Операция „Червена буря“

Глава тридесет и първа Демони

— Пълен ляво на борд! — изкрещя Морис, сочейки към килватера на торпедото.

— Слушам, пълен ляво на борд! — отвърна рулевият, завъртя руля надясно, след това наляво и най-накрая го постави в средата.

Морис стоеше на лявото крило на мостика. Морето беше абсолютно спокойно и килватерът на торпедото се виждаше ясно и повтаряше всеки завой и всяка маневра на фрегатата. Той дори се опита да даде заден ход, но и това не свърши работа — торпедото сякаш се придвижи встрани. То се спря неподвижно във водата и се издигна на повърхността, така че Морис можа да го разгледа. Торпедото беше бяло и на носа му имаше нещо, което приличаше на червена звезда… и като всички самонасочващи се торпеда имаше и очи. Той заповяда пълен напред, но торпедото не изостана и започна да се плъзга по вълните подобно на летяща риба — видимо за всички, които можеха да го видят. Но Морис беше единственият, който го виждаше.

Торпедото бавно приближаваше маневриращата фрегата. Петдесет фута, тридесет, десет…

— Къде отиде татко? — попита момиченцето. — Искам татко!

— Какъв е проблемът, шкипер? — попита старпомът. Той изглеждаше странно, защото нямаше глава…

Морис подскочи в леглото си. Пот течеше по лицето му, а сърцето му биеше учестено. Електронният часовник показваше 4:54. Ед стана и отиде да си наплиска лицето със студена вода. „Втори път за тази нощ“ — помисли си той. Беше сънувал същия кошмар два пъти по време на тегленето на „Фарис“ до Бостън и това не му беше позволило да се възползва от няколкото ценни часа почивка, които си беше дал. Морис се зачуди дали не беше викал насън.

„Ти направи всичко възможно. Вината не е твоя“ — каза мислено той на лицето в огледалото.

„Но ти беше капитанът“ — отвърна лицето.

Морис беше посетил пет от семействата в списъка си. Да говори със съпругите и родителите беше едно нещо. Те разбираха. Синовете и съпрузите им бяха моряци и бяха поели рисковете на моряшката професия. Но четиригодишната дъщеричка на старшина втори клас Джеф Евънс не бе разбрала защо татко й никога вече няма да се завърне у дома. Морис знаеше, че заплатата на един старшина втори клас не беше голяма. Евънс сигурно бе работил като лунатик по малката си къща, за да й придаде такъв уютен вид. Морис си спомни, че старшината имаше сръчни ръце, а беше и добър артилерист. Всички стени бяха боядисани наскоро. Голяма част от дървения интериор беше подменена. Семейството се беше нанесло в къщата само преди седем месеца и Морис се чудеше как старшината бе успял да намери време, за да свърши толкова много работа. Сигурно беше правил всичко сам. Едва ли е имал възможност да плати на фирма за всичко това. Стаята на Джини беше свидетелство за обичта на баща й. Кукли от цял свят бяха подредени върху ръчно изработени полици. Морис си тръгна веднага след като видя детската стая. Той почувства, че ако остане още малко там, нещо в него ще се пречупи, а някакъв абсурден кодекс на поведение му забраняваше да показва слабост пред непознати. Затова той си тръгна за вкъщи, без да посети останалите семейства от списъка, мислейки си, че умората, която го беше обзела, със сигурност щеше да му позволи да се наспи добре тази нощ…

Но сега той стоеше пред огледалото и гледаше подпухналите очи на един мъж, на когото му се искаше съпругата му да е при него в момента.

Морис отиде до кухнята на едноетажната си къща и си направи кафе, без да мисли. Сутрешният вестник беше на стъпалото пред вратата и той се улови, че чете разкази за войната, за които знаеше, че са или неточни, или твърде стари. Събитията се развиваха твърде бързо и репортерите не смогваха да ги отразят навреме. Във вестника беше публикуван разказ на очевидец от неназован ескадрен миноносец за ракета, която успяла да проникне през отбранителните системи на кораба. Един „анализ“ обясняваше колко остарели били надводните кораби, за да се справят с масирана ракетна атака, и питаше къде са прехвалените самолетоносачи на флота. Морис си помисли, че това е добър въпрос.

Допи кафето си и отиде в банята да си вземе един душ. Реши, че ако не може да спи, то поне може да поработи. В гардероба си имаше една бяла ежедневна униформа. Той я облече и тръгна към колата си. Навън вече се съмваше, когато Морис се отправи към базата на ВМФ в Норфолк.

