Операция „Червена буря“

Глава седма Първоначални наблюдения

Толанд се надяваше, че униформата му е в безупречен вид. Беше 6:30 часа в сряда сутринта, но той беше станал още в четири, за да се подготви за доклада си и ругаеше мислено CINCLANT, че е ранобудно копеле, което вероятно иска да поиграе малко голф следобед. За Боб този следобед щеше да бъде като всички останали през последните няколко седмици и той щеше да го прекара в прелистване на безброй разузнавателни материали и копия на съветски публикации.

В сравнение с другите части на старата сграда, заседателната зала на флаговите офицери приличаше на чужда планета, но това едва ли трябваше да изненада някого. Адмиралите обичаха удобствата. Боб се отби в най-близката тоалетна, за да се освободи от голямото количество кафе, което беше изпил за събуждане. Когато се върна, флаговите офицери вече влизаха в залата. Те си разменяха поздрави, но обичайните за този ранен час шеги и приятелски закачки липсваха. Офицерите насядаха в кожените си кресла според ранга си. Пред неколцината пушачи бяха поставени пепелници. Пред всички имаше бележници. Стюарди внесоха няколко кани кафе, сметана и захар на сребърни подноси, след което се оттеглиха. Чашките бяха сложени на масата предварително. Всеки от офицерите си наля чаша кафе. CINCLANT кимна на Толанд.

— Добро утро, господа. Преди около месец четирима полковници от съветската армия, всичките командири на мотострелкови полкове, бяха съдени от военен съд и екзекутирани за фалшифициране на данните в рапортите им за обучението и бойната готовност на поделенията им — започна Толанд. — В началото на тази седмица ежедневникът на съветските въоръжени сили „Красная звезда“ публикува материал за екзекуцията на няколко редника от съветската армия. Всички те са били съдени за неподчинение на заповедите на техните сержанти и с изключение на двама са отслужвали последните шест месеца от военната си служба. В какво се състои важността на тази информация! Руската армия отдавана е известна със строгата си дисциплина, но и в нея, както и в много други сфери на живота в Съветския съюз, не всичко е такова, каквото изглежда. За разлика от повечето армии в света, сержантът в съветската армия не е професионален войник. Подобно на редниците и той е наборник, който в началото на военната си служба е бил избран за специално обучение поради неговата интелигентност, политическа надеждност или предполагаеми лидерски качества. Той преминава през шестмесечен курс на обучение, който завършва с повишаването му в звание сержант, след което се завръща в поделението си. В действителност той има също толкова малки практически познания, колкото и подчинените му, а по-добрите му познания по тактика и използване на оръжие са незначителни в сравнение с огромната разлика между познанията на сержантите и новобранците в западните армии. По тази причина, истинският авторитет невинаги произлиза от званието, а от прослуженото време. Съветите попълват въоръжените си сили два пъти в годината — през декември и юни. При обичайната двугодишна служба във всяка формация могат да се разграничат четири класа, от които най-ниският включва бойците, отслужващи първите си шест месеца, а най-високият — бойците, отслужващи последните си шест месеца. Младежите, чиято дума се слуша в съветските мотострелкови роти, са онези, които отслужват последните си шест месеца. Обикновено те изискват и получават най-доброто — повече храна, нови униформи, по-малко наряди. Също така обичайно е те да не признават авторитета на сержантския състав на ротата. В действителност всички заповеди се издават от офицерите, а не от взводните и отдельонните сержанти. Обикновено се изпълняват с малко зачитане на онова, което за нас е конвенционална военна дисциплина на подофицерско ниво. Лесно можете да си представите на какво огромно напрежение са подложени младшите сержанти. В резултат на всичко това, в много случаи офицерите трябва да вършат неща, които не влизат в задълженията им и които те не харесват.

— Вие твърдите, че военните им формации работят на принципа на организираната анархия — намеси се командващият Атлантическия ударен флот. — Това със сигурност не важи за военноморските им сили.

— Така е, сър. Но вие знаете, че службата в техния флот има продължителност три години, а не две, както е в останалите родове войски. Ситуацията във военноморските им сили е малко по-различна в сравнение с останалата част от въоръжените им сили, въпреки че, както изглежда, това различие е на път да бъде премахнато, като в армията с ускорени темпове се налага характерната за подводния флот дисциплина.

