Мечът на тамплиерите

5.

Мечът бе дълъг малко над деветдесет сантиметра, с прост кръстовиден предпазител и кръгла контратежест в края на дръжката. Ефесът като че ли бе покрит със стара лакирана кожа, вече почти напълно изгнила от времето — виждаше се навитата около дръжката метална лента. Острието бе дълго седемдесет и пет сантиметра, наточено от двете страни, с плитък канал за отвеждане на кръвта в средата, леко нащърбено.

— Меч на кръстоносец? — учуди се Пеги. — Не ми прилича на такъв.

— Нарича се рицарски меч или къс меч — обясни й Холидей. — Това е средновековният еквивалент на шестзарядния револвер в Дивия запад — работно оръжие за всекидневна употреба. Ченгетата носят пистолети, рицарите са носили тези мечове. Това трябва да е мечът, за който спомена Броудбент.

— Мислех, че мечовете са по-красиви и изящни.

Холидей се наведе и взе оръжието заедно със знамето от Втората световна война. Върху щандарта имаше малък етикет: Kuhn & Hupnau — München. Той се обърна, отнесе меча до бюрото на вуйчо Хенри и го положи внимателно с две ръце.

Изглеждаше неприлично красив в противното си копринено ложе. Блестящ инструмент, предназначен единствено за убиване. И макар възрастта му да бе около хиляда години, бе също толкова смъртоносен, колкото и в деня, в който е бил изкован.

— Красив или не, този меч е принадлежал на богат човек — каза Холидей, след като го разгледа внимателно на светлината.

— Защо мислиш така? — попита Пеги.

— Това е дамаска стомана — отговори той.

— Тоест?

— Виждаш ли вълнистата текстура? — попита Холидей и посочи вълнообразните шарки, наподобяващи копринено моаре, които преминаваха по цялата дължина на острието. — Дамаската стомана била изработвана от специално желязо, внасяно от Индия, а впоследствие и от Персия. Малцина сред най-добрите ковачи и майстори на мечове знаели как да го обработват. Гилдията им наподобявала тайно общество. По време на изработката на меча металът бил диплен на пластове — петдесет или дори сто, подобно на японска катана. Крайният резултат бил толкова здраво и остро оръжие, че можело да пробие всяка броня или ризница. Ако знаеш да боравиш с такъв меч, можеш буквално да разсечеш човек на две. Казват, че дамаската стомана била достатъчно здрава, за да пробие дори камък.

— Мечът в камъка, като в легендата за крал Артур?

— Вероятно оттам води своето начало.

— Дамаск е столицата на Сирия. Откъде един кръстоносец се е сдобил с меч, изработен от врага?

Холидей се засмя.

— Не се заблуждавай. В онази епоха също са търгували с враговете, както го правим и днес. Войната винаги е свързана с пари. Американската петролна компания „Стандарт Ойл“ от Ню Джърси е зареждала нацистките подводници в Атлантика чак до нападението срещу Пърл Харбър. — Той поклати глава. — По-важният въпрос е как вуйчо Хенри се е сдобил с този меч и защо го е пазил в тайна.

— Да попитаме някого.

— Кого? Той нямаше много приятели. А и тези, които са живи, са още по-малко.

— Какво ще кажеш за университета? — предложи Пеги. — Да попитаме някой там.

— Той беше professor emeritus, което означава, че е пенсионер, а титлата му е почетна. Мисля, че беше научен ръководител на няколко абсолвенти, но…

— И все пак… — настоя Пеги.

Холидей си погледна часовника. Беше пет часът. Вероятно бе прекалено късно и нямаше да заварят никого. Сведе поглед към меча. Съзнаваше, че всеки музей би се гордял да прибави към колекцията си артефакт от подобен ранг и в подобно състояние. Този меч бе сбъдната мечта за всеки колекционер. В ръцете на специалисти той щеше да бъде изследван и те може би щяха да узнаят дори името на майстора, който го е изработил, тъй като повечето ковачи имаха собствен знак или щемпел, който оставяха върху произведенията си. Защо Хенри бе решил да го скрие от чужди погледи? Любопитството му надделя.

