Операция „Червена буря“

Глава двадесет и втора Ответни удари

Подводницата намали скоростта си, за да засече отново целта си. „Чикаго“ се бе движила с петнадесет възела в продължение на повече от един час и сега с намалена скорост се издигна на дълбочина петстотин фута, точно по средата на дълбокия акустичен канал. Маккафърти нареди източен курс, което позволи на буксирния хидролокатор — „опашката“ на подводницата — да се насочи към предполагаемата цел на север. Необходими бяха няколко минути за изправянето на хидролокаторния кабел и насочването му в правилната посока, за да могат хидроакустиците да започнат работа. Данните бавно започнаха да се появяват на екраните на операторите и един главен старшина си сложи чифт слушалки, надявайки се да осъществи слухово откриване. Нямаше нищо за откриване. В продължение на двадесет минути на екрана се виждаха само произволни шумови модели.

Маккафърти прегледа картографираните данни. Контактът им трябваше да се намира на разстояние точно две конвергентни зони и при метеорологичните условия в момента те трябваше да го засекат с лекота. Само че на екраните им не се виждаше нищо.

— Ние дори не успяхме да го класифицираме — сви рамене старпомът. — Контактът е напуснал сектора.

— Издигнете се на антенна дълбочина. Да видим какво става на повърхността. — Маккафърти се приближи до постамента на перископа. Напрежението в отделението нарасна моментално и това не убягна на капитана. Последният път, когато бяха изпълнили тази маневра, „Чикаго“ едва не бе потопена. Подводницата се изравни на дълбочина шестдесет фута. Хидроакустиците направиха още една проверка, но не откриха нищо. ESM мачтата беше вдигната и електронният техник докладва, че получава само слаби сигнали. Тогава беше вдигнат и търсещият перископ. Маккафърти направи много бърз оглед на хоризонта. Във въздуха беше чисто, на повърхността също.

— На север има буря, доста е силна — каза той. — Свали перископа.

Старпомът измърмори някаква ругатня. Шумът от бушуващата буря щеше да направи почти невъзможна и без това трудната задача по откриването на конвенционална подводница, движеща се на акумулатори. Едно нещо беше „Чикаго“ да се стрелне на малко разстояние от патрулната си зона при добър шанс за поразяване на целта, а съвсем друго да напусне поста си за цял ден, за да търси нещо, което можеше да не намери никога. Той погледна към капитана в очакване на решението му.

— Отбой на общата тревога — каза Маккафърти. — Старпом, върни ни в патрулната зона с десет възела. Дръж лодката надълбоко. Ще отида да си почина. Събудете ме след два часа.

Капитанът направи няколко стъпки напред и се озова в личната си каюта. Койката от дясната отвесна преграда вече беше спусната. Екраните на уредите щяха да му показват курса и скоростта, а на екрана на телевизора можеше да се гледа подаваното от перископа изображение или видеокасета. Маккафърти не беше спал от двадесет часа и натрупващият се в бойна обстановка стрес правеше това време да изглежда като цяла седмица. Той си свали обувките и легна на койката, но сънят не идваше.

Полковникът прекара ръка по изрисувания върху корпуса на изтребителя му силует на бомбардировач. Първата му победа по време на въздушен бой беше записана от телевизионната камера на самолета му и увековечена с тази рисунка. Пилот на съветските ВВС не беше печелил реален въздушен бой от времето, когато няколко от другарите му се бяха сражавали в небето над Виетнам, а унищожената от полковника цел беше бомбардировач, способен да носи ядрено оръжие, който при други обстоятелства би представлявал заплаха за родината му.

В Исландия вече бяха дислоцирани двадесет и пет изтребители МиГ-29, четири от които постоянно патрулираха във въздуха, за да защищават базите, докато наземните сили затягаха контрола си над острова.

Нападението на американските бомбардировачи беше нанесло значителни щети. Главният търсещ радар беше леко повреден, но днес щяха да получат друг, по-съвременен, преносим радар, чието местоположение щеше да бъде променяно два пъти дневно. Полковникът беше дал заявка за въздушнопреносим радар, но му бяха отговорили, че загубите в небето над Германия силно бяха намалили броя им. Новините за въздушните сражения там не бяха добри, въпреки че двата полка МиГ-29 се справяха добре. Полковникът погледна часовника си. След два часа трябваше да поведе една ескадрила, която щеше да придружи малка група Ту-22 в операция за търсене на конвой.

— Добре, Кучкарник, виждам шест изтребители на пистите в Рейкявик. На всички има нарисувани червени звезди. Имат двойни опашки и изглежда са въоръжени с ракети въздух-въздух. Виждам също две зенитно-ракетни установки и някакво оръдие — прилича ми на „Гатлинг“ върху гъсенично превозно средство.