След четиридесет минути се намираше в една от няколкото оперативни зали, където се картографираха координатите на конвоите и предполагаемите координати на съветските подводници. Върху стената в далечния край на залата имаше табло, на което беше изписан предполагаемият брой на съветските средства и броят и видът на унищожените до момента. На друго табло бяха изписани загубите. Морис си помисли, че хората от разузнаването не са сгрешили. Войната по море, изглежда, беше равностойна — но за руснаците равновесието означаваше победа.

— Добро утро, командир — каза COMNAVSURFLANT. Още един мъж, който не беше спал много. — Изглеждате малко по-добре.

„По-добре от какво?“ — зачуди се Морис.

— Имаме някои добри новини.

Екипажите на бомбардировачите B-52 бяха нервни въпреки силния ескорт от изтребители. На пет хиляди фута над тях летеше една ескадрила F-14, които току-що бяха презаредили резервоарите си от цистерни KC-135. В момента втората ескадрила пълнеше резервоарите за изпълнението на своята част от мисията. Слънцето едва се бе подало над хоризонта и океанът под тях все още представляваше тъмна маса вода. Часът беше три сутринта местно време — периодът, в който човешките реакции бяха най-бавни.

Аларменият звънец накара съветските пилоти да скочат от койките си. На наземните екипи им бяха необходими по-малко от десет секунди да започнат подготовката на самолетите за полет. Летците се изкатериха по стоманените стълби, настаниха се в кабините си и включиха радиостанциите си, за да разберат каква е тревогата.

— Силни вражески електронни смущения от запад — обяви полковият командир. — План Три. Повтарям, План Три.

Радарните оператори в контролния камион току-що бяха видели как екраните им се превръщат в маса бели шумови смущения. Срещу базата започваше американско въздушно нападение — вероятно с B-52 и вероятно с много самолети. Американските самолети скоро щяха да бъдат толкова близо, че наземните радари щяха да пробият смущенията. Дотогава обаче изтребителите трябваше да се опитат да изтласкат бомбардировачите възможно най-далеч от базата, за да намалят броя им, преди да атакуват целите си.

Съветските пилоти бяха преминали през интензивни учения по време на престоя си в Исландия. Само след две минути първата двойка МиГ-29 напускаше пистата; след седем всички бяха във въздуха. Според съветския план една трета от изтребителите останаха над Кефлавик, а останалите се втурнаха на запад към източника на смущенията с включени прицелни радари. Те се бяха отдалечили на десет минути от базата, когато смущенията спряха. Един МиГ установи радарен контакт с оттеглящ се самолет за радиоелектронно подавяне и се свърза по радиото с Кефлавик само за да научи от наземните диспечери, че върху екраните в радиус сто километра не се вижда нищо.

Една минута по-късно смущенията бяха подновени, този път от юг и от изток. МиГ-овете отлетяха на юг, но този път много по-внимателно. Заповядано им беше да изключат радарите си и да ги включат едва когато се отдалечаха на сто мили от брега, но когато ги включиха отново, не откриха нищо. Който и да излъчваше смущенията, го правеше от голямо разстояние. Наземните диспечери докладваха, че в първия случай са били използвани три източника на смущения, а във втория — четири. „Твърде много заглушители — помисли си полковият командир. — Опитват се да ни разкарват насам-натам, за да изразходим горивото си.“

— Върнете се на изток — заповяда той на изтребителите си.

Сега екипажите на B-52 наистина бяха нервни. Един от ескортиращите ги праулери беше засякъл радиопредаванията на съветските изтребители, а друг за миг бе уловил отражение от техните радари за въздушно прехващане откъм югозапад. Изтребителите също се насочиха на юг. Те вече се намираха на сто и петдесет мили от Кефлавик и преминаваха над исландския бряг. Командващият операцията оцени ситуацията и заповяда на бомбардировачите да променят леко курса си към север.

Бомбардировачите не носеха бомби, а само мощни радарни заглушители, проектирани да осъществяват прикритие за други бомбардировачи, докато стигнат целите си в Съветския съюз. Под тях втората ескадрила F-14 се отправяше надолу към източните склонове на ледника Ватна. Те бяха придружени от четири праулера на ВМФ, които им осигуряваха допълнителна защита против ракети въздух-въздух в случай, че МиГ-овете се приближаха твърде много.

