Операция „Червена буря“

Глава двадесет и трета Завръщания

Нещата отново се бяха нормализирали. Това беше относително понятие, тъй като съветските Ту-22 все още прелитаха през коридора над Исландия, само че този следобед бяха нападнали друг конвой и бяха унищожили единадесет търговски кораба. Всички движещи се на изток конвои завиваха на юг, удължавайки пътя си до Европа, за да намалят опасността от въздушно нападение. Конвоите бяха понесли големи загуби — почти шестдесет кораба бяха потопени от руснаците — но отклоняването на юг означаваше, че съветските бомбардировачи щяха да могат да носят само по една ракета, ако искаха да атакуват тези конвои.

Напрежението оказваше влияние върху всички и това беше очевидно. Екипажът на Морис беше в постоянна бойна готовност от почти една седмица четири — часа вахта, четири часа почивка. Нарушени бяха навиците за спане. Хората не се хранеха с подходящата храна. Неотложните задачи по поддръжката намаляваха още повече времето за сън на екипажа. На всичко отгоре съществуваше възможността някоя съветска подводница да ги нападне по всяко време. Екипажът си вършеше работата добре, но Морис забелязваше, че хората му стават все по-раздразнителни. Някои матроси вече се спъваха в праговете на вратите — сигурен признак на умора. Скоро щяха да последват и по-сериозни грешки. Взаимовръзката между умората и грешките беше също толкова неотменна, колкото и гравитацията. Морис се надяваше, че след ден-два ще бъде установен стабилен режим и хората му ще се нагодят към него. Вече имаше признаци, че това ставаше и старшините му го уверяваха, че няма за какво да се тревожи. Той обаче се тревожеше.

— Боен център до мостика. Имаме хидролокаторен контакт, вероятно подводница, пеленг нула-нула-девет.

— Хайде пак — каза дежурният по кораб. За двадесет и четвърти път по време на този курс екипажът на „Фарис“ се втурна към бойните си станции.

Този път им бяха необходими три часа. Не можеха да получат подкрепа от „Ориони“ и ескортните кораби събраха хеликоптерите си, за да проследят подводницата под ръководството на Морис и екипа в неговия CIC. Капитанът на тази подводница си разбираше от работата. При първото съмнение, че е бил засечен — може би хидролокаторът му беше засякъл някой от хеликоптерите над него или плясъка от падането на хидроакустичен буй във водата — той слезе надълбоко и започна объркваща серия от спринтове и дрейфове, преминавания под и над пласта, опитвайки се да наруши контакта, като през цялото време продължаваше да се движи към конвоя. Руснакът явно не искаше да избяга. Подводницата изчезваше и отново се появяваше върху тактическия екран на фрегатата, без да променя курса си, но и без да се показва достатъчно дълго, за да позволи откриването на огън по нея.

— Пак изчезна — каза замислено ПЛБ офицерът. Един от хвърлените преди десетина минути хидроакустични буйове беше засякъл слаб сигнал, задържал го бе за около две минути, след което го бе изгубил. — Този тип е страхотен.

— И е твърде близо до нас — каза Морис. Ако подводницата продължаваше да си движи на юг, сега вероятно се намираше на границата на обсега на активния хидролокатор на фрегатата. Досега „Фарис“ не беше разкрил присъствието си. Наличието на хеликоптери щеше да покаже на капитана на подводницата, че някъде над лодката му имаше кораби, но той едва ли подозираше, че само на десет мили южно от него се намираше американска фрегата. Морис погледна ПЛБ офицера.

— Да коригираме температурния си профил.

Тридесет секунди по-късно „Фарис“ спусна сондата на батитермографа си. Инструментът измери температурата на водата и предаде данните към един екран в хидролокаторното отделение. Температурата на водата беше най-важното условие на околната среда, което се отразяваше върху работата на хидролокатора. Корабите я проверяваха периодично, но подводницата можеше да извършва проверката постоянно и това й даваше още едно предимство.

— Ето! — посочи Морис. — Термопластът е много по-силен сега и нашият приятел се възползва от това. Той се придържа извън дълбокия канал, като вероятно спринтира над пласта вместо под него, както очакваме ние. Добре…

Хеликоптерите продължиха да хвърлят буйове, които засичаха за кратко подводницата и след това я изгубваха. Целта се движеше на юг, право към „Фарис“. Морис изчака десет минути.

— CIC до мостика, ляво на борд, нов курс нула-нула-едно — нареди Морис, насочвайки кораба си към предполагаемата позиция на подводницата. Фрегатата се движеше тихо върху спокойните води със скорост пет възела. Екипът в CIC наблюдаваше как показанията за курса върху задната преграда на отделението бавно се променяха.

Тактическият екран беше безполезен. Компютърът беше объркан от множеството кратки предавания от буйовете, повечето от които и без това сигурно бяха фалшиви сигнали, и генерираната от него позиция на подводницата покриваше район от сто квадратни мили. Морис се приближи до картата в кърмовия ъгъл на отделението.

— Според мен е някъде тук — чукна той с пръст върху картата. — Забележки?

— И стои в плиткото? Това противоречи на доктрината — отбеляза ПЛБ офицерът. Съветските подводници бяха длъжни да се придържат към установената доктрина, твърдяха сводките на флотското разузнаване.

— Сега ще разберем. Търсене в „Янки“-обхвата.

