Мечът на тамплиерите

24.

Успяха да видят професора едва на следващата сутрин. Според лекуващия лекар от Университетския медицински център „Хадасах“, мъж на средна възраст, представил им се като д-р Мензер, археологът имал фрактури на черепа, носа и едната ръка, няколко счупени ребра, множество порезни рани, ожулвания и натъртвания. Ако фрактурата на черепа била малко по-сериозна, нямало да оживее.

— С други думи, спукали са го от бой — каза Мензер, докато ги оглеждаше с подозрение и се чудеше защо това се е случило с безобиден професор по археология, работил до късно в лабораторията си.

Изидор Ландсман ги гледаше по същия недоверчив и дори подозрителен начин. По пътя им от улица „Хейл Хандаса“ до болницата „Маунт Скопус“ в университетското градче детективът разпита Холидей и Пеги защо имената им са вписани заедно с това на Вануну в дневника за посетители на факултета по археология. Каква е връзката им? Защо са били с професора в лабораторията му? Какво са правили преди да отидат в университета? Къде са отишли след като са оставили професора жив и здрав в лабораторията му? И един въпрос, който детективът им задаваше отново и отново: каква е причината някой да пребие Вануну почти до смърт и да го остави да умре на пода в университетската му лаборатория?

Холидей и Пеги се придържаха към една и съща история: пристигнали са в Израел по съвет на професор Стивън Брейнтрий от Центъра за средновековни изследвания при университета на Торонто. Искали са да се консултират с Вануну относно автентичността на артефакт, част от завещанието на Хенри Грейнджър. Фактът, че Холидей бе офицер с множество бойни отличия и преподавател в Уест Пойнт, като че ли умилостивяваше топчестия полицейски инспектор, но не му пречеше неуморно да задава въпроси. Разговорът им в колата приключи с класическото предупреждение: не напускайте града.

В седем и половина сутринта най-сетне получиха разрешение да посетят Вануну в стаята му, която приличаше на всяка друга болнична стая по света, която Холидей бе виждал. Подът бе покрит с плочки, стените бяха боядисани в кремаво, а вратата бе достатъчно широка, та през нея да мине количка.

На стената бе монтиран зловещ на вид паникбутон, син на цвят, а под него с бели букви пишеше ALARM. Леглата бяха две. По-близкото до вратата беше празно, но очевидно се използваше. Вануну лежеше на леглото до прозореца и тъй като стаята му се намираше на петия етаж, се наслаждаваше на безоблачното синьо небе. Стаята миришеше на изопропилов алкохол и на препарат за почистване на пода. По коридора крачеха смълчани посетители, които носеха букети и надничаха по стаите.

Професорът изглеждаше ужасно. И двете му очи бяха подути, почернели от кръвонасядания, полузатворени. Устните му също бяха подути и имаха цвят на патладжан. Главата му бе покрита с нещо като гипсова каска, а носът му бе превързан с бинт. Лявата му ръка също бе гипсирана, а тялото му бе покрито с всевъзможни жици, електроди и тръбички.

В стаята бръмчеше огромно количество апаратура. В тялото на Вануну влизаха куп неща, от тялото на Вануну излизаха куп неща. Медицинската сестра се оказа мъж със слабо лице и голям белег на брадичката. Казваше се Йосиф и говореше със славянски акцент. Уведоми ги, че разполагат с точно половин час, и по всичко изглеждаше, че няма да им позволи да останат и секунда повече.

Вануну бе дошъл в съзнание, но се чувстваше отпаднал и леко унесен от всички лекарства, с които го бяха натъпкали. Когато пристъпиха към леглото му, ги посрещна с немощна усмивка, появила се едва-едва върху подутите му устни. Два от предните му зъби бяха счупени — виждаха се назъбените им краища — и това караше професора да съска, докато говори.

— Бих те целунала, но сигурно ще те заболи — каза Пеги, придърпа един от столовете, предназначени за посетители, и седна. Протегна ръка и я положи върху покрития със завивка крак на професора.

Вануну се усмихна още по-широко. Още малко и щеше да успее да разтвори устни.

Холидей му смигна.

— Сега се чувствам по-добре — заяви професорът. — Само съм малко гладен.

— Това е добър знак — каза Пеги.

— Какво се случи? — попита Холидей.

— Работех върху ръкописа. Беше около десет и половина. В лабораторията влязоха трима. Единият носеше дипломатическо куфарче. Той прибра парчетата от ръкописа, а другите двама се нахвърлиха върху мен. Единият носеше метална тръба, увита с тиксо. Другият използва само юмруците си.

Пеги трепна.

— Как изглеждаха? — попита Холидей.

— Съвсем обикновени на вид, но им личеше, че прекарват доста време във фитнеса.

— Военни?

— Може би. Но пък косите им не бяха къси, освен на онзи с куфарчето. Той беше плешив.

— Татуировки? — Холидей се сети за символа с изображението на меч и лента, което бе открил на китката на убиеца в дома на Кар-Харис.

— Не видях.

— Акцент?

— Не говореха много.

