Мечът на тамплиерите

33.

След секунда-две крушките на тавана отново светнаха.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Пеги.

— Нещо като примитивна аларма — отвърна Родригеш и взе пушката. — Очевидно фойерверките ми не са неутрализирали всички неканени гости. Съвсем наблизо са. Трябва да тръгваме, и то веднага.

— Можем да останем и да се сражаваме — каза Пеги.

— Не. Прав е — каза Холидей. — Те имат автоматично оръжие, а ние само една ловна пушка и един пистолет. Време е да изчезнем.

— Насам — подкани ги Родригеш, наведе се, измъкна изпод масата с амфората голям фенер с батерии и тръгна към една от лавовите тръби.

Докато изкачваха стъпалата, издялани в застиналата лава, Холидей мярна с крайчеца на окото си движение в пещерата и нареди:

— Продължавайте!

В другия край на пещерата се появи един от хората на Келерман с оръжие в ръце и прибор за нощно виждане на челото. Холидей видя тънкия червен лъч, който излизаше от лазерния прицел на оръжието му. Не изчака да види каква мишена си е набелязал онзи, нито самият той се прицели добре — бездруго едва ли щеше да улучи от това разстояние. Просто вдигна пистолета, натисна спусъка и изстреля всичките дванайсет патрона в пълнителя по посока на противника. Целта му бе да забави придвижването му, а не да стреля точно. Пещерата се изпълни с екота от изстрелите. Онзи стреля веднъж и се скри. Зад гърба на Холидей се разнесе вик на изненада и болка. Той се обърна. Куршумът бе улучил Родригеш, кръв избиваше по ризата му вдясно под гърдите. Не им оставаше друго, освен да се надяват, че раната не е засегнала важни органи. Португалецът се облегна на стената близо до отвора на лавовата тръба. Пеги взе фенера и пушката от ръцете му и го подхвана, за да му помогне да се задържи на крака.

— Влизайте в тунела! Бързо! — простена бившият свещеник.

Холидей захвърли празния пистолет, прехвърли меча в дясната си ръка и взе тичешком последните стъпала, за да подхване Родригеш от другата страна. Двамата с Пеги внесоха възрастния мъж в лавовата тръба, която поне за момента изглеждаше по-безопасно място от пещерата. Зад тях се разнесе автоматична стрелба, при това не само от едно оръжие.

— Двайсет крачки навътре в тунела… Генераторът… — простена Родригеш. — Внимавайте!

Холидей и Пеги помъкнаха ранения напред, макар тунелът да бе толкова тесен, че едва се провираха през него, а каменният свод се издигаше на сантиметри над главите им. Някъде пред тях боботеше генераторът и във въздуха се долавяше мирис на отработени газове. Холидей почувства и лек полъх по лицето си. Свеж въздух.

След двайсетина крачки тунелът се разшири и вляво се появи дълбока квадратна ниша, издялана в скалата. В миниатюрното помещение бе инсталиран яркожълт генератор „Ямаха“ с мощност шест киловата, който пуфтеше ритмично, и резервоар за петстотин литра гориво.

— Ключът — промълви Родригеш.

Холидей откри ключа на генератора и го натисна. Ритмичният звук спря и светлините угаснаха. Това със сигурност щеше да забави преследвачите им за известно време, но нямаше да ги спре, тъй като разполагаха с прибори за нощно виждане. Пеги включи фенера. Появи се ярък лъч, който освети пътя пред тях.

— След десет крачки — простена бившият свещеник, закашля се и по брадичката му потече гъста тъмна кръв. Раната му определено не бе повърхностна — португалецът имаше вътрешен кръвоизлив. Нуждаеше се от лекарска помощ, при това незабавно.

— Какво след десет крачки? — попита Холидей, докато помагаше на Родригеш по тунела. Преследвачите им едва ли бяха на повече от минута-две зад тях.

— Взривно устройство. Рибарска корда — успя да каже португалецът, преди да се закашля отново и да се присвие на две.

Продължиха напред много предпазливо. Пеги осветяваше пода с фенера. Холидей, който крепеше бившия свещеник, вървеше след нея.

След малко фенерът освети черна рибарска корда, здраво опъната между стените на тунела на височината на прасците. Никога нямаше да я забележат, ако не бяха предупредени.

