Мечът на тамплиерите

7.

На следващия ден точно в девет сутринта Док Холидей и Пеги Блексток се появиха пред кантората на „Броудбент, Броудбент, Хамърсмит и Хау“ на Мейн стрийт, след като бяха прекарали предната нощ в две съседни стаи в „Холидей Ин“, където успяха да подремнат няколко часа. Преди това бяха наблюдавали как доброволческият пожарникарски отряд на Фредония полага отчаяни усилия да овладее пламъците, погълнали дома на Хенри Грейнджър, но в крайна сметка не успя да направи нищо повече от това да не позволи на огъня да се прехвърли върху съседните къщи. Към три сутринта от старото имение бяха останали само въглени и пепел.

Според шефа на доброволците Хоскинс, който чистосърдечно си призна, че не е специалист, пожарът бил започнал от газовата печка в кухнята и почти сигурно бил причинен умишлено. Според него някой счупил сигналните лампи, отворил докрай вентила на газта и оставил таймер, включен към съвсем елементарно взривно устройство, например картонена тръба, пълна с глави на кибритени клечки.

Невъзможно бе да се определи дали пожарът е дело на професионалист, или на аматьор — днес човек бе в състояние да открие каква ли не информация в интернет, включително подробни инструкции как да сглоби бомба с часовников механизъм или да опожари цяла сграда.

— Госпожице Блексток, полковник Холидей — поздрави ги Броудбент и стана от бюрото си в мига, в който секретарката му ги въведе в кабинета. — Радвам се да ви видя отново, при това толкова скоро. — Всъщност не им се зарадва ни най-малко, но протегна ръка над бюрото. Пеги и Холидей не обърнаха никакво внимание на жеста му. — Какво мога да направя за вас днес?

— Къщата на вуйчо Хенри изгоря снощи.

Двамата седнаха, Броудбент също седна.

— Да — отвърна адвокатът, придавайки си мрачен тон. Гласът му прозвуча като на погребален агент. — Ужасна работа.

— Шефът на пожарникарите смята, че причината е умишлен палеж — каза Холидей.

— Наистина ли? — възкликна Броудбент. — Имате ли опит в подобни неща?

— Снощи някой подпали дома на вуйчо ми и после избяга. На косъм бях да го пипна.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна Холидей, след което за миг замълча. — Опитваше се да открадне нещо от къщата.

— И какво беше то?

— Много добре знаете какво се опитваше да открадне — заяви Холидей.

— Така ли?

— Меч, господин Броудбент. Мечът, към който вчера проявихте такъв голям интерес.

— Какво всъщност намеквате? — Броудбент се усмихна любезно.

— Нищо не намеквам — рязко отвърна Холидей. — Казвам го директно: наели сте някого, за да открадне меча и да опожари дома на вуйчо ми.

— Не бих изрекъл тези думи на публично място — посъветва го адвокатът. — Може да се окажете подсъдим за клевета.

— Значи отричате? — възмутено попита Пеги.

Броудбент се усмихна.

— Разбира се, че отричам, госпожице Блексток. Би било изключително глупаво да не го направя, дори да допуснем, че по някакво невероятно стечение на обстоятелствата обвинението ви почива на реални обстоятелства, каквито всъщност аз не откривам. — Адвокатът се обърна към Холидей. — Освен това, полковник, както и двамата отлично знаем, не разполагате с никакви доказателства.

— Вчера попитахте за меча.

— Глупости! — възкликна Броудбент и щракна с пръсти във въздуха. — Случайно съвпадение!

— Вуйчо ми е открил меча през 1945 година. Пазил е находката си в тайна повече от шейсет години. Защо според вас го е направил?

— Нямам представа — отвърна Броудбент.

— Баща ви не го ли е споменавал?

— Не. Както ви уведомих вчера, научих за съществуването му едва след като поех практиката на баща ми и прегледах записките му по отношение на завещанието на вашия вуйчо.

— А защо баща ви също е пазил в тайна съществуването на меча?

— Нямам представа — отвърна Броудбент с въздишка. — Зная само, че мечът е бил много важен за него.

— И въпреки това никога не е правил опит да се сдобие с него.

— Да. Вероятно не е знаел, че мечът все още е у вуйчо ви.

— Можел е да го попита.

— Очевидно не го е направил, или поне аз не разполагам с информация да го е правил.

— Казахте, че баща ви и вуйчо ми са били заедно, когато са открили меча.

— Точно така.

— Твърдите ли, че баща ви има някакви права върху меча?

— Вашия вуйчо го е откраднал от него.

— И той се е опитал да си го върне?

— Не говорете глупости!

— Какво е правил баща ви в Берхтесгаден?