— Това е Зулу-Сиера-Униформа-Три-Нула, Хрътка. Много лоша новина. Искаме да знаем всичко за тези копелета. Колко са?

— Само едно, разположено на тревистия триъгълник на няколкостотин ярда на запад от сградата на терминала.

— Изтребителите заедно ли са или са разпръснати?

— Разпръснати, по два на всяка писта. Към всяка двойка има прикрепен по един малък микробус и пет-шест войника. Според мен тук има около сто души с две бронирани машини и девет камиона. Те патрулират периметъра на летището и разполагат с няколко картечни гнезда. Изглежда, че руснаците използват малките самолети на исландската гражданска авиация за превоз на войски до всички точки на острова. Забелязахме войници да се качват на малки двувитлови самолети. Днес преброих четири такива полета. От вчера не сме виждали руски хеликоптер.

— Как изглежда град Рейкявик?

— Трудно е да се види какво става по улиците. Можем да гледаме надолу през долината към летището, но виждаме само няколко улици от града. Виждаме една паркирана бронирана машина на някакво кръстовище. На всички кръстовища, които виждам, има по няколко войници, които се държат като полицаи. Предполагам, че по-голямата част от съветските войски са дислоцирани около Рейкявик и Кефлавик. Не забелязвам много цивилни, а движение на граждански автомобили почти няма. Движението по главните пътища е оживено: по бреговата ивица, на запад и на изток по Магистрала 1. Движението е напред и назад като по време на патрул. Преброихме повече от петдесет курса, разпределени почти равномерно между двете магистрали. И още нещо. Видяхме няколко руснака в граждански автомобил. Още не сме забелязали джипове, като се изключат няколко от нашите на летището. Руснаците нали си имат джипове — от техните, де? Мисля, че са секвестирали личните автомобили с висока проходимост на острова. Джиповете са най-употребяваното превозно средство тук и ние виждаме много от тях да се движат по пътищата.

— Имаше ли други транспортни полети към летището?

— Пет. Небето е ясно и можем да ги наблюдаваме как се приближават към Кефлавик. Четири бяха Ил-76, а петият приличаше на C-130. Не знам какъв беше.

— Има ли изтребители във въздуха?

— Видяхме един да излита преди два часа. Според мен имат въздушен патрул и са разположили изтребители както тук, така и в Кефлавик. Това е само предположение, но съм готов да се обзаложа, че не греша. Освен това изглежда, че изтребителите им са готови да излетят в рамките на пет минути. Прилича ми на повишена бойна готовност.

— Добре, Хрътка, прието. Как е положението с вас?

— Доста добре сме се скрили, а сержантът проучи два маршрута за изтегляне. Още не сме забелязали руснаци да претърсват храсталаците. Повечето от тях се намират в населените места и по пътищата. Ако се насочат към нас, изчезваме незабавно.

— Точно така, Хрътка. Ние вероятно и без това ще ви наредим да напуснете този хълм доста скоро. Добре се справяш, момче. Продължавай в същия дух. Край.

— Хлапето върши добра работа — каза майорът. Той се намираше в много странно положение — американски офицер в комуникационен пост на НАТО, командван от английски разузнавателни офицери, които бяха разделени по отношение надеждността на Едуардс.

— Бих казал, че се справя дяволски великолепно — кимна старшият английски офицер. Той бе изгубил едното си око доста отдавна, ако се съдеше по вида му, но майорът си помисли, че той все още си беше едно здраво копеле. — Забележете как прави разлика между наблюденията и мненията си.

— Метеоролог — изсумтя друг офицер. — Трябва да вкараме професионалисти там. Колко време ще ни е необходимо да уредим това?

— Може би ще успеем до утре. Флотът обаче настоява да използваме подводница и аз съм съгласен с тях. Малко е опасно за парашутен десант. Исландия е покрита със скали, чудесно място за чупене на крака и глезени. А на всичкото отгоре и руснаците са докарали изтребители там. Нали не бързаме да стоварваме войски там? Първо трябва да намалим въздушните им активи и да направим живота им колкото се може по-труден.

— Това започва довечера — каза майорът. — Втора фаза на операция „Скандинавски чук“ започва призори по исландско време.

— Надявам се резултатите да са по-добри, отколкото при първата фаза, старче.

— Е, как вървят нещата тук? — обърна се Толанд към колегата си от Кралските военновъздушни сили. Малко преди да се качи на самолета си, Боб бе изпратил телеграма на Марта: „ДОБРЕ СЪМ. НА ПЛАЖ ЗА МАЛКО. ОБИЧАМ ТЕ.“

Той се надяваше, че така щеше поне малко да успокои страховете й. Новината за морската битка на самолетоносачите вероятно вече беше публикувана във вестниците.

