Глава тринадесета Чужденци пристигат и си заминават

ААХЕН, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

Оживеното движение провали целия план. Според уговорката, пликът пристигна в съответната пощенска кутия и ключът, който му беше даден, действително успя да я отключи. Минимална намеса на личния състав. Майорът не обичаше да се показва толкова открито, но не за пръв път му се налагаше да върши работа за КГБ и той се нуждаеше от най-новата информация, ако искаше мисията му да бъде успешна. Освен това, германците толкова много се гордееха с пощенските си служби…

Майорът прегъна големия плик и го набута в джоба на якето си, преди да излезе от сградата. Всичките му дрехи бяха произведени в Германия, както и слънчевите очила, които той си сложи, преди да отвори вратата. Той огледа тротоара във всички посоки, за да се увери, че никой не го следи. Беше чисто. Офицерът от КГБ му беше обещал, че къщата е абсолютно обезопасена и че никой дори не е подозирал кой я използва в действителност. Може би. Таксито го чакаше от другата страна на улицата. Майорът бързаше. Колите на улицата бяха спрели и той реши да пресече направо, вместо да завие зад ъгъла. Майорът беше руснак и не беше свикнал с хаотичното движение по европейските улици, където от пешеходците също се очакваше да спазват правилата за движение. Той беше на сто метра от най-близкия регулировчик и спрелите най-близо до него германски шофьори можеха да усетят, че ченгето се е обърнало с гръб към тях. Подобно на повечето американски туристи, майорът също щеше да се изненада, ако знаеше, че докато управляваха колите си, по-възрастните германци не се съобразяваха с никого. Той стъпи на платното, без да се оглежда, точно когато колите започнаха да се движат.

Майорът изобщо не видя набиращото скорост пежо. Автомобилът не се движеше бързо, а само с двадесет и пет километра в час, но това се оказа достатъчно. Дясната броня закачи бедрото на офицера, завъртя го и го отхвърли в един стълб за улично осветление. Майорът изгуби съзнание, без да разбере какво се беше случило, което се оказа добре дошло за него, защото краката му бяха останали на платното и задната гума на пежото премина през двете му колена. Раната на главата му беше внушителна. Ударът беше прекъснал голяма артерия и кръвта шуртеше върху тротоара, докато офицерът лежеше неподвижно по очи. Колата спря веднага и шофьорът й изскочи, за да види какво беше станало. Някакво дете, което никога не беше виждало толкова много кръв, изпищя, а един пощальон изтича до ъгъла, за да извика полицая, който регулираше движението, докато друг мъж влезе в един магазин, за да се обади за линейка.

Шофьорът на таксито използва създаденото задръстване, за да излезе от колата и да се приближи до местопроизшествието. Той се опита да погледне отблизо, но половин дузина мъже вече се бяха надвесили над тялото.

— Мъртъв е — каза един от тях. Лицето на мъжа беше толкова бледо, че едва ли някой можеше да се усъмни в подобно заключение. Майорът беше изпаднал в шок. Водачката на пежото плачеше и едва успяваше да си поеме дъх. Тя се опитваше да разказва на всички, че мъжът беше изскочил внезапно пред автомобила й, без да й остави време да реагира, но говореше на френски и никой не я разбираше.

Шофьорът на таксито успя да се промъкне през насъбралата се тълпа и вече беше толкова близо до тялото, че можеше да го докосне с ръка. Трябваше да вземе плика… но тогава се появи полицаят.

— Всички да се отдръпнат! — нареди ченгето, припомняйки си какво го бяха учили в полицейското училище. Първо трябваше да овладее положението. Освен това не трябваше да премества тялото. Раната беше на главата, но беше възможно да има и нараняване на шията, а в такива случаи телата трябваше да бъдат местени само от експерти. Един от зяпачите извика, че се е обадил за линейка. Полицаят кимна рязко в отговор и мислено се помоли линейката да дойде скоро. Той имаше много по-голям опит в писането на рапорти за катастрофи, отколкото в наблюдаването на безжизнени — или мъртви? — мъже, чиято кръв тече по тротоара. Миг по-късно той с облекчение видя един полицейски лейтенант да си пробива път към него.

— Линейка?

— На път е, господин лейтенант. Аз съм Гюнтер Дитер от регулировчиците. Постът ми е малко по-надолу по улицата.

— Кой караше колата? — попита лейтенантът.

Французойката се приближи и започна да разказва за инцидента на френски. Един пешеходец, който беше видял цялата случка я прекъсна.

— Този човек стъпи на платното без да се оглежда. Дамата нямаше възможност да спре. Аз съм банкер и излязох от пощата веднага след пострадалия. Той се опита да пресече улицата на погрешно място и стъпи на платното без да се оглежда. — Банкерът подаде визитната си картичка на лейтенанта.

— Благодаря ви, доктор Мюлер. Имате ли нещо против да дадете официални показания?

