Мечът на тамплиерите

13.

Според брошурата, която Холидей и Пеги взеха от хотела, първият замък Келерман бил построен през 1150 г. от графовете Фон Келерман-Пинцгау, феодалните владетели на областта. Замъкът бил разрушен по време на селското въстание от 1526 г. и оттогава тънел в руини.

„Новият“ замък, изящно имение в бароков стил, разположено в подножието на хълма, върху който се издигаха руините на „стария“ замък, бил построен през 1760 г. от граф Антон фон Йотинген-Келерман, баварски принц на Пинцгау и потомък на първите владетели на замъка.

Оттогава замъкът Келерман бе притежание на фамилията Келерман и служеше като нейна семейна резиденция, както и като музей и място за провеждане на семинари, посветени на изучаването на каменната и бронзовата епоха в Европа.

Имението Келерман се намираше на пет-шест километра северно от Фридрихсхафен в подножието на стръмен горист хълм. До него се стигаше по осеян с множество завои път, който се виеше между дърветата и завършваше пред широка поляна, част от която бе превърната в овощна градина, а друга — в парк с храсти и дървета, подрязани в причудливи форми и с лабиринт от жив плет. До лабиринта имаше паркинг, застлан с чакъл.

— Старият замък ми изглежда зловещо място — каза Пеги, докато слизаше от пежото, което бяха взели под наем преди два дни в Цюрих.

Времето бе слънчево и топло, нямаше и следа от мрачната мъгла, която ги бе посрещнала при пристигането им предния ден. Холидей заключи колата и двамата тръгнаха по алеята към замъка.

Имението Келерман представляваше комплекс от няколко двуетажни сгради, подредени във формата на буквата L, с кули и кулички, с нащърбени тук-таме стрехи, всичките измазани с бял хоросан. Някои от стените бяха покрити с бръшлян, сводестите прозорци бяха разположени в дълбоки ниши, очертани с декоративни тухли, а кулите бяха украсени с ажурна дърворезба, която наподобяваше конструкторите на „Лего“.

Тревните площи около имението бяха поддържани във вид, достоен за голф игрище, цветните лехи бяха оградени с ниски петнайсетинасантиметрови каменни огради, а цветните храсти в тях бяха подрязани като по конец. Замъкът Келерман приличаше на огромна къщичка за кукли, притежавана от изящна принцеса, или на безукорно имение мечта, каквото може да бъде видяно единствено по страниците на архитектурните списания.

— Не виждам и едно боклуче — отбеляза Пеги. — Някой тук е маниак на тема чистота.

Изкачиха широките гранитни стъпала и се озоваха пред централния вход. Най-горният камък в зидарията на свода над широко отворената врата бе оформен като хералдически щит, в който бе изобразен меч, заобиколен от панделка или лента.

— Колко любопитно! — промърмори Холидей, вдигнал поглед нагоре.

Прекрачиха прага и се озоваха в господарската къща на имението. Посрещна ги униформена служителка, която взе парите им, а в замяна на това им даде по една жълта пластмасова идентификационна карта и брошура на три езика: английски, френски и немски. Тръгнаха до дългия коридор. Стъпките им отекваха върху черно-белите мраморни плочи.

Малобройните посетители, които сновяха из стаите, до един си бяха придали изражение на отегчено очакване, характерно за туристите, които вече са поели повече информация, отколкото им е нужна. Ако се съдеше по броя им, замъкът Келерман определено не беше сред приоритетите на гостите на Фридрихсхафен.

Според брошурата в двете големи зали отляво бяха изложени модели на селища от каменната и бронзовата ера, разкрити при археологически разкопки в земите на замъка, докато в по-малката зала отляво, някога трапезария на графовете Келерман, бяха представени фамилни реликви и артефакти.

— Все още нямам идея какво ще постигнем с обиколката си тук — каза Пеги. — Нямаме представа дори дали Келерман е тук.

