Мечът на тамплиерите

22.

Надуваемата лодка измина краткото разстояние за по-малко от половин час, но междувременно на Вануну му прилоша няколко пъти, а лицето му смени няколко оттенъка на зеленото. Оказа се, че професорът не само не е плувец, но от него не става и моряк.

Вместо да влезе в капана на бюрокрацията, опитвайки се да върне лодката на истинските й собственици, Холидей предпочете да акостира на плажа пред хотел „Меридиен“ и да я остави там.

Връщането в Йерусалим с алабастровия съд се оказа съвсем проста и лесна задача. В хотела тримата се спазариха с един таксиметров шофьор, казваше се Башир, да ги откара срещу двеста шекела до мястото, където бяха оставили ландкрузъра. Намериха тойотата абсолютно невредима. Не забелязаха следи от други автомобили, освен отпечатъци от гуми в меката пръст встрани от пътя. Ако се съдеше по ширината на шарките им, най-вероятно ставаше въпрос за голям пикап или високопроходим джип.

Доколкото Холидей бе в състояние да прецени, никой не ги проследи по пътя им до Йерусалим. Напълно спокойното им и безметежно пътуване по натоварената магистрала приключи пред университета малко след пет следобед. Тримата слязоха в лабораторията на Вануну, разположена в приземния етаж на факултета по археология.

Лабораторията представляваше дълго и тясно помещение без прозорци, широко не повече от шест метра, но с дължината на плувен басейн с олимпийски размери. Една от стените бе заета от край до край от метални стелажи, високи от пода до тавана, а покрай срещуположната стена бяха наредени работни маси, компютърни терминали и всевъзможна научна апаратура — от спектроскопи и сравнителни микроскопи до лазерни скалпели, портативни рентгенови апарати и ултразвукови вани за почистване.

Средата на лабораторията бе заета от дълга редица работни маси с вградено под плота им осветление, които служеха за предварително сортиране и анализиране на артефактите. Масите бяха отрупани с ванички с инструменти, разтвори, киселини и лепила, които да послужат за консервацията и реконструкцията на една или друга находка.

Беше в разгара на лятото, затова лабораторията беше празна, с изключение на Пеги, Холидей и професор Рафи Вануну. Останалите преподаватели от факултета, както и студентите, или участваха в археологически разкопки, или бяха във ваканция.

Вануну отнесе съда до една светлинна маса и я включи. Плотът й грейна в бяло. Той се настани на един стол, а Пеги и Холидей застанаха от двете му страни. Професорът взе ръкавици от една кутия, после подбра от една тавичка изключително прецизен нож „Екзакто“. Претегли алабастровия съд на малка дигитална везна и записа теглото му в бележника, който бе извадил от чекмеджето на масата. Когато приключи с това, взе мощна лупа с вградена флуоресцентна лампа, разгледа предмета подробно и заключи:

— Запечатан е с някакъв вид мастика.

— Мастика? — учуди се Пеги.

— Мастикова смола — уточни професорът. — През Средновековието са я използвали за медицински цели, но също и за уплътняване или запечатване. Когато изсъхне, пожълтява и става доста чуплива.

— Няма ли някакъв разтворител? — попита Холидей при вида на ножа.

— Разбира се, разполагам дори с такива, които са доста инертни, но е по-безопасно да разрежа печата. Така рискът да повредя съдържанието е по-малък.

Вануну взе ножа, чието острие наподобяваше скалпел, и почна да реже мастиковата смола, с която бе покрита керамичната тапа на съда. Натискаше острието все по-силно и по-силно и накрая — след десетина минути усилен труд — ножът достигна процепа между запушалката и самия съд.

Пеги и Холидей наблюдаваха как Вануну оставя ножа, взима хирургически форцепс с дълги щипци и внимателно маха тапата. Остави я настрани и наклони алабастровия съд, така че светлината от увеличителната лампа с лупата да освети съдържанието му.

— Има ли нещо вътре? — попита Пеги.

— Да.

— Какво?

— Почакай малко!

Професорът взе форцепса и пъхна върховете на щипците в алабастровия съд. Действаше изключително внимателно, но след малко се отказа и заяви:

— Неподходящ инструмент. — Порови в една тавичка и откри това, което търсеше. Вдигна го, за да им го покаже.

— Това прилича на нещо, което видях в кабинета на моя гинеколог — каза неловко Пеги. Инструментът на професора приличаше на хирургически вариант на готварски щипци, които завършваха като пристягащи клещи от онези, които се наричат „трета ръка“.

— Почти позна — отвърна Вануну, докато плъзгаше внимателно инструмента в алабастровия съд. — Това е акушерски форцепс за израждане на бебета. — Придвижи гладките стоманени щипки на желаното място и направи знак на Холидей. — Дръж здраво!

