Операция „Червена буря“

Глава тридесет и втора Нови имена, нови лица

— Добро утро, Ед. — Командващият Американския надводен флот в Атлантическия океан седеше зад бюро, покрито с телеграми, които, изглежда, бяха подредени по купчинки. Какво ти утро — беше един часът след полунощ. Морис не бе напускал Норфолк, откакто бе пристигнал призори предишния ден. Ако се върнеше у дома, трябваше отново да си легне…

— Добро утро, сър. Какво мога да направя за вас? — На Морис не му се сядаше.

— Искаш ли да се върнеш на вода? — попита COMNAVSURFLANT без заобикалки.

— С какво?

— Капитанът на „Рубен Джеймс“ е получил спукване на язва. Докараха го тази сутрин. Корабът му трябва да пристигне след един час с останалите от Тихоокеанския флот и ще бъде прикрепен за охрана на конвой. В момента един голям конвой се събира в пристанище Ню Йорк. Осемдесет кораба, всичките бързи, всичките големи, натоварени с тежко оборудване за Германия. Конвоят ще отплава след четири дни с американо-британски ескорт, като ще му бъде осигурена и авионосна поддръжка. „Рубен Джеймс“ ще остане в пристанището само колкото е необходимо да бъде натоварен с боеприпаси и провизии. Тази вечер ще отплава за Ню Йорк заедно с британския кораб „Батълакс“. Искам да поемеш командването на „Рубен Джеймс“, ако, разбира се, си готов. — Адмиралът се вгледа внимателно в Морис. — Корабът е твой, стига да го искаш. Искаш ли го?

— Личните ми вещи са все още на „Фарис“ — Морис се опитваше да печели време. Искаше ли наистина да се върне в морето?

— Вече са опаковани и са на път, Ед.

Морис си помисли, че имаше достатъчно хора, които можеха да се справят със задачата. Оперативният щаб, с който беше работил от пристигането си в Норфолк, беше пълен с мъже, които не биха пропуснали подобна възможност. „Дали да се върна обратно в морето и отново да се изправя пред възможността да загубя кораба си, или да се връщам всяка вечер в една празна къща, за да сънувам един и същ кошмар?“

— Ако ме искате, ще поема кораба.

Зад дърветата на северния хоризонт се виждаха отблясъците от артилерийския огън. Гръмотевиците изобщо не преставаха. От Алфелд до дивизионния команден пункт се стигаше само за петнадесет минути. Поради три въздушни атаки и двадесет отделни артилерийски баража пътуването дотам се беше превърнало в кошмар, който бе продължил до здрачаване, че и след това.

Фронтовата щабквартира на 20-а танкова дивизия сега беше превърната в команден пункт за цялото настъпление срещу Хамелн. Генерал-лейтенант Береговой, който бе заел мястото на Алексеев, сега беше командир на 20-а танкова и командир на оперативно-маневрената група. Идеята за създаването на ОМГ беше една от най-ценните предвоенни съветски идеи. „Дръзкият натиск“ трябваше да отвори коридор в тила на врага, който трябваше да бъде оползотворен от оперативно-маневрената група, която трябваше да се втурне в коридора, за да завладее важни икономически или политически цели. Алексеев стоеше, опрял гръб в някаква бронирана машина, и гледаше на север към мигащите очертания на гората. „Още едно нещо, което не се разви според плана — помисли си той. — Като че ли можехме да очакваме НАТО да действа съгласно нашите планове!“

Над главата му се появи жълта светкавица. Алексеев премигна, за да оправи зрението си, и видя как огненото кълбо се превръща в комета, която се устреми към земята и падна на няколко километра от него. „Наш или техен?“ — запита се той. Още един обещаващ живот беше прекъснат от ракета. Сега избиваха младежите с роботи. „Кой е казал, че човечеството използва технологията за полезни цели?“

Той се бе подготвял за това цял живот. Четири години в офицерското училище. Трудното начало като младши офицер, повишаването му в командир на рота. Още три години във Военната академия „Фрунзе“ в Москва, когато вече се беше утвърдил като изгряваща звезда. След това бе дошло командването на батальон. Завръщане в Москва в Генералщабната академия „Ворошилов“. Най-добрият от курса си. Командир на полк, след това и на дивизия. „И всичко само за да участвам в това?“

Под дърветата на около петстотин метра от него се намираше полева болница и вятърът донасяше до командния пункт писъците на ранените. Това нямаше нищо общо с филмите, които бе гледал на младини — и които все още гледаше. Ранените трябваше да страдат мълчаливо, с достойнство, докато пушат цигари, дадени им от отрудени санитари, и чакат реда си да бъдат обслужени от храбри хирурзи и красиви медицински сестри. „Шибана лъжа, всичко е една голяма шибана лъжа“ — каза си мислено той. Професията, за която се бе подготвял цял живот, не беше нищо друго, освен организирано масово убийство. Той изпращаше момчета с лунички по лицата в местност, осеяна със стомана и напоена с кръв. Изгарянията бяха най-лошите. Танковите екипажи, които успяваха да се измъкнат от своите машини със запалени дрехи — те никога не преставаха да пищят. Онези, които загиваха от шока или от пистолета на някой състрадателен офицер биваха заменяни от нови. Късметлиите, които стигаха до разпределителните пунктове за ранените, откриваха, че санитарите са твърде заети да предлагат цигари, а лекарите едва си стояха на краката от изтощение.

Огромният му тактически успех край Алфелд все още не беше довел до нищо и дълбоко в себе си той се чудеше дали изобщо щеше да доведе до нещо, след като бе затрил живота на толкова младежи не за нещо друго, а за някакви си думи, написани в учебник от хора, които правеха всичко възможно, за да забравят ужасите, които бяха причинили и преживели.

„Да не би да започваш да се съмняваш, Паша? — запита се мислено той. — А какво ще кажеш за онези четирима полковници, които осъди на разстрел? Не е ли малко късно да откриваш угризенията, а?“ Само че този път не ставаше дума за игра по карта или за учение в Шпола, нито пък за няколко рутинни инцидента по време на учение. Едно беше ротният командир да разбере всичко това, след като бе следвал заповедите на началниците си, но съвсем друго беше човекът, който издаваше заповедите, да види какви са резултатите от тях.

