Мечът на тамплиерите

25.

Националният морски музей бе настанен в едно от крилата на Пале дьо Шьйо, построен през трийсетте години на миналия век, и прозорците му гледаха право към Марсово поле. Ако сте виждали снимката на Хитлер на фона на Айфеловата кула, направена по време на кратката му обиколка из Париж след падането на града, да знаете, че на нея фюрерът е застанал на терасата на Морския музей.

Морис Бернхайм се оказа леко пълничък и добродушен човек с чувство за хумор, малко над четирийсет. Когато видя Холидей, не пропусна да отбележи колко лесно би могъл да изиграе ролята на пират с тази превръзка на окото. Бернхайм бе топчест, с кафява коса, елегантен костюм на Пиер Карден и скъпи на вид обувки и пушеше „Боаяр“, марка цигари, прочута с отвратителния си мирис. Холидей бе изненадан, че още се произвеждат, а единствената причина да си ги спомня толкова добре бе, че веднъж едва не се задуши с такава цигара. А я запали само защото това бяха единствените цигари, които пушеха героите от филма „Беглец по острието“. Воняха като стари маратонки, които някой — неизвестно как — бе успял да запали.

Кабинетът на Бернхайм бе просторен, пищно обзаведен, със същата гледка, на която се бе наслаждавал Хитлер. Френските врати водеха към същата тераса, покрай стените бяха наредени библиотеки, а между библиотеките бяха окачени картини на морска тематика. На малкото лавици, които не бяха отрупани с книги, бяха поставени модели на кораби в бутилки. Мебелите бяха скъпи, удобни, с кожена тапицерия на диваните и столовете. Подът бе застлан с красиви персийски килими, при това не какви да е, а от Исфахан. Или Бернхайм бе получил солидно наследство, или постът му бе свързан с големи привилегии.

— А, да — каза Бернхайм и се облегна в стола си. В големия кристален пепелник, вече преливащ от фасове, димеше цигара, свита не от оризова, а от царевична хартия. — Скандалният Руджеро дел Фиоре или Роже дьо Флор. Познавам го добре, много добре.

— Защо „скандален“? — попита Холидей.

— Бил е „лошо момче“. Авантюрист и наемник. Понякога се обръщал срещу работодателите си и ги свалял от власт. Приличал на своите приятели тамплиерите — преуспял повече, отколкото било здравословно. Но при всички случаи великолепен моряк.

— Защо свитъкът, който открихме, го нарича Рутгер фон Блум? — попита Пеги.

— Така се е казвал — отвърна Бернхайм и сви рамене в типично галски жест. Взе цигарата и я намести в ъгълчето на устата си. Дръпна, после издиша и облачето тютюнев дим се понесе към високия таван. — Роден е в Бриндизи, където баща му, немец по произход, бил кралски фалконер, ненадминат майстор на лова със соколи в двора на Хохенщауфените, които по това време владеели Южна Италия. На немски Блум означава цвете. Руджеро да Фиоре е по-приемлив от политическа гледна точка вариант на името му. Така се представял в Италия. Нали се сещате за онази поговорка — когато си в Рим, прави като римляните? Сред французите пък бил известен като Роже дьо Флор.

— Каква е връзката му с тамплиерите? — попита Холидей.

— Той бил втори син, което по онова време означавало, че баща му не е имал представа какво да прави с него. Или щял да го направи свещеник, или моряк. Когато поотраснал, младият Роже постъпил като юнга на борда на тамплиерска галера, чийто капитан станал впоследствие. — Бернхайм дръпна отново от цигарата. — В крайна сметка създал собствен флот от бойни и търговски кораби, които предоставял под наем. Флагманът му бил каравела на име Wanderfalke, или „Сокол скитник“.

— По телефона ви прочетох превода от латински — каза Холидей. — Говори ли ви нещо?

Бернхайм се усмихна сърдечно и отново дръпна от цигарата.

