Операция „Червена буря“

Глава пета Моряци и разузнавачи

Той присви очи по посока на хоризонта. Слънцето представляваше полукръг над синьо-кафявата ивица на източния бряг на Мериленд, което му напомни, че предния ден беше работил до късно, беше си легнал още по-късно, след което беше станал в четири и половина сутринта, за да отиде за риба. Отминаващото главоболие пък го подсещаше за шестте бири, които беше изпил пред телевизора.

Днес обаче беше първият ден за годината, в който успяваше да намери време за риболов и той се радваше на тежестта на въдицата в ръката си, докато замахваше леко към една вълничка върху спокойните води на залива. Лефер или калкан? Каквото и да беше, то не захапа примамката.

— Искаш ли кафе, Боб?

— Благодаря, татко. — Робърт Толанд постави въдицата си в държача и се отпусна назад в сгъваемия стол в средата на лодката. Тъстът му, Едуард Кийган, му подаде пластмасовата чаша на голям термос. Боб знаеше, че кафето ще бъде добро. Нед Кийган беше бивш офицер от военноморския флот и обичаше хубавото кафе, което предпочиташе смесено с бренди или ирландско уиски — за отваряне на очите и стопляне на стомаха.

— Винаги ми е приятно да идвам тук, независимо дали е студено, или топло. — Кийган отпи от чашата си и сложи крака си върху кутията със стръвта. Двамата не идваха на това място само заради риболова, а и за да се отърват за малко от цивилизацията.

— Още по-хубаво щеше да бъде, ако бяхме по-далеч от брега — каза Толанд.

— Е, какво, по дяволите, тук поне няма телефони.

— Ами пейджърът ти?

— Трябва да е останал в другия ми панталон — разсмя се Кийган. — DIA4 ще трябва да се оправи без мен днес.

— Мислиш ли, че ще успеят? — Флотът успя. Кийган беше завършил военноморската академия, след което беше изслужил тридесет години във флота, преди да се пенсионира. По време на службата си беше работил като специалист от разузнаването, каквато беше работата му и сега. Така прибавяше към пенсията си и заплата на държавен служител.

Когато за първи път видя Марта Кийган, Толанд все още беше младши лейтенант и служеше на борда на разрушител с база Пърл Харбър. По това време Марта беше третокурсничка в Университета на Хавай със специалност „Психология“ и втора специалност „Сърф“. Тази година се навършваха петнадесет щастливи години от сватбата им.

— Е — Кийган се изправи и вдигна въдицата си. — Как вървят нещата във Форта?

Боб Толанд беше аналитик от средно ниво, който работеше за Агенцията по национална сигурност (NSA). Той беше напуснал флота след шестгодишна служба, но беше останал действащ запасняк. Работата в NSA допълваше службата му като флотски запасняк. Той беше комуникационен експерт с диплома по електроника и задълженията му включваха наблюдаването на съветските сигнали, събрани от множеството подслушвателни постове и подвижните разузнавателни спътници. Между другото беше завършил и руска филология.

— Миналата седмица чух нещо наистина интересно, но не успях да убедя шефа си, че означава нещо.

— Кой е шеф на отдела ти?

— Капитан Албърт Редман от ВМФ. — Толанд се вгледа в една рибарска лодка, която се намираше на няколко мили от тях. Капитанът й поставяше мрежите си за раци. — Той е истински задник.

Кийган се разсмя.

— Трябва да внимаваш да не казваш такива неща на висок глас, Боб, особено като се има предвид, че другата седмица се връщаш на активна служба. Бърт работеше с мен преди около петнадесет години. На няколко пъти ми се наложи да го поставя на мястото му. Той наистина има склонност към твърдоглавие.

— Твърдоглав ли? — изръмжа Толанд. — Мозъкът на това копеле е толкова ограничен, че дори и листите, на които си води бележки, са широки само един инч! Първо излезе тази работа с контрола върху въоръженията, след това миналата сряда попаднах на нещо наистина необичайно, а той го завря в архива. По дяволите, не знам защо изобщо чете новите данни, след като си е направил изводите още преди пет години.