„Нищо не е толкова ужасно, колкото една спечелена битка — освен една загубена битка“ — припомни си Алексеев цитата от коментарите на Уелингтън за битката при Ватерло — една от двата милиона книги в библиотеката на академията „Фрунзе“. Това със сигурност не беше мисъл, написана от руски генерал. Защо ли изобщо му бяха позволили да прочете подобно нещо? Ако войниците можеха да прочетат повече такива забележки и по-малко мисли за славата, какво щяха да направят тогава, ако техните политически господари им наредяха да настъпят срещу врага? „Хайде сега — каза си генералът — това е твърде радикална идея…“ Той уринира срещу едно дърво и се върна в командния пункт.

Береговой се беше надвесил над картата. Алексеев се зачуди какво ли си мислеше генералът — един добър човек и отличен войник — за всичко това.

— Другарю, белгийската бригада току-що се появи отново и атакува левия ни фланг. Успяха да изненадат два полка, които се придвижваха към нови позиции. Там имаме сериозен проблем.

Алексеев се приближи до Береговой и разгледа с какви части разполагаха. НАТО упорито не искаше да реагира според плановете. Атаката беше започнала на мястото, на което се срещаха двете дивизии, от който едната беше изтощена, а втората — със свежи сили, но все още незакалена в боя. Един лейтенант премести няколко брояча. Съветските полкове се оттегляха.

— Задръжте резервния полк на място — заповяда Алексеев. — Придвижете този полк на северозапад. Ще се опитаме да завземем фланга на белгийците, докато се приближават към това кръстовище. — Професионализмът у войника не се губи лесно.

— Е, ето го. — Едуардс подаде бинокъла на сержант Смит. Хвамсфьордур беше все още далеч. За първи път го бяха видели от върха на висок две хиляди фута хълм. Една река под тях водеше до фиорда, който се намираше на повече от десет мили. Всички се бяха снишили, защото се страхуваха, че силуетите им могат да се откроят на фона на залязващото слънце зад тях. Едуардс сглоби радиопредавателя.

— Кучкарник, тук Хрътка. Виждаме целта. — Едуардс знаеше, че е тъпо да казва това. Хвамсфьордур беше дълъг почти тридесет мили, а в най-широката си част достигаше десет мили.

Човекът в Шотландия беше впечатлен. През последните десет часа групата на лейтенанта беше изминала петнадесет километра.

— В каква форма сте?

— Ако искаш да продължим по-нататък, приятел, това радио може да откаже да работи.

— Разбрано, приех това. — Майорът се опита да не се разсмее. — Къде точно се намирате?

— На около пет мили източно от кота 578. Сега, когато вече пристигнахме, защо не ни кажете причината да сме тук? — предложи Едуардс.

— Ако забележите каквото и да е, повтарям, каквото и да е, раздвижване на руснаците, искаме да знаем за това незабавно. Ако някой руснак реши да се изпикае до някаква скала, ние искаме да знаем за това. Ясно ли е?

— Прието. Искате размера в инчове. Засега не виждаме руснаци. Вляво от нас има някакви руини, а надолу по реката се вижда някаква ферма. И на двете места не се забелязва движение. Има ли определено място, на което искате да отидем?

— Работим по този въпрос. Засега не мърдайте. Намерете си добро скривалище и стойте там. Как сте с храната?

— Имаме риба за един ден, но виждаме едно езеро, където можем да си наловим още. Помниш ли, ти ми каза, че ще изпратиш няколко пици, Кучкарник? Точно сега бих убил човек за една. С пеперони и лук.

— Рибата е добра храна за вас, Хрътка. Сигналът ви отслабва. Трябва да помислите за батериите си. Нещо друго за отбелязване?

— Отрицателно. Ще се обадим, ако забележим нещо. Край. — Едуардс изключи захранването. — Пристигнахме си у дома, момчета!

— Това е добра новина, шкипер — разсмя се Смит. — И къде е това у дома?

— От другата страна на онази планина се намира Будхардалур — каза Вигдис. — Чичо Хелги живее там.

„Там вероятно ще можем да се нахраним както трябва — каза си Едуардс. — Може би ще има малко агнешко, няколко бири или нещо по-силно, а и легло… истинско, меко легло с чаршафи и с онези хубави юргани, които използват в тази страна. И баня с гореща вода за бръснене. И паста за зъби.“ Едуардс усещаше, че вони. Те се опитваха да се измият в потоците, когато можеха, но в повечето случаи не можеха. „Воня като пръч — помисли си Едуардс. — Каквото и да означава това. Но ние вървяхме толкова дълго, за да направим подобна глупост.“

— Да подсигурим мястото, сержант.

— Слушам, шкипер. Роджърс, лягай долу. Гарсия, с теб поемаме първото дежурство. Четири часа. Ти застани на онова възвишение там, а аз ще отида вдясно. — Смит се изправи и погледна Едуардс. — Хубаво е, че най-после ще можем да си починем малко, шкипер.

— Звучи ми добре. Ако видиш нещо важно, сритай ме. — Смит кимна и се отдалечи на стотина ярда.

Роджърс вече беше полузаспал, положил глава върху сгънатото си яке. Автоматът беше поставен върху гърдите му.

— Тук ли ще останем? — попита Вигдис.

— Много искам да се запозная с чичо ти, но в този град може да има руснаци. Как си?

— Изморена.

— Колкото нас ли? — попита той ухилено.

— Да, колкото вас — призна момичето. Тя легна на земята до лейтенанта. Беше мръсна. Вълненият й пуловер беше разкъсан на няколко места, а ботушите й бяха толкова изпокъсани, че едва ли можеха да бъдат поправени. — Какво ще стане с нас сега?

— Не знам. Въпреки това, ние бяхме изпратени тук с някаква цел.

— Но никой не ви казва каква е тя! — възрази момичето.

„Е, това вече е интелигентно наблюдение“ — помисли си Едуардс.

— А може би ти казват, но ти не ни казваш? — попита Вигдис.

— Не, и на мен не ми казват нищо.

— Защо се случва всичко това, Майкъл?

— Не знам.

— Но ти си офицер. Трябва да знаеш. — Вигдис се повдигна на лакти. Тя изглеждаше искрено удивена. Едуардс се усмихна. Единствените въоръжени сили на Исландия бяха полицейските. Островът представляваше едно истинско Кралство на Мира и не разполагаше с армия. Няколко малки въоръжени кораба за защита на риболовците и полицейският корпус бяха всичко, от което страната се нуждаеше, за да поддържа реда. Войната беше променила всичко това. Въпреки че нямаше армия и флот, Исландия не беше нападана в продължение на хиляда години. Сега това се беше случило само защото островът се бе оказал на пътя на воюващите страни. Лейтенантът се зачуди дали Исландия щеше да бъде нападната, ако НАТО нямаше база в Кефлавик. Разбира се, че не! Ама че идиот беше, нали сам бе видял колко готини хорица са руснаците! Със или без база на НАТО, Исландия се намираше на пътя им. Но защо, по дяволите, се бе случило всичко това?

