Мечът на тамплиерите

30.

На следващата сутрин капитан Тавареш ги откара до Корву. Денят бе мрачен, небето бе изпълнено с разпокъсани облаци, които се носеха ниско над все още бурното море. „Сан Педро“ пореше бавно малките вълни, а те блъскаха глухо по корпуса му.

Очертанията на Корву изникнаха на хоризонта веднага след като заобиколиха вълнолома на Санта Круз даш Флореш. Островът приличаше на огромен кекс, който не е бухнал достатъчно в единия си край. Причината за тази необикновена форма се криеше във вулканичния конус, ерозирал през милионите години, през които е бил изложен на ветрове и бури, но все пак оцелял през вековете, докато огънят, който го бе създал, отдавна бе изстинал. Днес стръмните склонове на вулкана бяха покрити с гъста зеленина, а огромните му скали приличаха на носа на праисторически кораб.

Едва петнайсетина морски мили разделяха Флореш от съседния му остров, затова пътуването със „Сан Педро“ продължи само четирийсет минути. Градчето Корву се бе вкопчило в един по-полегат склон в най-южната част на острова, а покритите му с червени керемиди къщи бяха разпръснати по протежение на малък залив с един-единствен кей и без вълнолом.

Вместо да хвърли котва в пристанището, Тавареш насочи стария „Крис-Крафт“ на север покрай стръмната брегова линия.

— Къде отиваме? — попита Пеги, когато градчето започна да се смалява в далечината.

— Ще обиколим острова. Ще ни отнеме само няколко минути. Ще ви покажа Пунта ду Марку. Краят на света.

Продължиха на север, брегът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, докато накрая склоновете му преляха в черни отвесни скали от вулканичен базалт, в чието подножие се разбиваха огромни океански вълни. От едната страна бе морето, от другата — сушата, неудържима сила се сблъскваше с неподвижна маса и всяка се опитваше да надделее в тази нескончаема битка, която продължаваше вече милиони години.

Холидей се замисли за меча и за мъжа, който може би го бе носил. Това ли бе крайната цел на пътуването му? Този самотен остров ли в това още по-самотно море е трябвало да приюти несметните богатства, скрити още по времето на Исус в Храма на Соломон в свещения град Йерусалим? Или пък всичко бе измислица, мит като този за крал Артур и неговия меч Ескалибур?

В този момент Холидей, който бе стъпил здраво на полюшващата се под краката му палуба, разбра, че това всъщност няма значение. Мечът, историята, свързана с него, и дългото пътуване бяха променяли, оформяли, манипулирали събития и съдби в продължение на две хиляди години, а една толкова дълга и толкова въздействаща история трябваше да носи някакво послание. Историята за Артур и Ескалибур може да бе детска приказка или мит, но мит, който бе въздействал на милиони хора и променил безброй съдби.

— Отнесъл си се, Док — каза Пеги и застана до него. Усмихна му се ласкаво. — Пак ли потъна в историята?

— Нещо подобно.

Тавареш завъртя щурвала и „Сан Педро“ се наклони леко встрани, докато завиваха покрай скалист нос. Португалецът посочи с ръка и каза:

— Ей там! Пунта ду Марку. Краят на света!

Намираха се край най-северната част на острова.

Калдерата на стария вулкан се издигаше като нащърбена зелена стена, леко терасирана на тесни, надвиснали едно над друго стъпала, които се спускаха към разпененото море. Върховете на вулкана бяха забулени в сивкав воал от мъгливи облаци.

В морето, в подножието на вулканичния конус, се издигаха три черни скали, всяка по-ниска от предходната, с остри тънки върхове, които приличаха на гигантски люспи обсидиан. Трите причудливи скални образувания като че ли не бяха свързани помежду си. Зад тях се издигаха острите скали на калдерата, наподобяващи вкаменени хищни пипала, протегнати към морето. Самата основа на скалите се губеше в пенливите гребени и тъмните сенки на океанските вълни, които се разбиваха в подножието им. За миг обаче на Холидей му се стори, че вижда тъмно петно, което можеше да е и тесният вход на някоя пещера.

— Статуята е стояла ей там, на върха на черния стълб! — извика Тавареш и посочи нагоре.

Холидей проследи ръката му.

