Мечът на тамплиерите

4.

Както обикновено старият ресторант на ъгъла на Игъл стрийт беше пълен със студенти от Нюйоркския университет, но в крайна сметка Пеги и Холидей успяха да се настанят в едно сепаре до прозореца, където обядваха и прекараха следващия един час в разкази и спомени за доброто старо време. Оказа се, че Пеги е била в командировка — отразявала срещата на Г8 в Ниагара Фолс — когато от болницата се свързали с нея и я уведомили за състоянието на дядо й. След два часа с автомобил вече била до смъртния одър на стареца. Поне не беше умрял сам. В това отношение Пеги бе извадила късмет. Преди това обикаляла Непал, а още по-рано се озовала в новата зона на военни действия в Африка — провинция Джуаненг в Ботсвана — за да документира поредния потенциален геноцид.

— Как се развива личният ти живот? — попита Холидей, за да смени темата.

Пеги не можеше да се оплаче от липса на интерес от страна на силния пол и още от трети клас бе известна с това, че или е влюбена, или превъзмогва някоя скорошна раздяла. Притежаваше онази рядка комбинация от красива външност и ярка индивидуалност, която привлича мъжете като магнит.

Пеги сви рамене незаинтересовано и боцна с вилицата си поредния пържен картоф.

— Мимолетна връзка с един младеж, Оливър, последния път, когато бях в Руанда, но нищо сериозно оттогава.

— Може би трябва да се съберете с нашия приятел Броудбент. Адвокатът. Изглеждаше доста заинтригуван.

— Пфу-у-у! — изпуфтя Пеги с най-добрата имитация на Лиза Мари Симпсън, на която бе способна, и сбърчи нос. — Той е антипод на сексапила, облечен в костюм на райета. — Топна още едно картофче в басейна от кетчуп, който бе оформила в края на чинията си, и го лапна. — Предпочитам да умра.

— Може би трябва да се замислиш за дом, семейство… — каза Холидей.

— Защо? — попита Пеги. — Така ми харесва, поне за момента.

Прекараха известно време в разговори за работата й, за книгата, посветена на съвременната фотожурналистика, върху която тя работеше, за трактата на Холидей върху оръжията и доспехите, който сякаш нямаше край, за миналото и за бъдещето. Накрая заговориха за Хенри и за настоящето, за това какво ще правят с наследството.

— Какво мислиш за къщата? — попита Пеги.

Сервитьорката дойде, взе чиниите им и им поднесе кафе. Ресторантът се опразваше, студентите си тръгваха, а следобедът преливаше във вечер. Над езерото Ери се трупаха облаци и небето посивяваше.

— Опитвам се да не мисля за това — отвърна Холидей. Внезапно му се допуши, толкова силно, че чак се уплаши. Не беше пушил от смъртта на Ейми. — Понякога си мисля, че тъкмо в нея прекарах най-добрите дни от детството си.

— Аз също — каза Пеги и Холидей видя сълзите, които напираха в очите й, и долови мъката, която задавяше гласа й. — Знаеш ли, той ми подари първия фотоапарат — продължи тя. Премигна и сълзите изчезнаха, поне засега. — Беше „Кодак“ от четирийсетте. Мисля, че го беше купил в Англия. Снимах насекоми и най-различни неща долу, край реката. Толкова се ядосвах, че снимките никога не показват онова, което се вижда във визьора. После дядо Хенри ми обясни какво да правя. Бях единственото дете в трети клас, което знаеше какво е паралакс.

— И аз получих първите си уроци от него, само че ставаше въпрос за риболов на пъстърва и индианците от племето катарогъс — засмя се Холидей. — Бях изненадан, че рибата всъщност не е на онова място във водата, където я виждам. — Поклати тъжно глава. — По едно време бях убеден, че вуйчо Хенри знае всичко, което си заслужава да се знае. Дори сега си го мисля от време на време.

— Ще ми липсва толкова много… — прошепна Пеги.

