Мечът на тамплиерите

6.

Холидей излезе от кабинета на вуйчо Хенри. Госпожица Бранч седеше зад бюрото си. Голямата й дамска чанта стоеше в очакване до екрана на компютъра, който вече бе покрит с калъф. Госпожица Бранч четеше книга с твърди корици и бледозелена обложка — изглеждаше доста стара. Холидей не успя да види заглавието. Госпожица Бранч вдигна поглед и затвори книгата, но единият й показалец остана между страниците, за да отбележи мястото, до което е стигнала.

Холидей видя обложката. На нея бе изобразена красива млада жена с дълги кестеняви коси. Отдолу с избелели златни букви бе изписано заглавието: „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“, Луси Монтгомъри. Изненада, изненада — в привидно скучната съсухрена душа на старата секретарка май се криеше романтично момиче. Книгата като че ли се бе озовала тук право от лавицата с детски романи на вуйчо Хенри.

— Да? — попита госпожица Бранч.

— Според паспорта, който открихме, вуйчо ми е пътувал до Канада преди няколко месеца.

— Точно така, през март.

Не й се наложи да направи справка с бележника си. Интересно.

— Имате ли представа къде е бил?

— В Торонто.

— А знаете ли защо?

— Да — отговори госпожица Бранч. — Искаше да се срещне с един свой колега от Центъра за средновековни изследвания към университета на Торонто. Доктор Брейнтрий.

— А след това е заминал за Англия и Франкфурт.

— Да.

— Някаква конкретна причина?

— Разбира се — отвърна госпожица Бранч. — За Обяда на преподавателите.

— Обяд на преподавателите?

— В колежа Бейлиол, Оксфорд. На всеки две или три години организират официален обяд за старшите преподаватели.

— Отишъл е в Англия, за да обядва? — учуди се Холидей.

— Той имаше много приятели в Оксфорд — уточни госпожица Бранч.

— Сещате ли се за някого по-конкретно?

— Не — отвърна тя с леден тон.

— Ами Франкфурт?

— Питате ме дали имам представа защо професорът е бил в Германия?

— Да.

— Нямам представа — отвърна госпожица Бранч. Тялото й се напрегна в иначе удобния ергономично проектиран стол. — Не ми е приятно да ме подлагате на подобен разпит.

— Простете — извини се Холидей. — Не исках да прозвучи по този начин.

— Опасявам се, че прозвуча точно така.

Холидей замълча. В главата му се въртеше някаква мисъл, но за момента не успяваше да я формулира. Преди повече от година на вуйчо Хенри бе поставена диагноза макулна дегенерация, с други думи, зрението му отслабвало. Престанал да шофира. Холидей се опита да си го представи да се вози в автобус на „Грейхаунд“. Не му се връзваше.

— А как е стигнал до Торонто?

— Аз го закарах до Бъфало — обясни госпожица Бранч. — После хвана следобедния влак.

Лека руменина пропълзя по лицето й. Миглите й лекичко трепнаха. Тя стисна здраво книгата в скута си, както корабокрушенец стиска спасителния пояс. Изглеждаше притеснена, приличаше на сърничка, заслепена от светлините на приближаващ се автомобил. Годините отлетяха за миг. И Холидей мигом проумя истината. Завесите се вдигнаха, мъглата се разсея, воалът пред очите му падна и всичко се изясни.

Ама разбира се!

Старият екземпляр от „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“ най-вероятно наистина бе дошъл от библиотеката на вуйчо Хенри. Двамата бяха любовници — е, може би преди много години.

Сега му се струваше странно — сигурно Пеги би си помислила същото — но не изглеждаше толкова странно, ако се върнеше четирийсет и три години назад, когато младата Каролайн Бранч е пристигнала във Фредония с хормони, разбушували се от престоя в девическия колеж в Олбъни, самобявил се за Академия.

