Операция „Червена буря“

Глава двадесета Танцът на вампирите

През последните дванадесет часа Толанд беше затрупан с работа. Данните от Исландия идваха бавно, толкова откъслечни и объркващи, че дори и сега не беше възможно да се определи точно състоянието на нещата на острова. След много часове на бездействие, заповедите на авионосната група най-после бяха променени. Задачата да се подсилят натовските части в Исландия беше отменена. През последните десет часа бойната група се движеше право на изток, за да се скрие под въздушното прикритие на Англия и Франция. Някой беше решил, че щом като морските пехотинци не можеха да отидат в Исландия, то може би щяха да бъдат полезни в Германия. Боб беше очаквал, че групата ще бъде насочена към Норвегия, където вече имаше дислоцирана една амфибийна бригада на морската пехота, но да се стигне дотам, можеше да се окаже твърде трудно. Над Норвегия се водеше жестока въздушна битка, която продължаваше вече двадесет часа, като и двете страни бяха понесли тежки загуби. В началото на войната норвежците бяха разполагали едва със стотина съвременни изтребители и нямаше да издържат дълго, ако не им бъдеха осигурени подкрепления. Само че никой не беше в състояние да им помогне.

— Те не просто смазват норвежците — отбеляза Толанд, — а ги изблъскват на юг. Повечето атаки са насочени срещу северни бази и руснаците не дават на норвежците да си отдъхнат.

Чип кимна.

— Това е логично. Ако успеят, това ще даде на техните бомбардировачи по-кратък маршрут към нас. Време е за оперативка.

— Да. — Толанд събра бележките си и се отправи към адмиралското крило. Този път му беше по-лесно да се ориентира в лабиринта от коридори.

— Добре, командир — каза адмирал Бейкър. — Да започнем от периферията.

— Изглежда, че в Тихия океан все още не се случва нищо значително. Съветите очевидно упражняват голям дипломатически натиск върху Япония, като излизат със същата история, която представиха пред целия свят — всичко е един голям германски заговор.

— Глупости — отбеляза Бейкър.

— Така е, господин адмирал, но историята звучи толкова убедително, че Гърция отказва да изпълни договорните си задължения към НАТО, а и много неутрални държави и страни от Третия свят също вярват в тази измислица. Както и да е, руснаците намекват, че може да върнат островите Сахалин на японците в замяна на техния неутралитет, както и че ще ги бомбардират, ако Япония не се съгласи. Резултатът — Япония не разрешава намиращите се на нейна територия бази да бъдат използвани за офанзивни удари срещу Съветския съюз. Силите ни в Корея са необходими там, където са разположени. Единствената ни авионосна група в Западния Тихи океан е тази на самолетоносача „Мидуей“. В момента групата се намира навътре в открито море и не разполага с мощта, необходима й да нападне сама Камчатка. В Южнокитайско море, на запад от Филипините, се наблюдава раздвижване във въздуха, но все още нищо значително. Изглежда, че в залива Кам Ран няма съветски плавателни съдове. И така, в Тихия океан е спокойно, но това едва ли ще бъде за дълго.

— В Индийския океан някой, вероятно подводница, е изстрелял ракета срещу Диего Гарсия. Не са нанесени големи щети, тъй като почти всички плавателни съдове в базата бяха изведени в открито море преди пет дни, но въпреки това там са в повишена бойна готовност. Според последните данни, тяхната разузнавателна ескадрила се е намирала на петнадесет градуса север и деветдесет градуса запад, на голямо разстояние от нашите момчета, като се е насочвала на юг.

— По южния фланг на НАТО няма никаква дейност. Турците няма да нападнат сами Русия, а Гърция се държи настрани от това, което нарича „руско-германски диспут“. Следователно, Иван си е подсигурил и южния фланг. Изглежда, че засега това го устройва. В момента руснаците се сражават само в Западна Европа, като нападат и някои подбрани американски военни обекти извън Европа. Правителството им разправя на всички, които имат желание да го слушат, че страната им нямала желание да воюва с нас. Те дори гарантирали безопасността на американските туристи и бизнесмени, намиращи се в Съветския съюз. Твърди се, че ги извозвали по въздух през Индия. Ние подценихме политическото измерение на ситуацията, сър. Засега всички фактори работят в услуга на руснаците.

— Така. Операциите им в Европа са започнали с двадесет до тридесет нападения срещу инсталации в Германия, проведени от групи със специално предназначение. Повечето от атаките са били отблъснати, но на две места са завършили с огромен успех. Пристанище Хамбург е било блокирано. Руснаците потопили два търговски кораба в главния канал и групата им успяла да се измъкне. Същият сценарий е бил опитан и в Бремен, където един канал е бил блокиран частично и три кораба са били изгорени, както си стояли на доковете. Тази група не успяла да се измъкне. Останалите нападения са били насочени срещу обекти за съхраняване на ядрени оръжия, комуникационни постове, както и срещу едно танково депо. Нашите момчета са били подготвени и въпреки че сме понесли значителни загуби, в повечето случаи руските групи са били напълно унищожени.

— Съветската армия е започнала офанзива на запад малко преди разсъмване вчера сутринта. Добрата новина е, че нашите ВВС са направили нещо страхотно. Новият невидим изтребител, за който бяхме чували само слухове, е бил приет на въоръжение и е бил използван за създаване на голяма бъркотия в тила на руските части. От ВВС съобщават, че са постигнали въздушно превъзходство или поне нещо близко до него — така че Иван вероятно е бил ударен доста жестоко. Каквото и да е станало, първоначалната съветска атака е била по-слаба от очакваното. Руснаците напредват, но до полунощ са навлезли само на петнадесет километра на германска територия, като на две места са били спрени напълно. Засега няма данни за използване на ядрени или химически оръжия. Докладва се за тежки загуби и от двете страни, особено в северната част на Германия, където руските части са навлезли най-навътре. Хамбург е застрашен. Каналът Кил вероятно е бил атакуван по въздух или земя — не сме сигурни за начина — и част от него е под контрола на руснаците. Положението там е доста объркващо. В Балтийско море също се наблюдава голяма активност. Бързите щурмови лодки на германския и датския флот твърдят, че са нанесли големи поражения на врага и са отблъснали съвместна атака на руския и източногерманския флот, но информацията е доста противоречива.

Толанд продължи с описание на положението в Норвегия.

— Пряка заплаха за нас представляват подводниците и самолетите. Подводните лодки на Иван имаха доста работа напоследък. Получихме информация, че те са потопили двадесет и два търговски кораба. Най-големият им удар е бил срещу „Океанска звезда“, пътнически лайнер, плаващ под панамски флаг, който се е връщал от туристическо пътешествие в Средиземно море, когато на осемстотин мили североизточно от Гибралтар е бил улучен от ракета. Видът на ракетата е неизвестен, но тя вероятно е била изстреляна от подводница „Жулиета“. Корабът е изгорял и много от пътниците са загинали. Две испански фрегати са се отправили натам, за да търсят оцелели.

— Информирани бяхме, че в близост до нашия курс се намират три подводници — една „Ехо“, една „Танго“ и една „Фокстрот“. Възможно е да са повече, но според разузнаването по-голямата част от руския подводен флот се намира на юг и на запад от нас. С неутрализирането на Исландия беше прекъсната SOSUS линията G-I-UK27 и сега руските подводници могат необезпокоявани да навлизат в Северния Атлантик. SACLANT е изпратил подводници, които да запушат пробива в линията. Те обаче ще трябва да побързат, защото имаме данни, че голям брой съветски подводници са се запътили към Датския проток.

— Колко техни подводници сме унищожили? — попита Свенсон.

— Лайес и Брунсуик твърдят, че са потопили четири. „Орионите“ имаха голям късмет и свършиха добра работа. Лошата новина е, че един P-3 липсва. В момента извършваме проверка и ще имаме резултат до обяд. Във всеки случай изглежда че за момента основна заплаха за нас представляват самолетите, а не подводниците. Това, разбира се, може да се промени още утре.

— Всяко нещо с времето си. Да минем на Исландия — нареди Бейкър.

— Информацията, която получихме вчера, се оказа вярна. Очевидно руснаците са придвижили по море около един полк войници, след което по въздуха е била докарана цяла дивизия, като транспортирането й е започнало около четиринадесет-нула-нула. Длъжни сме да предположим, че досега цялата дивизия трябва да е била прехвърлена и е заела позиции.

— Изтребители? — запита Свенсон.

— Не се докладва за изтребители, но е възможно да ги има. Исландия има четири използваеми летища…

— Грешка, Толанд, три — прекъсна го остро Бейкър.

— Моля да ме извините, сър, но са четири. Голямата база е Кефлавик. Тя разполага с пет писти, две от които са с дължина повече от три километра. Ние построихме базата като плацдарм за излитане на стратегическите ни бомбардировачи B-52 и се постарахме доста. Иван е получил базата почти непокътната. Руското нападение е било планирано така, че пистите да не бъдат повредени. Второто летище е гражданското в Рейкявик. Най-дългата писта там има дължина около два километра, което е повече от достатъчно за изтребителите, а на всичко отгоре и летището се намира в центъра на града. Нападение срещу това летище би причинило огромни жертви сред цивилното население. В северната част на острова се намира Акурейри, неасфалтирана писта за кацане и излитане. Четвъртото летище, господин адмирал, е старият Кефлавик и се намира на около две мили югоизточно от базата на НАТО. На картата е обозначено като неизползваемо, но аз веднъж говорих с човек, който е прекарал две години в Исландия, и той ми каза, че това летище е напълно използваемо, поне за нуждите на самолети, които могат да кацат на неравна повърхност, като например нашите C-130. Служителите от базата са използвали тази писта за надбягвания със стартерни колички и със собствените си спортни коли. Според въпросния човек на тази писта можели да кацат и изтребители. И най-накрая, всеки град на този остров има писта с чакълена настилка, която се използва за нуждите на исландската гражданска авиация. МиГ-23 и още няколко други типа руски изтребители имат способността да кацат и излитат върху неравна повърхност, като могат да използват всяка от тези писти.