— И на мен — призна Холидей. — Но това не отговаря на въпроса какво ще правим с къщата?

— Така е — съгласи се младата жена.

— Може би е време да се изправим лице в лице с неизбежното — въздъхна Холидей.

— Прав си — отвърна Пеги.

Домът на Харт стрийт №26 приличаше на къща, обитавана от привидения. Беше построен в характерния за „Дисни“ стил с призрачна кула и миниатюрна тераса с парапет от ковано желязо, заобиколена от стръмния покрив на мансардните помещения. Къщата бе построена в задната част на парцела, заобиколен от ниска тухлена ограда и вековни брястове, брези и чепати черни орехи, чиито клони се виеха и преплитаха като разкривените от артрит пръсти на някоя вещица от детските приказки. Никой не бе косил тревата напоследък.

Между дърветата минаваше стръмна, застлана с чакъл пътека, която се спускаше към брега на Канадауей, ромоляща плитка рекичка, скрита зад дългите приведени клони на плачещи върби. Отсрещният бряг беше по-висок и обрасъл с гъста растителност. Да се приближиш към призрачната стара къща откъм края на сляпата уличка бе все едно да разгърнеш страниците на някой от романите за Нарния на К. С. Луис и да изпитваш чувството, че прекрачиш ли прага й, може да се озовеш на друго място и това място не е сред онези, на които би искал да попаднеш.

Джон Холидей и Пеги Блексток изкачиха петте протрити дървени стъпала, които отвеждаха до покритата веранда, издържана в южняшки стил. Холидей извади тежката връзка ключове, които адвокатът неохотно му бе дал, и започва да ги пробва един по един. Откри този, който пасваше на старата ключалка „Йейл“, и го завъртя. Хвана фасетираната кристална топка на бравата, отвори вратата и прекрачи прага. Пеги го следваше по петите.

Мигом ги обгърна познатата до болка миризма.

— Сигурно е щастлив — каза Холидей.

Пеги се усмихна.

— Той беше П. А., поклонник на абсолюта…

— … и принц Албърт — изрекоха двамата едновременно, довършвайки старата реклама6, която Хенри Грейнджър цитираше всеки път, когато изваждаше от джоба на сакото си старата лула от корен на изтравниче, потъркваше чашката й в сатенения плат на жилетката, която винаги обличаше, преди да пъхне ароматната лула в устата си, да я запали и над нея да се издигне дим, отдавна оцветил белите му мустаци в никотиново жълто.

В центъра на широкия вестибюл се издигаше вита стълба, която отвеждаше до втория етаж. Отляво се намираше библиотеката, отдясно бе старовремският салон. Зад стълбата бе разположена трапезарията с огромната камина, а в дъното на салона бяха килерът и кухнята. Към задната част на къщата бе долепена остъклена зимна градина, в която в продължение на много години Хенри Грейнджър бе отглеждал рози.

Подът бе от чамови дъски, покрити с дебели пластове лак, а върху тях бяха застлани протрити персийски килими и пътечки на различна възраст и с различни мотиви. Стените бяха облицовани с ламперия от черен орех, над която се виждаха гипсови стени, покрити някога с бяла боя, която с течение на годините бе потъмняла до неопределен нюанс на бежовото. Мебелировката бе тъмна, от края на викторианската епоха, допълнена от тежки завеси от кафяво кадифе. Стените във вестибюла бяха покрити с малки пейзажи в позлатени рамки, а над всяка картина светеше месингов аплик. До стената срещу закачалката за дрехи и поставката за чадъри, изработена от слонски крак, стоеше огромен салонен часовник, чийто месингов циферблат бе затворен в дъбов шкаф, инкрустиран с махагон и ямайско копринено дърво. Часовникът тиктакаше високо, отмервайки ритмично времето, и звукът отекваше в помещението, сякаш за да направи тишината, която цареше в останалата част на къщата, още по-потискаща.

— Изглежда толкова празна — тъжно прошепна Пеги.