— Можеше да бъде и по-добре. Изгубихме осем „Торнадо“, докато се опитвахме да помогнем на норвежците. Останали сме само с минималния брой самолети, необходими за защита на собствените ни инсталации, а Иван започна да атакува северните ни радарни постове. Съжалявам за случилото се с вашия самолетоносач, но трябва да кажа, че наистина много се радваме, че ще останете за малко при нас.

Прехващачите и радарните „птички“ на „Нимиц“ бяха разпределени между три бази на RAF. Екипите за наземна поддръжка все още пристигаха с транспортни полети и при ракетите се беше получил някакъв проблем, но всеки F-14 носеше пълен боен товар за една мисия и беше в състояние да използва ракетите „Спароу“ на RAF за презареждане. Базирани в наземни бази, изтребителите можеха да носят по-голям боен товар и повече гориво, което им осигуряваше по-голяма мощ. Екипажите им бяха в лошо настроение. Те бяха изразходвали ценните си ракети, за да стрелят по примамки, и при завръщането си при формацията бяха видели ужасните последици от тази си грешка. Общият брой на загиналите все още не беше уточнен, но едва двеста души от „Сайпан“ и хиляда от „Фох“ бяха успели да се спасят. По броя на жертвите тази битка представляваше най-кървавата загуба в историята на американския военноморски флот, в която бяха загинали хиляди, без да бъде улучен нито един противник. Единствено двадесетгодишните френски „Крусейдъри“ бяха успели да направят онова, в което прехвалените F-14 се бяха провалили, като бяха поразили осем съветски бомбардировачи Ту-22.

Толанд присъства на първия инструктаж на американските пилоти, който беше проведен от английски офицери. Летците изтребители бяха напълно безмълвни и Боб се затрудни в определянето на настроението им. Никой не се шегуваше. Никой не подхвърляше забележки шепнешком. Никой не се усмихваше. Те знаеха, че грешката не беше тяхна, че отговорността не беше тяхна, но това сякаш нямаше значение. Пилотите бяха потресени от случилото се с техния кораб.

Толанд не правеше изключение. В съзнанието му неизменно се явяваше картината на десетсантиметровата стоманена палуба за излитане, огъната нагоре като парче целофан, открила под себе си черна пещера на мястото, на което някога се бяха намирали хангарите. Той не можеше да забрави редиците найлонови чували, в които лежаха телата на матроси и офицери, загинали на борда на най-мощния боен кораб…

— Командир Толанд? — Един редник го потупа по рамото. — Последвайте ме, ако обичате. — Двамата се отправиха към оперативния център. Боб веднага забеляза, че се подготвя ново нападение. Оперативният командир имаше чин капитан и даде знак на Толанд да се присъедини към него.

— Един полк, може би дори по-малко. Един от вашите EP-3 души там горе и е уловил предаванията им по радиото по време на презареждането им с гориво на север от Исландия. Според нас ще се насочат към някой от тези конвои.

— И вие искате „Томкетите“ да ги причакат по обратния им път? Координацията във времето ще бъде много трудна.

— Изключително. Има и още едно усложнение. Те ще използват Исландия като навигационна точка и безопасен сборен пункт. Известно ни е, че Иван е дислоцирал изтребители на острова, а последните сведения показват, че руски изтребители излитат от тези две исландски писти.

— Да не би източникът на тези сведения да се нарича Хрътка?

— О, вече сте чул за него? Да.

— Какви са изтребителите?

— Според вашето момче са с двойни опашки. Могат да бъдат МиГ-25, 29 или 31.

— МиГ-29 — каза Толанд. — Останалите са прехващачи. Нашите бомбардировачи не са ли успели да ги огледат? — На инструктажа, от който току-що беше излязъл, бе докладвано за мисията на ВВС срещу Кефлавик. Още една страхотна новина за повдигане на бойния дух на личния състав.

— Очевидно не са ги огледали добре, а и на външен вид те си приличат много. Съгласен съм, че най-вероятно са МиГ-29, а и най-разумното нещо от гледна точка на руснаците е да дислоцират изтребители, които да прокарат безопасен коридор за техните бомбардировачи.

— На обратния път може да им се наложи да презаредят резервоарите си във въздуха… дали да не ударим танкерите им?

— Мислихме по въпроса. Но те разполагат с един милион квадратни мили океан, над които да извършат презареждането. — Картата недвусмислено потвърждаваше думите му. — Координацията във времето за такава операция е почти невъзможна, но ние смятаме, че си струва да опитаме в някой бъдещ момент. Засега въздушната отбрана има първостепенно значение за нас. След това смятаме, че Иван може би планира амфибийна операция срещу Норвегия. Ако флотът му излезе от пристанищата, нашата работа е да го атакуваме.

— Предупреждение за нападение, капитане — каза старпомът. — Около двадесет и пет Ту-22 „Бекфайър“, цел неизвестна.