ПЛБ офицерът моментално предаде заповедта. „Янки“ търсене означаваше да се включи активният хидролокатор на подводницата и да се започне облъчване на водата, за да бъде открита подводницата. Морис поемаше голям риск. Ако подводницата наистина се намираше толкова близо, колкото предполагаше капитанът, той щеше да разкрие местонахождението на кораба си и можеше да бъде нападнат от нея с ракети, с които неговите отбранителни системи едва ли щяха да успеят да се справят. Хидроакустикът наблюдаваше напрегнато екрана си. Хидролокаторният лъч прочесваше района от изток към запад и първите пет оборота не показаха нищо. Шестият изрисува на екрана едно ярко петно.

— Контакт — положителен хидроакустичен контакт по права линия, разстояние единадесет хиляди и шестстотин ярда. Вероятно е подводница.

— Очистете го — нареди Морис.

Ракетата ускорител с твърдо гориво на ASROC системата включи двигателя си, който я изстреля далеч от кораба, оставяйки зад нея следа светлосив дим. Горивото й изгоря за три секунди. На хиляда фута над водата торпедото се отдели от ускорителя и падна към водата, забавено от спирачния си парашут.

— Целта промени курса си, сър — предупреди хидроакустикът. — Подводницата завива и увеличава скоростта си. Аз… ето я и рибата, вече е във водата и търси целта. Падна доста близко.

Тактическият офицер не обръщаше внимание на всичко това. Три хеликоптера се приближаваха към координатите на целта. Възможността торпедото да не улучи, беше голяма и сега задачата им беше да не изпуснат контакта. Тактическият офицер нареди десен завой, при което буксирният хидролокатор се насочи към подводницата, която сега се движеше бързо, за да избяга от торпедото и емитираше силен шум. Първият хеликоптер пристигна в указания сектор и хвърли един буй.

— Две витла и кавитационни шумове. Звучи като „Чарли“ на пълна скорост, сър — обяви един старшина 1-ви клас. — Мисля, че торпедото го е захванало.

Торпедото превключи от режим търсене и ослушване в режим постоянно търсене и се втурна надолу след отдалечаващата се подводница. То изгуби целта си за малко, докато тя преминаваше през термалния пласт, след което я захвана отново, навлезе в по-студената дълбока вода и започна бързо да скъсява разстоянието. Подводницата изстреля шумов генератор, но той не се включи. Втори шумов генератор бе зареден за изстрелване, но вече беше твърде късно. Торпедото се заби в лявото витло и се взриви.

— Браво! — извика един старшина 1-ви клас от хидроакустичния екип. — Имаме детонация на бойна глава. Улучихме копелето!

— Регистрирахме сблъсък. Имаме детонация — потвърди един от хеликоптерите екипажи. — Изчакайте. Двигателите на целта все още работят… регистрираме допълнителни двигателни шумове… дрънчене. Изпускане на въздух — той пълни резервоарите си с въздух. Изкачва се, целта се изкачва. Виждаме мехурчета на повърхността. По дяволите, ето я!

Носът на съветската подводница се появи над водата на шест мили от фрегатата. Три хеликоптера заобиколиха повредената подводна лодка, а „Фарис“ се придвижи на север, за да се приближи до целта, насочил към нея 125-мм си оръдие. Последната мярка не беше необходима. Предният люк се отвори и от него започнаха да излизат хора. На крилото се появиха други и започнаха да скачат зад борда, докато двигателите на подводницата се пълнеха с вода. Общо десет души успяха да напуснат подводницата, преди корпусът й да се плъзне обратно в дълбините. Още един се появи на повърхността след няколко секунди и това беше всичко.

Хеликоптерите хвърлиха във водата спасителни жилетки. Единият от тях имаше спасителна лебедка на борда си и успя да извади от водата двама души преди пристигането на фрегатата. Морис ръководеше операцията от мостика. Голямата моторна лодка на „Фарис“ беше спусната на вода и спасителната операция протече гладко. Съветските подводничари бяха смаяни и не оказаха съпротива. Хеликоптерите насочваха лодката към всеки руснак и внимателно претърсваха района за още оцелели. Единадесетте руснака бяха прибрани от лодката и тя се върна обратно под лебедката. Боцманът на „Фарис“ ръководеше операцията по вдигането на лодката на борд.

Никой не беше мислил сериозно за подобна ситуация. Сблъсъкът на торпедо с подводница трябваше да я разруши напълно. „Пленници — помисли си Морис. — Какво, по дяволите, да правя с тези пленници?“ Той трябваше да реши къде да ги държи и как да се отнася с тях. Как да ги разпитва — дали на борда имаше някой, който говореше руски? Капитанът предаде управлението на старпома си и тръгна забързано към кърмата.

Там вече се бяха наредили въоръжени матроси, които държаха автоматите си M-14 някак странно, докато гледаха с любопитство към лодката. Екипажът на лодката закрепи въжетата на лебедката към халките и операторът на лебедката я вдигна върху подпорите й.

Съветските подводничари нямаха внушителен вид. Много от тях все още бяха в шок от срещата си със смъртта. Морис преброи трима офицери, единият от които вероятно беше капитанът. Той прошепна някаква кратка заповед на боцман Кларк.

Боцманът нареди на въоръжените матроси да отстъпят назад и извади свирката си от джоба си. Докато лодката заставаше на мястото си, той изсвири сигнал от три ноти, след което застана мирно и отдаде чест на съветския капитан, като че ли беше някакъв важен посетител. Руснакът беше удивен. Морис пристъпи напред, за да му помогне да слезе от лодката.