— Да — съгласи се Холидей, — така е.

Обиколиха набързо къщата. Всяка хоризонтална повърхност бе покрита с всевъзможни джунджурии: лавици, пълни със стари бутилки, маси, покрити с купища списания, колекции от минерали и фосили, изложени във витрини със стъклени вратички. Полицата на камината бе отрупана с корабчета в бутилки, някои толкова стари, че стъклото бе помътняло.

На втория етаж имаше четири спални, баня с отделно мокро помещение, стълби, които отвеждаха до терасата на покрива и стаичката в кулата. И тези помещения бяха затрупани с вещи. На удобно място зад тоалетната чиния например беше оставена купчина списания „Лайф“ от 30-те години на XX век. Някога стаичката в кулата бе предназначена за игра на децата, но сега се бе превърнала в нещо като склад за счупени мебели, оставени там в очакване на ремонт, който никога нямаше да бъде направен, за стари куфари и кашони, които в повечето домове биха намерили място на тавана или в гаража.

Само в една от спалните откриха следи от обитаване — най-малката, която обаче разполагаше със собствена камина. И тук всичко изглеждаше така, сякаш прах не е бърсан от десетки години, а саждите от камината и димът от неизменната лула на Хенри Грейнджър бяха замъглили прозореца към задния двор, така че бе станал почти непроницаем.

— Е, не беше кой знае какъв домакин, нали? — отбеляза Пеги. Оправи пухената възглавница и приглади бледосиния плюшен юрган върху огромното легло с балдахин, заело по-голямата част от стаята. Пръстите й тъжно погалиха старата завивка.

— Недей — промълви Холидей.

Слязоха долу и отидоха в кухнята. Мебелите в нея принадлежаха към стил, определян като „ранен американски“ — чамова маса, разположена в средата на помещението, допълнена от четири семпли стола с облегалки от дървени пръчки и седалки от плетена тръстика. Полиците бяха от боядисано дърво с вградени светлосини плочки делфтски порцелан. Подът бе покрит със сиво-зелен линолеум.

Старият хладилник, марка „Келвинатор“, беше пълен с остатъци от храна — изсъхнало парче пържола, увито непохватно във восъчна хартия, парче сирене с оранжев цвят, отворена полупразна консерва пилешка супа на „Камбъл“, оклюмали стръкчета целина, огромен буркан топено сирене „Чийз Уиз“…

— Тайният порок на вуйчо Хенри — каза Холидей. — „Чийз Уиз“ върху препечена филийка.

— Веднъж дядо Хенри написа статия за списание „Смитсониън“, посветена на Едуин Трайсман — каза Пеги. — Помогнах му за илюстрирането и оформлението.

— На кого посветена?

— На Едуин Трайсман. Латвиец от Уисконсин. Изобретателят на „Чийз Уиз“.

— Сигурен бях, че е от Уисконсин7 — каза Холидей.

— Оказа се, че пържените картофки, предлагани в „Макдоналдс“, също са дело на Трайсман — продължи Пеги. — Починал е на деветдесет и една.

— Предполагам, защото не се е хранил със собствените си изобретения — измърмори Холидей.

Надникнаха в килера, огледаха и трапезарията. Помещението бе с тъмна ламперия, огромна витрина изпълваше цяла стена от пода до тавана. Зад стъклените вратички се криеха рафтове, отрупани с всевъзможни препарирани животни и птици — от миниатюрна лястовичка до огромен рогат бухал, от северноамериканска катерица със стъклени очи, застинала завинаги върху отрязан клон от някакво дърво, до озъбен рис, покатерил се върху голям речен камък, изработен от телена мрежа и папиемаше. Останалата част от трапезарията бе заета от голяма полирана маса, около която бяха подредени осем стола с високи облегалки, тапицирани със син марокен. По средата й бе поставена италианска стъклена купа с восъчни плодове, покрити със същия дебел слой прах, както и всичко останало в къщата.