— Къде е? — попита Холидей.

— Горе — промълви Родригеш.

Пеги насочи лъча към тавана. Кордата минаваше през няколко почернели от времето скоби и изчезваше в широка двайсетина сантиметра дупка в тавана. В дупката имаше два кръгли предмета с маслиненозелен цвят, всеки с диаметър десет сантиметра. Холидей ги разпозна мигновено: ОЗМ-72, противопехотна скачаща осколочна мина, руски аналог на американската Ml6, известна като Скачащата Бети, която самият той бе използвал във Виетнам, и на югославската ПРОМ-1, която бе виждал през войната в Босна. Задействана на земята, мината подскачаше във въздуха на височината на кръста и експлодираше едва тогава. В случая с тези две мини осколките им щяха да се насочат по протежение на тунела. Всяка ОЗМ-72 съдържаше половин килограм мощно взривно вещество. Задействаха ли се, всяко живо същество на разстояние трийсетина метра в двете посоки на тунела щеше да бъде разкъсано на парчета.

— Помогни ми да го пренесем над кордата — каза Холидей.

Успяха да пренесат отпадащия все повече и повече бивш свещеник над смъртоносния капан. Продължиха по тунела, като бързаха с всички сили, за да се отдалечат максимално от коварните мини.

След няколко метра тунелът зави рязко надясно и започна да се изкачва стръмно нагоре. Холидей усещаше по лицето си свеж полъх; освен това му се стори, че дочува и тътен на буря. Вероятно горе, на повърхността, стихиите отново се бяха разбушували.

Лавовата тръба около тях се променяше, с наближаването на повърхността стените на тунела започваха да се стесняват. Гладкият под стана хлъзгав от кал, а стените бяха покрити с гъста слуз. Ставаше все по-трудно и по-трудно да придържат Родригеш, тъй като с всяка крачка кашлянето му се усилваше, краката му омекваха, а тялото започваше да се тресе неконтролируемо, тъй като организмът му изпадаше в шок. Холидей познаваше симптомите. Бившият свещеник нямаше да изкара дълго.

— В джоба ми… — простена умиращият мъж. — Бележникът… вземи го.

— По-късно — отвърна Холидей. — Ще имаме време за това по-късно.

— Веднага! — настоя категорично Родригеш.

Без да забавя ход, Холидей затършува в джобовете на Родригеш и откри малък бележник с кожена подвързия, дебел не повече от сантиметър. Изглеждаше доста стар. Холидей го пъхна в джоба на сакото си и продължи напред. Наклонът стана още по-стръмен и коленете им започваха да се подгъват от усилието. Родригеш едва се държеше на крака.

Холидей зърна в далечината да се процежда светлина.

И в същия миг и тримата бяха повдигнати във въздуха, а после захвърлени на земята от мощна ударна вълна. Частица от секундата по-късно прозвуча оглушителна експлозия и огнено кълбо изпълни тунела. Вълната горещ въздух достигна и до тях, но отмина.

Холидей се изправи, без да изпуска тамплиерския меч. Стъклото на фенера се бе счупило, но процепът бе достатъчно осветен, за да видят къде стъпват. Пеги заряза фенера, но продължи да стиска пушката. Успяха да изправят Родригеш на крака и се затътриха към светлината. Навън гърмеше и трещеше. Миг по-късно излязоха от лавовата тръба и се озоваха върху неравната повърхност на вулканичния кратер, брулени от пронизителен вятър и вихреща се буря. Огромна светкавица разцепи сиво-черните облаци над главите им.

— Язовецът изпълзя от бърлогата си — каза нечий глас. — Не е в най-добрата си форма, но не е пострадал сериозно.

Аксел Келерман. Беше облечен като провинциален английски благородник: костюм от туид с жилетка, туристически обувки и елегантна мека шапка от заешка кожа. Седеше на един камък на няколко метра от входа на лавовата тръба. В далечината, може би на около километър от тях, се виждаше домът на Родригеш, разположен между двете езера. Дъждът се усили. Бурята забушува още по-силно, вятърът забрули дрехите им. Прокънтя гръмотевица.

Когато видя Келерман да стои тук, облечен по този начин, Холидей изведнъж осъзна колко луд трябва да е синът на есесовския генерал. Сигурно виждаше себе си като герой от някоя романтична фантазия а ла Гьоте.