— Добре дошъл на борда, капитане. Аз съм капитан Морис от американския ВМФ. — Ед хвърли бърз поглед край себе си и видя смаяните изражения върху лицата на моряците си. Но замисълът му се провали. Руснакът каза нещо на руски или не знаеше английски, или беше достатъчно хладнокръвен, за да не го покаже. Някой друг трябваше да се заеме с разпита на пленниците. Морис нареди на боцмана си да продължи по-нататък. Пленниците бяха заведени за медицински преглед. Временно щяха да ги държат под охрана в медицинския изолатор. Боцманът се върна при капитана си.

— За какво беше всичко това, капитане? — попита той.

— Вероятно са им казали, че ако ги заловим, ще им теглим куршума незабавно. Някога прочетох една книга, в която пишеше за един германец, който по време на Втората световна война специализирал в измъкване на информация от американските военнопленници. Методът му бил изключително успешен и се състоял в това, че той се държал човешки с нашите момчета. По дяволите, след войната неговите бивши пленници го спонсорираха да дойде в САЩ и сега той е американски гражданин. Отделете офицерите от матросите и старшите матроси от младшите. Дръжте ги в отделни помещения. Погрижете се да не им липсва нищо. Дайте им храна, цигари, накарайте ги да се чувстват в безопасност. Ако някой на борда има алкохол, вземете една бутилка и я разделете между гостите ни. Дайте им нови дрехи. Ние ще задържим техните, за да проверим дали някой не носи нещо, което може да се окаже важно за нас. Искам да се държите добре с тях. Така може би ще успеем да накараме някой от тях да се разприказва.

— Слушам, капитане. — Боцманът се оттегли, клатейки недоволно глава. Този път поне щеше да има възможността да изрисува цяла подводница върху стената на лоцманската кабина.

Морис се върна обратно в лоцманската кабина. Той даде отбой на тревогата и нареди фрегатата да се върне на поста си. След това се обади на командира на ескорта, за да докладва за пленниците.

— „Фарис“ — отвърна командирът. — Заповядва ви се да нарисувате златно „A“ върху ASROC установката си. Предай на екипажа си, че свърши отлична работа, Ед. Вие сте най-добрите за този курс. Ще ти се обадя пак с инструкции за пленниците. Край.

Капитанът се обърна и видя, че вахтените на мостика все още стояха на поста си. Те бяха чули думите на командира по радиото. Умората им беше изчезнала, а ухилените им лица имаха много по-голямо значение за Морис, отколкото думите на командира му.

Алексеев вдигна очи от разузнавателната сводка на бюрото си. Шефът му се намираше в Москва за инструктаж на високо равнище, но тези данни не бяха — не трябваше да бъдат, — поправи се бързо той по-различни от информацията, която щеше да бъде изнесена пред командира му.

— Нещата в Германия май не вървят добре? — попита капитан Сергетов.

— Не. Ние трябваше да стигнем до покрайнините на Хамбург за тридесет и шест часа след началото на офанзивата. За един ден и половина. Вместо това ние все още сме далеч оттам, а натовските самолети нанесоха огромни поражения на Трета ударна армия. — Той млъкна и се загледа в картата. — Ако аз бях главнокомандващ на НАТО, щях да контраатакувам точно сега.

— Може би те нямат тази възможност. Първата им контраатака беше отблъсната.

— С цената на една разбита танкова дивизия и шестдесет свалени самолета. Не можем да си позволим такива пирови победи. Силите на НАТО разменят пространство за време и засега се справят успешно с тази си задача. Сухопътните им сили и тактическите им самолети действат над същите райони, над които са провеждали учения в продължение на тридесет години. Нашите загуби са почти два пъти по-големи от прогнозните и ние не можем да си позволим това да продължава. — Алексеев се облегна назад. Той се укоряваше мислено, че е настроен пораженчески. Това се дължеше най-вече на желанието му да бъде на фронтовата линия, а не в тила. Както всеки генерал, той също беше сигурен, че ако се намираше на предния фронт, щеше да се справи по-добре от колегите си.

— Какви са загубите на НАТО?

— Тежки, или поне така смятаме. Те се оказаха истински прахосници по отношение на оръжията и боеприпасите си. Германците заложиха твърде много на защитата на Хамбург и това сигурно струва скъпо. Ако аз бях на тяхно място и не можех да контраатакувам, щях да отстъпя. Не си струва заради един град да бъде нарушен балансът на въоръжените сили като цяло. Ние научихме този урок при Киев…

— Извинете, другарю генерал, но мисля, че забравяте за Сталинград.

— Там положението беше малко по-различно, капитане. Въпреки това е удивително как понякога историята се повтаря — измърмори Алексеев, докато разучаваше картата на стената. Той поклати глава. Западна Германия разполагаше с твърде много пътни връзки, за да превърне Хамбург във втори Сталинград. — КГБ докладва, че на НАТО му остават боеприпаси за още две, най-много три, седмици. Това ще бъде решаващият фактор.

— А нашите запаси и горивото ни? — попита младият капитан. Началникът му отговори на въпроса с намръщване.

Наоколо поне имаше вода в изобилие. Потоците бяха подхранвани от ледниците, които се намираха в центъра на острова — вода, която беше паднала на земята под формата на сняг преди повече от хиляда години и се бе превърнала в лед. Когато ледът се топеше, водата изпълваше скалистите корита на потоците. Тя беше кристалночиста и имаше прекрасен вкус, но нямаше абсолютно никаква хранителна стойност. Освен това беше студена, а и не беше лесно да се намерят бродове през потоците.