— Започвам да засичам въздушнопреносими радари, пеленг две-пет-осем. Изглежда, приближават — докладва един „Праулер“. Друг засече същия сигнал и разстоянието беше триангулирано на петдесет мили. Достатъчно близо. Командващият операцията летеше на „Праулер“.

— Кехлибарена луна. Повтарям, Кехлибарена луна.

Бомбардировачите се обърнаха на изток и се спуснаха надолу, отваряйки бомбените си люкове и изпускайки тонове алуминиеви диполни отражатели, през които не можеше да проникне лъчът на никой радар. Когато видяха това, американските изтребители откачиха подвесните си резервоари и праулерите се отделиха от бомбардировачите и започнаха да орбитират малко по на запад от облака диполни отражатели. Сега идваше ред на трудната част. Изтребителите на двете страни се приближаваха един към друг с обща скорост над хиляда мили в час.

— Куиър тук — обади се командващият операцията.

— Блеки тук — потвърди пилотът на VF-41.

— Джоли тук — отвърна пилотът на VF-84. Всички бяха заели позициите си.

— Действайте. — Четирите праулера включиха уредите си за подавяне на прицелните радари на ракетите.

Дванадесетте F-14 от авиогрупата „Веселия Роджър“ бяха подредени в редица на височина тридесет хиляди фута. По команда те едновременно включиха прицелните радари на своите ракети.

— Американски изтребители! — извикаха няколко съветски пилота. Техните системи моментално им показаха, че радарите на вражеските изтребители са захванали техните машини.

Командирът на съветските изтребители не беше изненадан. Нямаше начин американците да изпратят бомбардировачи без подходящия ескорт. Той нямаше да им обърне внимание и щеше да се насочи към бомбардировачите, както го бяха учили по време на ученията. Радарите на МиГ-овете бяха заглушавани толкова силно, че обхватът им намаля наполовина и те все още не можеха да открият никакви цели. Командирът заповяда на летците си да внимават за ракети, защото беше уверен, че ще успеят да се измъкнат от всяка ракета, която забележеха. След това нареди на самолетите си да увеличат скоростта си. Най-накрая той нареди всичките му резерви, с изключение на два самолета, да напуснат Кефлавик и да му осигурят подкрепа на изток.

На американците им бяха необходими само няколко секунди, за да захванат целите си. Всеки F-14 носеше четири ракети „Спароу“ и четири „Сайдуиндър“. Първи бяха изстреляни ракетите „Спароу“. Във въздуха имаше шестнадесет МиГ-а. Срещу повечето от тях бяха изстреляни по две ракети, но „Спароу“ бяха с радарно насочване и американските изтребители трябваше да останат по местата си, докато ракетите им не улучеха целта си. Това носеше риск от навлизане в обхвата на съветските ракети, а F-14 не бяха снаряжени със защитно оборудване за радарно подавяне.

Американците бяха заели позиция откъм слънцето спрямо руснаците. Първите ракети стигнаха съветските изтребители точно когато радарите им започнаха да проникват през смущенията. Един МиГ беше взривен и това предупреди колегите му. Съветските самолети започнаха да правят резки движения нагоре-надолу, а някои пилоти започнаха да правят остри завои, когато видяха насочващите се срещу тях ракети. Въпреки това, още четири „Спароу“ улучиха целите си, като свалиха три и повредиха тежко четвърти самолет; последният се обърна назад и се отправи към базата.

Американската ескадрила зави веднага щом изстреля ракетите си и се втурна на североизток, последвана от руснаците. Съветският командир беше успокоен от лошата ефективност на американските ракети, но бе вбесен от загубата на петте си самолета. Останалите му самолети включиха на форсаж и прицелните им радари започнаха да пробиват американските смущения. Сега беше негов ред. Те се движеха на североизток и очите им се местеха от предното стъкло към радарните екрани, за да определят целите. Никой от съветските пилоти не погледна под себе си. Водещият МиГ най-после успя да захване цел и пусна две ракети по нея.

На двадесет хиляди фута под тях, скрити за наземния радар от две планини, дванадесетте F-14 от авиогрупата „Черните асове“ преминаха на форсаж. Радарите им бяха изключени, докато двумоторните изтребители набираха височина. След деветдесет секунди пилотите им чуха характерния звук, който им показваше, че техните ракети „Сайдуиндър“ с топлинно насочване следят целите си. Няколко секунди по-късно по целите бяха изстреляни шестнадесет ракети от разстояние две мили.

