Операция „Червена буря“

Глава двадесет и шеста Впечатления

Полетът премина зле. Бяха ги прехвърлили до местоназначението им с леки бомбардировачи, които летяха на малка височина към намиращо се източно от Берлин военно летище, като във всеки самолет пътуваха не повече от четирима щабни офицери. Всички бяха пристигнали без проблеми, но Алексеев се чудеше доколко това се дължеше на късмета им. Очевидно беше, че наскоро натовските бомбардировачи бяха посетили летището и генералът вече започваше да се съмнява в онова, което колегите от ВВС му бяха казали за способността си да контролират небето дори и през деня. В Берлин групата се качи на хеликоптер, който ги откара до командния пост на Главком-запад на предния фронт край Стендал. Алексеев бе първият старши офицер, пристигнал в комплекса от подземни бункери, и това, което видя, изобщо не му хареса. Щабните офицери там бяха загрижени твърде много за онова, което вършеха силите на НАТО, и недостатъчно загрижени за онова, което Червената армия трябваше да направи с тях. Инициативата все още не беше изгубена, но първото му впечатление беше, че заплахата това да се случи е напълно реална. Алексеев намери командващия оперативен офицер и започна да събира информация за развитието на кампанията. Командирът му се появи след половин час и веднага извика Алексеев в кабинета си.

— Е, Паша?

— Трябва веднага да замина за фронта, за да се запозная на място с обстановката. Германската контраатака при Хамбург е била отблъсната и този път, но ние не разполагаме с достатъчно сили да се възползваме от това. Операцията в северната част е стигнала до задънена улица. До днес сме успели да проникнем най-много на сто километра във вражеска територия. Графикът вече не става за нищо, загубите са многократно по-големи от предвидените и за двете страни, но повече при нас. Твърде много сме подценили ефективността на противотанковите оръжия на НАТО. Артилерията ни не може да ги подави толкова добре, че да ни позволи да направим голям пробив. Натовските ВВС ни нанасят големи щети, особено през нощта. Очакваните подкрепления все още не могат да се придвижат напред. В повечето части на фронтовата линия ние все още държим инициативата, но ако не направим пробив, това едва ли ще продължи повече от няколко дни. Трябва да открием някаква слабост в натовските позиции и да започнем масивна координирана атака в най-скоро време.

— Какво е положението в НАТО?

Алексеев сви рамене.

— Всичките им сили са заели позиции. От САЩ пристигат подкрепления, но от данните, които сме получили от пленниците, знаем, че тези подкрепления не са толкова големи, колкото са очаквали. Моето впечатление е, че в някои райони вражеските сили са разгърнати в тънки защитни редици, но все още не сме определили конкретни уязвими позиции. Ако успеем да открием поне едно слабо място и се възползваме от него, според мен ще успеем да направим пробив на фронта и ще започнем масирана атака. Не е възможно врагът да разполага с едни и същи сили навсякъде. Нуждата на германците от силна отбрана на предния фронт задължава силите на НАТО да се опитат да ни спрат навсякъде. Ние направихме същата грешка през 1941 година и това ни струва много. Сега те повтарят грешката ни.

— Кога искаш да заминеш за фронта?

— До един час. Ще взема със себе си капитан Сергетов…

— Сина на човека от Политбюро? Ако с него се случи нещо, Паша…

— Независимо какъв е баща му, той е офицер от Съветската армия. Имам нужда от него.

— Много добре. Дръж ме в течение за местоположението си. Изпрати ми оперативните офицери. Трябва да поемем контрола над този публичен дом.

Алексеев взе за свои нужди един чисто нов щурмови хеликоптер Ми-24. Едно ято пъргави изтребители МиГ-21 охраняваше генерала, докато хеликоптерът летеше ниско над върховете на дърветата. Алексеев се отпусна в седалката, вместо да наднича през прозорците, за да види какво става под него. Цял живот военна служба не го беше подготвил за опустошенията, които се разкриваха пред погледа му. Нямаше път, на който да не се вижда изгорял танк или камион. Самолетите на НАТО бяха отделили особено внимание на основните кръстопътища. На едно място се виждаше разбита бригада, а точно зад нея се намираха останките на танкова рота, която беше стояла там в очакване на ремонт. Овъглените останки на самолети, превозни средства и хора бяха превърнали живописния германски пейзаж в сметище за високотехнологични оръжия. Нещата се влошиха още повече, когато хеликоптерът прелетя над границата със Западна Германия. Тук за всеки път и за всяко селце се беше водил ожесточен бой. Алексеев преброи единадесет разбити танка пред едно такова село и се зачуди колко ли още бяха изтеглени от бойното поле за ремонт. Самото село беше почти напълно унищожено от артилерийския огън и възникналите от него пожари. Той видя само една сграда, която изглеждаше обитаема. На пет километра по на запад се появи същата гледка и Алексеев осъзна, че за завземането на десет километра по един-единствен път беше изгубен цял танков полк. Той започна да забелязва натовско оборудване — германски щурмови хеликоптер, който можеше да бъде разпознат само по дългия ротор, стърчащ от овъглените му останки, няколко танка и бронетранспортьора. Скъпите машини, с които и двете страни толкова много се гордееха, бяха разпръснати из цялата местност подобно на изхвърлени през прозореца на автомобил боклуци. Генералът знаеше, че Съветите можеха да си позволят да загубят повече бойна техника, но колко повече?

Хеликоптерът се приземи в края на една гора. Малко по-навътре в гората Алексеев забеляза зенитни оръдия, чиито дула проследиха кацането. Двамата със Сергетов скочиха на земята, навеждайки се под все още въртящия се ротор, и се затичаха към дърветата. Там ги очакваха няколко командни БТР-а.

— Добре дошъл, другарю генерал — каза един полковник от Червената армия с почерняло от мръсотия лице.

— Къде е дивизионният командир?

— Аз съм командващият. Генералът беше убит миналия ден по време на артилерийски обстрел. По два пъти дневно трябва да преместваме командния пункт. Врагът става все по-добър в локализирането на нашите позиции.

— Какво е положението при вас? — попита рязко Алексеев.

— Бойците са уморени, но все още могат да се бият. Не получаваме достатъчно подкрепа по въздух и натовските изтребители не ни позволяват да си починем през нощта. Разполагаме с половината от номиналната си бойна мощ, с изключение на артилерията, където тя е сведена до една трета от номиналната. Американците току-що смениха тактиката, която използваха срещу нас. Вместо да атакуват водещите танкови формации, сега те изпращат своите самолети срещу нашите оръдия. Миналата нощ понесохме значителни загуби. Точно когато започвахме полкова атака, четири от техните щурмови самолети ни лишиха от почти цял батальон самоходни оръдия. Атаката ни беше провалена.

— Ами прикритията!

— Попитайте майката на дявола защо прикритията не вършат работа — отвърна полковникът. — Техните радарни самолети очевидно могат да засичат наземни превозни средства. Ние се опитахме да ги залъжем със заглушаване и примамки. Понякога става, понякога — не. Командният пункт на дивизията вече беше нападнат два пъти. Командирите на полковете ми са майори, а на батальоните ми — капитани. Тактиката на НАТО е твърде добра и командирите на единици не могат да й противодействат ефикасно. Всеки път, когато приближим някое село, танковете ми трябва да си пробиват път през рояк ракети. Опитахме се да подавим отбраната им с ракети и артилерия, но не разполагаме с достатъчно време да разрушим всяка сграда.

— От какво имате нужда?