— Предполагам, че не можеш да ми кажеш за какво става дума?

— Не би трябвало. — Боб се поколеба за миг. Дявол да го вземе, ако не можеше да поговори и с дядото на собствените си деца… — Миналата седмица една от нашите подвижни „птички“ мина над съветско военно окръжие и прехвана разговор по микровълнов телефон. Беше доклад до Москва за четирима полковници от Карпатската военна област, които били разстреляни за фалшифициране на рапортите за боевата готовност. Историята за осъждането им от военния съд се подготвя за публикуване вероятно в „Красная звезда“ тази седмица. — Той беше забравил напълно за пожара в нефтеното поле.

— О — повдигна вежди Кийган. — И какво каза Бърт за всичко това?

— Той каза: „Крайно време беше да си оправят дисциплината.“ Това беше единственият му коментар по въпроса.

— А ти какво мислиш?

— Тате, аз не работя в „Тенденции и намерения“ — тези гадатели идиоти! — но знам, че дори и руснаците не убиват хора само за удоволствие. Когато Иван убива хора публично, той прави това, за да предаде някакво съобщение. Екзекутираните не са били офицери от наборни комисии, осъдени за вземане на подкупи за отлагане на наборници. Обвиненията срещу тях не са за кражба на дизелово гориво или че са строили вили с краден дървен материал. Вкарах имената им в компютъра и се оказа, че имаме досиета на двама от тях. И двамата са били опитни строеви офицери, и двамата са служили в Афганистан, и двамата имат неопетнена партийна репутация. Единият е завършил военната академия „Фрунзе“ и дори има няколко публикации в списание „Военна мисъл“! Но и четиримата са били предадени на военен съд за фалшифициране рапортите за боевата готовност на полковете им — и са били разстреляни три дни след това. В някой от следващите дни тази история ще се появи под формата на разказ с продължение в колонката „Наблюдател“ на „Красная звезда“ и това автоматично я превръща в политическо упражнение с главно П!

„Наблюдател“ беше псевдоним, под който се криеха високопоставените офицери, които понякога пишеха за всекидневника на съветските въоръжени сили. Всичко, което се публикуваше на първа страница и в тази колона, се приемаше много сериозно както в съветските въоръжени сили, така и от хората, чиято задача беше да ги наблюдават, защото тази колонка се използваше само за обявяването на промени в политиката, одобрени както от върховното военно командване, така и от Политбюро в Москва.

— Разказ с продължение ли? — попита Кийган.

— Да, и това е едно от интересните неща в цялата история. Повтарянето на фактите означава, че те наистина искат този урок да бъде запомнен. Цялата работа е твърде необичайна. Там става нещо странно. Те наистина разстрелват офицери и срочнослужещи, но не и полковници, които пишат за списанието на Генералния щаб, и не за фалшифицирането на няколко реда в рапорт за бойната готовност. — Той си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че е свалил огромен товар от плещите си. Рибарската лодка продължаваше да се движи на север и дирята от килватера й рисуваше паралелни линии върху огледалната повърхност. От тази гледка на Толанд му се прииска да беше с фотоапарата.

— Има смисъл — измърмори Кийган.

— А?

— Това, което току-що каза. Наистина е нещо необичайно.

— Така е. Снощи останах до късно, за да направя още една проверка. През последните пет години Червената армия е публикувала имената на четиринадесет екзекутирани офицери, като само един грузински офицер от наборна комисия е имал чин полковник, а останалите са имали по-нисък ранг. Полковникът е бил осъден на смърт за вземане на подкупи за отлагане на наборници. Останалите са съдени за следните провинения: един за шпионска дейност в полза на нас или някоя друга страна, трима за нарушаване на дисциплината под въздействието на алкохол и девет за корупция, изразяваща се в това, че са продавали на черния пазар всичко: от бензин до чисто нов компютър. Сега обаче Иван се лишава от четирима полкови командири, всичките от една и съща военна област.

