Мечът на тамплиерите

31.

— Знаете кои сме? — попита удивена Пеги.

— Разбира се — отвърна високият поприведен мъж. — На Корву не се случва нищо, което да остане скрито от мен.

— Казахте, че сте ни очаквали? — обади се Холидей.

— Да, от известно време. — Родригеш кимна. Говореше без акцент и по начин, който издаваше отлично образование и висока култура. Беловласият мъж може и да живееше в каменна къщурка сред дивата пустош, но бе очевидно, че е обиколил света.

Отстъпи встрани и посочи с ръка.

— Заповядайте, влезте. Тъкмо правя кафе.

Холидей и Пеги влязоха в дома на Родригеш. Обзавеждането бе съвсем скромно. В противоположния край на единствената стая имаше камина, а до стената срещу нея бе долепено старомодно легло на колелца. На гвоздеи над камината бе окачена стара двуцевка, а пред нея бе постлан голям плетен килим с овална форма, чиито ярки някога тонове се бяха превърнали в пастелни нюанси. В средата на стаята имаше обикновена дървена маса с четири стола около нея. Под единия прозорец бе оборудвано нещо като кухненски бокс, а под другия бяха разположени малко бюро и лавица с книги.

Имаше няколко електрически уреда, но за осветлението като че ли се грижеха ветроупорни газови лампи с помътнели стъкла. Холидей не бе видял електрически стълбове навън, така че електричеството би трябвало да се осигурява от генератор. Не се виждаха нито телевизор, нито телефон. На перваза обаче стоеше допотопно тъмнокафяво бакелитено радио.

Родригеш ги покани да седнат, след което се зае с реденето на чаши и разливането на кафето, което бе приготвил в старо емайлирано джезве на въглените в камината.

— От известно време, така ли, отец Родригеш? — попита Холидей.

— Не ме наричайте така, доктор Холидей, отдавна не съм свещеник. Наричайте ме просто Хелдер.

— Защо Хелдер? — попита Пеги — Това е холандско име.

Високият мъж сви рамене.

— В една отдавна отминала епоха и холандците, и португалците са били велики морски нации. Холандските кораби редовно хвърляли котва в португалските пристанища, португалските кораби — в холандските. Кой знае как са се пресекли едни или други пътища? — Той се засмя. — Зная, че Ден Хелдер е малко селище в северна Холандия. Предполагам, че името произлиза от думата Helledore, което означава Портите на ада.

— Интересно — отбеляза Холидей. — Но това не отговаря на въпроса ни защо сте ни очаквали от известно време. Допреди няколко дни дори не знаехме къде се намира Корву.

— Не е нужно да знаете къде отивате, за да стигнете там — отвърна загадъчно Родригеш и се усмихна. — Сигурен бях, че ще дойдете тук, защото знаех що за човек сте.

— И откъде го знаехте? — попита Холидей.

— Защото знаех що за човек е вуйчо ви.

— Познавали сте дядо? — възкликна Пеги.

— И то доста добре — отвърна Родригеш. — Четох книгите му в Кеймбридж, докато следвах класическа археология. По-късно се запознах с него в Мадрид и станахме приятели. Поддържахме връзка през годините, срещахме се на различни места. Кайро, Атина, Берлин, дори Вашингтон.

„Вашингтон — помисли Холидей. — Значи и свещеникът е бил шпионин, но за кого ли е работил?“

— И защо все пак сте ни очаквали? — настоя той.

— Защото научих за смъртта на Хенри — отвърна Родригеш. — Знаех, че рано или късно ще дойдете тук.

— И защо да го правим? — попита Пеги.

— Сигурен бях, че мечът ще ви доведе при мен — отвърна простичко Родригеш, отпи от кафето си и ги изгледа над ръба на чашата; в очите му припламваха весели пламъчета.

— Знаели сте за меча? — Холидей бе смаян.

— Мечовете всъщност са четири — обясни Родригеш. — Евър, Зефир, Борей и Нот, така наречените Xiphêphoros Peritios Anemos.

— Боговете на източния, западния, северния и южния вятър, Мечовете на четирите вятъра в древногръцката митология — преведе Холидей.

— Да — каза Родригеш. — Ето ползата от класическото образование — усмихна се той. — Мечовете на четирите вятъра. Мечът, който притежаваше вуйчо ви, беше Зефир, Мечът на Запада. Носил го е Гийом дьо Жизор, не бива да го бъркате с неговия съименник, който според някои хроники бил приор на Сион. Този Жизор бил обикновен рицар от двора на Хенри II, краля на Йерусалим43. Много преди градът да бъде превзет от сарацините, съкровището на Саладин било преместено — първо в замъка Пелерин, после на остров Кипър.

— Съкровището на Саладин? — възкликна Холидей.

— Саладин от историята с Ричард Лъвското сърце?

— Пълното му име е Салах ад Дин Юсуф ибн Аюб, воин, роден в днешен Ирак. В Тикрит, ако трябва да бъда по-точен.

— Но защо съкровището да е било негово? — попита Холидей. — Това не е ли съкровището, което тамплиерите са открили под Храма на Соломон?

— Тамплиерите така и не намерили нищо в Йерусалим — каза Родригеш. — Саладин не бил глупав. Добре знаел, че няма да успее да задържи Йерусалим. Знаел, че градът ще падне и най-вероятно ще бъде плячкосан от следващия завоевател, който и да е той. Саладин съзнавал, че кръвопролитието е неизбежно, но най-важната му задача била да опази съкровището. По онова време най-значимата сила, с която Саладин установил контакт, били рицарите тамплиери. След като получил от тях обещание никога да не разкрият произхода на съкровището, нито да го разпилеят на части, той им позволил да го изнесат тайно от града. Ако тайната на преговорите им бъдела разкрита, и Саладин, и водачите на тамплиерите щели да бъдат екзекутирани като изменници.

