Операция „Червена буря“

Глава четиридесета Бойното поле

Имаше много работа за вършене, а времето беше твърде малко.

Лейтенант Потър и неговите разузнавачи намериха осем съветски войника в града. Те се бяха опитали да избягат по единствения водещ на юг път, когато бяха налетели на засада, в която петима от тях бяха ранени или убити. Това бяха последните хора, които можеха да предупредят Кефлавик за появилите се на хоризонта кораби.

Първите редовни войски бяха прехвърлени с хеликоптер. На всеки гледащ към залива хълм бяха разположени по един взвод или една рота. Особено голямо внимание беше отделено на задържането на хеликоптерите под радарния хоризонт на Кефлавик, защото там все още имаше един съветски радар, който продължаваше да работи въпреки всички усилия да бъде унищожен. Един хеликоптер CH-53 „Супер Стелиън“ прекара частите на подвижен радарен предавател до едно възвишение на североизточния бряг на острова и една група армейски техници незабавно се зае да го сглобява. Преди корабите да навлязат в запълнения от скали кошмар, наречен пристанище Стиккисхолмур, по няколкото водещи към града пътища бяха заели позиции пет хиляди войници.

Капитанът на един голям LST — десантен кораб за превоз на танкове — се бе опитал да преброи скалите и плитчините по време на пътуването си от Норфолк. Той беше спрял да брои, когато цифрата беше достигнала петстотин и се беше концентрирал върху запаметяването на своя сектор, който носеше кодовото обозначение Зелено-Две-Чарли. Дневната светлина и отливът помагаха. Голяма част от скалите бяха оголени в плитката вода и екипажите на хеликоптерите спуснаха върху тях радарни отражатели и светлинни маяци, което улесни десантните операции до голяма степен. Останалата част от задачата беше малко по-безопасна от пресичането на магистрала с превръзка на очите. LST-та преминаха първи между скалите, с безумно високата скорост от десет възела, като разчитаха на допълнителните си носови дюзи да подпомагат движенията на руля за управляването на корабите през този смъртоносен лабиринт.

Групата на лейтенант Потър ги улесни още повече. Те започнаха да обикалят къщите, търсейки капитаните и моряците от рибарските лодки. Опитните моряци бяха превозени с хеликоптери до водещите десантни кораби, за да помагат за прекарването на сивите амфибии през най-тесния коридор. По обяд първият LST беше спуснал рампата си на земята и първите танкове на Морската пехота стъпиха на сушата. Те бяха последвани от камиони, натоварени с перфорирани стоманени листи за строеж на писти, които бяха стоварени на едно равно място, избрано предварително за база за хеликоптерите на Морската пехота и изтребителите с вертикално излитане „Хариър“.

Когато флотските хеликоптери изпълниха задачата си да маркират плитчините и скалите, те отново започнаха да превозват войници. Десантните лодки, превозващи войници, бяха ескортирани от хеликоптери „Сий Кобра“ и изтребители „Хариър“. Периметърът на Морската пехота беше разширен чак до хълмовете, гледащи към река Хвита. Там беше установен контакт с крайните съветски наблюдателни постове и започна първата истинска битка.

— Толкова за разузнавателните ни сводки — измърмори генерал Андреев. От прозорците на щаба му се виждаха масивните корпуси, които бавно се приближаваха към острова. Това бяха бойните кораби „Айова“ и „Ню Джърси“, придружени от ракетни крайцери за въздушна отбрана.

— Можем да ги атакуваме сега — каза началникът на артилерията.

— Тогава го направете. — „Докато все още можете“. Генералът се обърна към свързочника си. — Уведомихте ли Североморск?

— Тъй вярно. Северният флот ще изведе самолетите си днес и ще изпрати подводници.

— Предайте им, че основните им цели са американските амфибийни кораби при Стиккисхолмур.

— Но ние не сме сигурни, че те са там. Пристанището е твърде опасно за…

— А къде другаде могат да бъдат, по дяволите? — попита Андреев. — Наблюдателните ни постове в този участък не отговарят, а и вече имаме сведения за вражески хеликоптери, които се движат на юг и на изток от този сектор. Помисли, човече!

— Другарю генерал, основната цел на флота ще бъдат американските самолетоносачи.

— Тогава обяснете на нашите другари със сини униформи, че техните самолетоносачи не могат да завземат Исландия, но морските им пехотинци могат!

Андреев видя над една от батареите му от тежки оръдия да се издига дим. След няколко секунди се чу и звукът. Първият руски залп падна на няколко хиляди ярда пред целите.

— Готови за стрелба!

„Айова“ не беше използвал оръдията си от времето на Корейската война, но сега масивните 405-мм дула бавно се обърнаха надясно. В централната зала за управление на огъня един техник започна да натиска ръчката за управление на един разузнавателен самолет с дистанционно управление „Мастиф“. Миниатюрният самолет, който беше закупен от Израел преди няколко години, кръжеше на осем хиляди фута над съветската оръдейна батарея и местеше телевизионните си камери от един окоп на друг.

— Преброявам шест оръдия, приличат ми на 155-мм.

Точното местонахождение на съветската батарея беше нанесено на картата. След това компютърът анализира данните за плътността на въздуха, относителната влажност, посоката и скоростта на вятъра и още една дузина подобни фактори. Артилерийският началник наблюдаваше таблото си, на което щеше да светне лампичката на решението.

— Открийте огън.

Централното оръдие на купол номер две изстреля един снаряд. Един работещ в милиметровия обхват радар, разположен върху задната кула за насочване на огъня, проследи снаряда и сравни траекторията му с проектираната от компютъра. За никого не беше изненада, че при прогнозирането на скоростта на вятъра бяха допуснати някои грешки. Компютърната система на радара предаде новите данни към главния компютър и останалите осем оръдия от основната батарея промениха леко позициите си. Те стреляха преди още първият снаряд да беше паднал на земята.

— Света Богородице! — прошепна Андреев. Оранжевата светкавица скри за миг кораба от погледа му. Някой вляво от генерала извика вероятно защото беше помислил, че някой от снарядите на съветската артилерия беше улучил целта си. Андреев обаче не можеше да бъде заблуден. Артилеристите му бяха загубили практика и още не бяха локализирали точно целта си. Той вдигна полевия си бинокъл и го насочи към намиращата се на четири километра от щаба оръдейна батарея.

— Незабавно преместете тази батарея!

— Свалете двеста и огън!

Оръдията вече бяха започнали тридесетсекундния си цикъл на презареждане. Инертният газ изхвърляше остатъците от копринените торбички с метателен експлозив през дулата, за да бъдат почистени нарезите, след което затворите на оръдията се отваряха и рампите за презареждане се разгъваха. Нарезите биваха проверявани за опасни остатъци, след което асансьорите от складовете за муниции се издигаха до ръба на рампите и снарядите биваха натъпквани в дулата. Тежките торби с експлозив биваха пускани върху рампите и натъпквани зад снарядите. Рампите се вдигаха, затворите се затваряха по хидравличен път и оръдията се издигаха. Разчетите по оръдейните кули преместваха магазините за зареждане и поставяха ръце върху антифоните на ушите си. В залата за управление на огъня се натискаха съответните бутони и затворите отново отскачаха назад. След това младите матроси започваха отново цикъла, изпълнявайки същите операции, които дядовците им бяха изпълнявали преди четиридесет години.

Андреев излезе навън и се загледа по посока на батареята си, обзет от някакво мрачно обаяние. Той чуваше наподобяващия разкъсване на чаршафи звук, който предизвестяваше пристигането на огромните снаряди. Камионите на батареята вече спираха до оръдията, когато разчетите изстреляха последните си снаряди и започнаха трескаво да подготвят преместването на оръдията си. Батареята разполагаше с шест 152-мм оръдия и множество камиони за превозване на разчетите и мунициите. Появи се завеса от прах и камъни, след която се чуха три вторични експлозии. Последваха още четири залпа; „Ню Джърси“ също се беше включил в обстрела.

— Какво е това? — Един лейтенант посочи към някаква точка в небето.

Началникът на артилерията откъсна очи от онова, което допреди малко беше представлявало една трета от тежките му оръдия, и разпозна самолета с дистанционно управление.

— Мога да го сваля.

— Не! — извика Андреев. — Да не искате да им покажете местоположението на последните ни зенитно-ракетни установки? — По време на службата си в Афганистан генералът се беше изправял срещу минохвъргачен и ракетен огън, но за първи път го обстрелваха с тежки оръдия.

— Останалите ми батареи са маскирани.

— Искам да подготвите поне три резервни позиции за всяко оръдие, с което разполагате, като всички позиции бъдат напълно маскирани. — Генералът се върна в сградата. Той беше уверен, че американците нямаше да си позволят да обстрелват град Кефлавик, поне не засега. В картографската зала имаше едромащабни карти на цялото западно крайбрежие на Исландия. Офицерите от разузнаването вече поставяха върху картата флагчета, с които обозначаваха предполагаемите позиции на американските части.

— С какво разполагаме на река Хвита? — обърна се Андреев към оперативния си офицер.

— Един батальон. Десет БМД; останалите превозни средства са камиони и реквизирани цивилни машини. Батальонът има минохвъргачки, противотанкови ракети и ръчни ракетомети. Задачата им е да пазят моста на магистралата над Богарнес.

— Американците вече са се настанили над тях на този хълм. Какви самолети са забелязани?

— Американците разполагат с няколко самолетоносача на разстояние, което им позволява да ни нанасят удари по въздуха. На всеки авионосец има по двадесет и четири изтребителя и тридесет и четири щурмови самолета. Ако са свалили на брега и цяла дивизия морски пехотинци, срещу нас са изправени значителен брой хеликоптери, както и самолети „Хариър“ с неподвижни криле. Те могат да излитат както от амфибийните си авиационни кораби, така и от наземни бази, създадени за тази цел — нещо, което при наличието на подходящите материали може да бъде направено в рамките на четири до шест часа. Една дивизия на Морската пехота превъзхожда броя на хората ни двукратно, разполага с един тежък танков батальон, има превъзходство в артилерийски единици, но не разполага с толкова много минохвъргачки. Това, което ме тревожи, е тяхната подвижност. Те могат буквално да танцуват около нас, като използват хеликоптерите и десантните си лодки, за да преместват войниците си където си поискат…

— Същото, което направихме и ние, когато слязохме на острова — съгласи се генералът. — Колко добри са?