— Разбира се, че не. Мога веднага да дойда в участъка с вас, ако желаете.

— Добре. — Лейтенантът рядко имаше толкова ясни случаи.

Шофьорът на таксито стоеше до насъбралите се зяпачи. Той беше опитен оперативен работник от КГБ и неведнъж беше виждал нещата да се объркват, но това, което ставаше сега беше… абсурдно. Във всяка операция имаше нещо непредвидено, което можеше да я провали и твърде често това беше нещо съвсем просто и дори глупаво. Животът на този горд командос от силите със специално предназначение беше отнет от седяща в кола французойка на средна възраст! Защо не се беше огледал преди да пресече улицата? „Трябваше да пренебрегна заповедите и да накарам някой друг да вземе плика. Каква ти сигурност!“ — изруга мислено той без да променя изражението на лицето си. Заповедите от Центъра в Москва гласяха: минимална намеса на личния състав. Мъжът се върна в таксито си, чудейки се как щеше да обясни издънката на шефовете си. Грешките никога не ставаха по вина на Центъра.

Малко след това пристигна и линейката. Сержантът претърси джобовете на жертвата и извади портфейла на майора. Пострадалият беше някой си Зигфрид Баум от област Алтона на Хамбург. „Страхотно — помисли си лейтенантът. — Евреин.“ Водачката на автомобила беше французойка. Той реши, че ще трябва да отиде до болницата с жертвата. Налице беше „международно“ произшествие, следователно щеше да му се наложи да попълва повече формуляри от обикновено. На лейтенанта му се прииска да си беше останал в гостилницата от другата страна на улицата и да си беше доизпил следобедната бира. Толкова за всеотдайното изпълнение на дълга. Освен това него го тревожеше и възможността да бъде мобилизиран…

Екипът на линейката работеше бързо. Вратът на жертвата беше в тилна яка, а една твърда подложка беше поставена под тялото, преди да го сложат върху носилката. Счупените долни крайници бяха обездвижени с картонени шини. Санитарят огледа краката на пострадалия. И двете колена бяха премазани лошо. Цялата процедура продължи шест минути по часовника на лейтенанта и той се качи в линейката, като остави трима полицаи да се погрижат за останалите подробности и да разчистят местопроизшествието.

— Зле ли е?

— Вероятно има фрактура на черепа. Загубил е много кръв. Какво се е случило?

— Решил да пресече, без да се огледа.

— Идиот — заяви санитарят. — И без него си имаме достатъчно работа.

— Ще оживее ли?

— Зависи от раната на главата. — Санитарят сви рамене. — Хирурзите ще се заемат с него най-късно до един час. Знаете ли името му? Ще ми трябва при попълването на формулярите.

— Баум, Зигфрид. „Кайзерщрасе“ 17, област Алтона, Хамбург.

— Е, след четири минути ще бъде в болницата. — Санитарят премери пулса на ранения и си направи някаква бележка. — Не ми прилича на евреин.

— Внимавайте с тези приказки — предупреди го лейтенантът.

— Жена ми е еврейка. Кръвното му налягане спада бързо. — Санитарят се зачуди дали да не започне преливане на кръв, но реши, че не е необходимо. По-добре щеше да бъде да остави хирурзите да вземат решения.

— Ханс, обади ли се в болницата?

— Да, те знаят какво да очакват — отвърна шофьорът. — Зиглер ли е дежурен днес?

— Надявам се да е той.

Шофьорът взе рязко някакъв завой и след минута спря мерцедеса и даде на заден към вратата на спешно отделение. Един доктор и двама санитари вече чакаха пред входа.

Германските болници са много добре организирани заведения. Само за десет минути в гърлото на ранения беше поставена тръба за изкуствено дишане, за да бъде предпазена трахеята му, бяха му вкарани венозни игли за преливане на кръв от група 0-положителна и глюкоза и беше закаран до неврохирургическото отделение за незабавна операция, която щеше да бъде извършена от професор Антон Зиглер. Лейтенантът трябваше да остане в регистратурата.

— Кой е този? — попита младият лекар. Полицаят му каза.

— Германец ли е?

— Защо, да не би да ви се струва странно?

— Ами, когато от линейката се обадиха и казаха, че вие също ще дойдете с тях, аз предположих, че това е, как да го кажа, чувствителен случай, и че може би раненият е чужденец.

— Колата беше шофирана от французойка.

— А, това обяснява всичко. Аз пък си помислих, че раненият е чужденецът.

— Защо?

— Заради зъбната му картина. Забелязах, когато му слагах дихателната тръба. Той има няколко развалени зъба, които са били пломбирани с неръждаема стомана. Работа на некадърник.

— Може първоначално да е живял в Източната зона — предположи лейтенантът.

Регистраторът изсумтя.