— Страхотни новини, няма що — отбеляза командирът на въздушната група на „Нимиц“, към когото всички се обръщаха със съкращението CAG. — Какво ни е известно за останалите съоръжения, като например горивните?

— Намиращото се на територията на базата ГСМ депо е било унищожено напълно по време на съветската атака, но основните складови съоръжения за гориво край базата са останали непокътнати, както и терминалът при Хакотстангер. Ако някой не се погрижи за неутрализирането на тези съоръжения, руснаците ще имат толкова много гориво, че ще могат да летят с месеци.

— Колко точни са тези данни? — попита Бейкър.

— Имаме доклад на очевидци от екипаж на P-3 на ВМФ, които са огледали пораженията непосредствено след нападението над базата. RAF е изпратил две разузнавателни „птички“ на оглед. Едната от тях е успяла да направи добри снимки на Кефлавик и околността, но втората не се е завърнала по неизвестни причини.

— Зенитни батареи. — Сега CAG изглеждаше наистина разтревожен.

Толанд кимна.

— Твърде вероятно. На снимките се виждат превозни средства, които свидетелстват за наличието на подсилена съветска въздушнодесантна дивизия. Исландското радио и телевизия са излезли от ефира. Англичаните имат отделни контакти с радиолюбители по исландското крайбрежие, но всички връзки с югозападната част на острова са прекъснати. Там живее по-голямата част от населението на острова и изглежда, че руснаците имат пълен контрол над този район. Все още получаваме разузнавателна информация оттам, но това едва ли ще продължи дълго.

— Това, което ни казваш, е, че не можем да очакваме ранно предупреждение за въздушно нападение от норвежците и че сме изгубили подводната си ограда около Исландия. С какви други активи разполагаме? — запита Свенсон.

— Очевидно имаме някакви резерви. Уведомен бях, че можем да очакваме ранно предупреждение за въздушно нападение от източник с кодово име „Реално време“. Ако голям брой съветски самолети напуснат полуостров Кола, ние ще бъдем уведомени незабавно.

— Какво е „Реално време“? — попита CAG.

— Подводница. — Бейкър се усмихна едва забележимо. — Господ да й е на помощ, когато излезе на повърхността за радиовръзка. Е, вчера Иван изпрати бомбардировачите си срещу Исландия. Някой да се сеща къде би ги изпратил днес?

— В случай, че някой се интересува, моето предположение е пред вас — отвърна Толанд.

— Винаги е хубаво човек да получава професионални мнения — забеляза кисело CAG. — Трябва да се отправим на север и да ударим тези руснаци — CAG беше пилот-щурмовак по специалност и опит, — но не можем да го направим, докато срещу нас стоят техните бомбардировачи. Каква е силата на тази заплаха за нас?

— Можем да предположим, че няма да получим подкрепления от нашите ВВС. Съветската военноморска авиация разполага с шест полка щурмови самолети, три от които се състоят от „Бекфайър“ и три от „Беджър“. Имат един полк заглушители „Беджър“ и един полк разузнавателни самолети „Беър“. Към това следва да се прибавят и въздушните им цистерни. Всеки полк се състои от двадесет и шест самолета. Това прави приблизително сто и шестдесет щурмови самолета, всеки от които може да носи между две и три ракети въздух-земя.

— Ще трябва доста да се понапрегнат, за да ни достигнат чак тук. Дори и ако минат напряко през Норвегия, двупосочният им курс ще има дължина около четири хиляди мили. „Беджърите“ са амортизирани стари „птички“ — каза CAG. — Какво знаем за спътниците им?

Толанд погледна часовника си.

— След петдесет и две минути над нас трябва да мине един RORSAT. Засякоха ни и преди дванадесет часа.

— Надявам се ВВС да възстановят ASAT програмата си колкото се може по-скоро — каза тихо Свенсон. — Ако Иван може да получава спътникови разузнавателни данни в реално време, то няма да му бъдат необходими всичките тези проклети разузнавателни самолети. Руснаците ще могат да определят курса ни твърде лесно, а бомбардировачите им могат да стигнат до нас само за четири часа.

— Дали да не се опитаме да променим курса си, докато спътникът преминава над нас? — предложи CAG.

— Няма смисъл — отвърна Бейкър. — Движим се на изток в продължение на десет часа. Те едва ли са пропуснали да забележат това, а и максималната ни скорост е едва двадесет възела. Най-голямото отклонение, което можем да направим, е плюс-минус осемдесет мили. За колко време мислите, че може да се прелети такова разстояние?

Толанд забеляза, че Свенсон и CAG не харесаха решението на адмирала, но нито един от тях не се опита да го оспори. Боб беше уведомен, че Бейкър не е човек, с когото може да се спори, и той се зачуди дали това беше добра черта от характера на един командир.

Едуардс се успокояваше донякъде от факта, че беше успял да предвиди точно кога ще настъпи студеният метеорологичен фронт. Дъждът започна да вали точно навреме, малко след полунощ. Ако нещо можеше да влоши още повече и без това лошото им положение, то това беше един студен порой. От надвисналите на две хиляди фута над главите им облаци валеше като из ведро, а вятърът тласкаше дъждовните потоци към планинския център на Исландия със скорост от тридесет възела.

— Къде са изтребителите? — попита Едуардс. Той разгледа внимателно летище Рейкявик през бинокъла си, но не успя да види шестте изтребители, за които беше докладвал предишната вечер. Всички транспортни самолети също бяха изчезнали. Лейтенантът забеляза един съветски хеликоптер и няколко танка. По улиците и пътищата в полезрението му нямаше голямо движение. Беше твърде тихо за понеделник сутрин. Не трябваше ли рибарите от търговския флот да пътуват към лодките и корабите си? — Някой да е забелязал кога са излетели?

— Не, сър. Каквото беше времето миналата нощ, целите руски ВВС можеха да дойдат и да си отидат, без да ги забележим. — Сержант Смит също беше раздразнен, най-вече поради лошото време. — Възможно е да са ги вкарали в онези хангари.

Около единадесет часа предишната вечер групата беше забелязала в небето огнена диря, наподобяваща дирята на излитаща ракета, но това, по което беше изстреляна, бе останало скрито зад дъждовната пелена. Едуардс не беше докладвал за това, защото допускаше, че може би бяха видели светкавица.

— Какво е онова там? Не е танк. Гарсия, провери го — на петстотин ярда западно от терминала. — Лейтенантът подаде бинокъла.

— Видях го. Някакво гъсенично превозно средство. Изглежда, че има нещо… не е оръдие и са три. Ракетна установка, може би.

— Самоходна зенитна ракетна установка — поясни сержантът. — Бих се обзаложил, че снощи сме видели една от тях да стреля.

— Време е да се обадим вкъщи. — Едуардс започна да сглобява предавателя.

— Колко установки и от какъв вид? — попита Кучкарникът.

— Виждаме една, на която вероятно има три ракети. Не можем да определим вида. Така или иначе, не бих могъл да направя разлика. Снощи около двадесет и три-нула-нула може би са изстреляли една ракета.

— Защо не ни казахте за това, по дяволите? — запита Кучкарникът.

— Защото не знаех какво беше! — почти изкрещя Едуардс. — По дяволите! Ние ви докладваме за всичко, което видим, а вие не вярвате и на половината!

— Успокой се, Хрътка. Вярваме ти. Знам, че ви е трудно. Нещо друго за отбелязване?

— Знаел, че ни било трудно — предаде Едуардс на хората си. — Не виждаме голямо движение, Кучкарник. Още е рано, но все пак би трябвало по улиците да се движат граждани.

— Прието. Добре, Едуардс, а сега много бързо ми отговори какво е второто име на баща ти?

— Няма такова — отговори лейтенантът. — Какво…

— Името на лодката му?

— „Ани Джей“. За какво е всичко това, по дяволите?

— Какво стана с приятелката ти Сенди?

Едуардс се почувства сякаш го бяха наръгали с нож в стомаха. Тонът на гласа му беше достатъчно красноречив.

— Върви се шибай!

— Прието — отвърна човекът от другата страна на линията. — Съжалявам, лейтенант, но трябваше да издържите този изпит. Засега няма промяна в инструкциите ви. Честно казано, тук още не са решили какво да правят с вас. Покрийте се и избягвайте всякакви контакти. Графикът за свръзка остава непроменен. Ако ви пипнат и ви принудят да играете някакви игрички с радиото, започвайте всяко предаване с нашата позивна, след което казвайте, че при вас всичко е наред. Разбрахте ли ме? При вас всичко е наред.

— Прието. Ако ме чуете да казвам това, ще знаете, че тук нещо не е наред. Край.

