Операция „Червена буря“

Глава тридесет и пета Поразяване на целите

Първите два дни всичко вървеше добре. Ескортът отплава първи, като не спираше да прочесва с хидролокаторите си плитките крайбрежни води, търсейки подводници. Търговските кораби последваха бойните и бавно се подредиха в осем колони от по десет кораба. Конвоят се движеше със скорост двадесет възела и бързаше да достави товара си. Под прикритието на масивен чадър от самолети с наземно базиране корабите се придвижваха на скорост по почти права линия през първите четиридесет и осем часа и преминаха покрай бреговете на Ню Ингланд, Източна Канада, остров Сейбъл и Големите брегове. Лесната част от пътуването вече беше зад тях. Напускайки бреговите води, за да навлязат в Атлантическия океан, те се отправяха към неизвестното.

— За начина, по който ще изпращам дописките си… — каза Калоуей на Морис.

— Два пъти дневно можете да използвате спътниковия ми предавател, стига да не пречите на официалния трафик. Наясно ли сте, че дописките ви ще бъдат прочетени в Норфолк, за да не се допусне изтичане на поверителна информация?

— Напълно. Капитане, повярвайте ми, докато съм с вас, няма да разкрия нищо, което може да застраши кораба ви! Тази година имах достатъчно вълнения в Москва.

— Какво? — Морис се обърна и свали бинокъла си.

Калоуей му обясни какво се беше случило през пролетта.

— Патрик Флин, колегата ми от „Асошиейтед Прес“ е на борда на „Батълакс“. Без съмнение, пие бира — заключи той.

— Значи вие сте били там, когато започна всичко това? Знаете ли защо все пак започна?

Калоуей поклати глава.

— Капитане, ако знаех, отдавна вече щях да съм публикувал статия.

На крилото на мостика се появи един свързочник с папка. Морис взе папката, прочете трите съобщения и ги подписа.

— Нещо интересно? — попита с надежда Калоуей.

— Новите данни за метеорологичната прогноза и нещо за онзи съветски разузнавателен спътник. ВВС ще се опитат да го свалят, преди да стигне до нас. Нищо особено. Предполагам, че нямате проблеми с настаняването. Греша ли?

— Не, капитане. Няма нищо по-хубаво от едно пътуване по море.

— Това е вярно. — Морис подаде глава през вратата на лоцманската кабина. — Обща тревога, въздушна заплаха.

Морис заведе журналиста в CIC и му обясни, че учебната тревога, на която щеше да стане свидетел, имаше за цел капитанът да се увери, че хората му могат да си свършат работата както трябва, дори и на тъмно.

— Да не би да сте получили предупреждение в някоя от онези радиограми?

— Не, но след шест часа ще излезем извън покритието на изтребителите с наземно базиране. Това означава, че Иван ще дойде да ни потърси. — „И ние тук ще се почувстваме ужасно самотни“, помисли си Морис. Учебната тревога продължи един час. Екипът на CIC проведе две компютърни симулации. По време на втората симулация една вражеска ракета успя да проникне през отбраната на фрегатата.

Изтребителят F-15 спря точно пред сградата на укритието. Началникът на наземния екип постави стълбата до самолета и майор Накамура слезе от кабината и се обърна, за да огледа повредите по обгорения си самолет.

— Не изглежда зле, майоре — окуражи я сержантът. Една осколка от експлодиралия ракетен двигател беше пробила дупка с размера на кутия бира в лявото крило, преминавайки само на три инча от резервоара. — Мога да го поправя за два часа.

— Добре ли сте? — попита я инженерът от „Локхийд“.

— Взриви се на петдесет фута и имах чувството, че съм попаднала в ада. Между другото, вие сгрешихте. Когато се взривят, гледката е доста живописна. Парчета хвърчат навсякъде. Извадих късмет, че ме улучи само едно. — Експлозията я беше изплашила до смърт, но оттогава Накамура бе имала един час, за да се възстанови. Сега тя беше просто бясна.

— Съжалявам, майоре. Иска ми се да можех да кажа нещо повече от това.

— Просто ще трябва да опитаме пак — каза Зайо и погледна през дупката в крилото към небето. — Кога е следващият прозорец?

— След единадесет часа и шестнадесет минути.

— Значи ще опитаме тогава. — Тя влезе в сградата и се качи по стълбите до стаята на пилотите. Стените бяха покрити с материя за шумова изолация. Другата й функция беше да предотвратява сериозни наранявания на юмруците на летците.

Спътникът RORSAT продължи необезпокояван орбиталния си път и при следващото си преминаване над Северния Атлантик откри група от почти сто кораба, подредени в равни колони. Съветските аналитици решиха, че това можеше да бъде само конвоят, за който им беше съобщило разузнаването. Те отбелязаха със задоволство, че конвоят се намираше в открито море, където лесно можеше да бъде атакуван.

След деветдесет минути два полка въоръжени с ракети бомбардировачи „Бекфайър“, предшествани от разузнавателни самолети „Беър-Д“, излетяха от четирите бази край Кировск, напълниха резервоарите си и се насочиха към радарната дупка над Исландия.

— Значи това е изненадата, която сте им подготвили? — попита Калоуей. Той посочи няколко знака върху тактическия екран.

Морис кимна замислено.

— Досега изпращахме повечето конвои при EMCON — контрол на емисиите — при което радарите са изключени, за да направят откриването по-трудно. Този път ще направим нещо друго. Това е картината от радар SPS-49…

— Черното чудовище над лоцманската кабина ли имате предвид?

— Точно така. Тези символи означават изтребители „Томкет“, базирани на самолетоносача „Америка“ Това тук е танкер KC-135, а това бебче тук е радарна „птичка“ E-2C „Хоукай“ с изключен радар. Когато Иван се появи, той ще трябва да се приближи, за да види какво става.

— Но руснаците вече знаят какво става — възрази Калоуей.

— Не, те знаят, че тук някъде има конвой. Това не е достатъчна информация, за да започнат да изстрелват ракетите си. Единственото сигурно нещо, което знаят руснаците, е, че тук има включен радар SPS-49. Те ще трябва да включат своите радари, за да проверят какво има във водата. Ако господин Беър направи това, ние ще го видим и нашите изтребители ще го подгонят толкова бързо, че изобщо няма да разбере какво го е ударило.

— А ако бомбардировачите не дойдат днес?

— Тогава ще ги срещнем някой друг път. Беърите си говорят и с подводници, господин Калоуей. Все още си струва да ги унищожим.

Те се почувстваха отегчени за първи път, откакто бяха заедно. Едуардс и групата му често бяха изпитвали ужас, но никога не бяха скучали. Сега не се бяха помръднали от мястото си в продължение на четири дни и все още не бяха получили заповед да се преместят. Те наблюдаваха и докладваха за слаба активност на съветските части, но като нямаше кой знае какво за правене, времето минаваше бавно.

— Лейтенант. — Гарсия посочи нагоре. Виждам самолети, които се движат на юг.

Едуардс извади бинокъла си. Небето беше покрито с бели, пухкави облаци. Днес условията не благоприятстваха образуването на двигателни следи, но той забеляза отблясък от нещо и напрегна очите си, за да определи какво беше то.

— Никълс, ти какво мислиш? — Той подаде бинокъла на сержанта.

— Това са съветски „Бекфайър“ — отвърна просто Никълс.