— Не и отначало. Познанията ми по латински са… меко казано, оскъдни. Никога не съм го харесвал, дори като студент. Освен това смятам, че преводът ви е доста… груб, неточен.

— Признавам си — съгласи се Холидей.

— И така — продължи Бернхайм, — отначало не… sonner les cloches, нали? Нищо не ми говореше. — Той отново сви рамене. — Затова се замислих, изпуших няколко цигари и отново се замислих. — Fanum cavernam petrosus quies. И постъпих както ме учеше моят учител Monsieur Форен. Как се казва… decomposer la phrase?

— Направих разбор? — предположи Холидей.

— А, да, разбор, анализ — кимна Бернхайм. — Направих морфологичен разбор на израза. Fanum. Светилище. Свято място. Cavernam. Пещера. Кухина. Кухо място. Petrosus. Скала. Камък. Quies. Място за отдих, почивка.

— И какво, това наведе ли ви на някаква мисъл? — попита Пеги.

— Да, определено, защото си спомних, че Monsieur Форен обичаше да повтаря, че в латинския смисълът е силно зависим от словореда. С кои фрази разполагаме?

— Fanum cavernam и petrosus quies — отвърна Холидей.

— Така, les phrases descriptives, или описателните фрази „свещена пещера“ или „скала на спокойствието“. Едва тогава проумях. Разбрах, че става въпрос за игра на думи или дори за някакъв код. Quies е по-скоро сигурно място, убежище. Най-вероятно пристанище. Може би дори Пристанището на скалата, нали?

— Това място съществува ли? — попита Пеги.

— Разбира се — кимна Бернхайм и угаси триумфално цигарата си в пепелника. — Родното пристанище на Роже дьо Флор, Ла Рошел, Пристанището на скалата.

— А свещената пещера? — попита Холидей.

— Сент Емийон — отвърна Бернхайм.

— Мислех, че това е вино — каза Пеги.

— Но също и градче, разположено недалеч от Ла Рошел. Както и черква, издълбана във варовиковите скали на мястото, където е живял прочутият отшелник свети Емийон. А той е живял в пещера, разположена под самата черква. Пристанището на скалата. Свещената пещера, n’est-ce pas?

— Възможно е — съгласи се Холидей.

— А аз съм сигурен — каза Бернхайм. — Идете в Ла Рошел и се срещнете с доктор Дюрок. — Той се приведе над бюрото и написа нещо в бележника си. Откъсна листа и го подаде на Холидей. Там имаше име и адрес: д-р Валери Дюрок, университет на Ла Рошел, авеню „Алберт Айнщайн“ №23, Ла Рошел, Франция. — Тя ще бъде вашият гид.

Напуснаха музея и прекосиха Сена по Пон д’Йена. Озоваха се край понтона, който туристическите корабчета използваха като кей. Свиха по крайбрежната улица, за да се насладят отново на Париж. Пеги бе идвала няколко пъти тук в журналистически командировки, а Холидей бе изкарал един мандат в щабквартирата на НАТО в Брюксел и Париж бе любимото му място за разходка и почивка.

Париж. Арогантен, самовлюбен, надут и помпозен чак до степен на простащина и шутовщина, обитаван от шест милиона рафинирани сноби, които се отнасяха с презрение към всички други на този свят, включително и към останалите французи. Париж несъмнено бе най-красивият град на света и един от най-очарователните. Човек може да намрази Париж заради многото му недостатъци, но в същото време може да си прекара чудесно, тъй като Париж крие изненади на всеки ъгъл и подобно на опитна проститутка е в състояние да намери подход към всеки посетител.

Стигнаха Ке д’Орсе и свиха по булевард „Сен Жермен“, откъдето възнамеряваха да се приберат в хотела си. „Сен Жермен“ бе изпълнен с обичайната шумна лятна тълпа; тук можеше да се намери всичко — от костюми на Армани до копчета за ръкавели за десет хиляди долара, а посетителите на многобройните кафенета, наредени от двете страни на потъналия в сенките на огромните дървета grand boulevard, решаваха световните проблеми на чаша кафе и sandwich jam bon, сандвич с шунка.