— Е, целта им не може да бъде авионосната група, поне не и само с двадесет и пет самолета и не когато групата се намира под въздушното прикритие на НАТО. Къде се намират в момента?

— Вероятно над Исландия. На три, четири часа път от нас. Ние не сме най-големият конвой в обсега им, но сме най-уязвимият.

— От друга страна, ако решат да атакуват някой от останалите конвои, ще могат да стрелят по незащитени кораби в открито море. Аз, обаче, не бих постъпил така. Нашите кораби превозват военни доставки… — Конвоят разполагаше само с пет кораба, оборудвани със зенитно-ракетни комплекси. Идеалната мишена.

— Двигателни следи, Кучкарник, виждаме двигателни следи над нас, около двадесет на брой. Минават над главите ни точно в този момент.

— Можете ли да ги идентифицирате?

— Отрицателно. Големи самолети без двигатели на крилата, но не мога да бъда сигурен за модела. Намират се на голяма височина и се движат на юг. Не мога да преценя скоростта им — не се чуват свръхзвукови експлозии, въпреки че ако бяха преминали звуковата бариера досега сигурно щяхме да сме ги чули.

— Повтори бройката — нареди Кучкарникът.

— Преброявам двадесет и един чифта двигателни следи, две-едно чифта, по курс едно-осем-нула. Всички изтребители от Рейкявик излетяха на север, тридесет минути преди тези самолети да прелетят над нас. Изглежда, че бомбардировачите не са ескортирани. Няма нищо друго за отбелязване.

— Прието, Хрътка. Уведоми ни когато изтребителите се приземят. Няма да е зле да получим малко данни за разписанието им. Край. — Майорът се обърна към сержанта си. Разпечатай информацията веднага. Потвърди нападателна формация от двадесет и един Ту-22 „Бекфайър“, прелитащи над Рейкявик в момента, по прогнозен курс едно-осем-нула. Възможен ескорт от изтребители… да, по-добре добави и това.

Комуникационният център на НАТО беше почти единствената инсталация, която работеше според плановете. Комуникационните спътници на все още недосегаемите орбити над екватора осигуряваха информация до подразделения, дислоцирани из целия свят, а един от основните клонове, както военните наричаха високотехнологичните телефонни централи, беше този в Шотландия.

Морис забеляза, че денят беше добър за образуване на двигателни следи. На голяма височина имаше подходяща смес от температура и влажност, която причиняваше кондензация на горещите газове, напускащи самолетните двигатели. От фрегатата се виждаха следите от преминаващите над Атлантическия океан самолети. Големият бинокъл с двадесеткратно увеличение, който обикновено се съхраняваше на мостика с цел оглед на повърхността, сега беше преместен на върха на предната надстройка и вахтените го използваха, за да идентифицират прелитащите над главите им самолети. Те се оглеждаха най-вече за „Беър“, съветските разузнавателни самолети, които търсеха цели за бомбардировачите си.

Всички бяха напрегнати и това щеше да продължи доста дълго. Заплахата от подводници беше достатъчно голяма, но като се имаше предвид какво се бе случило с авионосната група само преди един ден, конвоят беше буквално беззащитен пред едно нападение по въздуха. Намираха се твърде далеч в открито море, за да се надяват на въздушна подкрепа от наземно базирани изтребители. „Фарис“ разполагаше само с основни средства за морска защита и едва можеше да защищава себе си, камо ли да помага на конвоя. Корабите, които разполагаха със зенитно-ракетни комплекси, вече се събираха в една линия откъм северната страна на конвоя, на двадесет мили южно от фрегатата, докато „Фарис“ продължаваше да се оглежда за подводници. Всичко, което фрегатата можеше да направи, бе да наблюдава внимателно екраните за предупреждение и да предава всички получени данни по радиото. Нямаше съмнение, че руснаците щяха да използват намиращите се на борда на „Беърите“ мощни радари за наземен поиск „Биг Бълдж“, за да открият и класифицират целите си. Командирът на конвоя смяташе да използва ракетните кораби, за да формира още една редица цели, построявайки ги също като търговските кораби. С малко късмет, някой особено любопитен „Беър“ можеше да ги обърка с невъоръжени кораби и да бъде подмамен да направи визуална проверка. Това беше малко вероятно, но беше единственият им коз…

— Контакт! Регистрираме радар „Биг Бълдж“ по пеленг нула-нула-девет. Силата на сигнала е малка.

— Дано да не ни откриеш, копеле — промълви тактическият офицер.

— Не се надявай много на това — каза Морис. — Предайте данните на командира на ескорта.