— Сигурен ли си?

— Напълно, лейтенант. И преди съм ги виждал, при това доста често.

— Преброй ги. — Едуардс разопакова радиопредавателя.

— Виждам само четири. Всичките се насочват на юг, сър.

— И си сигурен, че са „Бекфайър“? — настоя още веднъж Едуардс.

— Дяволски сигурен съм, лейтенант Едуардс! — отговори обидено сержантът. Той гледаше как офицерът включва предавателя.

— Хрътка вика Кучкарник. — Този път в комуникационния център бяха по-бавни от обикновено и отговориха едва след третото повикване.

— Кучкарник, тук Хрътка. Имам информация за вас. Виждаме бомбардировачи „Бекфайър“, които се движат на юг над нашата позиция.

— Откъде знаете, че са „Бекфайър“? — заинтересува се Кучкарник.

— Защото сержант Никълс от Кралската морска пехота казва, че е дяволски сигурен. Преброихме четири — Никълс вдигна пет пръста — поправка, пет самолета, които се движат на юг.

— Прието, Хрътка, благодарим ви. Нещо друго?

— Отрицателно. Колко дълго искате да останем на този хълм?

— Ще ви кажем. Търпение, Хрътка. Не сме ви забравили. Край.

Съветските разузнавателни самолети напредваха в полукръг. Екипажите им оглеждаха въздуха и наблюдаваха радарните и радиопредавателните честоти. Засега водещият „Беър“ засичаше само емисии от един американски радар и само след една минута той беше идентифициран като SPS-49, модел за въздушно търсене, който беше на въоръжение в ракетните фрегати от клас „Пери“. Бордовите техници измериха интензитета на сигнала, нанесоха позицията му на картата и прецениха, че се намират извън обхвата му.

Командващият нападението се намираше в третия самолет. Той получи информацията и я сравни с разузнавателните си данни за конвоя. Позицията на радара се намираше точно в центъра на кръга, който беше очертал на картата си. Той винаги ставаше подозрителен, когато нещата съвпадаха толкова точно. Конвоят беше тръгнал по пряк маршрут за Европа. Защо? Досега повечето конвои заобикаляха далеч на юг край Азорските острови, за да накарат бомбардировачите му да се придвижат по-далеч, отколкото им се искаше, като по този начин принуждаваха следващите разузнавателни самолети Ту-22 да носят само по една ракета вместо две. Тук имаше нещо странно. По негова заповед патрулът се преориентира по оста север-юг и започна да намалява височината на полета си, за да остане под хоризонта на американския радар.

— На какво разстояние можем да виждаме? — попита Калоуей.

— Това зависи от височината и размера на целта, както и от метеорологичните условия — отговори Морис, докато гледаше към екраните на електронните уреди. Два флотски изтребителя „Томкет“ бяха готови за бой. — Ако някой „Беър“ лети на височина тридесет хиляди фута, ние вероятно ще го забележим от разстояние двеста и петдесет мили. Но колкото по-ниско лети, толкова повече може да се приближи. Радарът не може да види през хоризонта.

— Но ако лети ниско, ще изразходва повече гориво.

Морис погледна към журналиста.

— Тези проклетници имат достатъчно гориво за цяла седмица — преувеличи той.

— Съобщение от LANTFLT, капитане. — Комуникационният офицер подаде формуляра: „ВЪЗМОЖНО НАПАДЕНИЕ НА БЕКФАЙЪР НА ЮГ ОТ ИСЛАНДИЯ 1017Z.“ Морис предаде съобщението на тактическия си офицер, който незабавно погледна към картата.

— Добри новини? — попита Калоуей. Той беше достатъчно умен, за да не поиска да види радиограмата.

— След малко повече от два часа може да се срещнем с бомбардировачи „Бекфайър“.

— По конвоя ли ще стрелят?

— Не, вероятно първо ще се опитат да стрелят по нас. Те разполагат с цели четири дни да унищожат конвоя и ако преди това премахнат ескортиращите кораби, ще улеснят задачата си.

— Тревожите ли се?

Морис се усмихна леко.

— Господин Калоуей, аз винаги се тревожа.

Капитанът погледна инстинктивно към различните табла. Всичките му оръжейни и сензорни системи бяха напълно изправни — предимството да имаш чисто нов кораб! Върху таблото за заплаха не се виждаше подводна активност в близост до фрегатата — нещо, което трябваше да се приема с голяма доза скептицизъм. Той можеше да обяви обща тревога още сега, но по-голямата част от екипажа му беше на обяд. По-добре щеше да бъде да ги остави да се нахранят.

„Проклето чакане“ — помисли си Морис. Той гледаше мълчаливо екраните. Точките на радарите показваха кръжащите приятелски самолети, чиито пилоти също бяха принудени да чакат.

— Пристига още въздушна поддръжка — докладва един офицер. На екрана на радара се появиха още два изтребителя „Томкет“, които бяха в състава на бойния патрул. „Америка“ беше получил същата радиограма. Самолетоносачът се намираше на двеста мили от конвоя и пътуваше на запад към Норфолк. Същото се отнасяше и за „Индипендънс“, който се завръщаше от Азорските острови. Авионосците бяха в открито море още от началото на войната и кръстосваха напред-назад, за да избегнат съветските разузнавателни спътници. Те бяха успели да осигурят противолодъчна защита на няколко конвоя, въпреки че така сами бяха поели огромен риск. Засега най-големите американски бойни кораби не можеха да действат така, както се предполагаше, че ще действат. Те все още не бяха нападателни оръжия. Съдбата на групата на „Нимиц“ беше един горчив урок. Морис си запали цигара. Едва сега успя да се сети защо беше отказал цигарите. Когато изпушеше твърде много, те изгаряха гърлото му, потискаха чувството му за вкус и караха очите му да се насълзяват. От друга страна, с пушенето той убиваше времето, докато чакаше.

Разузнавателните самолети бяха подредени в права линия по оста север-юг и се концентрираха върху радарния сигнал на фрегатата. Командващият нападението им нареди да завият на запад и да намалят височината. Два от самолетите му не изпълниха заповедта и той трябваше да я повтори.

На двеста мили западно от тях, на борда на кръжащия E-2C „Хоукай“, един техник вдигна глава. Той току-що беше чул някой да говори на руски; с код, но със сигурност на руски.

Само за няколко минути всички ескортни кораби вече бяха получили тази информация и всички стигнаха до едно и също заключение — бомбардировачите не можеха да стигнат дотук толкова бързо, следователно ставаше въпрос за разузнавателни самолети. Всички искаха да свалят по някой „Беър“. „Америка“ започна да изстрелва изтребителите си заедно с още радарни самолети. В крайна сметка, може би руснаците търсеха самолетоносача, а не конвоя.

— Трябва да се насочва към нас — каза тактическият офицер.

— Това беше и смисълът на цялата идея — съгласи се Морис.

— Какво е разстоянието? — попита Калоуей.

— Няма начин да го разберем. Радарният самолет е чул радиопредаване на руски. Вероятно е доста близо, но при определени атмосферни условия подобно нещо може да се чуе от огромно разстояние. Господин Ленър, обявете бойна тревога и готовност за въздушно нападение.

Пет минути по-късно фрегатата беше готова да посрещне атаката.