— Тръгнали сме на разузнаване — прошепна Холидей. — Опознаване на терена.

И сви надясно към трапезарията.

Помещението бе огромно, таваните се извисяваха на поне шест метра и бяха декорирани с елементи от екзотична дървесина. В гипсовите квадратчета между дебелите кръстосани греди бяха разположени гипсови медальони с изображенията на купидончета и ангелчета, разлудували се около въжетата, от които висяха кристални полилеи.

На отсрещната стена имаше три високи прозореца, през които слънчевите лъчи огряваха помещението и тъмносиния килим, постлан върху пода от тъмен дъб. На отсамната бяха окачени портрети от далечното минало на рода Келерман. Там, където нямаше маслени портрети, имаше фотографии в сребърни рамки, а между всичките тези карти и снимки бяха разположени рицарски доспехи, осем на брой, поставени на равни разстояния един от друг по протежение на цялата стена, досущ като железни стражи, застинали в очакване на своя крал.

На двете по-къси стени имаше еднакви камини с големи огнища и широки полици. Самите огнища бяха студени и празни, така усърдно почистени, че нямаше и следа да са били използвани някога. Над тях бяха окачени гоблени. Между камините, на мястото, където някога е имало огромна маса, побираща шейсет или повече гости, сега бяха подредени стъклени витрини. Във всяка бяха изложени предмети, свързани с конкретен период от историята на фамилията Келерман.

Викингска „брадата“ брадва, открита през XIX в. по време на археологически разкопки на територията на имението, потир и свещници, използвани в семейния параклис на първия замък, емайлирана брошка с изображението на Исус Христос, принадлежала някога на графиня Гертруде, съпругата на граф Ото фон Йотинген-Келерман, строителя на новия замък, изящно украсена сабя на военноморски офицер, подарена на някой представител на рода, който постъпил в немския флот през XIX в., островръх пруски шлем, принадлежал на друг Келерман, този път генерал, участвал в Първата световна война.

Залата изобилстваше със свидетелства за различни членове на фамилията, но нямаше и следа от съществуването на групенфюрера от СС Луц Келерман.

— Като че ли никога не е имало Втора световна — промърмори Пеги.

До отворената врата, която отвеждаше в друга зала, бе поставена висока стъклена витрина, посветена на съвременните представители на рода. Сред експонатите имаше умалени модели на селскостопански машини, произвеждани от „Келерман АГ“, модел на патентовано устройство за засяване на зърно и поне половин дузина фотографии на Аксел Келерман: Аксел на благотворителен банкет с русокоса телевизионна актриса под ръка, Аксел край легло в детска болница, Аксел с прочута холивудска звезда на снимачната площадка, Аксел във водолазен костюм на борда на яхта някъде в Карибско море.

Беше висок и слаб, но атлетичен и представителен. Лицето му бе издължено, брадичката — остра, а черната му коса растеше V-образно към челото. Имаше дълъг аристократичен нос, дълбоко разположени пронизващи очи и добре очертани чувствени устни, които изглеждаха прекалено женствени за тези високи скули. В него имаше нещо, което смътно напомняше за вампир, нещо, което привличаше и отблъскваше едновременно.

Отсъстваше класическият семеен портрет, нямаше снимки нито на съпруга, нито на деца. Една от фотографиите представяше Аксел Келерман в ловджийски костюм с пушка в ръце и елегантно червеникавокафяво ловно куче до него. В далечината, но леко разфокусирана, се виждаше господарската къща, в която Пеги и Холидей се намираха в момента.

— Изтрил е баща си от семейната история — отбеляза Холидей.

— След като Шварценегер18 го направи, защо и Аксел Келерман да не постъпи по същия начин? — отвърна Пеги.

Напуснаха залата и се озоваха пред широката вита стълба, която водеше към втория етаж.