— Американските морски пехотинци се смятат за елитни войници, също като нас. Някои от по-възрастните им офицери и сержанти без съмнение имат боен опит, но малко ротни командири и взводни сержанти са участвали в сражения.

— Какво е положението? — В залата влезе още един мъж. Той беше шефът на резидентурата на КГБ.

— Мръсно чекистко копеле! Ти ми каза, че дивизията на Морската пехота се е отправила за Европа! Само че докато с теб си говорим, същата тази дивизия избива моите хора. — Андреев говореше на фона на далечния тътен на тежки оръдия. Бойните кораби изместваха огъня си към продоволствения склад. За щастие, там не беше останало кой знае какво.

— Другарю генерал, аз…

— Махай се оттук! Имам работа. — Андреев вече се чудеше дали мисията му не беше безнадеждна, но той беше генерал от парашутни войски и не беше свикнал да губи. Той разполагаше с десет щурмови хеликоптера, всичките пръснати и скрити след нападението срещу летището в Кефлавик. — Какви са шансовете ни да успеем да прекараме някой, който да огледа това пристанище?

— Американските радарни самолети ни наблюдават непрекъснато. За да стигне дотам, нашият хеликоптер ще трябва да прелети над вражеските позиции. Американците също имат бойни хеликоптери и реактивни изтребители. Мисията е самоубийствена и на нашите хора ще им бъде необходимо чудо, за да се приближат достатъчно близо, за да видят нещо, камо ли да доживеят достатъчно дълго, за да ни съобщят нещо полезно.

— В такъв случай вижте дали не можем да получим разузнавателни самолети или спътникова поддръжка от сушата. Трябва да знам срещу какво сме изправени. Ако можем да отблъснем атаката им, ще имаме реална възможност да сразим войските, които американците вече са дислоцирали на сушата, а флотските им самолети могат да вървят по дяволите!

Задачата беше сложна за изпълнение, но една молба с приоритет „светкавица“, изпратена от командващия Северния флот, съкрати по-голямата част от бюрократичните пречки. Един от двата съветски спътника за разузнаване в реално време изразходва една четвърт от горивото си за маневриране, за да промени орбитата си, и премина ниско над Исландия два часа по-късно. Само няколко минути по-късно от космодрума Байконур беше изстрелян последният съветски RORSAT и първата му обиколка го отведе на достатъчно за радарите му разстояние над острова. Четири часа след радиограмата на Андреев руснаците имаха ясна представа за разположението на силите в Исландия.

— Готови ли са? — попита SACEUR.

— Щеше да бъде по-добре, ако разполагахме с още дванадесет часа. — Оперативният офицер погледна часовника си. — Тръгват след десет минути. — Часовете за дислоцирането на новопристигналата дивизия бяха използвани пълноценно. Още няколко бригади бяха събрани в две дивизии, които сега се състояха от войници от различни страни. За тази цел бяха изтеглени почти всички резерви от фронта, докато според набързо измисления план за маскиране на оттеглянето им по целия фронт бяха пръснати радиостанции, които непрестанно осъществяваха връзка в ефир, за да симулират присъствието на изтеглените части. Досега НАТО нарочно беше ограничил своята маскировка, което беше позволило на SACEUR да заложи цяла Западна Европа на чифт петици.

Планирането беше стимулиращо умствено упражнение. Алексеев трябваше да премести напред експлоатационните си части от клас А, докато една мотострелкова дивизия от клас Б се опитваше да направи пробив на река Везер с цената на огромни загуби. През цялото време генералът нервно очакваше новини от нестабилния си десен фланг, но новините не идваха. Главком-запад удържа на думата си и започна прикриваща атака срещу Хамбург, за да изтегли натовските войски от района на последния съветски пробив.

Маневрата не беше лесна. От други сектори бяха докарани противосамолетни оръдия и ракети. Когато НАТО разбереше какво се подготвяше, неговите подразделения щяха да направят всичко възможно, за да не позволят руснаците да настъпят срещу Рур. Досега отпорът беше слаб. Може би съюзниците все още не разбираха какво ставаше, а може би наистина бяха на края на силите си по отношение на личния състав и веригата за доставки.

Първото подразделение от клас А беше 120-та мотострелкова дивизия, известните гвардейци на Рогачов, чиито водещи групи в момента преминаваха реката край Рюле. Зад нея се движеше 8-а гвардейска танкова дивизия. Още две танкови дивизии бяха събрани на пътищата към Рюле и изчакваха един инженерен полк да построи седем понтонни моста над реката. Според разузнаването два, може би три, натовски полка се бяха отправили, за да ги пресрещнат. „Не са достатъчно — помисли си Алексеев. — Не и този път.“ Дори и въздушната мощ на съюзниците беше намаляла. Групите на неговата фронтова авиация докладваха за слаба въздушна съпротива, съсредоточена главно край Рюле. „Може би в крайна сметка началникът ми беше прав.“

— Силна въздушна активност на врага при Залцхемендорф — докладва един свързочник от ВВС.

„Там се намира 40-а танкова“ — помисли си Алексеев. Това подразделение от клас Б беше омаломощено от германците по време на тяхната възпираща атака…

— Четиридесета танкова докладва за голяма вражеска атака на техния фронт.

— Какво искат да кажат с „голяма“?

— Докладът беше изпратен от алтернативен команден пункт. Не мога да се свържа с щаба на дивизията. Заместник-командирът докладва за бригада от американски и германски танкове.

„Бригада ли? Дали пък не е още една възпираща атака?“

— Врагът атакува при Дунсен.

— Дунсен? Това е близо до Гронау. Как, по дяволите, са стигнали дотам? Потвърдете този доклад! Въздушна ли е атаката или наземна?

— 120-а мотострелкова е прехвърлила цял полк на другия бряг на Везер и той настъпва към Брьокелн. Водещите звена на 8-а танкова са пред Везер. Зенитно-ракетните единици заемат позиции за прикриване на точката на преминаване.

Генералът имаше чувството, че различни хора му четат различни части от вестник едновременно. Генерал Береговой беше на фронта и координираше трафика и определяше последните задачи за маневрата след преминаването на реката. Паша знаеше, че той беше точно където трябва, но също като преди се дразнеше, че беше далеч от мястото на боя, и даваше заповеди като някакъв партиен функционер, а не като истински боен командир. Артилерията на настъпващите дивизии беше изнесена далеч пред тях, за да защитава пробива от контраатака. „Тилът ми е дяволски оголен…“

— Другарю генерал, атаката при Дунсен се състои от вражески танкови и моторизирани войски със силна тактическа въздушна поддръжка. Полковият командир при Дунсен смята, че си има работа с цяла бригада.

„Една бригада при Дунсен, втора бригада при Залцхемендорф? Това са командири на поделения клас Б. Те нямат достатъчно практика и опит. Ако бяха наистина добри офицери, щяха да командват поделения клас А, вместо да се правят на пъдари на запасняците.“

— Вражески сухопътни части при Бремке, силата им е неизвестна.

„Това е само на петнадесет километра оттук!“ Алексеев взе няколко карти. В командния БТР нямаше достатъчно място и той излезе навън и ги разгърна върху земята. Началникът на разузнаването му стоеше до шефа си.

— Какво, по дяволите, става тук? — Ръката му се придвижи по картата. — Това е атака по фронт от двадесет километра.

— Новата вражеска дивизия не би трябвало да е пристигнала все още, а разузнавателният отдел на бойния театър твърди, че тя ще бъде разбита на части за подсилване на слаби точки по целия северен фронт.

— Щабквартирата във Фьолцихаузен докладва за силна въздушна атака и изчезна от ефира!

Сякаш в потвърждение на последния доклад, на север откъм Бремке се чу силна експлозия; там бяха основните складове за гориво и боеприпаси на 24-а танкова дивизия. Внезапно ниско над хоризонта започнаха да изникват самолети. Подвижният команден пункт се намираше в една гора пред градчето Хунзен. Градът беше напуснат от почти всичките си жители и радиопредавателите на частта бяха разположени там. Досега натовските самолети бяха показали нежелание да обстрелват граждански сгради, освен ако наистина не им се налагаше…

Не и днес. Четири тактически изтребителя хвърлиха запалителни бомби и изравниха със земята центъра на града, където бяха разположени радиопредавателите.

— Незабавно включете Резерва Едно — заповяда Алексеев.

Над главата му прелетяха още самолети и се насочиха на югозапад към магистрала 240, където поделенията от клас А се придвижваха към Рюле. Генералът намери един изправен предавател и се обади на Главком-запад в Стендал.

— На югоизток от Спринге тече голяма вражеска атака. Според мен ни атакуват поне две дивизии.

— Това е невъзможно, Паша — те нямат две резервни дивизии!

— Получих доклади за сухопътни части на врага при Бремке, Залцхемендорф и Дунсен. Според мен десният ми фланг е застрашен и трябва да прехвърля частите си към него, за да го защитя. Моля за разрешение да прекратя атаката срещу Рюле, за да се справя с тази заплаха.

— Молбата се отхвърля.

— Другарю генерал, аз съм командващият на фронта. Можем да овладеем ситуацията, ако ми бъде дадена властта да се справя както сметна за добре.

— Генерал Алексеев, вашата цел е Рур. Ако не сте способен да изпълните задачата си, ще намеря командир, който може да го направи.

Алексеев погледна телефонната слушалка. Направо не можеше да повярва на ушите си. От две години работеше за този човек. Двамата бяха приятели. „Той винаги е вярвал на преценките ми.“

— Заповядвате ми да продължа атаката независимо от действията на врага?

— Паша, те извършват втора задържаща атака и нищо повече. Прекарай своите четири дивизии през Везер — каза главнокомандващият малко по-спокойно. — Край.

— Майор Сергетов! — извика Алексеев. Младият офицер се появи след няколко секунди. — Вземете си превозно средство и тръгвайте за Дунсен. Искам личното ви мнение за онова, което става там. Внимавайте, Иван Михайлович. Искам да се върнете тук до два часа. Тръгвайте.