— Можеш да кажеш всичко това на Редман — предложи Кийган.

— Чиста загуба на време.

— За другите случаи, които спомена… мисля, че си спомням за тримата офицери, които…

— Да, това беше част от кампания за трезвеност. Твърде много от офицерите им се явяват на дежурство пияни, така че те избират трима доброволци, за да сплашат останалите. — Боб поклати глава. — Волтер сигурно щеше да хареса тия типове.

— Говориш ли с хора от цивилното разузнаване?

— Не, колегите ми са само от военните телекомуникации.

— Миналия понеделник обядвах с един тип от Ленгли. Някога е служил в армията, познаваме се отдавна. Както и да е, той се шегуваше, че там се е появила нова дефицитна стока.

— Още една ли? — На Боб му стана весело. Дефицитните стоки не бяха нещо ново в Русия. По време на обедите си в комисариата на NSA той беше чувал много разкази за такива стоки — паста за зъби, тоалетна хартия, автомобилни чистачки.

— Да. Акумулатори за леки коли и камиони.

— Наистина ли?

— Наистина. От един месец там не може да се купи акумулатор за лек автомобил или камион. Много коли са спрени от движение, кражбите на акумулатори са се увеличили лавинообразно и сега хората свалят акумулаторите си всяка вечер и ги прибират по домовете си. Можеш ли да си представиш такова нещо?

— Но Толиатищадт… — започна Толанд, но млъкна внезапно. Той имаше предвид огромния автомобилен град завод в европейската част на Русия, чието създаване бе „геройски проект“ и в него бяха участвали хиляди работници. Заводът беше построен по италианска технология и беше един от най-модерните автомобилостроителни комплекси в света. — Там имат фабрика за акумулатори с огромен капацитет. Да не би да се е взривила или какво?

— Напротив, акумулаторният завод си работи, при това на три смени. Какво ще кажеш за това?

Толанд се огледа в голямото огледало на BOQ5 комплекса в Норфолк. Той беше пристигнал там още предишната вечер. Униформата все още му беше по мярка, въпреки че малко му беше отесняла в кръста — нещо съвсем нормално предвид естеството на работата му. „Салатената редица“ на отличията му заемаше само ред и половина, но на нея се виждаха значката на офицер от сухопътните сили и „водните криле“, което показваше, че той не беше работил цял живот като оператор на радиостанция. На ръкавите му бяха извезани двете и половина ленти на лейтенант-командир. Последно забърсване на обувките с парче плат и той вече беше готов за годишния си двуседмичен запас във флотата.

След пет минути Толанд вече караше по Мичър авеню към щабквартирата на главнокомандващия Атлантическия флот (CINCLANTFLT) — една съвсем обикновена сграда, която някога бе била болница. Паркингът на Ингерсол стрийт беше наполовина празен, но той потърси необозначено място, за да не си навлече гнева на някой старши офицер.

— Боб? Боб Толанд! — извика някой.

— Ед Морис?

Един поглед беше достатъчен на Толанд, за да разбере, че вече говори с командир Едуард Морис от американския ВМФ. Една блестяща звезда върху униформената куртка на Морис показваше, че му е поверено командването на някакъв плавателен съд. Толанд отдаде чест на приятеля си, преди да му подаде ръка.

— Още ли играеш бридж, Боб? — Някога Толанд, Морис и още двама офицери бяха създали най-редовната четворка за бридж в офицерския клуб в Пърл Харбър.

— Понякога. Марти не си пада много по картите, но в службата има няколко души, с които се събираме веднъж седмично.

— По-добри ли са от нас? — попита Морис, когато и двамата тръгнаха в една и съща посока.

— Майтапиш ли се? Знаеш ли къде работя сега?

— Чух, че след като ни напусна, си хвърлил котва във Форт Мийд.

— Така е. В NSA има играчи на бридж, които са вързани в компютърната мрежа. Истински убийци, човече!

— Как е семейството?

— Страхотно. А твоето?

— Расте толкова бързо, че започва да се чувствам като истински старец.