— Не мога да повярвам — каза Холидей и се обърна към централното фоайе. Сгъна брошурата и я пъхна в страничния джоб на сакото си. — От всичко, което прочетох в интернет, стигнах до извода, че старият Келерман сякаш се е преродил в образа на Аксел: същите политически убеждения, същите милитаристични възгледи. Бих очаквал това място да е превърнато в светилище, посветено на генерала.

— Решил е, предполагам, че не може едновременно да парадира с нацисткото минало на семейството и да продава селскостопански машини — каза Пеги, когато отново се озоваха навън. — Типичната немска практичност.

— Не го вярвам — повтори Холидей. Двамата тръгнаха по алеята към паркинга. — Всичко това е фалшиво, мимикрия, която прикрива истинския Аксел Келерман. Убеден съм, че разполага със свой вариант на пещерата на Батман.

— Но къде? — зачуди се Пеги.

Холидей сви рамене, извади ключа, натисна копчето за отключване на вратите и призна:

— Нямам представа.

Качиха се в пежото. Пеги закопча колана си и се усмихна.

— Време е да покажа на какво съм способна.

„Гастщете Барин-Бар“ бе старомоден rathskeler, което означаваше бирария, разположена в мазето или в избата на някоя сграда. В случая ставаше въпрос за заведение, заело приземния етаж на стара сграда, разположена досами железопътната гара на Фридрихсхафен, на една пряка от крайбрежната улица. Пеги откри това място след кратък разговор със служителя на рецепцията в хотела и след като даде щедър бакшиш на възрастния, оклюмал на вид носач на багаж в салона на гарата.

Наподобяващият пещера ресторант и бар бе слабо осветен, а стените му, покрити с дървена ламперия, бяха украсени с препарираните глави на различни животни, предимно озъбени глигани със стъклени очи и елени с вяло изражение и огромни рога. В далечния край на салона бяха окачени главите и на два козирога с огромни рога, а високо над бара бе монтирана меча глава с раззината паст и гневен поглед. Холидей се усмихна — и той щеше да изглежда разгневен, ако някой поставеше главата му в някой бар. Заведението вонеше на бира, кисело зеле и пържено месо.

Беше следобед, така че салонът бе почти празен. На една от масите до стълбите се бе настанило семейство японски туристи: обядваха братвурст с пържени картофи, шепнеха си тихичко и тайничко щракаха с лъскавия си малък цифров фотоапарат. Край слабо осветения бар се бе свил дебелак, чиито дебели пръсти бяха прегърнали собственически голяма халба бира.

— Чудесно място — отбеляза Холидей, след като си избраха маса и се настаниха. — Умееш да ги избираш, Пег.

— Ако пътуваш колкото мен, бързо ще научиш, че най-подходящото място да получиш каквото искаш — да купиш оръжие, да се свържеш с местните крадци, да наемеш проститутка и най-вече да получиш информация — е барът, който се намира най-близо до гарата. Мястото, където идват старите тарикати, за да побъбрят и да пийнат. Независимо дали става въпрос за Тимбукту или за Тънбридж Уелс, принципът е един и същ.

— В Тимбукту има ли железопътна гара? — подразни я Холидей.

Пеги въздъхна.

— Разбираш какво искам да кажа. Ако търсиш информация за нашия приятел Келерман, това е мястото, където ще я откриеш.

От кухнята излезе сервитьорка с разрошена коса и традиционна носия или по-скоро рокля, наречена дриндъл, забеляза Холидей и Пеги и дойде при тях. Не се поколеба нито за миг, а направо заговори на английски.

— Какво ще обичате?

— Две бири, „Августинер Брау“ — каза Пеги.

— Нещо друго, госпожо?

— Търся Рудолф Драбек — отвърна тя. Това име й бе съобщено от стария носач на гарата.

— Какво искате от Руди — предпазливо попита сервитьорката.

Пеги извади червеникавокафява банкнота от петдесет евро, остави я на масата и каза:

— Местен колорит.

— Was? — не разбра сервитьорката.

— Информация — обясни й Пеги.