— Никой германец не може да свърши толкова лоша работа! Всеки дърводелец би се справил по-добре. — Докторът попълни набързо формуляра за хоспитализация.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Странно е, че пломбите му са толкова лоши. Той е здрав човек. Облечен е добре. Евреин е. Само че пломбите му са много лоши. — Докторът седна на мястото си. — Ние, разбира се, се срещаме ежедневно с много странни неща.

— Къде са личните му вещи? — Лейтенантът си беше любопитен по рождение, което беше и една от причините да постъпи на работа в полицията след службата си в Бундесвера. Докторът го заведе до една стая, в която бяха прибрани личните вещи на пострадалия със съответния опис.

Дрехите бяха сгънати внимателно, като ризата и якето бяха отделени, за да не може кръвта по тях да изцапа останалите дрехи. Встрани бяха сложени малко джобни пари, връзка ключове и голям плик, които тепърва трябваше да бъдат описани. Един санитар попълваше формуляр с пълното описание на всеки един предмет, който беше намерен у ранения при постъпването му в болницата.

Полицаят вдигна кафявия плик. Пощенското клеймо беше от Щутгарт с дата от предния ден. Марката беше на стойност десет марки. Лейтенантът импулсивно извади джобното си ножче и разряза плика. Нито докторът, нито санитарят възразиха по някакъв начин. В крайна сметка, той беше полицейски офицер.

Вътре имаше един голям и два по-малки плика. Лейтенантът отвори по-големия и извади съдържанието му. Първото нещо, което видя, беше една диаграма, която му се стори съвсем обикновена, докато не видя, че тя представляваше фотокопие на документ на германската армия, върху който имаше печат Geheim. Секретно. После видя и името: Ламмерсдорф. В ръцете си лейтенантът държеше карта на комуникационната щабквартира на НАТО, разположена на по-малко от тридесет километра от болницата. Полицаят беше запасен капитан от германската армия и имаше достъп до разузнавателна информация. Кой беше Зигфрид Баум в действителност? Лейтенантът отвори и другите два плика, след което побърза да намери телефон.

РОТА, ИСПАНИЯ

Транспортният самолет пристигна точно навреме. Лек ветрец посрещна Толанд на вратата на товарния отсек. Двама моряци стояха отвън и направляваха пристигащите пътници. Те посочиха на Толанд един хеликоптер със запален двигател на сто ярда от тях. Боб тръгна към хеликоптера заедно с още четирима души и след пет минути машината вече беше във въздуха. Първото му посещение в Испания беше продължило точно единадесет минути. Никой на борда на хеликоптера не се опита да заговори някого от спътниците си. Толанд погледна през един от илюминаторите. Намираха се над ивица синя вода и очевидно летяха на югозапад. Летяха на боен хеликоптер за противолодъчна борба „Сий Кинг“. Командирът на екипажа беше и оператор на хидролокатора и сега правеше някакви проверки на оборудването си. Стените на машината бяха абсолютно голи. В задната част на хеликоптера се намираха хидроакустичните буйове, а потопяемият предавател на хидролокатора лежеше в подовото си отделение. Машината беше претъпкана, като по-голямата част от пространството беше заета от инструментите за управление на оръжията и сензорите. След половин час хеликоптерът започна да снижава височината и след още две минути кацна на палубата на самолетоносача „Нимиц“.

На палубата за излитане беше шумно, горещо и вонеше на авиационно гориво. Някакъв матрос им посочи една стълба, която водеше към заобикалящата палубата пътека и към коридора под нея. Климатикът там работеше и вътре беше относително тихо.

— Лейтенант-командир Толанд? — извика един корабен писар.

— Тук.

— Моля да ме последвате, сър.

Толанд последва матроса през плетеницата от отделения, след което морякът му посочи една отворена врата.

— Вие трябва да сте Толанд — отбеляза един офицер, който очевидно не си беше почивал много в последно време.

— Така трябва да е… освен ако времевите пояси не са се променили междувременно.

— Коя новина искате да чуете първо — добрата или лошата?

— Лошата.

— Добре. Ще трябва да спите в хамак. За нас разузнавачите няма достатъчно койки. Това обаче не би трябвало да бъде проблем. Аз самият не съм спал от три дни, което е и една от причините вие да се намирате тук сега. Добрата новина е, че току-що получихте още половин ивица. Добре дошъл на борда, командир Толанд. Аз съм Чип Бенет. — Офицерът подаде на Боб лист телексна хартия. — CINCLANT изглежда, ви е харесал. Хубаво е човек да има приятели по върховете.

Телексът съобщаваше кратко и стегнато, че о.з. лейтенант-командир Робърт А. Толанд от американския ВМФ е повишен в о.з. командир от ВМФ. Това му даваше правото да носи трите златни нашивки на командир, но все още не му позволяваше да получава заплата на командир. Все едно че беше получил целувка от сестра си. Е, може би от някоя братовчедка, реши Толанд.