Майорът, който командваше подразделението на ВВС, се забавляваше, въпреки че не си беше лягал изобщо през последните тридесет часа. Кефлавик беше великолепна база и парашутистите бяха успели да я завземат почти непокътната. Най-важното беше, че американците се бяха погрижили да складират оборудването си за поддръжка на пистите в укрития, разпръснати из цялата база, и всички машини бяха останали напълно здрави след нападението. Майорът стоеше в разбитата контролна кула и наблюдаваше как половин дузина машини за почистване на пистите махаха последните отломки от писта номер девет. След тридесет минути пистата щеше да бъде използваема. Осем цистерни за гориво бяха напълнени и стояха в готовност край пистата, а до края на деня горивният тръбопровод също щеше да бъде поправен. Тогава Кефлавик щеше да бъде още една работеща съветска военновъздушна база.

— Колко остава до пристигането на изтребителите?

— Тридесет минути, другарю майор.

— Включете радара.

Руснаците бяха използвали една от баржите на „Фучик“, за да пренесат по-голямата част от оборудването, необходимо за една база, на предния фронт и сега недалеч от пресечката на главната писта се намираше един радар с голям радиус на действие, както и един микробус, от който наземните диспечери можеха да управляват ракетите с радарно насочване за поразяване на приближаващи въздушни цели. В базата бяха докарани три камиона с резервни части и ракети въздух-въздух, а предишния ден бяха прехвърлени и триста души обслужващ персонал. Пистите се охраняваха от една зенитно-ракетна батарея SA-11, подсилена от осем самоходни зенитни оръдия и един взвод пехотинци, въоръжени с ръчни ракетомети за стрелба по нисколетящи цели. Единствената засечка се беше получила при ракетите, но резервните бяха докарани преди няколко часа и ракетните установки вече бяха заредени и готови за бой. Всеки натовски самолет, който имаше неблагоразумието да се опита да прелети над Исландия, щеше да бъде изненадан много неприятно, както един „Ягуар“ на Кралските военновъздушни сили се беше убедил миналата нощ, когато го бяха свалили над Рейкявик, преди пилотът му да успее да разбере какво става.

— Писта номер девет е готова за действие — докладва свързочникът.

— Отлично! Прехвърлете машините на едно-осем. Искам всички писти да заработят още днес следобед.

— Какво е това? — Едуардс беше първият, който го забеляза. Изпод ниския пласт облаци се появиха широките сребърни крила на един бомбардировач „Беджър“. След него се появи още нещо, което имаше по-малки размери, и бързо се скри в облаците.

— Изтребител ли беше?

— Не видях нищо, сър. — Гарсия беше гледал в друга посока. Над главите им се чу характерното виене на турбовитло при малка скорост.

Лейтенантът започваше да става майстор на сглобяването на радиопредавателя.

— Кучкарник, тук Хрътка, имаме лоши новини. Чувате ли ме?

— Прието, Хрътка. Какво става?

— Над нас прелитат самолети в западна посока, вероятно към Кефлавик. Изчакайте.

— Чувам ги, но не мога да ги видя. — Гарсия подаде бинокъла на Едуардс.

— Видях един двувитлов самолет, вероятно бомбардировач, а след това още един, много по-малък самолет, който ми заприлича на изтребител. Чуваме шума от прелитането им над нас, но на около две хиляди фута има плътни облаци и не можем да видим нищо повече.

— Казваш, че се движат към Кефлавик?

— Точно така. Бомбардировачът се движеше на запад и се спускаше.

— Има ли начин да се върнете до Кефлавик и да проверите какво става там?

Едуардс изгуби ума и дума от гняв. Не можеше ли това копеле да разчита карти? Да се върнат, означаваше да изминат тридесет мили в открито поле.

— Отрицателно. Повтарям, отрицателно, няма начин. Край.

— Прието, Хрътка. Съжалявам. Имах заповед да попитам. Обади се, когато научиш още нещо. Добре се справяте, момчета. Стойте там, където сте. Край.

— Попитаха ме дали искаме да се върнем в Кефлавик — обяви Едуардс, докато сваляше слушалките. — Казах им, че няма начин.

— Много добре, сър — отбеляза Смит. Офицерите от ВВС очевидно не бяха пълни идиоти.

Първият МиГ-29 „Фулкрум“ се приземи на летище Кефлавик една минута по-късно. Той рулира, воден от един от джиповете на базата, и спря в близост до контролната кула. Майорът, който командваше базата, го очакваше отвън.

— Добре дошъл в Кефлавик!

— Отлично. Покажете ми тоалетната — отговори полковникът.

Майорът му посочи личния си джип — американците бяха оставили седемдесет джипа и повече от триста лични автомобила — и двамата се отправиха към кулата. Американските радиосъоръжения бяха унищожени, но санитарните помещения се бяха оказали много по-здрави.

— Колко?

— Шест — отвърна полковникът. — Един норвежки F-16 ни изскочи край Хамерфест и свали един от моите, преди да разберем, че е там. Трябваше да върна друг поради повреда в двигателя, а на трети се наложи да кацне в Акурейри. Имаме ли наши хора там?

— Все още не. Засега имаме само един хеликоптер, но днес трябва да получим още. — Джипът спря пред входа на кулата. — Втората врата вдясно.

— Благодаря, другарю майор. — Полковникът се върна след три минути. — Безславната страна на летенето на изтребители. Някой трябва да предупреждава кадетите ни за тези неща.

— Искате ли малко кафе? Предишните обитатели на тези помещения бяха много любезни към нас. — Майорът отвори един американски термос и наля кафе в пластмасовата му чаша. Полковникът отпиваше от течността, наслаждавайки се на аромата й, сякаш беше отлежало бренди, докато наблюдаваше как се приземяват останалите изтребители от групата му. — Ракетите ви са подготвени, както и цистерните за презареждане. Кога можете да отлетите отново?

— Предпочитам хората ми да си починат поне два часа и да се нахранят. Освен това искам самолетите да бъдат пръснати из базата след презареждането им с гориво. Атакуваха ли ви вече?

— Досега изпратиха само два разузнавателни самолета и ние свалихме единия. Ако имаме късмет…

— Късметът е за глупаците. Американците ще ни нападнат днес. Аз бих го направил, ако бях на тяхно място.

— Имаме нов разузнавателен източник в Исландия с кодово име Хрътка — докладва Толанд. Намираха се в CIC на самолетоносача. — През изминалата нощ той е преброил повече от осемдесет транспортни полета до Рейкявик, като с тях са пристигнали и най-малко шест изтребители. Кучкарника в Шотландия ни информира, че имат непотвърдена информация, че в момента в Исландия кацат съветски изтребители.

— Трябва да са самолети с голям радиус на действие. „Фоксхаунд“, може би „Фулкрум“ — каза CAG. — Ако руснаците имат такива в излишък. Е, ние засега не смятаме да посещаваме този остров. Може, обаче, да имаме проблем, ако руснаците ги използват за охрана при въздушно нападение.

— Някакви новини за осигуряване на E-3 подкрепления от Великобритания? — обърна се Бейкър към Свенсон.

— Изглежда, че няма да я получим.

— Толанд, кога можем да очакваме посещение?

— Техният RORSAT ще премине над нас след двадесет минути. Руснаците вероятно ще искат да получат данните от спътника си, преди самолетите им да излетят. След това може да излетят, когато си поискат. Ако бомбардировачите им презаредят с гориво по средата на пътя и продължат да се движат на максимална скорост, ще бъдат над нас след два часа. Това е в най-лошия случай. По-вероятно е, обаче, да приемем, че ще стигнат до нас за четири до пет часа.

— CAG?

Командирът на авиационната група изглеждаше напрегнат.

— Всеки самолетоносач е вдигнал по една радарна „птичка“ „Хъмър“, придружавана от по два F-14 „Томкет“. На катапултите има по още два F-14, които могат да излетят в рамките на пет минути, още един „Хъмър“ и една въздушна цистерна. Останалите изтребители са на плюс-петнадесет на покрива, заредени с гориво и боеприпаси. Екипажите са инструктирани. Над формацията имаме един „Праулер“, останалите са готови да излетят от петнадесет. Към всички A-7 са прикрепени допълнителни резервоари. Ние сме подготвени. „Крусейдърите“ на „Фох“ са на плюс-петнадесет. Хубави „птички“, но имат къси крака. Когато му дойде времето, ще ги използваме за въздушно прикритие.

Спътникът за океанско разузнаване RORSAT премина над формацията точно в три часа и десет минути сутринта. Радарният му предавател отбеляза местоположението на формацията, а камерите му я проследиха, докато спътникът продължаваше пътя си. След пет минути данните бяха в Москва. Петнадесет минути по-късно екипажите в четири военновъздушни бази около град Кировск на полуостров Кола получиха последни инструкции. Външно летците бяха спокойни, но вътрешно бяха напрегнати също толкова, колкото и екипажите на целите им. За тази операция и двете страни се бяха подготвяли в продължение на цели петнадесет години. Милиони часове на планиране, проучвания и симулации щяха да бъдат поставени на изпитание.

„Беджърите“ излетяха първи, задвижвани от двойните си двигатели „Микулин“. Излитането им беше трудно. Бомбардировачите бяха толкова натоварени, че диспечерите в кулата мислено се молеха всички благополучно да се издигнат в спокойното утринно небе. Набрали височина, самолетите се отправиха на север, групираха се в полкови формации малко по на север от Мурманск, след което завиха на запад, и после завиха край Северен нос, преди да се отклонят наляво към Северния Атлантик.