Шестима руски пилоти изобщо не разбраха какво ги улучи. Само за няколко секунди бяха улучени осем от единадесетте МиГ-а. Командирът им извади късмет и успя да избегне една ракета „Сайдуиндър“, която се устреми по посока на слънцето, но какво друго можеше да направи? Той забеляза два F-14 да се насочват на юг, отдалечавайки се от неговите изтребители. Беше твърде късно да организира атака — колегата му беше свален, а единственият приятелски самолет, който виждаше, се намираше на север от него — и затова полковникът направи рязък завой със своя МиГ и се спусна след американците, без да обръща внимание на звуците от предупредителната си система. Две ракети „Спароу“, изстреляни от втората група „Черни асове“, улучиха крилото му. Самолетът се разпадна около летеца си.

Американците нямаха време да се радват на постижението си. Командващият операцията съобщи, че втора група МиГ-ове се насочва към тях, и американските ескадрили се прегрупираха, за да ги посрещнат, като формираха здрава стена от двадесет самолета, които оставиха радарите си изключени за две минути, докато МиГ-овете навлизаха в облака от електронни смущения. Заместник-командирът на руснаците направи сериозна грешка. Другарите му бяха в опасност и той трябваше да им се притече на помощ. Една група F-14 изстреля останалите си „Спароу“; другата изстреля своите „Сайдуиндър“. Общо тридесет и осем ракети се насочиха към осем съветски самолета, които нямаха ясна представа на какво налитаха. Половината от тях така и не разбраха какво става, защото бяха свалени от американските ракети въздух-въздух; още три бяха повредени.

Пилотите на американските изтребители искаха да се приближат, но командирът им забрани. Горивото им беше на привършване, а Сторноуей беше отдалечен на седемстотин мили. Те завиха на изток, спускайки се под алуминиевия облак, пуснат от бомбардировачите. Американците бяха свалили тридесет и седем самолета, което беше голямо постижение, като се имаше предвид, че бяха очаквали само двадесет и седем съветски самолета. В действителност, от двадесет и шест МиГ-а бяха останали само пет напълно здрави самолета. Командирът на базата незабавно започна спасителните операции. Скоро щурмовите хеликоптери на десантната дивизия летяха на изток и търсеха оцелели пилоти.

„Тридесет километра от Алфелд до Хамелн“ — помисли си Алексеев. Един час път с танк. Части от три дивизии вече бяха тръгнали по този път и от преминаването на реката бяха преодолели осемнадесет километра. Този път ги бяха спрели англичаните — танковете на Кралския танков полк и 21-ви стрелкови полк не позволяваха на водещите му групи да помръднат на половината път до Хамелн и това продължаваше вече осемнадесет часа.

Това представляваше истинска опасност. Безопасността на една механизирана формация се заключваше в движението. Съветите изпращаха подразделения в зоната, но НАТО се възползваше в максимална степен от въздушната си мощ. Мостовете през Лайне биваха унищожавани почти със същата бързина, с която биваха поправяни. Инженерните части бяха подготвили места за преминаване на реката по двата бряга и сега руснаците имаха възможност да прехвърлят бронетранспортьорите си на отсрещния бряг, но танковете не можеха да плуват, а и всички опити да ги прехвърлят под вода — нещо, с което те бяха проектирани да се справят — се бяха провалили. Наложило се беше да се предислоцират твърде много подразделения, които да защищават пробива в натовските редици, но твърде малко от тях можеха да се възползват от него. Алексеев беше постигнал пробив като по учебник — само за да разбере, че и противниковата страна си имаше свой учебник за задържане и разбиване на съветското настъпление. Западният военен театър разполагаше с общо шест резервни дивизии от клас А, които можеха да бъдат включени в боя. След това щеше да се наложи да се използват съставени от запасняци подразделения от клас Б, в които бойците и бойната техника бяха по-стари. Тези подразделения бяха много, но нямаше — не можеха — да се бият толкова добре, колкото по-младите войници. При необходимостта да изпрати части в бой, в който броят на жертвите щеше да бъде много по-голям от обичайния, генералът настръхваше. Но той нямаше избор. Политическите му господари искаха от него да направи това, а той беше просто изпълнител на заповедите им.

— Трябва да се върна на фронта — каза Алексеев на шефа си.

— Да, но няма да се приближаваш на по-малко от пет километра от фронтовата линия, Паша. Не мога да си позволя да те загубя точно сега.