— Остава ни храна само за един ден, лейтенант — отбеляза Смит, когато се нахраниха.

— Да, ще трябва да помислим по въпроса. — Едуардс събра отпадъците си. Гарсия събра боклука на групата и отиде да го зарови. Ако имаше начин да заличат следите от стъпките си в праха, Смит щеше вече да ги е накарал да го направят. Работата на Гарсия не беше лесна. Докато лейтенантът сглобяваше предавателя, до слуха му достигаха приглушени испански ругатни и звукът от удрянето на армейска лопатка в малките скални отломки, които минаваха за почва на кота 482.

— Хрътка вика Кучкарника. Храната ни е на привършване. Край.

— Съжалявам за това, Хрътка. Може би ще ви поръчаме няколко пици с доставка на място.

— Я, какъв си ми бил майтапчия, копеле — каза Едуардс, без обаче да натиска ключа „предаване“. — Какво искате от нас този път?

— Някой забеляза ли ви?

— Нали сме още живи? Отрицателно.

— Кажи ми какво виждаш.

— Добре. На около две мили от нас има селски път, който води надолу по хълма. Прилича ми на ферма — нещо като разорани ниви, но не мога да определя с какво са засети. На запад от нас има овцеферма; минахме край нея, докато идвахме насам. Много овце. Преди десет минути забелязахме един камион да се движи на запад по пътя. Днес не видяхме нищо във въздуха, но предполагам, че това скоро ще се промени. Единствените цивилни лица, които забелязахме, стояха в близост до домовете си, а във фермата на север от нас се забелязва движение. Нулев, повтарям, нулев граждански трафик. Иван е затворил този остров, Кучкарник, ама наистина го е затворил. Това е всичко, което мога да ти кажа. Кажи на пилотите на онези „Варки“, че свършиха страхотна работа с електроцентралата. На мястото й остана само една дупка в земята. Оттогава не сме видели светлина от електрическа крушка.

— Прието, Хрътка. Инструкциите ви са да се придвижите на север към Хвамсфьордур. Ще се наложи да направите голям обход, за да избегнете заливите, които виждам на картата. Искаме ви там след десет дни. Повтарям, десет дни, най-много дванадесет. Дръжте се извън населените места и избягвайте контакт с когото и да било. Графикът за свръзка остава непроменен. Докладвайте за всичко, което решите, че може да представлява интерес за нас. Повтори заповедта.

— Прието, Кучкарник, искате ни в Хвамсфьордур в края на другата седмица. Графикът за свръзка остава непроменен. Нещо друго?

— Внимавайте. Край.

— Хвамсфьордур ли? — попита Смит. — Дотам са сто мили по права линия.

— Искат да заобиколим, за да избегнем заливите.

— Двеста мили… пеша из тия лайна. — Смит свъси вежди. — До края на другата седмица ли каза? Десет или единадесет дни?

Едуардс кимна тъпо. Той изобщо не беше помислял за разстоянието.

— Ще бъде малко трудничко, господин Едуардс. — Сержантът извади една едромащабна карта от куфарчето си. — Аз дори нямам карти за цялата брегова ивица. По дяволите. Погледнете тук, лейтенант. Виждате ли как хребетите и реките на острова водят началото си точно от центъра му като спици на колело? Това означава, че ще трябва да се катерим доста, а хълмовете не са много ниски. Навсякъде из долините има пътища, а ние нямаме намерение да вървим по пътя, нали? — Той поклати неодобрително глава.

Едуардс се насили да се усмихне.

— Да не искаш да кажеш, че няма да се справите? Мислех, че вие, морските пехотинци, сте в добра физическа форма.

Смит имаше навика да бяга по пет мили всяка сутрин, но не си спомняше някога да беше виждал този дребен слабак от ВВС по време на тези си разходки.

— Добре, господин Едуардс. Казват, че досега никой не се е удавил в собствената си пот. Ставайте, пехотинци, имаме заповед да се поразходим малко. — Роджърс и Гарсия се спогледаха. „Господин“ не беше най-ласкавото обръщение към един офицер, но Смит смяташе, че неподчинението беше провинение само когато офицерът знаеше, че го обиждат.

За сглобяването на хеликоптерите беше необходимо време. Големият транспортен Ан-24 беше доставил два щурмови вертолета Ми-24, които се бяха оказали доста тежък товар дори и за това четиримоторно чудовище. Друг полет на Ил-76 беше докарал техниците и екипите, които щяха да ги сглобят, обслужват и управляват. Генералът смяташе, че в плана за операцията бе допуснато голямо недоглеждане. Хеликоптерът, който бе оцелял след нападението срещу „Фучик“ в първия ден на операцията, сега беше повреден — а счупената част, разбира се, не беше включена в резервния комплект. Трябваше още отначало да им бъдат осигурени повече хеликоптери. Той сви многозначително рамене. Идеални планове нямаше, а и грешката беше вече поправена. Дивизията му щеше да получи повече хеликоптери, както и още няколко подвижни радари и допълнителни зенитно-ракетни установки. Американците изглежда бяха решили да утежнят пребиваването му на острова колкото се може повече и той се нуждаеше от повече техника, за да им попречи…