— Добро утро, господин Беър. — Пилотът на „Томкет“ погледна телевизионния си екран. Съветският самолет се намираше на четиридесет мили и слънцето хвърляше отблясъци от масивните му витла. Пилотът на изтребителя реши да се приближи, без да включва радара си, и придвижи ръчката на газта до мощност осемдесет процента, след което активира управлението на ракетите си. Темпът на приближаване беше над хиляда мили в час, или седемнадесет мили в минута.

След това пилотът нареди: „Активирай!“ и офицерът за радарно прехващане (RIO) на задната седалка на самолета включи радара AWG-9 на изтребителя.

— Пипнахме го — каза RIO след няколко секунди.

— Пуск! — Две ракети се отделиха от пилоните си и ускориха до повече от три хиляди мили в час.

Съветският електронен техник се опитваше да изолира сигнатурата на търсещия радар на фрегатата, когато от системата за предупреждение се чу остър звук. Той се обърна, за да види какво означава шумът, и лицето му побледня.

— Предупреждение за въздушна атака! — извика той по вътрешната връзка.

Пилотът реагира моментално, като изви самолета си вляво и се спусна към повърхността на океана, докато техникът активираше отбранителните си заглушителни системи. Завоят обаче беше скрил купола на заглушаващите системи от приближаващите ракети.

— Какво става? — попита командващият нападението по вътрешната връзка.

— Захванати сме от радар на прехващач — отговори техникът, който бе успял да запази самообладание въпреки уплахата си. — Заглушаващите куполи са активирани.

Командващият нападението се обърна към свързочния си офицер.

— Изпратете предупреждение: вражески изтребители над тази позиция.

На свързочника не му остана време за това. Ракетите изминаха разстоянието до целта си за по-малко от двадесет секунди. Първата се обърка и не улучи, но втората захвана спускащия се самолет и откъсна опашката му. „Беърът“ падна в океана с грациозността на изпуснат лист хартия.

На радара се виждаше американският изтребител. Той изстреля две ракети, които моментално изчезнаха. Самолетът продължи да лети напред още тридесет секунди, след което се обърна и пое обратно на запад.

— Това беше свалена цел, господа — каза Морис. — Минус един „Беър“.

— Откъде знаете? — поинтересува се Калоуей.

— Мислите ли, че щеше да се върне, ако не беше улучил? А и ако беше свалил нещо друго, а не „Беър“, щеше да наруши радиомълчанието. ESM, отчитаме ли радиотрафик по нула-осем-нула?

Старшината в предния десен ъгъл на отсека дори не вдигна глава.

— Не, сър, съвсем нищо.

— По дяволите! — каза Морис. — Получи се.

— И ако нахалникът не е успял да изпрати предупреждение… — Калоуей най-после разбра.

— Ние сме единствените, които знаят, че е свален. Може би ще успеем да свалим цялата им група. — Морис отиде до екрана. Всички изтребители на „Америка“ вече бяха във въздуха, на седемдесет мили южно от конвоя. Той погледна към часовника на напречната преграда — до идването на бомбардировачите оставаха още четиридесет минути. Морис вдигна един телефон. — Капитанът до мостика. Дайте знак на „Батълакс“ да се приближи.

След няколко секунди британският кораб зави рязко наляво и тръгна на запад към американската фрегата. Морис си помисли, че щом като една нова идея беше свършила работа днес, то нямаше причина и втората да не бъде успешна.

— Готови за излитане на хеликоптера — заповяда той.

О’Мали седеше в пилотската кабина и четеше списания, или поне оставяше очите си да прегледат снимките, докато съзнанието му се опитваше да се откъсне от онова, което ставаше около него. Съобщението по високоговорителя го откъсна от мис юли. Ралстън незабавно започна подготовката за включване на двигателя, докато Джери погледна таблото, за да се увери, че няма никакви механични проблеми, след което хвърли един поглед през вратата, за да се увери, че палубният обслужващ екип се намира на безопасно разстояние.

— Каква е задачата ни, командир? — попита системният оператор.

— Трябва да служим за примамка на ракетите, Уили — отвърна спокойно О’Мали и вдигна хеликоптера си във въздуха.

Най-южният „Беър“ се намираше на шестдесет мили от конвоя, но все още не знаеше това. Американците също не знаеха, че той е там, защото съветският самолет се намираше под хоризонта на „Рубен Джеймс“. Пилотът му знаеше, че вече беше дошло време самолетите да наберат височина и да включат търсещите си радари. Но командирът им все още не беше дал заповед за това. Пилотът се тревожеше, въпреки че нямаше за какво. Инстинктът му казваше, че става нещо странно. Миналата седмица беше изчезнал един „Беър“, който беше докладвал, че следи само един радар на американска фрегата и нищо повече. „Също като сега…“ Тогава командирът на нападението беше прекратил мисията на бомбардировачите, защото се беше уплашил, че в зоната може да има вражески изтребители. За тази му постъпка го бяха разжалвали заради страхливост. Както често се случваше по време на война, единствените данни, които бяха достъпни, бяха лоши. Четири беъра не се бяха завърнали в базите си. Пилотът знаеше, командирът му все още не беше дал очакваната заповед, както и че нямаше положителен знак за неприятности. Но освен това знаеше и че това не го задоволява.

— Приблизително разстояние до американската фрегата? — Попита той по вътрешната връзка.

— Сто и тридесет километра — отговори навигаторът.

„Поддържайте радиомълчание — напомни си пилотът. — Такива са заповедите…“

— По дяволите заповедите — каза той на глас. След това протегна ръка и включи радиопредавателя си. — Чайка две до Чайка едно, край. — Нищо. Пилотът повтори повика си още два пъти.

Множество радиоприемници засякоха обаждането му и след по-малко от минута местоположението на самолета му беше определено точно, на четиридесет мили югоизточно от конвоя. Един „Томкет“ тръгна към координатите на контакта.

Командващият нападението не отговаряше… но пилотът знаеше, че той щеше да отговори, ако можеше. Щеше да отговори. Бомбардировачите вече се намираха на по-малко от двеста километра от района. „Към какво ги водим?“

— Активирайте радара! — заповяда той.

Всички кораби от ескорта засякоха характерното излъчване на съветския радар. Най-близкият кораб, който имаше зенитни ракети на борда си, фрегатата „Гроувс“, незабавно включи ракетните си радари и изстреля една ракета срещу приближаващия съветски самолет — но изтребителят „Томкет“, който също се беше насочил към беъра, се намираше в опасна близост до него. Фрегатата изключи следящия си радар, ракетата изгуби радарния захват и автоматично се самоунищожи.

На борда на разузнавателния самолет се включиха алармените системи, които показаха изстрелването на зенитна ракета и наличието на радар за въздушно прехващане. Едва тогава радарният оператор засече конвоя.

— Множество кораби на северозапад. — Радарният оператор предаде информацията на навигатора, който предаде на бомбардировачите доклад за позицията. Беърът изключи радара си и се спусна надолу, докато свързочниците предаваха доклада за позицията на конвоя. След това всички включиха радарите си.

— Ето ги и бомбардировачите — каза тактическият офицер, когато на екрана се появиха символите. — Пеленг нула-четири-нула, разстояние сто и осемдесет мили.