— Колко редника са се издънили? — попита генералът, който командваше 2-ра дивизия на Морската пехота.

— Единадесет, сър. Имената и поделенията им са приложени към материалите, които ви бяха раздадени. Повечето от тях са били четвърти клас, което означава, че са отслужвали последните си шест месеца.

— В статията, която сте прочели имаше ли общи изводи? — попита CINCLANT.

— Не, господин адмирал. В съветската преса, както във военната, така и в гражданската, съществува неписаното правило, че може да се критикува, но не и да се обобщава. На практика това означава, че индивидуалните издънки могат да бъдат тиражирани и критикувани, но по политически причини е недопустимо да се прави обща критика на една цяла институция. Критика, насочена към някакво всеобхватно състояние, би била в действителност критика на цялото съветско общество, а следователно и на Комунистическата партия, която контролира всички сфери на живота в Съветския съюз. Разликата е почти незабележима, но за тях има философска важност. В действителност, тиражирането на индивидуалните прегрешения представлява критика на системата като цяло, но по политически приемлив начин. Гореспоменатата статия показва на всеки офицер, сержант и редник в съветските въоръжени сили, че е настъпило време за промяна. Въпросът, който си зададохме в „Намерения“, беше „защо“?

— Изглежда, че това не е изолиран случай на промяна. — Толанд включи шрайбпроектора и постави една графика. — Бойните стрелби с ракети „Земя-земя“ в съветския флот са увеличени със седемдесет процента спрямо миналата година. Това не е исторически най-високото им ниво, но се доближава до него, както можете да видите от графиката. Дислоцирането на подводници е намалено, като най-осезателно това се забелязва при дизеловите подводници. Сведенията от разузнаването сочат наличието на необичайно голям брой подводници в доковете за нещо, което прилича на рутинна, но непланирана поддръжка. Имаме причини да смятаме, че това е свързано с недостиг на оловно-киселинни акумулатори в Съветския съюз. Възможно е да се извършва подмяна на акумулаторите на всички съветски подводници, както и пренасочването на продукцията от акумулаторния им завод към икономически сектори с военна важност. Освен това се забелязва и голяма активност на съветския надводен флот, единиците на морската авиация и на други самолетни формирования с голям радиус на действие, като и при тях се наблюдава увеличаване броят на ученията. И най-накрая, увеличен е броят на дните, които единиците на съветския надводен флот са прекарали извън пристанищата си. Въпреки че увеличението е малко, оперативният им модел е различен от досегашния. Вместо да се придвижат от една точка до друга и да пуснат котва, корабите им се занимават с много по-реалистични учения. Руснаците са правили това и преди, но никога без да го обявят предварително.

— И така, ние виждаме едно мащабно изтегляне на съветския ВМФ, съпроводен от увеличаване на действителните учения. Когато прибавим и данните за съветската армия и военновъздушните сили, единственото логично заключение е, че сме свидетели на повишаване на цялостната бойна готовност на въоръжените им сили. Докато политиците им предлагат съкращаване на стратегическите ядрени оръжия, конвенционалните им подразделения бързо подобряват способността си да влязат в бой. В „Намерения“ смятаме, че тази комбинация от фактори крие потенциална опасност.

— На мен ми се струва малко неубедително — каза един адмирал, захапал лулата си. — Как можем да убедим когото и да било, че във всички тези предположения има някакъв смисъл?

— Добър въпрос, сър. Взет отделно, всеки един от посочените фактори е напълно логичен. Това, което ни тревожи, е, че те се случват едновременно. Проблемът за пълноценното използване на живата сила в съветските въоръжени сили съществува от десетилетия. Проблемите с тренировъчните нормативи и корупцията между офицерите също не са нещо ново. Това, което привлече вниманието ми, беше дефицитът на акумулатори. Ние виждаме началото на нещо, което може да се превърне в голям срив на съветската икономика, в която всичко се планира централно и на политическа основа. Най-големият им завод за акумулатори работи на три смени, вместо на обичайните две, от което следва, че производството се е увеличило. Въпреки това предлагането за граждански нужди е намаляло. Както и да е, вие сте прав, господин адмирал. Взети поотделно, тези неща не означават нищо, но свързани с причина за тревога.