Холидей пресметна наум: средата на шейсетте, лятото на любовта и прочие глупости… трябва да е била на деветнайсет-двайсет, свежа като маргаритка. Вуйчо Хенри би трябвало да е бил около четирийсетте, жизнерадостен и привлекателен професор, който не се разделя с лулата си. Може би вече е започнал да побелява по слепоочията. Нещо като Хю Хефнър в по-образован вариант.

Преподавател и студентка, докато девойката следва, а може би и след това. Не беше първият случай, в който професор се озовава в леглото със своя студентка. Хенри така и не бе създал семейство, а — според табелката с името на бюрото — това се отнасяше и за госпожица Бранч. Може пък наистина да ставаше въпрос за истинска старомодна любовна история. Холидей вече гледаше на секретарката по различен начин.

— Имате ли други въпроси? — попита госпожица Бранч сковано, сякаш бе прочела мислите му.

— Не, засега не.

— Наистина става късно — настоя тя без заобикалки.

— Няма да се бавим.

Холидей се обърна и се върна в кабинета на вуйчо Хенри, като не забрави да затвори вратата. Пеги седеше пред компютъра и се опитваше да налучка паролата.

— Опитай с Каролайн — прошепна Холидей.

— Какво? — не разбра Пеги и сбърчи чело.

— Паролата. Опитай с Каролайн.

— Но…

— Просто опитай.

Пеги го изгледа, но написа името в съответното поле и натисна клавиша за въвеждане на паролата.

— Нищо. — В гласа й като че ли прозвуча облекчение.

— Опитай Каролайн Бранч. Изпиши го слято, като една дума — нареди й той.

Тя го послуша, втренчи поглед в екрана и прошепна:

— По дяволите! Получи се!

— Мисля, че едно време са били любовници — обясни й тихичко Холидей.

— Дядо, какъв стар хитрец си бил! — възкликна Пеги.

— Какви файлове виждаш?

— Обичайните неща. В папката „Мои документи“ има предимно стари лекции. Има папка „Писма“, още една — „Разходи“. „Дипломанти“. „Консултации“. Нищо необичайно. И нито думичка за някакъв меч. — Тя погледна Холидей. — Ако това търсим.

— Има ли електронна поща?

— Дядо Хенри и електронна поща? Стига бе!

— А дядо Хенри и госпожица Бранч? — ухили се Холидей.

— Уф, разбрах — примири се Пеги. — Ще проверя. — Натисна няколко клавиша и възкликна: — Прав си. Има акаунт в „Хотмейл“: medievalscholar99@hotmail.com.

— Кое е последното съобщение, изпратено от него?

— Адресирано е до medievalscholar123@hotmail.com — каза Пеги. — Изпратено е преди седмица.

— Каква е темата?

— Благодарности за отговора на 123 на предишен мейл. Темата на първоначалното съобщение е „Проучване“.

— И какво гласи то?

— „Скъпи Хенри, както предположих по време на посещението ти тук, вероятно става въпрос за ранна комбинация на задачата Книга/Масонски шифър/Елиан, но се опасявам, че без ключа няма да можеш да разбиеш кода. Не се споменава никъде в литературата, с която разполагам. Има един човек в Йерусалим — казва се Рафи Вануну — който знае много за замъците на кръстоносците. Може той да успее да те насочи в правилната посока. Работи в Института. Съжалявам, че не ти бях от по-голяма полза. Ще се радвам да се видим през март. Надявам се нещата с Доналд да се оправят. Ще държим връзка.“ Подписано е от Стивън Брейнтрий. — Пеги се намръщи: — Как може да има име като Брейнтрий13?

— Дори има такова място в Масачузетс, сателитно градче на Бостън. Джон Куинси Адамс14 е роден там — обясни й Холидей. — Очевидно този Брейнтрий е професор в университета в Торонто.

— А какво ли означава това Книга/Масонски шифър/Елиан? Нищо не разбирам!

— Мисля, че става въпрос за кодове — отвърна Холидей. — Чела ли си една книга… „Ключът към «Ребека»“ от Кен Фолет? През осемдесетте направиха по нея телевизионен филм с Клиф Робъртсън.