— Добре, да опитаме — съгласи се Холидей.

Оставиха меча върху бюрото и когато излязоха от къщата, Холидей грижливо заключи вратата.

— Ти ли ще караш, или аз? — попита Пеги, която бе взела автомобил под наем от Ниагара Фолс, докато Холидей използваше служебен седан „Краун Виктория“, модел на „Форд“, който бе взел от гаража на Уест Пойнт. Фордът имаше окачването на танк и нямаше нито радио, нито поставки за чаши.

— Ти — каза Холидей.

Основният кампус на Нюйоркския щатски университет се намираше на километър — километър и половина северно от Харт стрийт. Университетското градче се оказа симпатично, добре озеленено, с предимно модерни постройки, които носеха характерния отпечатък на Йео Мин Пей, прочутия американски архитект от китайски произход, толкова влюбен в плоските безлични кубове и паралелепипеди, че архитектурните му творения приличаха повече на триизмерни геометрични модели, отколкото на сгради. Някой бе нарекъл този стил „крепостна архитектура“. На Холидей му приличаше повече на купчина безразборно разхвърляни детски кубчета.

Историческият факултет се намираше в Томпсън Хол, нисък широк паралелепипед, построен от огнеупорни тухли, с по едно по-високо крило в двата края. Холидей и Пеги тръгнаха из лабиринт от мрачни, зле осветени коридори без нито един прозорец.

— Помня, че лекциите ми по социология минаваха все на такива места — промърмори Пеги, когато свърнаха в поредния студен, мрачен и неприветлив коридор. — Целта на архитектите е била да възпрепятстват студентските вълнения и бунтове. Тесни стълбища, слабо осветление, бавни асансьори. — Изсумтя тихичко. — Че кой от днешните студенти вдига бунтове? Те всички се интересуват от бизнес. Край на секса, край на наркотиците, край на рокендрола. Само бира и футбол.

— Не се заблуждавай — усмихна се Холидей. — Сексът, наркотиците и рокендролът са в достатъчни количества, дори в Уест Пойнт.

— Не може да бъде — възкликна Пеги с престорен ужас. — Искаш да кажеш, че Армията от един10 пуши марихуана?

— И това е най-малкото — отвърна Холидей. — Помисли си за всички онези места, на които армията изпраща своите войници: Виетнам, Панама, Ирак, Афганистан… всяко от тях е рай за наркотиците.

— Това е прекалено цинично.

— По време на войната във Виетнам употребата на хероин в Съединените щати се увеличава двойно — отвърна й Холидей. — Разбира се, че съм циник.

Откриха катедрата по средновековна история на третия етаж. Кабинетите на преподавателите бяха разположени около централно фоайе — приемна, охранявано от секретарка. Името на табелката върху бюрото й я представяше като госпожица Каролайн Бранч. Името й подхождаше — беше слаба като вейка11. Изглеждаше около шейсетте. Личеше си, че някога е била доста красива, може би дори модел, но годините бяха взели своето. Високите й скули стърчаха като остриета на брадви, вратът й бе измършавял, бръчките по шията и деколтето бяха скрити зад пъстроцветно шалче, а малките й гърди изглеждаха неестествено симетрични, повдигнати от сутиен с подплънки. Късата й коса с подвити къдрици напомняше за седемдесетте, а кафявите кичури, някога сигурно били кестеняви, бяха прошарени със сиво.

Пръстите й бяха дълги и елегантни, по ноктите й нямаше и следа от лак, ръцете й бяха с изпъкнали вени и няколко старчески петна по кожата. Не носеше гривни. Изглеждаше така, сякаш е била секретарка през целия си живот.