На мостика старпомът беше нервен както никога през живота си. Сякаш не му стигаше, че му предстоеше въздушно нападение, но и сега той управляваше кораба точно на петдесет фута от борда на „Батълакс“. Двата кораба бяха толкова близо един до друг, че на радарния екран щяха да изглеждат като една цел. На пет мили от тях О’Мали и хеликоптерът на „Батълакс“ също летяха близо един до друг със скорост двадесет възела. Двата хеликоптера бяха включили предавателите си за усилване на радарните сигнали. Обикновено те биха били твърде малки, за да бъдат открити от този вид радар, сега щяха да изглеждат като кораб, който си струва да се атакува с ракети.

Сега въздушните бойни действия бяха придобили елегантността на ръкопашен бой в кръчма. Американските изтребители от бойния патрул край конвоя се насочиха към трите беъра, по първия от които вече беше изстреляна една ракета. Останалите два все още не бяха открили конвоя и нямаше и да го открият, защото завиха на изток, за да се измъкнат. Опитът им се оказа неуспешен. Витловите патрулни бомбардировачи не можеха да избягат от свръхзвуковите изтребители.

Чайка две беше свален първи. Пилотът успя да изпрати доклада си за контакта и получи потвърждение, преди две ракети „Спароу“ да се взривят в близост до него, при което крилото му се подпали. Той заповяда на екипажа си да катапултира и задържа самолета си изравнен доколкото можеше, за да могат да се измъкнат. Минута по-късно той също се измъкна от седалката си и скочи през аварийния люк в пода. Самолетът се взриви пет секунди след като парашутът му се отвори. Пилотът гледаше как самолетът се превръща в огнено кълбо и се чудеше дали нямаше да се удави в океана.

Над него една ескадрила „Томкет“ се насочи към бомбардировачите. Състезанието беше кой да пусне ракетите си първи. Съветските Ту-22 набраха височина на форсаж и активираха своите радари за наземно търсене, за да намерят цели за ракетите си. Заповедите им бяха да открият и да унищожат ескортиращите кораби и те откриха онова, което търсеха на тридесет мили от основния конвой — две точки на радарния екран. Срещу по-голямата точка бяха изстреляни шест ракети, а срещу по-малката — четири.

— Имаме нападение от няколко полка „Бекфайър“, което се провежда в момента при координати четиридесет и пет градуса север, четиридесет и девет градуса запад. — Толанд държеше телекса светкавица в ръка.

— Какво казва COMEASTLANT за това?

— Той вероятно чете същия телекс в този момент. Готов ли си? — попита той летеца изтребител.

— Разбира се, че съм готов!

Телексната машина в ъгъла на стаята започна да трака: „ЗАПОЧНЕТЕ ОПЕРАЦИЯ ДУЛИТЪЛ.“

— Вампир, вампир! Приближаващи ракети.

„Ето, че пак се започва“ — помисли си Морис. Тактическият екран беше по-модерен от този на „Фарис“ и всяка ракета беше маркирана със скоростен вектор, който показваше скоростта и посоката й. Ракетите се движеха ниско над повърхността. Морис вдигна телефона си.

— Капитанът до мостика. Изпълнете маневра за разделяне.

— Мостикът, слушам. Разделяме се — каза Ърнст. — Стоп машини! Пълен назад!

Рулевият дръпна ръчката за управление на газта назад, след което рязко промени наклона на витловите лопати. Корабът тръгна назад. „Рубен Джеймс“ намали скоростта си толкова бързо, че хората на борда му трябваше да се хванат за нещо, за да не паднат. „Батълакс“ се втурна напред и ускори до двадесет и пет възела. Веднага щом се отдалечи на безопасно разстояние, британската фрегата зави рязко наляво, а „Рубен Джеймс“ даде пълен напред и зави рязко надясно.

Всеки съветски радарен оператор, който би имал възможността да види тази маневра, щеше да се възхити на измамата. Изстреляните ракети AS-4 бяха насочени към една цел. Сега целите бяха две и се разделяха. Ракетите разделиха вниманието си поравно межди двете, като към всяка цел се насочиха по три.

Морис наблюдаваше напрегнато екрана си. Разстоянието между неговия и британския кораб се увеличаваше бързо.

— Ракети ни следят! — каза високо ESM операторът. — Няколко търсещи ракетни глави ни следят.

— Пълен дясно на борд, обратен курс. Изстреляйте диполните отражатели!

Всички в CIC подскочиха, когато четирите ракети се взривиха точно над главите им и изпълниха въздуха с алуминиево фолио, създавайки радарна цел за ракетите. Междувременно фрегатата се наклони рязко наляво при завоя. Носовата й ракетна установка се завъртя заедно с нея. Установката вече беше заредена с ракета, която щеше да бъде изстреляна срещу първата руска ракета. Фрегатата пое курс на север, на три мили зад „Батълакс“.

— Готови сме — каза оръжейният офицер. Върху контролното табло на системата за управление на огъня замига лампичката на решението.

Първата от белите ракети SM1 излетя в небето. Тя едва беше напуснала пусковите релси, когато установката се изви в две измерения и пое друга ракета от кръговия магазин, след което се обърна отново и изстреля втора ракета седем секунди след пуска на първата. Цикълът беше повторен още два пъти.

— Това е! — каза О’Мали, когато видя първата димна следа. Той натисна копчето на усилвателя на радарните сигнали. — Брадвичка, изключи предавателя си и се отдели наляво! — Двата хеликоптера включиха двигателите си на пълна мощност и избягаха от зоната. Четири ракети внезапно се оказаха без цели. Те продължиха да се движат на запад в търсене на нови цели, но такива нямаше.

— Изстреляйте още диполни отражатели — заповяда Морис, докато наблюдаваше как се сливат векторите на приятелските и вражеските ракети. CIC се разтърси отново, когато във въздуха се пръсна втори облак алуминиево фолио, който беше понесен от вятъра към приближаващите ракети.

— Все още има ракети, които ни следят!

— Попадение! — възкликна оръжейният офицер. Първата ракета изчезна от екрана, прехваната на шестнадесет мили от фрегатата, но втората продължи да приближава. Първата зенитна ракета, която беше изстреляна, не улучи и се взриви зад нея. Втората също не улучи. Беше изстреляна трета. Разстоянието между фрегатата и вампира беше намаляло на шест мили. Пет. Четири. Три.

— Попадение! Остава само една ракета… отклонява се. Тръгва след отражателите! Преминава към кърмата!

Ракетата се заби във водата на две хиляди ярда от „Рубен Джеймс“. Дори и на такова разстояние експлозията беше внушителна. В CIC настъпи пълна тишина. Мъжете продължиха да гледат втренчено таблата пред себе си, търсейки други ракети, и едва след няколко секунди, когато се увериха, че няма повече ракети, си отдъхнаха малко и един след друг започнаха да поглеждат към колегите си.

— На съвременната война може да й липсва хуманизъм — каза Калоуей, — но това се компенсира от напрежението.

Морис се облегна назад в стола си.

— Или нещо такова. Какво става с „Батълакс“?

— Все още е на радара, сър — отвърна тактическият офицер.

Морис вдигна радиотелефона.

— Браво, тук Ромео. Чувате ли ме? Край.

— Мисля, че сме все още живи. — Перин гледаше тактическия си екран и клатеше удивено глава.

— Някакви повреди?