Върховният главнокомандващ силите на НАТО за Европа гледаше своята справка. Почти половината от резервите му бяха включени в боя, а руснаците, изглежда, имаха безкрайни попълнения от бойна техника и бойци и ги придвижваха напред. Неговите части нямаха време да се реорганизират и предислоцират. НАТО беше изправен пред кошмара на всеки войник — съюзът можеше единствено да реагира на ходовете на противника, без да има почти никакъв шанс да поеме инициативата в свои ръце. Засега положението беше под контрол — но този контрол висеше на косъм. Върху картата му беше отбелязано, че на югоизток от Хамелн е разположена една британска бригада. В действителност там имаше само един подсилен полк, съставен от изтощени бойци и повредена бойна техника. Единствено артилерийската и въздушната поддръжка бяха позволили на това подразделение да задържи позициите си, но и това нямаше да бъде достатъчно, ако частите му не получеха нова техника. Най-страшното беше, че запасите от боеприпаси на НАТО бяха намалели до необходимото за две седмици, а доставките от САЩ бяха сериозно затруднени от нападенията срещу конвоите. Какво можеше да каже на хората си? Да намалят броя на използваните боеприпаси, когато единственият начин да спрат руснаците беше да използват всяко налично оръжие?

Започваше сутрешният доклад на разузнаването. Шеф на разузнаването на НАТО беше германски генерал, който дойде придружен от холандски офицер, носещ една видеокасета. Началникът на разузнаването знаеше, че когато ставаше въпрос за нещо толкова важно, SACEUR искаше да види оригиналните данни, а не само аналитика. Холандският офицер включи видеото.

На екрана се появи компютърна карта, върху която бяха нанесени военни части. Двете минути запис на касетата показаха данни, събирани в продължение на пет часа. Записът беше пуснат няколко пъти, за да могат офицерите да различат зависимости.

— Господин генерал, според нас Съветите изпращат шест дивизии срещу Алфелд. Движението, което виждате по главния път от Брауншвайг, е първата от тези дивизии. Другите идват от резервите на техния театър, а тези две, които идват от юг, са резервни формации от северната им армейска група.

— Значи според вас те са избрали това място за център на атаката си? — попита SACEUR.

— Да. — Генералът кимна. — Това е мястото на срещата на техните дивизии.

SACEUR се намръщи. Най-рационалното решение беше частите на НАТО да се оттеглят зад река Везер, за да скъсят отбранителните си линии и да се прегрупират. Но това означаваше да бъде изоставен Хановер. Германците никога нямаше да приемат подобно решение. Тяхната национална стратегия за защита на всеки дом и всяко поле бе нанесла големи поражения на руснаците, но същевременно беше разпръснала натовските единици по твърде широк фронт. Германските политици никога нямаше да приемат подобно стратегическо отстъпление. Западногерманските подразделения щяха да се бият сами, ако им се наложеше, и той виждаше това в очите на шефа на разузнаването си. „В крайна сметка — призна си той, — ако някой нахлуеше в Ню Хемпшир, щях ли да се оттегля в Пенсилвания?“

Един час по-късно половината от наличните резерви на НАТО се насочваха на изток от Оснабрюк към Хамелн. Битката за Германия щеше да бъде спечелена или загубена на десния бряг на река Везер.

Завръщащите се изтребители нямаха много време за почивка. Веднага след кацането им британските и американските наземни разчети ги презареждаха с гориво и боеприпаси. Сега руснаците атакуваха британските летища в северната част на страната много по-внимателно. Американските въздушнопреносими радари, които осигуряваха поддръжка на британските „Нимрод“ и „Шакълтън“, затрудняваха двумоторните съветски бомбардировачи „Блайндър“, които излитаха от базата Андоя в Норвегия. Изтребители „Торнадо“ от Кралските военновъздушни сили патрулираха на двеста мили от брега, докато американските пилоти си почиваха. Няколко съобразителни командири на екипажи бяха нарисували червени звезди под кабините на своите самолети. Офицерите от разузнаването разглеждаха записите от оръдейните камери и записите на съветските радари.

— Изглежда, че сме им нанесли загуби — прецени Толанд. Броят на съветските самолети, които пилотите твърдяха, че са свалили, беше твърде голям, но това беше нещо нормално при пилотите на изтребители.

— И още как! — отвърна командирът на „Веселия Роджър“. Той беше командир от ВМФ, дъвчеше пура и твърдеше, че е свалил два МиГ-а. — Въпросът е дали ще им изпратят подкрепления. Ние успяхме веднъж, но те няма да налапат същата въдица два пъти. Кажи ми, Толанд, могат ли да заменят унищоженото от нас?

