Мечът на тамплиерите

20.

— Мразя това, мразя това — мърмореше Пеги, докато слизаха. Стълбата бе прекалено тясна, а камъните — коварно гладки. Единствената светлина идваше от тесния лъч на фенерчето на Вануну. Въздухът бе застоял, натежал от острия мирис на плесен и разлагащ се варовик. При спускането им надолу раменете им непрекъснато се отъркваха в гладките каменни стени.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тясна им се струваше стълбата, а Пеги като че ли усещаше с тялото си огромната тежест на камъните, които сякаш я притискаха от всички страни. Тя дишаше на пресекулки, опитваше се да напълни дробовете си с въздух, но все не успяваше. Усещаше, че се задушава.

— Това беше една много, много лоша идея — каза тя.

— Винаги можеш да се върнеш — ухили се в мрака Холидей, който я следваше по петите.

Вануну крачеше най-отпред и осветяваше пътя им с фенерчето, стиснал лоста в другата си ръка, докато Холидей вървеше последен, понесъл геоложкото чукче и второто фенерче. Пеги бе между двамата, което правеше ситуацията още по-клаустрофобична.

— Да се върна? И как да стане това? Не мога да се обърна, а и ти препречваш пътя ми. Освен това, ако се кача горе, ще се тревожа повече за вас.

— Колко хубаво е, когато някой се тревожи за теб — засмя се Вануну.

— Докъде стигнахме? — попита Пеги с напрегнат глас.

— Изминахме сто петдесет и едно стъпала — отговори Холидей, който ги броеше. Пресметна бързо наум. — Между стъпалата има около педя… Предполагам, че се намираме приблизително на сто двайсет и пет фута под повърхността.

— Или трийсет и осем метра, ако от това ще ти стане по-добре — каза Вануну, погледна я през рамо и се засмя.

— Млъкнете и двамата! — скастри ги тя в мрака. — Или ще се разпищя! Така ще се разпищя, че…

— Когато е уплашена, става агресивна — обясни Холидей на Вануну.

— Ще го имам предвид — отвърна професорът.

— Пре-ста-не-те! — извика Пеги.

— Спокойно — утеши я Холидей. — Едва ли остава много.

— Защо го казваш? — попита Пеги. — Нямаме представа дали тази стълба няма да ни отведе в ада. Тя може да продължава до безкрайност! — Вече се бе задъхала тежко, гърлото я стягаше, влажните, покрити с паяжини стени я притискаха. След секунда-две със сигурност щеше да изпищи.

— Виждам дъното — извика Вануну и в следващия миг изчезна и Пеги чу скърцането на подметките му по влажен чакъл.

Миг по-късно и тя стигна края на стълбите и се озова в тесен сводест тунел, малко по-широк от стъпалата, по които бяха слезли. Подът бе покрит с дебел слой натрошени парченца варовик, които се белееха като малки влажни кости в краката й. Пеги потръпна. В някои отношения тунелът бе по-зле и от стълбата.

Холидей застана зад нея. Вануну освети с фенера пространството около себе си, за да огледат тунела, по който трябваше да продължат. Поеха по него, без да промълвят и дума; подът се спускаше плавно надолу.

— Продължаваме да се спускаме — отбеляза Холидей.

— Благодаря ти, че го спомена — отвърна Пеги с леден глас.

— Чудя се какво ли е това? Някаква средновековна версия на онова, което англичаните наричали „попска дупка“? — зачуди се Холидей.

— Какво е „попска дупка“? — попита Пеги. — Или по-добре да не питам?

— По време на кралица Елизабет католическите семейства и черкви разполагали с подобни дупки, скривалища, тунели и прочие, където да потърсят убежище или да избягат, в случай че гонителите им — ловците на свещеници — почукат на вратата им — обясни Вануну. — Ситуацията е почти същата като с евреите и нацистите.

— На вас, историците, главите ви преливат от информация — каза Пеги. — Понякога е плашещо.

Тесният лъч на фенерчето се разля встрани — бяха се озовали в обширна камера, издялана в скалата. От високия поне шест метра таван висяха застинали варовикови „игли“, наподобяващи ледени висулки. Стените бяха грубо издялани. За разлика от тунела обаче, подът бе застлан с широки плочи. Имаше и боклук — предимно глинени чирепи от стари грънци, наредени покрай стените. В другия край на помещението имаше огромна врата, цялата от желязо и гвоздеи, покрита с дебел слой ръжда и влажни варовикови отлагания. Беше запречена от огромно желязно резе, поставено в железни скоби. Вануну се наведе, вдигна един чиреп от пода и го огледа на светлината на фенерчето.

— Теракота — заключи той. — Ако съдя по извивката, съдът е побирал около пет литра. Вино или зехтин. Възможно е дори вода, макар че за тази цел обикновено са използвали по-големи съдове. Теракотата обаче запазва водата хладна. — Той освети помещението в полукръг. — Тук няма нищо друго.

— И е прекалено студено — оплака се Пеги, която оглеждаше неспокойно наподобяващото пещера помещение. Беше права, наистина беше студено, температурата бе с десет-петнайсет градуса по-ниска, отколкото на повърхността.