— Никакви. Брадвичка се връща. И той е добре. Забележително. Виждате ли още нещо да се насочва насам? Ние не виждаме нищо.

— Отрицателно. Изтребителите подгониха бекфайърите извън обхвата на радара. Да се прегрупираме.

— Прието, Ромео.

Морис затвори телефона и погледна хората в CIC.

— Добра работа, момчета.

Матросите в стаята се спогледаха и няколко от тях започнаха да се усмихват. Но това не продължи много. Тактическият офицер вдигна глава.

— За ваша информация, капитане, Иван изстреля една четвърт от ракетите си срещу нас. Доколкото мога да определя, изтребителите са поразили около шест, а „Бънкър Хил“ е свалил повечето от останалите… но имаме улучени една фрегата и три търговски кораба. Изтребителите се завръщат. — Гласът му беше безизразен. — Те докладват, че не са свалили нито един „Бекфайър“.

— По дяволите! — каза Морис. Клопката се беше провалила и той не знаеше защо.

Изобщо не подозираше, че в Сторноуей смятаха точно обратното.

Както при всяка военна операция, и при тази основното бяха комуникациите. Толанд смяташе, че не беше отделено достатъчно време за подготвянето на линиите за свръзка. Радарните самолети на „Америка“ бяха следили съветските бомбардировачи, докато те не бяха излезли от обсега на радарите им. Данните от самолетите се предаваха към самолетоносача, а оттам по спътникова връзка към Норфолк, откъдето по друга спътникова връзка биваха препращани към Нортууд. Боб получаваше своите данни по наземна линия от щабквартирата на Кралския военноморски флот. Успехът на най-важната мисия на НАТО в тази война зависеше от транзистори и телефонни кабели повече, отколкото от оръжия.

— Добре, последният им курс е бил нула-две-девет, скорост шестстотин и десет възела.

— Това означава, че ще бъдат над Исландия след два часа и седемнадесет минути. Колко са летели на форсаж? — попита командир Уинтърс.

— Според „Америка“, около пет минути. — Толанд се намръщи. Тази разузнавателна информация не можеше да се смята за достоверна.

— Каквото и да говорим, техните запаси от гориво са намалели до известна степен… Добре. Три самолета на разстояние осемдесет мили. — Той погледна към най-новите спътникови метеорологични снимки. — Ще имаме добра видимост. Ще ги открием. Който ги види пръв, ще ги последва, а останалите ще се завърнат в базата.

— Успех, командир.

Трите F-14 бавно набраха височина по курс северозападно от Сторноуей и на тридесет и пет хиляди фута се свързаха с танкерите си. На неколкостотин мили от тях екипажите на съветските бомбардировачи извършваха същата операция. Присъствието на голям брой американски изтребители над конвоя ги беше изненадало, но времето и разстоянието се бяха оказали благоприятни за руснаците и те бяха успели да се измъкнат без загуби. Екипажът на всеки самолет вече беше обсъдил положението помежду си. Емоциите им бяха възбудени от поредната опасна мисия. Те коментираха колко поразени цели щяха да заявят при завръщането си в Кировск, като ги пресмятаха по проста математическа формула. Предполагаше се, че една от всеки три ракети е поразила целта си, дори и ако се вземеше предвид зенитният огън на противника. Днес не бяха срещнали силна съпротива от зенитни батареи, въпреки че никой от екипажите не беше останал в зоната достатъчно дълго, за да направи по-точна преценка на противосамолетните средства на конвоя. Екипажите щяха да заявят шестнадесет поразени цели, между които и двата външни хидролокаторни поста, които създаваха толкова много неприятности на колегите им подводничари. Екипажите се отпуснаха и започнаха да пият чай от големи термоси, обмисляйки следващото си посещение на конвоя от осемдесет кораба.

Изтребителите се разделиха, когато пред тях се появиха планините на Исландия. Не бяха изпратени никакви сигнали по радиото, летците си размениха знаци с ръце, преди да се отправят към патрулните си координати. Те знаеха, че на това място съветските радари не можеха да ги засекат. Командир Уинтърс погледна часовника си. Бомбардировачите трябваше да пристигнат след тридесет минути.

— Какъв красив остров — каза пилотът на Ту-22 на втория си пилот.

— Красив е за гледане, но не съм много сигурен дали на него се живее толкова добре. Чудя се дали исландките са толкова красиви, колкото са ми разправяли? Някой ден трябва да получим „механичен проблем“. Тогава ще можем да се приземим и сами да видим.

— Ще трябва да те оженим, Володя.

Вторият пилот се разсмя.

— Колко сълзи ще бъдат пролени в деня на сватбата ми! Как мога да откажа на жените на света удоволствието да ме имат?

Пилотът натисна бутона на радиото си.

— Кефлавик, тук Морски орел две-шест, проверка на състоянието.

— Морски орел, не отбелязваме други контакти освен вашата група. Бройката излиза. IFF транспондерите показват нормални стойности.

— Прието. Край. — Пилотът изключи радиото. — Нашите приятели са все още там, Володя. Самотно място.

— Ако там долу има жени и ако си културен, никога няма да бъдеш самотен. — По вътрешната връзка се чу нов глас.

— Няма ли кой да затвори устата на това похотливо копеле! — предложи навигаторът.

— Да не би да учиш за политически офицер? — попита вторият пилот. — Колко остава до дома?

— Два часа и двадесет и пет минути.

Самолетът продължи да лети на североизток със скорост шестстотин възела, преминавайки над пустия център на острова.

— Оп-па-ла! — каза тихо пилотът. — На един час и ниско. — Бордовата телевизионна система на изтребителя му показваше характерните очертания на съветския бомбардировач. „Каквото и да говорят за руснаците — помисли си пилотът, — те строят красиви самолети.“

Той изви самолета си така, че носовата камера се насочи встрани от целта, но системният му оператор беше насочил бинокъла си към бомбардировача и скоро забеляза още два, които летяха в разпръсната формация. Както очакваха, курсът им беше на североизток и те летяха на височина около тридесет хиляди фута. Уинтърс потърси голям облак, в който да се скрие, и скоро намери един. Видимостта падна до няколко ярда. „Там някъде може да има бомбардировач — помисли си командирът, — на когото също може да му харесва да лети в облаците. Това е нещо, което наистина би провалило тази мисия.“

Миг по-късно той излезе от облака, зави рязко и отново се пъхна в него, изчислявайки мислено времето и разстоянието. „Всички «Бекфайър» трябва вече да са преминали.“ Той дръпна лоста за управление назад и се измъкна от горната част на облака.

— Ето ги — каза системният му оператор. — Горе главата! Виждам още няколко на три часа.

Пилотът отново се скри в облака и остана там около десет минути. Най-накрая системният оператор каза:

— На юг от нас няма нищо. Според мен всичките вече са преминали. Ти как мислиш?

— Да, да отидем да огледаме.

След една тревожна минута Уинтърс вече се чудеше дали не ги беше оставил да отидат твърде напред, защото телевизионната му система проверяваше небето, но не откриваше нищо. „Търпение“ — каза си той и увеличи скоростта си до шестстотин и деветдесет възела. Пет минути по-късно върху екрана му се появи една точка. След малко точките станаха три. Той прецени, че се намира на четиридесет мили зад съветските бомбардировачи, като слънцето беше зад гърба му, така че те нямаше как да го забележат. Системният оператор провери радарната система за предупреждение и въздуха зад изтребителя за още самолети. Тази процедура се повтаряше по три пъти в минута. Щом като там можеше да има американски изтребител, защо пък да нямаше и съветски?