— И вие сте разтревожени, така ли? — каза CINCLANT.

— Тъй вярно, сър.

— И аз също, синко. Какво сте предприели?

— Помолихме SACEUER9 да ни уведомява за всичко, което сметне за необичайно в действията на разквартируваните в Източна Германия съветски войски. Норвежците засилват наблюдението си в Баренцово море. Започнахме процедура по осигуряването ни на по-голям достъп до спътникови снимки на пристанища и флотски бази. DIA беше информирана за данните ни и провежда свое собствено разследване. Започват да изплуват и нови факти.

— А ЦРУ?

— DIA урежда връзката с тях чрез щабквартирата си в Арлингтън Хол.

— Кога започват пролетните им маневри? — запита CINCLANT.

— Сър, годишното съвместно учение на армиите на Варшавския договор трябва да започне след три седмици и тази година е с кодово име „Прогрес“. Има данни, че в подкрепа на духа на отслабване на напрежението Съветите ще поканят военни наблюдатели на НАТО и западни журналисти да присъстват на учението.

— Ще ви кажа какво е най-страшното във всичко това — изръмжа командващият надводния атлантически флот. — Най-страшното е, че те внезапно започнаха да правят това, което винаги сме искали от тях.

— Опитай се да обясниш това на вестникарите — предложи командващият военноморската авиация в Атлантическия океан.

— Препоръки? — запита CINCLANT оперативния си офицер.

— Нашите подразделения вече започнаха планираните активни учения. Предполагам, че няма да бъде зле да увеличим броя им още малко. Толанд, вие казахте, че недостигът на акумулатори в гражданската икономика ви е подтикнал да се разровите по-надълбоко. Търсите ли и други икономически сривове?

— Тъй вярно, сър. Това е в прерогативите на DIA и моят човек в Арлингтън Хол е поискал от ЦРУ да направи няколко допълнителни проверки. Ако ми разрешите да се повторя, господа, съветската икономика се управлява чрез централно планиране, както вече споменах. Производствените им планове са доста строги и те не се отклоняват от тях с лека ръка, тъй като всяко отклонение предизвиква вълнообразен ефект в цялата икономика. „Срив“ може би е твърде силна дума за момента…

— Вие просто имате едно неприятно подозрение — прекъсна го CINCLANT. — Много добре, Толанд, точно за това ви плащаме. Добър доклад.

Боб разбра намека и се оттегли. Адмиралите останаха в заседателната зала, за да обсъдят ситуацията.

Толанд почувства огромно облекчение, когато излезе от залата. Беше му приятно, че са го забелязали, но да бъде оглеждан от старши офицери като някаква опитна култура върху лабораторно стъкло можеше да състари преждевременно всекиго. Боб мина по една покрита алея и се върна в своята сграда, като пътьом наблюдаваше как закъснелите се лутат из паркинга в търсене на свободно място. Появили се бяха първите зелени тревички. Екип от цивилни работници косеше, докато други няколко торяха. Храсталакът започваше да расте и Боб се надяваше, че работниците ще оставят храстите да станат достатъчно големи, преди отново да ги подкастрят. Той знаеше, че през пролетта Норфолк беше едно много приятно място, където ароматът на азалиите се смесваше с мириса на солената вода.

— Как мина? — попита го Чък.

Толанд съблече сакото си и подгъна театрално колене пред полковника.

— Доста добре. Никой не ми откъсна главата.

— Не исках да те тревожа преди доклада ти, но някои от хората, с които си се срещнал тази сутрин, са правили такива неща. Говори се, че любимата закуска на CINCLANT е пържен командир с гарнитура от накълцан лейтенант.

— Страхотна изненада. Ако не греша, той е адмирал. И преди съм докладвал на оперативки, Чък. — Толанд си припомни, че морските пехотинци смятаха всички моряци за сополанковци. Нямаше смисъл да дава на Чък повод да затвърди това убеждение.

— Някакви заключения?