Холидей се представи, представи и Пеги. Госпожица Бранч не изглеждаше особено впечатлена, не изказа дори най-протоколни съболезнования за смъртта на Хенри Грейнджър. Холидей долови лек противен мирис на тютюн, който идваше от косата на жената, а дъхът й носеше следи от сладък алкохол. Прикрита пушачка и любителка на шерито най-вероятно.

— Интересуваме се дали можем да влезем в кабинета на професор Грейнджър — каза Холидей.

— Бихме искали да приберем личните му вещи — добави Пеги.

— Вече е късно — каза секретарката и отправи демонстративен поглед към големия, мъжки на вид часовник на дясната си китка. — Тъкмо се канех да тръгвам.

— Няма да се бавим — обеща Холидей.

— Можем да заключим и ние — предложи Пеги.

Госпожица Бранч реагира възмутено:

— О, не! В никакъв случай!

— Откога сте секретарка на професора? — попита Холидей.

— Административен помощник — поправи го рязко тя.

— Административен помощник — повтори Холидей.

— Работя в университета от четирийсет и три години. Постъпих веднага след като завърших академията в Олбъни — поясни превзето госпожица Бранч.

Четирийсет и три години. Това означаваше… края на шейсетте, началото на седемдесетте, което съответстваше на прическата. Девическата академия в Олбъни бе стара почти колкото Уест Пойнт. Тя беше мястото, на което богатите и влиятелни нюйоркски фамилии изпращаха дъщерите си, докато преценят, че е безопасно да им предоставят повече самостоятелност. Да, госпожица Бранч направо се бе вкаменила тук, досущ като насекомо в кехлибар. Странно, че бе постъпила в университета като служителка, а не като студентка. Явно госпожица Бранч криеше някаква тайна.

— През цялото време ли бяхте с дядо Хенри? — попита Пеги.

— Не съм била с дядо ви, госпожице Блексток. Работих за него. — В гласа й не прозвуча и следа от уважение, но след четирийсет и три години, прекарани на това място, тя вероятно разполагаше с повече компромати за повече хора от всеки друг в университета. Не се притесняваше, че може да изгуби мястото си, интересуваше се предимно от клюки.

Холидей се усмихна вътрешно. Доброто разузнаване може да те отведе навсякъде.

— Може ли да влезем в кабинета му? — любезно настоя той.

Госпожица Бранч го удостои с продължителен строг поглед и накрая отстъпи.

— Щом настоявате.

Отвори централното чекмедже на бюрото си, извади връзка ключове и се изправи. Холидей и Пеги я последваха до затворена врата в другия край на приемната. На малката пластмасова табела пишеше само Д-Р ХЕНРИ ГРЕЙНДЖЪР. Госпожица Бранч отключи вратата, отвори я и отстъпи встрани.

— Няма да се бавим — обеща Пеги.

— Заповядайте — прикани ги госпожица Бранч.

Дали бързаше, защото у дома я очакваха котки, които да нахрани? Или пък днес бе денят й за пране? Холидей й се усмихна дипломатично, докато минаваше покрай нея.

Озоваха се в кабинета на вуйчо Хенри. Беше просторен и проветлив, едната стена бе заета от библиотеки, изработени от светъл дъб, другата бе покрита с фотографии в рамки, а на третата бе окачена коркова дъска, отрупана с листчета и бележки. За тяхна изненада четвъртата стена бе заета от голям прозорец.

От него се разкриваше гледка отвъд околовръстния път на кампуса към Мейтъм Хол, поредната сграда, построена от Пей. Геометричната форма в случая бе бетонен полукръг с тесни процепи за прозорци, разположени на равни интервали. Според Холидей сградата приличаше на уголемен вариант на железобетонните бункери, които фелдмаршал Ромел12 издигнал по бреговете на Нормандия.