— Вигдис, аз съм метеоролог и прогнозирам времето за ВВС. — Това само я обърка още повече.

— Не войник? Не, ъъ, морски пехотинец?

Майк поклати глава.

— Аз съм офицер от американските ВВС, но не съм войник като сержанта. Моята работа е по-различна.

— Но ти ми спаси живота. Ти си войник.

— Да, предполагам, че съм — по неволя.

— Когато всичко това свърши, какво ще правиш? — Сега в очите й се четеше жив интерес.

— Всяко нещо с времето си. — Той мислеше за часове, а не за дни напред. „Какво ще правим, ако оцелеем? Не мисли за това. Оцеляването стои на първо място. Ако започнеш да си мислиш за онова, което ще стане «след войната», няма да оцелееш.“ — Твърде съм уморен, за да мисля за това. Нека да поспим малко.

Тя не искаше. Лейтенантът знаеше, че тя искаше да разбере неща, които той не бе обмислял съзнателно, но тя бе по-уморена, отколкото си признаваше, и след десет минути вече спеше. Досега Майк не беше забелязал, че Вигдис хърка. Това не беше някаква порцеланова кукличка, а жив човек. Тя си имаше своите силни и слаби страни, своите добри и лоши страни. Лицето й беше като на ангел, но тя все пак беше забременяла. „И какво от това?“ — помисли си Едуардс. Храбростта й бе по-голяма от красотата й. Тя беше спасила живота му, когато онзи хеликоптер се беше приближил до тях. Никой мъж не би се справил по-добре в такава ситуация.

Лейтенантът си наложи да се отпусне и да заспи. Не можеше да мисли за такива неща. Първо трябваше да оцелее.

— Ами ако районът е чист? — попита майорът. Той всъщност не беше очаквал, че Едуардс и групата му ще стигнат толкова далеч, не и като се имаше предвид, че на острова бяха разположени осем хиляди съветски войника. Косата му настръхваше всеки път, когато си помислеше за петимата, които се придвижваха през пустата, скалиста земя, а над тях кръжаха съветски хеликоптери.

— Около полунощ, предполагам — отвърна човекът от Специални операции. Усмивката нагъваше ъглите на превръзката на окото му. — Вие, момчета, трябва да наградите този младеж. Аз самият съм бил в такава ситуация. Не можете да си представите колко е трудно онова, което тези хора успяха да направят. И на всичкото отгоре над главите им е висял някакъв проклет Ми-24! Винаги съм казвал, че човек трябва да бъде особено внимателен с тихите малки копелета.

— Както и да е, време е да вкараме професионалисти, които да им осигурят поддръжка — обяви капитанът от Кралската морска пехота.

— Гледайте да вземат храна — предложи майорът от американските ВВС.

— И какъв е проблемът? — попита Накамура.

— Има неизправности в някои от обшивките на ракетните двигатели — обясни инженерът.

— „Неизправности“ означава, че ще се взривят, така ли?

— Възможно е — призна инженерът.

— Страхотно — каза майор Накамура. — Задачата ми е да изведа това чудовище на седемнадесет мили над земята, а ти ми казваш, че не се знае кой ще излезе в орбита — аз или ракетата!

— Когато една такава ракета се взриви, ефектът не е кой знае какъв. Тя просто се разчупва на няколко парчета, които изгарят от само себе си.

— Предполагам, че от разстояние седемнадесет мили това наистина не изглежда кой знае какво — но я си представи какво ще стане, ако копелето се взриви на двадесет фута от моя F-15! — „Очаква ме едно дълго падане надолу“ — помисли си Зайо.

— Съжалявам, майоре. Този ракетен двигател е отпреди почти десет години. Никой не е проверявал дали са спазени условията за съхранение след присъединяването на двигателя към бойната глава. Проверихме го с рентгенови лъчи и ултразвук. Мисля, че е в изправност, но може и да греша — каза човекът от „Локхийд“. От наличните шест ASAT ракети в три бяха открити пукнатини в отсека за твърдото гориво. Останалите три бяха под въпрос. — Истината ли искате да чуете, или искате да ви излъжа нещо?

— Трябва да я изведете, майоре — каза заместник-командващият Тактическото въздушно командване. — Решението е ваше.

— Можем ли да я закрепим така, че двигателят да не се включи, преди да се отдалеча на достатъчно голямо разстояние?

— Колко време ще ви бъде необходимо? — попита инженерът.

Зайо обмисли скоростта и маневреността на самолета си на такава височина.

— Да речем десет или петнадесет секунди.

— Ще трябва да направя малки промени в програмата, но това няма да представлява проблем. Ще трябва обаче да се уверим, че ракетата ще запази достатъчна скорост, за да задържи необходимата за изстрелването й височина. Сигурна ли сте, че времето ще ви стигне?

— Не. Ще трябва да проверим това на симулатора. С колко време разполагаме за подготовка?

— Минимум два, максимум шест дни. Зависи от флота — отвърна генералът.

— Страхотно.

— Ето някои добри новини — обяви Толанд. — Един изтребител F-15 на ВВС летял над бърз конвой източно от Азорските острови. Два беъра се приближили в търсене на кораби и изтребителят свалил и двата. Това прави три за последните четири дни. Нападенията на „Бекфайър“, изглежда, са били прекратени.

— Какво е местоположението им? — попита полковникът.

Толанд прокара ръка по картата, сверявайки дължината и ширината с цифрите от телеграмата.

— Изглежда, че са някъде тук, а данните са отпреди двадесет минути.

— Какво ще кажете за танкерите им? — попита командирът на флотския изтребител.

— Не и за толкова кратко време.

— Можем да стигнем дотам с два изтребителя, ако ги снабдим с конформни резервоари, но това ни дава само двадесет минути на мястото, по-малко от пет на форсаж и десет минути резерва за обратното завръщане. — Командирът на изтребителя подсвирна. — Рисковано. Твърде рисковано. Ще трябва да забравим за това.

