Операция „Червена буря“

Глава тридесет и четвърта Опипване на почвата

07:00 беше малко рано за Джери О’Мали. Той спеше на долната койка в каюта за двама — вторият му пилот заемаше горната койка — и първото му съзнателно действие беше да вземе три аспирина и да седне на койката си. „Ако не беше трагично, щеше да бъде смешно — помислили той. — Чукът“ Той имаше чувството, че този чук се намира в главата му. „Не — поправи се той, — в главата ми има потопяем хидролокатор, настроен на автоматично търсене.“ Въпреки това, миналата нощ той беше направил нещо, което в младостта му бяха наричали „милосърдието на ефрейтора“, и това оправдаваше страданията му сега. Той даде на аспирините десет минути да се разтворят в кръвта му и отиде да се изкъпе. Комбинацията от студена, а след нея гореща вода, проясни съзнанието му.

Каюткомпанията беше пълна, но вътре беше тихо. Офицерите се бяха събрали на групички според възрастта си и си говореха шепнешком. Младите офицери никога не бяха виждали истинско сражение и смелостта, с която бяха напуснали Сан Диего преди няколко седмици, вече бе заменена от реалността на мисията, която ги очакваше. Кораби биваха потапяни всеки ден. Хора, които бяха познавали, бяха мъртви. За тези хлапета страхът от неизвестното беше много по-ужасяващ от техническите страни на сражението, за които те бяха подготвени. О’Мали можеше да прочете по лицата им безмълвните въпроси, на които само времето можеше да даде отговор. Те или щяха да се научат да оцеляват, или нямаше. За Джери в сражението нямаше никакви тайни. Той знаеше, че също ще се страхува, както и че щеше да се опита да направи всичко възможно, за да забрави за страха. Нямаше смисъл да си мисли за него. Той и без това щеше сам да дойде, при това твърде скоро.

— Добро утро, старпом!

— Добро утро, Джери. Тъкмо щях да търся шкипера.

— Той има нужда от сън, Франк. — Пилотът беше изключил будилника на Морис, преди да излезе от каютата му. Ърнст разбра какво имаше предвид О’Мали.

— Е, ние всъщност нямаме нужда от него преди единадесет.

— Знаех си, че си добър старпом, Франк. — О’Мали се запита дали да пие кафе или сок. Плодовото питие нямаше някакъв определен вкус и тази сутрин беше от оранжевото. На О’Мали му харесваше червеното, а не оранжевото. Той си наля кафе.

— Наглеждах учението за зареждане на торпеда миналата нощ. Подобрихме рекорда си с цяла минута, при това на тъмно.

— Звучи ми добре. Кога е инструктажът?

— В четиринадесет-нула-нула, в един театър на две преки оттук. Ще присъстват капитаните, старшите помощници и някои подбрани офицери. Предполагам, че и ти ще искаш да дойдеш.

— Да.

Ърнст снижи гласа си.

— Сигурен ли си, че капитанът е добре? — На корабите нищо не оставаше скрито.

— Той е участвал в бойни операции непрекъснато още от първия ден на проклетата бъркотия. Имаше нужда да се поотпусне малко според една стара морска традиция — тук той повиши глас — и е срамота, че всички тези момченца са твърде малки, за да участват в такова нещо! Никой ли не се е сетил да купи вестник? Сезонът на Националната футболна лига започна, а тук няма и един вестник! Каква е тази каюткомпания, по дяволите!

— Никога досега не бях срещал динозавър — каза шепнешком един млад офицер.

— Ще свикнеш — увери го мичман Ралстън.

Двата дни почивка дойдоха добре на всички. Сержант Никълс вече ходеше почти нормално с ранения си глезен, а американците, които бяха започнали да приемат рибата с определено отвращение, се нахраниха с допълнителните порциони, които им бяха донесли британските морски пехотинци.

Едуардс огледа хоризонта за пореден път. Движението привлича автоматично човешкото око, а тя се движеше. Трудно му беше да не гледа. „В действителност — каза си Едуардс не е възможно да стоиш на пост, без да се оглеждаш.“ Тя смяташе, че това е смешно. Техните спасители — Едуардс не беше толкова наивен, че да ги смята за такива — бяха донесли и сапун. Едно езерце на половин миля от укритието им на хълма беше определено за място за къпане. В една вражеска страна никой не се отдалечаваше толкова много сам и съвсем естествено на лейтенанта му се беше паднала задачата да я придружава, както и тя да придружава него. Да я пази със зареден автомат, докато се къпеше, му изглеждаше абсурдно, дори и с всичките тези руснаци на острова. Докато тя се обличаше, той забеляза, че раните й бяха почти заздравели.