— Оперативният офицер на CINCLANT говори за засилване на ученията. След това ме освободиха.

— Добре. Днес трябва да получим пакет спътникови снимки. От Ленгли и Арлингтън имат няколко въпроса. Засега няма нищо конкретно, но според мен те може би са открили нещо странно. Ако се окажеш прав, Боб… е, знаеш какво ще стане в такъв случай.

— Разбира се. Някой по-близо до Вашингтон ще направи „голямото откритие“. Мамка му, Чък, не ми пука за това! Иска ми се да съм сгрешил! Иска ми се цялата тази работа да се окаже сапунен мехур, след което да се върна у дома и да прекарвам времето си в градината.

— Е, аз може да имам добри новини за теб. Включихме нов сателитен приемник към телевизора ни. Убедих момчетата от комуникациите да ни оставят да се включим към руската телевизия, за да можем да гледаме вечерните им новинарски емисии. Оттам едва ли ще научим нещо значително, но затова пък ще можем да разберем накъде духа вятърът. Малко преди да дойдеш, направих проба и открих, че Иван прави филмов фестивал от всички класически филми на Сергей Айзенщайн. Довечера ще дават „Броненосецът «Потьомкин»“, след което следват всички останали. Последният е „Александър Невски“ на 30 май.

— О? Аз имам „Невски“ на видеокасета.

— Е, във видео версията са използвани оригиналните негативи, които са били прехвърлени на EMI в Лондон, и от тях са били изработени цифрови оригинали. Оригиналната музика на Прокофиев пък е била презаписана във формат „Долби“. Ние ще си направим запис на руския оригинал. Каква система е видеокасетофонът ти?

— VHS — Толанд се разсмя. — Може би в крайна сметка ще се окаже, че и в тази работа има нещо хубаво. Е, имаме ли нещо ново?

Лоу му подаде дебела папка с документи. Време беше да се залавят за работа. Толанд се настани в стола си и започна са преглежда материалите.

— Нещата изглеждат добре, другарю — докладва Алексеев. — Дисциплината между офицерите се подобри неизмеримо. Учението на 261-ви гвардейски тази сутрин премина много добре.

— А 173-ти гвардейски? — попита Главком-югозапад.

— Те ще трябва да се постараят повече, но ще бъдат готови навреме — заяви уверено Алексеев. — Офицерите ни се държат като офицери. Остава само да накараме войниците да се държат като войници. Ще разберем дали сме успели, когато започне „Прогрес“. Трябва да накараме офицерите си да се откъснат от обичайните закостенели догми и да търсят реалистични сценарии на бойни действия. Можем да използваме „Прогрес“, за да определим кои офицери не могат да се адаптират към реални бойни условия и да ги заменим с по-млади, които нямат такива проблеми. — Той седна срещу бюрото на командира си. Алексеев прецени, че не беше спал нормално точно от един месец.

— Изглеждаш уморен, Паша — каза Главком-югозапад.

— Съвсем не, другарю генерал, нямах време да се изморя. — Алексеев се засмя. — Но ако още веднъж се кача на хеликоптер, сигурно ще ми пораснат крила.

— Паша, искам да си отидеш у дома и да не се връщаш тук в продължение на двадесет и четири часа.

— Аз…

— Ако беше кон — прекъсна го генералът, — досега щеше да си умрял от изтощение. Твоят главнокомандващ ти заповядва да си починеш двадесет и четири часа. Помисли си, Павел Леонидович. Ако сега водехме бойни действия, ти щеше да бъдеш по-полезен, ако си беше отпочинал. Дори и уставът изисква това, защото последната ни война с германците ни даде един суров урок. Нуждая се от всичките ти способности, но ако се преумориш сега, то няма да струваш нищо, когато действително ми се наложи да разчитам на теб! Ще се видим утре в 16:00, за да обсъдим плана ни за нахлуването в Персийския залив. Дотогава ще си отпочинал достатъчно.

Алексеев се изправи. Шефът му беше една груба стара мечка, също като собствения му баща. И войник на войниците.

— Нека в протокола да бъде записано, че изпълнявам всички заповеди на своя главнокомандващ. — Двамата се разсмяха.