Иззвъня един телефон и командирът на базата го вдигна.

— Полковник Малори. Да… много добре, тръгвайте. — Той затвори. В стаята на дежурните, намираща се на половин миля оттам, се включиха алармените звънци. Летците изтребители се втурнаха към самолетите си. — Иван е решил спора ни, командир. Вашите радарни самолети докладват за силно заглушаване, което се насочва към нас от север.

Командирът изтича през вратата и скочи в един джип.

Пътуването от щабквартирата на SACLANT продължи десет минути. Морските пехотинци на главния портал проверяваха внимателно всички и всичко, дори и шевролета със знамето с три звезди на него. Автомобилът продължи покрай брега сред непрекъсваща трескава дейност. По поставените върху улиците релси се движеха влакови композиции, ремонтните и изпитателните работилници работеха денонощно. Дори и ресторантът „Макдоналдс“ край пътя работеше двадесет и четири часа в денонощието и хранеше с хамбургери мъжете, които успяваха да отделят няколко минути за ядене. Да прекарат поне един ден на сушата, беше много важно за моряците. Автомобилът зави надясно от доковете, премина покрай кейовете за подводници и стигна до кейовете за ескадрени миноносци.

— Корабът е чисто нов, на вода е само от един месец, достатъчно време за калибриране на електрониката — каза адмиралът. — По време на транзитния преход от Сан Диего капитан Уилкинс е провел интензивни учения, но без хеликоптери. Тихоокеанският флот си задържа хеликоптерите, а и аз не мога да ти дам редовно хеликоптерно попълнение. Останал ни е само един „Сийхоук-Ф“, прототип, който преминава изпитания в Джаксънвил.

— Онзи с потопяемия хидролокатор ли? — попита Ед Морис. — Мога да се примиря с това. А какво ще кажете за човек, който може да го кара?

— Това е вече уредено. Лейтенант-командир О’Мали. Взехме го от Джакс.

— Чувал съм за него. Той преминаваше системна квалификация на „Муусбръгър“, когато аз бях тактически офицер на „Джон Роджърс“. Да, той си разбира от работата.

— Ще трябва да те оставя тук. Отивам да видя какво е останало от „Кид“ и ще се върна след един час.

„Рубен Джеймс“. Заостреният й нос, на който беше изписан номер 57, бе надвиснал над дока подобно на острие на гилотина. Морис моментално забрави за умората и излезе от колата, за да разгледа новия си кораб с тихия ентусиазъм на мъж, който за първи път вижда новороденото си дете.

Той беше виждал фрегати от клас SSG-7, но никога не се беше качвал на тях. Острите очертания на корпуса му напомняха за състезателна яхта от клас „Цигара“. Шест петинчови швартови въжета задържаха кораба към кея, но елегантното тяло сякаш вече ги беше опънало до краен предел. Със своите 3900 тона при пълно натоварване това не беше голям кораб, но за сметка на това беше много бърз.

Надстройката беше пример за пълна липса на естетически вид и притежаваше грациозността на тухлен гараж, върху който се издигаха антенни и радарни мачти, които сякаш бяха построени с детски строителен комплект. Морис обаче моментално видя функционалната простота на дизайна. Четиридесетте ракети на фрегатата бяха прибрани в кръгли палети в носовата част на кораба. На квадратната й задна палуба имаше достатъчно място за двойка смъртоносни ПЛБ хеликоптери. Корпусът беше елегантен и удължен, защото така се увеличаваше скоростта. Надстройката беше квадратна, защото трябваше да бъде такава. „Рубен Джеймс“ беше боен кораб и всякаква красота във външния му вид можеше да бъде само случайна.

Матроси в сини ризи и дънки се движеха забързано по трите мостика и товареха провизии за скорошното отплаване. Морис премина по задния мостик. Морският пехотинец от охраната му отдаде чест, а на борда на фрегатата някакъв офицер издаде няколко бързи заповеди за подготвяне на посрещането на новия капитан. Камбаната на кораба беше ударена четири пъти и командир Ед Морис пое новата си длъжност.

— „Рубен Джеймс“, пристигам.

Морис отдаде чест на флага, а след това и на дежурния офицер.

— Сър, очаквахме ви едва след още един… — изтърси лейтенантът.

— Как върви работата? — прекъсна го Морис.

— Най-много още два часа, сър.

— Добре. — Морис се усмихна. — За Мики Маус можем да се тревожим по-късно. Връщайте се на работа, господин…

— Лайлс, сър. Корабният контрольор.

„И какво, по дяволите, е това?“ — зачуди се Морис.

— Добре, господин Лайлс. Къде е старпомът?

— Тук съм, шкипер. — На ризата и бузата на старшия помощник имаше мазни петна. — Бях в генераторното, така че моля да ме извините за външния вид.

— В каква форма сме?

— Добре сме. Пълен товар гориво и боеприпаси. Опашката е напълно калибрирана…

— Как успяхте толкова бързо?

— Не беше лесно, сър, но успяхме. Как е капитан Уилкинс?

— Лекарите казват, че ще се оправи, но… е, той няма да се върне на работа за известно време. Аз съм Ед Морис. — Капитанът и старшият му помощник си стиснаха ръцете.

— Франк Ърнст. За първи път работя в състава на Атлантическия флот. — Лейтенант-командирът се усмихна тъжно. — Страхотно време избрах за това. Както и да е, ние сме в добра форма, шкипер. Всичко е в изправност. Пилотът на хеликоптера е в бойния информационен център с тактиците. Дали са ни Джери Чука. Бяхме приятели в Анаполис, той е добро момче. Имам трима много добри мичмана. Единият е квалифициран дежурен офицер. Екипажът се състои най-вече от младоци, но според мен те са добре подготвени. Готови сме за отплаване след два, най-много три, часа. Къде са личните ви вещи, сър?

— Трябва да пристигнат след половин час. Какъв беше проблемът долу?

— Нищо особено. Поддаде една тръба за гориво на дизелов генератор номер три. Лоша заварка. Проблемът беше отстранен. Машинното ще ви хареса, шкипер. При изпитанията достигнахме тридесет и един възела и половина при петфутово вълнение. — Ърнст повдигна вежди. — Достатъчно бързо ли е за вас?

— А стабилизаторите? — попита Морис.

— Работят си идеално, шкипер.

— Какво ще кажете за ПЛБ групата?

— Да отидем да ги видим.