— Винаги съм се чувствала неловко да се храня тук — призна Пеги. — В компанията на всички тези стъклени очи, вперени в мен.

— Вуйчо Хенри донесе това от природонаучния музей в едно малко провинциално градче, понеже го затваряли — обясни Холидей. — Всъщност изобщо не обичаше препарирани птици и животни. Каза ми, че ги купил за нищожна сума на разпродажбата. Привлякла го изгодната сделка, нищо друго.

— Той работеше ли върху нещо? — попита Пеги. — Отдавна не се бяхме чували.

— И аз не му се бях обаждал напоследък. Последния път, когато разговаряхме, току-що се бе върнал от някакво проучване в Оксфорд. Струва ми се, че го бе използвал като повод да погостува на старите си приятели отпреди войната. Но това беше преди повече от година. Нямам представа с какво се е занимавал след това. Непрекъснато работеше върху някой проект…

Влязоха в библиотеката. Помещението бе великолепно: покрай стените бяха наредени библиотеки от череша със сводеста горна част, а между тях бяха окачени разкошни маслени картини на отдавна забравени художници, изобразяващи средновековни бойни сцени. От тавана, покрит с декоративни панели от тъмен дъб, висеше полилей от ковано желязо, а подът бе застлан с огромен персийски килим, изобразяващ дървото на живота в различни нюанси на розово и тъмносиньо.

В библиотеката имаше още семпло бюро, разположено по диагонал в единия ъгъл, няколко удобни стари фотьойла с ветрилообразни облегалки, тапицирани с протрито кадифе, някога червено, но избеляло до бледорозово, малко канапе и любимия стол на Хенри, огромно чудовище, покрито със зелена кожа, пренесено сякаш от някой английски мъжки клуб от XIX в. До него бе разположен лампион, чийто абажур бе украсен с ресни, а от дясната му страна имаше масичка, достатъчно голяма, за да побере една книга, чашка шери, която Хенри да пийне преди лягане, и може би дори гарафа от любимото му малцово уиски.

Фотьойлът бе разположен досами семплата функционална камина. Над нея бе окачено мецотинто8, подписано от апокалиптичния британски художник Джон Мартин и изобразяващо разрушаването на Вавилон до последната отчаяна, ужасна и непоносима подробност. Гравюрата показваше асирийски жрец, изпепелен от божествени светкавици, изпратени от разбушувалото се, изпълнено с гняв небе над древния храм. Върху рамката имаше месингова плочка с цитат на латински. Холидей изрече думите по памет, тъй като вуйчо Хенри обичаше да ги повтаря често:

— Какво означава това? — попита Пеги.

— Лесно ти е на теб — подкачи го Пеги.

— Думите са от стихотворение, наречено „И ненадейно пада вечерта“ от Салваторе Куазимодо.

— Квазимодо? Гърбушкото от Нотр Дам?

— Не. Куазимодо. Италиански поет. Лауреат на Нобелова награда за литература, ако не ме лъже паметта. Вуйчо се запознал с него в Рим след войната.

— Тъжна работа — каза Пеги, без да откъсва поглед от гравюрата над камината.

— Вуйчо Хенри не смяташе така — сви рамене Холидей. — За него тя служеше като предупреждение: времето, отредено ни на земята, е кратко и не бива да го пилеем. Смъртта ще прибере всички ни. Всеки ден е дар божи.

— Да, накрая тя прибра и дядо — въздъхна Пеги и се отпусна тежко върху голямото зелено кресло.

Холидей отиде до бюрото и седна на старомодния люлеещ се стол. Бюрото представляваше масивен дъбов правоъгълник с груба дърворезба, изобразяваща бръшлянови клонки, птички и дребни горски животни. На плота се мъдреха голям настолен бележник и месингова лампа със зелен абажур (от онези, които наричаха банкерски), която да го осветява.