Съветският разузнавателен самолет се движеше на юг, като използваше радара си само за две минути на всеки десет, докато приближаваше конвоя. Скоро малко по на запад беше засечен още един такъв самолет. Картографските екипи прецениха местоположението им и веднага след това по спътниковата връзка беше изпратена спешна молба за помощ до CINCLANTFLT в Норфолк. Съобщението беше прието; десет минути по-късно беше получен отговорът, в който се казваше, че помощта не може да бъде осигурена.

Оръдията на „Фарис“ бяха приведени в готовност за бой. Ракетната система за защита от малоразмерни цели и радарното оръдие „Гатлинг“ на кърмата бяха включени в режим готовност. Радарните оператори в CIC седяха по местата си и нервно опипваха превключвателите си, докато слушаха рапортите от ESM и от време на време хвърляха по един поглед към тактическия екран.

— Досега и двамата вероятно са ни засекли.

Морис кимна.

— Сега ще дойдат и бомбардировачите.

Капитанът се сети за битките, който бе изучавал във Военноморската академия. В началото на Втората световна война японците имали въздушно превъзходство, а германците използвали самолети „Кондор“ с голям радиус на действие, за да заобикалят конвоите, предавайки местоположението им по радиото на всички заинтересовани страни, а съюзническите флотилии не можели да направят нищо. И сега, след четиридесет години, същата тактическа обстановка се повтаряше? Капитанът не беше очаквал, че някога щеше да се озове в същото положение. Морис си помисли, че това е абсурдно. Абсурдно и ужасяващо.

— Имаме визуален контакт с „Беър“, малко над хоризонта на две-осем-нула — обяви говорителят.

— Целеуказател, използвай оптиката си, за да проследиш целта при кърмата — нареди веднага тактическият офицер. После погледна към Морис. — Може би ще прелети достатъчно близо, за да стреляме по него.

— Засега не включвайте радарите. Ако руснакът не внимава, може да се натъкне на ракетната преграда на някой от нашите.

— Няма начин да е толкова тъп.

— Ще се опита да оцени отбранителните способности на конвоя — каза тихо Морис. — Засега не може да направи това визуално. За известно време единственото, което ще вижда, ще бъдат няколко подскачащи силуета с килватери зад тях. Не е лесно да се идентифицира кораб от борда на самолет, мистър. Да видим докъде се простира любопитството на този тип…

— Самолетът току-що промени курса си — обяви говорителят. — Завива на изток от нас.

— Въздушна акция откъм десния борд! Пълен напред! Нов курс едно-осем-нула — заповяда незабавно Морис. Той зави на юг, за да подмами разузнавателния самолет към ракетните кораби. — Включете радара. Оръжията за стрелба! Открийте огън, когато влезе в обсега.

„Фарис“ се наклони рязко наляво, докато променяше курса си. Куполът на носовото му 125-мм оръдие се завъртя по посока на часовниковата стрелка, докато корабът прекарваше кърмата си пред пеленга на целта. Веднага щом оръдейният купол беше открит, радарите за насочване на огъня му дадоха решение за целта и дългоцевното оръдие се издигна на тридесет градуса и захвана целта. Куполът на системата за защита от малоразмерни цели в задната част на кораба направи същото.

— Целта се намира на тридесет хиляди фута, разстояние петнадесет мили и намалява.

Командващият ескорта все още не беше разрешил пуск на ракета. По-добре щеше да бъде руснаците да стрелят първи, преди да разберат какво има пред тях. Данните от сражението на авионосната група вече бяха предадени на целия флот. Големите съветски ракети въздух-земя не бяха трудни за унищожаване, защото се насочваха право към целите си, въпреки че бяха много бързи и трябваше да се реагира светкавично. Командващият сметна, че съветският разузнавателен самолет все още извършва оценка на целите и не знае каква е силата на ескортиращите конвоя кораби. Колкото по-дълго останеше в неведение, толкова по-добре щеше да бъде, тъй като бомбардировачите не можеха да се мотаят твърде дълго на такова голямо разстояние от базите си. А ако руснакът приближеше още малко…

— Огън! — извика TAO.

Оръдейната установка на „Фарис“ беше превключена на автоматичен режим на стрелба и започна да изстрелва по един снаряд на всеки две секунди. Самолетът се намираше малко извън обсега й и шансовете да го свалят бяха малки, но поне можеха да го посплашат малко.

Първите пет снаряда експлодираха на около миля пред „Беъра“, но следващите три се взривиха по-близо до него, единият от тях само на двеста ярда от лявото му крило. Съветският пилот инстинктивно зави надясно, за да избегне огъня. Това беше грешка. Той не знаеше, че най-близката редица „търговци“ бяха всъщност ракетни кораби.