— Нищо друго ли няма да направите? — попита началникът на разузнаването.

Паша гледаше как Сергетов се качва на един лек камион. Генералът се срамуваше да погледне офицера си в очите.

— Получих заповеди. Операцията по прекосяването на Везер продължава. При Холе разполагаме с един противотанков батальон. Кажете им да се придвижат на север и да внимават за вражески подразделения по пътя от Бремке. Генерал Береговой знае какво трябва да прави.

„Ако го предупредя, той ще промени позициите си. След това Береговой ще бъде обвинен в нарушаване на заповед. Това е безопасен ход. Аз правя разумно предупреждение и — не! Ако аз не мога да наруша заповедите, то не мога да подлъжа някой друг да го направи. Ами ако са прави? Това наистина може да е втора задържаща атака. Рур е стратегическа цел с огромно значение.“

Алексеев вдигна очи.

— Бойните заповеди остават непроменени.

— Слушам, другарю генерал.

— Докладът за вражески танкове при Бремке е бил неточен — докладва един младши офицер. — Наблюдателят е видял наши танкове да тръгват на юг и се е объркал!

— И за вас това е добра новина, така ли? — попита Алексеев.

— Разбира се, другарю генерал — отвърна смутено капитанът.

— А на някого да му е хрумнало да се поинтересува защо нашите танкове се отправят на юг? По дяволите, само аз ли трябва да мисля тук? — Той не можеше да се развика на истинския виновник, но трябваше да се развика на някого. Капитанът се сви пред свирепия поглед на началника си. Алексеев се срамуваше от тази си постъпка, но в него се беше насъбрало твърде много напрежение и той трябваше да си го изкара на някого.

Задачата им беше поверена, защото те имаха най-голям боен опит от всички. На никого не му беше хрумвало, че всъщност нямат никакъв опит в подобен род операции. Те настъпваха. С изключение на няколкото локални контраатаки, нито една натовска част не беше успяла да постигне подобно нещо, но лейтенант — той все още мислеше като сержант — Макол знаеше, че неговото поделение беше най-подходящото за настъпление. Танкът M-1 имаше ограничител на мощността, който ограничаваше скоростта му на около четиридесет и три мили в час. Това беше първото нещо, което екипажите сваляха, когато приемаха танка си.

Неговият M-1 се движеше на юг с петдесет и седем мили в час.

При тази скорост мозъкът му направо се тресеше в черепната кухина, но той никога не беше чувствал такова опиянение. Животът му висеше на ръба между смелостта и лудостта. Пред ротата му летяха бойни хеликоптери, които разузнаваха маршрута и обявиха, че пътят е чист чак до Алфелд. Руснаците не използваха този път за нищо. Това всъщност не беше път в истинския смисъл на думата, а отклонение за подземен тръбопровод — тревиста ивица с широчина сто метра, която минаваше направо през гората. Широките вериги на танка хвърляха пръст, както моторница хвърля вода зад двигателя си.

Танкистът намали скоростта, за да направи остър завой, докато Макол се взираше напред и се опитваше да види вражески машини, които бяха останали незабелязани от хеликоптерите. Там отпред може би дори нямаше съветски бойни машини, а само трима души с ракетомет и тогава госпожа Макол щеше да получи телеграмата, в която се съобщаваше със съжаление, че синът й…

„Тридесет километра“ — помисли си той. По дяволите! Беше изминал едва половин час, откакто германските гренадири бяха пробили съветските редици. Това, което правеха, беше истинска лудост, но от друга страна пък си беше чиста лудост, че след първото си сражение — един час след началото на войната — Тери Макол все още беше жив.

— Погледнете натам! Още наши танкове се насочват на юг. Какво, по дяволите, става? — обърна се Сергетов към шофьора си.

— Наши ли са танковете? — попита в отговор шофьорът.

Майорът поклати глава. През просеката в гората премина още един танк — куполът му беше плосък, а не заоблен като съветските!

Над просеката се появи един хеликоптер и се издигна в небето. Сергетов нямаше как да го сбърка с руски, а късите, дебели криле от двете страни на фюзелажа ясно показваха, че това е щурмова машина. Шофьорът зави надясно точно в мига, в който носовата картечница на хеликоптера откри огън по камиона. Сергетов скочи, преди трасиращите куршуми да улучат превозното средство. Той падна по гръб и се претърколи към гората. Беше с лице към земята, но усети топлинната вълна от взрива, когато трасиращите куршуми подпалиха допълнителния резервоар за бензин в задната част на камиона. Младият офицер се добра до дърветата и погледна иззад ствола на една висока ела. Американският хеликоптер се приближи на сто метра от камиона, за да се увери, че го е унищожил, след което зави на юг. Радиопредавателят на Сергетов беше останал в преобърнатия, горящ камион.

— Бизон Три-Едно, тук Команч, край.

— Команч, тук Три-Едно. Докладвайте, край.

— Току-що гръмнахме един руски камион. Всичко е чисто. Дай газ, каубой!

Макол се разсмя. Трябваше да си напомни, че всичко това не беше някаква забавна игра. Доста танкисти си бяха навлекли големи неприятности, след като си бяха позволили да се поотпуснат малко на германска територия, а сега те бяха получили заповед да направят точно това!

„Тук вече става опасно.“

— Бизон Три-Едно, виждаме три съветски машини, които пазят хълма. Приличат на Браво-Танго-Ромео. Всички превозни средства, които минават по моста, изглежда, са камиони. Ремонтната работилница се намира на източния бряг на реката, северно от града.

При последния завой танкът намали скоростта си и Макол слезе от пътя и го подкара по поляната покрай една група дървета.

— Цел БТР, единадесет часа, две хиляди и седемстотин! Стреляй, щом се приготвиш, Ууди!

Първото от трите осемколесни превозни средства се взриви, преди екипажът му да беше разбрал, че наблизо има танк. Руснаците търсеха самолети, а не вражески танкове на четиридесет километра в тила си. Останалите два бяха унищожени само за една минута и състоящият се от четири танка взвод на Макол се спусна напред.

След три минути целият танков взвод беше на хребета. Един по един огромните танкове „Ейбрамс“ заеха позиции на хълма, който се извисяваше над останките на някакво градче. Многократните въздушни атаки и артилерийският огън бяха сравнили селището със земята. През реката имаше построени четири понтонни моста, по които преминаваха камиони, а на брега други камиони чакаха реда си.

Танковете локализираха и атакуваха първо всичко онова, което изглеждаше, че може да представлява дори и най-малка опасност за тях. Картечниците им започнаха да обстрелват камионите, докато оръдията им засипваха със снаряди ремонтната работилница за танкове, разположена в полето на север от градчето. Когато и останалата част от американската група пристигна, бойните машини на пехотата също започнаха да обстрелват камионите с леките си 25-мм оръдия. Само за петнадесет минути бяха взривени повече от сто камиона, в които горяха припаси, достатъчни за поддръжката на цяла дивизия за един ден усилени бойни действия. Но тези припаси бяха унищожени случайно. Останалата част от американския ескадрон настигаше челните части и задачата им беше да задържат този съветски комуникационен възел, докато не им бъде наредено да го напуснат. Германците вече бяха завзели Гронау и съветските части на изток от река Лайне бяха откъснати от веригата си за доставки. Два от руските понтонни мостове бяха чисти и една рота бронетранспортьори „Брадли“ M-2 премина по тях и зае позиция в източния край на града.

Иван Сергетов пропълзя до ръба на тревистия път — той не знаеше какво точно представлява ивицата трева — и се загледа в преминаващите подразделения. Стомахът му се беше свил на ледена топка. Те бяха американски, имаха численост поне един батальон и с тях нямаше камиони, а само верижни машини. Той беше запазил достатъчно самообладание и започна да брои танковете и бронетранспортьорите, които преминаваха край него със скорост, каквато преди не беше виждал. Най-впечатляващото нещо беше шумът. Задвижваните от турбини танкове M-1 не издаваха рева на танковете с дизелови двигатели. Преди да се приближат на стотина метра, човек дори не можеше да разбере, че са там, а комбинацията от слаб шум и висока скорост… Те се насочваха към Алфелд!

„Трябва да докладвам за това. Но как?“ Той вече нямаше радиопредавател. Сергетов се замисли, за да определи къде точно се намира… „на два километра от река Лайне, точно зад гористия хълм“. Той беше изправен пред труден избор. Ако решеше да се върне в командния пункт, трябваше да върви пеш двадесет километра. Ако изтичаше до тила, може би щеше да намери приятелски части и да докладва за видяното, като това щеше да му отнеме двойно по-малко време. Но не беше ли бягането в тази посока проява на страхливост?

Страхливост или не, той трябваше да тръгне на изток. Сергетов имаше ужасното предчувствие, че никой нямаше представа какво става тук. Той се придвижи до мястото, където дърветата свършваха, и зачака за пролука в американската моторизирана колона. До другата страна на просеката имаше само тридесет метра. „Имам пет секунди да премина през пролуката — каза си той. — Дори по-малко.“

Още един M-1 мина край него. Той погледна наляво и видя, че следващият танк е на почти триста метра. Сергетов си пое дълбоко дъх и притича през просеката.

Командирът на танка го видя, но не можа да стигне до картечницата си достатъчно бързо, пък и не си струваше да спира заради един пехотинец, който дори нямаше автомат. Той докладва за видяното и се върна към изпълнението на задачата си.

Сергетов не спря да тича, докато не навлезе на сто метра в гората. Разстоянието беше толкова малко, а той имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите. Седна и се облегна на едно дърво, като продължи да наблюдава преминаващата колона. Необходими му бяха няколко минути, преди отново да бе в състояние да се изправи. Тръгна по стръмния склон и скоро видя река Лайне в подножието на хълма.

Това, че беше видял американски танкове тук, само по себе си беше лоша новина. Но онова, което Сергетов видя сега, беше още по-лошо. Ремонтната работилница за танкове беше превърната в купчина димящи развалини. Навсякъде се виждаха горящи камиони. Поне не му се налагаше да се катери. Той се затича надолу по източния склон на хълма, който водеше право към реката. На брега Сергетов бързо свали пистолетния си колан и се хвърли в реката.