Дървото бе тъмно, проядено от червеи и протрито от времето, а краищата на крачетата на бюрото бяха нащърбени. Холидей винаги бе смятал, че бюрото е сковано от останките от корабокрушение, макар никога да не бе питал вуйчо Хенри и сега да съжаляваше за това. Бюрото изглеждаше испанско, най-вероятно бе изработено през XV в. Холидей нямаше представа как се е озовало в този дом, разположен край брега на езерото Ери, но както в повечето случаи, и зад него се криеше някоя история, свързана с вуйчо Хенри.

Бюрото имаше две редици чекмеджета — три отляво, три отдясно — и още едно между тях. Холидей огледа бавно и методично всяко. Чекмеджетата отляво бяха пълни с лични папки, свързани със сметките, банковите извлечения, разписки за платени данъци, бележки, сметки за ток и вода. Тези отдясно също бяха пълни с папки, но свързани предимно с годините му в университета и професионалната му кореспонденция.

Холидей откри една картонена папка с плисирано гръбче, която съдържаше неразбираеми бележки, нахвърляни върху листчета хартия, написани на поне три езика, които Холидей успя да идентифицира; единият бе иврит. Намери и няколко карти, включително на Ла Рошел, френския град, разположен на брега на Бискайския залив.

Картата беше малка, хартията — пожълтяла и чуплива. Изглеждаше така, сякаш е била откъсната от някой стар пътеводител на „Мишлен“. Върху нея бяха нанесени няколко бележки с избледнял молив: „Хугенот? Ирландия? Коя скала?“. Холидей прибра картата в папката.

Прегледа съдържанието и на централното чекмедже. В него нямаше нищо освен канцеларски материали и един стар кинжал с притъпено острие и абаносова дръжка. Видът му подсказваше, че вуйчо Хенри го е използвал като нож за отваряне на писма. Холидей никога не бе виждал кинжала, но мигом позна какъв е. Искаше все пак да е сигурен и го обърна, за да провери надписа, гравиран върху потъмнялото острие: Meine Ebre Heisst Treue — Моята чест е моята вярност. Беше есесовски кинжал.

— За какво ли му е било това нещо? — зачуди се Холидей на глас.

— Кое? — попита Пеги и Холидей й обясни.

— Предполагам, че е сувенир — каза после и й подаде кинжала, за да го разгледа.

— Че той бил ли е изобщо в Германия през войната? — попита Пеги и смръщи вежди. — Мислех, че е служил в разузнаването като Ян Флеминг и останалите, които са пушили лули и са измисляли начини да вбесят Гестапо. Никога не съм смятала, че е участвал в нещо… имам предвид нещо опасно.

— И аз — призна Холидей.

— Може би не е истински, а най-обикновено копие — предположи Пеги.

— Не мисля — отвърна Холидей, взе кинжала и го огледа. Кинжалът притежаваше студената тежест на оръжие, използвано в мрачни времена за още по-мрачни цели. Бе наситен с история, а изящното му острие бе закалено с пролята кръв. Или пък Холидей прекаляваше с въображението и приписваше на кинжала несъществуваща биография. Но въпреки това пламтящите на светлината руни и свастика имаха доста неприятно излъчване. Той прибра кинжала в чекмеджето и го затвори.

— Може Броудбент да е имал предвид него — каза Пеги, стана от фотьойла и отиде до рафтовете с книги, изпълнили срещуположната стена на библиотеката.

— Можеш да наречеш един кинжал с много имена — отвърна Холидей, — но не можеш да го объркаш с меч.

— Чудя се защо ли баща му придава толкова голямо значение на един меч? — каза Пеги. После внезапно се усмихна. — Виж това! — възкликна развълнувано. — Всичките стари детски книги, които ми четеше дядо Хенри! — Зачете заглавията им: — Пълните „Хроники на Нарния“, „Пет деца и То“ от Едит Несбит, „Лястовички и амазонки“ от Артър Ренсъм, „Великолепната петорка“ от Инид Блайтън… всичките са тук!