— От въздушна поддръжка, и при това силна. Дайте ми поддръжката, която ми е необходима да премажа противника, и ще получите своя пробив! — На десет километра зад фронтовата линия една танкова дивизия очакваше подразделението на полковника да направи пробив.

— Как сте със снабдяването?

— Можеше да бъде и по-добре. Получаваме нужните доставки, но те със сигурност нямаше да бъдат достатъчни, ако дивизията беше в пълен състав.

— Какво правите в момента?

— След малко повече от час ще започнем атака с два полка срещу едно село на име Бибен. Предполагаемата мощ на врага се изчислява на два намалени пехотни батальона, подсилени от танкове и артилерия. Селото се намира на кръстопът, от който имаме нужда. Същият, който се опитахме да завземем миналата нощ. Тази атака би трябвало да свърши с успех за нас. Искате ли да наблюдавате?

— Да.

— Тогава ще бъде най-добре да ви придвижим напред. Забравете за хеликоптера, освен ако не ви е омръзнал животът. Освен това — усмихна се полковникът — мога да го използвам за поддръжка на нападението. Ще ви дам един БТР, който ще ви откара до фронтовата линия. Там ще бъде опасно, другарю генерал — предупреди полковникът.

— Добре. Кога тръгваме?

Спокойното море означаваше връщане към постоянна бойна тревога. Половината от екипажа не се отделяше от местата си, докато фрегатата се движеше на север от конвоя. Буксирният хидролокатор беше опънат зад кърмата, хеликоптерът беше готов за излитане от палубата, а екипажът му подремваше в хангара. Морис също спеше в кожения си стол на мостика и похъркваше леко, което забавляваше околните. Значи и офицерите бяха същите като редовите матроси. Спалните помещения на моряците често приличаха на дъскорезници.

— Съобщение от CINCLANTFLT, капитане.

Морис погледна към матроса и се подписа за получаването на съобщението. На сто и петдесет мили от тях един пътуващ на изток конвой бе нападнат. Той отиде до картата, за да провери разстоянията. Подводниците там не представляваха заплаха за него. И това беше всичко. Той си имаше свои грижи и светът му се беше смалил дотолкова, че нищо друго не го интересуваше. До Норфолк оставаха още четиридесет часа, след което фрегатата щеше да бъде презаредена с гориво и боеприпаси и след още двадесет и четири часа отново щеше да бъде в открито море.

— Какво е това, по дяволите? — каза високо един матрос и посочи към диря бял дим ниско над вълните.

— Това е ракета — отвърна дежурният по кораб. — Обща тревога! Капитане, пред нас има крилата ракета, насочваща се на юг.

Морис се изпъна в стола си и премигна, за да се отърси от дрямката.

— Съобщете на конвоя. Включете радара. Изстреляйте диполните отражатели. — Морис изтича по стълбата до CIC. Докато стигне, из целия кораб се чуваше виенето на алармената система. На кърмата две ракети с диполни отражатели „SRBOC“ излетяха във въздуха и се взривиха, заобикаляйки фрегатата с облак от алуминиево фолио.

— Преброявам пет цели — казваше радарният оператор. — Едната се насочва към нас. Пеленг нула-нула-осем, разстояние седем мили, скорост петстотин възела.

— Мостик, пълен дясно на борд до нула-нула-осем — заповяда тактическият офицер. — Готовност за изстрелване на още отражатели. Въздушна атака отпред, имате разрешение за откриване на огън.

125-милиметровото оръдие се помръдна леко и изстреля няколко снаряда, но нито един от тях не успя дори да мине близо до идващата ракета.

— Разстояние две мили и намалява — докладва радарният оператор.

— Изстреляйте още четири отражателни ракети.

Морис чу изстрелването на ракетите. Отражателите се появиха на радара под формата на матов облак, който обгърна кораба.

— CIC — обади се един от вахтените. — Виждам целта. Вдясно от носа… ще ни пропусне, регистрирам промяна в пеленга. Ето… отминава, преминава към кърмата. Мина само на двеста ярда от нас.

Ракетата беше объркана от отражателите. Ако мозъкът й имаше способността да мисли, сигурно щеше да се учуди, че не се сблъсква с нищо. Вместо това, когато оръжието се върна в ясното небе, търсещата му глава просто се опита да определи нова цел и когато локализира една на петнадесет мили по-напред, се отправи към нея.

— Хидролокатор — нареди Морис, — провери пеленг нула-нула-осем. Там някъде има ракетна подводница.

— Проверяваме, сър. Пеленгът е чист.

— Нисколетяща ракета, скорост петстотин възела. Вероятно си имаме работа с подводница от клас „Чарли“, намираща се може би на тридесет мили оттук — каза Морис. — Изпратете там хеликоптера. Аз се качвам горе.

Капитанът се изкачи на мостика точно навреме, за да види експлозията на хоризонта. Поразената от ракетата цел не можеше да бъде търговски кораб. Огненото кълбо означаваше, че складовете с боеприпаси на някой боен кораб са били взривени от ракета, може би от същата, която не беше успяла да улучи „Фарис“. Защо не бяха успели да я спрат? Последваха още три експлозии. Звукът от взривовете бавно премина над водната повърхност и до „Фарис“ достигна глухо боботене като от някакъв огромен барабан. Хеликоптерът на фрегатата вече излиташе и се насочваше на север с надеждата да пипне съветската подводница, докато тя все още беше близо до повърхността. Морис нареди скоростта на кораба му да бъде намалена на пет възела, надявайки се, че така хидролокаторът му ще работи по-добре. Все още нищо. Той се върна в CIC.

Екипажът на хеликоптера хвърли една дузина хидроакустични буйове. Два от тях регистрираха нещо, но контактът затихна и повече не беше възстановен. Малко след това се появи и един „Орион“, който също се включи в търсенето, но подводницата беше успяла да се измъкне, след като ракетите й бяха потопили един ескадрен миноносец и два търговски кораба. „Просто така — помисли си Морис. — Без каквото и да било предупреждение.“

— Имаме ново предупреждение за въздушно нападение — каза полковникът.

— Реално време? — попита Толанд.

— Не, този път е от един наш източник в Норвегия. Той съобщава за следи от самолетни двигатели, насочващи се на югозапад. Преброил е двадесетина, но не е могъл да определи вида на самолетите. Вече имаме един „Нимрод“, който патрулира северно от Исландия. Ако самолетите са „Бекфайър“ и ако се срещнат с група танкери, ние може би ще успеем да направим нещо. Да видим дали идеята ти ще свърши работа, Боб.

Четири прехващача „Томкет“ стояха готови на линията за излитане. Двата бяха въоръжени с ракети, а останалите два носеха допълнителни резервоари, проектирани за презареждане на други самолети във въздуха. Предполагаемото разстояние за успешно прехващане се изчисляваше на две хиляди мили за отиване и връщане, което означаваше, че само два самолета можеха да прелетят достатъчно далеч, като при това щяха да използват възможностите си до краен предел.

„Нимродът“ кръжеше на двеста мили източно от Земята на Ян Майен. Този норвежки остров бе подложен на няколко въздушни нападения, в резултат на което разположената на него радарна инсталация беше унищожена, но досега руснаците не бяха го атакували по суша, както се очакваше. Британският патрулен самолет беше натъпкан с антени, но не разполагаше с никакви ракети. Ако руснаците изпратеха ескортни изтребители с групата от бомбардировачи и танкери, той можеше само да се опита да им избяга. Един екип подслушваше използваните от руснаците честоти за свръзка между самолетите, а друг следеше радарните честоти.