— Не мисля. МиГ-29 е единственият изтребител, който руснаците могат да дислоцират толкова надалеч. Останалите им самолети от този тип са в Германия, а и там броят им беше намален доста. Ако Съветите решат да освободят няколко МиГ-31, те също могат да стигнат толкова далеч, но не виждам как Иван ще се реши да даде най-добрите си изтребител-бомбардировачи за такава мисия.

Командирът на „Веселия Роджър“ кимна в знак на съгласие.

— Добре. Следващата стъпка е да поставим бойни патрули в близост до Исландия и да започнем наистина да удряме по техните „Бекфайър“.

— Възможно е те да започнат да ни търсят — предупреди Толанд. — Няма начин да не са разбрали какво сме направили и откъде сме го направили. — Командирът на VF-41 погледна през прозореца. Един от неговите F-14 стоеше между две камари торби с пясък на около половин миля от стаята. На корпуса се виждаха четири ракети. Той погали емблемата на ескадрилата си — асо пика — върху гърдите си и се обърна.

— Добре. Ако искат да се бият с нас на наш терен и под нашето радарно покритие, аз нямам нищо против.

Алексеев остави хеликоптера си в покрайнините на града и се качи на бронетранспортьор БМП. Два понтонни моста бяха използваеми в момента. Остатъци от поне още пет бяха пръснати по бреговете на реката, по които се виждаха и множество изгорели танкове и камиони. Командирът на 20-а танкова пътуваше с Алексеев.

— Въздушните атаки на НАТО са убийствени — каза генерал Береговой. — Не съм виждал подобно нещо през живота си. Те успяват да се приближат въпреки зенитно-ракетните ни батареи. Ние сваляме част от тях, но това не е достатъчно. С приближаването към фронта нещата се влошават.

— Какво успяхте да постигнете днес?

— В момента противодействие ни оказват основно англичаните. Поне една танкова бригада. От разсъмване сме ги изтласкали на два километра назад.

— Някъде там би трябвало да има и белгийска част — посочи Сергетов.

— Те изчезнаха. Не знаем къде са и това ме тревожи. Поставих една от новите дивизии на левия ни фланг, за да ни пази от контраатака. Другата ще се присъедини към 20-а танкова, когато днес следобед подновим атаката.

— Сили? — попита Алексеев.

— 20-а танкова остана само с деветдесет работещи танка. Може би дори по-малко — отвърна генералът. — Тази бройка е отпреди четири часа. Пехотата ни е в по-добро състояние, но като цяло дивизията в момента е с по-малко от петдесет процента от номиналната си сила.

БМП-то тръгна по понтонния мост. Всеки сегмент беше прикрепен към два други и машината заподскача подобно на малка лодка при вълнение. Тримата офицери отлично владееха чувствата си и никой от тях не показа, че никак не му харесва да бъде заключен в стоманена кутия над водата. Щурмовата пехотна машина БМП беше проектирана като амфибия, но много такива машини бяха потънали внезапно и рядко някой успяваше да се измъкне, ако това се случеше. В далечината се чуваше артилерийски огън. Въздушните нападения над Алфелд ставаха без предупреждение. БМП-то премина през реката за малко повече от една минута.

— В случай, че ви интересува, мостът, който току-що преминахме, държи рекорда за най-дълго оцелял. — Береговой погледна часовника си. — Седем часа.

— Какво стана с майора, за когото ми поискахте златна звезда? — попита Алексеев.

— Той беше ранен при въздушна атака, но ще живее.

— Дайте му това. Така може би ще се възстанови по-бързо. — Алексеев бръкна в джоба си и извади петолъчна златна звезда, прикрепена към кървавочервена лента. Той я подаде на генерала. Майорът от инженерния корпус вече беше Герой на Съветския съюз.

Когато стигнаха до ледения блок, всички лодки намалиха скоростта си. Маккафърти вдигна перископа и огледа повърхността. Единственото, което видя, бе тънка бяла линия на по-малко от две мили от подводницата. Малко кораби се доближаваха толкова близо до леда, а самолети не се виждаха.

