Мечът на тамплиерите

11.

Оставиха ландроувъра на паркинга пред един супермаркет от веригата „Сейнсбъри“ в Лемстър и отидоха пеша до гарата. След двайсет минути се качиха на влака за Крю, графство Чешир, където се прекачиха на друг влак, който ги отведе до фериботния терминал в Холихед, Уелс.

Без да се бавят, преодоляха формалностите, изисквани от митницата на Нейно Величество, и се качиха на борда на високоскоростния ферибот на „Стена“, катамаран, задвижван от два реактивни двигателя „Ролс-Ройс“, който приличаше повече на гигантска синьо-бяла кутия за обувки, поставена върху кънки, отколкото на плавателен съд.

Интериорът на кораба бе декориран в стил, напомнящ за казината в Лас Вегас, чак до терминалите за видеопокер, грейналите в неонови светлини слотмашини и неизменния музикален фон, издържан в стил, който някои биха определили като „асансьорен“ и който не бе в състояние да заглуши рева на реактивните турбини, скрити дълбоко във вътрешността на корпуса.

Из салона се щураха кресливи и сополиви ирландски хлапета, които молеха майките и бащите си за някое и друго евро, което да похарчат при „едноръките бандити“, докато уморените им родители дремеха в тапицираните с винил кресла, наподобяващи самолетни седалки, вперили погледи в бурното стоманеносиньо Ирландско море, изтощени от деня, прекаран в обикаляне из аутлетите на Холихед в търсене на маратонки и дрехи за новата учебна година.

Деветдесет минути по-късно, след като изминаха шейсетте мили открито море, които разделяха двата острова, стигнаха в Дънлиъри, древно пристанище, използвано някога от викингите като база за набезите им към английския бряг. През 1821 година името му било променено на Кингстаун в чест на визитата на крал Джордж IV, след което — точно сто години по-късно — отново било променено на Дънлиъри в резултат на извоюваната независимост на Ирландия.

Холидей и Пеги слязоха от ферибота изтощени до смърт и огрени от последните лъчи на залязващото слънце минаха по пешеходния мост над Харбър Роуд, после затътриха уморените си крака по безкрайния низ от стъпала, за да стигнат до перона, та да хванат влака за Дъблин. Междуградският експрес ги остави на гара „Конъли“ в ирландската столица, разположена само на десетина километра северно от Дънлиъри. Наредиха се на опашката за таксита и след малко потеглиха към центъра на града.

Последваха съвета на таксиметровия шофьор и се настаниха в „Стантън“, три елегантни градски къщи от епохата на крал Джордж, превърнати в хотел, от който се разкриваше великолепна панорама към огромния, потънал в пищна зеленина и опасан с ограда от ковано желязо правоъгълник на парка „Сейнт Стивънс Грийн“. Часовникът отмери десет часа. Двамата заключиха вратата на стаята си, строполиха се в леглата си и за секунди потънаха в сън както си бяха с дрехите.

Когато на следващата сутрин Холидей се събуди, леглото на Пеги беше празно. Тя се върна след двайсетина минути със златистозелен плик от „Дънс“ и две големи картонени чаши кафе от „Сиатълс Бест“. Влезе в банята, за да разопакова тоалетните принадлежности, докато Холидей отпиваше с наслада от кафето.

— От другата страна на парка има голям търговски център — извика тя. — Трябва да се отбием по-късно и да напазаруваме.

— Добра идея — съгласи се Холидей. Куфарите им бяха останали в багажника на взетата под наем тойота, паркирана в двора на Кар-Харис. В момента не разполагаха с друго, освен с паспортите и портфейлите си.

Пеги надникна от банята.

— Ще си взема бърз душ. Защо не слезеш долу и не поръчаш закуска?

— Добре — каза Холидей.

Тя се върна в банята, затвори вратата и след броени секунди той чу плискането на душа. Допи кафето и излезе от стаята, като не пропусна да заключи. Слезе долу по елегантната вита стълба и мина през няколко свързани коридора преди най-сетне да се озове в ресторанта на хотела. Помещението бе малко, боядисано в натрапчиво червено. Червени стени, червен килим, червена кожена тапицерия на столовете. Няколкото прозореца предлагаха изглед към оживения сутрешен трафик около парка.

Беше почти единайсет и помещението бе съвсем празно, с изключение на седналия в един ъгъл възрастен свещеник, който пиеше кафе и четеше „Католически седмичник“. Холидей се настани на маса до един от прозорците; ставите го боляха от нощта, прекарана на прекалено мек матрак.