— Предполагам, че това е една стъпка в правилната посока. Какви ще бъдат задълженията ми тук?

— Теоретично би трябвало да бъдете мой помощник, но в момента са ни засипали с толкова много шибана информация, че се наложи да поразширим територията. Ще ви оставя да преглеждате сутрешните и вечерните справки, изпратени до командира на бойната група. Това го правим в седем-нула-нула и в двадесет-нула-нула. Командир на групата е контраадмирал Самюъл Б. Бейкър, младши. Гадно копеле. Някога е служил на атомна подводница. Обича информацията да му се поднася подредена, с бележки под линия и списък на източниците, които да чете по-късно. Почти никога не спи. Бойната ви станция се намира в CIC, при тактическия офицер на групата. — Бенет разтри очи. — Какво, по дяволите, става в този луд свят?

— На вас на какво ви прилича? — отвърна на въпроса с въпрос Толанд.

— Да. Току-що излезе нещо ново. Днес космическата совалка „Атлантис“ е била свалена от площадката за изстрелване, като официалното обяснение е, че трябвало да се отстрани някаква неизправност. Във вестниците обаче се появи информация, че истинската причина е промяна в товара й. Совалката трябваше да изнесе в орбита три или четири комуникационни спътника с търговско предназначение. Сега те са заменени с разузнавателни.

— Предполагам, че началниците вече започват да приемат цялата работа насериозно.

ААХЕН, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

Зигфрид Баум се събуди след шест часа и видя край себе си трима души в хирургически дрехи. Ефектът от упойката все още не беше преминал и очите му не можеха да фокусират добре.

— Как сте? — попита единият от мъжете. На руски.

— Какво се случи с мен? — отговори на руски майорът.

„А, така ли?“

— Бяхте блъснат от кола и сега се намирате във военна болница — излъга го мъжът. В действителност те все още се намираха в Аахен, близо до германско-белгийската граница.

— Какво… Аз само излизах, за да… — Майорът говореше с гласа на пиян човек, но изведнъж млъкна и се опита да фокусира погледа си.

— За вас всичко е свършено, приятелю. — Сега мъжът в хирургическите дрехи говореше на немски. — Известно ни е, че сте съветски офицер, а сред вещите ви намерихме секретни правителствени документи. Кажете ми защо се интересувате от Ламмерсдорф.

— Нямам какво да ви кажа — отговори Баум на немски.

— Малко е късно за това — смъмри го разпитващият, отново на руски. — Но ние ще ви улесним. Хирургът ни каза, че сте в достатъчно добро здраве, за да ви приложим едно ново, ааа, лекарство, след което ще ни разкажете всичко, което знаете. Не бъдете глупав. Никой не може да издържи на този вид разпит. Освен това може би трябва да обмислите положението, в което се намирате — добави мъжът с по-остър тон. — Вие сте офицер от армията на чуждо правителство, пребивавате незаконно на територията на Федерална република Германия с фалшиви документи и у вас са открити секретни материали. В най-добрия случай ще получите доживотна присъда. Но като се имат предвид действията на вашето правителство в момента, ние едва ли ще се задоволим с „най-добрия случай“. Ако ни съдействате, ще запазите живота си и по-късно вероятно ще бъдете разменен за някой германски агент. Можем дори да кажем, че сме получили информация от вас, като сме приложили наркотици; така никой няма да ви обвини в предателство. Ако не ни съдействате, ще починете от наранявания, получени при пътнотранспортно произшествие.

— Имам семейство — каза тихо майор Андрей Чернявин, докато се опитваше да си спомни как трябваше да действа в подобна ситуация. Комбинацията от страх и замъгляване на съзнанието от лекарствата объркваха напълно емоциите му. Той не знаеше, че в глюкозния му разтвор беше поставена доза содиум пентотал, която вече започваше да активира висшите функции на мозъка му. Скоро той нямаше да може да преценява какви щяха да бъдат дългосрочните последствия от действията му. Когато това станеше, единственото, което щеше да има значение, щеше да бъде настоящето.

— Семейството ви няма да пострада — увери го полковник Вебер. Той беше армейски офицер, който работеше за Bundesnachrichtendienst и беше разпитвал много съветски агенти. — Да не мислите, че вашите хора наказват семейството на всеки заловен от нас съветски агент? Ако беше така, нямаше да останат желаещи да ни шпионират. — Вебер придаде успокояваща нотка на гласа си. Наркотикът започваше да действа и той трябваше да бъде нежен с чужденеца, докато мозъкът му се замъгляваше, и да го примами сам да издаде информацията, която криеше. Най-странното в целия разпит беше, че за тази работа го беше подготвял психиатър. Полковникът беше гледал много филми за изтръгване на признания с бруталност, но никой не го беше учил как да получава информация със силови методи. „Твърде зле — помисли си той. — В момента се нуждая точно от такива познания.“ Повечето членове от семейството на полковника живееха край Кулмбах, само на няколко километра от границата.