Морис последва старпома си до надстройката. Двамата продължиха напред между двата хеликоптерни хангара, след което завиха наляво покрай помещенията на офицерите и се изкачиха по една стълба. CIC се намираше едно ниво под тях, малко по-назад от мостика, в съседство с каютата на капитана. В него беше тъмно като в пещера и въпреки че беше по-нов и по-голям от CIC на „Фарис“, той беше също толкова претъпкан. Двадесетина души проверяваха някаква симулация.

— Не, по дяволите! — каза някой на висок глас. — Трябва да реагирате по-бързо. Това тук е „Виктор“ и тя няма да чака, докато вземете решение!

— Мирно! Влиза капитанът — извика Ърнст.

— Стойте си по местата — каза Морис. — Кой беше този гръмогласен копелдак?

От сумрака се появи един едър мъж. Очите му бяха заобиколени от бръчки от твърде дългото взиране срещу слънцето. Значи това беше Джери О’Мали — Чука. Морис го познаваше по гласа му от радиопредаванията, както и по репутацията му на ловец на подводници, който се интересува повече от занаята си, отколкото от повишаването в чин.

— Предполагам, че имахте предвид мен, капитане. О’Мали. Аз би трябвало да карам вашия „Сийхоук-Фокстрот“.

— Прав беше за тази „Виктор“. Една от тях разцепи бившия ми кораб почти наполовина.

— Съжалявам за това, но вие би трябвало да знаете, че Иван дава тези подводници на най-добрите си капитани. Лодките от клас „Виктор“ се управляват по-лесно от останалите им подводници, а това улеснява един умен капитан. Значи вие сте се срещнали с тази гадинка. Отвън ли ви дойде?

Морис поклати глава.

— Открихме го късно. Тъкмо излизахме от спринт, а и акустичните условия не бяха кой знае колко добри, но все пак я открихме. Едва ли е била на повече от пет мили. Пуснахме хеликоптера и тъкмо я бяхме локализирали, когато тя наруши контакта и ни мина откъм вътрешната страна.

— Да, „Виктор“ са добри в това. Аз го наричам имитация на помпа. Подводницата тръгва в една посока, след това завива рязко обратно, оставя мехур във водата, а вероятно и шумов генератор по средата му. След това се спуска под пласта и спринтира към целта. Руснаците тренират тази тактика в продължение на няколко години и ние все още нямаме ефикасен начин за противодействие срещу нея. Единственият начин е да имате умен екипаж в хеликоптера и тези момчета тук да се сработват добре.

— Ако не си чел рапорта ми, приятелю, значи можеш да четеш мисли.

— Така е, капитане. Но мислите, които разчитам, са на руски език. Имитацията на помпа е коронният номер на „Виктор“ и човек трябва да внимава, като се има предвид способността им да ускоряват и да завиват толкова бързо. Това, на което се опитвах да науча тези момчета тук, е, че когато видят, че някоя „Виктор“ завива наляво, трябва да започнат да мислят, че тя всъщност отива вдясно, при което трябва да се плъзнат напред около две хиляди ярда и да изчакат една-две минути, след което я удрят с активния хидролокатор и й пускат торпедата, преди да успее да реагира.

— Ами ако сбъркаш?

— Значи просто си сбъркал, шкипер. В повечето случаи обаче Иван е предсказуем — ако мислите като подводничар и гледате на тактическата ситуация от неговата, а не от вашата гледна точка. Не можете да го спрете да ви избяга, но неговата задача е да се приближи до целта, а вие можете да му усложните живота, ако го направи.

Морис се втренчи в очите на О’Мали. Не му харесваше, че загубата на първия му кораб беше анализирана толкова красноречиво. Само че сега Морис нямаше време за такива мисли. О’Мали беше професионалист и ако имаше човек, който можеше да се справи с „Виктор“ при евентуална среща, то това беше той.

— Готов ли си?

— „Птичката“ е във въздушната станция. Ще се присъединим към вас, когато завиете зад носовете. Исках да поговоря с ПЛБ екипа, докато все още имаме време. Външен ПЛБ обръч ли ще бъдем?

— Вероятно. С нашия буксирен хидролокатор едва ли ще ни сложат откъм вътрешната страна. За конвойната мисия може да се наложи да работиш с англичанин.

— Става. Ако искате да чуете моето мнение, тук имаме един доста стабилен ПЛБ екип. Можем доста да усложним живота на лошите момчета. Вие не бяхте ли на „Роджърс“ преди няколко години?

— Когато ти беше на „Муус“. Работили сме заедно два пъти, но не сме се срещали. Моята позивна беше „Рентген-Майк“ по време на учението срещу „Скейт“.

— Знаех си, че ви познавам отнякъде. — О’Мали се приближи и заговори по-тихо. — Колко е зле там?

— Доста зле. Изгубихме линията G-I-UK. Получаваме добра SURTASS информация, но мога да се обзаложа, че много скоро Иван ще започне да атакува SURTASS корабите ни. Между заплахата по въздух и заплахата от подводници — не знам. — На лицето му беше изписано повече, отколкото казваха думите му. Близки приятели бяха мъртви или безследно изчезнали. Първият му кораб беше разцепен наполовина. Морис чувстваше умора, която не можеше да бъде премахната само със сън.

О’Мали кимна.

— Шкипер, ние си имаме една нова лъскава фрегата, един страхотен нов хеликоптер и опашка. Можем да се оправим.

— Е, скоро ще разберем това. Отплаваме за Ню Йорк след два часа, а в сряда излизаме с конвой.

— Сами ли? — попита О’Мали.

— Не, до Ню Йорк ще имаме английска компания, британският кораб „Батълакс“. Заповедите все още не са потвърдени, но, изглежда, че ще работим заедно с англичаните през цялото време.

— Това ще бъде полезно — съгласи се Ърнст. — Елате отзад, шкипер. Ще ви покажа с какво разполагаме. — Хидролокаторното отделение се намираше зад CIC, от който го отделяше една завеса. Тук осветлението беше нормално в сравнение с полумрака и червените светлинки в CIC.

— На мен никой никога не ми казва какво става! — оплака се един лейтенант-командир. — Добро утро, капитане. Аз съм Ленър, офицерът по бойните системи.

— Как така не сте на мястото си?

— Сложихме играта на пауза, шкипер, а аз исках да проверя екрана на възпроизвеждане.