Пилотът гледаше как се променят цифрите на инерционната му навигационна система, държеше под око индикатора на горивото и поглеждаше напред за промени във формацията на съветските бомбардировачи. Това беше както вълнуващо, така и отегчително. Той знаеше значението на мисията си, но изпълнението й не беше по-интересно от управляването на „Боинг 747“ от Ню Йорк до Лос Анжелис. Те летяха в продължение на повече от час, изминавайки седемстотинте мили от Исландия до норвежкия бряг.

— Сега вече става готино — каза системният оператор. — Радар за въздушно търсене пред нас, изглежда, че е този на Андоя. Все още е на повече от сто мили, но вероятно ще ни засече след две или три минути.

— Кофти работа. — Там, където имаше търсещ радар, имаше и изтребители. — Определи ли вече позицията им?

— Да.

— Започни да предаваш. — Уинтърс обърна самолета си и се отправи обратно към морето.

На двеста мили от изтребителя кръжеше един британски „Нимрод“, който прие сигнала и го препредаде към един комуникационен спътник.

Адмирал Бийти се опитваше да запази спокойствие, но това не беше лесно за човек, чиито нерви бяха опъвани от непрестанни кризи още от началото на войната. „Дулитъл“ беше негова идея. Той Чакаше данните от изтребителя от два часа. Два F-14 се бяха завърнали, без да забележат руснаците, но един не се беше върнал в базата. Дали третият следеше бомбардировачите, както беше планирано, или просто беше паднал в морето?

Принтерът в ъгъла на стаята започна да издава скърцащия звук, който адмиралът мразеше толкова много: „ОЧИЧКИ ДОКЛАДВА ЗАЙЦИ НА 69/20С, 15/45И В 1543Z КУРС 021 СКОРОСТ 580 ВЪЗЕЛА ВИСОЧИНА 30.“

Бийти откъсна листа и го подаде на оперативния си офицер.

— Това означава, че ще кацнат след тридесет и седем минути. Ако предположим, че е последната група, при разлика от петнадесет минути първите бомбардировачи трябва да се приземят след двадесет и две минути.

— Значи след петнадесет минути?

— Тъй вярно, господин адмирал.

— Изпратете заповедта!

След тридесет секунди половин дузина спътникови канали започнаха да предават едно и също съобщение.

Трите американски подводници бяха легнали на дъното на Баренцово море близо до съветската брегова ивица — толкова близо, че дълбочината беше едва сто седемдесет и четири фута — и бяха престояли там толкова дълго, че им се струваше цяла вечност, изчаквайки да получат сигнала да се придвижат на юг. Когато получи съобщението, Маккафърти се усмихна с облекчение. Трите британски подводници, между които и „Торбей“, вече си бяха свършили работата. Те се бяха промъкнали до една руска фрегата и четири патрулни лодки, които патрулираха по съветско-норвежката брегова ивица и ги бяха атакували с торпеда. Руснаците бяха предположили очевидното — че започва масирана атака срещу патрулната им бариера, и бяха изпратили силите си за противолодъчна борба на запад, за да отбият атаката. Това беше открило пътя на „Чикаго“ и останалите американски подводници. Поне така се надяваше Маккафърти.

Електронните техници нанасяха пеленгите, докато подводниците се приближаваха към целта си. Трябваше да бъдат на точно определено място, преди да изстрелят ракетите си.

— Колко време ни остава, преди да открием огън? — попита старпомът.

— Ще ни кажат — отговори Маккафърти.

Тогава се получи и съобщението от Нортууд, в което часът на атаката се определяше на 16:02 Зулу.

— Вдигни перископа. — Маккафърти завъртя инструмента. Над повърхността бушуваше дъждовна буря, която вдигаше четирифутови вълни. Капитанът сви дръжките на уреда и го прибра. — ESM?

— Много радарни емисии, капитане — отговори техникът. — Отчитам десет различни предавателя.

Маккафърти провери таблото на ракетите „Томахоук“ върху дясната стена на щурмовия център. Торпедните му апарати бяха заредени с две торпеда „Марк-48“ и две ракети „Харпун“. Стрелката на часовника приближаваше 16:02.

— Започнете подготовка за изстрелване.

Капачките на превключвателите бяха свалени и на оръжейното табло светнаха червени лампички; капитанът и оръжейният офицер пъхнаха ключовете си в ключалките на таблото и ги завъртяха; старшината пред таблото на оръжейните системи завъртя ръчката пред себе си наляво. Процедурата по зареждането беше завършена. В носа на подводницата се включиха насочващите системи на дванадесет ракети „Томахоук“. Бордовите компютри получиха инструкции къде щеше да започне полетът на ракетите. Те вече знаеха къде щеше да завърши той.

— Пуск — заповяда Маккафърти.

„Аметист“ не беше в състава на редовния съветски флот. Тази фрегата от клас „Гриша“ се занимаваше с операции по безопасността и екипажът й се състоеше от офицери на КГБ. През последните дванадесет часа капитанът й беше прекарал времето си, като беше нареждал непрестанни спринтове и дрейфове, спускания на хидролокатора, който наподобяваше хеликоптерните, и прослушване по американския, а не по съветския начин. Дизеловите двигатели на кораба бяха изключени и той не създаваше никакви шумове, а профилът й трудно можеше да се забележи на повече от една миля. Фрегатата обаче не беше чула приближаването на американските подводници.

Първата „Томахоук“ излезе над повърхността на Баренцово море в 16:01:58, на две хиляди ярда от съветската фрегата. На наблюдателя му бяха необходими една-две секунди, за да реагира. Когато видя цилиндричната форма да се издига в небето върху ускорителя си на твърдо гориво, стомахът му се сви.

— Капитане! Пуск на ракета от десния борд!

Капитанът изтича на крилото на мостика и с удивление видя как втората ракета излита над повърхността. Той се хвърли обратно в лоцманската кабина.

— Обща тревога! Радиорубката, обадете се в щабквартирата на флота и докладвайте за пуск на вражески ракети в квадрат 451/679 — веднага! Пълен напред! Дясно на борд!

Дизеловите двигатели на фрегатата се включиха с мощен рев.

— Какво, по дяволите, е това? — попита старшият хидроакустик. Подводницата потръпваше всяка секунда при изстрелването на ракетите, но сега… — Хидролокаторното до капитана, имаме контакт по пеленг нула-девет-осем. Дизелов, надводен кораб, звучи като „Гриша“ и е наблизо, сър!

— Вдигни перископа! — Маккафърти завъртя уреда и го включи на пълна мощност. Той видя съветската фрегата, която завиваше рязко. — Решение! Зареди! Надводна цел, пеленг нула-девет-седем, разстояние — той завъртя ръчката на мерника — едно шестстотин. Мамка му, той обръща! Променете го на нула-девет-нула, скорост двадесет. Фрегатата се намираше твърде близо, за да я обстрелва с ракети, но можеше да я атакува с торпедо. — Свали перископа!

Операторът на таблото за управление на огъня вкара няколко цифри в компютъра. На компютъра му бяха необходими единадесет секунди, за да направи нужните изчисления.