— Това не е любимото ми десетилетие.

— Става въпрос за код, базиран на един роман от Дафни дю Морие, „Ребека“.

— Лорънс Оливие и Джоан Фонтейн. 1940-а. Алфред Хичкок.

— Да не би любимото ти десетилетие да са четирийсетте?

— Абсолютно! — усмихна се Пеги. — Обожавам черния жанр. Осветлението е невероятно, всички пушат цигари…

— Мислех, че си ги отказала.

— Отказах ги. Е, почти.

Холидей въздъхна. Пеги се отплесваше от темата. Върна я към нея.

— Както и да е, в романа на Кен Фолет използват книгата на Дафни дю Морие като ключ за разчитането на шифър. Брейнтрий споменава „книга“. Масонският код, известен още като розенкройцерски или код „морски шах“, се връзва донякъде с меча. Нямам представа какво означава „Елиан“.

— Дядо проявявал ли е по-сериозен интерес към шифроването и разбиването на кодове?

— Не, доколкото зная.

Прекараха още няколко минути в преглеждане на файловете на Хенри Грейнджър и след като не откриха нищо, се отказаха да търсят повече и решиха да се оттеглят под вербалната канонада, отправена им от госпожица Бранч през затворената врата.

Върнаха се в къщата на Харт стрийт и прекараха следващите два часа в претърсване на всяко място, където им хрумнеше, че може да открият нещо, което да хвърли повече светлина върху увития в нацисткото знаме меч и причините, накарали вуйчо Хенри да го скрие толкова грижливо. Прегледаха дори цялата папка с кореспонденцията на стария професор, оставена върху бюрото му. Единственото по-интересно нещо, на което попаднаха, бе поканата за официалния обяд в колежа Бейлиол. На гърба й бе записано следното неясно съобщение:

— Указания как да се стигне от Оксфорд до Лемстър, графство Херефордшър — каза Пеги.

— Има един град и в Масачузетс със същото име — добави Холидей. — Само че го произнасят Лемънстър, родното място на прочутата марка очила „Фостър Грант“ и на първото пластмасово розово фламинго.

— Мозъкът ти май е доста странно място — засмя се Пеги.

— Работата ми е такава, че попивам страшно много ненужна информация. Да вземем например конете. Знаеш ли, че Адолф Хитлер е притежавал чистокръвен жребец на име Нордлихт, или Северна светлина, който е умрял в една плантация в Луизиана през 1968 година? Или че по време на битката при Литъл Биг Хорн Джордж Армстронг Къстър е яздил кон на име Виктори, а не Команч например? Или че Теди Рузвелт е бил единственият от цялата му кавалерийска бригада, който изобщо е имал кон по време на битката при Сан Хуан?

— Обзалагам се, че знаеш и името на коня — каза Пеги.

— Разбира се. — Холидей се усмихна. — Казвал се е Литъл Тексас. Когато стигнали Сан Хуан обаче, конят бил толкова изтощен, че Рузвелт трябвало да поведе атаката пешком. — Засмя се. — Предполагам обаче, че по-скоро се е погрижил за имиджа си. Нямало е да изглежда добре във вестниците, ако само той е бил на кон.

— Стига толкова история — каза Пеги и вдигна ръце, за да покаже, че се предава. — Време е за вечеря.

— Пак ли „Гарис Динър“? — попита Холидей.

— Нека този път да е нещо по-изискано — предложи Пеги.

Изискано във Фредония, щата Ню Йорк, означаваше „Уайт Ин“, необичайно голяма ферма от XIX в. с дървена обшивка на външните стени, голям портик и ограда от ковано желязо, които й придаваха сходство с Белия дом във Вашингтон. Според Пеги тук поднасяха отвратително шоколадово мартини в бара и превъзходни ребърца в салона. Холидей остави Пеги да си поръча телешки ребърца, а той си взе спанак и скариди.

