Мечът на тамплиерите

27.

Събудиха се на следващата сутрин освежени, но и объркани. Холидей отвори очи и видя пълна лавица с едрогърди, добре фризирани кукли Барби, които го гледаха отвисоко, а Пеги обу джинсите си под пронизителния, а ла Джеймс Дийн, поглед на Крис Мартин, съпругът на Гуинет Полтроу. След като се облече, Пеги отиде в библиотеката и завари Холидей да гледа големия плазмен телевизор и да пие кафе.

— Кафе има в каната на кухненския плот, но няма мляко — каза той. — Госпожа Алар е прочистила хладилника, преди да заминат.

— Дават ли ни по новините? — попита Пеги.

— Не видях нищо по ТеЕф1 или Канал Плюс. Нямаше нищо и по Скай Нюз и Си Ен Ен.

— Може би не са открили тялото.

— Може би — отвърна Холидей. — А може би Сюрте, френската полиция, е наложила цензура.

Пеги си наля кафе, върна се в библиотеката, седна в едно от големите кожени кресла и впери поглед в телевизора. Течеше реклама за поредния сезон на сериала „Изгубени“.

— Може би трябваше да напуснем града още вчера — каза Пеги. — Така сме в капан. Рано или късно семейство Алар ще се върне от почивка. — Тя се намръщи. — Тук се чувствам малко като Златокоска.

— Не се тревожи, поне за известно време няма да се появят никакви мечета, които да потърсят купичките си с каша — успокои я Холидей. — Натовариха толкова много багаж, че сигурно ще им стигне за цяла година. — Той се усмихна. — Освен това в къщата няма каша. Всъщност няма нищо. Явно французите не си падат по консервите или замразената пица.

— Добре ще ми се отрази още един sandwich jambon — каза Пеги. — Умирам от глад!

Заключиха къщата и се върнаха в „Ла Турел“. Беше девет сутринта и движението по улиците бе доста натоварено. Настаниха на същата маса, на която бяха седнали и предния ден, и същият подсмихващ се сервитьор се появи с меню в ръцете. Пеги избра омлет с билки, а Холидей — с шунка. И двамата си поръчаха по още едно кафе. Храната отново бе великолепна, а обслужването — нелюбезно.

— Трябва да стигнем до Ла Рошел — каза Холидей. — Но ако полицията ни издирва, ще постави под наблюдение летищата и жп гарите.

— Да вземем кола под наем — предложи Пеги.

— Ако са установили самоличностите ни, ще поставят под наблюдение и агенциите за автомобили под наем.

— Трябва да има някакъв начин — каза Пеги. — Не можем да останем в дома на семейство Алар завинаги.

Изядоха закуската, изпиха кафето, а сервитьорът очевидно нямаше обичая да долива празните чаши на клиентите. Пеги наблюдаваше слабия трафик и паркираните по авеню „Фош“ автомобили.

— Забеляза ли, между другото, служебния адрес на госпожа Алар? — попита замислено след малко.

— Авеню „Виктор Юго“. Малък номер, ако не ме лъже паметта. Може би шест?

— Това е само на една пряка от Триумфалната арка.

— И?

— Помисли. Семейството има миниван. Защо?

— Защото имат три деца и къща в провинцията.

— Почти сигурно децата ходят в някое близко училище. Университетът на Венсан се намира на пет-шест километра оттук в посока Сен Дьони. Там най-вероятно има и детска градина за служителите в университета.

— Е, и?

— Това означава, че младият професор Алар води децата на училище. С минивана. И не мога да си представя д-р Алар, която може да си позволи да има стоматологичен кабинет на една пряка от Триумфалната арка, да отива на работа с метрото, заедно с дребната буржоазия.

— Искаш да кажеш, че имат още една кола?

— Почти съм убедена — отговори Пеги. — И това е нейната кола.

Холидей огледа улицата. От двете й страни бяха наредени паркирани автомобили, да не говорим колко пресечки имаше наблизо.

— И как ще я намерим? В квартала има стотици коли!

— Не гледаш достатъчно телевизия, Док. Казвала съм ти го вече, добре дошъл в дигиталната ера!

Платиха и се върнаха в каменната къща, скрита във вътрешния двор на модерната сграда. Пеги откри ключовете точно където очакваше: в кутийка за бонбони, оставена на масата до вратата. Ключът с вградена в него аларма и система за дистанционно отключване и заключване на вратите бе окачен на ключодържател с емблемата на „Мерцедес“. Десет минути по-късно — след като натискаха копчето за отваряне на вратите на всеки няколко метра — успяха да открият колата на зъболекарката, паркирана на ъгъла на улица „Кар“.