На всичкото отгоре трябваше да се съобразява и с копелетата от КГБ. „Трябва да усмирим този остров“, казваха те. От началото на войната Исландия не е имала нито един акт на активна съпротива. „Нито един“, помисли си генералът, сещайки се за службата си в Афганистан. В сравнение с онзи планински ад, Исландия беше истински рай. Но за КГБ това не беше достатъчно! Некултурни варвари. Те бяха взели хиляда заложника, само за да научат, че нямаше затвор, в който да ги държат. „И сега моите десантчици трябва да пазят горките беззащитни цивилни, което ме лишава от цяла рота войници.“ Неговите заповеди го задължаваха да оказва съдействие на местните формирования на КГБ. Разбира се, човек не оказваше съдействие на КГБ, а само изпълняваше заповедите им. Към патрулите му имаше прикрепени офицери на КГБ, които имаха задачата да ги „съветват“.

Генерал Андреев започваше да се тревожи. Елитните десантчици не бяха подходящи за охрана на затворници. Ако бяха получили заповед да се отнасят добре с исландците, всичко щеше да бъде различно, но заповедта беше да се отнасят сурово с местното население, а това предизвикваше неприязън у жителите на острова. По време на последното американско въздушно нападение някои от местните жители бяха чути да викат радостно. Генералът смяташе, че това е абсурдно. Исландците бяха загубили електричеството си, а руснаците не бяха загубили нищо, но въпреки това населението на острова се радваше. Каква глупост. Една възможност беше изгубена. Той обмисли дали да не протестира срещу заповедите си пред централното командване в Москва, но какво щеше да му донесе това? Офицер, който не харесваше КГБ, се смяташе за офицер, който не харесва и самата Партия.

Генералът бе откъснат от мислите си от виенето на лопаткови турбодвигатели. Първият Ми-24 „Хайнд“ беше включил ротора си и проверяваше работата на двигателите си. Един офицер се затича към Андреев.

— Другарю генерал, с ваше разрешение, готови сме за пробен полет. Ще го направим невъоръжени. Ще натоварим оръжията, когато се завърнем в базата.

— Много добре, капитане. Проверете само хълмовете около Кефлавик и Рейкявик. Кога ще бъде готов вторият?

— След два часа.

— Отлично. Добра работа, другарю капитан.

Една минута по-късно тежкият щурмови хеликоптер се издигна във въздуха.

— Залегни и не мърдай! — извика Гарсия. Вертолетът не ги приближи, но това, че го видяха, беше достатъчно.

— Какъв е?

— Ми-24. Щурмова „птичка“, подобна на нашия „Кобра“. Лоши новини, лейтенант. Тези хеликоптери носят по осем души и цял арсенал ракети и оръдия. Изобщо не си помисляйте да го обстрелвате. Гадината има броня на танк.

Хеликоптерът обиколи хълма, на който се бяха намирали допреди малко, след което изчезна на юг, за да обиколи друг хълм.

— Предполагам, че не ни забеляза — каза Едуардс.

— Нека да продължаваме в същия дух. Не използвайте радиото за известно време, лейтенант. Можем да докладваме за видяното, когато сме далеч оттук. Става ли?

Едуардс кимна в знак на съгласие. Той си спомни лекцията за съветските хеликоптери, която му бяха чели инструкторите в Академията на ВВС. Те бяха цитирали думите на някакъв афганистанец, който бе казал: „Ние не се страхуваме от руснаците, но се страхуваме от техните хеликоптери.“

Тази вечер полковник Елингтън се събуди в шест часа. Той се обръсна и излезе навън. Слънцето все още беше високо във вечерното небе. Дюк не се разстройваше лесно, но загубата на половината от екипажите му — хора, с които беше работил в продължение на цели две години — не можеше да бъде преглътната лесно. Твърде много време беше изминало от службата му във Виетнам и той бе забравил колко ужасни бяха загубите по време на война. Хората му имаха нужда от поне един ден, в който да оплачат загубата на другарите си и да успокоят малко болката си, но не разполагаха с толкова време. Ескадрилата си почиваше по график. Заповедите от командването определяха за всички по осем часа сън дневно. Подобно на ловци по време на нощен лов, пилотите също спяха само през деня.

Те обаче си вършеха добре работата и Елингтън изобщо не се съмняваше в това. Всяка вечер черно-зелените Фризбита излитаха към някаква специална цел, а руснаците все още не бяха намерили начин да им се противопоставят. Щурмовите камери на всеки самолет правеха снимки, при вида на които разузнавателните офицери на ескадрилата не можеха да повярват на очите си. Но цената за всичко това беше твърде висока.

Е, какво пък. Полковникът си напомни, че по един полет дневно беше много по-малко натоварване в сравнение с натоварванията, на които бяха подложени екипажите на другите видове самолети, както и че екипажите за непосредствена поддръжка понасяха също толкова големи загуби. Довечера му предстоеше още една мисия и той накара мозъка си да мисли само по задачата.

Инструктажът продължи един час. Тази вечер щяха да излетят десет самолета по два срещу пет цели. На него като командир му се падна най-трудната цел. Данните на разузнаването показваха, че руснаците разполагат с неизвестен дотогава склад за гориво на запад от Витенбург, който се използваше за осигуряване на гориво за настъпващите срещу Хамбург съветски части. Германците искаха складът да бъде унищожен. Спътникът му щеше да атакува с „Дурандал“, а той щеше да го последва с „Рокай“. За тази мисия не се предвиждаха помощни самолети, а полковникът не искаше с групата му да летят самолети-заглушители. Два от свалените самолета от неговата ескадрила бяха имали такава поддръжка и сигналът от заглушителите просто бе уведомил силите на ПВО за присъствието им.