Американската подводница „Нарвал“ се спотайваше под сивата повърхност на океана на двадесет мили от северния бряг на Русия. Тя беше най-тихата подводница от американския флот, специализирана платформа за събиране на разузнавателна информация, прекарваща край съветските брегове повече време, отколкото някои руски военни кораби. Подводницата беше вдигнала и трите си ESM антени, както и струващият един милион долара перископ. Бордовите техници подслушваха радиопредаванията на самолетните формирования. Трима униформени специалисти от разузнаването и един цивилен разузнавач от Агенцията за национална сигурност оцениха силата на въздушната група и решиха, че тя беше достатъчно голяма, за да рискуват предупредително радиопредаване. Подводницата вдигна още една мачта и я насочи към намиращ се на двадесет и четири хиляди мили от нея комуникационен спътник. Радиопредаването продължи едва една петнадесета от секундата.

Съобщението беше автоматично препредадено към четири отделни комуникационни станции и след тридесет секунди беше получено в щабквартирата на SACLANT. Пет минути по-късно Толанд държеше жълтия формуляр в ръка. Той незабавно отиде при адмирал Бейкър и му предаде съобщението, което гласеше:

Бейкър погледна часовника си.

— Бърза работа. CAG?

Командирът на авиогрупата погледна към формуляра и се приближи до един от телефоните.

— Пуск на плюс-пет. Приберете патрулните самолети и поставете още два F-14 и един „Хъмър“ на плюс-пет. Завръщащите се самолети да бъдат презареждани незабавно. Запазете един катапулт за танкерите. — Той остави слушалката и се върна при адмирала. — С ваше разрешение, сър, предлагам след един час да вдигнем още един „Хъмър“ и два „Томкет“ и да поставим всички изтребители на плюс-пет. В шест-нула-нула вдигаме останалите изтребители и няколко танкера. Ще ги посрещнем с всичко, с което разполагаме на около двеста мили от формацията, и ще ги натупаме здравата.

— Много добре. Коментари?

Свенсон погледна замислено към главното тактическо табло. На него вече се появяваха кръгове, които отбелязваха максималната далечина на полета на съветските бомбардировачи.

— И англичаните ли получиха същото предупреждение?

— Тъй вярно, сър — отговори Толанд. — Също и норвежците. С малко късмет, едните или другите може да прихванат нападението и да го подкастрят малко. Или пък да пуснат опашка след руснаците.

— Добра идея, но не трябва да разчитаме на това. Ако аз командвах нападението, щях да дойда от запад и над Исландия да завия на юг. — Свенсон погледна отново към таблото. — Мислиш ли, че „Реално време“ би рискувал радиопредаване за „Беър-Д“?

— Според моята информация, сър, на него му е разрешено да предава само ако засече три или повече полка. Десет или двадесет „Беър“ не са достатъчни, а и е твърде вероятно източникът изобщо да не ги забележи.

— Значи в момента някъде във въздуха има цяло стадо „Беър“, които слухтят за нашите радарни сигнали и не излъчват никакви емисии.

Толанд кимна утвърдително. Бойната група се състоеше от кораби, подредени в кръг с радиус тридесет мили. В центъра се намираха самолетоносачите и десантните кораби, а по периферията бяха наредени девет въоръжени с ракети ескортни кораба и шест специализирани кораба за противолодъчна борба. Радарите на всички кораби бяха изключени и групата получаваше необходимата електронна информация от два кръжащи над нея самолета за въздушно наблюдение E-2C, наричани галено „Хъмър“, чиито радари претърсваха кръг с диаметър четиристотин мили.

Сценарият, който се разиграваше, беше по-сложен и от най-трудната компютърна игра. Върху изхода на битката можеха да повлияят повече от една дузина фактори, чиито комбинации достигаха десетки хиляди. Обхватът на радарно засичане зависеше от височината на летене и разстоянието до хоризонта, зад който нито човешкият поглед, нито радарът, можеха да проникнат. Самолетите можеха да избегнат или поне да забавят радарното засичане, движейки се ниско над вълните. Това обаче щеше да увеличи многократно разхода им на гориво, което пък от своя страна щеше да намали далекобойността на полета им.

Руснаците трябваше да открият бойната група, без да бъдат засечени от нея преди това. Местоположението на авионосната група им беше известно, но през четирите часа, които бяха необходими на бомбардировачите им да се приближат до нея, тя щеше да се е изместила. Ракетите им се нуждаеха от точна информация, за да поразят основната си цел — трите самолетоносача или мисията им щеше да бъде провалена.

Насочването на изтребителите от групата за прехващане на руските самолети зависеше от експертното прогнозиране на курса и скоростта на атакуващата руска формация. Целта на американските самолети беше да открият и унищожат съветските бомбардировачи, преди те да успеят да открият самолетоносачите.

И за двете страни най-трудното решение беше дали да включат радарите си, или не. И едната, и другата възможност имаше своите плюсове и минуси и „най-добро“ решение не съществуваше. Почти всички американски кораби бяха съоръжени с мощни радари за въздушно търсене, които можеха да засекат нападението на повече от двеста мили, но излъчването от тези радари можеше да бъде засечено на още по-голямо разстояние, което щеше да позволи на руснаците да заобиколят източника на излъчване, да определят точното му местоположение и след това да го нападнат от всички посоки на компаса.

Тази игра на криеница се разиграваше на площ от повече от един милион квадратни мили вода. Победените загиваха.

Съветските разузнавателни бомбардировачи „Беър-Д“ преминаваха южно от Исландия. Бяха десет на брой и покриваха фронт от хиляда мили. Огромните турбовитлови самолети бяха претъпкани с електронни инструменти, които се обслужваха от хора с многогодишен опит в откриването на американски авионосни групи. В носа, опашката и върховете на крилете им имаше вградени свръхчувствителни антени, които търсеха сигнали от американски радарни предаватели. Самолетите щяха да се приближат възможно най-близо до източника на такива сигнали и екипажите им щяха грижливо да нанесат данните върху картите си, оставайки винаги извън прогнозния обсег на откриване на врага. Най-голямата опасност за тези самолети беше, че американците можеха да решат да не включат радарите си или пък да ги включват и изключват през произволни интервали от време и последователност, при което съветските „Беър-Д“ можеха да налетят на въоръжени вражески кораби и самолети. Този тип разузнавателни самолети имаха максимално времетраене на полета от двадесет часа, но това беше осигурено за сметка на боеспособността им. Те бяха твърде бавни, за да избягат от прехващач, и не разполагаха с оръжие, с което да дадат отпор на изтребител. Между екипажите им беше разпространена горчивата шега: „Открихме врага. Досвидания, Родина!“ Въпреки това екипажите им се състояха от професионалисти, които знаеха, че пилотите на щурмовите бомбардировачи, както и тяхната страна, разчитаха на тях.

На осемстотин мили северно от Исландия „Беджърите“ промениха курса си на едно-осем-нула и се отправиха право на юг със скорост петстотин възела. Бяха успели да избегнат все още опасните норвежци, а англичаните не можеха да ги достигнат толкова далеч от Великобритания. Независимо от това екипажите им гледаха нервно през илюминаторите и не изпускаха от погледа си електронните сензори. В най-скоро време се очакваше Исландия да бъде атакувана от тактически изтребители и екипажите на бомбардировачите знаеха, че никой натовски пилот не би пропуснал шанса да се отклони от курса си и да свали една толкова безпомощна цел, каквато беше двадесетгодишният „Беджър“. Самолетите от този тип бяха достигнали края на полезния си живот. В крилата им се бяха появили пропуквания, а витлата на турбините им бяха износени и това още повече намаляваше способностите им и увеличаваше разхода им на гориво.

На двеста мили зад тях бомбардировачите „Бекфайър“ приключваха операцията по презареждане с гориво. Те бяха придружени от въздушни танкери и след презареждането се насочиха на юг, малко по на запад от курса на „Беджърите“. Въоръжени само с по една ракета AS-6 „Кингфиш“ под всяко крило, те също бяха потенциално уязвими, но имаха способността да се движат при висока свръхзвукова скорост, което им даваше доста добри шансове за оцеляване, дори и ако бъдеха подгонени от изтребители. Екипажите им се състояха от елита на съветската военноморска авиация и се ползваха с големи привилегии — нещо, което полковите им командири не пропускаха да напомнят по време на инструктаж. Сега беше настъпил моментът да оправдаят оказаното им доверие.

Трите авиогрупи се движеха на юг при оптимална скорост на полета, докато екипажите им следяха разхода на гориво, температурата на двигателите и инструментите за наблюдение на множеството фактори, които можеха да повлияят на дългия полет над океана.