Сервитьорката ги изгледа преценяващо, после им обърна гръб, отиде до бара и каза нещо на мъжа, който се беше привел над бирата си. Той се обърна и погледна Холидей и Пеги. Пеги му кимна, вдигна банкнотата и я размаха във въздуха.

Беловласият старец взе халбата си и прекоси салона, за да дойде при тях. Когато мина покрай масата на японците, те леко се отдръпнаха. Старецът застана край масата им, отпи голяма глътка бира и зачака, без да откъсва помътнелия си поглед от парите в ръката на Пеги.

— Ja? — попита той. Имаше дрезгав глас, натежал вероятно от прекалено многото алкохол, изпит в продължение на прекалено много години.

— Sprechen Sie Englisch?

— Разбира се — отвърна той, при което се олюля лекичко, след което изсумтя. — Че нали днес всички говорят английски? Аз поназнайвам и руски. Даже малко италиански. — И сви рамене.

— Защо не седнете, господин Драбек? — покани го Холидей.

— Господин Драбек беше онази свиня баща ми, учителят, който преподаваше на отвратителните rotznasigen хлапета. Наричайте ме Руди — каза старецът горчиво. — Така правят всички. — Сви рамене и седна.

Холидей го огледа набързо. Беше нисък и пълен, с неподстригана посивяла брада с черни косъмчета тук-там. Косата му бе несресана и немита, достатъчно олисяла на темето, че да разкрие розовата му кожа. Лицето му бе кръгло, бузите увиснали, а воднистите му сини очи изглеждаха помътнели зад очилата с пластмасова рамка.

Подобният му на луковица нос бе осеян със спукани капиляри, а лицето му бе червендалесто, като лице на човек, който страда от прекалено високо кръвно налягане. Беше облечен в измачкан стар костюм, кафяв на цвят, протрит от носене. Бялата му риза бе прана сигурно хиляда пъти, а яката й бе посивяла безвъзвратно. Отблизо се долавяше мирис на цигари и пържен лук. Изглеждаше прехвърлил осемдесетте, което означаваше, че по време на войната е бил на двайсет или там някъде.

Сервитьорката се появи отново, за да поднесе на Пеги и Холидей бирата във високи стъклени чаши.

— Една и за него, ако обичате — каза Пеги, като повдигна своята бира и кимна към стареца.

— Nein — отвърна бързо Драбек и заговори на сервитьорката на немски. — Kulmbacher Eisbock. Ein Masskrug, bitte, und ein Betonbuddel Steinhäger.

— Моля? — попита Пеги. Гимназиалните й познания по немски се ограничаваха със Sprechen Sie Englisch?

— Ein Masskrug е литър — обясни сервитьорката с усмивка. — Steinhäger е марка джин. Иска цяла бутилка.

— Цяла бутилка?

— Така казва — отвърна сервитьорката.

— Und ein Strammer Max — добави старецът и намигна усърдно.

Пеги се обърна към сервитьорката.

— Сега иска сандвич. Leberkäse, мисля, че го наричате свински дроб със сирене, едно пържено яйце отгоре, а хлябът да е леко препечен.

Пеги впери поглед в Драбек.

Той сви рамене и се усмихна. Зъбите му бяха ситни, пожълтели, неравни.

— Добре — каза Пеги. Сервитьорката отнесе поръчката, а тя се обърна към Драбек. — Отдавна ли живеете във Фридрихсхафен?

Старецът не откъсваше поглед от банкнотата от петдесет евро на масата пред Пеги. Тя я плъзна към него. Той я сграбчи и бързо я пъхна в провисналия джоб на сакото си. Пресуши халбата си и я остави встрани, за да сложи ръцете си върху масата. Пръстите му бяха дълги и изненадващо тънки и деликатни. Вените му изпъкваха като червеи, скрили се под сбръчкана кожа. Ноктите бяха му начупени и напукани, дебели и жълти, почернели от мръсотия отдолу.