Няколко секунди по-късно бяха изстреляни две ракети и руснакът незабавно се стрелна надолу, за да им се изплъзне. Зад него остана облак диполни отражатели, докато машината се насочваше право срещу „Фарис“, което даде на фрегатата още една възможност да порази целта. Оръдието на „Фарис“ изстреля двадесет снаряда по приближаващия самолет. Два от тях изглежда се взривиха достатъчно близо до бомбардировача, за да го повредят, но без видим резултат. Белите корпуси на ракетите се устремиха към целта, оставяйки зад себе си диря от сив пушек. Едната ракета се взриви в облака диполни отражатели, но втората експлодира само на сто ярда от съветския самолет. Бойната й глава се пръсна, изпращайки във въздуха хиляди шрапнели и няколко от тях разкъсаха лявото крило на руснака. Огромният турбовитлов самолет изгуби мощност в единия си двигател, преди пилотът му да успее да овладее машината малко извън обсега на отбранителните системи на фрегатата. „Беърът“ се насочи на север, оставяйки зад себе си следи черен дим.

Другият разузнавателен самолет остана извън обсега на всички кораби. Командващият нападението току-що беше научил урок, който щеше да предаде на полковия си разузнавателен офицер.

— Включват се още радари. Облъчване отгоре! — предупреди ESM техникът. — Преброявам десет… бройката се увеличава. Четиринадесет… осемнадесет!

— Радарни контакти, пеленг нула-три-четири, разстояние едно-осем-нула мили — обяви операторът на радара за въздушен поиск. — Преброявам четири цели, вече са пет… шест цели. Курс две-едно-нула, скорост шестстотин възела.

— Ето ги и бомбардировачите — каза TAO.

— Радарен контакт! — беше следващото повикване. — Вампир! Вампир! Засичам изстреляни ракети.

Сърцето на Морис се сви. Всички ескортни кораби включиха радарните си предаватели. Ракетните кораби насочиха зенитните си ракети срещу приближаващата заплаха. Но „Фарис“ не вземаше участие в тази игра. Морис нареди пълен напред, завивайки на север, за да се измъкне от вероятната прицелна зона на съветските ракети.

— Бомбардировачите се връщат. „Беърът“ остава на мястото си. Засичаме радиообмен. Изстреляните ракети са двадесет и три. Пеленгът на всички цели се променя — каза TAO. — Всичките се насочват към конвоя. Изглежда, че сме в безопасност.

Морис чу как екипажът на CIC едновременно си пое дълбоко дъх. Той самият наблюдаваше радарния екран с малко облекчение. Ракетите идваха от североизток и ракетните кораби се придвижваха натам, за да ги посрещнат. Конвоят получи заповед да се разпръсне и търговските кораби започнаха да се отдалечават от центъра на прицелната зона. Това, което последва, наподобяваше донякъде военна компютърна игра. Девет от двадесет и трите съветски ракети преминаха през баража на зенитно-ракетните комплекси устремиха се срещу конвоя и улучиха седем търговски кораба.

И седемте кораба бяха потопени. Някои се разпаднаха моментално под огромната взривна сила на еднотонните бойни глави. Други успяха да се задържат на повърхността достатъчно дълго, за да могат екипажите им да се спасят. Конвоят бе напуснал Делауеър с тридесет кораба. Сега бяха останали само двадесет, а до Европа оставаха още почти хиляда и петстотин мили океан.

Горивото на два Ту-22 намаля и те решиха да кацнат в Кефлавик. Зад тях се придвижваше повреденият „Беър“. Той кръжеше над Рейкявик, изчаквайки бомбардировачите да освободят пистата. Едуардс докладва за него като за витлов самолет с повреден двигател. Слънцето се намираше ниско над северозападния хоризонт и хвърляше златисти отблясъци от корпуса на съветския разузнавателен самолет.

— Остани в ефир, Хрътка — нареди Кучкарникът. Три минути по-късно лейтенантът разбра защо.

Този път нямаше самолети за подавяне на радиолокационните станции, които да предупредят Съветите. Осем FB-111 прелетяха ниско над скалите на юг от хълмистия център на острова и преминаха над дъното на долината Селя, групирани по двойки. Сиво-зелената им камуфлажна боя ги правеше почти невидими за кръжащите над тях изтребители. Водещата двойка се отправи право на запад, последвана на половин миля от втора двойка. Останалите четири самолета завиха на юг край връх Хус.

— Мамка му. — Смит ги видя пръв — две бързо движещи се опашки на юг. Точно когато и Едуардс ги забеляза, водещият самолет се издигна и хвърли две бомби с телевизионно насочване. Колегата му направи същото, след което двата FB-111 завиха на север. Четирите бомби се насочиха към трансформаторната станция и паднаха от вътрешната страна на оградата. Всички светлини наоколо изгаснаха, сякаш бе натиснат един ключ. Втората двойка щурмови самолети се появи ниско над Магистрала 1, премина над покривите на Рейкявик и се изравни с целта си. Водачът пусна управляемите си бомби, а колегата му зави наляво към разположеното на брега горивно депо на летището. Миг по-късно експлодираха контролната кула и един хангар, а касетъчните бомби „Рокай“ взривиха резервоарите за гориво. Разчетите на съветската ПВО бяха изненадани и откриха огън твърде късно.