— Какво ще кажеш, а? — попита го Пеги, вперила поглед в автомобила.

Паркиран до бордюра ги очакваше лъскав тъмнозелен мерцедес последен модел на стойност поне осемдесет хиляди долара.

След по-малко от час, напълнили догоре една полистиренова хладилна чанта с храни и напитки за петчасовото пътуване до Ла Рошел, Холидей и Пеги напуснаха Париж и се понесоха към Бискайския залив.

Минаха покрай Версай, сетне продължиха на юг към Шартър и Тур, за да навлязат в долината на Лоара. Спряха в околностите на Тур, където си устроиха пикник край брега на живописната река Шер, после подминаха Поатие и пристигнаха в крайбрежния град Ла Рошел към три и половина следобед.

Ла Рошел бил създаден като малко рибарско селце през 1000 г., но университетът в Ла Рошел бе толкова нов, че както се казва, бетонът още не бе слегнал. Студентското градче бе ултрамодерно, студентите — също. Най-големият факултет бе този по масови комуникации, а университетът си сътрудничеше и обменяше студенти с половин дузина авторитетни институции, включително с Нюйоркския щатски университет във Фредония. Кампусът се намираше в южната част на града близо до брега и на хвърлей място от Миним, някога рибарско пристанище, превърнато днес в огромна яхтена марина.

Кабинетът на д-р Валери Дюрок се намираше на последния етаж в сградата на факултета по хуманитарни науки. Обзавеждането му бе в най-висша степен строго и аскетично. Метално бюро, метални библиотеки, метални кантонерки и една-единствена фотография в рамка — на анонимен плаж, който можеше да се намира навсякъде по света от Сейшелите до Сан Диего.

Дюрок бе прехвърлила шейсетте и приличаше много на Лорън Бакол, само че бе малко по-слаба от прочутата холивудска звезда. Гласът й обаче бе същият: дрезгав като шкурка и сладък като елдов мед. Имаше огромните очи на Бет Дейвис, изящно оформени скули и посивели коси, подстригани късо като на паж. Прическата й имаше вид, сякаш Дюрок я бе оформила сама, но най-вероятно струваше цяло състояние. Беше облечена във виненочервена копринена блуза, плисирана пола и обувки с нисък ток. Пушеше „Житан“ без филтър, които миришеха почти толкова противно, колкото и „Боаяр“ на Бернхайм.

Холидей и Пеги се представиха, като не забравиха да споменат името на Морис Бернхайм, после разказаха историята си, като пропуснаха да споменат нарастващия брой трупове, мъртвия полицай в парижкия хотел, Аксел Келерман и баща му, самонастаняването в дома на семейство Алар в Париж и кражбата на скъпия мерцедес. Цензурирана по този начин, историята им звучеше що-годе приемливо.

Дюрок запали цигара с тънка златна запалка, която след това затвори с щракване. Остави запалката върху синьо-белия пакет „Житан“ и бавно изпусна две леки облачета дим от издутите ноздри на аристократичния си нос.

— Опасявам се, че интернет е пълен с невярна информация по отношение на хора като Роже дьо Флор — започна тя. — Човек може да си поиграе с Гугъл като с клавиатура на пиано и да композира цяла симфония от лъжи и измислици. — Говореше с равната интонация и акцента, характерни за Източното крайбрежие на Щатите, досущ като човек, за когото английският дълго време е бил основен език за общуване. Холидей бе готов да се обзаложи, че Валери Дюрок е преподавала в някой американски университет.

— Истината е, че Роже дьо Флор е бил най-обикновен немски търговец на вино. Не е бил нито рицар тамплиер, нито герой, нито пък воин в името на Христа, който отмъкнал Светия Граал от Йерусалим. Бил е чисто и просто бизнесмен.

— Но реална личност ли е?

— Разбира се — отвърна Дюрок. — Доказателства за съществуването му могат да бъдат открити в архивите на Ла Рошел, а също в архивите на собственото ми семейство.

— На собственото ви семейство? — попита заинтригувана Пеги.

