Мечът на тамплиерите

10.

Холидей и Пеги се хвърлиха на пода. Кръвта на стария професор изтичаше пред очите им и попиваше в овалния килим. През вече счупения прозорец влетя втори куршум и се заби в облегалката на канапето. Не се чуваше никакъв друг звук.

„Заглушител“, помисли си Холидей. Оръжието най-вероятно беше автоматична карабина М4А1, каквито бяха използвали в Ирак. Гадно оръжие. Едрокалибрена карабина за специални операции, смъртоносно тиха, смъртоносно точна и… ами, просто смъртоносна.

— Холидей? — повика го Пеги. Гласът й бе тих и овладян. Без паника. Като фотожурналист и преди беше попадала в разгара на сражения. Очакваше команди. Влетя още един куршум, който се заби в оръжейния шкаф в другия край на стаята. Пръсна се още един прозорец. А това означаваше втори стрелец.

— Не ставай — нареди й Холидей и запълзя наляво, за да заобиколи канапето от другата му страна.

Автоматичен откос прониза библиотеките, разкъса гръбчетата на книгите и вдигна във въздуха вихрушка от хартиени конфети. Куршумите засегнаха рамката на една от картините, нацепиха я на трески, завъртяха я и я запратиха във въздуха. Бутилките върху бара се пръснаха и помещението се изпълни с мирис на алкохол. Някой неуморно и методично изтърбушваше помещението, при това в абсолютна тишина. Усещането беше ужасяващо. Но такава бе целта на стрелците.

Холидей погледна към оръжейната витрина.

През рамката на вратата бе преминал куршум, бе разбил ключалката и бе заседнал в приклада на една от изложените във витрината пушки. Приличаше на стар модел на „Грула Армас“, ловна надцевка, произвеждана в Испания. Част от останалите оръжия изглеждаха незасегнати, включително „Мартини-Хенри“ със задно зареждане от времето на Първата световна война и винтовка „Лий-Енфийлд“.

Имаше и един пистолет, полуавтоматичен „Маузер С96“ с тежък пълнител и характерната полирана дръжка, спечелила му прозвището „дръжка на метла“. На лавицата под пистолета имаше златистосиня кутия със сръбски „Първи партизан“, 9-милиметрови патрони тип „парабелум“. Същите, каквито „лошите“ бяха използвали в Косово. Ако можеше да съди по картинката на кутията, патроните бяха на пачки за по-бързо зареждане.

Още един автоматичен откос, още един счупен прозорец, този път отдясно. Вече стреляха от три страни.

— Какво правиш? — попита Пеги, която започваше да се изнервя.

— Мисля — отвърна Холидей. — Дръж се!

— Док? Какво става?

Той не си направи труда да й отговори. Вместо това затвори очи и се опита да си представи разположението на сградите във фермата. Камината беше зад гърба му, там беше юг. В тази посока ги очакваха открита цветна градина и заден двор, който отделяше къщата от заобикалящите я дървета. Успя дори да зърне двора през счупения прозорец.

Коридорът, от който бяха влезли в дневната, се намираше вдясно на Холидей: североизток. Подът с дъбови дъски, страничният двор, колата. Отвъд колите се намираше холандската плевня. Там нямаше никакво прикритие, което означаваше, че стрелецът се е скрил между дърветата. Прозорецът, през който бе влетял куршумът, разбил оръжейната витрина, се намираше вляво от Холидей: запад. Най-гъстата част от живия плет и най-близката до къщата. Точно срещу Холидей се намираше открит отстрани сводест проход, който отвеждаше към старата кухня. Не видя прозорци, така че нямаше как да ги обстрелват оттам. Може би имаше някоя странична врата.

Отвори очи и се надигна няколко сантиметра. Стреляха от дърветата, а не от покривите на околните постройки. Не откри стратегическа височина. Теренът бе леко наклонен на север, но ъгълът бе незначителен. Законите на балистиката отвеждаха до заключението, че траекторията на куршумите би трябвало да е права линия, освен ако стрелците не се бяха качили на дърветата, в което Холидей се съмняваше.

Стисна зъби от яд. Отдавна не се бе оказвал в подобна ситуация. Твърде отдавна. Вярно, че старите войници не забравят наученото, но уменията им закърняват от липсата на практика.