— Това няма никакъв смисъл — каза Холидей.

— Кое? — попита Вануну и взе друг чиреп.

— Стълбата, по която слязохме, никога не е била използвана за пренасянето на делви с вино или зехтин, или каквото и да било друго. Прекалено е тясна.

— Е, и? — попита Пеги.

— Следователно това, което е било съхранявано тук, не е било качвано по стълбите, не е било носено в черквата — каза Вануну и кимна в знак на съгласие. — Което означава, че е било внасяно и изнасяно от друго място.

— А това означава, че има друг вход — завърши Холидей.

— Това означава ли, че ще трябва да минем през онази голяма врата там?

— Боя се, че да — каза Холидей.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това! — въздъхна Пеги.

Отидоха до вратата. Беше наистина огромна — широка около метър и половина, но висока почти пет метра. Нямаше и следа от панти.

— Вероятно е окачена на оси в горната и долната част — предположи Холидей. — Това е въртяща се врата.

— Да свалим резето — каза Вануну.

Заблъска по скобите с тъпия край на лоста и успя да свали по-голямата част от ръждата. Останалото почисти с ръба на мистрията. Когато приключи, тримата заедно вдигнаха желязното резе и го оставиха на каменния под. Ръцете и дрехите им бяха покрити с люспи ръжда.

Вануну натисна огромната брава, но вратата не помръдна. Той пъхна острия край на лоста в тесния процеп между вратата и стената, сетне двамата с Холидей натиснаха. Отначало не се случи нищо, но после се чу скърцане и вратата зачегърта по каменния под и се завъртя на няколко сантиметра към тях.

— Някой да има машинно масло? — пошегува се Пеги.

Холидей и Вануну си починаха секунда-две, след което натиснаха отново. При третия опит успяха да отворят вратата почти половин метър, напълно достатъчно, за да се промъкнат.

— Никой не е минавал през тази врата почти хиляда години — каза Холидей. — Кой е първи?

— Ти — отвърна Вануну с мелодраматичен жест. — В края на краищата цялото това приключение е твоя идея.

— Стига да няма змии… — каза Пеги. — Има ли змии в Израел?

— Разбира се — отвърна Вануну. — Забрави ли историята за Клеопатра?

— А под земята?

— Само сляпата змия червейница.

— И как изглежда?

— Сляпа змия, която прилича на червей.

— Много забавно!

— Дълга е около двайсет и пет сантиметра, с черни лъскави люспи. Не е отровна.

— Нещо друго?

— Има и няколко вида скорпиони албиноси.

— Слепи змии и скорпиони албиноси… Страхотно!

— Аз влизам — заяви Холидей. — Някой идва ли?

Включи фенерчето, извърна се и се промъкна странично през отвора. Миг по-късно силуетът му се стопи в непрогледния мрак. Пеги го последва, а Вануну премина последен.

Галерията, открила се пред тях, бе съвсем различна от тунела, по който бяха дошли. Тук стените бяха от грубо одялана скала, а не от зидани каменни блокове. Подът бе груб и неравен, застлан с плочи от неизгладен варовик, а таванът беше толкова висок, че очертанията му се губеха в мрака. Всъщност в момента тримата вървяха през огромна естествена цепнатина, създадена от някое катастрофално земетресение в далечното минало. Когато заговориха, гласовете им отекнаха, отразени от грубия камък.

— С гласа ехтящ на Саладин за бой зове ни тя да се явим — цитира Холидей последните строфи от тайното послание и освети галерията с фенера си. По стените затанцуваха сенки, проблеснаха за миг, кацнали на върха на лъча светлина, и отлетяха като ято прилепи.

— Док, това е зловещо — предупреди го Пеги.

— Извинявай.

— Галерията се раздвоява — извика Вануну, който сега вървеше най-отпред.

И наистина, помещението пред тях се раздели на два коридора, левият изглеждаше по-тесен, а равният му каменен таван се издигаше на височината на една обикновена стая. Десният коридор изглеждаше по-широк и най-вероятно бе продължение на естествената цепнатина в земните недра. Холидей и Пеги настигнаха професора.

— Накъде? — попита Холидей.

— Въпрос на късмет — отвърна Вануну. — Не са ни оставили табелка или някакъв знак.

— Също като при магистралите — засмя се Холидей.

— Предлагам да тръгнем надясно — заяви Пеги с категоричен тон. — Бих искала да се измъкна колкото се може по-бързо оттук, но това би означавало да се върна по онази ужасна стълба, която едва ли бих могла да изкача в момента. Затова предлагам да тръгнем надясно. Надявам се в края на коридора да ни очаква някой „Старбъркс“.

Вануну погледна Холидей.

— Какво ще кажеш?

Холидей сви рамене.

— Става.

Тръгнаха надясно. Коридорът бе достатъчно широк, за да вървят един до друг. Изминаха стотина метра и коридорът внезапно се разшири, а таванът се извиси далеч над главите им. Чу се тътен от падаща вода.

— Невероятно! — възкликна Пеги, когато лъчите на двете фенерчета осветиха пътя пред тях. — Никога не съм виждала нещо подобно!