Чакането продължи дълго и нервите на всички бяха изопнати докрай. Два часа след получаването на предупреждението за нападението британският самолет засече слабо радиопредаване, което беше преведено като предупреждение към пилот на „Бекфайър“, захождащ към въздушен танкер. Пеленгът беше нанесен на картата и разузнавателният самолет зави на изток с надеждата да получи кръстосан пеленг при следващия такъв сигнал. Втори сигнал обаче не беше засечен. Без точни координати на целта изтребителите нямаха почти никакви шансове да извършат прехващането и те останаха на летището. Решено беше, че следващия път във въздуха ще има два разузнавателни самолета.

Повикването по QZB връзката дойде веднага след обяда. Маккафърти нареди подводницата да излезе на антенна дълбочина и получи заповед да се насочи към шотландската подводна база на Кралския военноморски флот във Фаслейн. Откакто „Чикаго“ беше изгубила контакта със съветския надводен флот, подводницата не беше засякла нито един положителен единичен контакт. Това беше ненормално. Всички мирновременни оценки казваха на Маккафърти, че трябва да очаква „концентрация на цели в околната среда“. Досега обаче той получаваше само концентрация на раздразнение. Старпомът изведе подводницата обратно на голяма дълбочина и Маккафърти започна да пише рапорта за патрулната операция на „Чикаго“.

— Тук сте доста уязвими — забеляза капитанът, докато клечеше зад купола.

— Така е — съгласи се сержант Макол. Неговият танк M-1 „Ейбрамс“ беше окопан в обратния склон на някакъв хълм и оръдието му едва се подаваше над земята иззад редица храсти. Макол погледна надолу към малката долина към редицата дървета на хиляда и петстотин метра от танка му. Руснаците бяха там и оглеждаха хребетите с мощни полеви бинокли и той се надяваше, че няма да забележат ниския, заплашителен профил на основния боен танк. Той се намираше в една от трите подготвени огневи позиции, която представляваше наклонена дупка в земята, изкопана от булдозерите на инженерните части с помощта на местните германски фермери, които се бяха включили с ентусиазъм в задачата. Лошата новина беше, че за подготвянето на следващата линия от такива позиции беше необходимо да се разкопаят петстотин метра обработваема земя, които само преди шест седмици бяха засети с нещо. Сержантът знаеше, че от тази сеитба никога нямаше да се получи реколта.

— Това време сигурно много се харесва на Иван — забеляза Макол. На височина около хиляда и триста фута бяха надвиснали плътни облаци. Каквато и въздушна поддръжка да получеха, самолетите щяха да имат на разположение едва пет секунди да определят и атакуват целите си, преди да напуснат бойното поле. — Какво можете да ни дадете, сър?

— Мога да извикам четири A-10, може би и няколко германски „птички“ — отвърна капитанът от ВВС. Той самият разглеждаше терена под малко по-различен ъгъл. Какъв беше най-добрият начин за навлизане и измъкване на щурмовите самолети? Първата съветска атака срещу тази позиция беше отблъсната, но той можеше да види останките на двата натовски самолета, които бяха свалени по време на нападението. — Трябва да има и три хеликоптера.

Това изненада Макол и го разтревожи. Какво нападение очакваха тук?

— Добре. — Капитанът стана и се обърна към командния си БТР. — Когато чуете „Зулу, Зулу, Зулу“, това означава, че въздушната поддръжка се намира на по-малко от пет минути от вас. Ако забележите зенитно-ракетни установки или зенитни оръдия, унищожете ги веднага. Те нанасят големи щети на нашите „птички“, сержант.

— Ще го направим, капитане. Сега по-добре се омитайте оттук, защото шоуто ще започне всеки момент. — Едно от нещата, които Макол беше научил, бе колко ценен е един офицер-диспечер на въздушните сили на предния фронт, а само преди три дни този тук беше измъкнал хората на сержанта от една наистина напечена ситуация. Той гледаше как капитанът тича към бронетранспортьора, чийто двигател вече работеше. Задният люк още не се беше затворил, когато шофьорът даде газ и се спусна на зигзаг по склона към командния пункт отвъд разораното поле.

Някога батарея Б от 1-ви батальон на 11-и брониран кавалерийски полк се бе състояла от четиринадесет танка. Пет от тях бяха унищожени, но бяха попълнени само с два нови. Всички останали бяха повредени в една или друга степен. Командирът на неговия взвод беше убит още на втория ден от войната и Макол беше станал взводен командир на взвод от три танка, с които трябваше да покрива почти един километър от фронтовата линия. Между танковете му се беше окопала една рота германски пехотинци, която се състоеше от бойци от Landwehr — местния еквивалент на американската Национална гвардия, — които в по-голямата си част бяха фермери и собственици на магазинчета. Те се биеха не само за страната си, но и за домовете си. Те също бяха понесли сериозни загуби. Ротата вече се състоеше от не повече от два взвода бойци. „Руснаците сигурно знаят с колко малко сили разполагаме за защитата на такъв голям участък от фронта“ — помисли си Макол. Всички се бяха окопали — дълбоко. Мощта на съветската артилерия беше направо шокираща въпреки всички предупреждения, които бяха получили преди войната.

— На американците това сигурно много им харесва — посочи полковникът към ниските облаци. — Проклетите им самолети летят твърде ниско и нашите радари не могат да ги засекат, а при такова време ние на практика не можем да ги забележим, преди да открият огън по нас.

— Какви загуби са ви нанесли досега?

— Вижте сам. — Полковникът посочи към бойното поле. Там се виждаха овъглените останки на петнадесет танка. — Това го направиха американските нисколетящи изтребители за поразяване на наземни цели A-10 „Тъндърболт“. Нашите войници наричат тези самолети Дяволския кръст.

— Но вчера вие сте свалили два вражески самолета — възрази Сергетов.

— Да, но само едно от четирите ни самоходни оръдия оцеля. Едно и също оръдие свали и двата — това на старши сержант Лупенко. Препоръчах го за награждаване с орден „Червено знаме“. Наградата ще му бъде присъдена посмъртно, защото вторият самолет падна точно върху неговото оръдие. Най-добрият ми мерач каза — тъжно полковникът. На два километра от тях се виждаха останките на германски „Алфаджет“ — черна грамада върху развалините на самоходно зенитно оръдие ЗСУ-30. Полковникът си помисли, че германецът се беше постарал да падне нарочно върху оръдието, за да убие още няколко съветски войника, преди сам да загине. Един сержант му подаде радиослушалките. Полковникът слуша няколко минути, след което изрече няколко думи и кимна.

— Пет минути, другари. Хората ми са заели позиции. Бихте ли ме последвали, ако обичате?

Командният бункер беше построен набързо от трупи и пръст, като върху покрива му беше насипан цял метър пръст. В него се бяха скупчили двадесет души — свързочниците за двата полка, които щяха да участват в атаката. Третият полк на дивизията чакаше пробива, за да се възползва от него и да проправи път за резервната бронирана дивизия, която трябваше да мине в тила на противника. „Ако всичко мине по план“ — напомни си мислено Алексеев.

Не се виждаха никакви вражески бойни средства и това беше съвсем естествено. Те вероятно се намираха в гората на хребета, на по-малко от два километра от съветските позиции, окопани дълбоко. Той видя дивизионния командир да кимва на командващия артилерията, който вдигна един полеви телефон и изрече само една дума:

— Огън!

На звука му бяха необходими няколко секунди, за да стигне до бункера. Всички оръдия на дивизията, подсилени с една батарея от танковата дивизия, откриха огън едновременно и тътенът от стрелбата се разнесе над бойното поле. Снарядите преминаваха над командния бункер и първоначално падаха пред отсрещния хребет, но постепенно започнаха да се приближават все повече до целта си. Онова, което само допреди няколко минути бе малко хълмче, покрито с пищна зеленина, се превърна в кафява маса от пръст.