— Бил е майор от Трета пехотна дивизия. Бил е адютант на командира й, генерал-майор Джон О’Даниъл.

— Вуйчо ми никога не е служил в Трета дивизия — възрази Холидей. — Дори не е бил в армията.

— Точно така — отвърна Броудбент. — Прикритието, което е използвал, му осигурявало самоличност като цивилен консултант в Управлението за паметниците, изящните изкуства и архивите, създадено от Съюзниците с цел опазване на културните шедьоври в зоната на бойни действия. Вуйчо ви всъщност е бил служител на генерал Донован в Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ. — Броудбент замълча за миг. — Предполага се, че е проявявал по-голям интерес към разузнаването, отколкото към откриването на откраднати от нацистите произведения на изкуството.

— Явно знаете доста неща за вуйчо ми.

— Положих усилия да го проуча.

— Защо?

— На първо място, защото беше клиент на баща ми.

— Не разбирам — обади се Пеги. — Ако дядо ми е откраднал този меч от баща ви, защо ще избере тъкмо него за свой адвокат?

— Били са приятели — обясни й Броудбент. — Доколкото зная, са преживели доста неща заедно.

— Никога не съм чувал вуйчо Хенри да споменава името му в друг контекст, освен като свой адвокат — каза Холидей. — А и в кореспонденцията му не открих нищо, което да ме накара да повярвам, че наистина са били приятели.

— В такъв случай, предполагам, че не сте познавали вуйчо си достатъчно добре. — Броудбент сви рамене. — Но случилото с нищо не променя обстоятелството, че в ръцете ви се намира вещ, която по право принадлежи на моето семейство.

— Докажете го — каза Холидей и се изправи. Пеги също стана от стола си. Броудбент не помръдна от мястото си.

— Мога да ви предложа много лесно и изгодно решение — каза адвокатът и въздъхна повторно. — Можете просто да ми продадете меча, в края на краищата той няма никаква друга стойност, освен финансова. А това би означавало много за баща ми.

— Мислех, че той е non compos mentis, че страда от Алцхаймер и разсъдъкът му изневерява — каза Пеги. — Как може да го интересува един меч?

— Мечът означава много и за мен — добави Броудбент.

— Точно в това е въпросът — усмихна се Холидей. — Искам да разбера защо този меч означава толкова много за вас. Какво ви е накарало да опожарите нечий дом, за да се доберете до него. — Обърна се и напусна кабинета на адвоката. Пеги го последва.

Върнаха се в „Уайт Ин“ и си поръчаха закуска. Холидей избра бъркани яйца и препечени филийки без масло, а Пеги се спря на гофрети с боровинки и сметана, гарнирани с бекон и пържени картофи. И двамата си поръчаха кафе.

Холидей я наблюдаваше как яде, смаян от количествата храна, които поглъща.

— И никога не качваш дори един килограм?

— Никога — отвърна тя, докато поставяше резенче бекон върху пропитата със сироп гофрета.

— Мразя те — каза Холидей с любов.

— Аз съм ти племенница — отвърна закачливо Пеги, преди да лапне поредната хапка и да започне да дъвче с наслада. — Не ти е позволено да ме мразиш. Това просто не е редно, не е според правилата.

— Не си ми пряка племенница. И в случая важат съвсем различни правила.

— Да бе, да — отвърна Пеги и боцна с вилицата си няколко картофчета.

— Един застрахователен статистик ми каза веднъж, че всеки от нас го очакват един прелез и един товарен влак. Всичко е въпрос на време — заяви Холидей. — Може би няма да е зле да намалиш холестерола.

— Не мога — отвърна Пеги. — Не забравяй, че съм млада и глупава. Трябва да се грижа за реномето си.

— Имаш сметана на горната устна.

Тя я избърса със салфетката и попита:

— Какво ще правим с Броудбент?

— Точно сега? — каза Холидей. — Нищо. Той е прав. Не разполагаме с никакви доказателства, че е замесен в палежа.

— Ами онзи, когото ти подгони?

— Полицейското управление на Фредония разполага с един-единствен следовател. Не възлагам особени надежди на полицията.

— Значи да не правим нищо?

— Не, ще постъпим както вече казах. Ще открием защо Броудбент се стреми толкова отчаяно да се сдобие с един хилядолетен меч.

След закуска се качиха в стаята на Холидей и той извади меча, който бе скрил под матрака на леглото си, и го сложи на бюрото до прозореца.

— Добре — рече Пеги. — Това е един стар меч, увит в едно старо знаме. Какво друго значение би могъл да има, като изключим обстоятелството, че дядо го е намерил в дневната на Адолф?