— Че то си е така — пошегува се Толанд и посочи към звездата върху куртката на Морис. — Сега вече можеш да ми разкажеш за новото си дете.

— Погледни колата ми.

Толанд се обърна. Фордът на Морис имаше поръчков номер: FF-1094. За непосветените това си беше обикновен номер, но за моряка беше реклама на кораба му: „Фарис“, фрегата за борба с подводници номер хиляда деветдесет и четири.

— Винаги си бил скромно момче — ухили се Толанд. — Честито, Ед. Откога го имаш?

— От две години. Корабът е голям, красив и е мой! Не трябваше да напускаш, Боб. В деня, в който поех командването, изпитах същото чувство, както при раждането на Джими.

— Разбирам те, Ед. Само че аз винаги съм знаел, че някога ти ще командваш свой кораб, а аз не. — Към досието на Толанд имаше прикрепено едно мъмрене за това, че беше ударил един ескадронен миноносец в дъното по време на дежурство. Това се дължеше единствено на лошия му късмет. Причините за грешката бяха някакво двусмислено обозначение на картата и лошите плавателни условия, но такова провинение беше достатъчно да разруши всяка кариера във ВМФ.

— Значи сега караш двете си седмици?

— Точно така.

— Селия замина при родителите си. Сега съм напълно свободен за няколко дни. Имаш ли някакви планове за вечеря довечера?

— В „Макдоналдс“ ли? — разсмя се Толанд.

— Как пък не. Дани Маккафърти също е тук. Той командва „Чикаго“, която се намира на Пристан 22. Знаеш ли, ако успеем да намерим още един, може да поиграем малко бридж, както правехме навремето. — Морис сръга приятеля си в гърдите. — Трябва да бягам, Боб. Среща във фоайето на офицерския клуб в 18:30. Ще имаме един час за повдигане на настроението, преди да отидем при Дани.

— Слушам, господин командир.

— Та аз бях на „Уил Роджърс“ — каза Маккафърти. — Патрулираме цели петдесет дни и аз се падам на вахта. Хидролокаторът докладва, че имат шантав сигнал по пеленг нула-пет-две. Намираме се на перископна дълбочина и аз вдигам перископа и виждам една яхта „Гълфстрийм-36“ да се влачи на автопилот с около пет възела. Какво, по дяволите, мисля си аз, и без това умирам от скука. Включвам перископа на пълна мощност и какво мислите виждам? Капитанът и помощникът му — едно момиче, което никога няма да се удави! — заели хоризонтална позиция един върху друг на палубата. Лодката е на около хиляда ярда и ние включваме перископните телевизионни камери и пускаме видеото. Наложи се да маневрираме, за да имаме по-добра видимост. Цялата работа продължи петнадесет минути. Екипажът въртя касетата цяла седмица. За поддържането на бойния дух е много важно бойците да знаят за какво се бият. — Тримата се разсмяха.

— Както винаги съм казвал, Боб — отбеляза Морис, — тези подводничари са гадни, дебнещи типове. За перверзността им изобщо не трябва да говорим — тя им е вродена.

— Откога командваш „Чикаго“, Дани? — поинтересува се Толанд след вечерята, докато отпиваше от втората си чаша кафе. Каюткомпанията на подводницата беше изцяло на тяхно разположение. Другите офицери на борда или си бяха легнали, или бяха на вахта.

— От три месеца, ако не се брои времето, което прекарах в корабостроителницата — отговори Маккафърти и доизпи млякото си. Той беше първият капитан на новата щурмова подводница. Както капитан, така и „собственик“. Толанд беше забелязал, че Дан не беше дошъл, за повдигането на настроението в офицерския клуб, където Боб и Морис бяха ударили по три питиета. Маккафърти се беше променил. Може би нямаше желание да напуска подводницата си, защото се страхуваше, че някой може да му я отнеме и така да разбие мечтите му за кариера.