Необходимо му бе усилие на волята, за да остане спокоен и съсредоточен. Беше притиснат от три страни. Двамата стрелци от изток и от юг щяха да ги приковат на пода с кръстосан огън, докато третият, онзи от североизток, щеше да влезе и да тръгне по коридора с дъбовите дъски. Едва ли щяха да се забавят много. След минута, най-много две, щяха да влязат през прозорците и да ги обсипят с дъжд от куршуми.

— Тръгни надясно — нареди той на Пеги. — Не се надигай. Когато свиеш зад канапето, тръгни по сводестия коридор и се опитай да стигнеш кухнята. Чакай ме там.

— А после?

— Направи го!

Чу я как запълзява по пода. Последва нов откос безшумни изстрели; куршумите направиха дупки в стените или се забиха в мебелите. С крайчеца на окото си Холидей видя как Пеги излиза в коридора и й нареди:

— Продължавай!

Проследи я с поглед и видя как влиза в кухнята, след което — без да вдига глава — затърси опипом из оръжейната витрина, докато пръстите му най-сетне докоснаха студения метал на стария маузер. Взе оръжието, след което напипа и кутията с муниции. Разкъса я и извади една от двайсетзарядните пачки.

Дръпна затвора, след което постави пачката отдолу, както при старите винтовки „Гаранд М1“ от Втората световна. Патроните изщракаха един по един, докато пълнителят бе напълно зареден. Холидей издърпа празната лента на пачката и върна затвора на място. Пистолетът бе готов за стрелба. Той пъхна още две пачки в джоба на сакото си, после надигна глава, здраво стиснал маузера в дясната си ръка.

— В кухнята съм! — тихо извика Пеги.

— Идвам! — отвърна Холидей.

Запълзя на четири крака, след което спринтира по коридора към кухнята. Прекалено късно! Дъбовата врата в края на късия коридор се отвори с трясък и на прага застана силует с туристически боти, джинси и тъмнозелен пуловер. Държеше дългоцевно оръжие — руски автомат „Бизон“ с всички възможни допълнителни аксесоари, включително заглушител, снайперска оптика и цилиндричен пълнител за 64 патрона. Оръжие, достатъчно мощно да поведеш с него малка лична война, но неудобно за ползване в тесния коридор.

Стрелецът — не носеше защитна жилетка — вдигна оръжието си и пристъпи напред, но заглушителят закачи библиотеката вляво, което му отне половин секунда от времето за реакция. Това му коства живота. Холидей се прицели в центъра на торса му и започна да натиска спусъка на стария маузер, отново и отново, от разстояние три метра.

Куршумите пронизаха мъжа в гърдите, а изстрелите от пистолета отекнаха силно. Шест изстрела, шест попадения. Мъжът с автомата издаде кратка въздишка, след което започна да се свлича на земята. Холидей пристъпи напред и го улови, хвърли маузера и измъкна автомата от безжизнените пръсти на мъртвеца. Последното дихание на стрелеца погали лицето му. На вътрешната страна на китката на мъртвеца имаше татуировка: меч, чието острие бе завързано с нещо като панделка, с наредени около него рунически знаци.

Холидей пусна тялото на пода, пристъпи напред и затвори вратата. Върна се назад и прескочи мъртвеца, без да изпуска от ръце готовия за стрелба автомат. Наведе се, взе маузера, пусна го в джоба на сакото си и приклекна.

Колко стрелци оставаха, трима или само двама? Не се чуваше нито звук. Колкото и стрелци да се бяха спотаили отвън, несъмнено бяха чули неочакваните силни изстрели от маузера и бяха разбрали, че нещо се е объркало. Холидей претегли на ръка автомата и се усмихна мрачно. Нещо наистина се бе объркало, само че не в неговите планове. Да, старият ветеран може и да бе ръждясал мъничко, но затова пък беше въоръжен до зъби.

— Добре ли си? — подвикна той на Пеги.

— Да — отвърна тя.

Той се ослуша. Тишина.

— Идвам!

Кухнята очевидно бе много стара. Имаше огромно огнище от дялан на ръка камък и тухли, както и фурна с формата на пчелен кошер на срещуположната стена. В центъра на помещението имаше огромен плот от кленов дънер с дървени крака, а над него бяха окачени тенджери, тигани, чайници, гърнета и прочие домакински съдове от всякакъв калибър, сред които висяха връзки чесън и билки.