— Да започнем от самото начало — предложи Холидей, без да откъсва поглед от меча. — Вуйчо Хенри го е пазил повече от половин век. На какво тогава се дължи този внезапен интерес към него?

— Нещо, което той е открил?

— Например? — попита Холидей. — Както каза самата ти, това е един стар меч. Очевидно е бил собственост на заможен благородник, вероятно рицар или дори крал.

— От коя ли страна е дошъл? — зачуди се Пеги.

— Няма начин да се разбере. Това не е картина, произходът му не може да бъде проследен, съмнявам се и че ще открием исторически свидетелства, които да ни разкрият как е попаднал в ръцете на Хитлер. Несъмнено е част от плячката, събрана от Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg, така наречения Институт за окупираните територии на райхслайтер Розенберг. Възможно е да става въпрос и за хората на Херман Гьоринг. Те също са си падали по масонски реликви, които са играели съществена роля в арийския им маскарад.

— Масоните са имали мечове? — учуди се Пеги.

— Не, но тамплиерите са имали, а тамплиерската митология и масонството намират много общи точки в началото на XIX век.

— Значи може да е тамплиерски меч?

— Определено.

— Как може да се определи?

— Не може.

— Ако не ме лъже паметта, ти спомена, че добрите ковачи оставяли знака си върху изработените от тях мечове.

— Така е. Нещо като монограм, печат или търговска марка. Гравирали са го или пък са го щамповали.

— Но върху този меч няма подобен знак.

— Би трябвало да свалим металната лента около ръкохватката, за да се убедим в това.

— Какво чакаме?

Холидей погледна меча. От кожената ивица, обвивала някога лентата, не бе останало почти нищо, а и като че ли самата метална намотка се бе разхлабила.

— Всеки съвестен археолог ще изпадне в див ужас от това, което правим — промърмори той.

— Индиана Джоунс не е сред нас, така че действай — подкани го Пеги.

— Младостта може да е глупава, но този път е права — каза той и внимателно започна да развива лентата. Когато стигна до втория пласт, разбра, че лентата е златна — горният слой се бе оцветил от коженото покритие.

Върху ръкохватката на меча бе навито едно-единствено цяло парче лента, но изработена от поне дузина по-малки части, споени една за друга. Холидей осъзна и още нещо: някой бе правил това и преди — лентата бе прекалено хлабаво навита, за да остане непокътната през тези хиляда години. Отне му почти половин час, докато най-сетне успее да я свали цялата.

— Какво е това? — попита Пеги, когато Холидей оголи стоманената дръжка на меча.

— Знакът на майстора ковач — каза Холидей. — Всъщност знаците са два. — Единият бе във формата на пчела, щампована върху стоманата. Вторият бе изящно гравиран: двама рицари в брони, яхнали един кон, официалният символ на рицарите тамплиери. Под него бяха изписани буквите D. L. N. M.

— Двама рицари на кон е символът на Ордена на тамплиерите — обясни Холидей. — Нямам представа какво означава пчелата.

— А тези букви? — попита Пеги и ги посочи. — Дали не са инициалите на майстора, който е изработил меча?

— Съмнявам се.

Холидей обърна меча и възкликна:

— Невероятно!

Върху стоманата бяха щамповани думите: ALBERIC IN PELERIN FECIT.

— Ти си ученият, Док. Какво означава това?

— „Направи го Алберик в Пелерин“.

— Какво е Пелерин и кой е Алберик?

— Пелерин е замък на кръстоносците в Светите земи, на територията на днешен Израел. Това е единственият замък, който султаните на мамелюците така и не успели да превземат. Алберик, или Алберих, е бил джудже, за което се предполагало, че изработва вълшебни мечове. Връзката с Хитлер постепенно започва да се изяснява.

— Ти май наистина знаеш всичко, нали?

— Казах ти вече, чета много.

— Митично джудже, което кове вълшебни мечове. Ей, Док, това да не ти е „Властелинът на пръстените“? Да поговорим за по-реални неща.

— Кажи го на Адолф. Алберих бил митичното джудже, което охранявало съкровището на нибелунгите в операта на Вагнер, между другото, любимата опера на Хитлер.

— Добре. Това е тамплиерски меч, изкован от митично джудже, който е принадлежал на един немски диктатор, който освен меломан и мегаломан бил и масов убиец.

— Всъщност не е бил немец — поправи я Холидей. — Хитлер е бил австриец.

— Добре, но пак те питам: къде ни отвежда това?

Холидей не отговори. Взе навитата на спирала лента, огледа я внимателно, после прокара палец по цялата й дължина. Усмихна се.

— В Канада — каза той. — Ще ни отведе в Канада.