— Нещо друго?

Вануну се замисли за миг. В стаята се чуваше само жуженето на машините.

— Онзи с куфарчето.

— Какво по-точно?

— Беше християнин.

— Как разбра?

— На врата си носеше верижка с малко разпятие. Златно.

В наши дни обаче това не означаваше нищо.

— Нещо друго?

Вануну се замисли отново.

— Има още нещо… но е глупаво.

— Какво?

— Единият от нападателите ме ритна. Преди да припадна.

— Какво?

— Ботите му. Бяха рокерски, сещаш ли се? От онези с катарама?

— И?

— Бяха „Рогани Бруно е Франко“. Познавам марката. Много са скъпи. Винаги съм искал да имам такива. Удобни са и за града.

— И какво?

— Италиански са. Има само едно място, откъдето можеш да си ги купиш. Градче на име Мачерата, разположено на адриатическото крайбрежие.

— Откъде знаеш такива неща? — зачуди се Пеги.

— Fanum Voltumnae36 — каза Вануну, сякаш това би трябвало да им говори нещо.

— Fanum означава храм или светилище, нали? — попита Холидей, извикал в главата си спомена за уроците по латински в последния клас на гимназията и заплахите на преподавателката да лиши от абитуриентски бал онези, които не научат склоненията до края на срока.

— Точно така — каза Вануну. — Там се провеждат мащабни археологически разкопки. Мястото е етруско. Намира се близо до Орвието, един от главните сборни пунктове на кръстоносците. Там те се качвали на корабите, които трябвало да ги откарат до Йерусалим. Бил съм там няколко пъти.

— Докъде беше стигнал с ръкописа, преди да го откраднат? Успя ли да го прочетеш?

— Не успях дори да почистя парчетата.

— А колко парчета бяха?

— Девет.

— Колко дълъг бе ръкописът според теб?

— Трийсет сантиметра. Измерих отделните части.

— Това прави дванайсетина инча.

— Горе-долу.

— И те ги взеха всичките?

— Мисля, че да. Бях ангажиран с друго — отвърна Вануну.

Пеги погледна строго Холидей и попита професора:

— Искаш ли вода?

Вануну кимна.

На масичката до леглото имаше гарафа и пластмасова чаша с прегъваща се сламка. Пеги наля вода в чашата и поднесе сламката към устните на професора. Той отпи, сетне отпусна глава върху ленената възглавница, сякаш дори подобно усилие като пиенето на вода бе изтощило силите му.

Холидей въздъхна. Възможно бе загубата на ръкописа и тайното послание, скрито в него, да е предзнаменование. Със смъртта на свещеника в Стария град труповете ставаха шест. И то само тези, за които знаеше. А колко ли още бяха загинали заради меча и кодираното му съобщение? След като бяха изгубили свитъка, нямаше как да продължат. Бяха стигнали края на пътя. Време бе да се приберат у дома.

— Е, това е — каза той. — Не можем да направим нищо повече. Да си събираме багажа и да се прибираме.

— И ще оставите нещата така? — попита Вануну. — След всичко, което сте преживели двамата с Пеги? След всичко, което аз преживях заради вас?

— От теб би излязла чудесна еврейска майка — усмихна се Холидей.

— Аз имам еврейска майка, не си ли личи? — отвърна Вануну и се опита да се усмихне. Явно го заболя, защото вместо усмивка на лицето му се появи разкривена гримаса.

— Не мога да направя нищо без посланието, съдържащо се в ръкописа — отвърна Холидей. — А той е изгубен завинаги, освен ако някой прекомерно усърден митничар не открие свитъка в багажа на твоите италиански крадци.

— Може да не разполагаме с ръкописа — каза Вануну, — но разполагаме със съобщението.

— Обясни.

— Чувал ли си някога за рентгенова флуоресценция?

— Нещо свързано с рентгенови лъчи, нали? — предположи Пеги.

— Флуоресцентни рентгенови лъчи — каза Холидей.

— Няма значение — отвърна Вануну. — Това е сравнително нов процес, използван за различни видове анализи, включително на археологически артефакти. С негова помощ неотдавна бе разчетен текст, скрит под части от Архимедов палимпсест, препис на някои от теориите на Архимед от 300 година преди новата ера.

— И?

— Среброто, от което е направен свитъкът, е много чупливо и тънко, много е крехко. Опасявах се, че дори процесът на почистване може да увреди знаците или изображенията върху него. — Вануну замълча, гласът му бе станал дрезгав, говореше с усилие.

Пеги му подаде чашата. Той отпи и продължи:

— Затова преди да го поставя в електролитна вана, отнесох парчетата от ръкописа на горния етаж, в отдела, който се занимава с подобни неща, и ги снимах с помощта на онази голяма машина на „Филипс“. Прехвърлих файловете на моя компютър в лабораторията. Тъкмо се канех да ги разгледам, когато ме нападнаха.

— Значи данните са в твоя компютър?

— Би трябвало — отвърна професорът.