Той разгледа внимателно топографските карти. Теренът беше равнинен. Нямаше много хълмчета и планини, зад които да се прикрие, но затова пък можеше да се лети ниско над върховете на дърветата, което щеше да му осигури почти същото прикритие. Щеше да се приближи от изток, откъм тила на целта. Духаше западен вятър със скорост двадесет и четири възела и ако се приближеше откъм наветрената страна, отбранителните разчети нямаше да чуят приближаването му преди пускането на бомбите… вероятно. Самолетите щяха да напуснат зоната, отправяйки се на югозапад. Общото време за изпълнението на мисията беше седемдесет и пет минути. Дюк изчисли наум необходимото количество гориво, без да забравя да включи в изчисленията си влиянието на тежестта на бомбения товар върху разхода на гориво. Към минималното количество гориво полковникът прибави и пет минути на форсаж, в случай че се наложеше да влезе във въздушен бой, както и десет минути кръжене над Битбург преди приземяването. Доволен от резултата, той отиде да закуси. Докато отхапваше от препечените филийки, в съзнанието му като на филмова лента преминаваше всяка отделна част от операцията, всяко събитие, всяка пречка, всяка позиция на ПВО, която трябваше да избегне. На произволни места полковникът вмъкваше непредвидени фактори. Какво щеше да се случи, ако над целта имаше група нисколетящи съветски изтребители? Как щеше да изглежда целта при захода му? Ако се наложеше да направи втори заход, от коя страна трябваше да мине? Майор Айсли познаваше изражението на командира си и се хранеше мълчаливо, преговаряйки мислено своите задачи.

Те летяха право към Източна Германия в продължение на петдесет мили, след което завиха на север при Ратенов. Съветските самолети „Мейнстей“ бяха във въздуха, на голямо разстояние от границата и заобиколени от пъргави прехващачи „Фланкър“. Двата самолета внимаваха да останат далеч извън обсега им и летяха ниско над земята и на малко разстояние един от друг. Когато прелитаха над главни пътища, това винаги ставаше в посока, различна от курса им към целта. Те избягваха градовете, селата и известните вражески депа с концентрация на зенитно-ракетни батареи.

Инерционните навигационни системи показваха движението им върху екран на таблото на пилота. Когато самолетите завиха на запад, разстоянието до целта започна да намалява бързо.

Двете Фризбита преминаха над Витенбург със скорост петстотин възела. Инфрачервените им камери показваха цистерни по пътищата, водещи към прицелната зона… ето там! Между дърветата се виждаха поне двадесет цистерни, които се зареждаха от подземни резервоари.

— Целта се появи. Изпълнение според плана.

— Прието — потвърди „Сянка-2“ — Виждам я.

Дюк се отклони вляво, разчиствайки пътя за първия заход на колегата си. „Сянка-2“ беше единственият оцелял самолет, който беше снаряжен с подходящите релси за изстрелване на обемистите бомби за поразяване на твърди цели.

— О-ле-ле! — Екранът на полковника показа една зенитно-ракетна установка SA-11, разположена точно на пътя му с насочени на север ракети. Един от неговите пилоти беше имал нещастието да разбере, че ракетите SA-11 притежаваха глава за инфрачервено насочване, за която никой не бе и подозирал дотогава. Елингтън направи рязък завой вдясно, за да мине встрани от установката, чудейки се къде ли се намираха останалите единици на батареята.

„Сянка-2“ се плъзна над целта. Пилотът пусна и четирите си бомби и продължи да се движи на запад. Оръдеен огън разцепи небето зад него. Твърде късно.

Произведените във Франция бомби „Дурандал“ се плъзнаха по релсите за изстрелване и се разпръснаха във въздуха. Те се насочиха с носовете си надолу, а вградените им ракетни двигатели се включиха, за да придадат по-голямо ускорение на полета им към целта. Бомбите бяха проектирани за разрушаване на бетонни писти и бяха идеални за поразяване на подземни резервоари за гориво. „Дурандалите“ не се взривиха при удара си в земята. Корпусите им от твърда стомана се врязаха на няколко фута в земята, преди да избухнат. Три от тях улучиха подземни резервоари за гориво. Експлозията на бомбите беше насочена нагоре, което разчисти на горящото гориво път към небето.

Гледката беше почти толкова страшна, колкото при ядрен взрив. Три стълба от бели пламъци се устремиха към небето, разпръснаха се като фонтани и заляха с пламтящо гориво район от няколкостотин ярда. Всички превозни средства в периметъра бяха погълнати от огъня и само намиращите се край оградата хора успяха да се спасят. Докараните на обекта гумени туби за гориво се взривиха миг след това и река от горяща нафта и газьол се изля между дърветата. Само за няколко секунди осемдесет декара гора бяха превърнати в огнено кълбо, което се издигна към небето. Изтребителят на Елингтън се разтърси силно при преминаването на ударната вълна.

— По дяволите — каза тихо полковникът. Според плана той трябваше да използва касетъчните си боеприпаси, за да довърши работата на „Дурандалите“.

— Не мисля, че има нужда да пускаме нашите бомби, Дюк — каза Айсли.