От хидролокаторното докладваха за нормални шумове. Назъбеният край на ледения блок се състоеше от хиляди единични късове — ледени плочи с дебелина няколко фута, чиято големина варираше между няколко квадратни фута и няколко акра. Всяка година пролетното топене на снеговете откъсваше тези парчета и те започваха да дрейфуват безцелно, докато отново не настъпеха студовете. По време на кратката си свобода през арктическото лято, тези ледени блокове се движеха напосоки, като междувременно се блъскаха един в друг, при което някои от по-малките блокове биваха унищожени. Това прибавяше допълнителни шумове към непрестанните стенания и скърцания на дебелия лед, който преминаваше през средата на полюса и стигаше чак до Северния склон на Аляска.

— Какво е това? — Маккафърти настрои перископа на максимална мощност. За миг му се бе мярнало нещо, което му бе заприличало на следа от перископ. Нещото бе изчезнало, но се появи отново — мечоподобна гръбна перка на мъжки кит убиец. Дъхът на кита беше маркиран от облаче водни пръски, което се превърна в пара в полярния въздух. След малко се появиха още няколко кита. Как се наричаше семейство китове убийци? Училище — не, стадо. Китовете вероятно бяха тръгнали на лов за тюлени. Капитанът на „Чикаго“ се зачуди дали това беше добро предзнаменование. Научното име на тези китове беше Orcinus orca — Сеещият смърт.

— Хидролокатор, имате ли нещо на едно-три-девет?

— Команден център, по този пеленг имаме единадесет кита убиеца. Различавам три мъжки, шест женски и две малки. Доста наблизо са, ако не се лъжа. Пеленгът се променя леко. — В отговора на старшината от хидролокаторното се чувстваше обида. Хидроакустиците имаха заповед да не докладват за „биологични шумове“, освен ако не им бъде наредено изрично.

— Много добре. — Маккафърти не можа да сдържи усмивката си.

Останалите подводници от „Операция Дулитъл“ бяха наредени в редица с дължина повече от десет мили. Една след друга те се потапяха дълбоко и се насочваха към долната страна на блока. Един час по-късно колоната се насочи на изток, на пет мили по-навътре от номиналния ръб на ледения блок. На дванадесет хиляди фута под тях се намираше дъното на Баренцовата падина.

— Цял ден не сме виждали хеликоптер — забеляза сержант Смит. Едуардс беше установил, че разговорът отклонява вниманието от факта, че се хранеха със сурова риба. Той погледна часовника си. Време беше да се обади отново. Лейтенантът вече беше станал такъв специалист в сглобяването и разглобяването на радиопредавателя, че можеше да го направи и насън.

— Кучкарник, тук Хрътка. Нещата можеха да бъдат и много по-добре. Край.

— Чуваме те, Хрътка. Къде се намирате в момента?

— На около четиридесет и шест километра от целта — отвърна Едуардс. След това даде координатите по картата. Според картата им оставаше още един път за пресичане, а след това и още една редица хълмове. — Няма много за отбелязване, освен че днес не видяхме никакви хеликоптери. Всъщност, днес не видяхме никакви самолети. — Едуардс погледна нагоре. Небето беше доста ясно. Обикновено групата забелязваше поне един-два патрулни самолета дневно.

— Прието, Хрътка. За ваше сведение, флотът изпрати няколко изтребителя до острова и рано тази сутрин те натупаха здраво руснаците.

— Браво! Не сме виждали руснаци, откакто хеликоптерът им ни огледа. — Диспечерът в Шотландия потръпна, когато чу това. Едуардс продължи: — Налага се да се храним с риба, която ловим сами, но уловът е доста добър.

— Как е приятелката ви?

Въпросът накара Майк да се усмихне.

— Не ни пречи, ако това имате предвид. Нещо друго?

— Отрицателно.

— Добре, ще се обадим, ако забележим нещо. Край. — Лейтенантът изключи захранването на радиопредавателя. — Нашите приятели казват, че днес флотът е сдъвкал няколко руски изтребителя.

— Крайно време беше — каза Смит. Останали му бяха само пет цигари и сега той се взираше в една от тях и се опитваше да реши дали да намали запасите си до четири или не. Под погледа на Едуардс сержантът отвори запалката си, за да поеме поредната доза отрова.

— Защо отиваме към Хвамсфьордур? — попита Вигдис.

— Някой иска да знае какво има там — отвърна Едуардс. Той разгъна тактическата карта. На нея беше указано, че входът към залива е задръстен със скали. Необходимо му беше малко време, за да осъзнае, че докато височините на земята бяха обозначени в метри, дълбочинните пластове бяха обозначени в клафтери.

— Колко?