КИЕВ, УКРАЙНА

— Другарю генерал, капитан Иван Михайлович Сергетов се явява по ваша заповед!

— Седнете, другарю капитан. — Алексеев си помисли, че приликата между бащата и сина беше забележителна. Младежът беше нисък и набит и имаше същия горд поглед и същото интелигентно лице като на баща си. Още един млад мъж, който щеше да стигне далеч. — Баща ви ми каза, че сте отличен студент със специалност арабски езици.

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Изучавали ли сте хората, които говорят тези езици?

— Това е неотменна част от учебната програма, другарю генерал. — Сергетов младши се усмихна. — Караха ни дори да четем Корана. Това е единствената книга, която повечето араби прочитат през живота си, и следователно е важен фактор при опознаването на тези диваци.

— Да разбирам ли, че не обичате арабите?

— Не много. Но нашата страна има търговски отношения с тях. В действителност се разбирам с тях доста добре. Като част от програмата за практическо усвояване на езика курсът ни се срещаше с дипломати от политически приемливи страни, най-вече от Либия, но също и от Йемен и Сирия.

— Изслужили сте три години в танково подразделение. Можем ли да победим арабите в битка?

— Израелците го постигнаха с лекота, а при това разполагат само с малка частица от нашите ресурси. Арабските войници са неграмотни селяни, недобре обучени и водени от некадърни офицери.

„Един младеж, който има отговор на всички въпроси. А дали ще можеш да ми обясниш защо се провалихме в Афганистан?“ — помисли си Алексеев.

— Другарю капитан, вие ще бъдете прикрепен към личния ми щаб за планираната операция срещу държавите от Персийския залив. Ще разчитам на вашите лингвистични умения и на вашите умения за дешифриране на разузнавателните сведения. Доколкото разбрах, вие се подготвяте за дипломатическа кариера. Това ще ми бъде от голяма полза. Винаги съм предпочитал да получавам независимо мнение за разузнавателните данни, които ни изпращат КГБ и ГРУ. Не че не вярвам на нашите другари в разузнаването. Просто обичам да имам до себе си някой, който пречупва данните през призмата на армията. Фактът, че сте служили като танкист, е двойно по-ценен за мен. Имам още един въпрос към вас. Как реагират запасняците на мобилизацията?

— С ентусиазъм, разбира се — отговори капитанът, без да се замисля.

— Иван Михайлович, предполагам, че баща ви ви е разказал за мен. Аз се вслушвам внимателно в думите на партията, но подготвящите се за бой войници трябва да знаят истината, за да могат да осъществят желанията на партията.

Капитан Сергетов забеляза колко внимателно беше формулирано изказването на генерала.

— Запасняците са ядосани, другарю генерал. Те са направо вбесени от атентата в Кремъл и убийството на нашите деца. Според мен не съм преувеличил, като казах, че са ентусиазирани.

— А какво е вашето отношение, Иван Михайлович?

— Другарю генерал, баща ми ми каза, че сигурно ще ми зададете този въпрос. Той ми поръча да ви отговоря, че не е знаел предварително за това и че най-важното сега било да направим така, че подобни трагедии никога повече да не се случват в нашата страна.

Алексеев остана безмълвен в продължение на няколко секунди. Мисълта, че преди три дни Сергетов беше прочел мислите му, го плашеше, а фактът, че човекът от Политбюро беше доверил една такава ужасна тайна на сина си, направо го вцепени. Въпреки това беше добре да знае, че не се бе излъгал в преценката си за министъра. Сергетов старши беше човек, на когото можеше да се вярва. Дали и синът му беше също толкова надежден? Баща му явно смяташе, че е така.

— Другарю капитан, тези неща трябва да бъдат забравени. В момента имаме достатъчно работа и не трябва да си отвличаме вниманието. Ще работите в двадесет и трета стая, която се намира в дъното на коридора. Вече се е насъбрала доста работа за вас. Свободен сте.

БОН, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

— Цялата работа е пълна измама — докладва Вебер на канцлера четири часа по-късно. Хеликоптерът, който го беше докарал в Бон, още не беше отпътувал обратно. — Целият бомбен атентат е една жестока и целенасочена измама.

— Знаем това, полковник — отвърна с раздразнение канцлерът. Той се опитваше да разреши внезапната криза в руско-германските отношения и не беше спал от два дни.

— Господин канцлер, човекът, който лежи в болницата, е майор Андрей Илич Чернявин. Влязъл е в страната през чешката граница преди две седмици с фалшиви документи. Той е офицер от съветските сили със специално предназначение, които са техните елитни щурмови отряди. Бил е ранен зле по време на пътнотранспортно произшествие — глупакът се опитал да пресече улицата, без да се огледа — и сред вещите му е била открита диаграма на цялата комуникационна база на НАТО в Ламмерсдорф. Постовете на охраната в базата бяха преместени преди два месеца. Откритият документ е едва отпреди две седмици. Освен това майорът е носел и графика на караула и списъка с караулните офицери и това е информация само отпреди три дни! Той е пресякъл чешката граница с още десет души и групата им току-що е получила оперативните си заповеди. Заповедите му гласят да атакува базата точно в полунощ в деня, в който получи сигнал за готовност. Освен това е предвиден и сигнал за отбой, в случай че нещо се провали.