Холидей се наведе и хвана здраво алабастровия съд с две ръце. Бавно, много бавно, с вбесяваща предпазливост, Вануну извади форцепса от съда, здраво стиснал „плячката“ си между щипците.

— Момче е — пошегува се Пеги. — Или парче от ауспуха на стария ми форд.

— Ръкопис е! — Гласът на Вануну трепереше от вълнение.

— Не искам да ви казвам на какво ми прилича — обади се Холидей.

— Иска да каже — обясни Пеги със студен тон, — че му прилича на изпражнение.

Беше права. Предметът, уловен от облите щипци на форцепса, бе дълъг около двайсет и пет сантиметра, имаше почти кръгла форма, тъмен цвят и грапава повърхност.

— Корозия — обясни Вануну. — Патинирано сребро в логичен стадий на корозия след толкова години.

— Как ще го почистим? — полюбопитства Пеги.

— Ще подходим изключително предпазливо — обясни професорът. — Първо електролитна вана, после ще пуснем ток, накрая ще го поставим за няколко минути във вана за ултразвуково почистване, за да премахнем и последните наслоения.

— А след това? — попита Пеги. — Ще можем ли да го развием?

— Съмнявам се — призна Вануну. — След като почистя свитъка, ще го нарежа на парчета с лазерен нож. Ако открия корозия между отделните слоеве, ще се наложи да поставя всяко парче в електролитна вана. После ще им направя рентгенови снимки и ще ги поставя между тънки листове инертна пластмаса. Едва тогава ще можем да прочетем написаното… ако там изобщо е написано нещо.

— А ние какво да правим? — попита Холидей.

— Върнете се в хотела. Вечеряйте в Стария град. Идете в „Амиго Емил“. Това е малко непретенциозно заведение на пазара „Ел Ханка“. Кажете на Емил, че ви изпращам аз. Обадете ми се на сутринта и може би ще имам какво да ви покажа. Най-вероятно ще остана тук през цялата нощ.

— Можем да се отбием по някое време — предложи Пеги.

— Не, не можем — категоричен бе Холидей. — Нека оставим човека да работи на спокойствие.

— Сигурен ли си, че не искаш да останем? — попита Пеги.

— Вървете, оставете ме да работя — каза Вануну. — Останете ли, ще се отегчите до смърт само след половин час. — Той се усмихна. — На тръгване се отбийте в университетската книжарница и си купете някоя книга за Медния свитък33. Има ги в изобилие. Прочетете я и се образовайте.

— Добре — каза Пеги.

— Хайде — подкани я Холидей и тръгна към вратата.

Пеги го последва, но едва след като се наведе и целуна смаяния професор по бузата.

Старият град е най-древната част от Йерусалим с площ по-малко от 1 км². Намира се в югозападния край на съвременния град и е ограден с крепостна стена. От средата на XIX век е разделен на четири квартала: християнски, разположен на северозапад, мюсюлмански на североизток, еврейски на югоизток и арменски, най-малкият от всички, който заема югозападното ъгълче на Стария град.

През двайсетте години на двайсети век, когато Йерусалим бил управляван от британците, новоназначеният губернатор на града, изключително далновиден мъж на име Роналд Сторс, разпоредил всички строежи в града — и в старата, и в новата част — да се извършват с меза, наричан още йерусалимски камък, мраморизиран варовик, добиван в кариери край града. Решението му не само осигурило така нужните за един почти фалирал град работни места, но придало на Йерусалим хармоничен вид и предпазило Стария град от неизбежните при други обстоятелства радикални промени, които щели да настъпят с течение на времето. Любителите на старините, архитектите и туристическите гидове продължават да славят Сторс и до днес.

Ограденият с каменна стена Стар град приличаше на лабиринт от преплетени лъкатушни улички, които сякаш някоя гигантска ръка бе уловила и смачкала до лилипутски размери. На пръсти се брояха улиците, които бяха достатъчно широки, та по тях да мине автомобил, а повечето бяха толкова тесни, че разпереше ли ръце, човек щеше да докосне фасадите на сградите от двете страни.

„Амиго Емил“ се оказа досущ както го бе описал Рафи Вануну — забутано непретенциозно заведение, разположено на тясна уличка в Християнския квартал, в непосредствена близост до Дамаската порта. Единственото свидетелство, че тук има ресторант, бе най-обикновената овална табела над вратата с нарисувани върху нея чаша, нож, вилица и нещо, което наподобяваше купичка супа, над която се издига пара.

Салонът изглеждаше така, сякаш е бил издялан в голата скала. Масите бяха от светло дърво, а плотовете образуваха неща като рамка, в която бяха вградени сини керамични плочки, столовете бяха дървени с прави облегалки и меки възглавнички, а храната — превъзходна. Преди време Пеги бе прекарала цял месец в опустошения от война Бейрут, затова тя избра менюто. Започнаха с арабски мезета, поднесени в бели керамични купички, и няколко прясно изпечени арабски питки.