— Свърших, Майкъл. — Те нямаха кърпи, но това беше твърде ниска цена за удоволствието да се почувстват хора отново. Тя се приближи към него. Косата й беше мокра, а изражението й дяволито. — Карам те да се чувстваш неловко. Съжалявам.

— Не си виновна. — Невъзможно му беше да й се сърди.

— Бебето ме прави дебела — каза тя. Майк не виждаше разлика, но пък в крайна сметка не неговата фигура се променяше.

— Изглеждаш добре. Съжалявам, че гледах, когато не трябваше да гледам.

— Че какво лошо има в това?

Едуардс за сетен път не знаеше какво да каже.

— Ами, след… след онова, което се случи с теб, искам да кажа, ти вероятно не искаш няколко непознати мъже да стоят край теб и да те гледат, докато си, ъъ, гола.

— Майкъл, ти не си като онези. Знам, че никога няма да ме нараниш. Дори и след всичко, което те направиха с мен, ти казваш, че съм красива — когато аз дебелея.

— Вигдис, със или без бебето, ти си най-красивото момиче, което съм срещал. Ти си силна и храбра. — „И аз мисля, че те обичам, но ме е страх да ти го кажа.“ — Ние просто се запознахме в лош момент и това е всичко.

— За мен моментът си беше много хубав, Майкъл. — Тя го хвана за ръката. Вече се усмихваше често и усмивката й беше нежна и приятелска.

— Докато ме познаваш, всеки път, когато си помислиш за мен, ще си спомняш за онзи… руснак.

— Да, Майкъл, ще си го спомням. Аз си спомням, че ти ми спаси живота. Аз пита сержант Смит. Той казва, ти имаш заповеди да не се приближаваш до руснаци, защото е много опасно за теб. Той казва, ти идваш заради мен. Тогава дори не ме познаваш, но идваш.

— Направих каквото трябваше. — Сега той се усети, че държи и двете й ръце. Какво трябваше да й каже? „Скъпа, ако някога успеем да се измъкнем живи оттук… това звучи като реплика от глупав филм.“ Едуардс отдавна беше забравил какво е да бъдеш на шестнадесет години, но сега стеснителността, която тровеше юношеството му, се завръщаше с пълна сила. Като ученик Майк не беше точно царят на свалячите в гимназия Ийстпойнт. — Вигдис, аз не съм много добър в тези неща. Със Сенди беше различно. Тя ме разбираше. Не знам как да говоря с момичетата по дяволите, не знам дори как да говоря с хора. Аз правя метеорологични карти и си играя с компютри, но обикновено изпивам по няколко бири, преди да се осмеля да кажа…

— Знам, че ме обичаш, Майкъл. — Очите й блестяха, докато разкриваше тайната.

— Ами, да.

Тя му подаде сапуна.

— Време е и ти да се изкъпеш. Няма да гледам много.

Майор Сергетов подаде бележките си. Съветските сили бяха успели да прекосят Лайне на още едно място — при Гронау, на петнадесет километра северно от Алфелд, — и сега в настъплението срещу Хамелн участваха шест дивизии, докато други се опитваха да разширят пробива. Въпреки това настъплението не вървеше много добре. В тази част на страната имаше относително малко пътища, а пътищата, които Съветите контролираха все още, бяха подложени на жестоки въздушни и артилерийски атаки, които изцеждаха силите на колоните много преди да успеят да влязат в бой.

Онова, което беше започнало като опит на три мотострелкови дивизии да отворят коридор за една танкова дивизия, се беше превърнало в настъпление на цели две съветски армии. Там, където преди бяха срещали отпор само от две разбити германски бригади, сега имаше жива стена от части на почти всички страни, членки на НАТО. Алексеев се ядосваше за пропуснатите възможности. Как ли щяха да се развият събитията, ако дивизионната артилерия не беше засипала мостовете с ракети? Дали тогава щеше да успее да стигне до Везер само за един ден, както беше планирал? „Това е вече минало“ — напомни си Паша. Той погледна информацията за наличностите от гориво.

— Един месец?

— При сегашните оперативни темпове, да — каза мрачно Сергетов. — И за да го имаме, осакатихме цялата си национална икономика. Баща ми пита дали не можем да намалим разходите на фронта…

— Разбира се — избухна генералът. — И да загубим тази война! Това ще спести от ценното му гориво!

— Другарю генерал, вие поискахте да ви предоставя точна информация и аз го направих. Баща ми успя да ми предаде и това. — Младежът извади някакъв документ от палтото си. Това беше разузнавателен доклад на КГБ от десет страници с гриф „САМО ЗА ЧЛЕНОВЕ НА ПОЛИТБЮРО“. — Много интересно четиво. Баща ми пожела да ви напомня за риска, на който се излага, като ви предоставя този документ.

