Мечът на тамплиерите

8.

Пресякоха границата при Ниагара Фолс с взетата под наем кола на Пеги и се отправиха на североизток, следвайки бреговата линия на езерото Онтарио. Шофираха под безоблачното лятно небе в продължение на час и половина, преди да навлязат в Торонто. И двамата не бяха идвали тук и останаха изненадани от мащабите на града. В действителност Торонто бе петият по големина град в Северна Америка, населението му надхвърляше шест милиона души, а самият град се простираше по протежение на близо петдесет километра по крайбрежието на езерото Онтарио и заемаше площ от шестстотин квадратни километра, територия, принадлежала някога на индианците от племето алгонкин.

Пеги Блексток и Док Холидей оприличиха града на по-чиста и поддържана версия на Чикаго, с модерно метро вместо с остаряла надземна железница. Над брега на езерото се извисяваше огромна бетонна кула, която според Холидей бе напомпана със стероиди версия на Космическата игла в Сиатъл. Видяха и покрит стадион, който според Пеги приличаше на гигантски ванилов кейк. Настаниха се в хотел „Парк Хаят“, разположен на две преки от идеалния център, мястото, където се пресичаха Блор стрийт и Йонг стрийт, разделящи града на източна и западна половина и на идеален и широк център.

Точно срещу хотела, от другата страна на Блор, се издигаше Кралският музей на Онтарио, издържан в псевдонормански стил. Със своите кули и внушителна колонада пред централния вход той приличаше повече на съдебна палата, отколкото на образователна институция. Неотдавна управата на музея бе осенена от безкрайно мъдрата идея да модернизира сградата и бе наела за целта съответния архитект. Резултатът бе огромна пристройка от стъкло и стомана, която приличаше на кристална друза или на извънземен космически кораб, паднал на земята и запоен за фасадата на старата сграда.

По диагонал от хотела бе разположена още една сграда, издържана в същия стил, но с доста повече колони по фасадата. Подобно на голяма част от сградите в историческия център на града, и тя беше част от университета на Торонто. На последния й етаж бе разположен университетският Център за средновековни изследвания, истински лабиринт от кабинети, който — с целия този прахоляк, кънтящи коридори и проскърцващи дъсчени подове — спокойно би могъл да послужи за декор на някоя екранизация по Дикенс.

Кабинетът на Стивън Брейнтрий отговаряше на представата за работно място на професор по средновековна история: купища книги, папки и листове хартия покриваха всяка хоризонтална повърхност, полици, увиснали под тежестта на томовете, кантонерки с преливащи от листа папки, картонени кутии на пода и една умираща аспидистра, наречена още семейно щастие, поставена върху радиатора — единственото й спаружено пурпурно цветче се бе извило към тесния, отдавна немит прозорец. Самият Брейнтрий обаче изглеждаше по съвсем различен начин. На вид бе около трийсет и пет, тъмната му коса се спускаше до раменете, а интелигентните му черни очи бяха скрити зад модерни очила „Прада“. Беше облечен с джинси и бяла тишъртка под скъпа на вид зелена копринена риза с къси ръкави.

Оказа се, че Брейнтрий познавал вуйчо Хенри само по репутация и благодарение на няколкото телефонни разговора, които провели преди срещата им през март, но бе шокиран от новината за неговата смърт. Според Брейнтрий Хенри не бил обсъждал с него никакъв меч по време на посещението си през пролетта, но изглеждал доста заинтригуван, когато Брейнтрий му съобщил, че наскоро в архивите на Ватикана били открити сведения, които предполагали съществуването на сложна кодираща система, изобретена по време на първите кръстоносни походи. Въпросната система използвала „общ дешифратор“. Обикновено дешифраторите били текстове, известни както на подателя, така и на получателя на кодираното съобщение. Шифраторите пък обикновено били вариации на древногръцката система, известна като скитали.