— Мисля, че не се шегуват, сержант — каза пълначът и затвори плътно люка си.

Макол оправи шлема и микрофона си, докато надничаше през отворите на командния купол. Дебелата броня задържаше по-голямата част от звука, но когато земята под танка се разтърсеше, вибрациите достигаха през окачващата система и разклащаха машината. Тогава всеки член на екипажа си припомняше каква сила беше необходима, за да помръдне шестдесеттонен танк. Така беше загинал техният лейтенант — при вероятност от едно на хиляда, снаряд от тежко оръдие беше улучил купола на танка му, беше проникнал през тънката му броня и бе експлодирал в машината.

Вляво и вдясно от танка на Макол германските запасняци се скриха в дълбоките си, тесни окопи, обзети от ярост и ужас от онова, което се случваше с тях, с тяхната страна — и с техните домове!

— Добър огневи план, другарю генерал — каза тихо Алексеев. Над главите им се чу подобен на пищене звук. — Ето ви я и въздушната поддръжка.

Четири съветски изтребителя за поразяване на земни цели прелетяха над тях успоредно на хребета и хвърлиха товарите си от напалмови бомби. Докато завиваха обратно към съветските позиции, един от тях се взриви във въздуха.

— Какво беше това?

— Вероятно „Роланд“ — отвърна полковникът. — Техният еквивалент на нашата ракета SA-8. Сега е наш ред. Една минута.

На пет километра зад командния бункер две батареи подвижни ракетни установки изстреляха боеприпасите на вълни. Половината от ракетите имаха взривни бойни глави, а останалата половина — димни.

Тридесет ракети паднаха в сектора на Макол и тридесет — в долината пред него. Взривовете разтърсваха силно танка и той можеше да чуе дрънченето на отскачащите от бронята му шрапнели. Но сержантът се страхуваше повече от дима. Това означаваше, че руснаците тръгваха в атака. Сив дим изпълваше въздуха от тридесет различни места и образуваше изкуствен облак, който скриваше района в полезрението на сержанта. Макол и мерачът му активираха системата за топлинно виждане.

— Бизон, тук Шести — обади се командирът на батареята по командната свръзка. — Обади се.

Макол слушаше внимателно. Всичките единадесет танка бяха непокътнати. Дълбоките им окопи ги бяха защитили от артилерийския огън. Той за кой ли път благодари мислено на инженерите — и на германските фермери, — които бяха изкопали укритията. Не бяха предадени заповеди, но и нямаше нужда от тях.

— Забелязвам врага — докладва мерачът.

Системата за топлинно виждане измерваше разликите в температурата и можеше да проникне на повече от една миля в димната завеса. Вятърът също беше на тяхна страна и подкарваше облака назад на изток със скорост десет мили в час. Сержант Първи клас Тери Макол си пое дълбоко дъх и се залови за работа.

— Цел танк, на десет часа. Зареди! Огън!

Мерачът насочи оръдието наляво и центрира мерника върху най-близкия съветски танк. Пръстът му натисна бутона на лазера и тънък светлинен лъч отскочи от целта. На мерника се появи разстоянието до целта: 1310 метра. Компютърът за управление на огъня изчисли разстоянието до целта и скоростта, с която тя се движеше, след което насочи оръдието. Компютърът измери също и скоростта и посоката на вятъра, гъстотата и влажността на въздуха, температурата на въздуха и зареди оръдието. Единствената работа на мерача беше да постави целта в центъра на мерника. Цялата операция отне по-малко от две секунди и пръстите на мерача натиснаха спусъците.

Дванадесетметровият пламък от дулото унищожи храстите, посадени преди две години от германските бойскаути. 105-милиметровото оръдие на танка подскочи назад при отката и изхвърли алуминиевата гилза. Във въздуха боеприпасът се разпадна, като ризницата се отдели от снаряда и 40-милиметровата стрела от сплав от тунгстен и уран се стрелна напред със скорост почти една миля в секунда.

Една секунда по-късно снарядът улучи целта в основата на оръдейния купол. Мерачът на съветския танк тъкмо зареждаше своето оръдие, когато ураниевата сърцевина на снаряда проникна през стоманената броня. Руският танк се взриви и взривната вълна отхвърли купола му на десет метра нагоре във въздуха.

— Попадение! — каза Макол. — Цел танк, на дванадесет часа. Зареди! Огън!

Руският и американският танк стреляха едновременно, но снарядът на руснака отиде твърде високо и премина на почти един метър над окопания M-1. Руснакът не беше такъв късметлия.

— Време е да си тръгваме — обяви Макол. — Право назад! Насочваме се към резервна позиция едно.

Танкистът вече беше включил на заден ход и завъртя рязко лоста за управление на газта. Танкът подскочи назад, после се завъртя надясно и тръгна към друга, предварително подготвена, позиция на около петдесет ярда от първата.

— Проклет дим! — изруга Сергетов. Вятърът издухваше димния облак назад в лицата им и не можеше да се види какво става на бойното поле. Сега изходът на сражението зависеше от способността на капитани, лейтенанти и сержанти. Всичко, което можеха да видят, бяха оранжевите огнени кълба от експлодиращите машини, но никой не можеше да каже дали това са вражески танкове или не. Полковникът беше сложил слушалките на радиото и даваше заповеди на командирите на единици.

Макол зае първата си резервна позиция за по-малко от една минута. Този окоп беше изкопан успоредно на хребета и масивният купол на танка беше насочен наляво. Сержантът вече можеше да види пехотинците, които бяха слезли от своите БТР-и и тичаха пред тях. Обединените германски и американски артилерийски единици намаляваха броя им, но недостатъчно бързо…

— Цел — танк с антена, сега излиза иззад дърветата.

— Мой е! — отвърна мерачът. Той видя съветския Т-80, над чийто купол стърчеше дълга антена. Това сигурно беше ротният командир… може би дори батальонният. Той натисна спусъка.

Съветският танк зави точно когато снарядът напусна дулото. Макол видя как трасиращият боеприпас за малко не улучи двигателното отделение на руснака.

— Дай ми един HEAT30 снаряд! — извика мерачът по вътрешната връзка.

— Готов!

— Обърни се, майка ти…

Съветският танк се управляваше от опитен сержант, който караше зигзагообразно из долината. Той завиваше на всеки пет секунди и сега отново сви вляво…

Мерачът натисна спусъка. Танкът подскочи от отката на оръдието и гилзата издрънча върху задната стена на купола. В затвореното пространство вече вонеше от ракетното гориво на амонячна основа.

— Попадение! Добър изстрел, Ууди!

Снарядът улучи руснака между последната двойка колела и разби дизеловия му двигател. Миг по-късно екипажът му започна да се „измъква“ навън, където гъмжеше от шрапнели.

Макол нареди на танкиста си отново да се премести. Когато стигнаха до следващия си огневи рубеж, руснаците вече бяха на по-малко от петстотин метра. Танкът изстреля още два снаряда, които поразиха един БТР и разбиха веригата на един танк.

— Бизон, тук Шести, започваме придвижване към Линия Браво. Изпълнявайте.

Като взводен командир, Макол трябваше да се оттегли последен. Той видя останалите два танка от взвода си да се спускат надолу по обратния склон на хълма. Пехотата също се беше раздвижила и сега пехотинците се намираха в своите бронетранспортьори или просто тичаха назад. Съюзническата артилерия покри хребета с високоексплозивни и димни снаряди, за да прикрие изтеглянето. По подадена команда танкът подскочи напред, ускори до тридесет мили в час и се втурна към следващата отбранителна линия, преди руснаците да завземат изоставения хребет. Навсякъде над главите им свистяха снаряди и два германски БТР бяха взривени.