— Сигурен ли си, че не искаш ребърца? — попита тя. — Това нещо в чинията ти прилича на ордьовър.

Холидей погледна огромната порция, която Пеги разрязваше с видимо удоволствие. Ребърцата можеха да нахранят цял взвод, а освен това бяха гарнирани с гигантски печен картоф, плувнал в масло и сметана, маслен боб и салата. Пеги лапна парче месо, после разчупи питката си и топна един залък в соса, който бе започнал да се стича към печения картоф, капещото от него масло и сметаната.

Холидей бодна с вилицата си една скарида.

— Ти си млада. Аз съм стар. Трябва да следя теглото си.

— Аз съм като колибри — обясни Пеги, докато взимаше парче картоф. — Храната, която изяждам всеки ден, трябва да е равна на теглото ми, в противен случай ще умра от глад. — Лапна и няколко бобчета. — Освен това, Док, ти не си стар и дебел, ти си фин, изискан.

Холидей я погледна с любов. Облечена в джинси и тениска, Пеги спокойно би могла да мине за първокурсничка в университета. Той, от друга страна, беше почти съвсем побелял, четеше с очила, носеше стелки на „Д-р Шол“ и от време на време усещаше рязка болка в ставите. Пеги все още се намираше в утрото на своя живот, докато той бе в ранната привечер на своя, или с други думи, принадлежаха към различни светове.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна тъжно той.

„Кой беше казал, че младите пропиляват младостта?“

— Джордж Бърнард Шоу — каза той.

— Какво? — попита Пеги.

— Нищо — отвърна Холидей.

Пеги отряза поредното парче от ребърцата.

— Като стана въпрос за старост, сетих се за дядо Хенри и неговата секретарка.

— Невинаги е бил стар.

— Не я споменава в завещанието си.

— Не съм изненадан. Завещанията са публични документи, а тя очевидно държи на дискретността. — Той сви рамене. — Освен това може вече да се е погрижил за нея.

— Какво имаш предвид?

— Когато влязохме във факултета, тя четеше екземпляр от „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.

— Е, и?

— Беше първо издание.

— Смяташ, че дядо й го е подарил?

— Вероятно. Още ли носиш онази джаджа, блекбърито?

— Нарича се персонален дигитален асистент или джобен компютър — превзето обясни Пеги, топна нова хапка от ребърцата в соса от хрян и я лапна. — А понякога и крекбъри, заради способността му да пристрастява потребителите към себе си, както го прави кокаинът.

— Та носиш ли го?

— Винаги — отвърна Пеги, остави вилицата, порови в старата си чанта, тип куриерска или пощальонска, която ползваше вместо дамска, и извади малък плосък правоъгълник от черна пластмаса.

— Виж дали ще успееш да откриеш колко струва първото издание на „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.

Пеги натисна няколко клавиша само с палци. Устройството напомняше на Холидей за всезнаещите черни правоъгълници от космическия епос „2001: Космическа одисея“. „С тази разлика — помисли си той, — че 2001 г. отдавна отмина, правоъгълникът днес се побира в една ръка, а сега ние сме маймуните.“

Пеги се облещи и възкликна смаяно:

— Дванайсет хиляди и петстотин долара!

— Какво ти казах? — попита Холидей и лапна поредната скарида. — Най-вероятно книгата не е единственият му подарък за нея.

— Това ми прозвуча като реплика на братя Маркс.

— Говоря сериозно.

— Сигурно я е обичал — каза Пеги. — Чудя се защо така и не са направили връзката си официална.

— Може би не е искала да се омъжва. Може на него да му е харесвало статуквото. — Холидей сви рамене. — Вероятно никога няма да разберем. Децата така и не опознават истински своите родители, а това важи с двойна сила за племенниците и внучките.

— И какво ще правим сега? С меча и всичко останало?

— Не съм сигурен. Мястото на меча е в музей, в това съм убеден. А можем и да го продадем, ако желаеш. При всички случаи ще струва повече от „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.