Скитали представлява нещо като жезъл или палка с точно определени дължина и диаметър, върху която се навива тясна ивица пергамент или хартия. Съобщението — записано понякога в прав текст по дължината на ивицата, а понякога с разменени места на буквите, се навивало върху палката. Когато някой развиел ивицата пергамент, получавал напълно неразбираема съвкупност от букви, която можел да прочете само ако я навие отново върху друга скитали, идентична на първата. Документите, открити във Ватикана, описвали вариант на този метод, наречен Жезъла на Цезар. Почитателите на Кен Фолет могат да открият същия код и в шпионския му трилър „Ключът към «Ребека»“.

— Златна лента, увита върху ръкохватката на меч — каза Холидей.

Брейнтрий се усмихна широко и плесна с ръце.

— Именно! Това беше хипотезата на вуйчо ви. Ако някой маркира лентата по цялото й протежение, така че съответните места — грапавини или пъпки — да съвпадат с текста на определен документ, тогава лентата ще играе ролята на пергамента, увит около скитали. Дори да попадне в чужди ръце, мечът ще е безполезен, освен ако не разполагате с ключа! Как ви се струва?

Холидей бръкна в джоба на сакото си и извади навитата на руло златна лента, която бе открил увита около стоманената дръжка на меча. Подаде я на Брейнтрий. Младият историк вдигна очилата на челото си, огледа внимателно лентата и прокара пръсти по нея.

— Издутини — промълви той. — Приличат на пъпчици или мъниста.

— Златен припой — съгласи се Холидей. — Неравномерно нанесен, но на повтарящи се разстояния. Общо седемдесет и осем мъниста, както ги нарекохте.

— Съобщението явно не е от най-дългите или сложните — каза Пеги.

— Пъпчиците не са самото съобщение — усмихна се Брейнтрий. — Те играят ролята на роторите на германската шифровъчна машина „Енигма“. Ако наложите пъпчиците от лентата върху ключовия текст, ще получите необходимите транспозиции за разчитане на съобщението.

— Нищо не разбрах — намръщи се Пеги.

— Мисля, че схващам — каза Холидей. — Ако повторите разстоянията между пъпчиците или мънистата върху текста, ще получите съобщението.

— Точно така — потвърди Брейнтрий.

— Пак не ми стана ясно — измърмори Пеги.

Професорът сви рамене.

— Бездруго няма никакво значение, освен ако не разполагате с ключа. — Замълча за миг, после попита: — Къде е мечът сега? Случайно да сте го донесли със себе си?

— В наши дни той не е сред нещата, които човек иска да вземе със себе си, когато прекосява граници — каза Холидей. — Прибран е на сигурно място. — В интерес на истината, бяха предали меча на госпожица Бранч, за да го прибере в сейфа на университета.

— Колко жалко! — възкликна Брейнтрий. — Щях да се радвам да го видя.

Пеги извади от чантата си няколко разпечатки на цифровите фотографии, които бе направила на меча. Брейнтрий ги огледа внимателно и каза:

— Рицарски меч. От началото на XIII век, ако можем да съдим по знака на тамплиерите. — Вдигна поглед към Холидей. — Сигурен ли сте, че е автентичен?

— Едно добро копие би могло да заблуди мен, но не и вуйчо Хенри — отвърна той. — Освен това кой би си направил целия този труд?

— Ако мечът е автентичен, би струвал неимоверно много. Имам няколко колеги от другата страна на улицата, в Кралския музей на Онтарио, които биха продали собствените си майки, за да прибавят такъв меч към колекцията си. Фалшифицирането на подобен артефакт си заслужава дори само заради парите, които могат да се спечелят, да не говорим за евентуални други цели.

— Дядо не би положил толкова усилия за един фалшификат — каза Пеги.

— Надписът е доста необичаен, не смятате ли? Алберик в Пелерин? Знаете ли произхода на меча? В чия колекция е бил?

— На Адолф Хитлер — отвърна спокойно Холидей, наслаждавайки се на обърканото изражение на канадския професор.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Брейнтрий погледна отново снимките, след което бавно кимна.