Холидей се присъедини към нея, погледът му пробяга по лавиците и накрая откри онова, което търсеше — тежък том с твърди корици и обложка в бледозелено и кремаво, първото издание на прочутия епос на Терънс Уайт за крал Артур.

Когато Холидей бе още дете, вуйчо Хенри му бе прочел всичките томове от историята, а впоследствие самият Док ги бе чел и препрочитал много пъти. Ако имаше книга, която да грабне вниманието на едно момче в някой дъждовен ден в затънтено провинциално градче, това бе тъкмо тази. Споменът накара Холидей да се усмихне. Това беше книга, която дори Хари Потър би прочел и оценил. Отвори я на титулната страница и оттам изпадна сгънато на две листче. Холидей върна книгата на мястото й и се наведе, за да го вдигне от килима. Невъзможно бе да сбърка калиграфския почерк на вуйчо Хенри. Черното мастило бе избледняло до сиво.

— Hie iacet Arthurus rex quondam rexque futuris… Тук лежи Артур, който беше крал и крал ще бъде. В приказни години потърси, съкровището долу скрито намери, ти потърси го там, където знание намирам.

— Какво е това? — попита Пеги.

— За първото изречение се предполага, че е надписът на латински на гроба на крал Артур в Авалон. Това е последното изречение в книгата на Терънс Уайт.

— Ами останалото?

— Някаква загадка.

— За кого е предназначена?

— За мен, предполагам — отвърна Холидей. — Това беше любимата ми книга. Вуйчо Хенри е знаел, че ще дойда и ще я прелистя. — Замълча, после добави тихо: — След смъртта му.

— Имаш ли някаква представа какво означава?

Холидей повтори шепнешком загадката, отстъпи крачка назад и огледа цялата колекция от детски книги.

— Приказните години са всички тези книги. Моето детство и твоето също.

— А съкровището долу? — продължи Пеги.

— Долу няма нищо — отвърна Холидей. — Освен други книги.

— Долу в мазето, долу под дюшемето?

— Доколкото зная, Хенри не е забил и един пирон през целия си живот, така че не мога да си го представя да разкъртва дъски — изсумтя Холидей. — Не е в стила му.

Огледа лавиците. Библиотеките очевидно бяха правени по поръчка и монтирани по времето, когато е била строена къщата. Това пък предхождаше с няколко десетилетия момента, в който вуйчо Хенри се бе настанил в нея. Библиотеките приличаха на строени в редица тесни готически арки, бяха от онзи екзотичен тип, по който толкова си бяха падали представителите на късната викторианска епоха, особено в град като Фредония, пълен с къщи като тази на Хенри. Всяка библиотека имаше осем лавици, които изпълваха разстоянието от пода до тавана с изключение на самия свод и резбования цокъл долу.

Пеги се досети първа.

— Цокълът — каза тя, клекна и прокара пръсти по дървената летва, като натискаше леко на всеки няколко сантиметра. Натискът й в центъра на плоскостта предизвика изщракване и цокълът изскочи напред, задвижен от скрита пружина.

— Тайно отделение — каза Холидей.

— Тайникът на дядо Хенри? — усмихна му се Пеги.

— Отвори го — подкани я той.

Чекмеджето се оказа дълбоко двайсетина сантиметра, колкото и лавиците с книги. Беше облицовано със стар, силно протрит сатен, който преди стотина години може и да е бил пурпурен, но сега беше избледнял до бледолилаво. В него имаше само една вещ, увита в червено-златисто-черно-бяло знаме, което Холидей не можеше да сбърка, също като кинжала в бюрото на вуйчо Хенри.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Пеги.

— Това е Standarte des Führers und Obersten Befelhshabers der Wermacht — отвърна Холидей, превключил мигом на немски. — Личният щандарт на Адолф Хитлер. Неговото бойно знаме. — Замълча за миг. — Да видим какво „съкровище“ е скрито в него.

Пеги колебливо разгърна коприненото знаме и прошепна:

— Невероятно!

— Меч — каза Холидей и огледа оръжието. — Меч на кръстоносец.