— Аз донесох лентата — обясни О’Мали. — Това е следата на „Виктор-III“, която излъга един от нашите самолетоносачи в източната част на Средиземно море миналата година. Виждате ли това тук? Това е имитацията на помпа. Забележете как контактът затихва, след това отново се засилва. Това е шумовият генератор вътре в мехура. На това място подводницата е слязла под пласта и е спринтирала към вътрешната страна на ескорта. Щял е да улучи самолетоносача, защото там не са го открили в продължение на още десет минути. Това тук — той заби пръст в екрана — трябва да търсите. Това ви показва, че имате насреща си капитан, който си знае работата и който е решил да ви очисти. — Морис разгледа внимателно екрана и разпозна модела. Вече го беше виждал веднъж.

— Ами ако те използват маневрата, за да се измъкнат? — попита Ленър.

— Ако могат да нарушат контакта, защо да не го нарушат по посока на целта? — попита тихо Морис, отбелязвайки мислено, че има много млад офицер по бойните системи.

— Точно така, шкипер. — О’Мали кимна в знак на съгласие. — Както казах, това за тях е стандартна тактика и от нея може да се възползва един умен капитан. Агресивните капитани винаги ще тръгнат смело напред. Онези, които се измъкнат — това на практика е равносилно на потопяване. Ние трябва да установим нов контакт, но същото важи и за тях. При скорост двадесет възела, ако минем пред тях, те ще трябва да ни гонят. Това означава, че ще издават шум. Ако някой реши да бяга, едва ли ще се подложи на такъв риск, но ако го направи, ние ще го пипнем. Не, тази тактика е за човек, който наистина иска да се приближи. Въпросът е колко от техните капитани са чак толкова агресивни?

— Достатъчно. — Морис погледна встрани. — Какво имаме за хеликоптера?

— Само един екипаж за „птичката“. Вторият ми пилот е новобранец, но операторът на бордовите системи е първокласен старшина, който е участвал в няколко акции. Момчетата от поддръжката бяха събрани набързо, най-вече от групата за постоянна готовност в Джакс. Говорих с тях и мисля, че ще се оправят без проблем.

— Имаме ли койки за всички тях? — попита Морис.

Ърнст поклати глава.

— Нямаме. Всички койки са заети.

— О’Мали, вторият ти пилот има ли опит в палубни операции?

— Не и на фрегата. Аз имам опит в това — по дяволите, аз извърших някои от системните тестове през ’78. По пътя до Ню Йорк ще трябва да се поупражняваме както през деня, така и през нощта, за да влезе вторият ми пилот в релси. Екипът беше събран набързо, шкипер. „Птичката“ дори не е от състава на оперативна ескадрила.

— Преди една минута звучеше уверен — отбеляза Морис.

— Аз съм си уверен — отвърна О’Мали. — Моите хора знаят как да използват екипировката си. Те са умни хлапета и схващат бързо. На всичкото отгоре ни е разрешено сами да си измислим позивните. — Широка усмивка. Някои неща бяха много важни за летците. Имаше и нещо, което остана неизречено, въпреки че и двамата го разбраха — това, че О’Мали нарече авиационния отдел „моите хора“, означаваше, че той не иска никаква намеса в начина, по който управляваше отдела си. Морис не искаше да спори точно сега и не му обърна внимание.

— Добре, старпом, да се огледаме наоколо. О’Мали, ще се срещнем зад носовете.

— Хеликоптерът е готов за незабавно излитане, капитане. Ще бъдем там навреме.

Морис кимна и се отправи към носовата част на фрегатата. Капитанската стълба към мостика се намираше едва на три фута от вратата на CIC и от личната му каюта. Той се заизкачва по нея, което не му беше лесно, защото краката му се подкосяваха от изтощение.

— Капитанът на мостика! — обяви един старшина.

Морис не беше впечатлен. Той с удивление видя, че щурвалът на кораба в действителност представляваше бронзов кръг с размер колкото телефонна шайба. Рулевият седеше на стол, а вдясно от него се намираше пластмасова кутия, в която беше разположена ръчката за газта на реактивните турбини на кораба. Закачен към горната преграда метален прът преминаваше по цялата дължина на лоцманската кабина на височина, която позволяваше да бъде хванат с лекота при силно вълнение — красноречив коментар за стабилността на кораба.

— Друг път служили ли сте на „смокиня“, сър? — попита старпомът.

— Дори не съм се качвал на борда им — отвърна Морис. При тези думи четиримата души от вахтата на мостика се обърнаха леко. — Познавам оръжейните системи; участвах в разработването им в NAVSEA преди няколко години. Горе-долу знам и как се държи корабът.

— Върви добре, сър. Като спортна кола — увери го Ърнст. — Най-много ще ви хареса как можем да изключим двигателите, да дрейфуваме тихо като пън, след което да ускорим до тридесет възела за две минути.

— Колко бързо можем да тръгнем?

— До десет минути след вашата заповед, капитане. Смазочното масло на двигателите е вече затоплено. Един пристанищен влекач е в готовност да ни помогне да излезем от доковете.

— NAVSURFLANT пристига — обяви високоговорителят.

След две минути адмиралът се появи в лоцманската кабина.

— Един от моите хора донесе багажа ти. Какво мислиш?

— Старпом, погрижете се провизиите — обърна се Ед към Ърнст. — Искате ли да открием каютата ми заедно, господин адмирал?

В каютата ги чакаше един стюард с поднос с кафе и сандвичи. Без да обръща внимание на храната, Морис си наля чаша кафе, след което наля и на адмирала.

— Сър, аз никога не съм управлявал такъв кораб. Не познавам двигателите…

— Имаш страхотен главен инженер, а и корабът се управлява лесно. Освен това имаш офицери, които знаят как да го управляват. Ти си специалист по оръжията и тактиката, Ед. Цялата ти работа се ограничава до CIC. Имаме нужда от теб.

— Съгласен съм, сър.

— Старпом, отплаване — заповяда Морис два часа по-късно. Той наблюдаваше всяко движение на Ърнст и се чувстваше неудобно, че трябва да разчита на друг за управлението на кораба.

Но управлението се оказа удивително лесно. Вятърът духаше откъм дока, а фрегатата имаше голяма подветрена площ и това улесни отплаването й. Швартовите въжета бяха разхлабени и вятърът и спомагателните двигатели, разположени на корпуса точно под мостика, отблъснаха носа на „Рубен Джеймс“ напред, след което двигателите с газови турбини го придвижиха напред в канала. Ърнст не бързаше, въпреки че очевидно можеше да извърши процедурата и по-бързо. Морис не пропусна това. Старпомът не искаше да унижава капитана си.