— Има логика от историческа гледна точка. Хитлер е бил силно заинтригуван от всевъзможните ницшеански псевдонаучни глупости за арийската раса. Кръв и земя, пръстенът на нибелунгите, валкирии, джуджета ковачи, тамплиери, масонски ритуали… Това би го очаровало. — Брейнтрий се изсмя горчиво. — Кой знае, може да си е въобразявал, че това е Тирфинг?

— Какво е това? — попита Пеги.

— Мечът на Один, или Вотан — отговори Брейнтрий. — Ако си падате по оперите на Вагнер.

— От произведенията на Вагнер съм слушала само онова, което е включено в саундтрака на „Апокалипсис сега“ — изсумтя Пеги.

— Обаче… — замисли се професорът — може изобщо да не става въпрос за джуджето Алберих, а за светеца.

— Светец? — поинтересува се Пеги.

— Един момент — каза Брейнтрий, стана от бюрото и затърси в купчините книги на пода. Не откри нужната му, така че продължи да рови из лавиците по стената, като не спираше да мърмори нещо. От време на време измъкваше някоя книга, оглеждаше я и я връщаше обратно.

— Аха! — възкликна най-сетне. — Намерих те!

— Какво? — попита Холидей.

— Това! — каза Брейнтрий и му подаде дебел том с твърди корици.

Холидей прочете заглавието: „Светецът тамплиер Алберик от Сито и възходът на Ордена на цистерианците“. Погледна под заглавието. Името на автора — сър Дерек Кар-Харис, бе придружено от множество съкращения, сред които D. Litt. Oxon и КСВЕ — рицар-командор на Ордена на британската империя, при това по-достоен от Пол Маккартни, да речем, и с докторат от Оксфорд. Впечатляващо. А и името звучеше странно познато.

— Смятате, че върху меча е изписано името на този Алберик?

— Струва ми се логично, особено като се има предвид, че латинската дума fecit може да означава както „направен от“, така и „направен за“.

— Направен за Алберик в Пелерин — каза Пеги.

— Възможно е да става въпрос и за игра на думи — предположи Брейнтрий, взе книгата от Холидей и прелисти азбучния показалец на последните й страници. — Съобщението е било предназначено за Алберик, а мечът е бил изкован в Пелерин с единствената цел да му се предаде важно съобщение. По това време той най-вероятно се е намирал в абатството Сито.

— Къде е това? — попита Пеги.

— Във Франция — отговори Брейнтрий. — Южно от Дижон. — Кимна сякаш на самия себе си, сетне прокара пръст по азбучния показалец и спря. — Ето го! — възкликна триумфално. Върна се до бюрото си и взе една от снимките, които бе направила Пеги, погледна я, после я подаде на Холидей. Беше близък кадър на символите върху ръкохватката на меча и надписа.

— De laudibus novae militiae, адресирано до Юг дьо Пайен, първия велик магистър на тамплиерите и приор на Йерусалим.

— Не разбирам — призна Холидей.

— Инициалите D. L. N. M. De laudibus novae militiae. Това е прочуто писмо, написано от Бернар от Клерво15 и адресирано до Пайен, основателя на тамплиерския орден. Това е ключът към кода. — Той замълча за миг. — Има и още нещо.

— Какво? — попита Холидей, изпълнен с вълнение, тъй като бледите улики от далечното минало започнаха да се промъкват в настоящето подобно на привидения, чиято загадка скоро ще бъде разбулена.

— Пчелите — каза Брейнтрий и посочи изображението на снимката. — Във Франция Алберик от Сито бил смятан за светец покровител на пчелите и пчеларите.

Пеги взе книгата от бюрото на професора.

— Това име ми е познато — каза замислено. — Аха! Снимката в кабинета на дядо Хенри! Онази, която е била направена в Кайро или в Александрия през 1941 година! Един от мъжете на нея е Дерек Кар-Харис!

— Който отишъл в Оксфорд — добави Холидей, вперил поглед в корицата на книгата в ръцете й.

— И който върху поканата за обяда в Оксфорд написал указанията как дядо да стигне до къщата му в Лемстър — завърши усмихната Пеги.

Брейнтрий изглеждаше объркан.

— Пропуснах ли нещо?