— Какво е това? Хей, видях един руснак да плува! — Един картечар извъртя едрокалибрената си картечница. Командирът на машината го спря.

— Запази си куршумите за МиГ-овете, редник!

Сергетов се изкачи по източния бряг на реката и се обърна, за да погледне назад. Американските машини се окопаваха в отбранителни позиции. Той изтича до едно прикритие и спря отново, за да ги преброи, преди да продължи по пътя си. Край Зак имаше пункт за регулиране на движението и Сергетов се затича натам.

След първия час нещата се успокоиха. Лейтенант Макол изпрати един от танковете си да провери позициите на взвода му. Един от малкото транспортьори за муниции, които придружаваха групата, спря за малко край всеки танк и екипажът му раздаде по петнадесет снаряда на всеки. Те нямаше да бъдат достатъчни, за да заменят напълно изразходваните муниции, но все пак беше по-добре отколкото нищо. Сега щеше да дойде ред на въздушните атаки. Екипажите режеха дървета и храсти, за да маскират машините си. Придружаващите моторизираната група пехотинци разпределиха противотанковите си ракетни разчети, а над позициите вече кръжаха изтребители на ВВС. Разузнаването твърдеше, че на западната страна тази река има осем руски дивизии. Макол беше застанал на пътя им за доставки. Това правеше сектора му много скъпо парче земя.

„Голяма промяна от предишния път“ — помисли си Толанд. ВВС бяха изпратили един E-3 „Сентри“ от базата в Сондерстрьом да защитава флотилията, а четири от базираните на самолетоносача E-2C „Хоукай“ също се намираха във въздуха. Докараният на острова наземен армейски радар също щеше да бъде включен скоро. Два крайцера „Егида“ придружаваха самолетоносачите, а трети охраняваше амфибийната група.

— Как мислиш, дали ще нападнат първо нас или амфибиите? — попита адмирал Джейкобсен.

— Един господ знае, господин адмирал — отвърна Боб. — Зависи кой издава заповедите. Флотът им ще иска да нападнат първо нас. Армията им ще иска да нападнат първо амфибиите.

Адмиралът скръсти ръце и се втренчи в картата.

— На това разстояние могат да дойдат от всяка посока.

Те очакваха не повече от петдесет Ту-22, но руснаците все още имаха много от по-старите Ту-16, а флотилията се намираше едва на хиляда и петстотин мили от базата на съветските бомбардировачи, което им даваше възможност да летят почти с максималния си бомбен товар. За да спре руснаците, американският флот имаше шест ескадрили „Томкет“ и още четири ескадрили „Хорнет“, наброяващи общо почти сто и четиридесет изтребителя. Двадесет и четири от тях се намираха във въздуха в момента, поддържани от танкери, докато самолетите за борба с наземни цели непрекъснато обстрелваха съветските позиции. Бойните кораби бяха приключили първото си посещение на Кефлавик и сега се намираха в Хвалфьордур и осигуряваха огнева поддръжка на дислоцираните на север от Богарнес морски пехотинци. Цялата операция беше планирана въз основа на възможността за съветска въздушна атака срещу цели на повърхността.

Загубата на Северна Норвегия беше елиминирала полезността на „Реално време“. Подводницата все още се намираше на предишното си място и събираше сигнални разузнавателни данни, но задачата да откриват излитащите групи съветски бомбардировачи беше прехвърлена на британски и норвежки патрулни самолети, базирани в Шотландия. Един от тях забеляза звено от три беджъра, което се отправяше на югозапад, и предаде предупреждение по радиото. Руските самолети се намираха на около седемдесет минути път от флотилията.

Постът на Толанд в CIC се намираше точно под палубата и той се вслушваше в рева на реактивните двигатели на излитащите над главата му самолети. Боб беше нервен. Той знаеше, че тактическата ситуация беше много по-различна от тази през втория ден на войната, но си спомняше също и че беше един от двамата души, които единствени бяха успели да се измъкнат живи от точно такъв отсек. В залата постъпваше буквално река от информация. Наземният радар и разузнавателните самолети предаваха всички получени от тях данни към авионосците. В небето имаше електромагнитна енергия, която беше достатъчна да изпари самолетите по време на полет. На екрана се виждаха изтребителите, които се придвижваха към постовете си. Те стигнаха до северния бряг на Исландия и започнаха да описват лениви кръгове в очакване на съветските бомбардировачи.

— Идеи, Толанд. Искам идеи! — каза тихо адмиралът.

— Ако са тръгнали срещу нас, ще ни приближат от изток. Ако са тръгнали срещу амфибиите, ще навлязат направо. Просто няма смисъл от залъгваща тактика, ако са се насочили към Стиккисхолмур.

— И аз мисля така — кимна Джейкобсен.

По палубата над главите им продължаваха да кацат щурмови самолети, които се въоръжаваха за поредната си бомбардировка. Освен очаквания материален ефект, те се надяваха също така да сломят и духа на съветските парашутисти чрез непрекъснати масирани въздушни атаки. Изтребителите на Морската пехота също бяха влезли в действие. Първоначалните резултати бяха малко по-добри от очакваните. Руснаците не бяха дислоцирали войските си върху толкова голяма площ, колкото бяха смятали американците, и известните им позиции бяха подложени на ураган от бомби и ракети.

— Звездна база, тук Ястреб-Синьо-Три. Отчитам заглушаване по пеленг нула-две-четири… още заглушители. — Данните бяха предадени директно към самолетоносача и на екрана се появиха дебели жълти петна. Останалите разузнавателни самолети бързо потвърдиха тази информация.

Началникът на въздушните операции на флотилията се усмихна леко, след което вдигна микрофона си. Частите му бяха заели местата си и това му даваше няколко възможни начина за действие.

— План Делта.

На Ястреб-Зелено-Едно летеше командирът на въздушното крило на „Индипендънс“. Той беше пилот на изтребител и предпочиташе да лети на „Томкет“ за тази мисия, но трябваше да се примири с разузнавателния самолет. Той изпрати по два изтребителя от всяка ескадрила F-14 да търсят руските заглушители. Преоборудваните Ту-16 бяха пръснати по широк фронт, за да прикриват захода на въоръжените с ракети бомбардировачи, движеха се със скорост петстотин възела и в момента се намираха на триста мили от радарните самолети. Американските изтребители се насочиха към тях с петстотин възела.

Всеки заглушител създаваше „шишарка“ матова клинообразна сянка — върху американските радарни екрани, така че те заприличваха на спици на колело. Тъй като всяка спица беше различна за различните радарни предаватели, диспечерите имаха възможност да сравняват данните, да триангулират и картографират позицията на заглушителите. Изтребителите се приближиха бързо и офицерите за радарно прехващане на задните им седалки натиснаха бутоните за включване на търсещите глави на ракетите „Феникс“ в режим „насочване по заглушител“. Вместо да разчитат за прицелване на самолетните радари, ракетите щяха да търсят емитираните от беджърите шумове.

Двадесет съветски заглушаващи самолета бяха открити и позициите им бяха нанесени върху планшета. Към тях се отправиха осемнадесет изтребителя, които прицелиха поне по две ракети по всеки.

— Делта — изпълнявайте!

Изтребителите изстреляха ракетите си по команда, когато се намираха на четиридесет мили от целите си. Времето за полет на ракетите беше едва петдесет и шест секунди. Шестнадесет от заглушителите изчезнаха от ефира. Оцелелите четири изключиха заглушителите си, когато забелязаха димните опашки на ракетите и се спуснаха надолу, последвани от изтребителите.

— Множество радарни контакти. „Нападение Едно“ се състои от петдесет самолета, пеленг нула-нула-девет, разстояние три-шест-нула, скорост шестстотин възела, височина три-нула хиляди. „Нападение Две“… — продължи говорителят, докато на планшета се нанасяха вражеските самолети.

— Основното острие на нападението, което вероятно е съставено от Ту-16, се насочва към амфибиите. Срещу нас идват Ту-22. Те ще се опитат да стрелят по нас, вероятно отдалеч, за да примамят изтребителите ни — каза Толанд.

Джейкобсен каза няколко думи на оперативния си началник. Ястреб-Зелено-Едно щеше да контролира защитата на амфибийните части. Ястреб-Синьо-Четири от „Нимиц“ щеше да защитава авионосните групи. Изтребителите се разделиха според плана и се заловиха за работа. Толанд забеляза, че Джейкобсен оставяше контрола на въздушните действия на офицерите в контролните самолети. Началникът на противовъздушната отбрана на флотилията се намираше на борда на „Йорктаун“ и отговаряше за зенитно-ракетните кораби, които бяха поставени в пълна бойна готовност, но оставиха радарите си в режим „готовност“.

— Единственото, което ме тревожи, е, че те отново могат да опитат онзи капан с ракетите — измърмори Джейкобсен.

— Той сработи веднъж — съгласи се Толанд. — Но тогава не ги открихме на такова голямо разстояние.

Американските „Томкет“ се разделиха на звена от по четири самолета, всяко от които се управляваше чрез радар. Те също бяха информирани за капана с ракетите, който беше заблудил „Нимиц“. Изтребителите задържаха радарите си изключени, докато не стигнаха на петдесет мили от целите си, след което ги включиха и ги използваха, за да локализират целите на бордовите си телевизионни системи.

— Ястреб-Синьо-Четири — обади се един от тях. — Имам визуален контакт с „Бекфайър“. Атакувам. Край.

Планът на съветската атака предвиждаше, че американските изтребители ще се опитат да пробият линията от заглушаващи самолети на север, след което ще бъдат изненадани от появата на бомбардировачите от изток. Но заглушителите вече ги нямаше, а бомбардировачите все още не виждаха американската авионосна флотилия на радарите си и не можеха да изстрелят ракетите си само по спътникови снимки отпреди един час. Не можеха и да избягат. Свръхзвуковите Ту-22 преминаха на форсаж и активираха радарите си състезавайки се с времето, разстоянието и американските изтребители.