Келерман не беше сам. До него стоеше един от русокосите му убийци, опрял дулото на автомата си във врата на Мануел Риверо Тавареш, капитана на „Сан Педро“.

Родригеш се строполи на земята.

— Оставете пушката, госпожице Блексток — нареди Келерман с усмивка. — Можете да задържите меча за момента, доктор Холидей. Отива ви.

Пеги изпълни нареждането му.

Холидей не откъсваше поглед от Келерман.

— Много съжалявам, Doutor — изрече умолително Тавареш. — Нищо не можех да направя.

— Няколко елементарни заплахи се оказаха достатъчни — обясни Келерман. — Очевидно добрият капитан има внуци. Малки момиченца.

Погледът му мина покрай тях и се спря на отвора в земята.

— Ако съдя по шума, който чух преди няколко минути, някои от моите служители са претърпели нещастен случай — натъкнали са се на импровизирано взривно устройство. — Лицето му се изкриви в гримаса. — Още няколко живота ще тежат на вашата съвест, доктор Холидей. От друга страна обаче те не загинаха напразно. Сега поне зная къде е скрито моето наследство. Остава само да го извадя на повърхността.

— Наследството не е нито ваше, нито на баща ви — възрази Холидей и ръката му стисна здраво меча. — То не принадлежи на нито един човек.

— То принадлежи на онзи, който го вземе — процеди Келерман, изправи се и пристъпи към него. — Така е устроен светът. По-силният побеждава. — Ухили се на присвитата на земята фигура на Родригеш. — А по-слабият губи.

— И преди сме чували тези бръщолевеници — каза Холидей. — Arbeit macht frei, Kraft durch Freude49, Drang nach Osten50… и в крайна сметка нито един от тези лозунги не се е сбъднал, както ни учи историята. — Той поклати глава. — Вие сте луд за връзване, Келерман, също като баща ви.

Искри на ярост проблеснаха в очите на Холидей и той бръкна под сакото си. Ослепителна светкавица проряза висините, последвана от гръмовен тътен. Небето сякаш се разтвори над главите им.

Всичко се случи за частица от секундата.

— Vai-te foder! — „Върви по дяволите!“, изкрещя Тавареш и с цялата си тежест настъпи русокосия главорез по крака, след което се метна настрани. Пеги реагира мигновено, приклекна, хвана пушката и натисна и двата спусъка едновременно. Тежкото оръжие подскочи в ръцете й, а откатът заби болезнено приклада в рамото й. Главорезът изкрещя, свлече се на земята и загледа учудено към кървавата дупка с размер на чиния в корема си. През това време над главите им започна да се излива истински порой.

Келерман обаче успя да извади оръжието си — малък плосък валтер — и се хвърли към Холидей.

Той не се поколеба нито за миг. Вдигна меча, направи крачка напред, сви коляно и изпъна ръка. Келерман не успя да спре устрема си и сам се наниза на острието, останало неопетнено с кръв цели седемстотин години. Мечът прониза дебелия вълнен плат на сакото, жилетката, ризата и плътта под тях непосредствено под диафрагмата. Острието, изковано от дамаска стомана, продължи напред и прониза дясната камера и лявото предсърдие на сърцето, преди да опре в гръбнака. Налудничав гняв проблесна в очите на Келерман и той умря прободен като пеперуда в хербарий.

Холидей отстъпи назад и завъртя меча в тялото на мъртвеца, за да го измъкне по-лесно. Острието излезе от гърдите на Келерман с неприятен мляскащ звук. Трупът рухна на земята. Холидей свали меча и се обърна, опитвайки се да заслони очи от поройния дъжд.

Пеги бе коленичила на земята с ръка, поставена върху натъртеното си рамо, с поглед, вперен в тялото на русокосия главорез. Гледаше как дъждът разрежда бликащата от раната му кръв в розово-червена локва.

— Добре ли си? — попита Холидей и се наведе над нея.

— Добре съм — отвърна тихо тя, без да откъсва безизразния си поглед от тялото на мъжа, когото току-що бе простреляла. — Даже много добре!

Тавареш седеше на земята, повдигнал главата на Родригеш в скута си. Холидей клекна до тях.