— Не ми трябват тези пари.

— И на мен — каза Холидей.

— Защо не го подарим на музея от името на дядо? — предложи Пеги.

— Чудесна идея — съгласи се Холидей.

— Ами къщата?

— Искаш да я продадем?

— Разполагам с тристаен апартамент в Ню Йорк, в който прекарвам съвсем малко време. Ти живееш в Уест Пойнт. Ние сме единствените наследници. Няма къде да прибера половината от нещата в къщата.

— Съгласен.

— Какво ще кажеш за търг?

— Звучи ми добре — каза Холидей, макар идеята да сортира вещите, принадлежали на вуйчо му, изобщо да не му допадаше. Историята е едно, но личната история е нещо съвсем друго. Запита се дали да не съобщят дискретно на госпожица Бранч, че е добре дошла да си вземе нещо за спомен от къщата, ако желае. А може би бе за предпочитане да оставят нещата такива, каквито са.

— Почерпи ме вместо десерт едно шоколадово мартини в бара, после ще се върнем в къщата и ще решим какво искаме да задържим и какво можем да продадем. Става ли?

— Става — съгласи се Холидей.

Така че след като изпиха два прекалено сладки пенливи коктейла и един голям „Хайнекен“, потеглиха към Харт стрийт, разположена на няколко преки от заведението, но от другата страна на рекичката.

Беше почти тъмно, когато стигнаха до Форест Плейс. Отвъд дърветата, които се издигаха от двете страни на късата уличка, се виждаха светлините на къщи. Подухваше лек ветрец.

— Обичам тази миризма — прошепна щастливо Пеги, докато паркираха до бордюра взетия под наем автомобил. — Някой гори листа.

Нещо не беше наред.

— През юли? — усъмни се Холидей.

Стигнаха до каменната стена пред дома на вуйчо Хенри и тръгнаха по алеята.

Пеги вдигна поглед към мрака.

— Какво е това…

Ударната вълна от взрива ги вдигна във въздуха, запрати ги по гръб на земята и когато паднаха навсякъде около тях заваляха отломки от къщата и парчета стъкло. Холидей успя да се извърне и да прикрие лицето си с длани. Изправи се на четири крака навреме, за да види как огромно огнено кълбо поглъща предната част на къщата във вихрушка от пламъци. Миг по-късно Пеги се изправи замаяно на крака.

— Залегни! — изкрещя й Холидей.

Ударна вълна, взрив, огън: първата аксиома на термохимията на експлозивите. Той се хвърли напред, събори Пеги и двамата се претърколиха на земята, докато огнените езици преминаха за миг над главите им.

С крайчеца на окото си Холидей долови движение на сянка и извърна глава натам — приведен мъж, помъкнал нещо в ръце, тичаше към дърветата. Явно и Пеги го бе видяла, защото извика:

— Хвани го!

— Добре ли си?

— Да! Да! Само го хвани!

Холидей скочи и хукна напред, като лавираше между дългите езици от пламъци, които разбушувалият се в къщата огън изстрелваше навън. Адската горещина съсухряше листата на околните дървета. Пламъци обгърнаха лехата с рози до къщата и цветовете за миг се превърнаха в черна пепел. Прозорците на горния етаж започнаха да се пръскат от горещината, експлозиите им наподобяваха канонада. Огнени езици започнаха да облизват сухите летви по стрехите.

Бягащият мъж спря и се обърна и Холидей успя да зърне — макар и за частица от секундата — бледо издължено лице с объркано изражение; нещо като качулка скриваше останалата част от главата. Очите бяха широко отворени и блестяха на светлината. След миг мъжът се обърна и хукна към рекичката.

Беше ли възможно мъжът да е оставил лодка в реката, запита се Холидей. Не, по това време на годината тя бе прекалено плитка, а и освен това къде щеше да отиде? Рекичката лъкатушеше през града, след което навлизаше в предградията, за да влее водите си в езерото Ери, а това определено не бе най-умният маршрут за бягство. Възможно ли бе на някой от мостовете над реката да го очаква кола? Едва ли.