Генералът четеше бързо и обикновено не показваше много емоции. Западногерманското правителство беше установило пряк контакт със съветското чрез посолствата на двете страни в Индия. Предварителните дискусии бяха върху възможността да се постигне някакво споразумение. Оценката на КГБ беше, че тази стъпка показва политическото разцепване на НАТО и вероятно показва проблеми със запасите на противника. Следваха две страници с графики и твърдения за повредени натовски кораби, плюс анализ на изразходваните от НАТО боеприпаси. КГБ беше изчислило, че запасите на НАТО са спаднали до необходимите за две седмици, въпреки всички доставки, които врагът беше получил досега. Нито една от страните не беше произвела достатъчно боеприпаси и гориво, за да поддържа силите си.

— Баща ми смята, че тези данни за германците са извънредно важни.

— Възможно е — каза предпазливо Алексеев. — Те няма да отслабят съпротивата си, докато политическите им лидери се опитват да постигнат приемливо споразумение, но ако ние им направим приемливо предложение и успеем да ги отделим от НАТО, то нашата цел ще бъде постигната и ние спокойно ще можем да завземем Персийския залив. Какво предложение ще направим на германците?

— Това още не е решено. Германците са поискали от нас да се изтеглим зад границите отпреди войната, като окончателните условия ще бъдат уточнени на по-официално равнище с международно посредничество. Изтеглянето им от НАТО зависи от окончателните условия на договора.

— Не е приемливо. Ние не получаваме нищо. Чудя се защо ли изобщо преговарят?

— Очевидно в тяхното правителство е имало големи несъгласия заради преместването на цивилното население и унищожаването на икономическите активи.

— О! — Икономическите последствия от войната за Германия изобщо не интересуваха Алексеев, но германското правителство наблюдаваше как работата на две поколения се разрушаваше от съветските експлозиви. — Но защо това не ни беше казано?

— Политбюро смята, че новината за възможно постигане на споразумение ще се отрази неблагоприятно върху понататъшния натиск срещу германците.

— Идиоти. Тази информация ни показва какво трябва да атакуваме!

— Същото каза и баща ми. Той иска вашето мнение за всичко това.

— Предайте на министъра, че не виждам никакви признаци на отслабване на съпротивата на НАТО на фронтовата линия. Германският боен дух в частност е все още висок. Те се съпротивляват навсякъде.

— Правителството им може да е започнало преговорите, без да уведоми армията. Ако се опитват да минат зад гърба на съюзниците си от НАТО, защо тогава да не подминат и върховното командване на въоръжените си сили? — предложи Сергетов. В крайна сметка, в неговата родина това ставаше постоянно…

— Това е едната възможност, Иван Михайлович. Но има и друга. — Алексеев погледна отново документа. — Всичко това може да е една голяма измама.

Инструктажът беше проведен от един капитан. Докато той говореше, капитаните на ескортните кораби и техните старши помощници прелистваха раздадените им материали като гимназисти в Деня на Шекспир.

— Външните хидролокаторни постове ще бъдат разположени по оста на заплаха тук. — Капитанът посочи с показалката си към една схема. Фрегатите „Рубен Джеймс“ и „Батълакс“ щяха да бъдат отдалечени на почти тридесет мили от формацията. Това ги оставяше извън покритието на зенитно-ракетните комплекси на останалите кораби. Те разполагаха със свои зенитни ракети, но нямаше да могат да разчитат на помощ от останалите. — През по-голямата част от пътуването ще разполагате с поддръжка от SURTASS. В момента корабите се предислоцират. Можем да очакваме подводни и въздушни атаки от страна на Съветите. За да се справим с въздушната заплаха, самолетоносачите „Индипендънс“ и „Америка“ ще осигуряват поддръжка на конвоя. Новият кръстосвач от клас „Егида“ — „Бънкър Хил“ — също ще пътува с конвоя. Освен това, ВВС ще отстранят съветския спътник за океанско радарно разузнаване по време на следващото му преминаване, около дванадесет-нула-нула часа Зулу утре.

— Браво! — отбеляза капитанът на един ескадрен миноносец.

— Господа, ще охраняваме общо два милиона тона оборудване, плюс една пълна бронирана дивизия, съставена от запасняци и формации на Националната гвардия. Без да се броят материалните запаси, това са доставки, които ще позволят на НАТО да продължи да се бие в продължение на три седмици. Този конвой трябва да стигне до местоназначението си.

— Въпроси? Няма ли? Добре, тогава ви желая успех.