— Можеше да разбереш това и без да питаш — пошегува се Морис. — Не виждаш ли бледното му тебеширено лице, характерно за обитателите на пещери и подводници? Да не говорим за лекото сияние, излъчвано от работещите в близост до ядрени реактори. — Маккафърти се ухили и тримата зачакаха да дойде четвъртият им партньор за бридж. Той беше младши инженер, който трябваше да сдаде дежурството си след няколко минути. Реакторът на „Чикаго“ беше изключен и подводницата черпеше електричество от дока, но уставът изискваше пълно дежурство на реактора, независимо от това, дали беше включен, или не.

— Като говорим за бледност, трябваше да ме видите преди няколко седмици. — Маккафърти изведнъж стана сериозен.

— Как така? — попита Боб.

— Ами, нали знаете какви тъпотии правим с тези лодки?

— Дан, ако имаш предвид събирането на данни за разузнаването, тогава трябва да знаеш, че електронната разузнавателна информация, която събирате, минава през моята служба. По дяволите, аз вероятно познавам хората, които пишат голяма част от молбите за информация, на които се дължат оперативните ви инструкции. Не е ли това една отвратителна мисъл! — Боб се разсмя. Той потисна желанието си да се огледа наоколо. Никога досега не беше влизал в атомна подводница. Вътре беше студено — атомните подводници имат климатична инсталация, която се захранва от реактора — и във въздуха се усещаше тежката миризма на машинно масло. Всичко блестеше, защото все още беше ново, а вероятно и защото Маккафърти беше накарал екипажа си да се погрижи той да не се изложи пред приятелите си. Значи това беше струващата един милиард долара машина, която събираше данни за електронното разузнаване…

— Както и да е, ние бяхме в Баренцово море, на изток от фиорда Кола, и както си следяхме една руска подводница „Оскар“, на около десет мили зад нея внезапно се озовахме точно по средата на някакво шибано учение с бойни муниции! Навсякъде хвърчаха ракети. Руснаците разбиха три стари корита и направиха на парчета половин дузина мишенни баржи.

— Само „Оскарът“ ли?

— Оказа се, че там имало и един „Папа“ и един „Майк“. Проблемът е, че това бебче е толкова безшумно. Ако те не знаят, че сме там, можем да се озовем по средата на някоя голяма гадост! И така, от хидролокатора започват да викат: „Сигнали! Сигнали!“ от задействуваните ракетни апарати. Нямаше начин да знаем дали не се готвеха да пуснат няколко истински торпеда във водата, но ние вдигнахме ESM6 и ловихме радарите на техните перископи, след което видях няколко от корабите, които стреляха над главите ни. По дяволите, момчета, за около три минути там беше доста страшничко. — Маккафърти поклати глава. — Както и да е, два часа по-късно трите подводници настъпиха газта и се понесоха към пристанището с двадесет възела. Едно съвсем обикновено учение с бойни муниции. Как ви се струва като за първа мисия?

— Нямаш ли чувството, че руснаците правят нещо не съвсем обичайно, Дани? — попита Толанд, който изведнъж беше заинтригуван от разказа.

— Ти не си ли чул?

— Какво да съм чул?

— Те са намалили патрулите на дизелови подводници на север, при това значително. Обикновено дизеловите лодки се засичат трудно, но през последните два месеца просто ги няма. Успях да засека една, само една. Не беше като предишните ми разходки на север. Имаме и някакви сателитни снимки на много дизелови подводници, които стоят в доковете по неизвестни причини. В действителност, патрулната им дейност на север е намалена изцяло за сметка на увеличената поддръжка. Предполага се, че променят тренировъчния си цикъл. По това време на годината не е обичайно да се провеждат учения с бойни муниции. — Маккафърти се засмя. — Разбира се, възможно е да им е писнало да поправят и пребоядисват онези корита и са решили да се отърват от тях.

— Умник — изсумтя Морис.

— Назови ми поне една причина за изваждането от служба на голямо количество дизелови подводници по едно и също време — каза Толанд. Искаше му се да не беше пил толкова много в офицерския клуб. Нещо важно се въртеше из главата му, но алкохолът забавяше мисловната му дейност и той не можеше да се сети какво е то.