— Стари ръце — каза той.

Пеги си замълча. Старецът продължи да се взира тъжно в ръцете си.

— Стари — повтори той.

— Изглеждат така, сякаш някога сте свирили на пиано — намеси се Холидей.

— На цигулка — промърмори Драбек. — Едно време свирех на цигулка… във Виена… преди много години. Във Wiener Symphoniker, Виенския симфоничен оркестър.

— Били сте цигулар? — учуди се Пеги. Нямаше представа къде ще ги отведе тази насока на разговора.

— Бях момче, много млад. Учих в Universität für Musik and darstellende Kunst Wien, музикалното училище на Виена, да? Имах работа, свирех в Symphoniker, което беше детската ми мечта. После дойде Аншлусът и всички се превърнахме в нацисти, независимо дали това ни харесваше, или не.

— Това трябва да е било през 1938 година — каза Холидей. Ставаше въпрос за относително мирното анексиране на Австрия от страна на Хитлер.

— Ja — потвърди Драбек.

Сервитьорката се върна с голям поднос, на който бяха наредени бутилки, чинии и чаши, включително една огромна стъклена халба бира, тъмна и мътна като „Гинес“ и с дебел слой пяна отгоре. Тя остави всичко пред възрастния мъж.

Очите му блеснаха. Той обилно намаза сандвича с хрян и черна горчица и отхапа огромен залък. От сандвича покапа жълтък, който започна да се стича по брадата му. С леко трепереща ръка Драбек взе голямата халба и отпи също толкова огромна глътка от черната пенлива бира, за да прокара храната. Отпусна се на стола си и въздъхна; дишаше тежко, на пресекулки, сякаш току-що бе финиширал на някой лекоатлетически крос.

— Какво се случи тогава? — попита Холидей.

— Онзи гадняр баща ми познаваше голямата клечка тук. Големият шеф, Фон Келерман, графа, който живееше в онзи голям замък под руините. Двамата с баща ми бяха заедно в… — Той замълча, гъстите му рунтави вежди се надвесиха над очите му, когато сбърчи чело от усилието да открие точните думи. — Ein Geheimbund…

— Тайна група? — подсказа му Холидей. — Тайно братство?

— Ja, точно така — кимна Драбек. Отхапа нов залък от сандвича и по брадата му отново потече жълтък. Остави сандвича в чинията, облиза пръстите си и отпи още една голяма глътка бира.

— Спомняте ли си името на това тайно общество? — попита Пеги.

— Ja, разбира се — отвърна старецът, отхапа нов залък и заговори с пълна уста. — Die Thule Gesellschaft. Der Germanenorden.

— Обществото Туле19 — обясни Холидей. — Тевтонският орден на Светия Граал. Образувани са непосредствено след Първата световна война. Германците търсели някаква обединяваща митология, която да ги накара да се почувстват по-значими, както и ние, американците, сме написали „Звездното знаме“, за да може тази песен да повдигне духа ни, след като британците опожарили Вашингтон и превзели Детройт. Разликата е там, че тази песен, превърнала се в национален химн, не е нищо повече от една патриотична песен, обединила нацията и повдигнала нейното самочувствие. Залитането по германския мистицизъм обаче поставя началото на възхода на Адолф Хитлер, а семената на антисемитизма са посети във възхода на арийския фундаментализъм. Първите му привърженици са членове на организации от рода на Обществото Туле.

— Ja — потвърди Драбек. — Точно така. — Отви капачката на керамичната бутилка джин и си наля шейсетина грама в стъклената чашка с обърнат конус, която сервитьорката му бе донесла. Изпи я на един дъх и млясна с устни. — Mein Vater, баща ми, реши, че това е знак божи, символът на Туле и… — Той замълча. — Das Wappen, das schildformiges. — Сви рамене.

— Щитът, гербът — досети се Холидей.