Продължиха с малки — с размерите на испански тапас — порции хумус, баба гануш, пикантен кибех с агнешко, арабски сладкиш карабадж халаб, тахан и люта разядка мухамара. Цялата тази храна прокараха с леденостудена бира „Макаби“.

Когато приключиха с вечерята, Емил, собственикът, ги поведе няколко стъпала надолу в задния салон на заведението, където Холидей и Пеги се отпуснаха върху огромни възглавници. Поднесоха им кафе и баклава.

— Както преди няколко часа бяхме попаднали в капан в замъка на кръстоносците, така сега се наслаждаваме на тези толкова вредни за зъбите сладкиши — отбеляза щастливо Пеги, докато облизваше медения сироп от пръстите си. — Този живот ми харесва!

— Не забравяй да преброиш труповете, които до момента са пет — каза Холидей и отпи от кафето си. — Това не е игра от рода на „Къде се намира Кармен Електра“ или как й беше името?

— Кармен Сандиего34 — отвърна Пеги. — Успокой се, Док. Само се опитвах да разведря обстановката.

— Извинявай — каза той. — Но разсъждавам върху случилото се и нещата не ми се връзват.

— Като например?

— Много са. Да започнем с намирането на меча от бащата на Броудбент в компанията на вуйчо Хенри например. Знаем, че това е лъжа. Кар-Харис изобщо не спомена името му, как тогава Броудбент младши е научил за меча?

— Какво друго?

— Откъде хората на Келерман са разбрали, че отиваме в Англия? Освен това те ни очакваха във Фридрихсхафен от мига, в който слязохме от ферибота. Онзи монах…

— Брат Тимотей — подсказа му Пеги.

— Точно така. Откъде брат Тимотей е научил, че отиваме във Вила Монтесано точно в този момент? Той сякаш очакваше да се появим там. — Холидей замълча. — А има и някои неща, свързани с добрия професор — добави замислено.

— С Рафи? — Пеги се намръщи. — Какво имаш предвид?

— Всичко е прекалено хубаво, за да е истина.

— Онзи професор в Торонто, Брейнтрий, предложи да се срещнем с него — възрази Пеги. — Да не би да намекваш, че и той е замесен в някаква световна конспирация?

— Не зная, Пег. Казах ти, нещата просто не се връзват.

— Мисля, че просто си параноик.

— Кар-Харис е мъртъв. Един от нападателите, които стреляха по него, е мъртъв. Двама от охранителите на Келерман са мъртви. Онзи старец, Драбек, също е мъртъв. Това не е параноя, това са факти.

— Които нямат нищо общо с Рафи!

— Всичко около него е толкова навременно и удобно — изсумтя Холидей.

— Какво означава това? — попита Пеги.

— Кодираното послание ни отвежда до замъка Пелерин. Замъкът се оказва военна база и, хоп, Рафи Вануну ни осигурява разрешително за достъп. Попадаме в капан, тъй като някой ни следва по петите, и там съвсем случайно се оказва лодка, която ни чака да се качим. Не вярвам в подобни съвпадения.

— Рафи позвъни на някого от хотел „Меридиен“, за да му съобщи къде е оставил лодката. Според мен това обяснява нещата — каза Пеги. — Щели да я използват за някакво учение следващия уикенд или нещо подобно.

— Да, или нещо подобно — отвърна с насмешка Холидей.

— Тревожиш се, че той ме харесва прекалено много и че чувството е взаимно — каза Пеги.

— И това също — изсумтя Холидей.

— Стар мърморко такъв! — засмя се Пеги. — Вземи си още едно парче баклава.

Появи се Емил, собственикът на заведението, с неловка усмивка, която подсказваше, че е време да затваря. Холидей си погледна часовника. Минаваше единайсет.

— Време е да се прибираме в хотела — каза той.

Бяха отседнали в прочутия хотел „Американ Колъни“, разположен на десетина минути пеша от Дамаската порта. Платиха сметката, благодариха на Емил за чудесната вечеря и напуснаха ресторанта през вратата, която излизаше на тясната уличка „Ел Ханка“. Беше застудяло и Пеги потръпна.

Макар да бе късно, кварталът бе оживен и малката уличка бе пълна с туристи и носачи, помъкнали огромни тави с плодове и хляб на главите си. Носеше се мирис на нагорещени камъни и подправки, а многоезичната глъчка не успяваше да заглуши музиката, която долиташе от най-различни посоки.

Ако се махнеше рокендролът и се прибавеха няколко магарета, атмосферата по нищо нямаше да се различава от царялата тук преди две хиляди години. Бяха изминали едва половината път до Дамаската порта, когато Холидей усети, че косъмчетата по врата му настръхват. Напрегна се и хвана Пеги за лакътя.

— Какво има?

— Следят ни.