Мечът на тамплиерите

2.

Подполковник Джон Холидей излезе от Бартлет Хол и спря за миг, за да се наслади на късното следобедно слънце, окъпало сивите камъни на военната академия на Съединените щати в Уест Пойнт. Пред него се простираше огромният плац, по който повече от двеста години отекваха стъпките на маршируващите кадети. Всички прочути военачалници бяха учили тук, от Джордж Армстронг Къстър2 до Дуайт Айзенхауер3, и духовете им витаеха над това място. Отляво на Холидей се издигаше комплекс от каменни сгради, наподобяващи бастиони, образували защитна линия около някой замък на кръстоносци. Отдясно, отвъд ромба на Дабълдей Фийлд, бейзболния стадион, се издигаха високи скали, надвесени над широката сребриста лента на река Хъдсън, която изминаваше последните няколко десетки километра от пътя си към Ню Йорк и океана.

Академията бе осеяна с паметници, издигнати в чест на битки, геройски дела и смели мъже, повечето от тях мъртви, възпитаници на това място, дали най-доброто от себе си, дали живота си за една или друга — обикновено отдавна забравена — кауза, която можеше да бъде открита единствено сред прашните страници на историческите книги, които Холидей обичаше толкова много. Това беше проблемът: след време всички войни започваха да изглеждат безсмислени. Битката при Антиетам4 бе най-кървавото сражение в американската история, завършило с 23 000 убити в един-единствен септемврийски ден, а сега за нея напомняха само плочата, поставена отстрани на една стара сграда, и градинката за пикник, предназначена за помъкналите фотоапарати туристи.

Разбира се, Холидей също бе воювал, при това не в една война, а във всички от Виетнам до Ирак и Афганистан, плюс няколко въоръжени конфликта между тях. Имаше ли участието му в тях някакво значение, или пък това на мъжете, загубили живота си пред очите му в онези ужасни самотни места? Съзнаваше, че отговорът е „не“. Афганистанците продължаваха да отглеждат опиумен мак, в Ирак продължаваше да тече петрол, оризът продължаваше да расте в нивите около Дананг, а бебетата в Могадишу продължаваха да умират.

Разбира се, работата не бе в това. Войниците не бива да разсъждават по този начин, те са обучавани да не го правят. Именно за тази цел съществуват места като Уест Пойнт: за да се погрижат следващото поколение офицери от армията на Съединените щати да изпълнява безпрекословно заповедите на своите командири, защото ако спреш или се поколебаеш достатъчно дълго, за да зададеш някой въпрос, врагът най-вероятно вече ще е пратил куршум в главата ти.

Холидей се усмихна сам на себе си и слезе по стъпалата. Толкова много войни, толкова много битки, а единственото раняване, отнесло окото му, бе причинено от остър камък, изхвръкнал изпод гумите на неговия хамър в покрайнините на Кабул. Загубата на окото му бе струвала участието във военни операции и в крайна сметка го бе довела тук. Такива са превратностите на войната.

Прекоси Тейър Роуд и тръгна по алеята, която пресичаше плаца по диагонал. Покрай него претичаха двама кадети — поспряха само колкото да му изкозируват стегнато. Третокурсници, ако се съдеше по нашивките им. Оставаше им още една година, преди да се отправят към някой затънтен аванпост на демокрацията. Преди много години в една далечна, далечна галактика… Холидей поклати глава. Дали Джордж Лукас си е задавал въпроса колко Люк Скайуокъровци е вдъхновил да постъпят в Уест Пойнт?

Над плаца премина хладен повей и Холидей леко потръпна. Лятото още не бе настъпило, а ветрецът носеше усещане за есен. Листата в короните на дърветата от двете страни на алеята зашумоляха, сетне странното усещане изчезна. Потръпнеш ли, значи някой заек или дива гъска е минала над бъдещия ти гроб, както гласеше едно от популярните суеверия в Апалачите. Това беше един от любимите изрази на майка му и тя често го повтаряше преди много, много години.

Холидей прекоси плаца, мина покрай статуята на Тейър5, пресече Джеферсън Роуд и продължи покрай Квартира №100, дома на началника на военната академия — бяла тухлена къща с две оръдия пред входа. Продължи към спретнатия малък комплекс от постройки в късен викториански стил и най-сетне се озова пред собственото си жилище, разположено в края на така наречената Алея на професорите, къща с две спални, построена в характерния за 20-те години на миналия век стил. Най-малкото жилище на Алеята.