Таванът бе от същото тъмно дърво, почерняло от годините, а подът бе застлан с чамови дъски, широки поне трийсетина сантиметра. Отляво на огнището и високо в стената имаше малък прозорец, а покрай една от стените бяха наредени няколко бюфета от викторианската епоха.

Само електрическите уреди бяха относително модерни: заоблен хладилник с бели емайлирани повърхности, произведен през четирийсетте, и още по-стара газова печка. Нямаше миялна машина. Полиците бяха лакирани, мивките бяха от галванизиран метал.

Между чешмата и прозореца имаше тясна врата, която изглеждаше не на място. Извеждаше на север към дърветата, надвиснали над алеята, по която се стигаше до „Л’Еспоар“. На гвоздей, забит в рамката на вратата, висеше тежка халка с ключове. Холидей завари Пеги зад кленовия плот, здраво стиснала касапски сатър. Тя впери поглед в автомата в ръцете му.

— Откъде го взе?

— Няма значение.

— Старецът е мъртъв, нали? — попита Пеги. — Не можах да го видя отблизо, но е мъртъв, нали?

— Да, мъртъв е — отвърна Холидей.

— Ама че лудост! — Младата жена дишаше тежко, очите й бяха широко отворени.

— Мечът — каза Холидей. — Трябва да е свързано с меча, не може да е нищо друго.

— Те го убиха — промълви Пеги.

Гърдите й се повдигаха и спускаха бързо, адреналинът явно бушуваше в тялото й. Холидей познаваше това усещане. То може да те накара да се увлечеш, да изгубиш преценка, да те накара да направиш нещо, да предприемеш някакъв ход, какъвто и да било ход, вместо да останеш на място, да не изоставиш позицията си и да пресметнеш всички плюсове и минуси на ситуацията.

— Навън има поне двама, а може би дори трима стрелци. Сигурно са ни проследили още от летището. Бяха подготвени и ни очакваха.

— Смяташ, че Броудбент ни е заложил този капан? — попита смаяно Пеги.

— Трябва да има някаква връзка. Сега обаче не е моментът да се тревожим за това. Първо трябва да се измъкнем живи оттук.

— Амин, дай боже! — каза Пеги. — Но как?

Холидей посочи с цевта на автомата тясната врата.

— Тази врата води до зеленчуковата градина. Видях я, когато идвахме. Градината е разположена между каменния хамбар и страничната стена на къщата.

Постройката бе квадратна, всяка от страните й бе дълга по четири метра. Беше „повдигната“ върху големи камъни с формата на гъби, които я предпазваха от влагата и гризачите, а конусовидният й покрив бе застлан със слама. Нямаше прозорци, а само широка дъсчена врата от едната страна. Разстоянието между земята и пода беше прекалено тясно и неудобно, за да бъде стрелкова позиция на снайперист, така че нападателите им едва ли покриваха този участък от фермата. Успееха ли да излязат от кухнята, точно пред тях, отвъд зеленчуковата градина, се намираше хамбарът, а на двайсетина метра западно от него се издигаха дърветата, които разделяха „Л’Еспоар“ от главния път.

Взетият под наем автомобил и ландроувърът бяха паркирани на десетина метра вдясно, като ландроувърът скриваше тойотата от погледа им. Английската машина бе с четири врати и десен волан, японската — само с две врати. За да влезе някой в тойотата не от шофьорската, а от другата врата, трябваше да заобиколи колата от другата й страна, което щеше да го изложи на убийствен обстрел.

— Къде са ключовете за колата под наем? — попита Холидей.

— В чантата ми — отвърна Пеги.

Истинско чудо бе, че продължаваше да носи чантата си на рамо. Ключът за тойотата имаше вграден електронен зумер. Холидей погледна над рамото на Пеги, устремил поглед към връзката ключове, окачена на гвоздея. Там нямаше ключ за автомобил. Той затвори очи за секунда, опитвайки се да си представи мига, в който влязоха в двора на Кар-Харис.