— Той ми е приятел — прошепна Тавареш, думите засядаха в гърлото му. Погали нежно челото на Родригеш. — Мой скъп, скъп приятел през всичките тези години. Не мога да допусна да умре.

Родригеш отвори очи и премигна и от болка, и заради дъжда.

— Рано или късно всички умираме, Емануел — прошепна бившият свещеник.

Въздъхна, успя да повдигне ръка и улови Тавареш за широката космата китка. Изви леко глава, за да вижда приведения над него Холидей.

— Бъдете приятели с Мануел. Той е мой брат по душа и знае всичко. Дълги години бе моите очи и уши във външния свят.

— Обещавам — каза Холидей. Усети, че очите му са мокри. Искаше му се да вярва, че причината за това е дъждът.

— Келерман мъртъв ли е?

— Да — отвърна Холидей.

— Това е добре — промълви Родригеш. — Даже много добре. — Въздъхна отново. — Факелът е предаден. Iacta alea est. Vale, amici. — Бившият свещеник надигна глава от скута на Тавареш и впери невиждащи очи в мрачното небе. — Прекалено много тайни — прошепна, — прекалено много тайни. — Издаде последен едва доловим стон, затвори очи и издъхна.

Дъждът продължаваше да вали като из ведро върху вулканичния кратер.

Пеги дойде и сложи ръка на рамото на Холидей.

— Така и не го опознахме както трябва — каза с тъга, загледана в Родригеш.

— И никога няма да го опознаем.

— Какво каза накрая?

— Iacta alea est. Думите на Юлий Цезар, когато прекосил Рубикон и навлязъл в римска територия, с което предизвиквал Сената и започвал гражданската война.

— Какво означава?

— Жребият е хвърлен. Вече няма начин да загърбим съдбата си. Имаше предвид теб и мен.

— А онова, другото? Vale, amici?

— Сбогом, приятели — тихо й преведе Холидей.

След два часа стояха увити в одеяла в малката каюта на борда на „Сан Педро“, а на газовия котлон свиреше чайник. Пеги стана от миниатюрната маса и се зае да приготви чай. Докато двамата чакаха на борда на яхтата — двигателите боботеха тихичко в малкото пристанище, Тавареш решаваше проблема с труповете в къщичката на Родригеш. Продължаваше да вали все така силно, дъждовните капки биеха по покрива на стария „Крис-Крафт“, но според Тавареш това само улесняваше задачата му. Щяха да прекарат нощта на борда на „Сан Педро“, а на сутринта капитанът щеше да ги преведе през тесния пролив до Флореш, откъдето щяха да се върнат в лоното на цивилизацията.

Холидей седеше на масата и разлистваше бележника, който Родригеш бе настоял да вземе от джоба му. Евър, Мечът на източния вятър, измит от кръвта и подсушен, лежеше върху сгъната на две кърпа пред него.

Пеги сложи на масата две чаши горещ сладък чай и се настани на тапицираната скамейка до Холидей. Дъждът биеше в илюминатора на каютата зад гърба й и тя се сгуши в одеялото и го придърпа около себе си. Втрисаше я и тя побърза да отпие глътка чай.

— Какво има в тефтерчето?

— Имена и адреси — отвърна Холидей. — Стотици. Хора от цял свят. Организация на име фондация „Феникс“ и кодирана представка пред всяко име. Цифри и букви, които може да са и банкови сметки.

— Името на Рафи тук ли е?

— Не — усмихна се той. — Поне засега не съм го открил.

— Но си проверил, нали, Док?

— Разбира се — засмя се той.

— Все така подозрителен, а?

— Винаги — отвърна Холидей.

— Когато се махнем оттук, ще отида да го видя — заяви малко смутено Пеги. — Да видя как се възстановява. Да му помогна с нещо, ако има нужда.

— Да му занесеш кутия бонбони?

— А може би дори цветя — усмихна се Пеги. — Макар че не е прието да се подаряват цветя на мъжете.

— Поздрави го и от мен и му предай най-добрите ми пожелания — каза Холидей.

— Благодаря, непременно.

Настъпи продължителна пауза. Двамата отпиваха от чая и слушаха дъжда, който барабанеше по покрива на каютата, питаха се как са стигнали дотук и как ще се върнат към обичайния си начин на живот и се чудеха какво ли ще им поднесе бъдещето. Пеги първа наруши мълчанието.