Мигом се появи сервитьорка, облечена във възможно най-идиотската ирландска интерпретация на униформата на френска домашна прислужница, чак до украсените с безброй воланчета престилка и миниатюрна шапчица. Табелката с името й уведомяваше гостите на хотела, че се казва Надин. Имаше продълговато като на гризач лице и прошарена коса, сплетена на стегнати африкански плитчици. Ефектът от тях бе аналогичен на ботокс, тъй като опъваха кожата на челото й и извиваха по болезнен начин дебелите й тъмни вежди, които преливаха в една над дългия й нос. Отдавна бе прехвърлила петдесетте и изглеждаше безкрайно отегчена. В лявата си ръка носеше термокана, пълна с кафе — държеше я като оръжие.

— Още ли предлагате закуска? — попита Холидей.

— Ирландска или континентална? — отвърна тя. — Имайте предвид, че тази сутрин няма грейпфрути. — Зловещата нотка в провлачения й дъблински говор накара предупреждението за грейпфрутите да прозвучи като бомбена заплаха.

— Ирландска — каза Холидей. — Две, моля. Племенницата ми ще слезе след няколко минути.

— Племенница, а? — усъмни се сервитьорката.

— Точно така — каза Холидей.

— Американци сте, нали? — попита Надин.

— Точно така — отвърна Холидей, като полагаше усилия да задържи вежливата усмивка на лицето си, макар да не му беше никак лесно. По време на началното обучение в Уест Пойнт някои от сержантите инструктори бяха по-любезни от тази сервитьорка.

— Така си и мислех — изсумтя ирландката. Завъртя се на токчета и излезе от салона, като преди това спря да долее кафе на свещеника. Така и не предложи на Холидей.

Пеги се появи след няколко минути, тъмната й коса бе разрошена и влажна от душа. Видя Холидей, заобиколи няколко маси и седна срещу него.

— Умирам от глад — заяви тя. — Осъзнаваш ли, че за последен път се хранихме в самолета?

— Поръчах и за двама ни. Сервитьорката не ни даде голям избор, така че се спрях на ирландска закуска.

— В Англия това означава яйца и чипс — отвърна Пеги.

— Мисля, че ирландската закуска е още по-странна — каза Холидей.

Сервитьорката се появи няколко минути по-късно с по една огромна чиния във всяка ръка. Остави ги пред Холидей и Пеги.

— Мили боже! — възкликна Пеги при вида на своята ирландска закуска. В чинията й имаше две яйца на очи, които плуваха в неопределена на вид мазнина, грейнала във всички цветове на дъгата. Периферията на белтъците наподобяваше прегоряла хрускава дантела, сред която се мъдреха влажните наситенооранжеви очи на жълтъците.

Отстрани на яйцата бяха разположени купчинка печен боб, загребан като с лъжица за сладолед, две сбръчкани резенчета бледорозов бекон, друга купчинка от навързани като синджир вурстчета, няколко пържени гъби в съседство с полуразтекъл се резен пържен домат, истинска планина от пържени картофи и две пържени кръгчета с неизвестен състав и размерите на сребърен долар, едното черно, другото бяло.

— Какво е това? — попита Пеги и посочи двата резена с размерите на монета.

— Черен пудинг и бял пудинг, госпожице — обясни сервитьорката.

— А какво е черен пудинг?

— Свинска кръв и овесено брашно, госпожице — каза сервитьорката; произнасяше думата „кръв“ като „крув“.

— А белият пудинг? — попита Пеги.

— Свинско месо и лой — обясни жената, облечена като френска прислужница. — Едно време използваха овчи мозък, но откакто се появи проблемът с лудата крава, се страхуват да го правят заради скрейпито16 по овцете. Хубаво беше едно време — добави тя, сякаш липсата на заразен със скрейпи дегенерирал овчи мозък е ужасна кулинарна загуба.

— А! — възкликна Пеги.

— Това ли е всичко? — попита сервитьорката и се обърна към Холидей.

Той кимна, след което ирландката се обърна и напусна салона.

— Изгубих апетит — каза Пеги, свела поглед към чинията си.

— Когато се хранех с вуйчо Хенри, той винаги ме укоряваше, ако не опразнех чинията си. Все повтаряше: „Помисли за гладуващите деца в Китай…“.

— В моя случай бяха гладуващите деца в Африка — каза Пеги и започна да се храни, като внимателно заобикаляше черния и белия пудинг.

Сервитьорката се появи отново с кошничка, пълна с половин дузина дебело отрязани филии хляб и чинийка с масло.

— Чудя се какво ли е нивото на смъртност от сърдечносъдови заболявания в Ирландия — каза Пеги и взе филия хляб, за да попие разтеклия се жълтък.

Холидей не й отговори, тъй като за момента се бе съсредоточил изцяло върху закуската си. Докато се хранеше, се замисли за престрелката в дома на Кар-Харис и пред погледа му изникна образът на стария професор, умрял на пода с разперени ръце; сети се за стрелеца с руския автомат в тесния коридор, за гърмежите на маузера.