— Той е влязъл в страната много преди… — Канцлерът беше изненадан. Цялата история звучеше толкова невероятно.

— Точно така. Всичко се връзва, господин канцлер. По някаква неизвестна причина Иван се готви да нападне Германия. Всичко досега е било измама, целяща да притъпи вниманието ни. Това е пълната стенограма на разпита на Чернявин. Той знае, че са планирани още четири специални операции. Всички данни говорят за планирането на широкомащабна офанзива по границата ни. Поставили сме майора под строга охрана във военната болница в Кобленц. Разполагаме и с видеозапис на признанията му.

— Какви са вероятностите това да е някаква руска провокация? Защо руснаците не са донесли със себе си секретните документи още когато са преминали границата?

— Поради извършената реконструкция на базата Ламмерсдорф на тях им е било необходимо да получат най-точна информация. Както знаете, от миналото лято ние подобряваме мерките за сигурност в комуникационните центрове на НАТО на наша територия и нашите руски приятели сигурно са променяли своите планове за атака. Фактът, че те разполагат с материали, някои от които са само отпреди няколко дни, е изключително тревожен. Що се отнася до начина, по който успяхме да се доберем до нашия човек… — Вебер описа обстоятелствата по инцидента. — Имаме всички основания да вярваме, че произшествието е било истинско, а не провокация. Водачката, някоя си мадам Ан-Мари льо Курт, е агент на модна къща и продава дрехите на някакъв парижки дизайнер, а това не е много вероятно прикритие за съветски шпионин. А и защо им е да организират подобна провокация? Да не би да искат да нападнем ГДР заради това? Първо ни обвиняват, че сме сложили бомба в Кремъл, а след това се опитват да ни провокират? Това просто не е логично. Ние заловихме човек, чиято мисия е да подготви съветската инвазия в Германия, като неутрализира комуникационните връзки на НАТО непосредствено преди започването на военните действия.

— Но да се направи подобно нещо… дори и ако такова нападение действително е планирано…

— Афганистан ни научи, че Съветите са направо маниаци на тема групи за „специални операции“. Мъжете, формиращи тези групи, са изключително добре обучени и изключително опасни. А и планът им е много хитър. Да вземем за пример прикритието под самоличност на евреин. Ако някой полицаи го беше спрял, той можеше да направи невинна забележка за начина, по който германската полиция се държи с евреите. Какво мислите, че би направил някой млад полицай в такъв случай? Вероятно щеше да му се извини и да го пусне по живо по здраво. — Вебер се усмихна тъжно. Тази част от прикритието беше толкова хитро измислена, че той нямаше как да не й се възхищава. — Това, което не са могли да предвидят, е било непредвидимото. Ние излязохме късметлии и трябва да се възползваме от късмета си. Господин канцлер, тези данни трябва незабавно да бъдат предадени на върховното командване на НАТО. Засега сме поставили под наблюдение скривалището на руската група. Вероятно ще трябва да го атакуваме. GSG-913 е готова за мисията, но може би операцията трябва да бъде проведена от сили на НАТО.

— Първо трябва да се срещна с правителството. След това ще говоря с президента на САЩ и главите на останалите натовски държави по телефона.

— Моля да ме извините, господин канцлер, но нямате време за всичко това. С ваше позволение, до един час ще предам на офицера за свръзка на ЦРУ и на британското и френското разузнаване копие от видеокасетата с разпита на съветския майор. Руснаците възнамеряват да ни нападнат. В такъв случай ще бъде по-добре да информираме първо разузнавателните служби, след което можете да говорите с президента и другите политици. Трябва да действаме незабавно, господин канцлер. Това е въпрос на живот и смърт.

Канцлерът се втренчи в бюрото си.

— Съгласен съм, полковник. Какво предлагате да правим с този Чернявин?

Вебер вече се беше погрижил за това.

— Официално ще обявим, че е починал от нараняванията, получени при произшествието. Съобщението за смъртта му ще се появи в телевизионните новини довечера и в утрешните вестници. Ние, разбира се, ще го предоставим на съюзниците си за по-нататъшни разпити. Сигурен съм, че ЦРУ и останалите агенции ще поискат да се срещнат с него преди полунощ.

Канцлерът се загледа през прозореца на кабинета си. Той си спомни как беше изглеждал по време на военната си служба преди четиридесет години — едно уплашено момче, нахлупило каска, която почти закриваше очите му. Историята се повтаряше. Колко ли души щяха да загинат този път?