Толанд излезе навън, за да подиша малко свеж въздух. Слънцето току-що беше изгряло и лъчите му накараха пухкавите бели облаци да порозовеят за кратко. На хоризонта, на около осем мили от „Нимиц“, се виждаха „Саратога“ и „Фох“, чиито размери впечатляваха дори и на такова разстояние. Малко по-наблизо се намираше „Тайкондерога“ и Боб успя да различи белите ракети в двойните му ракетни установки. Някои от корабите си разменяха светлинни съобщения. Сивите корпуси бяха притихнали в очакване над водната повърхност. По цялата палуба на „Нимиц“ бяха наредени самолети. Навсякъде можеше да се видят прехващачи F-14 „Томкет“. Два бяха заредени на централните катапулти на сто фута от Толанд и двучленните им екипажи подремваха в кабините. Изтребителите бяха въоръжени с ракети с голям обсег „Феникс“. Вместо въоръжение, към крилете на щурмовите бомбардировачи бяха прикрепени допълнителни резервоари, които щяха да бъдат използвани за презареждане на изтребителите по време на полет, което щеше да им позволи да останат във въздуха два часа повече. По палубата тичаха наземни екипи в многоцветни работни ризи и проверяваха отново и отново самолетите. Самолетоносачът започна да се обръща наляво, за да мине пред западния вятър преди излитането на самолетите. Боб погледна часовника си. 05:58. Време беше да се връща в CIC. След две минути на самолетоносача щеше да бъде обявена обща бойна тревога. Толанд пое дълбоко дъх и мислено се запита дали това нямаше да бъде последният ден от живота му.

— Контакт! — обяви техникът по вътрешната свръзка на разузнавателния самолет. — Сигналът идва от американски въздушнопреносим радар от авионосен тип.

— Дай ми пеленг! — нареди пилотът.

— Търпение, другарю майор. — Техникът направи някакви настройки на таблото си. Неговите радиоинтерферометри изчислиха сигналите, които се приемаха от пръснатите из целия самолет антени. — Югозапад. Пеленг към сигнала едно-три-едно. Сила на сигнала единица. Доста е далеч. Засега пеленгът остава непроменен. Препоръчвам за момента да поддържаме постоянен курс.

Пилотът и вторият пилот се спогледаха безмълвно. Някъде вляво от тях се намираше американски радарен самолет E-2C „Хоукай“ с тричленен екипаж, състоящ се от офицер по радарно засичане и двама радарни оператори. Един такъв самолет можеше да управлява въздушния бой на повече от сто вражески самолета, както и да насочи срещу тях прехващач само няколко секунди след като ги засечеше. Пилотът се зачуди доколко точна беше информацията им за радарните възможности на американския самолет. Ами ако техният „Беър“ вече беше засечен? Той знаеше отговора на този въпрос. Първото предупреждение щеше да дойде, когато откриеше радара за управление на огъня на насочващия се срещу него F-14. Руският самолет продължи по курс едно-осем-нула, докато картографът следеше промяната в пеленга на радарния сигнал. След десет минути щяха да имат точното местоположение на източника. Ако оцелееха толкова дълго. Те нямаше да нарушат радиомълчанието, преди да определят точното местоположение на източника.

— Засякох го — обяви картографът. — Приблизително разстояние до контакта шестстотин и петдесет километра, позиция четиридесет и седем градуса и девет минути север, тридесет и четири градуса и петдесет минути запад.

— Предай данните — заповяда пилотът. В опашката на самолета една дирекционна високочестотна антена се завъртя и предаде информацията към командира на формацията, чийто команден самолет се намираше на сто мили зад разузнавачите.

Командирът на формацията сравни данните с тези от разузнавателния спътник. Преди три часа американската авионосна група се намираше на шестдесет мили от сегашното местоположение на американския „Хоукай“. Американците вероятно имаха два радарни самолета във въздуха, един на североизток и един на северозапад от формацията. Такива бяха изискванията на стандартната им флотска доктрина. Следователно авионосната група се намираше точно… тук. „Беджърите“ се движеха право към нея и щяха да навлязат в зоната на американското радарно покритие след… два часа. „Добре — помисли си той. — Всичко върви по план.“

Толанд наблюдаваше мълчаливо тактическия екран на въздушното пространство. Радарната картина от двата самолета се предаваше към самолетоносача по цифрова връзка, което позволяваше на командира на групата да следи развитието на събитията в реално време. Същите данни се предаваха и на командира на противовъздушната отбрана на групата, който се намираше на „Тайкондерога“, както и на всеки, снабден с Военноморската система за пренос на тактически данни. Това включваше и френските кораби, които отдавна бяха съоръжени така, че да могат да работят съвместно с американския военноморски флот. Засега на тактическите екрани не се виждаше нищо, освен обозначенията на американските военни и граждански самолети, които превозваха войници и доставки от САЩ към Европа и американски граждани по обратния курс. Тези самолети вече изменяха курса си и завиваха леко на юг. Пилотите им бяха предупредени за възможността от нападение по въздуха и благоразумно се отклоняваха встрани от района на бойните действия, дори и с цената на междинно кацане за презареждане с гориво.

Повечето от четиридесет и осемте прехващача „Томкет“ на групата вече бяха във въздуха, наредени в редица с дължина триста мили. Към всяка двойка F-14 имаше прикрепена по една въздушна цистерна. Щурмовите самолети „Корсар“ и „Интрудър“ бяха снаряжени с огромни допълнителни резервоари, към които имаше прикрепени шлангове за презареждане във въздуха, и прехващачите един по един започваха да презареждат своите резервоари от тях. Малко по-късно „Корсарите“ започнаха да се връщат обратно на своите самолетоносачи за презареждане. Тази операция можеше да продължи с часове. Останалите на самолетоносачите самолети бяха готови за незабавно излитане. Ако групата бъдеше нападната, те веднага щяха да бъдат изстреляни от катапултите, за да се намали опасността от пожар на борда.

Толанд беше виждал всичко това и преди, но все още не преставаше да му се удивява. Цялата операция вървеше като по масло. Самолетите лениво обикаляха патрулните си райони, описвайки бавни кръгове в небето. Самолетоносачите се движеха на изток със скорост тридесет възела, за да наваксат изгубеното при излитанията време. Десантните кораби на морската пехота — „Сайпан“, „Понс“ и „Нюпорт“ — развиваха скорост само двадесет възела и на практика бяха напълно беззащитни. На изток от групата един S-3A „Викинг“, базиран на самолетоносач, и един наземно базиран P-3C „Орион“ се оглеждаха за съветски подводници. Те докладваха на ПЛБ командира на групата, който се намираше на ескадрения миноносец „Карон“ и който все още нямаше върху какво да излее раздразнението си. Вечната история, позната на всички бойци. Трябваше да се чака.

Командващият нападението събираше необходимата му информация. Той вече беше получил позициите на четири американски „Хоукай“. Първите два едва бяха нанесени на тактическото табло, когато се беше появила втората двойка, която се намираше на юг по периферията на първите два радарни самолета. Без да знаят, американците му бяха разкрили точното местоположение на бойната група, а постоянният източен дрейф на радарните им самолети даде на руския командир курса и скоростта й. Неговите разузнавателни самолети вече бяха подредени в широк полукръг около американците, а „Беджърите“ се намираха на тридесет минути от американското радарно покритие, на четиристотин мили северно от предполагаемото местоположение на корабите.

— Изпратете съобщение за Група А: „Вражеска формация при координати 456/810, скорост двадесет, курс едно-нула-нула. Изпълнете План за нападение в шест-нула-нула Зулу.“ Предайте същото съобщение и на Група Б. Тактическото управление на Група Б се прехвърля на координатора за екип „Изток“. — Битката беше започнала.

Екипажите на „Беджърите“ си размениха изпълнени с облекчение погледи. Те бяха успели да открият американските радарни сигнали преди петнадесет минути и знаеха, че с всеки километър на юг се увеличаваше възможността да налетят на рояк от вражески изтребители. Навигаторът и бомбардьорът на всеки самолет бързо започнаха да подават данни за целите към висящите под крилете им ракети „Келт“.

На осемстотин мили югозападно от тях екипажите на бомбардировачите Ту-22 увеличиха леко скоростта си, насочвайки се към дадените им от командващия нападението координати. Те бяха заобиколили американската формация отдалеч и сега щяха да бъдат направлявани от щурмовия офицер на борда на първия „Беър“, за да осъществят електронен контакт с американските „Хоукай“. Те вече имаха координатите на натовската формация, но за влизане в бой им беше необходима по-подробна информация. Екипажите им бяха неспокойни, но с повишен боен дух. Голямото предизвикателство започваше едва сега. Бойният план беше формулиран преди една година и беше проигран най-вече над земята — пет пъти. В четири от ученията планът беше завършил с успех.

Пилотите на борда на осемдесет бомбардировача „Беджър“ погледнаха часовниците си и започнаха да отброяват секундите, оставащи до 06:15 Зулу.

— Пуск!

Водещият „Беджър“ изстреля ракетите си осем секунди по-рано. Първо една, а след това и още една ракета „Келт“ с формата на самолет се отделиха от пилоните си и паднаха на няколкостотин фута под бомбардировача, преди да включат ракетните си двигатели на пълна мощност. Заедно с тях беше включен и автопилотът и ракетите се издигнаха на тридесет хиляди фута и се насочиха на юг със скорост шестстотин възела. В продължение на няколко минути екипажите наблюдаваха движението на ракетите, след което всеки от бомбардировачите бавно направи грациозен обратен завой и се отправи назад към родината. Мисията им беше изпълнена. Шест самолета „Беджър-Джей“ за радиолокационно подавяне извън обсега на откриване продължиха по предишния си курс на юг. Екипажите им бяха нервни, но уверени. Американските радари трудно щяха да пробият мощните им заглушители, а дори и тогава щяха да имат твърде много цели, за да се занимават с шестте руски самолета.