На половината от витрините имаше надписи, оповестяващи grande vente, за да примамят туристите, а на другата половина бяха окачени плашещи предупреждения за fermeture annuelle, традиционната юлско-августовска ваканция, когато всички парижани прекарват годишния си отпуск в провинцията или край морето и се преструват, че им харесва.

Докато Холидей и Пеги вървяха към своя хотел пансион, разположен на улица „Латран“, чуха поне дузина различни езици и видяха туристически автобуси от поне толкова страни. Това определено не бе Левия бряг от времето на Хемингуей, но въпреки това предлагаше живописна гледка, гарнирана с раирани жарсени блузи, барети, стари ситроени и les flics, усмихнати полицаи с шапки без периферия, които въртяха палките в ръце и милваха автоматичните пистолети в кобурите на бедрата си. Тук-там се срещаха босненски просяци, нерядко с осакатени от мини крайници, които потракваха монети в хартиените чашки, които държаха в ръка.

Купиха си от един уличен търговец обилно полети с горчица сандвичи с наденички и продължиха към хотела, непретенциозен шестетажен пансион без особени достойнства, ако не се броеше обстоятелството, че бе относително евтин за град като Париж. Холидей и Пеги изкачиха тесните стълби до втория етаж и тръгнаха към стаите си. Никой от тях не бе мигвал след случилото се в Йерусалим.

Стаята на Холидей бе типична за третокласните парижки хотели. Леглото бе от ковано желязо, а пружината — толкова провиснала, че почти допираше пода. Скринът бе преживял две световни войни и подобно на истински ветеран имаше достатъчно белези, които да докажат това, а по някаква странна архитектурна приумица бидето бе напъхано между вратата на банята и прозореца, който гледаше към задната уличка. Гледката също бе класическа: редици покриви и комини, които стигаха чак до Сена, и късче от Нотр Дам, стига обаче да се наведеш като акробат над пожарната стълба.

Холидей отвори вратата и замръзна.

Всичко бе обърнато с главата надолу. Дюшекът бе накълцан като с касапски нож, всичко бе покрито с пух и дюшеклък. Чекмеджетата на бюрото зееха отворени, увиснали като изплезени езици, а дрехите бяха извадени от гардероба и разпилени из цялата стая. Пътната му чанта, обърната с подплатата навън, бе нарязана на ивици.

Холидей не помръдна. Ослуша се. Стори му се, че долавя някакъв звук. Сърцето му заби ускорено. Най-умното, което би могъл да направи, бе да се обърне и да побегне по-далеч от хотела.

Вместо това отиде до затворената врата на банята. Трепна, когато една от дъските на пода изскърца силно под крака му. Холидей спря до вратата и се ослуша.

Какво чуваше? Нечий дъх или това бе порив на вятъра, който се носеше по улицата навън? В бидето капеше вода. Холидей се сети за ножа, причинил всички тези щети в стаята, затова свали сакото си и го уви около лявата си ръка. Отвори рязко вратата. Банята беше празна.

Върна се в стаята, но нещо го накара да застане нащрек. Завесата на душа бе дръпната и закриваше ваната. Не смяташе, че преди да напусне стаята, я е оставил в това положение. Обърна се. Покрай рамото му прелетя наточено като бръснач острие и пред погледа му се появи висок слаб мъж с бяла риза, извадена над панталоните. Мъжът се хвърли отново към него, а Холидей отстъпи назад и си удари главата в рамката на вратата.

Отдръпна се към отворената врата. Нападателят се опита да забие ножа между ребрата му и макар Док да успя да се извърти, дългото тънко острие раздра ризата му и го поряза. Холидей обаче успя да изрита противника си рязко в слабините.