Влезе в уютния си дом и сякаш се пренесе назад във времето. Беше заобиколен от дъбова ламперия с топъл цвят, стъклописи, вградени шкафове и библиотеки. Имаше дори оригинален люлеещ се стол „Морис“ и канапе в същия стил, разположени край облицованата с керамични плочки камина в дневната, а в кухнята — едноцветни шкафове и огромна порцеланова мивка. Беше превърнал в кабинет по-голямата от двете спални и сега стените й бяха отрупани с книги. В по-малката нямаше нищо друго освен легло, скрин с чекмеджета и нощна масичка. На нея бе поставена една-единствена снимка: Ейми в деня на сватбата им, застанала на плажа в Хаваите с вплетени в косата цветя. Тогава Ейми бе млада, очите й искряха и ракът не я бе покосил като студения вятър, преминал над плаца преди минути. Откриха болестта в началото на пролетта и тя отне живота й, преди да настъпи краят на лятото. Оттогава бяха изминали повече от десет години, но Холидей продължаваше да я помни такава, каквато бе на избледнялата снимка на нощната масичка, продължаваше да скърби за Ейми и помръкналата й усмивка. Съжаляваше за решението им да отложат още малко раждането на деца, защото това „още малко“ така и не настъпи и тя не остави нищичко след себе си на този свят.

Влезе в спалнята, съблече униформата си и я смени с джинси и стар суичър с инициалите USMA на Американската военна академия. Отиде до вграденото барче в дневната, наля си солидна доза „Грантс“ и влезе в кабинета си с чашата в ръка. Сложи в стереоуредбата диск на Бен Харпър и седна пред старото издраскано бюро с чекмеджета от двете страни. Включи компютъра, провери набързо електронната си поща, после отвори файла, върху който работеше в момента — популярна, но достатъчно академична книга, чието работно заглавие бе „Добре облеченият рицар“, история на оръжията и доспехите от Древна Гърция и Рим до наши дни.

В основата на книгата бе залегнала докторската дисертация, която бе защитил в Джорджтаунския университет по времето, когато служеше в Пентагона. Оттогава бяха минали повече от десет години, а трудът му постепенно се бе превърнал в огромен епос с обема на телефонен указател и Холидей го използваше и като хоби, и като начин да ангажира съзнанието си, когато то понечеше да надникне в най-мрачните кътчета на спомените, които го преследваха понякога. Беше написал деветстотин страници, а едва бе приключил с Джон Ериксън и строителството на „Монитор“, първия американски военен кораб с изцяло метален корпус, и му оставаше още много работа преди да завърши книгата.

Интересуваше се от доспехи и брони още от времето, когато като дете си играеше със старите оловни войничета в огромната викторианска къща на вуйчо Хенри. Хенри бе дългогодишен преподавател в Нюйоркския щатски университет във Фредония, а преди това — по време на Втората световна война бил замесен в някакви потайни и страховити дела. Именно вуйчо Хенри разпали у Холидей интереса към историята и пак вуйчо Хенри успя да му издейства препоръките, осигурили му постъпването в Уест Пойнт и измъкването от интелектуалната пустиня на Осуего, щата Ню Йорк. Да не говорим, че вуйчо Хенри бе успял да го спаси от живота, прекаран в алкохолна меланхолия и отчаяние редом с овдовелия му баща, железопътен инженер от старата жп линия Ери-Лакауана, останал без работа в началото на седемдесетте.

По това време Холидей вече учеше в Уест Пойнт, а няколко години по-късно воюваше в Индокитай. Когато през пролетта на 1975 година баща му почина от дистрофия на черния дроб, двайсет и четири годишният по това време капитан Холидей от 75-и рейнджърски полк помагаше на последните бегълци да се качат на борда на хеликоптерите преди падането на Сайгон.

Холидей седна на бюрото и работи без прекъсване чак докато не стана десет и не прозвуча сигналът за угасване на лампите в казармите. Той стана, направи си чай, върна се пред компютъра и прекара следващия час в редактиране на написаното. Остана доволен, изключи компютъра и се облегна в протрития кожен стол. Възнамеряваше да отдели няколко минути, за да прелисти най-новата книга на Бърнард Корнуъл, след което да си легне.

Телефонът иззвъня. Холидей го погледна. Телефонът иззвъня втори път. Холидей почувства тежест в стомаха, а в гърлото му сякаш заседна буца. Никой не звъни в единайсет вечерта, за да ти съобщи добра новина. Телефонът иззвъня трети път. Нямаше смисъл да отлага неизбежното. Взе слушалката.

— Да?

— Док? Пеги се обажда. Дядо Хенри е в болницата „Брукс Мемориал“ в Дънкърк. И аз съм тук. По-добре ела, и то бързичко. Лекарите не смятат, че ще изкара още дълго.

— Идвам по най-бързия начин. — Разстоянието до Фредония бе около петстотин и шейсет километра, които щеше да вземе за седем часа, ако не се отбиваше никъде по пътя. Щеше да пристигне в ранни зори.

Пеги се разрида.

— Моля те, Док, побързай.