— Готов! Стрелба с първи и трети апарат.

— Наводняване на торпедните апарати, отваряне на външните врати — готов! — каза старпомът.

— Сравнете генерираните пеленги и открийте огън!

— Огън с първи, огън с трети. — Старпомът се опита да овладее емоциите си и успя. Откъде се беше появила тази фрегата? — Презаредете с „Марк-48“!

— Последната птичка излетя! — обяви ракетният техник. — Отбой на пуска.

— Пълен ляво на борд!

„Аметист“ изобщо не забеляза ракетите, които бяха изстреляни зад него. Екипажът му беше твърде зает да тича към бойните си постове, докато капитанът даваше заповеди, а оръжейният офицер тичаше по шорти към ракетните установки. За това не им беше необходим хидролокатор; те много добре виждаха къде се намираше подводницата, която изстрелваше ракети срещу родината им!

— Открийте огън, когато сте готови! — извика капитанът.

Палецът на лейтенанта натисна копчето. Дванадесет противолодъчни ракети излетяха във въздуха.

— „Аметист“ — изпращя радиото. — Повторете съобщението си. Какви ракети? Какъв тип ракети?

Подводницата „Провидънс“ изстреля последната си ракета точно когато фрегатата откри огън по нея. Капитанът нареди пълна скорост и рязък завой точно когато ракетите започнаха да се спускат надолу към подводницата. Те паднаха в широк кръг, за да покрият възможно най-голяма площ. Две от тях се взривиха на сто ярда от подводницата, което беше достатъчно да поуплаши екипажа й, но не и да я повреди. Последната падна във водата точно над кулата на подводницата. Двадесет и три килограмовата бойна глава се взриви секунда по-късно.

Капитанът на „Аметист“ не обърна внимание на радиото. Той се опитваше да реши дали първият му залп беше улучил целта или не. Последната ракета се беше взривила по-бързо от останалите. Той тъкмо щеше да даде заповед за втори залп, когато хидроакустикът докладва, че два обекта се приближават откъм кърмата, и капитанът изрева няколко заповеди за промяна в курса. Корабът вече се движеше с пълна скорост, а радиото не преставаше да го вика.

— И двете риби захванаха целта!

— Вдигни перископа! — Маккафърти остави целия уред да излезе над водата, преди да разгъне дръжките. При пълно увеличение фрегатата почти изпълни лещите. Двете торпеда улучиха левия й борд и хилядатонната патрулна фрегата се разпадна пред очите му. Той направи пълен кръг с перископа, проверявайки хоризонта за други вражески кораби. — Добре, чисто е.

— Не за дълго. Те стреляха по „Провидънс“, сър.

— Хидролокаторното, какво имаме на нула-девет-нула? — попита Маккафърти.

— Шумът от рибата е много силен, сър, но мисля, че нула-девет-осем има изпускане на въздух.

— Да отидем там. — Маккафърти остави перископа над водата, докато старпомът управляваше подводницата към „Провидънс“. Фрегатата беше напълно разрушена. Общо двете торпеда носеха почти седемстотин и петдесет килограма високоексплозивни заряди. Той видя два спасителни сала, които автоматично се бяха надули при сблъсъка си с водата, но в тях нямаше хора.

— „Бостън“ се обади по хидрофона, шкипер. Искат да знаят какво, по дяволите, стана.

— Кажете им. — Капитанът завъртя леко перископа. — Добре, ето я, изплува — мамка му!

Кулата на подводницата беше разбита. Кърмовата й третина беше откъсната изцяло, а останалата част беше направена на трески. Една плоскост за потапяне висеше надолу подобно на крило на осакатена птичка, а перископите и мачтите, разположени в структурата, бяха извити във формата на някаква модернистична скулптура.

— Опитайте се да се свържете с „Провидънс“ по хидрофона.

Сега във въздуха имаше шестдесет ракети „Томахоук“. Когато излязоха над водата, техните ускорители на твърдо гориво ги издигнаха на височина хиляда фута, след което се включиха и крилете им и реактивните им двигатели. Веднага след включването на реактивните двигатели ракетите започнаха да се спускат, докато не достигнаха височина от едва тридесет фута. Бордовите им радарни системи сканираха местността пред тях, за да държат ракетите близо до земята и за да сравняват терена със заложените в компютърната им памет карти. Шест отделни съветски радара засякоха фазата на ускоряване на ракетите, но ги изгубиха, когато те преминаха към полет на малка височина.

Съветските техници, чиято работа беше да открият вероятна ядрена атака срещу родината им, бяха също толкова напрегнати, колкото и западните им колеги, а седмиците на продължителен конвенционален конфликт и положението на максимална бойна тревога бяха опънали нервите им до скъсване. Още когато беше засечено излитането на ракетите над морето, към Москва беше изпратено предупреждение за атака с балистични ракети. Предупреждението на „Аметист“ пристигна в щабквартирата на флота в Североморск почти със същата бързина и оттам незабавно обявиха тревога СВЕТКАВИЦА, като префиксът на кодовата дума гарантираше незабавен достъп до Министерството на отбраната. Командирите на батареите от антибалистични ракети, разположени около Москва, получиха разрешение за пуск и въпреки че само след няколко минути радарните техници успяха да потвърдят, че ракетите бяха изчезнали от екраните им и, не летяха по балистични траектории, отбранителните части останаха в състояние на бойна тревога, а в цяла Северна Русия започнаха да излитат прехващачи за въздушна отбрана.

Ракетите изобщо не знаеха за паниката, която бяха предизвикали. На това място руският бряг представляваше поредица от скалисти отломъци и канари, зад които се намираше равната тундра. За крилатите ракети теренът беше идеален и те продължиха полета си само на няколко фута над тревистите блата при скорост петстотин възела. Всички ракети прелетяха над езерото Бабозеро, което беше първата им навигационна отправна точка, след което траекториите им се разделиха.

Съветските изтребители, които вече излитаха, нямаха представа какво трябваше да преследват. Радарната информация им даваше курса и скоростта на целите, но ако целите бяха крилати ракети, те можеха да стигнат чак до бреговете на Черно море. Те дори можеха да бъдат насочени срещу Москва и да летят по заблуждаващ курс встрани от траекторията си към съветската столица. По заповед от наземните диспечери изтребителите се наредиха на юг от Бяло море и включиха радарите си за наземно търсене, за да видят дали ще могат да засекат ракетите, които преминеха над равнинния терен.

Но ракетите не отиваха към Москва. Заобикаляйки появяващите се от време на време хълмчета, те летяха по азимут две-едно-три, докато не достигнаха до млада борова гора, където една по една направиха рязък завой надясно и промениха курса си на две-девет-нула. Една ракета изгуби контрол и се заби в земята, друга не можа да направи завоя и продължи да лети на юг, но останалите се отправиха към целите си.

Последният бомбардировач „Бекфайър“ кръжеше над летище Умбозеро-юг в очакване на разрешение за кацане. Пилотът погледна индикатора за горивото. Оставаше му керосин за около тридесет минути, така че нямаше закъде да бърза. По съображения за сигурност трите полка бяха разделени между четири летища, разположени южно от миньорския град Кировск. На високите хълмове около града се намираха мощни радари и самоходни зенитно-ракетни батареи, които трябваше да предпазват летищата от въздушно нападение на НАТО. Повечето леярни в града все още работеха и пилотът видя пушека от множеството високи комини.