След това всичко беше лесно и Морис наблюдаваше работата на новия си екипаж. Той беше чувал вицове за калифорнийския флот, но старшините край картата нанасяха уверено местоположението на кораба, въпреки че не познаваха пристанището. Корабът се плъзна безшумно покрай кейовете на военноморския док. Морис видя празни кейове, които нямаше да бъдат запълнени скоро, както и немалко кораби, чиито елегантни сиви корпуси бяха загрозени от обгорени дупки и изкривена стомана. „Кид“ също беше там. Предната му надстройка беше разрушена от съветска ракета, която беше успяла да премине през многопластовата отбранителна система на кораба. Един от матросите на Морис също гледаше натам — момче на около двадесет години, което пушеше цигара, която малко по-късно хвърли зад борда. На Морис му се прииска да го попита за какво си мисли, но той самият не можеше да опише дори собствените си мисли.

След това всичко продължи по-бързо. Фрегатата зави на изток край празните пристани за самолетоносачи, мина над моста тунел Хамптън и покрай претъпкания амфибиен басейн в Литъл Крийк. Най-накрая пред кораба се откри морето, което под облачното небе изглеждаше сиво и заплашително.

„Батълакс“ вече беше в открито море, на три мили пред фрегатата. Над мачтата му се вееше флагът на Британския военноморски флот. От борда на британския кораб започнаха да сигнализират със светлинни сигнали.

„КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ОЗНАЧАВА РУБЕН ДЖЕЙМС“ — искаха да знаят на „Батълакс“.

— Какво да им отговоря, сър? — попита сигналистът.

Морис се разсмя.

— Предай следното: Ние поне не наричаме бойните си кораби с имената на тъщите си.

— Слушам! — Мичманът беше въодушевен от отговора.

— Бомбардировачите „Блайндър“ не би трябвало да могат да носят ракети — каза Толанд, но онова, което видя, опроверга това разузнавателно сведение. Шест ракети бяха преминали през бариерата от изтребители и бяха паднали в периметъра на базата на RAF. На половин миля от него горяха два самолета, а един от радарите на базата беше разбит.

— Е, сега вече знаем защо през последните няколко дни те не бяха много активни. Преоборудвали са бомбардировачите си за противодействие на новите ни изтребители — каза полковник Малори, докато оглеждаше пораженията на базата. — Всяко действие поражда противодействие. Ние се учим, но и те също се учат.

Изтребителите се завръщаха. Толанд ги преброи наум и пресметна, че липсват два „Торнадо“ и един „Томкет“. След кацането всеки самолет се отправи към своето укритие. RAF не разполагаше с достатъчно постоянни укрития и три от американските изтребители бяха паркирани между укрития от торби с пясък, където наземните екипи незабавно се заеха да ги презареждат с боеприпаси и гориво. Екипажите слязоха по стълбичките си и се качиха на очакващите ги джипове, които ги откараха за провеждането на разбора.

— Копелетата ни приложиха нашия собствен трик! — възкликна един пилот на „Томкет“.

— Добре, какво стана?

— Имаше две групи, отдалечени на около десет мили една от друга. Водещата група се състоеше от МиГ-23 „Флогър“, а втората — от „Блайндър“. МиГ-овете стреляха преди нас. Те успяха да заглушат радарите ни с шум, а някои от изтребителите им използваха някакъв чисто нов лъжлив смутител, какъвто досега не сме срещали. Предполагам, че горивото им е било на привършване, защото не се опитаха да влязат в близък бой с нас. Вероятно целта им е била да ни държат далеч от бомбардировачите, за да им позволят да пуснат ракетите си. Почти успяха. Едно ято „Торнадо“ минаха откъм лявата им страна и свалиха четири блайндъра, ако не се лъжа. Ние свалихме два МиГ-а — нито един „Блайндър“ — и шефът нареди на останалите „Томкет“ да открият огън по ракетите. Аз поразих две. Както и да е, Иван променя тактиката срещу нас. Изгубихме един „Томкет“, но не знам какво го улучи.

— Следващия път — каза друг пилот — трябва да излетим с няколко ракети, предварително настроени да се целят в заглушителите. Нямахме достатъчно време да направим това днес. Ако успеем първо да поразим заглушителите, ще ни бъде по-лесно да се оправим с изтребителите.

„И тогава руснаците отново ще променят тактиката — помисли си Толанд. — Е, поне ги накарахме да реагират на нашите действия, вместо да става обратното.“

След осемчасов ожесточен бой, по време на който вражеската артилерия засипа със снаряди предния команден пункт, Береговой и Алексеев успяха да спрат белгийската контраатака. Но да я спрат не беше достатъчно. Те бяха проникнали на шест километра напред, преди да налетят на плътна стена от танкове и ракети, а белгийската артилерия непрекъснато засипваше със снаряди главния път, по който се движеше съветското настъпление срещу Хамелн. Алексеев смяташе, че противникът със сигурност се подготвяше за следващата атака. „Ние трябва да ги ударим първи — но с какво?“ Той се нуждаеше от трите си дивизии, за да настъпи срещу британските формации, които се намираха зад Хамелн.

— Всеки път, когато пробием — отбеляза тихо майор Сергетов, — те ни забавят и след това контраатакуват. Това не трябваше да се случва.

— Отлично наблюдение! — изръмжа Алексеев, но бързо се овладя. — Ние очаквахме, че пробивът ни ще има същия ефект като по време на последната ни война с германците. Проблемът е в тези нови леки противотанкови ракети. Трима души с един джип могат да се придвижат по някой път, да се прицелят, да изстрелят една или две ракети, след което да се оттеглят, преди да успеем да реагираме, и да повторят процеса на неколкостотин метра от първата си позиция. Никога досега отбранителната огнева мощ не е била толкова голяма, а ние не успяхме да преценим колко ефикасно няколко души от тила могат да забавят една настъпваща колона. Нашата безопасност се крепи на движението — обясни Алексеев един от основните уроци от танковото училище. — При тези условия една движеща се група не може да си позволи да бъде забавена. Един обикновен пробив просто не е достатъчен! Ние трябва да пробием огромна дупка във фронта им и да се придвижим бързо поне на двадесет километра напред, за да се отървем от техните пъргави ракетни разчети. Едва тогава ще можем да използваме доктрината си за подвижността.