Символите, обозначаващи съветските бомбардировачи върху американските радарни екрани, се променяха при непрестанното включване и изключване на защитните заглушители на самолетите. Заглушаването намали ефективността на ракетите „Феникс“, но руснаците дадоха големи загуби. Бомбардировачите бяха на триста мили от целта си. Ефективният им радарен обсег беше едва сто и петдесет мили, а срещу формациите им вече се спускаха изтребители. По радиовръзките се чуваха веселите викове на американските пилоти, които атакуваха съветските бомбардировачи, и символите започнаха да изчезват от радарните екрани. Бомбардировачите се приближаваха със седемнадесет мили в минута и радарите им отчаяно търсеха американската флотилия.

— Ще пропуснем няколко — каза Толанд.

— Шест или осем — съгласи се адмиралът.

— Да речем по три ракети на всеки.

Американските F-14 вече бяха изстреляли всичките си ракети и се оттеглиха, за да отстъпят място на „Хорнетите“, които се включиха в боя със своите „Спароу“ и „Сайдуиндър“. На изтребителите не им беше лесно да се държат плътно към целите си. Високата скорост на Ту-22 им позволяваше да правят трудни завои, а изтребителите имаха твърде малко гориво. Ракетите им обаче продължиха да поразяват бомбардировачите и никакви завои и заглушители не можеха да залъжат всички ракети. Най-накрая един от съветските самолети осъществи радарен контакт с цел на повърхността и незабавно предаде координатите й. Оцелелите седем „Бекфайър“ изстреляха ракетите си и завиха на север със скорост два пъти по-висока от тази на звука. Още три бяха свалени от американските ракети, преди изтребителите да се откажат от преследването.

Отново се чу викът „вампири“ и Толанд отново изтръпна. Бяха засечени двадесет приближаващи ракети. Формацията активира заглушителите и зенитно-ракетните си системи, поставяйки два крайцера „Егида“ по оста на заплаха. Само след няколко секунди двата кораба започнаха да изстрелват ракети. Останалите кораби, които бяха въоръжени със зенитни ракети SM2, също откриха огън, оставяйки своите ракети да бъдат насочвани от компютърните системи на крайцерите „Егида“. Срещу двадесетте съветски ракети бяха изстреляни деветдесет американски. Само три успяха да преминат през баражния огън и една от тях се насочи към самолетоносач. Трите оръдия за точкова отбрана на „Америка“ проследиха съветската AS-6 и я унищожиха на хиляда фута от кораба. Останалите две ракети улучиха крайцера „Уейнрайт“ и го взривиха на четири мили от „Индипендънс“.

— По дяволите. — Лицето на Джейкобсен беше мрачно. — Мислех си, че сме спрели напълно това нападение. Да започнем да прибираме самолетите. Там горе има изтребители, които са останали почти без гориво.

Вниманието на всички беше насочено към беджърите. Северните групи F-14 тъкмо навлизаха в обсега на старите бомбардировачи. Екипажите на Ту-16 бяха очаквали, че ще последват заглушителите, и някои от тях не осъзнаха достатъчно бързо факта, че няма стена от електронен шум, зад която да се прикрият. Те засякоха приближаващите ги изтребители, когато все още се намираха на пет минути от точката, в която трябваше да осъществят пуска. За да намалят уязвимостта си, бомбардировачите задържаха курса си и превключиха на пълна скорост, докато екипажите им тревожно се оглеждаха за ракети.

Пилотите на американските изтребители се изненадаха, че целите им не променят курса си, което правеше вероятността те да са лъжливи цели още по-голяма. Те се приближиха, за да осъществят визуална идентификация, защото се страхуваха, че отново могат да бъдат подлъгани да стрелят по ракети.

— Оп-па-ла! „Беджър“ на дванадесет часа и изравнен. — Първият F-14 изстреля две ракети от разстояние четиридесет мили.

За разлика от Ту-22, беджърите бяха определили позицията на своите цели, което им позволи да изстрелят своите AS-4 от максимално разстояние. Двадесетгодишните бомбардировачи един по един пуснаха ракетите си и пилотите им обърнаха рязко назад, опитвайки се да избягат. Тази маневра позволи на половината от тях да оцелеят, тъй като флотските изтребители нямаха възможност да ги преследват. Докато ракетите летяха към Стиккисхолмур, на борда на американските радарни самолети вече се пресмятаха поразените вражески бомбардировачи. Съветската военноморска авиация беше понесла невероятни загуби.

Едуардс все още не се беше събудил напълно от упойката, когато до слуха му достигна звукът на електрическия алармен звънец, обявяващ обща тревога. Той си спомняше смътно къде се намираше. Изглежда, си спомняше за пътуването с хеликоптера, но следващият му спомен беше за това как лежеше на койка със забити в различни части по тялото му игли. Той знаеше какво означава аларменият звънец и инстинктивно усещаше, че трябва да се страхува, но ефектът от упойката не позволяваше на емоциите му да се възбудят. Лейтенантът успя да надигне глава. Вигдис седеше на един стол до леглото му и държеше дясната му ръка. Той стисна ръката й, без да знае, че момичето спи. Миг по-късно той също потъна в сън.

На пет нива над него капитанът на „Насау“ стоеше на крилото на мостика. Обикновено мястото му беше в CIC, но сега корабът не се движеше и той бе решил, че мостикът е по-добро място за наблюдение. Повече от сто ракети приближаваха от североизток. Веднага след получаването на предупреждението за нападението преди един час, екипажите на всичките му лодки бяха започнали да палят димките, поставени върху скалите в това така наречено пристанище. Димът беше най-доброто му средство за защита, въпреки че той самият трудно можеше да повярва в това. Оръдията за точкова отбрана в ъглите на палубата бяха поставени в автоматичен режим. Наричани R2D2 заради формата им, оръдията „Гатлинг“ от оръжейната система за близък бой бяха издигнали дулата си под ъгъл двадесет градуса и ги бяха насочили към оста на заплаха. Капитанът не можеше да направи нищо повече. Експертите по противовъздушна отбрана бяха решили, че дори изстрелването на ракети с диполни отражатели ще има по-скоро отрицателен, отколкото положителен ефект. Той сви рамене. След пет минути щеше да разбере дали са били прави.

Той гледаше към намиращия се от източната му страна крайцер „Винсен“, който бавно описваше кръгове във водата. Внезапно от ракетните установки на крайцера изригнаха четири димни опашки и с това беше дадено началото на цикъла за изстрелване на зенитните ракети. Скоро североизточното небе беше закрито от плътна завеса сив дим. Капитанът вдигна бинокъла си и успя да види появяващите се внезапно черни облачета при успешно прехващане на цел. Облачетата, изглежда, се приближаваха и той забеляза, че ракетите също приближават. Крайцерът „Егида“ не можеше да порази всички ракети. „Винсен“ изпразни магазините си за четири минути, след което се втурна на пълна скорост между две скалисти островчета. Капитанът беше впечатлен. Някой беше подкарал крайцер за един милиард долара със скорост двадесет и пет възела в тази скална градина! Дори и край Гуадалканал…

Експлозия разтърси остров Храпси, който се намираше само на четири мили от „Насау“. Последва втора експлозия, този път на остров Сели. Беше се получило!

На десет мили по-нагоре съветските ракети включиха търсещите си радарни глави и откриха, че прозорците на целите им за запълнени с петна. Процесорите им бяха претоварени и автоматично сканираха най-големите петна за инфрачервена сигнатура. Много от петната излъчваха топлина и ракетите автоматично избраха най-големите от тях и се стрелнаха надолу със скорост три пъти по-голяма от звуковата. Те не можеха да знаят, че нападат вулканични скали. Тридесет ракети бяха преминали през зенитния бараж. Само пет от тях успяха да се прицелят в кораби.

Две от R2D2 оръдията на „Насау“ се завъртяха и стреляха по една ракета, която се движеше толкова бързо, че не можеше да бъде забелязана с просто око. Капитанът погледна по посока на дулата тъкмо навреме, за да види бялата светкавица на хиляда фута над главата си. Звукът от експлозията почти го оглуши и той осъзна колко глупава беше идеята му да стои на мостика, когато по лоцманската кабина до него започнаха да падат осколки. Две ракети паднаха в града на запад от него. След това небето се проясни. Едно огнено кълбо откъм запад му показа, че поне един кораб е бил улучен. „Но не беше моят!“

— Ама че гадост. — Той вдигна телефона за връзка с CIC. — Боен център, тук мостикът, две ракети паднаха в Стиккисхолмур. Изпратете един хеликоптер там, сигурно ще има жертви.

Толанд гледаше записите на въздушния бой, които се въртяха на голяма скорост. Компютър броеше поразените цели. В днешни дни всичко беше автоматизирано.

— Ле-ле — каза офицерът от разузнаването сам на себе си.

— Не беше като предишния път, нали, синко? — отбеляза Джейкобсен. — Сполдинг, искам да знам какво става с амфибиите!

— Докладът току-що дойде, сър. „Чарлстън“ е бил улучен и се е разцепил на две. „Гуам“ и „Понс“ са леко повредени — и това е всичко, господин адмирал!

— Да прибавим и „Уейнрайт“ — Джейкобсен си пое дълбоко дъх. Два ценни кораба и хиляда и петстотин души вече ги нямаше, но въпреки всичко това можеше да бъде отчетено като успех.

— Досега атаката трябва да е свършила.

Андреев не очакваше да получи информация бързо. Американците най-после бяха успели да повредят и последния му здрав радар и той не можеше да следи въздушния бой. Разчетите за радарно прехващане бяха засекли множество радиопредавания, но те бяха твърде слаби и твърде кратки, за да могат да бъдат направени някакви изводи освен, че се води бой.

— Последния път, когато засякохме авионосна група на НАТО, направо я разбихме — каза с надежда оперативният офицер.

— Нашите войски над Богарнес все още са подложени на силен обстрел — докладва друг офицер. Американците атакуваха това подразделение от повече от час. — Те понасят сериозни загуби.

— Другарю генерал, имам… по-добре сам да чуете това, пусната е командната връзка.

Съобщението беше на руски и повтаряше четири пъти: „Командващият съветските сили на Исландия, говори командващият Атлантическия ударен флот. Ако не получите това съобщение лично, някой ще ви го предаде. Пожелайте на бомбардировачите си повече успех следващия път. Ще се видим скоро. Край.“

Сергетов достигна с последни сили до пункта за регулиране на движението — точно навреме, за да види един танков батальон, който се отправяше по пътя за Алфелд. Той стоеше превит на две, сложил ръце върху коленете си, и гледаше заминаващите танкове.