В подножието на трите скали се разбиваха могъщи вълни, които образуваха огромни завеси от пяна и отекваха като гръмотевици. Тавареш беше прав, това място наистина приличаше на края на света. Отвъд него нямаше нищо, освен морска пустош. Капитанът забави ход, двигателите започнаха да вият и накрая спряха и „Сан Педро“ заподскача нещастно върху бушуващите под кила му вълни. Яхтата се насочи към големите черни скали, които се намираха на стотина метра от тях. Пеги започна да позеленява.

— Стори ми се, че видях вход на пещера! — извика Холидей, опитвайки се да надвика грохота на вълните.

— Възможно е! — Тавареш сви рамене. — Никой не е хвърлял котва тук! Няма плаж, само скали! — Той поклати глава. — Опасно място! Тук живее богът звяр Адамастор!

Холидей не бе чувал това име от години. Когато беше малък, вуйчо Хенри му разказваше по памет една история, която го плашеше до смърт. Като че ли още чуваше мекия плътен глас на вуйчо си, който звучеше в мрака на спалнята:

Това бе описание, което би вдъхновило дори Едгар Алън По. Години по-късно Холидей научи, че приказката, разказвана от вуйчо Хенри, е заимствана от епичната португалска поема „Лузиади“ на Луиш ди Камоинш, която съдържаше и следното предупреждение:

Холидей се взираше в черните скали и в разпенените вълни и се опитваше да извика във въображението си образа на един тамплиерски кораб, понесъл в трюмовете си безценен товар. Дали корабът бе успял да хвърли котва тук? Дори да бе успял, нищо чудно през следващите осемстотин години нито един друг кораб да не го бе последвал. Тайната на меча бе на сигурно място сред тези голи, брулени от ветровете каменни чудовища и разпенено море.

— Bastante — каза Тавареш. „Достатъчно“. Включи мощните дизелови двигатели, бутна дроселите напред, завъртя щурвала и отдалечи яхтата от скалите. След броени минути заобиколиха острова и се озоваха от подветрената му страна. Морето се успокои почти мигновено, а вятърът стихна. Яхтата плаваше покрай противоположния бряг на острова, където скалите не бяха така стръмни, а склоновете на вулкана бяха покрити с детелини.

Колкото по на юг отиваха, толкова по-плавни и полегати ставаха склоновете, докато Холидей успя най-сетне да зърне кафявите крави, за които му разказваше Тавареш, подвили крака сред миниатюрните пасища, вперили празните си погледи в неспокойното море. Половин час по-късно заобиколиха южния нос на острова и пред погледите им отново изникна малкото селце. На хоризонта се събираха нови облаци и капитан Тавареш насочи яхтата към кея.

— Снощи се обадих по радиото — каза широкоплещестият капитан. — Братовчед ми Себастиян ще ви даде мотора си под наем. Само двайсет евро плюс бензина. Ще ви чака на кея. Ще ви упъти как да откриете този свещеник… Родригеш.

— Ще ни чакате ли?

— Ще бъда тук до час преди залез-слънце. После поемам към Флореш за през нощта. Това време хич не ми харесва!

— Добре — съгласи се Холидей.

Себастиян Бригада, братовчедът на Тавареш, бе трийсетинагодишен, висок, тъмнокос, с големи гъсти мустаци и големи гъсти вежди. Пушеше лула, носеше стар каскет от туид и огромни гумени ботуши. Чакаше ги, както беше обещал, на кея, застанал до мотора си, стар португалски „Касал“ с квадратен резервоар, един-единствен циферблат на таблото и със самоделен кош отстрани, оборудван със собствено ветроупорно стъкло и две тънки велосипедни гуми, монтирани върху тънка, крехка на вид ос.

— Не може да бъде! — възкликна Пеги при вида на мотора с кош. — Очакваш от мен да се возя в това?

— Нямаме избор. — Холидей сви рамене. — Това е единственото превозно средство, с което разполагаме.

Извади портфейла си и връчи на Себастиян Бригада банкнота от двайсет евро. Португалецът кимна и му подаде ключа за мотора. Оказа се, че пътят до дома на Родригеш не можело да бъде объркан, тъй като тук имало само едно шосе и един завой. Или тръгваш по разклонението, което води до стария вулканичен кратер, или тръгваш по другото разклонение, което води до подножието на кратера. Родригеш живеел в къща на края на пътя, който водеше до подножието на кратера.