— Казвате, че не можем да победим? — Сергетов си имаше своите съмнения, но не беше очаквал те да бъдат потвърдени от командира му.

— Казвам същото, което казвах и преди четири месеца, като при това излязох прав — тази наша кампания се превърна във война до изтощаване на резервите. Засега технологията има превес над военното изкуство както нашето, така и тяхното. Това, което трябва да направим сега, е да видим кой първи ще остане без войници и оръжие.

— Ние имаме повече и от двете — каза Сергетов.

— Това е вярно, Иван Михайлович. Аз разполагам с още много младежи, чиито живот мога да погубя. — В полевата болница постъпваха нови и нови ранени. Колоната от камиони, които влизаха и излизаха от болницата, сякаш нямаше край.

— Другарю генерал, получих съобщение от баща си. Той иска да знае как вървят нещата на фронта. Какво да му кажа?

Алексеев се отдалечи от адютанта си, за да обмисли това за малко.

— Иван Михайлович, кажете на министъра, че противодействието на НАТО е много по-силно, отколкото очаквахме. Ключът към успеха в момента са доставките. Ние се нуждаем от възможно най-точната информация за запасите на НАТО и трябва да направим решителен опит да ги намалим. Засега не получаваме много информация за успеха на морските операции срещу конвоите на НАТО. Тази информация ми е необходима, за да мога да оценя издръжливостта на врага. Не искам да получавам направени в Москва анализи. Искам грубите данни.

— Не сте ли доволен от информацията от Москва?

— Беше ни казано, че НАТО е политически разединен и че му липсва военна координация. Вие как бихте оценили тази информация, другарю майор? — попита остро Алексеев. — Не мога да поискам подобно нещо по официалните военни канали, нали така? Напишете си заповед за командировка. Искам да се върнете тук след тридесет и шест часа. Аз със сигурност ще бъда все още на това място.

— Трябва да са там до половин час.

— Прието, Кучкарник — отвърна Едуардс. — Както вече казах, не се виждат руснаци. Цял ден не забелязахме нито един самолет. Преди шест часа по пътя на запад от нас имаше някакво раздвижване. Четири автомобила с висока проходимост. Твърде далеч бяха, за да разберем какво точно става, но се отправиха на юг. Брегът е чист. Край.

— Добре, обадете се, когато пристигнат.

— Ще го направим. Край. — Едуардс изключи радиопредавателя. — Изпращат ни няколко приятели.

— Кой и кога, шкипер? — попита веднага Смит.

— Не ми казаха, но казаха, че щели да пристигнат до половин час. Вероятно става дума за въздушен десант.

— Те идват, за да ни вземат? — попита Вигдис.

— Не, тук не може да кацне самолет. Сержант, ти какво смяташ?

— Същото, което и вие, предполагам.

Самолетът подрани и Едуардс го видя пръв. Четиримоторният транспортен самолет C-130 „Херкулес“ дойде от североизток, само на неколкостотин фута над източния склон на хълма, на който се намираха. Духаше умерен западен вятър, когато четири малки фигурки се появиха от задния товарен люк и самолетът зави рязко на север и се отдалечи. Едуардс се взря в спускащите се парашути. Вместо да дрейфуват надолу към долината под себе си, парашутистите падаха право надолу към един скалист склон.

— Мамка му, тоя не прецени добре вятъра! Елате!

Докато тичаха надолу по хълма, парашутистите се приземиха някъде под тях. Те спираха един по един и очертанията им се изгубваха в полумрака. Едуардс и хората му се опитваха да запомнят къде точно бяха паднали парашутистите. Камуфлажните парашути ставаха невидими още щом докоснеха земята.

— Стой!

— Добре, добре. Ние сме посрещачите ви — каза Едуардс.

— Представете се! — Човекът говореше с английски акцент.

— Кодово име Хрътка.

— Истинско име?

— Едуардс, първи лейтенант, ВВС на САЩ.

— Приближи се бавно, приятел.

Майк тръгна напред сам. След няколко крачки видя неясна сянка, скрита наполовина от някаква скала. Сянката държеше картечен пистолет.

— А ти кой си?

— Сержант Никълс, Кралска морска пехота. Лошо място избрахте да ни посрещнете, лейтенант.

— Не съм го избирал аз! — отвърна Едуардс. — Допреди един час дори не знаехме, че ще идвате.

— Издънка, още една проклета издънка. — Мъжът се изправи и тръгна напред, накуцвайки силно. — Скачането с парашут е достатъчно опасно и без да се приземяваш в някаква си шибана каменна градина! — Появи се още една фигура.

— Намерихме лейтенанта — мисля, че е мъртъв!

— Имате ли нужда от помощ? — попита Майк.

— Искам да се събудя и да открия, че се намирам в леглото си у дома.

Едуардс бързо откри, че групата, която беше изпратена да го спаси — или за каквото там беше изпратена, — бе започнала мисията си с катастрофален неуспех. Командващият групата лейтенант се бе приземил върху една канара и бе паднал по гръб върху друга. Главата му висеше от тялото, сякаш беше прикрепена с конец. Никълс беше изкълчил зле глезена си, а останалите двама не бяха ранени, но се бяха поуплашили. Необходим им беше един час, за да открият цялата екипировка на парашутистите. Нямаше време за сантименталности. Лейтенантът беше увит в парашута му и тялото беше покрито с камъни. Едуардс заведе оцелелите до върха на хълма. Парашутистите поне бяха донесли нови батерии за предавателя му.

— Кучкарник, тук Хрътка, работата смърди, край.

— Защо се забави толкова?

— Кажи на шофьора на онази „птичка“ да отиде на очен лекар. Шефът на морските пехотинци, който изпратихте тук, загина, а сержантът им е с изкълчен глезен.

— Забеляза ли ви някой?

— Отрицателно. Те се приземиха върху скали. Истинско чудо е, че не загинаха всички. Върнахме се на хълма. Покрихме следите.

Сержант Никълс се оказа пушач. Двамата със Смит си намериха едно закътано местенце, където седнаха да запалят по една цигара.

— Лейтенантът ви изглежда интересен човек.

— Той е само някакъв си щабен плъх, но се справя доста добре. Как е глезенът?

— Ще ми се наложи да ходя независимо как е. Той знае ли с какво се е захванал?

— Кой, шкиперът ли? Видях го как уби трима руснаци с нож. Това достатъчно добър отговор ли е?

— Повече от достатъчно.