— „Морски орел“ две-шест, имате разрешение за кацане — казаха най-накрая от кулата.

— Коя ще бъде тази вечер, Володя?

— Двадесет градуса задкрилки. Въздушна скорост двеста. Колесникът е спуснат и заключен. Мисля, че е Ирина Петровна. Високата, слаба мадама от телефонната централа.

— Какво е това? — попита пилотът. Над пистата пред него внезапно изскочи един малък бял предмет.

Първата от дванадесетте ракети, чиято цел беше Умбозеро-юг, мина над пистата под остър ъгъл, след което тъпият й нос се откачи от корпуса и неколкостотин малки бомбички се пръснаха в зоната. На летището бяха кацнали седемнадесет бомбардировача. Десет от тях пълнеха резервоарите си от цистерни на открито, а останалите товареха оръжия и се готвеха за нова мисия, пръснати из бетонни укрития. Всяка бомбичка представляваше еквивалента на снаряд на минохвъргачка. Ракетата хвърли целия си товар, изкачи се право нагоре, загуби скорост и се срина на земята, добавяйки и товара си от гориво към разрушението. Един от готовите за полет бомбардировачи беше улучен първи. Две бомбички паднаха върху крилото му и бомбардировачът се превърна в огнено кълбо.

Пилотът на две-шест увеличи скоростта си и излезе извън зоната за приземяване. Пред ужасения му поглед се взривиха десет бомбардировача, а облачетата дим, издигащи се над летището, му подсказваха, че още много други самолети са получили по-малки повреди. След две минути всичко свърши. По бетона се втурнаха камионите на службата за борба с катастрофи и хората от екипите им започнаха да обливат с вода горящите самолети и камиони. Пилотът се насочи на север към резервното си летище и видя, че и над него се издига дим.

— Имаме гориво за петнадесет минути. Налага се бързо да си намерим къде да кацнем — предупреди Володя. Те завиха наляво към Кировск-юг, където се повтори същата история. Нападението на ракетите беше разчетено така, че да улучат едновременно и четирите цели.

— Африканда, тук „Морски орел“ две-шест. Имаме малко гориво и трябва да се приземим незабавно. Можете ли да ни приемете?

— Потвърждавам, две-шест. Пистата е чиста. Вятър на две-шест-пет, скорост двадесет.

— Много добре, идваме. Край. — Пилотът се обърна. — Какво, по дяволите, беше това? — попита той Володя.

— Комуникациите са извън строя, управлението на оръжейните системи е повредено, плоскостите също. Запушихме пробойните. Двигателите са в изправност, можем да се движим — каза капитанът на „Провидънс“ по хидрофона.

— Много добре. Изчакайте. — „Бостън“ беше спряла до подводницата на Маккафърти. — Тод, тук е Дани. Какво мислиш?

— Няма Да успеят да се върнат сами. Предлагам да оставим останалите да се приберат, а ние с теб ще ескортираме „Провидънс“.

— Съгласен. Ти също се връщай. Ние ще се опитаме да бъдем на уговореното място възможно най-бързо.

— Успех, Дани. — „Бостън“ вдигна радиомачтата си и предаде кратко съобщение. Една минута по-късно хидролокаторът на „Чикаго“ улови шумовете на оттеглящите се на север подводници.

— „Провидънс“, препоръчвам да поемете курс нула-едно-пет на максимално възможна скорост. Ние ще ви прикриваме гърба. „Бостън“ ще се присъедини към нас по-късно и заедно с нея ще ви ескортираме до флотилията.

— Не можете да рискувате, ние можем…

— Размърдай шибаната си лодка! — изрева Маккафърти в микрофона. Той беше само с три месеца по-старши по чин от капитана на „Провидънс“. Повредената подводница се потопи и се отправи на североизток със скорост петнадесет възела. Във водата повредената й кула звучеше като стар камион, но за това нищо не можеше да се направи. За да има „Провидънс“ поне малък шанс да оцелее, тя трябваше да излезе възможно най-далеч извън обсега на съветските огневи позиции.

Михаил Сергетов огледа групата мъже, чиито лица все още бяха бели като брашно.

— Другарю министър на отбраната — каза Генералният секретар. — Можете ли да ни кажете какво се случи?

— Както изглежда, вражески подводници са извършили ракетно нападение над някои от северните ни летища. Целта им очевидно е била да унищожат част от нашите бомбардировачи Ту-22. Доколко са успели, все още не мога да ви кажа.

— Откъде са изстреляли ракетите? — попита Пьотр Бромковский.

— Източно от Мурманск, на по-малко от тридесет километра от бреговата ни ивица. Една фрегата е забелязала изстрелването и е докладвала незабавно, след което е изчезнала от ефира. Изпратили сме самолети да я търсят.

— И как, по дяволите, са стигнали дотам! Ако тези подводници бяха изстреляли срещу нас балистични ракети — настоя Бромковский, — с колко време щяхме да разполагаме, за да реагираме?

— Шест до седем минути.

— Прекрасно! Не можем да реагираме толкова бързо. Как можахте да ги оставите да се приближат толкова много!

— Те няма да се измъкнат, Петя, обещавам ти — отвърна разгорещено министърът на отбраната.

Генералният секретар се наведе напред.

— Погрижете се това да не се повтаря!

— Докато всички сме още тук, другари — намеси се Сергетов, — ще може ли другарят министър на отбраната да ни осведоми за последните събития на германския фронт?

— Силите на НАТО са огънати до точката на пречупване. По данни на КГБ техните запаси са критично ниски и като се имат предвид дипломатическите събития от последните няколко дни, мисля че спокойно можем да приемем, че НАТО е на ръба на политическото си разпадане. Всичко, което трябва да направим, е да поддържаме натиска до окончателното му разпадане!

— Но и нашето гориво е на привършване! — каза Бромковский. — Предложението, което ни направиха германците, е разумно.

— Не. — Външният министър поклати неодобрително глава. — Това споразумение не ни дава нищо.

— Дава ни мир, другарю — отвърна тихо Бромковский. — Ако продължим войната… помислете си, помислете си само, приятели, за какво си мислехме всички преди няколко часа, когато получихме предупреждението за ракетната атака.

Сергетов осъзна, че за първи път старецът беше направил изказване, с което всички бяха съгласни. След седмици и месеци на обещания, планове и уверения как нещата можели да бъдат задържани под контрол, фалшивата тревога за ядрена опасност беше принудила членовете на Политбюро да погледнат към онова, което се криеше зад ръба на пропастта. В продължение на десет минути всички те се бяха страхували, че положението е излязло извън контрол, и високопарните думи на министъра на отбраната не можеше да ги накара да забравят това.

Изминаха няколко секунди, преди Генералният секретар да заговори.

— Нашите представители ще се срещнат с германците след няколко часа. Утре министърът на външните работи ще ни докладва за новото германско предложение.

С тази забележка събранието беше закрито. Сергетов прибра записките си в коженото си дипломатическо куфарче и слезе по стълбите към служебния си автомобил. Един младши сътрудник му отваряше вратата, когато някой го повика.

— Може ли да пътувам с вас, Михаил Едуардович? Колата ми е повредена. — Беше Борис Косов, председател на Комитета за държавна безопасност, КГБ.