— Зулу, Зулу, Зулу!

— Намерете ми превозно средство! — заповяда Алексеев.

— Не мога да позволя това. Не мога да оставя един генерал…

— Намерете ми проклетото превозно средство! Трябва да видя това — повтори Алексеев. Една минута по-късно двамата със Сергетов се присъединиха към седящия в командния БТР полковник и машината се отправи към напуснатите от натовските сили позиции. Те откриха един окоп, в който се бяха скрили двама мъже — докато една ракета не беше паднала на по-малко от метър до тях.

— Господи, тук сме изгубили двадесет танка! — каза Сергетов, като погледна назад.

— Залегни! — Полковникът блъсна двамата мъже в окървавения окоп. Градушка от натовски снаряди засипа хребета.

— Виждам едно зенитно оръдие! — каза мерачът. Една руска самоходна противосамолетна оръдейна установка се появи на хребета. Миг по-късно един HEAT снаряд я взриви, сякаш беше някаква пластмасова играчка. Следващата цел беше един руски танк, слизащ по хълма, който току-що бяха напуснали.

— Горе главите, идват приятелски самолети! — Макол изтръпна и се помоли пилотите да успеят да различат своите от враговете.

Алексеев гледаше как двумоторният изтребител се насочва право към долината. Носът му бе скрит от огнена маска, когато пилотът му започна да стреля с противотанковото си оръдие. Четири танка бяха взривени пред очите му, след което американският „Тъндърболт“ сякаш се залюля в небето и зави на запад, последван от една ракета. Съветската SA-7 обаче не успя да го улучи.

— Дяволския кръст? — попита той. Полковникът кимна безмълвно и Алексеев разбра откъде водеше началото си този прякор. Погледнат под определен ъгъл, американският изтребител приличаше на стилизирано руско православно разпятие.

— Току-що повиках резервния полк. Мисля, че успяхме да ги накараме да побегнат.

„И на това му казвате успешна атака?“ — помисли си с удивление Сергетов.

Макол гледаше как две противотанкови ракети стигат до съветските редици. Едната не улучи, но другата не пропусна. И двете страни изстреляха още димни ракети, когато натовските сили отстъпиха с още петстотин метра. Селото, което защищаваха, вече се виждаше. Сержантът бе преброил общо пет поразени от неговия танк цели. Все още не го бяха улучили, но това сигурно нямаше да трае дълго. Сега съюзническата артилерия наистина се беше включила в боя. От съветската пехота беше останала едва половината, а верижните пехотни машини се оттегляха и се опитваха да атакуват артилерийските позиции на НАТО със своите ракети. Сражението се развиваше доста добре, докато не се появи третият съветски полк.

Петдесет танка се появиха на хълма пред сержанта. Един A-10 прелетя над тях и унищожи два, но след това беше свален от зенитна ракета. Горящите останки на самолета паднаха на триста ярда пред танка на Макол.

— Цел танк, на един час. Огън! — Танкът за пореден път отскочи назад от отката. — Попадение.

— Внимание, внимание! — извика командирът на батареята. — Вражески хеликоптери от север.

Десетте съветски Ми-24 пристигнаха твърде късно, но се реваншираха, като унищожиха два натовски танка за по-малко от минута. Тогава се появиха германски самолети „Фантом“, които атакуваха съветските хеликоптери с ракети въздух-въздух и оръдия. Във въздуха се започна страхотно меле, в което внезапно се включиха и зенитни ракети. Димни следи кръстосваха небето и изведнъж самолетите бяха скрити от погледа.

— Успокоява се — каза Алексеев. Той току-що беше научил един ценен урок: щурмовите хеликоптери нямаха шансове да оцелеят в сражение с вражески изтребители. Точно когато генералът си бе помислил, че неговите Ми-24 щяха да обърнат хода на сражението, те бяха принудени да се оттеглят от германските изтребители. Артилерийската поддръжка отслабваше. Натовските мерачи умело поразяваха съветските танкове, подпомогнати от своите изтребители за борба с наземни цели. Трябваше да осигури по-голяма въздушна поддръжка на предния фронт.

— Как пък не! — отвърна полковникът и даде по радиото нови заповеди за батальоните на левия си фланг.

— Прилича ми на команден БТР, на десет часа, на хребета. Можеш ли да го достигнеш?

— Трудна работа, аз…

Дран! Един снаряд отскочи от предната част на купола.

— Танк, три часа, приближава…

Мерачът завъртя ръчките, но изстрел не последва. Той незабавно превключи на ръчен режим. Макол атакува целта с картечницата си и куршумите започнаха да отскачат от бронята на съветския Т-80, който се бе появил изневиделица. Мерачът трескаво се опитваше да се оправи с ръчката, когато още един снаряд се удари в бронята на американския танк. Танкистът му помагаше, като извърташе машината и се молеше да успеят на отвърнат на огъня.

Компютърът беше повреден от удара на първия снаряд и беше извън строя. Вражеският Т-80 вече се намираше на по-малко от хиляда метра, когато мерачът успя да се прицели. Той изстреля един HEAT снаряд, но не улучи. Пълначът натика втори снаряд в затвора. Мерачът завъртя контролните си ръчки и стреля повторно. Попадение.

— Зад този идват още — предупреди мерачът.

— Бизон Шест, тук три-едно, лоши момчета се приближават по фланга ни. Имаме нужда от помощ — обади се Макол по радиото. После извика на танкиста: — Наляво и се оттегляй!

Танкистът не чака да му повторят заповедта. Той се сви на мястото си и като гледаше през малките отворчета пред себе си, дръпна ръчката за газта до крайно задно положение. Танкът тръгна назад и наляво, докато мерачът се опитваше да се прицели в нова цел, но безуспешно, защото автоматичният стабилизатор също беше излязъл извън строя. За да стрелят точно, танкът трябваше да стои неподвижно, а да стои неподвижно, означаваше сигурна смърт.

Още един „Тъндърболт“ прелетя ниско над бойното поле и засипа руските формирования с касетъчни бомби. Още два съветски танка бяха спрени, но изтребителят зави обратно, оставяйки зад себе си следа черен дим. Артилерията също се намеси в опита да бъде спряно съветското настъпление.

— За бога, спри, за да мога да стрелям по шибаняците! — изкрещя мерачът. Танкът спря веднага. Той стреля и улучи веригата на един Т-72. — Презареди!

Към танка на Макол се присъедини още един, който се установи на сто метра вляво от него. Новият танк беше все още незасегнат от съветския огън и набързо изстреля три снаряда, които улучиха две цели. Тогава се появи един съветски хеликоптер, който взриви танка на командира на батареята с ракета. Ръчна ракета „Стингър“ свали хеликоптера, докато германската пехота се престрояваше. Макол видя две противотанкови ракети HOT да минават вляво и вдясно от купола му и да се насочват срещу настъпващите руснаци. И двете улучиха целите си.

— Танк с антена, право напред.

— Виждам го. Зареди! — Мерачът изви купола обратно надясно, вдигна оръдието и стреля.

— Капитан Александров! — извика в микрофона си командирът на дивизията. Радиопредаването на батальонния командир беше прекъснало по средата. Полковникът използваше радиото си твърде много. На десет мили пред него една германска батарея 155-милиметрови самоходни оръдия проследи сигнала и изстреля набързо двадесет снаряда по посока на предавателя.

