше вълните в разпенена маса от белогриви върхове и дълбоки долини. „Сан Педро“ продължаваше да пори вълните, старият корпус от фибростъкло устояваше на силното вълнение и яхтата неотклонно следваше определения от Мануел Тавареш курс.

Заваля. Дъждът идваше на талази, тъй като поривите на вятъра създаваха нещо като водни завеси. Пеги най-сетне слезе в кабината на носа, а Холидей остана при Тавареш на мостика.

— Колко време ще продължи? — изкрещя той в ухото на португалския капитан.

— Цялата нощ! Най-малко! А може и повече! — отвърна той. — Няма смисъл да се напъваме да стигнем до Корву, по-добре да се подслоним в пристанището на Флореш.

— Ти си капитанът — каза Холидей. — Ти решаваш!

Тавареш кимна и завъртя щурвала. Завиха леко на запад, встрани от крайната си цел. Час по-късно зърнаха очертанията на Флореш, а след още един час „Сан Педро“ хвърли котва в малкото пристанище Санта Круз даш Флореш, което представляваше един-единствен кей, разположен откъм подветрената страна на малко градче, сгушено в подножието на скалисти хълмове.

Къщите бяха иззидани от груби блокчета лава, споени с хоросан и покрити с типичните португалски теракотени плочки. Откриха отворен ресторант на градския площад и вечеряха с октопод, задушен във вино, заешка яхния, прясно изпечен хляб и масло от близката мандра.

След като се нахрани, Тавареш изчезна за няколко минути. Върна се в компанията на възрастен мъж, когото представи като д-р Емилио Силва. Доктор Силва носеше огромни гумени ботуши и напълно прозрачен дъждобран, под който бе облякъл старовремска военна униформа.

Пушеше дълга глинена лула и ако се съдеше по бръчките на лицето му, белязано от дълъг и труден живот, сигурно бе на повече от деветдесет години. Погледът му обаче бе жив и интелигентен, а когато заговори, гласът му — макар и дрезгав — бе твърд и уверен. Според Тавареш докторът прекарал на острова целия си живот и знаел всичко, което си струвало да се знае.

Доктор Силва им разказа историята за статуята и монетите, а Тавареш играеше ролята на негов преводач. Оказа се, че името на човека, който ги открил, е Дамиен де Гоеш, а не Гао, както смяташе Тавареш. Статуята изобразявала гологлав сарацин — вероятно черен или поне мургав — с наметало, яхнал кон, вдигнал дясната си ръка и посочил на запад. В краката на статуята лежало гърне или котле със съкровище, в което били открити пет бронзови и две златни монети от Киренайка в Северна Африка, както и от финикийската колония Картаген в днешен Тунис. Разказът на Силва бе прекалено точен и подробен, за да го определят като местна легенда или да го омаловажат като бабини истории.

Старецът продължи да разказва, а Холидей се сети за старинната карта, която бе видял в един музей. Тя бе нарисувана от братята Пицигано, прочути венециански картографи от първата половина на XIV в., и на нея бяха изобразени Азорските острови много преди те да бъдат открити от европейците и почти двеста години преди първото плаване на Колумб.

Илюстрирайки древен финикийски мит, братята Доменико и Франческо Пицигано бяха поставили конник в края на своята карта, точно на мястото, където се намираха Азорските острови. Ръката на мъжа сочеше на запад, а надписът в краката му предупреждаваше всеки, дръзнал да се отправи на запад, че ще бъде погълнат от „Морето от мъгла и мрак“, съвсем нелошо описание на Северния Атлантик при лошо време.

Любопитно, но същият този израз — Море от мъгла и мрак — бе използван и от Хашхаш ибн Саид ибн Асуад42, мавърски картограф, работил в Испания, за да опише пътуването си по море, което предприел през IX в., цели петстотин години преди Колумб. Дори името на мястото на остров Корву, където била намерена статуята, звучеше логично — Пунта ду Марку, или граничен маркер, който сякаш казваше: не отивай нататък.

— Той казва — продължи да превежда Тавареш, — че ако имате още въпроси, непременно трябва да се срещнете с един човек, който живее на Корву. — Обърна се към стареца: — Como o senhor te chama? — „Как се казва господинът?“

— Rodrigues — отвърна старецът с ясен глас, докато пожълтелите му зъби стискаха мундщука на дългата глинена лула. — Helder Rodrigues. Clerigo.

— Свещеник — каза Тавареш. — Казва, че човекът, с когото трябва да се срещнете, е свещеник.