Командирът на полка изтребители беше свален внимателно от хеликоптера с превързана през гърдите му ръка. При катапултирането от разпадащия се самолет полковникът беше изкълчил рамото си, а на всичкото отгоре и парашутът му го беше приземил върху склона на някаква планина, при което той беше изкълчил глезена си и беше получил няколко наранявания по лицето. Бяха го намерили след цели единадесет часа. Като цяло полковникът смяташе, че е извадил късмет — за глупак, който беше оставил групата си да бъде изненадана от превъзхождащ я по численост противник.

— Пет самолета са боеспособни — бе уведомен той. — От повредените можем да поправим два.

Полковникът изруга. Гневът го бе обзел въпреки морфина, който течеше по вените му.

— Хората ми?

— Намерихме шестима, включително и вас. Двама са ранени, но все още могат да летят. Останалите са в болница.

Наблизо кацна втори хеликоптер. От него слезе генералът на десантчиците и се приближи до полковника.

— Радвам се да ви видя жив.

— Благодаря, другарю генерал. Продължавате ли спасителните операции?

— Да. Отделих два хеликоптера за тази цел. Какво се случи?

— Американците започнаха нападение с тежки бомбардировачи. Ние не ги видяхме, но по смущенията разбрахме какво става. Между бомбардировачите е имало и изтребители. Бомбардировачите избягаха, когато се приближихме към тях. — Полковникът от ВВС се опита да се измъкне с чест от ситуацията, а генералът се въздържа и не го обори. Базата беше място, на което подобни неща не бяха неочаквани. МиГ-овете не можеха да си позволят да пренебрегнат американското нападение. Нямаше смисъл да наказва полковника.

Генералът вече беше поискал с радиограма допълнителни изтребители, но не очакваше, че ще му бъдат осигурени. Според плана той нямаше да се нуждае от подкрепления, но в плана пишеше също и че той трябваше да задържи острова без подкрепления само в продължение на две седмици. За това време Германия трябваше да бъде завладяна напълно и сухопътната битка в Европа трябваше да е завършила. Получените от фронта доклади бяха просто украсени повторения на новините от Радио Москва. Червената армия настъпваше към Рейн — но тя настъпваше към Рейн още от първия ден на проклетата война! Странно беше, че не се споменаваха имената на градовете, които биваха атакувани ежедневно. Шефът на неговото разузнаване залагаше на карта живота си, като слушаше предаванията на западните радиостанции — действие, което КГБ определяше като предателство, — за да получи някаква представа какво ставаше на фронта. Ако западните доклади бяха верни — той не им вярваше, — кампанията в Германия беше абсолютна бъркотия. Докато положението не се оправеше, той беше уязвим.

Щеше ли НАТО да се опита да завземе острова? Оперативният му офицер твърдеше, че това е невъзможно, освен ако американците не успеят първо да унищожат бомбардировачите с голям обсег на действие, които излитаха от Кировск, а смисълът на завземането на Исландия беше да се попречи на американските самолетоносачи да направят точно това. Следователно, поне на хартия, генералът трябваше да очаква засилени въздушни атаки, срещу които можеше да се защити със своите зенитно-ракетни установки. Само че той не беше станал дивизионен командир, като беше разлиствал хартии.

— Какво, по дяволите, стана? — Капитанът вдигна очи и видя забитата в ръката му тръба. Последното нещо, което си спомняше, беше, че се намираше на мостика по средата на следобедната вахта. Сега илюминаторът от дясната страна на каютата му беше покрит. Затъмнен кораб — това означаваше, че вече е нощ.

— Вие припаднахте, капитане — отвърна главният санитар. — Недейте…

Капитанът се опита да стане. Главата му се вдигна на около осемнадесет инча над възглавницата, преди силите да го напуснат.

— Трябва да си починете. Имате вътрешен кръвоизлив, шкипер. Миналата нощ повръщахте кръв. Според мен имате спукана язва. Защо не ми се обадихте? — Старшината държеше шишенце таблетки маалокс. „Защо хората винаги се правят на умници?“ — Кръвното ви е паднало с двадесет пункта и вие едва не изпаднахте в шок. Това вашето не е просто някаква си стомашна болка, капитане. Може да се наложи да ви оперират. Насам вече е тръгнал хеликоптер, който ще ви евакуира на брега за оказване на медицинска помощ.

— Не мога да напусна кораба. Аз…

— Заповед на лекаря, капитане. Ако ми умрете, ще ми лепнат петно в досието. Съжалявам, сър, но ако не получите веднага медицинска помощ, ще загазите здравата. Тръгвате за сушата.