Алексеев чу свистенето на приближаващите снаряди и скочи в изкопания от германците окоп, повличайки със себе си и Сергетов. Пет секунди по-късно районът беше покрит с дим и шум.

Генералът надигна глава и видя, че полковникът е все още жив и все още дава заповеди по радиото. Зад него гореше командният БТР, а с него и повечето радиопредаватели. Пет души бяха мъртви, а още половин дузина пищяха от болка от раните си. Алексеев погледна с раздразнение към кървавата диря върху ръката си.

Макол унищожи още един танк, но германците бяха онези, които успяха да спрат атаката, при което изразходваха и последните си ракети HOT. Останалият жив съветски командир не издържа, когато половината от танковете в батальона му бяха улучени. Оцелелите включиха димните си генератори и се оттеглиха назад до южния хълм. Артилерията ги подгони със своите снаряди. Засега сухопътното сражение беше приключило.

— Какво става при теб, Макол? — попита началник-щабът на батареята.

— Къде е Шести?

— Вляво от теб. — Макол погледна и видя горящия танк на командира на батареята. Значи това бил той…

— Останахме само ние, сър. Какво има вляво?

— Преброявам четири.

„Господи!“ — помисли си сержантът.

— Дайте ми един полк от танковата дивизия и ще се справя! На тях не им остана почти нищо! — настоя полковникът. Лицето му беше окървавено от повърхностна рана.

— Аз ще се погрижа за това. Кога най-рано можете да продължите атаката? — попита Алексеев.

— След два часа. Толкова ми е необходимо, за да прегрупирам силите си.

— Много добре. Аз трябва да се върна в щабквартирата. Вражеският отпор беше по-силен, отколкото предполагахте, другарю полковник. Като се изключи това, подразделенията ви се справиха добре. Предайте на разузнавателния си отдел, че трябва да работят по-добре. Съберете пленниците си и ги подложете на интензивен разпит! — Алексеев си тръгна, последван от Сергетов.

— По-лошо е, отколкото очаквах — каза капитанът, когато двамата вече бяха в командния си БТР.

— Срещу нас вероятно имаше цял полк. — Алексеев сви рамене. — Не можем да правим такива грешки твърде често и да се надяваме да спечелим войната. За два часа напреднахме с четири километра, но загубите ни са ужасяващи. А и онези копелета от ВВС! Ще имам какво да кажа на генералите от Фронтовата ни авиация, когато се върнем в щаба!

— Това те прави началник-щаб на батареята — каза лейтенантът. Оказа се, че са оцелели пет американски танка. И двата радиопредавателя на единия бяха разбити. — Добре се справи, наистина добре.

— Как са германците? — попита Макол новия си началник.

— Петдесет процента загуби и Иван ни изтика на четири километра назад. Не можем да очакваме да оцелеем твърде дълго, ако продължават така. Може да дойдат подкрепления до един час. Мисля, успях да убедя полка, че Иван наистина иска да завземе това място, и вероятно ще получим помощ. Същото е и при германците. Те обещаха, че до довечера ще ни дадат един батальон, а до утре сутрин може би и още един. Закарай танка си за презареждане. Нашите руски приятели може да се върнат скоро.

— С това нападение стават една малка и две големи атаки срещу това село, сър. Те все още не са го завзели.

— И още нещо. Говорих с полковото командване за теб. Полковникът каза, че отсега вече си офицер.

На танка на Макол му бяха необходими десет минути, за да се завърне до мястото за презареждане. Презареждането с гориво отне десет минути, като в това време изтощените бойци от екипажа товареха нов комплект боеприпаси. Сержантът се изненада, когато разбра, че ще трябва да се върне на фронта с пет снаряда по-малко от необходимото.

— Ранили са те, Паша.

По-младият офицер поклати глава.

— Одрасках си ръката, докато излизах от хеликоптера. Ще я оставя да покърви малко, за да се самонакажа за непохватността си. — Алексеев седеше срещу командира си и вече бе изпил цял литър вода. Той се чувстваше неудобно заради малката си рана и реши да излъже за начина, по който я беше получил.

— Атаката?

— Отпорът беше ожесточен. Казано ни беше, че трябва да очакваме два пехотни батальона, подсилени с танкове. Според мен вражеските сили се състояха от един полк в намален състав и имаха добре подготвени огневи позиции. Дори и тогава ние почти успяхме да пробием. Командващият полковник имаше добър план и хората му се постараха много за изпълнението. Изтласкахме противника в близост до целта. Искам да освободя един танков полк от ОМГ и да го включа в следващата атака.

— Не ни е позволено да правим това.

— Какво? — Алексеев беше удивен.

— Групите за оперативни маневри трябва да останат непокътнати, докато не бъде извършен пробивът. Заповед от Москва.

— Трябва ни само още един полк, за да извършим пробива. Целта вече се вижда! За да постигнем това, разбихме една мотострелкова дивизия и изгубихме половината от втора. Можем да спечелим тази битка и да постигнем първия голям пробив в отбранителната линия на НАТО — но трябва да действаме сега!

— Сигурен ли си?

— Да, но трябва да действаме бързо. Германците сигурно осъзнават, че едва не загубиха това сражение, и ще се опитат да изпратят подкрепления. Водещият полк на 30-а гвардейска танкова дивизия се намира само на един час от фронта. Ако успеем да ги подкараме напред до тридесет минути, те ще участват в следващата атака. Всъщност ние трябва да придвижим напред цялата дивизия. Възможността, която ни се удава, няма да трае дълго.

— Много добре. Ще се обадя на СТАВКА за разрешение.

Алексеев се облегна назад и затвори очи. Такава беше съветската командна структура — дори един командващ военния театър трябваше да иска разрешение, за да се отклони от плана! На щабните гении в Москва им бе необходим цял час, за да разгледат картите. Водещият полк на 30-а гвардейска беше освободен и получи заповед да се присъедини към мотострелковата дивизия за следващата атака. Но те закъсняха твърде много и атаката започна с деветдесет минути по-късно от планираното.

Младши лейтенант Тери Макол — той все още беше със сержантските си нашивки и бе твърде уморен, за да се интересува от повишението си в чин — се чудеше колко сериозно гледа командването на това малко танково сражение. Верижни машини докараха два батальона професионални войници и смениха изтощените бойци от Landwehr, които се придвижиха назад, за да подготвят отбранителните позиции в и около селото. Една рота танкове „Леопард“ и два взвода M-1 подсилиха позицията, а цялостното командване беше поверено на германски полковник, който пристигна с хеликоптер и огледа всички отбранителни позиции. Полковникът приличаше на гадно копеле, беше с превързано лице и никога не се усмихваше. Макол си спомни, че ако Иван направеше пробив тук, руснаците можеха да заобиколят германските и британските сили, които бяха спрели настъплението на Съветите край предградията на Хановер. Това правеше сражението важно за германците.

Германските „Леопарди“ заеха предните позиции. Батареята отново беше в пълния си състав от четиринадесет танка. Батарейният командир раздели машините си на две групи и Макол пое командването на южната група. Последната линия от укрития за танковете се намираше югоизточно от селото. Макол внимателно разпредели танковете си, като лично провери всяка позиция и говори с всеки командир на танк. Германците бяха много прецизни. Всяка позиция, на която нямаше естествени храсти, беше покрита с пренесени от други места. Почти всички граждани, които живееха там, бяха вече евакуирани, но няколко души бяха отказали да напуснат домовете си. Един от тях донесе на танкистите топла храна, но на екипажа на Макол не му остана време да се нахрани. Мерачът поправи два разхлабени конектора и препрограмира компютъра за управление на огъня. Пълначът и танкистът работеха върху разхлабената верига на танка. Те още не бяха свършили, когато около тях започнаха да падат артилерийски снаряди.