Оттогава бяха изминали почти двайсет и четири часа. Скоро някой щеше да мине край къщата на стареца, някой пощальон, млекар или съсед, и адът щеше да се стовари върху главите им. В къщата щяха да открият два трупа, а в двора — взетата под наем тойота. Бяха оставили толкова улики, че и слепец щеше да ги проследи, да не говорим за полицай. Не бяха извършили нищо нередно или незаконно, ако не се броеше фактът, че бяха избягали от местопрестъплението, но попаднеха ли веднъж в бюрократичния водовъртеж на разследването около смъртта на Кар-Харис, нямаше да успеят да се измъкнат с дни, ако не и със седмици.

— Нещата излизат от контрол — заключи той.

— Закуската ли имаш предвид? — попита Пеги.

— Не. Това, което правим. Проследяването на стар меч, който може да е принадлежал, а може и да не е принадлежал на Хитлер, е едно, а убийството — съвсем друго. Тази работа не е за нас.

Пеги остави вилицата си и извърна глава към фините дантелени пердета, които леко премрежваха гледката зад прозорците. По улицата мина двуетажен туристически автобус, боядисан в яркожълто, страничните му панели бяха покрити с крещящи рекламни слогани, а седалките на втория етаж бяха заети до една от туристи със смаяни изражения: явно се опитваха да видят всички забележителности на Дъблин за един ден.

— Мисля, че вече е прекалено късно да се отказваме — каза младата жена. — Ти сам предположи вчера, че са ни проследили до дома на Кар-Харис. Те знаят много добре какво правят. Професионалисти са. — Замълча за миг. — Не мисля, че хора, които са готови да убиват, за да се сдобият с това, което искат, ще се откажат току-така. Дори ние да се откажем и да се скрием някъде, те ще ни проследят и пак ще опитат да ни убият. Трябва да продължим.

— Не мога да излагам живота ти на опасност — каза Холидей. — Рискът е прекалено голям.

— Не долавям ли нотка на сексизъм? — попита Пеги. — Демонстрация на превъзходство от страна на моя прекомерно загрижен, хм, вуйчо?

— Възможно е — призна той. — Ситуацията, в която попаднахме вчера, бе прекалено трудна и без… — Не довърши изречението, тъй като се боеше да не засегне Пеги, но тя сама довърши мисълта му.

— И без жена, която да ти се мотае в краката.

— Не съм го казал.

— Но го мислиш. Признай си.

— Никога — отвърна Холидей с усмивка.

— Повярвай ми, Док, хората, които стреляха по нас вчера, не са сексисти — те ще убият всеки, който се изпречи на пътя им или притежава нещо, което искат.

— Кои обаче са те? — попита Холидей. — Някаква неонацистка групировка? Мисля, че времето им отмина заедно със залеза на скинарите.

— Старите нацисти не умират — каза Пеги и си бодна една наденичка. — Те просто сменят имената си. — Остави вилицата и побутна лекичко чинията си. — Има ги колкото щеш. Британската националистическа партия, въоръженото й крило Комбат 18, Националистическата партия на Канада, Арийската нация при нас, в Щатите. Има ги във Франция, Белгия, Италия, Испания, дори в Германия.

— Ами руснаците? — каза Холидей, сетил се за руския автомат.

— В началото на 90-те имаха организация, наречена „Памят“, подем преживяха дори руските неонацисти в Израел — продължи Пеги. — Руската националсоциалистическа партия е отроче на „Памят“. Преди време разпространиха видеоклип, на който се вижда екзекуция чрез обезглавяване, извършена в някаква гора.

— Не говориш сериозно — смая се Холидей.

— Напълно сериозна съм. — Пеги сви рамене. — Издават дори вестник, наречен „Правое сопротивление“ или „Дясна съпротива“ с тираж от поне стотина хиляди. По-рано същият вестник се наричаше „Щурмовак“.

— Достатъчно солидна организация ли са, за да организират нападението срещу Кар-Харис?

— Най-вероятно да — отвърна Пеги. — Съвременните неонацисти са компютърно грамотни. Разполагат дори с електронна клирингова къща в интернет, наречена „Кръв и чест“, както и със собствена версия на Уикипедия, наречена Метапедия. Гадна работа!

— Изглеждаш добре осведомена по въпроса.

— Миналата година правих снимки за поредица статии по темата във „Венити Феър“.

— Какво ще правим тогава?

Пеги погледна остатъците от ирландската закуска, които започваха да изстиват в чинията й.

— Да си купим ирландския еквивалент на „Алка-Зелцер“ и да обмислим следващата си стъпка.

— Внимателно обаче — каза Холидей.

— Много внимателно — съгласи се Пеги.