Разстоянието между Томпсън Хол и бетонния полукръг бе заето от добре поддържани тревни площи, прорязани тук-там от криволичещи алеи, над които се извисяваха дървета. Това явно бе направено с цел да се смекчи въздействието на симетрията.

Пеги огледа „трофейната“ стена с фотографии, а Холидей се настани зад модерното бюро. На него имаше дори компютърен терминал. Опита се да разгледа съдържанието на директориите и файловете, но то бе защитено с парола. Дръпна централното чекмедже, намери бележник с адреси и го отвори.

— Странна работа — измърмори Пеги и се приведе към стената, за да разгледа фотографиите по-добре.

— Кое й е странното? — попита Холидей, докато прелистваше стария бележник.

— Има една снимка на трима мъже. Дядо Хенри е застанал от края, облечен в цивилни дрехи, а другите двама са с униформи. Мисля, че са английски. Ако мога да преценя по пейзажа, снимката най-вероятно е направена някъде в Северна Африка. В Кайро. А може би в Александрия.

— Е, и? Какво толкова странно има в това? Хенри бе учен, специалист по средновековна история. Обикаляше целия свят.

— Надписът гласи: „Дерек Кар-Харис, Ленард Гайз, Доналд Мичи, април 1941 г.“. Следва думата „Пощальон“ с главно П.

Холидей прелисти бележника. Откри Д. Кар-Харис с адрес във Великобритания, но не намери и следа от Гайз или Мичи.

— Интересно. Пощальон ми звучи като кодово име. От друга страна, през април 1941 година сме спазвали неутралитет. Какво е правил Хенри в Египет с двама британци в униформа осем месеца преди Пърл Харбър? Започнал е кариерата си в Бюрото за стратегически операции, но то е създадено чак през 1942 година — през юни или юли.

— Става все по-любопитно, както казала Алиса пред дупката на заека — промърмори Пеги и погледна следващата снимка на стената. — Ето още една с Кар-Харис и дядо Хенри. И двамата са цивилни.

— Къде е направена? — попита Холидей, докато продължаваше да рови из съдържанието на чекмеджето. Откри паспорта на вуйчо Хенри и провери датите. Още беше валиден. На последната страница имаше четири печата: един за влизане в Канада през Ниагара Фолс, входен печат от летище „Хийтроу“ в Лондон два дни по-късно и още един входен печат от Франкфурт, поставен седмица след това. Последният печат показваше, че се е върнал в Съединените щати три седмици след като е влязъл в Германия. Всички печати бяха отпреди три месеца.

— Стоят в едно огромно помещение с гигантски отворен прозорец, през който може да прелети и самолет. В далечината се виждат планини — описа фотографията Пеги.

— Има ли надпис?

— Да. „Бергхоф, 1945“.

— Шегуваш се! — Холидей стана, отиде до нея и огледа снимката. Вуйчо Хенри и Кар-Харис бяха дребни силуети, незначителни фигурки на фона на огромното помещение, в което се намираха. А то наистина бе с гигантски размери. В далечината ясно се открояваха белоснежните върхове на Залцбургските Алпи.

— Подсети ме къде е Бергхоф? — помоли Пеги.

— Не къде, а какво — обясни Холидей. — Бергхоф е името, което Хитлер дава на лятната си резиденция край Берхтесгаден, Бавария, за която спомена Броудбент. Фюрерът се стремял да се представя за човек от народа. Името означава „планинска ферма“.

— Което обяснява знамето, в което бе увит мечът — каза Пеги. — Но какво ли е правил там дядо заедно с този англичанин? Какво изобщо е правил там? — Замълча за миг. — Мисля, че според адвоката баща му е бил заедно с дядо, когато е намерил меча.

— И аз останах с такова впечатление.

— Къде тогава е той?

— Днес изникнаха прекалено много въпроси, свързани с вуйчо Хенри, а отговорите са прекалено малко.

— И какво ще правим?

— Ще продължим да задаваме въпроси — отвърна Холидей.