Елингтън примигна няколко пъти, за да успокои раздразнените си от ярките отблясъци на огъня очи, докато поемаше по обратния път на възможно най-малка височина. Оказа се, че лети точно над някакъв път.

Съветският главнокомандващ на Западния военен театър вече беше ядосан и онова, което видя на изток, изобщо не му помогна да се успокои. Той се връщаше от среща с командващия Трета ударна армия в Зарентин, на която беше научил, че съветското настъпление е било спряно пред стените на Хамбург. Вбесен от това, че най-добрите му танкови дивизии не бяха успели да се справят със задачата си, той бе освободил командващия от поста му и се бе отправил към своя команден пункт. Сега той видя, че беше подпалено нещо, което можеше да бъде само един от трите му склада за гориво. Генералът се изправи и изруга, след което отвори люка на командния си бронетранспортьор. Докато примигваше, за да свикнат очите му с ярките отблясъци, откъм долния край на огненото кълбо се появи някаква черна сянка.

„Какво е това?“, чудеше се Елингтън. На телевизионния му екран се виждаше колона от четири бронетранспортьора с малка дистанция между тях. Единият беше зенитно-ракетна установка! Полковникът натисна ключа за изстрелване на бомбите в положение „заредено“ и пусна четирите си касетъчни бомби, след което зави на юг. Монтираните на опашката на самолета му щурмови камери записаха какво се случи след това.

Касетъчните боеприпаси се разтвориха и пръснаха съдържанието си под малък ъгъл върху пътя. Бомбичките експлодираха при сблъсъка си с повърхността.

Главком-запад загина със смъртта на истински войник. Последното нещо, което успя да направи в живота си, бе да сграбчи бордовата картечница и да открие огън по отдалечаващия се самолет. Четири бомбички паднаха на няколко метра от командния БТР. Шрапнелите разкъсаха тънката броня и убиха всички вътре, преди да се взриви резервоарът, чиято експлозия прибави още едно огнено кълбо в небето.

Подводницата изплува бавно към повърхността, движейки се по спирала, за да може хидролокаторът й да провери целия район преди изкачването на антенна дълбочина. Според Маккафърти досега лодката му бе съпътствана от лош късмет и поради този факт не трябваше да се поемат излишни рискове. Подводницата се изравни малко под повърхността и вдигна първо ESM мачтата си, която започна да души за вражески електронни сигнали, а след това и търсещия перископ. Капитанът направи бърз оглед на небето, а след това и на повърхността, докато старпомът се вглеждаше внимателно в телевизионния екран, за да потвърди наблюденията на командира си. Всичко изглеждаше чисто. Имаше леко вълнение и на ясното синьо небе се виждаха перести облаци. Като цяло денят беше прекрасен. Ако не се смяташе войната.

— Добре, предавайте — нареди Маккафърти. Очите му останаха залепени до перископа, който той въртеше постоянно, насочвайки лещите нагоре и надолу, за да провери дали не ги грози някаква опасност. Един старшина 1-ви клас вдигна UHF антената и в радиозалата зад щурмовия център на подводницата светна лампичката „разрешение за предаване“.

„Чикаго“ беше извикана на повърхността чрез предадено на изключително ниска честота съобщение с тяхната позивна — QZB. Старшият радист включи захранването на предавателя си, предаде QZB на UHF вълната за спътникова връзка и зачака отговора. Отговор нямаше. Радистът погледна колегата си и повтори процедурата. Спътникът и този път не успя да улови сигнала. Радистът си пое дълбоко дъх и предаде позивната за трети път. Две секунди по-късно термалният принтер в задния ъгъл на отделението започна да разпечатва кодирания отговор. Комуникационният офицер набра някаква команда на клавиатурата на шифровата машина и декодираният текст се появи на друг принтер.

Маккафърти прочете инструкциите безмълвно и подаде листа на навигатора.

— За колко време ще стигнем там при скорост петнадесет възела?

— Около единадесет часа. — Навигаторът взе един пергел и го прекара по картата. — Ако на руснаците не им пораснат крила, ние ще бъдем в сектора преди тях.

— Джо? — обърна се капитанът към старпома си.

— Харесва ми. Секторът се намира точно на стоклафтерната извивка и водните условия в него са малко непостоянни, защото Гълфстриймът минава наблизо, а от фиордите в океана се влива прясна вода. Руснаците няма да искат да се приближат твърде много до брега, защото се страхуват от норвежките дизелови подводници, нито пък ще искат да бъдат твърде далеч в открито море, защото там са натовските атомни лодки. Бих се обзаложил, че ще налетят право на нас.

— Добре, спуснете се на деветстотин фута и поемете на изток. Отбой на общата тревога. Искам всички да се нахранят и да починат.

След десет минути „Чикаго“ се движеше по курс нула-осем-едно със скорост петнадесет възела. Подводницата беше на голяма дълбочина, но водата беше относително топла, защото оттук преминаваше топлото течение, което водеше началото си от Мексиканския залив и стигаше чак до Баренцово море. Хидроакустичните условия бяха такива, че правеха откриването на подводницата от надводен кораб почти невъзможно. Водното налягане възпираше кавитационните шумове. Двигателите на „Чикаго“ можеха да й осигурят сегашната й скорост само с малка част от максималната си мощност, което премахваше нуждата от включване на реакторните помпи. Охладителната течност на реактора циркулираше по естествени пътища, което елиминираше голяма част от емитираните шумове. „Чикаго“ беше в стихията си — безшумна сянка в тъмните води.