Защитниците на Кефлавик също бяха изненадани, първо от внезапното прекъсване на електричеството, а след това и от бомбардировачите, които се появиха само минута по-късно. И тук основната цел бяха контролната кула и хангарите, повечето от които просто се разпаднаха от взривната сила на еднотонните бомби. Втората двойка FB-111 забеляза два кацнали Ту-22 и една самоходна зенитно-ракетна установка и изстреля по тях своите касетъчни бомби, след което разпръсна върху пистите множество бомбички с размер на топка за софтбол. Бомбардировачите продължиха да летят на форсаж на запад, преследвани от оръдеен огън и ракети… и изтребители. Шест фулкрума се втурнаха след оттеглящите се „Аардварк“, чиито защитни заглушители изпълниха небето с електронен шум.

Освободили се от бомбения си товар, американските самолети се движеха със седемстотин възела, само на няколко фута над водната повърхност, но командирът на съветската изтребителна група не се отказваше лесно. Той бе видял какво бяха направили с Кефлавик американските бомбардировачи и беше вбесен, че се бе оставил да го изненадат, въпреки че беше поставил патрулни самолети във въздуха. МиГ-овете имаха малко предимство в скоростта и бавно скъсяваха разстоянието. Намираха се на повече от сто мили от брега, когато прицелните им радари успяха да пробият заглушаването на американците. Два изтребителя незабавно изстреляха ракети и натовските самолети подскочиха рязко нагоре, след което също така рязко се спуснаха надолу, за да им се изплъзнат. Един FB-lll беше улучен и се заби в океана. Руснаците подготвяха втория си залп, когато се включиха системите им за предупреждение за опасност.

Четири американски фантома ги чакаха в засада. Миг по-късно осем ракети „Спароу“ се насочваха към съветските изтребители. Сега беше време руснаците да бягат. МиГ-овете завиха обратно и се насочиха на форсаж към Исландия. Един съветски изтребител беше свален, а друг повреден. Боят бе продължил пет минути.

— Кучкарник, тук Хрътка. Електростанцията е разрушена! „Варките“ направо я сринаха със земята, приятел. В югозападния край на летището забелязвам голям пожар, изглежда че кулата е пречупена на две. Два хангара сякаш също са били улучени. Виждам два, може би три, горящи самолета на гражданската авиация. Изтребителите излетяха преди половин час. По дяволите, как гори проклетото горивно депо! Виждаме много хора да тичат из района под нас. — Едуардс гледаше как една дузина автомобили с включени фарове преминаваха с голяма скорост по пътищата под него. Два камиона спряха на около километър от позицията на групата и от тях слязоха войници. — Кучкарник, мисля, че е време да напуснем този хълм.

— Потвърждавам, Хрътка. Тръгнете на североизток към кота 482. Ще чакаме да се обадиш след десет часа. Тръгвай, момче! Край.

— Време е да вървим, сър. — Смит хвърли към лейтенанта раницата му и даде знак на редниците си да тръгват. — Изглежда, че можем да запишем една точка в полза на добрите.

МиГ-овете се приземиха на все още непокътнатата писта едно-осем, която беше и най-дългата в базата. Те едва бяха спрели, когато наземните екипи започнаха отново да ги подготвят за бойни операции. Полковникът с изненада установи, че командирът на базата е все още жив.

— Колко свалихте, другарю полковник?

— Само един, а те свалиха един от моите. Нищо ли не засякохте на радара?

— Абсолютно нищо. Първо са нападнали Рейкявик. Били са две групи самолети и са дошли от север. Копелетата трябва да са летели между скалите — изсумтя майорът. Той посочи към големия преносим радар, който бе поставен в откритото пространство между две писти. — Изобщо не са го улучили. Удивително.

— Трябва да го преместим. Някъде нависоко, много високо. Няма да ни доставят въздушнопреносим радар и ако не подобрим системата си за радарно предупреждаване, тези нисколетящи самолети ще ни видят сметката. Намерете подходящ хълм. Какви са повредите на базата?

— Бомбичките са направили много малки дупчици в пистите. Ще ги закърпим за два часа. Загубата на контролната кула ще намали способността ни да управляваме голям брой самолети. С прекъсването на електричеството загубихме и способността си да пренасяме гориво по тръбопровода, а вероятно и местната телефонна централа е извън строя. — Той сви рамене. — Можем да се нагодим към новата обстановка, но въпреки това те ни създадоха голямо неудобство. Има твърде много работа за вършене, а хората ни са твърде малко. Трябва да разпръснем изтребителите и да уредим алтернативен начин за доставка на гориво. Следващата им цел ще бъдат складовете за гориво.