— Това не е приключило, Док, нали?

Холидей погледна лъскавия меч, чиято блестяща стомана бе изкована преди много векове под пустинното слънце на Дамаск. В крайна сметка този хилядолетен меч се бе озовал в ръцете му, за да го спаси от смъртен враг.

— Не е — отвърна той и продължи да прелиства бележника. — Не мисля, че е приключило, не и за нас. И честно казано, не зная дали някога ще приключи.

Беше краят на септември. Бе захладняло и Холидей бе запалил камината в дневната. Сложи още подпалки и пламъците затанцуваха и захвърляха сенки по подредените в библиотеките покрай стените книги. Скоро огънят щеше да се разгори достатъчно, за да добави една-две по-големи цепеници, след което щеше да се отпусне и да си почине след изморителния учебен ден.

До креслото край камината бе опряна кутия с емблемата на ФедЕкс, изпратена му от Les Ateliers de Creations Jose C. de Braga, ателието на прочутия майстор Хосе де Брага51 в Квебек. На масичка отстрани го очакваше чаша малцово уиски „Ардберг“. Холидей обаче не бе готов нито за кутията, нито за питието.

Отиде до прозореца и впери поглед в спускащия се мрак. Успя да види модерния тухлен корпус на Айзенхауер Хол, който се издигаше в подножието на хълма отвъд дърветата. А зад него течеше река Хъдсън, устремила се в мрака към Манхатън и океана.

На хиляда, че и повече морски мили оттук се намираха Азорските острови, където бяха намерили смъртта си и Родригеш, и Келерман, и където животът на Холидей, а и този на Пеги, се бяха променили завинаги. След като Пеги замина за Йерусалим, за да посети Рафи Вануну, Холидей се върна в Уест Пойнт.

Всичко изглеждаше наред. Очакваха го хиляда амбициозни новобранци, оцелели в ада на Казармите на Звяра, завърнали се триумфално от тежкото шестседмично начално обучение и изгарящи от желание да се учат — дори това да е история. Хиляда новобранци, които бяха убедени, че знаят всичко, но които нямаха и най-малката представа какво ги очаква в реалния свят. Подполковник Джон Холидей, който започваше да си мисли, че е водил прекалено много битки и е станал свидетел на ненужната смърт на прекалено много добри хора, също не знаеше какво ще му поднесе бъдещето. „Напред!“ и „Ура!“ имаха място само в холивудските филми, но на новобранците щеше да им трябва много време, докато го осъзнаят. Прекалено много за едни, а за други… а други изобщо нямаше да имат време, за да го осъзнаят.

Холидей въздъхна тежко и обърна гръб на прозореца. Отиде до креслото и отвори тежката кутия. Извади реставрирания в работилницата на прочутия майстор на хладни оръжия меч и го разгледа на светлината на огъня.

Де Брага се бе справил великолепно: златната лента с кодираното съобщение бе навита около ръкохватката, а ножницата на еднометровия меч от дамаска стомана бе излъскана до почти неземен блясък и хвърляше отблясъци във всички цветове на дъгата. Някъде далеч, много далеч — на поне четири хиляди морски мили оттук и хиляда години назад във времето — един отдавна мъртъв рицар се усмихваше в гроба си. Зефир, Мечът на западния вятър.

Холидей го взе внимателно в двете си ръце, отнесе го до камината и го постави върху полираната дървена стойка, монтирана над огъня. Отстъпи крачка назад. Сякаш мястото на меча винаги е било тук. Докога ли обаче щеше да остане в покой?

— Мечът на тамплиерите — каза Холидей на глас в празната стая.

Какво бе казал Родригеш? „Прекалено много тайни.“ Бе заявил на Пеги, че не смята историята за приключена, и сега бе по-убеден повече от всякога в правотата на думите си. Предчувстваше, че ще се случи нещо. Нещо мрачно и зловещо. Продължи да се взира в бляскавото острие на меча. За миг му се стори, че чистотата, изяществото и съвършенството на това древно оръжие чезнат и то се превръща в най-обикновен къс стомана, зареден със злост и отмъстителност.

— А сега какво? — попита Холидей.