— Идентифицирайте се! — Говореше един лейтенант от КГБ. Силите на КГБ бяха поели управлението на движението по пътищата. Те имаха власт да разстрелват всички нарушители и не се срамяха да я използват.

— Майор Сергетов. Трябва незабавно да се видя с командващия този сектор.

— От коя част си, Сергетов?

Иван се изправи. Не „другарю майор“ или „другарю“, а просто „Сергетов“.

— Аз съм личен адютант на генерал Алексеев, заместник главнокомандващ на Западния военен театър. А сега ме заведи при командира си!

— Документите. — Лейтенантът протегна ръка с арогантно студено изражение.

Сергетов се усмихна леко. Документите му стояха във водонепромокаем пластмасов плик. Той подаде на лейтенанта картата, която се намираше най-отгоре. Тя беше нещо, което баща му беше успял да му уреди преди обявяването на мобилизацията.

— И какво търси в теб пропуск с приоритет Клас-1? — Лейтенантът вече беше леко разтревожен.

— А кой си ти, че да ме питаш, бе, шибаняк? — Синът на члена на Политбюро доближи лицето си на сантиметър от лицето на другия мъж. — Веднага ме заведи при командира си или ще видим кой тук ще бъде разстрелян днес!

Чекистът се сви и го поведе към постройките на една ферма. Командирът на пункта за управление на движението беше майор. Добре.

— Трябва ми радиостанция за свръзка с армейската командна верига — каза рязко Сергетов.

— Имам връзка само с полковата и дивизионната — отговори майорът.

— Най-близкия дивизионен щаб?

— На Четиридесета танкова при…

— Той вече е унищожен. По дяволите. Трябва ми превоз. Веднага! Американците са при Алфелд.

— Ние току-що изпратихме един батальон…

— Знам. Извикайте го обратно.

— Нямам такава власт.

— Глупак проклет, те са тръгнали към капан! Веднага ги върни!

— Нямам власт…

— Ти да не си германски агент, бе? Не виждаш ли какво става там?

— Имаше въздушна атака, нали?

— При Алфелд има американски танкове, идиот такъв. Трябва да започнем контраатака, но един батальон не е достатъчен. Ние… — На шест километра от тях се чуха първите експлозии. — Майоре, искам да направите едно от две неща. Или незабавно ми дайте транспорт, или ми дайте името и личния си номер, за да ви разжалвам както подобава.

Двамата офицери си размениха изпълнен със скептицизъм поглед. Никой не си позволяваше да говори така с тях, но ако някой можеше да си го позволи… Сергетов получи искания транспорт и след половин час вече беше в продоволствената база при Холе, където откри радиостанция.

— Къде сте, майоре? — попита Алексеев.

— При Холе. Американците преминаха през нашите линии и сега имат поне един танков батальон при Алфелд.

— Какво? — Радиото замлъкна за малко. — Сигурен ли сте?

— Другарю генерал, трябваше да преплувам цяла река, за да стигна дотук. Преброих колона от двадесет и пет бронирани машини на няколко километра северно от града. Те обстреляха танковата ремонтна работилница и разбиха една колона камиони. Повтарям, другарю генерал, при Алфелд има поне един американски брониран батальон.

— Вземете транспорт до Стендал и докладвайте лично на Главком-запад.

— Добър вечер, майор Чапаев. Как е кракът ви? — попита Толанд. Боб седеше на стол до болничната койка. — Добре ли се отнасят с вас?

— Не мога да се оплача. Руският ви е… добър.

— Не ми се случва често да си говоря със съветски гражданин. Може би вие ще ми помогнете. — „Майор Александър Георгиевич Чапаев“, пишеше в компютърната разпечатка. „На 30 години. Втори син на генерал Георги Константинович Чапаев, командващ Московска ПВО област. Женен за най-малката дъщеря на члена на Централния комитет Иля Николаевич Говоров.“ И следователно един млад човек, който вероятно имаше достъп до голямо количество неофициална информация…

— С вашата граматика? — изсумтя презрително Чапаев.

— Вие командвахте МиГ-овете, нали? Успокойте се, майоре, тях вече ги няма и вие го знаете.

— Да, аз бях старшият офицер на полета.

— Казаха ми да ви поздравя. Аз самият не съм летец, но ми казаха, че тактиката ви над Кефлавик е била отлична. Ако не се лъжа, вие сте имал пет МиГ-а. Вчера ние загубихме седем самолета — три бяха свалени от МиГ-ове, два от зенитни ракети и два от оръдеен огън. Като се има предвид какво беше съотношението на силите, ние бяхме неприятно изненадани.

— Изпълних дълга си.

— Да. Ние всички изпълняваме дълга си — съгласи се Толанд. — Ако имате някакви притеснения относно начина, по който ще се отнасяме с вас, трябва да ги забравите. С вас ще се отнасят добре във всяко едно отношение. Не знам какво са ви казали, че трябва да очаквате, ако попаднете в плен, но вие вероятно вече сте забелязали, че не всичко, което казва Партията, е вярно. От документите ви видях, че имате съпруга и две деца. Аз също съм семеен. И двамата ще доживеем да видим семействата си отново, майоре. Е, вероятно.

— А когато нашите бомбардировачи ви атакуват?

— Това вече се случи преди три часа. Никой ли не ви е казал?

— Ха! Първият път…

— Аз бях на „Нимиц“. Улучиха ни два пъти. — Толанд описа накратко атаката. — Този път събитията се развиха по друг начин. Сега провеждаме спасителни операции. Вашите военновъздушни сили вече не са заплаха за нас. Подводниците са нещо друго, но няма смисъл да се говори за тях с един летец-изтребител. Всъщност, това дори не е разпит в истинския смисъл на думата.

— Тогава защо сте тук?

— По-късно ще ви задам няколко въпроса. Исках само да ви видя и да се запознаем. Имате ли нужда от нещо, което да мога да ви осигуря?

Чапаев не знаеше какво да мисли за всичко това. Единственото, което беше очаквал от американците, бе, че ще го разстрелят незабавно. Той беше преминал през стандартния инструктаж на начините за бягство, но те очевидно не бяха приложими на борда на кораб в открито море.

— Не ви вярвам — каза той най-накрая.

— Другарю майор, няма смисъл да ви питам за МиГ-29, защото в Исландия вече няма нито един такъв самолет. Всички останали самолети от този тип се намират в Централна Европа, но ние няма да ходим там. Няма смисъл да ви питам за наземните отбранителни позиции в Исландия; вие сте летец и не знаете нищо за тях. Същото се отнася и за подводниците. Какво знаете за подводниците, а? Вие сте образован човек, майоре, помислете. Смятате ли, че разполагате с информация, от която имаме нужда? Съмнявам се. След време ще бъдете разменен за някой от нашите пленени офицери, но това е политически въпрос, който ще бъде решен от политическите ни ръководители. Дотогава ще се отнасяме добре с вас. — Толанд направи пауза. „Говори, майоре…“

— Гладен съм — каза Чапаев след няколко секунди.

— Вечерята е след тридесет минути.

— И вие просто така ще ме изпратите у дома след…

— Ние нямаме трудови лагери и не убиваме пленниците си. Ако сме имали намерение да се държим зле с вас, защо тогава хирургът ни заши раната на крака ви и ви даде болкоуспокояващите лекарства?

— Къде са снимките, които носех със себе си?

— Почти забравих. — Толанд върна на руснака портфейла му. — Не е ли против устава да ги носите с вас?

— Нося си ги за късмет — отвърна Чапаев. Той извади черно-белите снимки на жена си и двете си близначки. „Пак ще се видим. Може да мине много време, но пак ще се видим.“

— Явно наистина са ви донесли късмет, другарю майор — ухили се Боб. — А тези са моите.

— Жена ви е твърде кльощава, но вие също сте късметлия. — Чапаев млъкна и очите му се насълзиха. Той премигна няколко пъти, за да отърси сълзите. — Иска ми се да си пийна едно — каза той.

— И на мен. На нашите кораби обаче употребата на алкохол е забранена. — Боб погледна снимките. — Дъщерите ви са красавици, майоре. Знаете ли, ние трябва да сме луди, за да оставяме семействата си сами.

— Трябва да изпълним дълга си — каза Чапаев.

Толанд махна ядосано с ръка.

— За всичко са виновни проклетите политици. Те ни казват да тръгваме — и ние тръгваме като идиоти! По дяволите, та ние дори не знаем защо започна проклетата война!

— Искате да кажете, че наистина не знаете?

„Бинго. Кодеин и съчувствие…“ Касетофонът в джоба на Толанд вече беше включен на запис.

— Ако продължа атаката, ще ни унищожат тук! — възрази Алексеев. — На фланга ми има две пълни дивизии и ми докладваха, че американските танкове са при Алфелд.

— Невъзможно! — отвърна ядосано Главком-запад.

— Докладва ми майор Сергетов. Той лично ги е видял да пристигат. Заповядах му да се яви в Стендал и да ви докладва лично.

— 26-та мотострелкова дивизия се приближава към Алфелд в момента. Ако там наистина има американци, нашите ще се справят с тях.

„Това е поделение от клас В — помисли си Алексеев. — Запасняци, които нямат достатъчно оборудване и практика.“

— Как върви преминаването на реката?

— Вече прехвърлихме два полка на другия бряг, а третият преминава сега. Въздушната активност на врага се засили — по дяволите! Имам вражески части в тила си!

— Връщай се в Стендал, Паша. Береговой поема командването при Хунзен. Нуждая се от теб тук.

„Освобождават ме от поста ми. Отнемат ми командването!“

— Слушам, другарю генерал — отговори Алексеев и изключи радиопредавателя. „Мога ли да оставя войските си толкова уязвими за контраатака? Мога ли да не предупредя командирите си?“ Алексеев стовари юмрук върху масата. — Извикайте генерал Береговой!