Нападателят изкрещя и се хвана с една ръка между краката. Холидей отстъпи назад, но се спъна в разпорения дюшек. Миг по-късно нападателят се озова върху него, възседна гърдите му, пъхна ръка под брадичката му и натисна главата му назад, за да оголи гърлото му и да го пререже.

Холидей подскочи нагоре, успя да оттласне противника от гърдите си, запрати го в желязното легло и удари ръката с ножа в металните пружини. Заби коляно в лицето на мъжа и натисна с цялата си сила.

Нещо изпука и непознатият нададе приглушен вик. Холидей го улови за ръката и огъна китката му върху ръба на желязното легло, изви я назад, така че тя почти докосваше ръката. Мъжът изохка отчаяно и изпусна ножа, който издрънча на пода.

Нападателят обаче успя да се освободи от хватката на Холидей и се изправи, макар и неуверено. Оказа се доста по-едър от първоначалната преценка на Холидей, а в изражението му имаше нещо диво и плашещо. Приличаше на бойно куче, не се предаваше дори със счупена скула и разкървен нос, беше в стихията си, решен на всяка цена да изпълни възложената му задача.

Един бегъл поглед показа на Холидей, че ножът е останал зад гърба му; да посегне към него обаче би означавало да обърне гръб на противника си. Забеляза и ръцете на нападателя — външните ръбове на дланите му бяха покрити с твърди мазоли. Търнър, един от инструкторите по бойни изкуства в Уест Пойнт, имаше подобни ръце. Такива ръце бяха в състояние да счупят на две дебела дъска или тухла. Да смажат гръклян. Този тип не се нуждаеше от нож.

Ситуацията се влоши още повече. Мъжът се усмихна през кървавата маска, покрила долната половина на лицето му, зъбите му блеснаха като жълтеникави перли.

— Мръсник! — изсъска убиецът.

Пъхна дясната си ръка под ризата и извади компактна „Берета Томкат“, минипистолет, разработен през седемдесетте. Изстрелите му звучаха като кихане на плъх, а куршумите му бяха едва трийсет и два калиброви, но и трийсет и две калибровата дупка в главата си е дупка в главата. Нападателят пристъпи напред все така усмихнат, вдигна пистолета и сви показалец около спусъка.

В този миг Пеги изникна отнякъде, хвърли се напред и се промуши под дясната ръка на Холидей, здраво стиснала дългия стилет. Насочи го като ъперкът под брадичката на убиеца и стоманата прониза гърлото, езика и небцето му, преди да спре в средния му мозък.

Пеги пусна ножа. Мъжът се строполи като камък, падна напред и заби лице в обувката на Холидей. Пеги трепереше цялата, облещила очи от ужас.

— Мъртъв ли е? — прошепна тя.

— Шегуваш ли се? — отвърна й Холидей. — Мъртъв е, и още как — добави и издърпа крака си. Главата на нападателя тупна на пода. Трупът изобщо не кървеше.

— Мили боже! — простена Пеги. — Аз го убих!

— Само частица от секундата преди той да убие мен — успокои я Холидей. Прегърна я и я притисна силно към себе си. — Ти ми спаси живота, хлапе.

— Няма нищо.

Двамата се загледаха в трупа на пода.

Холидей се наведе и обърна мъртвеца по гръб. Провери китката му. Откри татуировката: същия символ с меча и лентата, който бе видял на ръката на стрелеца в Англия.

— От хората на Келерман е — каза Холидей.

Провери портфейла на убиеца. Според личната му карта той бе Луи Рено, марокански гражданин, роден в Казабланка. Откри и удостоверение в кожена калъфка, което го представяше като капитан в елитната Groupe d’Intervention de la Gendarmerie Nationale, групата за специални операции като борба с тероризма и освобождаване на заложници на френската жандармерия.

— Той е ченге — каза Холидей. — При това е антитерорист. Боя се, че това означава сериозни неприятности.