Дали прозорецът на ландроувъра бе свален, или вдигнат? Дали човек като Кар-Харис би оставил автомобила си отключен, или пък би го заключил? Трудно му бе да прецени. Всъщност нямаше значение. Бездруго не разполагаха с кой знае колко варианти, а и времето им изтичаше. Професорът бе спуснал резето на входната врата — Холидей бе чул старецът да го спуска, след като ги бе поканил в дома си.

А може би никога не бе използвал тази врата. Може би бе влизал в къщата през кухнята. Много хора постъпваха така. Това бе провинциалната версия на влизането през гаража. Холидей погледна вратата. Нямаше резе. Замисли се. Трябваше да вземе предвид толкова много фактори, че главата почваше да го боли. Приливът на адреналин в собственото му тяло не отслабваше. Пое си дълбоко дъх и го изпусна бавно. Вероятно лошите в момента се прегрупираха. Сега или никога.

— Прави каквото ти кажа! — нареди той на Пеги.

Обясни й плана си и след по-малко от две минути открехна приведен вратата на кухнята. Ослуша се. Не долови нищо освен вятъра, който шумолеше в листата на дърветата и папура покрай малкото езеро — сухите стъбла тракаха като кастанети.

В съзнанието му изведнъж нахлу стар спомен: зловеща сцена от един потънал в мрак киносалон преди много, много години. Гледаше филма „Фотоувеличение“ и актьорът Дейвид Хемингс стоеше на един потънал в тишина паркинг, чуваше същия призрачен повей на вятъра и се чудеше дали току-що не е станал свидетел на убийство. Микеланджело Антониони бе заснел филма през 1966 г. и в съзнанието на всички се появяваха онези тревисти хълмчета в Далас. Осъзнаваш, че след частица от секундата нещата ужасно ще се объркат и животът ти ще се промени завинаги. Холидей премигна на следобедното слънце и се опита да прогони внезапно обзелото го чувство, че ще се случи нещо ужасно и неизбежно. Не успя.

Ослуша се, мускулите му се напрегнаха. Нищо, съвсем нищо. Пое дълбоко въздух и задържа дъха си, после отвори рязко вратата, изправи се и хукна през откритото пространство, без да изпуска от поглед Пеги, която го следваше по петите.

— Сега! — извика Холидей.

Пеги натисна пластмасовото бутонче на ключа на взетия под наем автомобил. Чу се силно бипкане, когато вратите на тойотата, паркирана от другата страна на ландроувъра, се отключиха.

Звукът разконцентрира невидимите стрелци, накара ги да се обърнат към тойотата и да обсипят вратите, калниците и прозорците й с бързи безшумни откоси. Пеги се втурна вляво след Холидей и двамата се хвърлиха в роувъра — той зад волана, тя на задната седалка.

Холидей завъртя ключа и премести лоста на автоматичната скоростна кутия на задна. Застана колкото се може по-вдясно, приведе глава и натисна рязко педала за газта.

Роувърът се изстреля назад, а Холидей изви волана почти на сляпо, завъртя се леко в седалката, за да надникне през предното стъкло, обхвана с поглед двора на старата ферма, включи скоростния лост в позиция D, натисна отново газта и колата полетя напред, докато куршумите се забиваха в задния й капак.

Един куршум пръсна задното стъкло и прелетя на педя от главата му, но за стрелците вече беше прекалено късно. Холидей рязко завъртя волана наляво, роувърът поднесе за миг, ожули дърветата от срещуположната страна на алеята и едва не пропадна в канавката, която Холидей не бе забелязал. Той изви волана наляво, овладя автомобила, върна се на алеята и продължи по нея. Сетне пое към главния път, от който ги деляха стотина метра. Рискува и хвърли поглед през рамо. Никой не ги преследваше.

Пеги се надигна неспокойно от задната седалка, върху която бе легнала, и се огледа предпазливо.

— Смятам, че поне за момента сме добре — каза Холидей.

Погледна наляво. Докато се носеха по алеята, успя да зърне комините и тъмния тръстиков покрив на „Л’Еспоар“ сред дърветата. Да, там бяха останали трупове, стрелците трябваше да се погрижат за тях, да заличат следите си. Това щеше да им отнеме известно време. Може би дори щяха да опожарят фермата, както бяха направили с дома на вуйчо Хенри. Холидей изкара роувъра на главния път и пое към Лемстър. За момента бяха в безопасност, но докога?