Мъжът падна. В мига, в който тялото му се стовари на земята, Холидей чу приглушен вик. Непознатият се изправи, но Холидей вече бе скъсил разстоянието. Едва сега успя да види какво носи мъжът: меча на вуйчо Хенри, увит в онова отвратително копринено знаме. Нима бе подпалил къщата, за да заличи следите от престъплението си? Пълна лудост! Какво ставаше?

Дали това не бе Броудбент, адвокатът?

Не, този мъж беше прекалено висок и слаб — и тичаше като опитен бегач на дълги разстояния. А Броудбент приличаше на някое телетъби. На онова тъмнолилавото, Тинки-Уинки или както там се казваше. Онова с чантичката.

— Спри! — извика Холидей, макар да се почувства ужасно глупаво още в мига, в който думата излетя от устата му. Мъжът беше крадец и подпалвач, да не е луд да спре? Холидей спринтира подире му, като току поглеждаше да не се спъне в нещо, но и без да изпуска непознатия от поглед.

Дишаше тежко, но събра сили и затича дори още по-бързо. Крадецът бе отмъкнал меча на вуйчо Хенри и бе подпалил пълната му със спомени къща — а това бяха спомените и на Холидей, най-хубавите му спомени от едно детство, лишено от кой знае колко приятни емоции.

В далечината се чуха сирени.

Мъжът отново падна и едва не изтърва меча, а Холидей спечели още няколко метра. Нападателят заобиколи една от върбите на брега, после скочи на тясната камениста ивица отдолу. Холидей не изоставаше, вече бе достатъчно близо, за да види отражателните запетайки на „Найки“ на маратонките на беглеца.

Крадецът скочи във водата и зацапа към отсрещния бряг. Водата тук бе дълбока само шейсет-седемдесет сантиметра, но покритите с водорасли речни камъни бяха хлъзгави. Мъжът се подхлъзна, успя да възстанови равновесието си, но се подхлъзна пак. Холидей беше останал почти без дъх, белите му дробове горяха от усилието, но въпреки това продължи да скъсява дистанцията. Скочи във водата. От крадеца го деляха само три-четири метра. Беше достатъчно близо, за да чуе, че онзи диша тежко, досущ като него.

Крадецът излезе на отсрещния бряг. Оттук имаше само два изхода. Или наляво, където брегът не беше толкова стръмен и отвеждаше към футболното игрище, използвано от „Фредония Хилбилис“, или надясно, където склонът беше по-стръмен и обрасъл с дървета и храсти. Крадецът сви наляво. Холидей го последва, като забърза да му пресече пътя. Онзи внезапно се обърна, захвърли копринения щандарт встрани и размаха заплашително меча.

Холидей отскочи, за да се измъкне от обсега на острието. Мъжът определено не бе фехтовач, но седемдесет и пет сантиметра наточена стомана са опасно оръжие в ръцете на всеки. Холидей успя да огледа по-добре своя противник: не беше толкова млад, както му се бе сторило първоначално, вероятно наближаваше четирийсетте, гладко обръснат, с коса, скрита под качулката на черния суичър.

Холидей избегна удара, хвърли се под острието, връхлетя върху крадеца, удари го с рамо в гърдите и го събори назад върху склона. Онзи замахна отново и острието изсвистя към главата му. Холидей се хвърли встрани, тъй като мечът спокойно можеше да го обезглави.

Мъжът се обърна, захвърли меча и запълзя нагоре по брега. Холидей се хвърли отново и този път успя да го улови за глезена. Мъжът зарита яростно и го уцели по брадичката. Холидей падна замаян и се свлече по склона. Когато успя да се изправи, човекът, опожарил дома на вуйчо Хенри и опитал се да открадне загадъчния меч, бе изчезнал в нощта.