Намираха се извън обсега на артилерийската поддръжка на НАТО, а за тази операция се бяха принудили да тръгнат без своите артилерийски единици. Макол насочи мерника си през мъглата и видя настъпващите руски формирования. Той прецени силата им на два полка. Това означаваше, че срещу него е започнала дивизионална атака по класическия модел „две нагоре, една назад“. „Хм. Не виждам зенитни установки в челните редици.“ Полковникът, който командваше американските части, започна да дава заповеди по командната връзка. Към зоната се бяха насочили натовски самолети.

Щурмовите хеликоптери „Апач“ изскочиха точно зад позициите на бронираните части. Те полетяха на юг, за да минат по фланга на напредващите руски подразделения, като непрекъснато подскачаха встрани и изстрелваха своите ракети „Хелфайър“ по водещия танков ешелон. Пилотите им търсеха ракетни установки, но не видяха такива. След тях дойдоха A-10. Грозните двумоторни самолети се спуснаха ниско над земята, необезпокоявани от зенитни ракети. Техните въртящи се оръдия и касетъчни бомби продължиха работата на хеликоптерите.

— Вървят като глупаци, шефе — коментира мерачът.

— Може да са новобранци, Ууди.

— Аз лично нямам нищо против.

Американските бронетранспортьори в източния край на града също се включиха в боя със своите ракети. Водещите съветски танкове бяха разбити, преди още да бяха навлезли в обсега на американските танкове от другата страна на реката. Атаката започна да губи мощ. Руските танкове спряха, за да открият огън. Те пуснаха дим и започнаха да стрелят прикрити зад димния облак. Няколко заблудени снаряда паднаха близо до позицията на Макол, но те не бяха прицелени и не представляваха опасност. Атаката беше спряна на два километра от града.

— Карай на север — каза Алексеев по микрофона.

— Другарю генерал, ако тръгнем на север… — започна пилотът.

— Казах да караш на север! И стой в ниското — добави генералът.

Тежковъоръженият Ми-24 рязко намали височината на полета си. Червата на Алексеев се качиха в гърлото му, когато летецът се опита да си върне на генерала за това, че му беше дал тази толкова глупава и опасна заповед. Той седеше отзад, държеше се за колана и се навеждаше през лявата врата, за да види какво става под него. Пилотът знаеше какви опасности го дебнат тук и хеликоптерът непрестанно подскачаше рязко в различни посоки.

— Там! — извика Алексеев. — На десет часа. Виждам… американски или германски? Танкове на десет часа.

— Виждам и няколко подвижни ракетни установки, другарю генерал. Желаете ли да ги видите по-отблизо? — попита иронично летецът. Той свали хеликоптера си над един път през гората и го задържа само на два метра на настилката, където не можеше да бъде забелязан.

— Бяха поне един батальон — каза генералът.

— Бих казал дори повече — обади се пилотът. Той караше хеликоптера на пълна скорост, а очите му постоянно оглеждаха небето за вражески самолети.

Генералът се вгледа в картата си. Наложи му се да седне и да си сложи колана, за да може да използва и двете си ръце.

— Господи, толкова на юг?

— Както ви казах — отговори пилотът, — те направиха пробив.

— Колко можете да се приближите до Алфелд?

— Зависи колко му се иска на другаря генерал да доживее до довечера. — Алексеев усети гнева и страха в гласа на летеца и си напомни, че капитанът, който управляваше хеликоптера, беше два пъти Герой на Съветския съюз заради смелостта, която беше показал на бойното поле.

— Приближете се докъдето смятате, че е безопасно, другарю капитан. Трябва лично да видя какво прави врагът.

— Слушам. Дръжте се, ще се раздрусаме здраво. — Хеликоптерът подскочи рязко нагоре, за да избегне един далекопровод, след което отново падна надолу като камък. Алексеев видя колко близо до земята летяха и се намръщи. — Вражески самолети над нас. Приличат ми на дяволския кръст… четири са и се насочват на запад.

Те прелетяха над… не, не беше път, а някаква затревена ивица, по която бяха преминали верижни машини. Тревата вече я нямаше. Генералът погледна картата си. Пътят водеше към Алфелд.

— Ще мина над Лайне и ще се приближа към Алфелд от изток. Така поне ще се намираме над нашите войски, ако се случи нещо — обяви пилотът. Миг по-късно хеликоптерът отново подскочи нагоре и се спусна надолу. Докато прелитаха край хребета, Алексеев забеляза няколко танка на него. Много танкове. Няколко линии на трасиращи куршуми се устремиха към хеликоптера, но не го достигнаха. — Там долу има доста танкове, другарю генерал. Бих казал, че са поне един полк. Танковата ремонтна работилница се намира на юг оттук — или по-скоро останките от нея. Мамка му! Вражески хеликоптери на юг!

Пилотът спря своя Ми-24 във въздуха и го завъртя. Една ракета въздух-въздух се отдели с рев от пилона си на крилото и хеликоптерът отново полетя. Пилотът го издигна рязко нагоре, след това надолу и генералът видя над главите им да преминава димна диря.

— Това беше на косъм.

— Улучихте ли го?

— Да не искате да спра, за да проверя? Какво е това? Преди го нямаше.

Хеликоптерът спря за малко. Алексеев видя горящи машини и тичащи войници, танковете бяха стари Т-55… това беше контраатаката, за която му бяха казали. Разбита. Една минута по-късно той видя бронирани машини, които се събираха, за да подновят щурма.

— Видях достатъчно. Връщаме се право в Стендал и то колкото се може по-бързо. — Генералът се облегна назад, разтвори картите си и се опита да формулира ясна картина на видяното. След половин час хеликоптерът намали скоростта си и се приземи.

— Прав беше, Паша — каза Главком-запад още щом Алексеев влезе в оперативната зала. Той държеше три разузнавателни снимки.

— Първата атака на 26-та мотострелкова беше напълно разбита на два километра пред вражеските линии. Когато прелетях оттам, те се прегрупираха за втора атака. Това е грешка — каза тихо Алексеев. — Ако искаме да си върнем тази позиция, трябва да нападнем след внимателна подготовка.

— Трябва да си върнем тези мостове възможно най-бързо.

— Добре. Кажете на Береговой да изпрати две от неговите поделения на обратно на изток.

— Не можем да изоставим преминаването на Везер!

— Другарю генерал, или трябва да изтеглим тези части назад, или да оставим НАТО да ги унищожи там където са. Това е единствената ни възможност в момента.

— Не. Веднъж да си върнем Алфелд и ще можем да изпратим подкрепления. Това ще разбие контраатаката по фланга им и ще ни позволи да напреднем.

— С какво можем да настъпим срещу Алфелд?

— Три дивизии са тръгнали натам…

Алексеев погледна обозначенията на частите върху картата.

— Но те всичките са В формирования!

— Да. Трябваше да отклоня по-голямата част от Б частите си на север. НАТО започна контраатака и при Хамбург. Горе главата, Паша, за фронта са тръгнали много В формирования.

„Страхотно. Всички тези стари, дебели, необучени запасняци са тръгнали да се бият с калени в боя ветерани.“

— Изчакайте всичките три дивизии да заемат позиции. Прекарайте артилерията им пред тях, за да обстрелва позициите на НАТО. Какво става при Гронау?

— Там германците преминаха река Лайне, но ги задържахме. Натам също са тръгнали две дивизии.

Алексеев се приближи до голямата карта и потърси промените в тактическата ситуация, настъпили по време на отсъствието му. Бойните линии на север не бяха променени значително, а в момента младшите офицери нанасяха натовската контраатака по клина Алфелд-Рюле. При Гронау и Алфелд имаше поставени сини флагчета. Отбелязана беше и контраатаката при Хамбург.

„Изгубихме инициативата. Как да си я върнем?“

Съветската армия беше започнала войната с двадесет дивизии от клас А, базирани в Германия, като още десет бяха прехвърлени в началото и още много след това. Сега всички те се биеха, защото големите загуби бяха принудили командването да вкара и резервите в боя. Последната резерва от цялостни формирования се намираше край Рюле и й предстоеше да бъде заклещена там. Береговой беше твърде добър войник, за да си позволи да наруши заповедите, въпреки че знаеше, че трябва да изтегли частите си преди да бъдат обградени.

— Трябва да спрем атаката. Ако продължим натиска, тези дивизии ще бъдат приклещени между две реки.

— Атаката е политическа и военна необходимост — отвърна Главком-запад. — Ако продължим да настъпваме, НАТО ще трябва изтегли сили от тази атака, за да защитава Рур. Тогава ще атакуваме ние.

Алексеев не настоя. Мисълта, която се появи в съзнанието му, имаше ефекта на студен повей върху гола кожа. „Провалихме ли се?“

— Господин адмирал, трябва ми един човек от амфибийните части на Морската пехота.

— Кой?

— Чък Лоу, той е полкови командир. Преди да поеме полка си, работехме заедно в разузнавателния отдел на CINCLANT.

— Защо не…

— Той е добър, господин адмирал, много е добър в работата си.

— Наистина ли мислиш, че информацията е толкова важна? — попита Джейкобсен.

— Тъй вярно, сър, но ми трябва и друго мнение. Чък е най-добрият, който може да се намери тук.

Джейкобсен вдигна телефона си.

— Свържете ме с генерал Емерсън, бързо… Били? Скот. При теб има ли някой си полковник Чък Лоу? Къде? Добре, един от моите разузнавачи трябва да се види с него незабавно… достатъчно важно е, Били. Много добре, той тръгва след десет минути. — Адмиралът затвори телефона. — Направи ли копие от записа?

— Да, сър. Това е едно от копията. Оригиналът е заключен в сейфа.

— Един хеликоптер ще те чака.

Полетът до Стиккисхолмур продължи един час. Оттам един хеликоптер на Морската пехота отведе Боб на югоизток. Той намери Чък Лоу надвесен над някакви карти в една палатка.

— Доста добре се оправяш. Чух за „Нимиц“, Боб. Радвам се, че си отървал кожата. Какво има?

— Искам да чуеш този запис. Ще ти отнеме около двадесет минути. — Толанд обясни кой беше съветският офицер и подаде на Чък един уокмен и слушалки. Двамата офицери излязоха от палатката и отидоха до едно място, където щяха да бъдат относително необезпокоявани. Лоу на два пъти преви лентата, за да прослуша отново част от записа.