— Да не се очаква всичко това да бъде лесно, другарю? — Полковникът погледна към двете димящи клади, които само преди тридесет минути бяха представлявали два бомбардировача Ту-22 „Бекфайър“. Повреденият „Беър“ кацаше в момента. — Американците дойдоха в най-подходящия за тях момент. Спипаха ни точно когато моите изтребители ескортираха група бомбардировачи край северния бряг. Вероятно са извадили късмет, но аз не вярвам в късмета. Искам сухопътните части да проверят за наличие на вражески войници край летищата, както и да се увеличат мерките за сигурност. Аз… какво, по дяволите, е това?

На по-малко от двадесет фута върху бетона пред тях лежеше една касетъчна бомбичка „Рокай“. Майорът взе едно пластмасово флагче от джипа си и го постави до бомбичката.

— Американците са програмирали някои от тези бомбички за забавено действие. Хората ми вече претърсват района за такива боеприпаси. Успокойте се, другарю, всичките ви изтребители се приземиха без проблеми. Определените за разпръскването на самолетите ви площи са чисти.

Полковникът отстъпи няколко крачки назад.

— Какво ще правите с тези бомби?

— Вече сме упражнявали действия в подобни ситуации. Ще използваме специален булдозер, за да ги изринем встрани от настилката. Някои ще се взривят по време на изриването, а някои не. Онези, които не се взривят, ще бъдат детонирани от снайперист.

— Кулата?

— Там имаше трима дежурни. Добри професионалисти. — Майорът отново сви рамене. — Сега трябва да ме извините. Имам работа за вършене.

Полковникът хвърли още един поглед към бомбичката, преди да се отправи към изтребителите си. Беше подценил майора.

— На хълма ни има светлина — каза Гарсия. Всички се хвърлиха по очи на земята. Едуардс залегна до сержанта.

— Някакво копеле току-що запали цигара — отбеляза кисело Смит. Той беше изпушил последната си цигара преди няколко часа и сега много му се искаше да запали. — Сега разбирате ли защо винаги си носим боклуците с нас?

— Нас ли търсят?

— Би трябвало. Това нападение беше доста добро и руснаците ще се запитат дали някой не е помогнал на нашите самолети? Учудвам се, че не направиха това по-рано. Предполагам, че са имали други грижи.

— Мислиш ли, че могат да ни видят? — Тази мисъл изобщо не се харесваше на Едуардс.

— От две мили? Твърде е тъмно за това, а и щом си позволяват да пушат, значи не са много внимателни. Успокойте се, господин лейтенант. Не е чак толкова лесно да бъдат намерени четирима души. На този остров има твърде много хълмове, които трябва да бъдат проверени. Но ние ще трябва да внимаваме накъде вървим. Имам предвид да се държим далеч от хребетите. Дори ако разполагат с прибори за нощно виждане, пак ще им бъде доста трудно да ни забележат, ако се придържаме към долините. Да тръгваме, момчета, и не се показвайте много.

Един търговски кораб все още гореше. Екипажът му го бе напуснал преди два часа, но корабът все още гореше на западния хоризонт. „Още загинали“, помисли си Морис. Само около половината от членовете на екипажите бяха успели да се спасят, а конвоят не разполагаше с време за по-обстойна спасителна операция. Конвоят беше отпътувал без специализиран спасителен кораб в състава си. Хеликоптерите бяха измъкнали много от моряците от водата, но повечето от тях все още бяха необходими за лова на подводници. Морис държеше в ръката си телеграма, в която се казваше, че базираните в Лайес „Ориони“ бяха открили и вероятно унищожили една ракетна подводница от клас „Ехо“, която им се бе изпречила на пътя. Новината беше добра, но разузнавателните сводки твърдяха, че в района имаше още две такива подводници.

Загубата на Исландия беше катастрофа, чиито размери едва сега започваха да се изясняват. Съветските бомбардировачи разполагаха с чист коридор към търговския маршрут. Техните подводници преминаваха спокойно през Датския проток, въпреки че натовските флоти се опитваха да дислоцират свои подводници, за да възстановят изгубената бариера — бариера, на която разчитаха конвоите. ВВС и ВМФ скоро щяха да се опитат да уредят изтребително покритие за защита от руските Ту-22, но всички тези мерки бяха половинчати. Докато Исландия не бъдеше неутрализирана напълно или пък завзета отново от НАТО — балансът на силите в Третата битка за Северния Атлантик висеше на косъм.

Затъмнени кораби напуснаха базите на Тихоокеанския флот в Сан Диего и Пърл Харбър и отплуваха в открито море. Когато се отдалечиха на достатъчно голямо разстояние от брега, те поеха курс към Панама.