— Но в това няма никакъв смисъл — каза Холидей. — Твърдите, че Саладин, най-големият противник на кръстоносците, заклет враг на християнството, е предал съкровището на тамплиерите?

— Той е спасил съкровището — поправи го Родригеш. — Ако не го е бил направил, то почти сигурно е щяло да бъде унищожено. Това е постъпка на достоен и благороден човек. — Родригеш се усмихна тъжно. — За нещастие, с тази си постъпка той си навлякъл омразата на папа Климент и крал Филип IV, всеки от които искал съкровището за себе си.

— В историческите хроники няма и думичка за подобна сделка — каза Холидей. — Няма и намек дори!

— Историческите хроники, както добре знаете, доктор Холидей, се пишат доста след самите исторически събития. Историята е закъсняла преценка на отминали събития, пълна с абсурди и противоречия. „Стандарт Ойл“ е зареждала резервоарите на немските подводници, които са потопявали английските кораби през Втората световна война. Ай Би Ем се е грижела за поддържането на архивите на Адолф Айхман44 в Дахау и Аушвиц-Биркенау. И момента повече хотели край плажовете на Варадеро в Куба са собственост на американци въпреки икономическите санкции, наложени от Щатите. Същото е било и по време на кръстоносните походи. В края на краищата Ричард Лъвското сърце се е сражавал с меч, изкован в Дамаск.

— Какво се е случило с четирите меча? — попита Холидей.

— Четирите меча, всеки от които носел копие на едно и също послание до водачите на тамплиерите в Клерво, потеглили на път в ножниците на четирима куриери. Всеки от мечовете трябвало да послужи като застраховка, в случай че един или повече от останалите бъдат загубени по пътя. И нито един не стигнал до целта си. Роже дьо Флор отплавал със съкровището на Саладин и то потънало в дебрите на историята, местонахождението му било изгубено за вечни времена.

— Отишъл първо в Ла Рошел, после дошъл тук — каза Холидей.

— Някои твърдят, че е станало именно така — отвърна Родригеш.

— Къде е мястото на вуйчо Хенри в цялата тази история?

— От векове се носят слухове, че Борей, Мечът на северния вятър, достигнал Шотландия на борда на един от корабите на Роже дьо Флор. Смята се, че куриерът, който го е носил, бил сър Хенри Синклер45. Вуйчо ви се заинтригувал от митовете около мечовете по време на следването си в Оксфорд и тъкмо там се пресякоха пътищата ни. Именно Хенри откри връзката между Мусолини и Зефир, Меча на западния вятър, който в крайна сметка успя да проследи до леговището на Хитлер в Берхтесгаден.

— И е запазил в тайна съществуването му до края на живота си — каза тихо Холидей, който още не можеше да повярва, че води този разговор в търбуха на изгаснал вулкан сред вълните на Атлантическия океан.

— Разбира се, че го е запазил в тайна — отвърна Родригеш. — Разкриването на тази тайна би имало опасни последици. Виждал се вече краят на войната, но Близкият изток врял и кипял, а Израел все още бил в проект, една мечта, при това доста крехка. Католическата църква не била в по-добро положение. С течение на годините обаче ситуацията само се влошила.

— Как се вписват в тази история Ла Сапиниер, Содалитиум Пианум, или както там се наричат?

— Защо питате?

— Защото един от хората им се опита да ни убие в Йерусалим — отвърна Холидей. — Беше свещеник като вас.

— Казах ви вече — обясни Родригеш. — Отдавна не съм свещеник.

— Това няма значение. Защо Ватиканът проявява такъв интерес?

— Интересът на Светия престол е същият, какъвто е бил и преди осемстотин години — отвърна Родригеш. — Става въпрос за власт. Или по-скоро за липсата на власт. Станело ли обществено достояние, съкровището на Саладин щяло да разкрие цялата несъстоятелност на римокатолическата църква. Всичко, което тя съградила чрез политически машинации през последните хиляда години, щяло да рухне в един миг. Ударът щял да бъде фатален за нея.

— Не разбирам — каза Пеги. — Ватиканът има толкова пари, че не знае какво да прави с тях. Защо да изпращат убийци по дирите ни, само за да се сдобият с още пари?

— Ще останете изненадана да разберете на какво е способна църквата — каза Родригеш. — Но, в интерес на истината, не става въпрос за пари. И никога не е ставало.

— Какво тогава представлява съкровището? — попита Пеги.

— Кога едно съкровище не е съкровище? — отвърна й с въпрос Родригеш.

— Какво означава това? — попита Пеги, леко подразнена от увъртанията му.

— Мисля, че разбирам — бавно каза Холидей.

— Е, аз пък не разбирам — сопна се Пеги.

Откъм пътя долетя шум — автомобилни гуми върху чакъла, при това, ако се съдеше по звука, колата не бе само една. Затръшнаха се врати, чуха се тихи гласове.

Родригеш стана и отиде до прозореца. Надзърна за секунда, после се обърна и тръгна към камината. Свали двуцевката, отнесе я до бюрото и отвори едно от чекмеджетата. Извади шепа патрони, пъхна два в цевите и зареди пушката. После се обърна към Холидей и Пеги и каза:

— Имаме гости. Неканени гости.