— Мамицата му — каза тихо той, когато свърши.

— Той си мислеше, че вече знаем.

Полковник Лоу спря и вдигна един камък. Той го претегли на ръка и го хвърли с всичка сила.

— Че защо не? Ние предполагаме, че в КГБ работят кадърни хора, така че защо те трябва да предполагат, че при нас не е така! Ние сме имали тази информация през цялото време… и не сме я видели! — Гласът му беше изпълнен с удивление и отвращение. — Сигурен ли си, че не е някаква измислица?

— Когато го измъкнахме от водата, той беше срязал крака си зле. Докторите го зашиха и му дадоха болкоуспокояващи. Спипах го, когато беше още слаб от загубата на кръв и доста натъпкан с кодеин. Не е ли малко трудничко да лъжеш, когато си пиян? Нуждая се от твоето мнение, Чък.

— Да не се опитваш да ме върнеш в разузнаването, Боб? — Лоу се усмихна за кратко. — Информацията се връзва със събитията, Боб. Трябва да изпратиш този запис нагоре, и то бързо.

— Мисля, че трябва да го предам на SACEUR.

— Не мога просто да се обадя и да ти уговоря среща, Боб.

— Мога да го уредя чрез COMEASTLANT. Оригиналът заминава за Вашингтон. ЦРУ вероятно ще поиска да го прекара през машина за гласов анализ. Само че аз гледах този човек в очите, докато той говореше, Чък.

— Съгласен съм. Информацията трябва да бъде предадена на върховното командване възможно най-бързо… а SACEUR ще има най-голяма полза от нея.

— Благодаря, полковник. Как да повикам хеликоптера?

— Аз ще го уредя. Между другото, добре дошъл в Исландия.

— Как върви? — Двамата се върнаха в палатката.

— Изправени сме срещу добри войници, но те имат голям проблем с отбраната, а ние разполагаме с достатъчно огнева мощ. Хванали сме ги за задниците! — Полковникът млъкна за малко. — Добра работа, сухоземен плъх такъв.

След два часа Толанд беше на борда на един самолет, който трябваше да го закара до летище Хийтроу.

Информацията на оперативката беше представена от маршал Фьодор Борисович Бухарин. Предишния ден КГБ беше арестувало маршалите Савирин и Рожков — ход, който даваше на Сергетов повече информация, отколкото щеше да получи на оперативката.

— Атаката на запад от Алфелд беше спряна поради лошо планиране и изпълнение от страна на Главком-запад. Трябва да си върнем инициативата. За щастие, ние разполагаме с необходимите войски и нищо не може да промени факта, че НАТО понася огромни загуби. Предлагам да бъде сменено ръководството в щаба на Западния военен театър и…

— Чакайте. Искам да кажа нещо — прекъсна го Сергетов.

— Говорете, Михаил Едуардович — каза министърът на отбраната, без да прикрива раздразнението си.

— Маршал Бухарин, целият щаб ли ни предлагате да сменим? — „Практическите последствия за сменените офицери не бяха обявени — помисли си Сергетов — но те и без това са ясни на всички.“ — Синът ми е прикрепен към щаба на заместник-командващия на Западния военен театър генерал Алексеев. Това е същият онзи генерал, който осъществи пробива при Алфелд, както и този при Рюле! Той вече е раняван два пъти и хеликоптерът му е бил свалян от вражески изтребители — след което той е отклонил един камион и се е придвижил до фронта, за да поведе още една успешна атака. Той е единственият ни генерал, за когото знам, че е успял да постигне нещо, а вие искате да го замените с човек, който си няма никаква представа от ситуацията! Що за лудост е това? — попита ядосано той. Министърът на отбраната се наведе напред.

— Само защото синът ви е негов щабен офицер…

Лицето на Сергетов почервеня.

— „Само защото синът ми“ ли казвате? Моят син е на фронта и служи на държавата. Той беше ранен и се размина на косъм от смъртта, когато падна с хеликоптера на генерала. Кой друг край тази маса може да се похвали с това, другари? Къде са вашите синове? — Той гневно стовари юмрук върху масата. Сергетов завърши с тих глас, насочвайки упрека към колегите си там, където знаеше, че най-много ще ги заболи. — Къде са комунистите в тази стая?

За кратко в стаята настъпи гробна тишина. Сергетов знаеше, че в този момент или беше сложил края на политическата си кариера, или беше увеличил неимоверно шансовете си за успешното й продължаване. Съдбата му щеше да бъде решена от човека, който заговореше сега.

— По време на Великата отечествена война — каза Пьотр Бромковский с достойнството на старец — членовете на Политбюро живееха на фронта. Много от тях загубиха синовете си. Дори и другарят Сталин даде синовете си на държавата и те служиха заедно със синовете на обикновените работници и селяни. Михаил Едуардович говори добре. Бихте ли ни дали оценката си за генерал Алексеев, другарю маршал? Прав ли е другарят Сергетов?

Бухарин беше притеснен.

— Алексеев е един млад, умен офицер, който наистина се справи доста добре със задълженията си на сегашната си длъжност.

— Но вие желаете да го замените с някой от своите хора? — Бромковский не дочака отговора на маршала. — Удивително е колко бързо забравяме научените уроци. Ние забравяме, че е необходимо всички съветски граждани заедно да споделят бремето, но си спомняме грешките, направени през 1941 година, когато бяха арестувани добри офицери заради грешките на техните началници и бяха заменени с политически подлоги, които можеха да докарат родината до катастрофа! Ако Алексеев е един млад, умен офицер, който си разбира от работата, защо тогава да го сменяме?

— Може би сме прибързали малко — призна министърът на отбраната, който забеляза колко драматично се променя настроението около масата. „Ще ти го върна, Михаил Едуардович. Ако толкова много искаш да се съюзяваш с най-стария член на Политбюро, добре. Той няма да живее вечно. Нито пък ти.“

— Значи е решено — каза Генсекът. — А сега, Бухарин, какво е положението в Исландия?

— Получихме доклад, че на острова са слезли вражески войски, но ние незабавно нападнахме флотилията на НАТО. В момента чакаме оценката на загубите, които сме й нанесли. Ще трябва да изчакаме данните от спътниковото разузнаване, преди да можем да твърдим нещо със сигурност. — Бухарин знаеше точно какви бяха съветските загуби и не смяташе да ги разкрива, преди да бъде в състояние да докладва за положителни резултати от нападението.

Офицерите от КГБ пристигнаха малко след като се беше стъмнило, облечени в бойни униформи. Алексеев работеше върху дислоцирането на новопристигналите дивизии от клас В и не видя кога бяха влезли в кабинета на Главком-запад. Пет минути по-късно го извикаха.

— Другарю генерал Алексеев, отсега сте главнокомандващ на Западния театър на бойните действия — каза началникът му. — Желая ви успех.

Алексеев усети косата му да настръхва от гласа на генерала. От двете страни на вече бившия му началник стояха двама полковници от КГБ, облечени в стандартната бойна униформа на КГБ — камуфлажни дрехи по модел от клас А с буквите ГВ, изписани върху пагоните. Това беше институционна форма на арогантност, която подхождаше на КГБ също толкова, колкото и изражението върху лицата на полковниците.

„Какво трябва да кажа? Какво трябва да направя? Той ми е приятел.“

Бившият главнокомандващ Западния театър на бойните действия го каза заради него: „Сбогом, Паша.“

Полковниците изведоха генерала. Алексеев го гледаше как се отдалечава и спира до вратата. Преди да продължи да върви, той се обърна и Алексеев видя изписания на лицето му безнадежден фатализъм. Последното, което видя, беше пистолетният кобур на генерала, чийто кожен капак висеше върху празния калъф. Той се обърна и видя на бюрото телекса, който потвърждаваше назначаването му на новата длъжност. В телекса пишеше, че партията, Политбюро и народът му имат пълно доверие. Алексеев смачка телекса и го хвърли срещу стената. Само преди няколко седмици той беше видял същите тези думи, написани на същия формуляр. Получателят на това съобщение за доверие сега се намираше в автомобил, който го откарваше на изток.

„Колко време ми остава?“ — Алексеев извика свързочния си офицер.

— Намерете генерал Береговой!

SACEUR си позволи да хапне. От началото на войната той беше отслабнал с пет килограма, като се беше хранил само с кафе, сандвичи и стомашни киселини. Генералът си мислеше, че Александър Велики беше командвал армии като юноша и може би точно затова се беше справил толкова добре.

Всичко вървеше според плана. Танковете бяха при Алфелд. Германците бяха завзели Гронау и Брюген и освен ако Иван не реагираше много бързо, дивизиите му на река Везер щяха да бъдат изненадани много неприятно. Вратата на кабинета му се отвори. Влезе германският началник на разузнаването на SACEUR.

— Извинете, хер генерал, отвън ви чака един офицер от флотското разузнаване.

— Важно ли е, Йоахим?

— Ja.

SACEUR погледна към чинията си.

— Да влезе.

Генералът не беше впечатлен. Офицерът беше облечен в ежедневната флотска униформа и човек трябваше да има доста набито око, за да различи къде са били ръбовете й.

— Господин генерал, аз съм командир Боб Толанд. Допреди няколко часа бях в разузнавателния екип на Атлантическия ударен флот…

— Как върви кампанията в Исландия?

— Въздушната атака срещу флотилията беше разбита, сър. Все още не сме решили проблема си с подводниците, но Морската пехота е на брега и настъпва. Мисля, че ще спечелим това сражение, господин генерал.

— Е, колкото повече подводници изпратят руснаците срещу самолетоносачите, толкова по-малко подводници ще могат да изпращат срещу моите конвои.

„Това е един начин за представяне на нещата“ — помисли си Толанд.

— Господин адмирал, ние заловихме един руски летец-изтребител. Той е от високопоставено семейство и аз го разпитах. Това е касетата със записа на разпита. Мисля, че вече знаем защо започна тази война.

— Йоахим, провери ли данните му?

— Не, сър. Той вече е информирал COMEASTLANT и адмирал Бийти искаше данните да бъдат предадени направо на вас.

SACEUR присви очи.

— Да го чуем, синко.

— Нефт.