— Мамка му — отвърна Маккафърти. — Няма такава причина.

— И какво правят те с дизеловите лодки?

— Не съм виждал спътниковите снимки, Боб, само съм чувал за тях. В доковете обаче не се наблюдава необичайна дейност, така че едва ли е нещо важно.

Толанд изведнъж се сети какво му убягваше.

— Трудно ли се сменят акумулаторите на подводница?

— Това е гадна и тежка работа. Не че са необходими специални машини или нещо от този род. Ние сменяме акумулаторите си с помощта на механизация и понякога за тази операция са ни необходими от три до четири седмици. Подводниците на Иван са конструирани с по-големи акумулатори, отколкото нашите, и при тях замяната с нови се извършва по-лесно, отколкото при нас. Предполага се, че акумулаторите им се изтощават по-бързо от западните и те компенсират това с улеснената им замяна, подсилващи приспособления по корпуса и други подобни. По тази причина те вероятно не използват машини за смяна на акумулаторите. Какво точно се опитваш да разбереш, Боб?

Толанд им разказа за разстреляните четирима съветски полковници.

— После чух, че в Русия имало остър недостиг на акумулатори за автомобили и камиони. При автомобилите това е разбираемо, но при камионите… По дяволите, всеки камион в Русия е държавна собственост. Всички камиони могат да се използват за мобилизационни цели. Едни и същи акумулатори ли използват?

— Да, всички работят с оловно-киселинни акумулатори. Какво е станало, да не би да е изгоряла фабриката? — попита командир Маккафърти. — Знам, че Иван предпочита да има един голям завод вместо няколко по-малки.

— Заводът си е цял и работи на три смени.

Маккафърти се облегна назад в стола си.

— Къде се използват акумулатори? — запита Морис риторично.

— В подводниците — отвърна Маккафърти. — В танковете, бронетранспортьорите, командните автомобили, самолетните влекачи, изобщо в много боядисани в зелено машини. Боб, това, което казваш… мамка му, ти твърдиш, че Иван внезапно е решил да увеличи цялостната си бойна готовност. Въпрос: осъзнаваш ли какво говориш, по дяволите?

— Можеш да си заложиш задника за това, Дани. Информацията за четиримата полковници беше на бюрото ми и аз лично прочетох доклада, който беше получен по един от нашите подвижни разузнавателни спътници. Иван не знае колко чувствителни са „птичките“ от клас „Стопаджия“ и все още изпраща много информация по наземни микровълнови мрежи. Ние постоянно подслушваме техните телефонни и телексни линии, но вие трябва да забравите, че изобщо сте чули за това, ясно? — Останалите кимнаха утвърдително и Толанд продължи: — За работата с акумулаторите разбрах съвсем случайно, но един приятел от Пентагона я потвърди. Сега пък Дан ми каза за засилените учения с бойни муниции и това запълни още една празнина. Ако успеем да потвърдим, че дизеловите подводници наистина са в пристанищата за смяна на акумулаторите, ще получим началните очертания на една цялостна картина. Какво е значението на новите акумулатори за една дизелова подводница?

— Изключително важно — отговори Маккафърти. — В зависимост от качеството и поддръжката, новите могат да осигурят почти два пъти по-голям радиус на действие и двойно по-голяма мощност в сравнение със старите. Очевидно е, че това е важен тактически фактор.

— За бога, знаете ли на какво ми прилича това? Иван винаги е готов да навлезе в морето, но сега ми се струва, че иска наистина да бъде готов — забеляза Морис. — Но всички вестници твърдят, че руснаците се държат като преродени ангели по отношение на контрола върху въоръженията. Тук нещо не се връзва, господа.

— Трябва да уведомя някого от командването за това — каза Толанд. — Ако оставя тази информация на някое бюро във Форт Мийд, тя може изобщо да не стигне по-надалеч — каза Боб, спомняйки си за шефа на отдела си.

— Ще стане — каза Маккафърти след кратка пауза. — Утре сутрин имам среща с главнокомандващия на Американски подводен флот в Атлантическия океан (COMSUBLANT). Мисля, че и ти ще дойдеш с мен, Боб.