„Келтите“ продължиха полета си по права линия. В тях беше вградено електронно оборудване, което щеше да бъде задействано автоматично по сигнал от поставените в опашките им сензори. Когато ракетите навлязоха в предполагаемия радарен обхват на американските „Хоукай“, транспондерите в носовата им част се включиха.

— Радарни контакти! Обозначение „Нападение-1“, пеленг три-четири-девет, разстояние четири-шест-нула мили. Множество контакти, преброявам едно-четири-нула контакта, курс едно-седем-пет, скорост шестстотин възела.

Главният тактически екран показваше електронното изображение на контактите, а до него се намираше спомагателен екран от две плексигласови плоскости.

— Значи наистина дойдоха — каза тихо Бейкър. — Точно навреме. Коментари?

— Аз… — Толанд не можа да довърши. Изображението от екрана изчезна.

— „Клипер база“, тук „Ястреб-3“. Регистрираме заглушаващ сигнал — докладва старшият въздушен диспечер на радарните самолети. — Идентифицираме шест, вероятно седем, заглушители, пеленг три-четири-нула към нула-три-нула. Доста са мощни. Предполагам, че имаме работа със стационарни заглушители, извън зоната на радиолокационно откриване без ескортиращи заглушители. За момента радарите ни са извън строя. Ще пробием заглушаването след около десет минути. Моля за разрешение за стрелба и пуск на вектори за прехващане.

Бейкър погледна командира на въздушните операции на групата.

— Да започваме.

Командирът кимна и вдигна микрофона.

— „Ястреб-3“, тук „Клипер база“. Разрешавам стрелба. Повтарям, разрешавам стрелба. Пускането на вектори разрешено. Свалете ми няколко бомбардировача. Край.

Свенсон погледна екрана и се намръщи.

— Господин адмирал, налага се да очистим палубите. Препоръчвам отсега нататък корабите от формацията да поддържат бойния ред и да не се разпръскват. — Адмиралът кимна. — „Клипер флот“, тук „Клипер база“. Минете вляво до две-седем-нула. Изстреляйте всички свободни самолети. Изпълнявайте.

След тази команда формацията направи ляв завой на сто и осемдесет градуса. Корабите, които все още не бяха заредили ракетните си установки, поправиха този си пропуск. Радарите за управление на огъня бяха поставени в режим готовност и насочени на север. Капитаните на тринадесет кораба зачакаха заповед за откриване на огън.

Тя беше бясна. „Разбира се, че съм достатъчно добра за летец изтребител — мислеше си тя. — Достатъчно добра съм за летец инструктор на «Ийгъл». Достатъчно добра съм за летец изпитател, за заместник-директор на програмата ASAT. Дори за Хюстън, но не смятат, че съм достатъчно добра за бойни полети! И сега, когато сме във война, ме пращат да пилотирам ферибот!“

— Мамка му. — Тя се казваше Ейми Накамура, беше майор от ВВС на САЩ и имаше три хиляди летателни часа, от които две трети на F-15. Подобно на повечето пилоти на изтребители, тя също беше ниска и набита. Единствено баща й някога й беше казвал, че е красива. Той я беше наричал галено Зайче и когато колегите й летци бяха разбрали за това, я бяха кръстили Зайо. Сега тя и тримата мъже от групата прекарваха четири чисто новички изтребители „Ийгъл“ за Германия, където други — мъже! — щяха да ги използват по предназначение. Всеки един от самолетите носеше конформни резервоари, за да могат да изминат разстоянието без междинно кацане. Защитата им се осигуряваше от по една ракета „Сайдуиндър“ и обичайният запас боеприпаси за 20-мм им оръдия. „Руснаците са оставили жени да пилотират бойни самолети по време на Втората световна война! — помисли си тя. — Две от тях дори са станали асове!“

— Хей, Зайо, я погледни на три часа! — повика я колегата й отдясно.

Накамура имаше отлично зрение, но не можа да повярва на очите си.

— Кажи ми какво виждаш, Бъч.

— „Беджъри“…?

— Шибани Ту-16 „Беджър“ — ура! Къде би трябвало да се намира флотът?

— Наблизо. Опитай се да ги предупредиш, Зайо!

— Група на ВМФ, група на ВМФ, тук фериботен полет ВВС Голф-четири-девет. Имаме визуален контакт с позиция на формация от руски бомбардировачи… мамка му, чувате ли ме? Край.

— Кой, по дяволите, е това? — попита на висок глас някой от екипажа на единия „Хоукай“. Комуникационният техник отговори на повикването.

— Голф-четири-девет, необходима ни е идентификация. Ноември Четири Уиски. — Нямаше гаранция, че руснаците не си правят някакви игрички. Майор Накамура изруга наум, докато прокарваше пръста си по списъка с комуникационни кодове. Ето го!

— Алфа Шест Хотел.

— Голф-четири-девет, тук „Ястреб-1“ от ВМФ. Предупреждавам ви, че очакваме нападение от въпросните „Беджъри“. По-добре се разкарайте оттам. Потвърдете.

— Как пък не, ВМФ, имам визуален контакт с повече от три движещи се на север „Беджъра“, позиция четиридесет и девет север, тридесет и три изток.

— На север ли? — попита командира по прехващането. — Голф, тук „Ястреб-1“, потвърдете визуалната информация. Повторете информацията.

— „Ястреб-1“, тук Голф. Вече виждам една дузина „Беджъри“, повтарям, виждам дванадесет бомбардировачи Танго-Униформа-Едно-Шест, южно от моите координати, движат се към мен и приближават. Влизаме в бой. Край.

— На радара няма нищо, шефе — каза радарният оператор. — Това е твърде на север от нас.

— Тогава за какво, по дяволите, говореше тя?

Майор Амелия Накамура превключи прицелния и холографския екран на тактически режим, след което натисна ключа на радара за въздушно прехващане. Нейният опознавателен радар провери дали целта е вражеска, и се самоизключи. Това беше достатъчно.

— Франк, поведи групата си на изток. Бъч, ти идваш с мен. Внимавайте с горивото. Напред!

Сега, когато най-опасната част от мисията им беше зад тях, пилотите на съветските бомбардировачи се бяха поотпуснали. Сиво-синята боя на американските изтребители ги караше да се сливат с фона на небето и екипажите на „Беджърите“ ги забелязаха едва когато разстоянието между тях бе по-малко от миля.

При първото си преминаване Ейми избра оръдието си и изпрати двеста снаряда в кабината на единия „Беджър“. Двумоторният самолет моментално стана неуправляем и се обърна по гръб подобно на умрял кит. Един. Майорът извика от радост, направи рязък завой и се спусна върху поредната си жертва. Руснаците вече бяха предупредени и бомбардировачът се опита да избяга. Нямаше начин да се измъкне. Накамура изстреля ракетата си от разстояние по-малко от миля и я видя как се забива в левия двигател на съветския самолет. Експлозията откъсна крилото. Два. На три мили пред нея имаше още един „Беджър“. „Имай търпение — каза си мислено тя. — Ти си много побърза от него.“ Тя беше забравила, че руските Ту-16 имаха оръдия на опашката си, но един съветски сержант бързо й го припомни. Той не успя да улучи самолета й, но затова пък я стресна здравата. „Ийгълът“ зави рязко наляво и приближи бомбардировача успоредно, преди да го атакува. Снарядите от оръдието на Ейми улучиха руснака в средата на корпуса и тя трябваше да се спусне надолу, за да избегне отломките. Боят продължи само деветдесет секунди, но тя беше плувнала в пот.

— Бъч, къде си?

— Свалих един! Свалих един, Зайо! — Вторият F-15 се изравни с нейния самолет. Накамура се огледа. Небето около нея беше чисто. Къде бяха изчезнали останалите?

— „Ястреб-1“, тук Голф, чувате ли ме? Край.

— Прието, Голф.

— Добре, ВМФ. Току-що очистихме четири, повтарям, четири, Ту-16 за вас.

— Направи ги пет, Зайо! — намеси се водачът на другата група.

— Нещо не е наред, сър. — Радарният оператор на „Хоукай-1“ посочи към екрана си. — Току-що засякохме тези шегаджии, които твърдят, че са свалили руските бомбардировачи. Трябва да са на триста-четиристотин мили от нас.

— „Клипер база“, тук „Ястреб-1“, имахме контакт с фериботен полет на ВВС. Те твърдят, че са свалили пет движещи се на север Ту-16 на няколкостотин мили от нас. Повтарям, движещи се на север.

Толанд повдигна вежди.

— На някои от тях може да им се е наложило да се върнат — забеляза Бейкър. Ако не греша, един такъв преход е почти на границата на техните възможности.

— Тъй вярно, сър — отвърна командирът на въздушните операции, но самият той не беше твърде убеден в истинността на отговора си.

— Пробив — обяви радарният оператор. — Отново виждаме целите.

Ракетите бяха продължили необезпокоявани полета си. Радарните им транспондери ги идентифицираха като тридесет и пет метрови бомбардировачи Ту-16. Вградените им заглушители се включиха и замъглиха изображението на американските радари, а автопилотът започна да ги мести рязко нагоре, надолу, наляво и надясно в стометрови подскоци, както правеха самолетите, когато се опитваха да избягат от изстреляна по тях ракета. Някога „Келтите“ бяха истински ракети, но след свалянето им от въоръжение преди шест години бойните им глави бяха заменени с допълнителни резервоари, корпусът удължен и руснаците започнаха да ги използват за мишени при въздушнострелковите си учения.