— La famille Duroc живее в Ла Рошел от XII век — заяви Валери Дюрок с нотка на гордост в гласа. — Ние сме една от най-старите фамилии в цяла Аквитания. — И изпусна ново облаче дим, сякаш за да подчертае важността на казаното.

Докато я слушаше и оглеждаше аристократичното й лице, Холидей успя да открие в него част от причините на избухването на Френската революция и възхода на хора от простолюдието като онзи дребосък корсиканец Наполеон Бонапарт. Валери Дюрок излъчваше добре шлифована арогантност, култивирана в продължение на стотици години.

— Фамилното ни име е било Де ла Рошел, но впоследствие е било съкратено на Дюрок — продължи университетската преподавателка.

Холидей не се сдържа и попита:

— Предците ви търговци на вино като Дьо Флор ли са били?

— Били са потомствени благородници, херцози на Аквитания — отвърна сковано Дюрок. — Сред предците ми са хора като Едуард Желязната ръка38 и Ричард Лъвското сърце.

— Предполагам, че са участвали в кръстоносните походи?

— Разбира се. Един от предците ми е Гийом Благочестиви39.

— А те наемали ли са кораби от търговската флотилия на Дьо Флор?

— Разбира се. По онова време Дьо Флор е бил най-големият търговец на вино във Франция. Разполагал е дори с кралско позволение да изнася вино за Англия.

— Следователно между двете фамилии съществува определена връзка?

— Само в делово отношение. Съмнявам се, че в онази епоха е било възможно да търгуваш по море, без да си свързан по някакъв начин с Роже дьо Флор.

Дюрок си погледна часовника.

— Почти четири часа е — каза Валери Дюрок и се усмихна. — Време е за почивка и чаша кафе. Желаете ли да ме придружите?

Прекосиха опустялото през лятото студентско градче, минаха покрай новите сгради около езерото Сол и влязоха в нещо средно между ресторант и бар на име „Сьор Доган“. Настаниха се на терасата, откъдето се разкриваше изглед към яхтеното пристанище на Миним. Дюрок запали нова цигара и си поръча пастис, подправен с женско биле. Явно следобедната й почивка не бе предназначена за чаша кафе. Холидей и Пеги си поръчаха бира.

Седяха на терасата, огрени от лъчите на яркото следобедно слънце, и оглеждаха гората от мачти, изпълнила яхтеното пристанище чак до каменния вълнолом на vieux port, старото пристанище, отвъд което се простираше Бискайският залив. Над главите им се рееха пискливи чайки. Бризът опъваше въжетата на ветроходните лодки и ги караше да проскърцват, но скрибуцането им се губеше в равномерния пулс на прибоя.

За Холидей не бе трудно да си представи как е изглеждало това място преди хиляда години — махаш яхтите, изпълваш пристанището с каравели с триъгълни латински платна, галери с безброй гребла и яки, макар и тромави на вид ханзейски търговски когове, готови да отплават в открито море. Някои щяха да се отправят към Англия, други към Лисабон, трети към Гибралтар и оттам към Светите земи. Човекът, притежавал подобна флотилия, би трябвало да разполага с огромна власт. Ако херцогът на Аквитания, който освен това бил и тамплиер, сключел съюз с такъв човек, неизбежно би се превърнал в сериозна заплаха за католическата църква. Парченцата от мозайката започваха да се подреждат.

— Какво се е случило с Дьо Флор?

— Убили са го в Турция през 1305 година — каза Дюрок и отпи от напитката с мътен жълтеникав цвят.

— Убили са го? По чия заповед?

— Някои твърдят, че по заповед на Михаил IX Палеолог, младия византийски император, други обвиняват папа Климент V.

Климент бил епископ на Поатие, а това означавало и на Ла Рошел. Той бил човекът, който две години по-късно — през 1307 г. — наредил тамплиерите да бъдат арестувани и екзекутирани… Да, новата метла мете чисто-чисто, както гласи една поговорка. Освен това Климент успял да отърве почти банкрутиралия френски крал Филип IV от огромния му дълг към тамплиерите. Така кръгът бил затворен.

— Папа Климент като че ли никак не е обичал Дьо Флор — отбеляза Пеги.

— По това време тамплиерите притежавали прекалено много власт и прекалено големи богатства, повече, отколкото било добре за тях — отвърна Валери Дюрок. — Атаката срещу тях била ръководена от Ордена на Светата инквизиция.

— Като испанската инквизиция ли? — попита Пеги. — Онази, която изгаряла хората на клади?