Театърът се изпразни и офицерите минаха покрай въоръжената охрана и излязоха на огряната от слънцето улица.

— Джери? — каза тихо Морис.

— Да, капитане? — Пилотът си сложи авиаторските слънчеви очила.

— За снощи…

— Капитане, миналата нощ ние и двамата пихме твърде много, и честно казано, аз не си спомням почти нищо. След шест месеца може би можем да определим какво стана снощи. Добре ли спахте?

— Почти дванадесет часа. Будилникът ми не се включи.

— Може би трябва да го смените. — Те минаха покрай бара, където бяха предната вечер. Двамата погледнаха заведението и се разсмяха.

— Пак се завръщаме в морето, приятели! — Дъг Перин се присъедини към тях.

— Само недей да правиш оня номер с приближаването на кораба си до врага — предложи О’Мали. — Това е опасно.

— Твоята работа е да държиш копелетата далеч от нас, Джеро. Ще се справиш ли?

— Ще бъде по-добре за него да се справи — отбеляза насмешливо Морис. — Не ми се иска да разбера, че той е голям само на приказки!

— Тук си имаме много готина компания — каза ядосано пилотът. — Значи, аз си летя сам-самичък, намирам някаква проклета подводница, давам я на Дъг и какво получавам в замяна?

— Това е проблемът на всички летци. Ако на всеки пет минути не им повтаряш колко са велики, те изпадат в депресия — каза усмихнато Морис. Ед вече не беше човекът, който едва си бе отворил устата на вечерята миналата вечер. — Дъг, имаш ли нужда от нещо, което може да е на борда?

— Може би няма да е зле да си разменим малко храна?

— Няма проблем. Изпрати артелчика си. Сигурен съм, че ще успеем да уредим нещо. — Морис погледна часовника си. — Остават още три часа до отплаването. Хайде да си вземем по един сандвич и да обсъдим някои неща. Имам една идея как да заблудим съветските бомбардировачи, която искам да ви изложа…

Три часа по-късно два влекача „Моран“ изтеглиха фрегатите от кейовете им. „Рубен Джеймс“ се движеше бавно през мръсната вода, включил турбинните си двигатели на мощност, която му осигуряваше скорост от шест възела. О’Мали наблюдаваше процедурата от дясната седалка на хеликоптера си. Неговата работа беше да внимава за вероятна руска подводница на изхода на пристанището, въпреки че четири патрулни самолета „Орион“ непрекъснато прочесваха зоната. Подводницата, която бяха унищожили преди два дни, вероятно беше изпратена със задачата да проследи конвоя, след което да подаде указания на съветските бомбардировачи и най-накрая сама да се приближи до конвоя и да го нападне. Подводницата беше унищожена, но това не означаваше, че отплаването на конвоя е тайна. В Ню Йорк живееха осем милиона души и все някой от тях седеше на балкона си с бинокъл в ръце и каталогизираше корабите по вид и брой. Този човек щеше да направи един съвсем обикновен телефонен разговор и данните щяха да бъдат в Москва само след няколко часа. Други подводници щяха да се приближат към конвоя. Още щом излезеха от наземното въздушно покритие, съветските разузнавателни самолети щяха да започнат да ги търсят, следвани от въоръжените с ракети „Бекфайър“.

„Толкова много кораби“ — помисли си Морис. Те преминаха край редица контейнеровози, натоварени с танкове, бойни машини и бойци на цяла бронирана дивизия. Други бяха натоварени с контейнери, които можеха да бъдат разтоварени върху камиони за незабавно изпращане на фронта, като съдържанието им беше записано в компютър, за да се осигури бързата им доставка до местоназначението. Ед се сети за излъчваните по телевизията репортажи за сухопътните сражения в Германия. Точно затова беше всичко. Мисията на флота беше да задържи морските пътища отворени, за да бъдат доставени инструментите, от които бойците в Германия имаха нужда. Корабите трябваше да преминат през океана.

— Как върви? — попита Калоуей.

— Не е зле — отговори Морис на репортера. — Имаме перкови стабилизатори и корабът не се клати много. Ако имате някакъв проблем, нашият санитар може би ще измисли нещо. Не се срамувайте да го питате.

— Ще се опитам да не ви преча.

Морис кимна приятелски на журналиста на „Ройтерс“. Той се беше обадил само един час преди да пристигне, но, както изглежда, беше професионалист, или поне имаше достатъчно голям опит, за да опакова всичките си вещи само в една чанта. Журналистът получи последната празна койка в офицерските помещения.

— Адмиралът ви твърди, че сте един от най-добрите му капитани.

— Предполагам, че скоро ще разберем дали е бил прав — отвърна Морис.