ЛЕНИНГРАД, РСФСР

Капитанът погледна от мостика към левия борд на кораба си. Влекачите придвижиха последната баржа върху кърмовия асансьор и се отдръпнаха. Асансьорът се издигна на няколко метра и баржата легна върху количката, която беше поставена предварително върху водещи от кърмата до носа релси. Първият офицер на „Юлиус Фучик“ наблюдаваше товаренето от кърмовия пулт за управление на лебедката и предаваше по преносима радиостанция заповедите си на пръснатите по кърмата членове на екипажа. Асансьорът се изравни с нивото на трета товарна палуба, чиято врата се отвори и разкри огромната й площ. Моряците овързаха количката с кабели и ги стегнаха здраво.

С помощта на лебедки баржата беше издърпана до третата, най-долна товарна палуба на кораба. Количката стигна до обозначените за спиране места и водонепроницаемата врата се затвори и се включи осветлението, за да може екипажът да закрепи добре баржата към палубата. „Добра работа“ — помисли си първият офицер. Товаренето беше продължило само единадесет часа, което беше почти рекорд. Той продължи да наблюдава как кърмовата част на кораба се подготвя за отплаване.

— Последната баржа ще бъде прикрепена след тридесет минути — докладва боцманът на първия офицер, който предаде информацията на мостика.

Капитан Херов превключи телефона си така, че да може да разговаря с машинното отделение.

— Готови за отплаване след тридесет минути.

— Слушам. Тридесет минути. — Механикът затвори.

На мостика капитанът се обърна към най-старшия от пасажерите си, генерал от десантни войски, облечен в синята куртка на корабен офицер.

— Как са хората ви?

— Някои вече хванаха морска болест. — Генерал Андреев се разсмя. Хората му бяха докарани на борда в баржите — с изключение на генерала, разбира се и с тонове военна екипировка. — Благодаря, че позволихте на момчетата ми да се разхождат по долната палуба.

— Аз управлявам кораб, а не затвор. Няма да има проблеми, стига да не пречат на екипажа ми.

— Предупредил съм ги — увери го Андреев.

— Добре. След няколко дни ще имаме доста работа за тях.

— Знаете ли, това е първото ми пътуване с кораб.

— Наистина ли? Не се страхувайте, другарю генерал. Пътуването с кораб е много по-безопасно и много по-удобно в сравнение с летенето и парашутните скокове! — капитанът се разсмя. — Корабът е голям и се движи добре дори и с толкова лек товар.

— Лек товар ли? — попита генералът. — На борда ви се намира повече от половината екипировка на дивизията ми.

— Корабът е разчетен с товароподемност над тридесет и пет хиляди тона. Екипировката ви е обемиста, но не тежи чак толкова много. — Това беше нещо ново за генерала, на когото обикновено се налагаше да изчислява превозването на оборудване по въздух.

В трюма се разхождаха повече от хиляда души от 234-ти гвардейски въздушнодесантен полк. Те щяха да останат там, докато „Фучик“ преминеше през Ламанша, като им беше позволено да излизат на чист въздух само за кратко време нощем. Войниците приемаха това с необичайно спокойствие. Дори претъпкани с баржи и екипировка, огромните трюмове бяха много по-големи от военните транспортни самолети, с които ги превозваха обикновено. Моряци от екипажа нареждаха дъски между бордовете на баржите, за да осигурят повече място за спане и за да разкарат войниците от омаслените си работни места. След няколко минути офицерите щяха да преминат през инструктаж за запознаване с корабните системи, като особено голямо внимание щеше да бъде отделено на противопожарните системи. Пушенето на кораба беше строго забранено, но професионалните моряци не можеха да поемат никакви рискове в това отношение. Екипажът на „Фучик“ беше изненадан от смиреното поведение на десантчиците. Матросите със задоволство отбелязаха, че дори и елитни войници като парашутистите можеха да бъдат укротени, ако попаднеха в нова за тях среда.

Три влекача опънаха привързаните към борда на кораба въжета и започнаха да го отдалечават от дока. Когато „Фучик“ беше на достатъчно голямо разстояние от кея, към тях се присъединиха още два, които започнаха да избутват носа така, че да го насочат към открито море. Генералът наблюдаваше как капитанът направлява процедурата, тичайки от единия край на мостика до другия, следван от един младши офицер, и издавайки заповеди в движение. Капитан Херов наближаваше шестдесетте и беше прекарал повече от две трети от живота си в открито море.

— Рулят в средата! — заповяда капитанът. — Бавен напред.

Генералът забеляза, че кормчията изпълни и двете команди за по-малко от секунда. „Не е зле“ — помисли си той, припомняйки си киселите забележки, които беше чувал за екипажите на търговските кораби. Капитанът се приближи към него.

— Най-трудното вече е зад нас.

— И това се дължи само на вас — отвърна генералът.