В продължение на двадесет минути Толанд докладва за резултатите от мисията си пред вицеадмирал Ричард Пайпс, главнокомандващ на Американски подводен флот в Атлантическия океан. Пайпс беше първият черен подводничар, който беше успял да получи трите звезди на вицеадмирал. Той беше показал изключителни качества по време на кариерата си в една професия, която по традиция беше запазена само за бели, и имаше репутация на труден, взискателен началник. Адмиралът беше раздразнен, че докладът за патрулната задача на Маккафърти беше съкратен заради речта на някакъв запасняк и слушаше мълчаливо, като отпиваше кафе от украсена с три звезди чаша. Само след три минути настроението му се промени коренно и бръчките около устните му станаха по-дълбоки.

— Синко, като ми даваш тази информация, ти нарушаваш няколко ограничения на сигурността.

— Знам това, сър — отвърна Толанд.

— За това се иска смелост и аз се радвам, че един млад офицер може да направи подобно нещо, вместо да се скатава с останалите и да си мълчи. — Пайпс се изправи. — Това, което ми каза, синко, изобщо не ми харесва. Иван си играе на Дядо Коледа с всичките тези дипломатически простотии и същевременно усилено подготвя подводния си флот. Може и да е съвпадение, но може и да не е. Какво ще кажеш ти и аз да отидем да си поговорим с CINCLANT8 и шефа на разузнаването му?

Толанд направи гримаса. „В какво се забърках?“ помисли си той.

— Сър, аз съм тук за обучението си в запас, а не за…

— Струва ми се, че много бързо се отказахте от този разузнавателен боклук, командир. Вярвате ли, че това, което ми казахте, е истина?

— Да, сър.

— Тогава ви давам шанс да го докажете. Да не би да ви е страх да си подадете врата? Може би давате мнения само за приятели и роднини? — запита остро адмиралът.

Толанд беше чувал, че с Пайпс трудно се излиза на глава. Той се изправи.

— Да го направим, адмирале.

Пайпс вдигна телефона си и набра трицифрения номер за свръзка с CINCLANT.

— Бил? Обажда се Дик. В кабинета ми има едно момче, с което смятам, че трябва да се срещнеш. Спомняш ли си какво обсъждахме миналия четвъртък? Може би вече имаме потвърждение. — Последва кратка пауза. — Да, точно това ти казвам… Слушам, сър, тръгвам веднага. — Пайпс затвори слушалката. — Маккафърти, благодаря ти, че доведе този човек. Ще прегледаме рапорта ти днес следобед. Бъди тук в 15:30. Толанд, ти идваш с мен.

След един час о.з. лейтенант-командир Робърт М. Толанд, ВМФ, беше информиран, че е възстановен на активна служба по заповед на секретаря по отбраната. В действителност заповедта беше издадена от CINCLANT, но необходимите формуляри щяха да бъдат надлежно попълнени в рамките на една седмица.

По обяд на същия ден CINCLANT събра командирите си — вицеадмиралите, които отговаряха за авиацията, надводния флот, подводниците и снабдителните кораби, в Първа сграда на комплекса. Разговорите се водеха почти шепнешком и спираха като по команда, когато стюардите влизаха, за да сменят блюдата. Хората край масата бяха около петдесетгодишни, опитни, сериозни мъже, които създаваха и прилагаха стратегии, готвейки се за нещо, което се надяваха да не се случи никога. Те все още не бяха изгубили тази надежда, но когато всички бяха изпили по две чаши кафе, беше решено да се засилят тренировъчните цикли и да се направят няколко изненадващи инспекции. CINCLANT си определи среща за следващата сутрин с командващия морските операции, а заместник-шефът на разузнаването му отлетя с пътнически самолет за Пърл Харбър на среща с колегата си, отговарящ за Тихия океан.

Толанд беше освободен от поста си и беше прехвърлен в „Намерения“, част от личния екип разузнавателни съветници на CINCLANT.