Настроението на екипажа се промени леко и това не убягна на капитана. Те вече имаха мисия. Опасна мисия, но нали точно за това бяха обучени. Заповедите се изпълняваха точно и безмълвно. Тактическите офицери се бяха събрали в каюткомпанията и обсъждаха процедурите за следене и нападение, които отдавна бяха научили наизуст. На компютъра бяха симулирани няколко възможни ситуации. Офицерите разглеждаха картите, за да определят възможните места на поява на особено лоши водни условия, в които подводницата можеше да се скрие. В разположената на две палуби под щурмовия център торпедна зала матроси правеха електронни тестове на боядисани в зелено „риби“ Mk-48 и на положените в бели контейнери ракети „Харпун“. Едното оръжие показа някакъв електронен дефект и двама торпедисти незабавно го отвориха, за да сменят дефектиралата част. Подобни проверки се правеха и на ракетите „Томахоук“ в техните вертикални апарати за изстрелване на носа. Най-накрая разчетът за управление на оръжията проигра компютърна симулация през прибора за управление на огъня Mk-117, за да се увери, че машината работи безотказно. След два часа те бяха сигурни, че всички бордови системи работеха в номиналните си граници. Матросите си размениха изпълнени с надежда усмивки. В крайна сметка, нали не беше тяхна вината, че руснаците бяха достатъчно глупави, за да тръгнат право към тях? Та нали само преди няколко дни едва не бяха слезли на брега в Русия! — без да бъдат забелязани? Старият беше истински професионалист.

Меко казано, вечерята беше странна. Тримата съветски офицери седяха в края на масата и нямаше как да не забележат двамата въоръжени часови, които стояха само на три метра от тях, както и големият нож, който готвачът в камбуза държеше така, че всички да го виждат. Сервитьорът беше един млад матрос седемнадесетгодишно момче, което се мръщеше на руснаците, докато им сервираше салатата.

— Е — каза сърдечно Морис. — Някой от вас говори ли английски?

— Аз — отвърна единият. — Аз съм инструктиран от мой капитан да ви благодари за спасяване на наши хора.

— Предайте на капитана си, че и в морето, както на война, си има правила. Моля също да му предадете, че той показа огромно умение при подхода си. — Докато офицерът превеждаше думите му, Морис заля зелката си с гарнитура. Неговите офицери държаха гостите си под око. Морис внимателно избягваше да се заглежда в руснаците. Забележката му произведе желания ефект. В другия край на масата руснаците размениха бързо няколко думи.

— Моят капитан пита как ни намира. Ние — как го казвате — избягва от ваши хеликоптери, да?

— Да, така беше — отвърна Морис. — Ние не можахме да разгадаем оперативния ви модел.

— Тогава как ни намира?

— Знаех, че малко по-рано сте били атакувани от „Ориона“ и че се движите с висока скорост, за да ни настигнете. Ъгълът на нападението ви беше предсказуем.

Съветският офицер поклати глава.

— За какво нападение говори? Кой напада нас? — Той се обърна към командира си и му говори в продължение на тридесет секунди.

„Там има още една «Чарли» — помисли си Морис, — ако той не ни лъже. Трябва да намерим някой, който знае руски, и да го пратим да говори с матросите. По дяволите, защо никой на борда не говори руски?“

— Мой капитан казва вие грешите в това. Нашият първи контакт с вас беше от хеликоптери. Ние не очаквахме ваш кораб да бъде тук. Това нова тактика ли е?

— Не, ние практикуваме тази тактика от няколко години.

— Тогава как намира нас?

— Нали знаете какво е буксирен хидролокатор? Първо ви засякохме с него, около три часа, преди да стреляме по вас.

Руснакът облещи очи.

— Ваш хидролокатор толкова добър?

— Понякога. — Когато всичко това беше преведено, съветският капитан изрече нещо, което наподобяваше кратка заповед, и разговорът беше прекратен. Морис се зачуди дали радиотехниците му вече бяха инсталирали микрофони в помещенията на пленниците. Може би онова, което си говореха помежду си, щеше да бъде от полза за флотското разузнаване. Неговата работа засега беше да ги накара да се чувстват удобно. — Как е храната на борда на съветските подводници?

— Не е като тази — отговори навигаторът, след като се посъветва с командира си. — Хубава е, но не е същата. Ние ядем други неща. Повече риба, по-малко месо. Пием чай, а не кафе.

Ед Морис забеляза, че пленниците му унищожаваха храната си с неприкрит апетит. „Нашите подводничари също не получават пресни зеленчуци“, припомни си той. Един матрос влезе в помещението и застана до вратата. Беше старшият му радист. Морис му даде знак да се приближи.

Матросът подаде на капитана някакъв лист. На него пишеше: „СПЕЦИАЛНАТА ЗАДАЧА Е ИЗПЪЛНЕНА“ и Морис забеляза, че радистът се беше потрудил да напечата съобщението върху стандартен формуляр за радиограми, за да не може никой да заподозре какво е съдържанието му. В помещенията на руснаците вече бяха поставени подслушвателни уреди. Морис освободи радиста с кимване и прибра бележката в джоба си. Боцманът му беше успял да изрови отнякъде две бутилки силен алкохол — вероятно от спалното на мичманите, но Морис нямаше намерение да го пита за това — довечера и те щяха да бъдат дадени на руснаците. Той се надяваше, че алкохолът щеше да им развърже езиците.