— Донякъде — отвърна Дюрок. — Инквизицията е нещо повече. Тя на практика е била нещо като ЦРУ на католическата църква, търсила е еретици не само сред простолюдието, но и вътре, в самата църква. Ако има нещо, което католическата църква да ненавижда повече от всичко останало, това е промяната.

— ЦРУ? — каза Холидей. — Не е ли малко прекалено?

— Никак даже — възрази Дюрок. — Доминиканците например, така наречените божии кучета, изпращали шпиони, които да проникнат в други ордени. Папите използвали шайки наемни убийци още по времето на Борджиите, а в епохата на Ренесанса религиозното убийство било издигнато в ранг на изкуство. В наши дни пък съществува институция, наречена Содалитиум Пианум, или Братството на Пий40, създадена от Ватикана със задачата да издирва църковни служители, изповядващи доктрини, отречени от църквата.

— Във Франция тази организация се наричала със скромното и неопределено La Sapinière, което означава елова гора или разсадник за ели. А това ми напомня за тренировъчната база на ЦРУ в Мериленд, известна като Фермата. — Валери Дюрок се усмихна. — Организации от този род ръководят бягството на офицери от СС след края на Втората световна война и отклоняват средства за незаконни операции от Ватиканската банка през 70-те години на миналия век. Да, господин Холидей, разузнавателната мрежа на Светия престол действа и в наши дни.

Което обясняваше появата на свещеника убиец в Йерусалим, но не и скритите му мотиви. Възможно ли бе тайната, кодирана в тамплиерския меч, все още да интересува Ватикана, макар оттогава да бяха изминали близо хиляда години? Аксел Келерман следваше завещанието на баща си и издирваше предмет, който смяташе за военна плячка, но римокатолическата църква разполагаше с толкова много пари, че не знаеше какво да прави с тях.

И не само с пари, а и с власт.

— Какво смятате за идеята на професор Бернхайм за Сент Емийон и пещерата? — попита Пеги. — Заслужава ли си да й хвърлим един поглед?

— Глупости! Пълни глупости! — заяви Валери Дюрок и угаси цигарата си. — Сент Емийон се намира на почти двеста километра оттук… това са към сто двайсет и пет мили. По време на Средновековието подобно пътуване би отнело цяла седмица. Пещерите на отшелника свети Емийон са били място за поклонение още от осми век, а подземните галерии са били използвани като винарски изби в продължение на столетия. Не мога да си представя по-неподходящо скривалище за едно съкровище — засмя се тя.

— Морис има невероятно въображение, от него би излязъл отличен адвокат, но е много слаб учен. Той изкривява фактите, за да ги пригоди към собствената си хипотеза, а не обратното. — Тя отново поклати глава. — Не, господин Холидей, боя се, че вашето търсене на митичното съкровище на Роже дьо Флор приключва тук, в Ла Рошел.

Холидей зарея поглед към яхтеното пристанище и отпи от бирата си. Валери Дюрок запали нова цигара и се облегна на стола си. Пеги изглеждаше отчаяна. Покрай тях мина огромна яхта, големите й дизелови двигатели боботеха басово. На кърмовата палуба се бяха излегнали две невероятно красиви жени по бикини. На носа с черни и златни букви бе изписано името на яхтата:

— La Rocha — промърмори Холидей.

— Моля? — попита Дюрок.

— Какво е това име Ла Рока?

— Португалско — отвърна Дюрок. — Аналогично е на моето и означава скалата.

— А къде се намира Пунта Делгада? — попита Холидей, без да откъсва поглед от яхтата, която минаваше покрай вълнолома.

— На Сан Мигел, един от Азорските острови — поясни Дюрок. — Ключово пристанище, където ветроходите, тръгнали да прекосяват Атлантика, се отбивали, за да попълнят запасите си.

— Някои тамплиери не се ли заселили на Азорите, след като орденът им бил разпуснат? — попита Холидей, припомнил си смътно нещо, което бе чел преди време.

— Част от оцелелите тамплиери се добрали до Португалия, където орденът им не бил подложен на гонения. Те променили името си на Рицари на Христос41. Корабите, с които Колумб прекосил Атлантическия океан, носели на платната си каталунски кръст, който много прилича на тамплиерския.

— Възможно ли е Роже дьо Флор да е достигнал Азорските острови със своя флот или поне с един кораб?

— Разбира се — отвърна Дюрок. — Без никакъв проблем.