— И още как! Проклетите влекачи се управляват от пияници и те постоянно повреждат корабите. — Капитанът се приближи до картата. „Добре, до Балтийско море имаме прав канал с постоянна дълбочина.“ Сега можеше да се поотпусне малко. Той седна на капитанския стол на мостика. — Чай!

Един стюард се появи моментално с поднос и чаши.

— Нямате ли алкохол на борда? — изненада се Андреев.

— Не, освен ако вашите хора не са си внесли, другарю генерал. Съхраняването и употребата на алкохол на моя кораб са забранени.

— Така е. — Първият офицер се присъедини към двамата. — На кърмата всичко е обезопасено. Специалната команда е готова. Часовите са по местата си. В момента провеждаме инспекция на палубата.

— Инспекция на палубата?

— В началото на всяка смяна на постовите обикновено проверяваме дали няма отворени люкове, другарю генерал — обясни първият офицер. — Заради вашите хора ще правим такава проверка на всеки час.

— Вие какво, да не би да не вярвате на бойците ми? — обиди се генералът.

— А вие щяхте ли да ни се доверите, ако се намирахме на борда на някой от вашите самолети? — запита го в отговор капитанът.

— Прав сте, разбира се. Моля за извинение. — Андреев разбра, че пред него стои истински професионалист. — Можете ли да отделите няколко души, които да инструктират младшите ми офицери и сержанти какво трябва да правят?

Първият офицер извади няколко листа от джоба си.

— Занятията започват след три часа. След две седмици хората ви ще бъдат истински моряци.

— Най-много се тревожим за отстраняването на повредите — каза капитанът.

— И това ви тревожи?

— Разбира се. Мисията ни е опасна, другарю генерал. Освен това, бих искал да знам какво могат да направят хората ви за защитата на кораба ми.

Генералът не беше мислил по този въпрос. По съображения за сигурност цялата операция беше планирана твърде набързо и това изобщо не го радваше, защото войниците му не бяха имали възможността да бъдат обучени за задълженията си на борда. Е, че коя ли операция можеше да бъде подготвена идеално?

— Командирът ми по противовъздушна отбрана ще се срещне с вас, когато пожелаете. — Той замълча за малко. — На какви повреди може да устои корабът ви, без да бъде потопен?

— Това не е военен кораб, другарю генерал. — Херов се усмихна загадъчно. — Вие обаче сигурно сте забелязали, че почти целият ни товар се помещава в стоманени баржи. Баржите имат стоманени стени с двойна дебелина, като помежду им е оставено разстояние от един метър. Това може да се окаже дори по-добро от херметизацията на боен кораб. Все пак се надявам да не ни се налага да разберем дали съм бил прав. Най-много съм загрижен за възможността от избухването на пожар. Повечето от корабите, потопени по време на война, биват унищожени от пожари. Ако успеем да създадем ефективна противопожарна система, вероятно ще можем да оцелеем след едно, а може би дори и три ракетни попадения в корпуса.

Генералът кимна замислено.

— Хората ми ще бъдат на ваше разположение, когато пожелаете.

— Ще ми трябват веднага щом излезем от Ламанша. — Капитанът стана и отново се вгледа в картата. — Съжалявам, че не можем да ви предложим забавно пътуване. Може би на връщане.

Генералът вдигна чашата с чая си.

— Пия за това, другари. Хората ми са на ваше разположение по всяко време. За успеха!

— Да. За успеха! — капитан Херов вдигна своята чаша и почти съжали, че в нея има чай, а не водка. Той беше готов. Не му се беше отдавал случай да служи пряко на държавата, откакто на младини беше отслужил военната си повинност на миночистачи. Беше твърдо решен да доведе мисията си докрай.

КОБЛЕНЦ, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

— Добър вечер, майоре. — Шефът на бюрото на ЦРУ в Бон седеше заедно с британския и френския си колега и двама преводачи в една стая на добре охраняваното крило на военната болница. — Искате ли да си поговорим за Ламмерсдорф? — Германците не знаеха, че англичаните имаха досие за дейността на майор Чернявин в Афганистан, в което имаше и една снимка, на която можеше да бъде различено лицето на този човек, когото муджахидините бяха нарекли Дяволът от Кандахар. Разпитът се водеше от генерал Жан-Пиер дьо Вил от френската разузнавателна служба DGSE, тъй като той говореше руски най-добре. Чернявин беше сломен. Единственият му опит за съпротива беше задушен от записа на признанията, които беше направил под въздействието на наркотиците. Разбрал, че сънародниците му го смятат за мъртъв, майорът повтори онова, което разузнавачите в стаята вече знаеха, но искаха да чуят лично. Три часа по-късно към три западноевропейски столици бяха изпратени телеграми светкавица, а представителите на трите разузнавателни служби вече подготвяха материалите, които щяха да изпратят на колегите си в останалите страни членки на НАТО.

Загрузка...