На Алексеев му се искаше да бъде там. Той имаше телефонна връзка с дивизията и с дивизионната радиочестота. Полковникът — Алексеев искаше да му издейства повишение в генералски чин, ако атаката успееше — се оплака, че са били принудени да изчакат твърде дълго. Той беше поискал и бе получил два разузнавателни самолета, които да прелетят над вражеските позиции. Единият самолет беше изчезнал. Пилотът на втория бе докладвал за раздвижване, но не бе успял да осигури оценка на мощта на вражеските формирования, защото бе твърде зает да бяга от изстреляните по него зенитни ракети. Полковникът се страхуваше, че противникът е получил подкрепления, но без доказателства за това не можеше да оправдае нито по-нататъшно забавяне на атаката, нито искане за повече подкрепления.

Макол наблюдаваше от разстояние. Последната редица хълмове се намираше на една миля от него, зад нещо, което някога бе представлявало ферма, но сега бе покрито с дръвчета, сякаш почвата се бе изтощила. Групата му беше разпределена в два взвода от по три танка. Неговата задача като командир беше да стои зад тях и да ги направлява по радиостанцията.

Двадесет минути след като по радиото бе съобщено за мощно съветско настъпление, той започна да забелязва първите признаци на раздвижване. Германски бронетранспортьори се спуснаха надолу по хълма към селото. От север се появиха няколко съветски хеликоптера, но този път една скрита в селото ракетна батарея ги атакува и унищожи три, преди да успеят да излязат извън обсега й. След това дойдоха и германските „Леопарди“. Макол ги преброи и установи, че три от тях липсват. Артилерията на НАТО засипваше със снаряди хълмовете, а съветските оръдия правеха същото с полето около американските танкове. Тогава се появиха и руснаците.

— Бизон, всички единици да задържат огъня. Повтарям, всички да задържат огъня — каза командирът на батареята по радиото.

Макол забеляза, че отстъпващите германци преминаваха през селото. „Значи това е замислило малкото швабско копеле — помисли си той. — Прекрасно…“

— Бягат! — каза полковникът на Алексеев по дивизионната радиостанция. На масата пред генерала имаше карта, върху която сега бяха преместени броячи, и картографите нанесоха няколко бележки с химически моливи. В германските линии беше отбелязана червена празнина.

Водещите съветски танкове се намираха на петстотин метра от селото и се спускаха към двукилометровата празнина между танковете на батарея Б. Германският полковник даде заповед на американския командир на батареята.

— Бизон, тук Шести, очистете ги! — Дванадесет танка стреляха едновременно и улучиха девет цели.

— Ууди, търси антени — заповяда Макол на мерача си. Той използваше призмите си за гледане, за да държи под око подчинените си, докато мерачът се завъртя надясно и започна да оглежда задните редици на съветските танкове.

— Виждам един! Зареди с HEAT! Цел танк. Разстояние две хиляди и шестстотин… — Танкът отскочи встрани. Мерачът гледаше как следата на трасиращия боеприпас описва дъга във въздуха по време на полета си от две мили… — Попадение!

Вторият залп на американските M-1 унищожи осем танка, след което от селото започнаха да излитат противотанкови ракети и да поразяват още съветски машини. Руснаците бяха пуснали по фланговете си ниски танкове, а пред тях имаше село, пълно с противотанкови ракети. Германският полковник бе поставил подвижна засада и руснаците бяха влезли в капана. „Леопардите“ вече завиваха отляво и отдясно зад селото, за да спипат руснаците на открито. Въздушният диспечер извика своите изтребител-бомбардировачи, които атакуваха позициите на съветската артилерия. Съветските изтребители нападнаха натовските самолети, но докато се сражаваха с тях, не можеха да участват в боя по суша и сега една ескадрила от въоръжени с ракети германски хеликоптери „Газел“ откри огън по настъпващите танкове. Руснаците пуснаха своите димки и отчаяно се опитваха да атакуват вражеските машини, но американците се бяха окопали дълбоко, а германските ракетометци в селото умело променяха позициите си след всеки изстрел.

Макол премести единия си взвод вдясно, а другия — вляво. Неговият мерач локализира и унищожи втори съветски команден танк. Тогава германците обградиха руското формирование от север и от юг. Въпреки че численото превъзходство беше на страната на Съветите, германците успяха да изненадат руснаците и започнаха да разбиват танковата колона със своите 120-милиметрови оръдия. Съветският командир нареди на хеликоптерите си да се върнат, за да проправят път за изтегляне, и те успяха да изненадат и унищожат три германски танка, преди небето около тях отново да закипи от зенитни ракети. Внезапно на руснаците им дойде много. Пред очите на Макол съветските сили завиха назад и се оттеглиха към хълмовете, преследвани от германците. Контраатаката продължи докрай, а Макол знаеше, че никой не бе по-добър от швабите в това отношение. Преди да получи заповед за придвижване, първоначалната отбранителна позиция бе отново в приятелски ръце. Сражението беше продължило едва един час. Съветските мотострелкови дивизии бяха понесли огромни загуби на пътя към Бибен.

Екипажът отвори люковете, за да може свежият въздух да влезе в спарените куполи. Петнадесет гилзи дрънчаха на пода. Компютърът за управление на огъня отново беше извън строя, но Ууди бе успял да унищожи още четири съветски танка, два от които командни. Командирът на батареята се приближи до танка на Макол в джипа си.

— Три повредени танка — докладва Макол. — Ще трябва да ги изтеглим за ремонт. — На лицето му се появи широка усмивка. — Те никога няма да ни вземат този град!

— Професионалните войници от Бундесвера обърнаха хода на боя. — Лейтенантът кимна. — Добре, вървете да презаредите.

— А, да. Последния път ми дадоха с пет снаряда по-малко.

— Раздават по по-малко муниции, защото доставките не стигат до нас толкова бързо, колкото се надявахме.

Макол обмисли това и заключението, до което стигна, не му хареса.

— Някой трябва да каже на смотаняците от ВМФ, че ако си вършеха по-добре работата, ние щяхме да можем да спрем настъплението на копелетата!

Морис никога не беше виждал пристанище Хамптън Роудс толкова претъпкано. Поне шестдесет търговски кораба стояха на котва в очакване на засиления ескорт, който щеше да ги изведе в открито море. „Саратога“ също беше в пристанището; главната му мачта беше унищожена и сега на кея се изработваше нова, като същевременно вървеше и ремонтът на по-незабележимите повреди. Множество самолети кръжаха във въздуха, а няколко кораба бяха включили търсещите си радари, за да не позволят на руска подводница да се промъкне в близост до брега и да изстреля крилатите си ракети по насъбралите се в пристанището кораби.

„Фарис“ стоеше край кея за зареждане, където щеше да получи гориво за котлите си и авиационно гориво за хеликоптера. Изстреляното от фрегатата ASROC торпедо и изразходваните шест ракети с диполни отражатели вече бяха подменени. Единственото нещо, което все още трябваше да бъде натоварено, бе храната. Ед Морис предаде рапорта за патрулната си мисия на куриер, който щеше да го достави на командира на неговата ескадра. Той можеше да направи това и сам, но не разполагаше с достатъчно време. Фрегатата трябваше да отплава след дванадесет часа като ескорт на натоварен е муниции и тежка екипировка конвой, който щеше да отпътува за френските пристанища Льо Хавър и Брест.