Холидей благодари отново на братовчеда на Тавареш и яхна мотора. Пеги се настани в коша. Броени мигове след като Бригада показа на Холидей как да включва двигателя, Док и Пеги се понесоха по единствения павиран път на острова. От двете им страни се нижеха миниатюрни ниви, пасища, градини, разделени на неравни интервали от ниски каменни стени, които изглеждаха така, сякаш са били издигнати преди векове. Изведнъж пред тях изникнаха стръмните склонове на вулкана, чийто връх бе скрит от падналата мъгла. Над главите им се рееха няколко чайки, уловили въздушните течения, а на едно от пасищата се бяха излегнали няколко от кафявите крави на Тавареш, но като се изключеха те, пейзажът тънеше в тишина и пустота. Не се виждаха нито хора, нито къщи, нямаше и движение по единствения път на острова, който между другото имаше една-единствена лента и нямаше никаква маркировка.

— Доста призрачно — отбеляза Пеги, надвиквайки дрънченето на стария мотоциклет. — Очаквам всеки момент да се появи Баскервилското куче.

„Права е“, каза си Холидей. Островът наистина притежава зловещия първичен дух на място като Дартмур. Хората нямаха работа на такива места, които можеха да им донесат някой кошмар или среща с привидение. Той потръпна. Ето, някой стъпваше върху гроба му.

Продължиха по пътя още километър-два. Накрая стигнаха кръстопътя — едното отклонение пълзеше нагоре и се губеше в мъглата отдясно, другото се спускаше наляво. Холидей натисна спирачките и моторът спря. На отклонението за долния път имаше най-обикновена табелка с надпис CALDEIRÃO — кратер.

— Защо един свещеник ще се установи на такова затънтено място? — зачуди се Пеги.

— Има само един начин да разберем — отвърна Холидей, включи на скорост, отпусна спирачката и даде газ.

Поеха надолу по пътя, който водеше към дъното на кратера. Пет минути по-късно Холидей намали и спря отново. Бяха се изкачили на върха на последния хълм. Пред тях, на повече от триста метра под краката им, лежеше дъното на кратера, огромен амфитеатър с формата на купа за пунш с диаметър поне три километра, заобиколен от три страни със стръмни, покрити със зеленина склонове. На дъното на кратера имаше две езерца, а на пасището между тях се издигаше малка къща, оградена с каменна стена. Къщата на свещеника.

Изведнъж от гъстия воал на мъглата и от пухкавите валма на облаците долетя странен звук: настойчивият равномерен ритъм на самолетен двигател. Секунди по-късно Холидей и Пеги забелязаха и източника на звука — ниско над кратера прелетя голяма „Чесна Караван“ и зави на юг точно над главите им.

Цветовете на опашката на самолета бяха зелено и червено, а не синьото върху бял фон, характерни за местната авиокомпания. Това означаваше, че полетът не е редовен, а чартърен. Холидей изгледа с безпокойство самолета, който чезнеше в далечината, но се опита да прогони тревогата си. Сигурно ставаше въпрос за туристи, решили да разгледат малкия остров от птичи поглед. Той включи мотора на скорост, нещо в трансмисията изтрака и те се понесоха надолу по склона. Двигателят пуфтеше и се давеше.

Къщата бе малка и типично португалска: белосани стени от блокчета лава, полегат покрив от теракотени плочки, прозорци с дървени капаци от двете страни на входна врата с избеляла от слънцето боя. На прага стоеше мъж и наблюдаваше приближаването им, засенчил очи с длан.

Беше много висок, над един и деветдесет, и леко прегърбен. Раменете му бяха широки като на пристанищен хамалин, гръдният му кош — голям като бъчва, а ръцете му — здрави и силни като на каменоделец. Лицето му бе квадратно, а очите му — хлътнали, с тъмни кръгове под тях. Беше гладко избръснат, но си личеше, че тъмната му брада е изпъстрена със сиви петънца. Косата му бе гъста и бяла като сняг. Мъжът носеше избелели панталони, груба памучна риза, също избеляла и изтъняла през годините, и сандали. На възраст бе над шейсетте, но очевидно се намираше в отлична форма.

Холидей натисна спирачките и старият мотоциклет спря на застланата с чакъл алея пред къщата. Той слезе от седалката, а Пеги се надигна от коша. Високият мъж на прага се усмихна и пристъпи напред с протегната ръка.

— Доктор Холидей, госпожице Блексток. Очаквах ви. Добре дошли в дома ми. Аз съм Хелдер Родригеш.