По-късно сутринта Холидей и Пеги влязоха в лабораторията на Вануну с помощта на ключа, който професорът им бе дал, и с листче хартия, на което бе написана паролата за неговия компютър. Като се изключи едно тъмно петно на пода, нищо не подсказваше, че тук се е случило нещо ужасно. Нищо не бе счупено, нищо не изглеждаше не на мястото си.

Алабастровият съд, който бе съхранявал свитъка, бе оставен до една стойка за фотоапарат, явно в очакване да бъде заснет и документиран. В бялата пластмасова тавичка, в която Вануну бе оставил разрязаните с лазер парчета от ръкописа, нямаше нищо освен няколко миниатюрни люспи ръжда.

Пеги седна пред компютърния терминал, включи го и въведе паролата на Вануну. Въведе имената на файловете, които бе получила от оператора на скенера за рентгенова флуоресценция на горния етаж, и ги отвори. Екранът оживя, изпълнен с ярки, леко разфокусирани образи.

— Според твоя приятел Рафи рентгеновите лъчи реагират на железните соли, съдържащи се в мастилото от шикалки, което са използвали през Средновековието — каза Холидей, докато надничаше над рамото на Пеги.

— Защо ще пишат с мастило върху сребро? — учуди се Пеги.

— Това е един вид чернова за гравьора, който е изписвал буквите върху метала — обясни Холидей.

Пеги се взираше в екрана.

— Малко е мътно. Някои букви и думи липсват. Всичко е на латински. — Обърна се и погледна Холидей. — Можеш ли да го прочетеш?

Холидей се приведе и зачете на глас:

— Innocent III, Episcopus, Servus Servorum Dei. Sancti Apostoli Petrus et Paulus: de… potestate et auctoritate confidimus ipsi intercedant pro… ad Dominum. Precibus etmeritis… Mariae simper Virgi… beati Michaelis Archangeli, beati Ioannis Bapti… et sanctorum Apostolorum Petri et Pauli et Sanctorum misereatur vestry omnipotens Deus; et dimissis omni… peccatis vestries, perducat vos Iesus Christus ad vitam aeternam.

— Лесно ти е на тебе! — сопна се Пеги. — Какво означава това?

— Апостолическа благословия на папа Инокентий III — отвърна Холидей. — Мисля, че се нарича Urbi et orbi, благословия към света и града. „Нека светите апостоли Петър и Павел с цялата сила и власт, които притежават…“ Тук не съм сигурен, може би вяра е по-точният превод… „се застъпят за нас пред Господа Бога…“ и т.н., и т.н. Инокентий бил папа по време на кръстоносните походи. Тъкмо той наредил в крайна сметка тамплиерите да бъдат арестувани и избити.

— Това ли е всичко? — попита Пеги. — Някаква благословия?37

— Има и още — каза Холидей, докато погледът му пробягваше по текста. — Можеш ли да разпечаташ това?

— Вероятно — каза Пеги, натисна няколко клавиша, щракна с курсора тук-там и най-после откри нужната команда. Някъде наблизо зажужа фотопринтер.

— Дрън-дрън-дрън… „Нека Исус ви поведе към вечен живот…“ Дрън-дрън-дрън… „Да ви осени с милостта Си и да пребъде с вас…“ Ето! „С настоящото предоставям на Рутгер фон Блум, известен още като Роже дьо Флор, адмирал на Неапол и на Светия орден на храма, пълното право и властта да преместите тези съкровища на сигурно място отвъд морето, далеч от ръцете на безбожника Саладин…“

— Пише ли къде се намира това сигурно място? — попита Пеги.

— Не точно. Пише само… „fanum cavernam petrosus quies“.

— Което означава?

— В груб превод: „пещера в скалите, свято място на мир и спокойствие“.

— Трябва пак да поговорим с Рафи.

Когато се върнаха в болницата, разположена в другия край на университетското градче, Рафи лежеше полуизправен в леглото си, а голяма част от тръбичките и електродите ги нямаше. Той ядеше желатинов десерт с помощта на сламка, като всмукваше предпазливо през разцепените си подути устни. Холидей и Пеги му показаха разпечатки на отделните парчета от ръкописа, като повдигнаха всяка пред подутите му очи. Холидей му съобщи съдържанието на приблизителния превод от латински.

— Папска була. Прокламация. Лиценз, наподобяващ патентите, които кралете са предоставяли на приватири и капери.

— Нямам представа защо тези документи се наричат були — каза Пеги. — Какво общо има с було?

— По онова време bulla се е наричал оловният печат, прикрепен в края на документа — обясни Рафи.

— Какво ще кажеш за тази „пещера в скалите, свято място на мир и спокойствие“? — попита Холидей. — Говори ли ти нещо?

— Не, изобщо — призна Вануну. — Но зная към кого можете да се обърнете.

— Към кого?

— Става въпрос за един мой приятел, Морис Бернхайм. Той е куратор на Националния морски музей в Париж. Автор е на книга, посветена на историята на мореплаването в Средиземноморието. Ако някой знае всичко за този Роже дьо Флор, това ще е Морис.