— Оп-па-ла! — Първата ескадрила от дванадесет F-14 се намираше само на сто и петдесет мили от целите. „Келтите“ се виждаха идеално на радарите им и пилотите-прехващачи бързо установиха векторите към целите си. Ракетите приближаваха онова, което би представлявало зоната за номинален пуск на американските ракети — ако бяха бомбардировачите, за които всички ги смятаха.

Ескадрилата F-14 изстреля залп от ракети AIM-54C „Феникс“ от разстояние сто и четиридесет мили. Ракетите им се спуснаха срещу целите си със скорост пет пъти по-голяма от тази на звука, направлявани от прицелните радари на изтребителите. След по-малко от една минута четиридесет и осем ракети бяха поразили тридесет и девет цели. Първата ескадрила напусна позицията си, за да бъде сменена от втората.

— Господин адмирал, тук нещо не е наред — каза тихо Толанд.

— И какво може да е то? — Бейкър харесваше начина, по който се развиваха нещата. Сигнатурите на вражеските бомбардировачи изчезваха от радарния екран точно както беше предвидено в разработените от командването военни игри.

— Руснаците се държат твърде глупаво, сър.

— Е, и?

— Досега такова нещо не се е случвало! Господин адмирал, защо техните Ту-22 не минат на свръхзвукова скорост? Защо изпращат срещу нас само една атакуваща група? Защо всичките им самолети се движат в една и съща посока?

— Нямат достатъчно гориво — отвърна Бейкър. — „Беджърите“ почти са изразходвали горивото си и им се налага да се движат по права линия.

— Но не и Ту-22!

— Курсът съвпада с данните, бройката също. — Бейкър поклати глава и се загледа в тактическия екран.

Втората ескадрила изтребители току-що беше изстреляла ракетите си. Разстоянието беше намаляло и точността на втория залп беше по-малка. Четиридесет и осем ракети поразиха тридесет и четири цели. Общият брой на целите преди започването на операцията по прехващането беше сто петдесет и седем.

Третата и четвъртата ескадрила пристигнаха едновременно и изстреляха ракетите си заедно. Когато свършиха ракетите си, на екрана останаха деветнадесет цели. Двете ескадрили се насочиха напред, за да атакуват оставащите цели с оръдията си.

— „Клипер база“, тук „Началник ПВО“. Няколко ще успеят да се измъкнат. Препоръчвам да включим зенитните радари.

— Прието, „Началник ПВО“. Имате разрешение — отговори тактическият координатор на групата.

— Засичам радари за въздушно търсене, пеленг нула-три-седем — докладва ESM офицерът на руския разузнавателен самолет. — Открили са ни. Препоръчвам и ние да включим радарите си. — Съветският „Беър“ включи своя радар за наземно търсене.

— Нов радарен контакт. Обозначение „Нападение-2“.

— Какво? — подскочи Бейкър. Следващото повикване беше от изтребителите.

— „Клипер база“, тук „Слъгър водач“. Виждам целта си. — Командирът на ескадрилата се опитваше да види каква е целта му чрез телевизионната си камера с голям радиус на действие. Когато отново заговори, гласът му беше изпълнен с тревога. — Внимание, внимание, това не е „Беджър“! Стреляли сме по ракети „Келт“!

— „Нападение-2“ се състои от седемдесет и три самолета, пеленг две-едно-седем, разстояние едно-три-нула мили. Един въздушнопреносим радар за наземно търсене следи формацията — обяви говорителят на CIC. Сърцето на Толанд се сви, когато чу обявената информация за новия контакт.

— Прецакаха ни, господин адмирал.

Тактическият командир на групата беше пребледнял, когато вдигна микрофона.

— Въздушна тревога червено! Готови за бой! Ос на заплаха две-едно-седем. Всички кораби да маневрират в удобна за стрелба позиция.

Ракетите бяха привлекли изтребителите твърде далеч от корабите, което на практика беше оголило бойната група. Единствените въоръжени изтребители на формацията бяха осемте „Крусейдъра“ на „Фох“, които отдавна бяха снети от въоръжение в САЩ. Кратка команда от самолетоносача ги накара да включат на форсаж и те се спуснаха срещу приближаващите съветски бомбардировачи. Твърде късно.

Съветският „Беър“ вече имаше пълна информация за разположението на американските кораби. Руснаците не можеха да определят вида на корабите, но можеха да различават малките от големите, както и да идентифицират ракетния кръстосвач „Тайкондерога“ по специфичната му радарна сигнатура. Самолетоносачите трябваше да се намират близо до него. Екипажът на разузнавателния самолет предаде информацията на колегите си. Минута по-късно седемдесетте бомбардировачи „Бекфайър“ изстреляха своите сто и четиридесет ракети AS-6 „Кингфиш“ и завиха на север на пълна бойна скорост. AS-6 се различаваха напълно от „Келт“. Те имаха ракетни двигатели с течно гориво и ускориха до деветстотин възела, след което започнаха да се спускат, докато радарно-прицелната им глава ги насочваше към предварително програмиран прицелен район с ширина десет мили. Срещу всеки от намиращите се в центъра на формацията кораби бяха изстреляни по няколко ракети.

— Вампири, вампири! — обяви CIC говорителят на „Тайкондерога“. — Засичаме множество приближаващи ракети. Готови за стрелба.

ПВО командирът на групата нареди оръжейните системи „Егида“ на кръстосвача да бъдат приведени в автоматичен режим. „Тайкондерога“ беше проектиран точно за такива ситуации. Мощните му радарни и компютърни системи незабавно идентифицираха приближаващите ракети като вражески и определиха на всяка от тях приоритет за унищожение. Компютърът работеше напълно автоматично и можеше да стреля по собствена преценка по всичко, което определеше като заплаха. По главния тактически екран започнаха да се нижат цифри, символи и вектори. Двойните ракетни установки на носа и кърмата се насочиха към първите цели и зачакаха командата за стрелба. „Егида“ беше последна дума на техниката и бе най-съвременната зенитно-ракетна система в света, но имаше един основен недостатък — кръстосвачът носеше само деветдесет и шест зенитни ракети SM2, а приближаващите ракети бяха сто и четиридесет. Компютърът не беше програмиран да мисли за това.

Застанал в CIC на „Нимиц“, Толанд усети как самолетоносачът прави рязък завой и двигателите му включват на пълна мощност, придавайки на огромния корпус скорост от тридесет и пет възела. Атомните му ескортни кораби „Вирджиния“ и „Калифорния“ също следяха движението на съветските ракети, насочили към тях своите зенитни установки.

Приближаващите съветски ракети се намираха на височина осем хиляди фута и разстояние сто мили и изминаваха по една миля на всеки четири секунди. Всяка от тях вече си беше определила цел, избирайки най-големия кораб в полезрението си. „Нимиц“ беше най-близкият голям кораб и придружаващите го ракетоносци се намираха на север от него.

„Тайкондерога“ изстреля първия си залп, когато целите бяха на деветдесет и девет мили от него. Ракетите се взривиха във въздуха, оставяйки зад себе си ивица светлосив дим. Те едва бяха напуснали пусковите релси, когато зареждащите устройства презаредиха установките. Времето за презареждане и стрелба на системата беше осем секунди. Кръстосвачът можеше да изстрелва по една ракета на всеки две секунди. След малко повече от три минути магазините на системата бяха празни. „Тайкондерога“ излезе изпод огромен сив облак дим. Единствената защита на кораба сега бяха оръдейните му системи.

Насочвани от рефлектиращите вълни на радарите за управление на огъня на кръстосвача, зенитните ракети се устремиха към целите си със скорост две хиляди мили в час. Бойните им глави се взривиха на разстояние сто и петдесет ярда преди целите. Системата „Егида“ показа доста добра ефективност. Малко повече от шестдесет процента от целите бяха унищожени. Сега във въздуха оставаха осемдесет и две ракети „Кингфиш“, които се насочваха срещу осем кораба.

Останалите ракетоносни кораби също се включиха в боя. На моменти по една и съща цел бяха изстрелвани по две или три зенитни ракети, които в повечето от случаите успяваха да я поразят. Броят на приближаващите „вампири“ спадна на седемдесет, после на шестдесет, но не намаляваше достатъчно бързо. Никой на корабите не знаеше какви точно са целите, по които стреляха. Съветските ракети включиха мощните си активни заглушители. Корабите започнаха да изпълняват серии от резки маневри, наподобяващи някакъв стилизиран танц, без да се опитват да задържат позициите си. Опасността от сблъсък помежду им сега беше най-малката им грижа. Когато атакуващите ракети се приближиха на двадесет мили до формацията, всички кораби започнаха да изстрелват ракети с диполни отражатели, които при експлозията си изпълниха въздуха с милиони алуминизирани парчета, които предложиха на съветските ракети множество нови цели. Няколко AS-6 изгубиха първоначалните си цели и подгониха алуминизираните примамки. Две от тях се изгубиха, след което си избраха нови цели откъм далечния периметър на формацията.

Радарната картина на „Нимиц“ се замъгли внезапно. Ясните точки, които показваха разположението на корабите, се превърнаха в безформени облаци. Единствено изображенията на ракетите не се промениха — обратни V-та с прикрепени към тях линейни вектори, обозначаващи курса и скоростта им. Последният залп на ПВО унищожи още три от тях. Броят на „вампирите“ беше намалял на четиридесет и един. Толанд преброи пет насочващи се към „Нимиц“ съветски ракети.