— Ja — кимна Драбек с облекчение. — Ъ-ъ-ъ, как го казахте, гербът на Туле и този на семейство Келерман много си приличаха. — Наля си нова чаша джин и отново я изпи на екс, после бръкна в предния джоб на сакото си и извади молив. Взе една салфетка и на бърза ръка надраска нещо върху нея. Прост меч, разположен пред свастика с леко извити рамене. — Thule Gesellschaft — показа им той. Сетне добави меча и панделката, които Холидей и Пеги бяха видели издялани в камъка над централния вход на замъка Келерман. — Das Wappen aus das geschlecht Kellerman, gelt, ja?

— Отново мечът — каза Пеги.

Драбек почука с молив върху рисунката.

— Ja, der Schwert. — И закима ентусиазирано.

— И така — бавно каза Холидей, — значи баща ви и господин Келерман са били членове на Обществото Туле… — Нарочно остави изречението недовършено.

Драбек напъха последното парче от сандвича в устата си и задъвка замислено.

— Келерман беше ein Obergruppenführer, генерал от Schutzstaffel, или СС. Той познаваше много хора в партията, баща ми също. Малкия Хайни — Химлер, Гьобелс, der Dicke, Дебелака, както наричаха Гьоринг… познаваше ги всичките, затова баща ми стана Stellver-treter-Gauleiter…

— Заместник-гаулайтер, областен шеф? — подсказа Холидей.

— Ja, точно както казахте, шеф на града и на областта тук.

— А вие? — попита Пеги.

— Аз свирех на цигулка. — Драбек сви рамене и си наля още една чаша джин. Изпи я, след което изтри устни с опакото на палеца си. — Какво можех да направя? Имах слабо зрение, не можех да стрелям, да убивам, затова Келерман ме направи свой Putzer…

— Putzer? — попита Пеги.

— Der Hausdiener — обясни старецът и сви рамене.

— Ординарец, предполагам — каза Холидей. — Адютант.

— Ja — каза Драбек, — негов слуга. Лъсках му ботушите, приготвях му ваната, такива неща, ja? Придружавах го навсякъде, лъсках му verdammte Stiefel. Русия, Сталинград, Италия, Нормандия, навсякъде му лъсках проклетите ботуши.

— А били ли сте в Бергхоф? — попита Холидей. Каква ли бе връзката с меча?

— Ja, разбира се, няколко пъти. Там бях удостоен с високата чест да събирам Hundkacke на Блонди, кучето на Хитлер, от килимите и да нося от града онези кексчета за die Nutte Ева. И да лъскам ботуши.

— А после? — попита Пеги.

Драбек си наля още Steinhäger и попита:

— Чували ли сте за Дахау?

— За концентрационния лагер? — каза Холидей.

— Ja, das Konzentrationslager — кимна старецът. — Имаше един лагер за работниците в заводите на „Дормиер“ и „Майбах“. Произвеждаха Raketen, ja?

— Ракети Фау 2 — подсказа Холидей.

— Vergeltungswaffe Zwei, ja — кимна Драбек. — Нуждаеха се от работна ръка. Работниците бяха предимно италианци и поляци. Juden, разбира се. Евреи. Баща ми взимаше жени от лагера и… ги използваше. — Старецът млъкна, свел поглед към празната си чаша. Едната му ръка бе върху керамичната бутилка, но не понечи да напълни чашата си. Вдигна глава и погледна Холидей. — Когато войната свърши и американците освободиха затворниците, някои от тях дойдоха в града и потърсиха баща ми. Той се криеше в замъка Келерман. Знаете ли го?

— Бяхме там тази сутрин — каза Холидей.

— Намерили го сред старите руини. Доведоха го на градския площад и го обесиха на една улична лампа с dem Kabel, електрическата жица. Той рита и се гърчи цели пет минути, а лицето му почерня. Езикът му приличаше на тлъста наденица, увиснала от устата му. Аз бях негов син. Накараха ме да гледам.

— Мили боже! — възкликна Пеги.