Морис беше получил доклада на флотското разузнаване. Положението се беше влошило значително. Двадесет натовски подводници бяха разположени в празнината в линията G-I-UK и се опитваха да покрият загубата на SOSUS връзката. Те докладваха, че са потопили значителен брой съветски подводници, но казваха и че голям брой са успели да се измъкнат и Морис знаеше, че към всяка подводница, която със сигурност се бе промъкнала през блокадата, можеха да бъдат прибавени по четири или пет неизвестни. Първият конвой беше изминал буквално необезпокояван маршрута си, малкото съветски подводници в Атлантическия океан трябваше да покриват голяма площ и бяха принудени да се спускат шумно на висока скорост към целите си от конвоите. Сега положението се беше променило. Смяташе се, че в момента в Атлантическия океан имаше около шестдесет съветски подводни лодки, като поне половината от тях бяха атомни. Морис обмисли цифрите — с колко подводници разполагаше противникът, колко подводници твърдяха, че са унищожили натовските сили — и се зачуди дали шестдесет не беше твърде оптимистична преценка.

На всичкото отгоре трябваше да мисли и за бомбардировачите. Конвоят щеше да се движи на юг, което щеше да удължи пътуването с цели два дни, но така съветските „Бекфайър“ трябваше да използват предела на възможностите си, за да го достигнат. Освен това, тридесет минути преди преминаване на съветските спътници конвоят щеше да променя курса си на запад с надеждата, че Съветите щяха да насочат своите бомбардировачи и подводници към погрешни координати. Две авионосни бойни групи се намираха в открито море и щяха да осигурят подкрепа, ако се наложеше. Очевидно беше, че командването искаше да заложи капан на руските бомбардировачи. Авионосните групи щяха да плават по курс на избягване, опитвайки се да избегнат изцяло засичането от спътник.

Морис знаеше, че това е възможно и в основата си представляваше упражнение по геометрия, но една такава задача поставяше сериозни ограничения пред свободата на действие на самолетоносачите. Освен това, наличието на самолетоносачи щеше да доведе до прехвърлянето на част от патрулните самолети за ПЛБ към авионосните групи, а конвоите разчитаха до голяма степен на тези самолети. Това беше компромис, но в крайна сметка целият живот и със сигурност всяка военна операция, представляваха поредица от компромиси. Морис запали цигара без филтър. Той се бе отказал от този навик преди много години, но на половината път от първия си боен курс се бе озовал в магазина на кораба и си бе купил картон освободени от данъци „морски“ цигари. Според него допълнителната заплаха за живота му беше минимална. Врагът вече беше потопил девет ескадрени миноносеца и фрегати, като два от корабите бяха потънали с целия си екипаж.

Едуардс беше намразил контурните линии с цвят на ръжда върху картите си. Всяка от тези линии показваше промяна от двадесет метра в надморската височина. Той се опита да провери цифрите наум, но резултатът беше все един и същ — двадесет метра. Понякога линиите се намираха една от друга на разстояние една осма от инча. Друг път биваха наблъскани толкова близо една до друга, че лейтенантът почти очакваше да се натъкне на отвесна стена. Той си спомни единствения път, когато бе ходил във Вашингтон. Тогава с баща си бяха отминали с презрение опашката от туристи, които чакаха асансьора, за да се изкачат на паметника на Вашингтон, като бяха предпочели да извървят сто и петдесетте метра по витата стълба до площадката на върха на паметника. Двамата бяха стигнали до горе уморени, но горди. Сега на Едуардс му се налагаше да изкачва същото разстояние на всеки деветдесет минути, само че този път нямаше гладки стъпала и на върха не го очакваше асансьор, който после да го спусне надолу… нито пък такси, което да го закара до хотела.

Три часа след като бяха напуснали лагера, вече бяха изкачили десет контурни линии — двеста метра, или шестстотин петдесет и шест фута, — като според картата бяха преминали от окръг Скоррадалсхреппур в окръг Лундаррейкядасхреппур. Наоколо нямаше пътен знак, който да уведомява за това, защото исландците бяха достатъчно умни и знаеха, че всеки, който пътуваше из тези места, живееше някъде наблизо и нямаше нужда от пътни знаци. Групата беше възнаградена за усилията си с два километра сравнително равен терен между две блата. На около четири мили пред тях земята беше покрита със скали и пепел от нещо, което приличаше на угаснал вулкан.

— Да си починем — каза Едуардс. Той седна до една еднометрова скала, за да има на какво да се облегне, и се изненада, когато Вигдис дойде и седна на няколко фута пред него.

— Как си днес? — попита я той. Очите й вече не бяха безжизнени. Може би демоните, които я бяха събудили вчера, си бяха отишли? „Не — помисли си Едуардс, — те никога не си отиват завинаги, но човек трябва да е жив, за да сънува кошмари, а и с времето споменът избледнява.“ Времето лекуваше всичко, освен смъртта.

— Не съм ти благодарила, че ми спаси живота.

— Не можехме да стоим там и да гледаме как те убиват — каза той и се запита дали не я излъга. Ако руснаците просто бяха убили всички обитатели на къщата, щеше ли той да ги нападне, или щеше да изчака и да плячкоса къщата, след като си заминеха?

— Не го направих заради теб, не само заради теб.

— Не разбирам.

Едуардс извади портфейла си от задния джоб, отвори го и й показа една снимка, правена преди пет години.

— Това е Сенди, Сандра Милър. Израснахме в един и същ квартал, учихме заедно. Някой ден може би щяхме да се оженим — каза тихо лейтенантът. „А може би нямаше — призна си той мислено. — Хората се променят.“ — Аз постъпих в Академията на ВВС, а тя беше приета в Университета на Кънектикът в Хартфорд. През месец октомври на втората си година там тя изчезна. Била изнасилена и убита. Една седмица по-късно намериха тялото й захвърлено в някаква канавка. Човекът, който го е направил — те никога не успяха да докажат, че той е убил Сенди, но доказаха, че е изнасилил две други момичета в университета, — е, сега той е в лудница. Казаха, че бил луд и че не знаел какво върши. И някой ден докторите ще кажат, че е оздравял, и ще го пуснат да си ходи, а Сенди ще си остане мъртва. — Едуардс погледна надолу към скалите. — Не можех да направя нищо. Не съм полицай, а и бях на две хиляди мили оттам. Но този път не можех да допусна това да се случи отново. — Гласът му не издаваше никакви емоции. — Този път беше различно.

— Обичаш ли Сенди? — попита го Вигдис.

„Как да отговоря на този въпрос? — запита се Майк. — Преди пет години сигурно съм я обичал. Но дали все още щях да я обичам, ако беше жива?“ През тези няколко години той беше имал и други връзки. „Но пък и с другите не беше като с нея.“ Той погледна към снимката, която бе направена три дни преди убийството на Сенди. Беше я получил по пощата в Колорадо Спрингс след смъртта й, въпреки че тогава все още не бе знаел, че тя е мъртва. Тъмната й коса, спускаща се до раменете, наклонът на главата й, закачливата усмивка, която вървеше със заразителния й смях… всичко това вече го нямаше.

— Да. — Този път в гласа му се долавяха емоции.

— Значи го правиш заради нея, да?

— Да — излъга Едуардс. „Направих го заради себе си.“

— Не знам името ти.

— Майк, Майкъл Едуардс.

— Ти направи това за мен, Майкъл. Благодаря, че ми спаси живота. — За пръв път на устните й се появи някакво подобие на усмивка. Тя сложи ръката си върху неговата. Дланта й беше мека и топла.