На самолетоносача му оставаше само едно средство за защита — системата CIWS, състояща се от 20-мм оръдия „Гатлинг“ със собствено радарно насочване и предназначена за поразяване на атакуващи ракети на разстояние по-малко от две хиляди ярда. Системата беше проектирана за работа в напълно автоматичен режим и двете оръдейни установки в кърмовата част се насочиха нагоре и се прицелиха в първата двойка съветски ракети. Левият купол стреля първи. Звукът при стрелбата на шестцевното оръдие наподобяваше отварянето на огромен цип. Радарната система на установката следеше целта и изстреляните снаряди, коригирайки траекторията им по време на полета.

Водещата AS-6 се взриви на осемстотин ярда пред левия борд на „Нимиц“. Експлозията на еднотонния заряд разтърси авионосеца и Толанд се зачуди дали бяха улучени. Около него персоналът на CIC трескаво си вършеше работата. Една от целите изчезна от екрана. Оставаха още четири.

Следващата „Кингфиш“ приближи самолетоносача откъм носа и беше унищожена от носовата CIWS, но твърде близо до борда. Шрапнелите пометоха палубата на „Нимиц“, убивайки дузина незащитени матроси.

Третата съветска ракета беше подмамена от диполните отражатели и падна в морето на половин миля зад кърмата на „Нимиц“. Детонацията на бойната й глава накара огромния кораб да вибрира и изхвърли воден стълб на височина триста метра над повърхността.

Четвъртата и петата ракета приближиха откъм кърмата на по-малко от сто фута една от друга. Кърмовата установка ги засече, но не можа да реши по коя от тях да стреля първо и премина в режим „пренастройка“, без изобщо да стреля. Ракетите удариха самолетоносача през интервал от една секунда. Първата улучи кърмовия ъгъл на левия борд, а втората — спирачно въже номер две.

Толанд беше отхвърлен на петнадесет фута от мястото, на което стоеше, и се удари в някаква радарна конзола. Следващото нещо, което видя, бе огнена стена, която премина над него за част от секундата. После дойдоха и шумовете. Първо се чу трясъкът на експлозията, а след него и писъците. Задната напречна преграда на CIC я нямаше и на нейно място се издигаше огнена гора. На двадесет фута от Толанд залитаха подпалени мъже, чиито писъци пронизваха мозъка му. Единствената мисъл на Боб беше как да се измъкне от този ад. Той се втурна към херметичната врата, която се отвори като по чудо и Толанд изтича на десния борд. Противопожарните системи на кораба се бяха включили и заливаха всичко със завеса от морска вода. Солената вода започна да щипе кожата му, когато той излезе на пътеката на палубата за излитане с опърлени коса и униформа. Един матрос насочи към него противопожарния си маркуч и водната струя едва не го повали.

— Пожар в CIC! — едва успя да изрече Толанд.

— Че къде ли не гори! — извика в отговор матросът.

Боб падна на колене и погледна през борда. Спомняше си, че „Фох“ се беше намирал на север от „Нимиц“. Сега на мястото му се виждаше само един стълб дим. Докато гледаше, последната AS-6 се взриви на сто фута над палубата за излитане на „Саратога“. Авионосецът изглежда не беше повреден. Надстройката на намиращия се на три мили от „Нимиц“ кръстосвач „Тайкондерога“ беше разрушена от взривила се на няколко ярда от нея съветска ракета и сега бе обхваната от пламъци. На хоризонта се появи огнено кълбо, което обяви унищожаването на още един кораб. „Божичко — помисли си Толанд, — дали не беше «Сайпан»? На борда му имаше две хиляди морски пехотинци…“

— Минавай напред, бе, тъпанар! — изкрещя му един от огнеборците. На пътеката се появи още един офицер.

— Добре ли си, Толанд? — Беше капитан Свенсон. Ризата му беше разкъсана и напоена с кръв от дузината порезни рани по гърдите му.

— Да, сър — отвърна Боб.

— Иди на мостика и им кажи да прекарат десния борд към наветрената страна. Бегом! — Свенсон скочи върху палубата за излитане.

Толанд направи същото и се затича към мостика. Палубата беше станала хлъзгава като лед от противопожарната пяна. Толанд тичаше, без да мисли, и падна точно пред мостика. Само след минута Боб вече беше в лоцманската кабина.

— Капитанът каза да прекарате десния борд към наветрената страна! — каза той.

— Че той си е от шибаната наветрена! — изръмжа в отговор старпомът. Подът на мостика беше покрит със счупени стъкла. — Как е капитанът?

— Жив е. Остана при пожара на кърмата.

— А ти кой си, по дяволите? — попита старпомът.

— Толанд от разузнавателния отдел. Бях в CIC.

— В такъв случай си бил голям късметлия. Втората „птичка“ се взриви на петдесет ярда от вас. Адмиралът измъкна ли се? А останалите?

— Не знам. Всичко вътре гореше.

— Изглежда, че и вие сте пообгорял малко, командир.

Боб имаше чувството, че се е бръснал с парче стъкло. Веждите му изпадаха, когато ги докосна с пръст.

— Леко опърлени, предполагам. Ще се оправя. Какво трябва да правя сега?

Старпомът посочи към водните криле на Толанд.

— Можеш ли да управляваш кораба? Добре, поеми командването. И без това вече не остана нищо, в което да можем да се блъснем. Аз отивам на кърмата, за да поема борбата с огъня. Комуникациите са извън строя, радарът също, но двигателите са в ред и корпусът не е повреден. Господин Байс поема дежурството. Господин Толанд поема командването — обяви старпомът, преди да излезе.

През последните десет години Боб не беше управлявал нищо по-голямо от рибарска лодка, а сега трябваше да се оправя с цял повреден самолетоносач. Той вдигна един бинокъл и се огледа наоколо, за да види какви кораби имаше край него. От гледката го полазиха студени тръпки.

„Саратога“ беше единственият кораб, който изглеждаше съвсем здрав, но при по-внимателното вглеждане осъзна, че радарната му мачта беше пречупена. „Фох“ газеше много по-дълбоко от обичайното и беше обхванат в пламъци от носа до кърмата.

— Къде е „Сайпан“?

— Изгоря като свещичка — отговори командир Байс. — За бога, на борда му имаше две хиляди и петстотин души! Една ракета се взриви в близост до „Тайкондерога“. „Фох“ беше улучен три пъти и изглежда, че ще потъне. Изгубихме също и две фрегати и един ескадрен миноносец — просто вече ги няма, човече! Кой се издъни? Нали си бил в CIC? Кой се издъни?

Осемте френски „Крусейдъра“ току-що бяха влезли в контакт със съветските бомбардировачи. Руснаците се движеха на форсаж със скорост почти равна на скоростта на френските изтребители. Когато „Фох“ беше излязъл от ефира, френските пилоти веднага бяха разбрали причината и сега бяха вбесени и изобщо не приличаха на хладнокръвните професионалисти, които излитаха със самолетите си от палубите на своите самолетоносачи. В обсега им имаше само десет Ту-22 и те свалиха шест от тях с ракетите си и повредиха още два, преди да успеят да им се изплъзнат.

„Карон“ беше един от неповредените американски кораби и сега следеше полета на съветските „Бекфайър“ на радара си и искаше от англичаните да ги пресрещнат по време на обратния им полет. Но руснаците бяха предвидили такъв развой и минаха на запад от Великобритания, за да се срещнат с въздушните си цистерни на четиристотин мили от норвежкия бряг.

Съветите вече оценяваха резултатите от мисията си. В първата съвременна битка между самолетоносачи и бомбардировачи имаше победители и победени. И двете страни много добре знаеха кой беше загубил и кой беше спечелил.

Пожарът на „Нимиц“ бе потушен за около час. На палубата нямаше самолети, на борда нямаше много запалими материали, а и противопожарната система на самолетоносача съперничеше на системата на голям град. Толанд поведе кораба на изток. „Саратога“ прибираше самолетите, презареждаше резервоарите им, оставяше изтребителите на борда и изпращаше всички останали към сушата. Три фрегати и един ескадрен миноносец останаха да обикалят сектора в търсене на оцелели, докато по-големите кораби се отправиха към Европа.

— Пълен напред — заповяда Свенсон от капитанското си кресло на мостика. — Добре ли си, Толанд?

— Не се оплаквам. — Нямаше смисъл да се оплаква. Болницата на авионосеца беше претъпкана със стотици тежко ранени. Броят на загиналите все още не беше известен и Толанд не искаше да мисли за това.

— Прав беше — каза капитанът. Гласът му беше тих и гневен. — Прав беше. Те ни улесниха твърде много и ние се хванахме на въдицата.

— Ще им го върнем, капитане.

— Дяволски прав си, че ще им го върнем! Отправяме се към Саутхемптън. Да видим дали англичаните могат да поправят нещо толкова голямо като тази лодка. Офицерите ми все още са заети на кърмата. Мислиш ли, че ще можеш да се оправиш с командването още малко?

— Тъй вярно, сър.

„Нимиц“ и придружаващите го атомни кораби продължиха да се движат напред с пълна скорост — почти четиридесет възела — и скоро формацията остана зад тях. Да се движат толкова бързо, беше опасно, защото можеха да бъдат засечени от вражеска подводница, но, от друга страна, една подводница трябваше доста да се потруди, за да ги настигне при тази скорост.