— Ja — съгласи се Драбек. — Беше ужасно.

— По това време Луц Келерман вече е бил изчезнал? — попита Холидей.

— Natürlich — изсумтя старецът. — Руди вече нямаше да лъска ботуши. — Наля си още една чаша джин. Челото и страните му бяха покрити с капчици пот. Оригна се тихичко и над масата се издигна облак от алкохолни пари, подправени с хрян и люта горчица.

— А Аксел? — попита Холидей.

— Швейцария — отговори Драбек. — Избяга заедно с майка си и по-голямата си сестра. Беше малък, на три или на четири.

— И кога се върнаха?

— През четирийсет и шеста. Положението беше доста тежко. Нямаше работа. Всички бяха Geld brauchen, без пукната пара, а Келерманови in Geld schwimmen, бяха заринати с пари. Разполагаха с много пари. Започнаха бизнес. Die Zugmaschinen. Трактори. Хората отново ги обикнаха. — Драбек отпи от джина. — Dem Geld verfallen sein, парите са над всичко — философски заключи той и въздъхна.

— А вие?

Старецът се изсмя и отново се оригна. При звука, който издаде, сервитьорката се надигна зад бара и се огледа.

— Госпожа Келерман ме нае да лъскам нейните ботуши — каза Драбек. — Четирийсет години работих за семейството и един ден, пуффф! Руди вече не става за нищо. Прекалено е стар. Прекалено много пие. Четирийсет години работих и останах без пенсия. Без нищичко, der Kotzbrocken!

— Днес в замъка не видяхме и следа, че Луц Келерман някога е съществувал. В музея не се споменава името му, няма снимка, нищичко.

Драбек се засмя отново, после изсумтя:

— Keineswegs! Разбира се, че няма да има! За Германия Хитлер беше като лош сън, кошмар, който искаха да забравят колкото се може по-бързо. И аз бих искал да го забравя, ако беше възможно. — Напълни чашата си и я изпи на един дъх.

Носът му потече и той го избърза с ръкава на сакото си. Очите му бяха овлажнели, в тях напираха сълзи.

— Във Фридрихсхафен се произвеждаха само дирижабли клас „Хинденбург“. Цепелини, а не смъртоносни Raketen. Това беше град на момчета, които свиреха на алпийски рог и пееха йодел, на момичета, които приготвяха Apfelstrudel, и на бузести пухкави бебета. Днес светът е различен и в него няма място за истории, свързани с Konzentrationslager или за хора като обергрупенфюрер Луц Келерман.

— Синът очевидно не е забравил баща си — вметна Холидей.

— Не, разбира се, много добре го помни, само че го крие — каза Драбек.

— Какво крие? — попита Пеги.

— Нещата на баща си, Gegenstände mit Nostalgiewert — не знам как е на английски.

— Nostalgiewert. Носталгия?

— Спомени? Вещи, свързани с него?

Драбек сви рамене.

— Egal welche — изсумтя той. „Както и да е.“

— Медали, униформи, такива неща — подсказа му Холидей.

— Ja, точно така — отвърна Драбек. Очите му зашариха неспокойно. Едно бе да разказва за себе си и за своя живот, съвсем друго бе да разкрие тайните на своя господар.

— Значи има място, което е посветил на паметта на своя баща — притисна го Пеги.

Драбек сведе поглед към празната си чаша, сви устни, после каза бавно:

— Ja.

Холидей улови погледа на Пеги и потърка палец и показалец. Тя кимна, бръкна в чантата си и извади бледозелена банкнота от сто евро.

Сгъна я на две и я плъзна по масата, като побутна лекичко чашата на Драбек. Старецът се поколеба за секунда, после пръстите му придърпаха лекичко банкнотата до ръба на масата и тя изчезна в джоба му.

— Къде? — попита Пеги настойчиво.

Отново колебание и отново продължило не повече от секунда. После Драбек облиза устни и заговори:

— Има едно място…