Алексеев напусна кабинета на генерала и слезе по стълбите до изхода, където го очакваше служебната му кола. Когато пристигнаха пред намиращото се на няколко преки жилище, шофьорът трябваше да събуди своя началник.

— Започни процедура по приближаване — нареди Маккафърти.

„Чикаго“ следеше кораба, откакто преди два часа дежурните по хидролокатор го бяха засекли на разстояние четиридесет и четири мили. Приближаването се извършваше само по насочване от хидролокатора и по заповед на капитана операторът не беше казал на противопожарния разчет каква е следената цел. За момента всеки контакт на повърхността се приемаше за вражески боен кораб.

— Разстояние до целта триста и петдесет ярда — докладва старпомът. — Пеленг едно-четири-две, скорост осемнадесет възела, курс две-шест-едно.

— Вдигни перископа! — заповяда Маккафърти. Бойният перископ напусна клетката си от дясната страна на постамента. Един мичман мина зад инструмента, разгъна дръжките и го насочи по указания пеленг. Мерникът се закова върху кърмата на целта.

— Пеленг засечен!

Мичманът натисна необходимия бутон и прехвърли данните за пеленга към управляващия стрелбата компютър MK-117.

— Прицел в кърмата, ъгъл двадесет спрямо десния борд.

Операторът на пулта за огневи контрол вкара данните в компютъра. Микрочиповете бързо изчислиха разстоянията и ъглите.

— Решението заредено. Огън с трети и четвърти апарат!

— Добре. — Маккафърти отстъпи назад от перископа и погледна към старпома. — Искаш ли да видиш какво убихме?

— По дяволите! — Старпомът се разсмя и прибра перископа. — Дръпни се, Ото Кречмер!

Маккафърти вдигна микрофона, който му осигуряваше свръзка с всички части на подводницата.

— Говори капитанът. Току-що приключихме упражнението по проследяване. За онези от вас, които проявяват интерес, корабът, който „потопихме“, е „Планета Ирландия“, огромен танкер с водоизместимост сто и четиридесет хиляди тона. Това е всичко. — Той върна микрофона на поставката му.

— Старпом, забележки?

— Беше твърде лесно, капитане — отвърна офицерът. — Скоростта и курсът на целта бяха постоянни. Можехме да си спестим анализа на движението, което щеше да ни спечели от четири до пет минути след захвата, но ние не търсехме постоянен, зигзагообразен курс. Според мен така трябва да се процедира при бавни цели. Общо взето, бих казал, че упражнението премина доста добре.

Маккафърти кимна утвърдително. Една бърза цел, като например ескадрен миноносец, може би щеше да се насочи право към подводницата, но в бойни условия бавните цели вероятно щяха постоянно да променят курса си.

— Не беше зле. — Маккафърти погледна към противопожарния разчет. — Добре свършена работа. Да се надяваме, че и по-нататък ще бъде все така. — Маккафърти реши, че следващия път ще накара оператора на хидролокатора да не съобщава за целта, преди тя да се приближи много близо до подводницата. След това щеше да засече колко бързо хората му щяха да се справят с такава непредвидена обстановка. Но дотогава екипажът трябваше да премине през напрегната серия от симулирани от компютър бойни ситуации.

— Вече имаме потвърждение. Това тук са акумулатори — каза Лоу и подаде сателитните снимки. На тях се виждаха няколко камиона и въпреки че каросериите на повечето бяха покрити с брезент, товарите на три от тях бяха открити и спътникът беше успял да ги фотографира. Боб забеляза огромни акумулаторни клетки с формата на вани и група моряци, които ги пренасяха по някакъв пристан.

— Кога са правени снимките? — попита Толанд.

— Преди осемнадесет часа.

— Щяха да ми свършат работа тази сутрин. Приличат ми на три „Танго“ една до друга. Това тук са десеттонни камиони. На снимката се виждат девет камиона. Направих една проверка и се оказа, че всяка празна акумулаторна клетка тежи двеста и осемнадесет килограма…

— Ле-ле. Колко такива са необходими за една подводница?

— Много! — Толанд се ухили. — Това не ни е известно с абсолютна точност. Намерих четири различни предположения, като от най-ниското до най-високото има разлика от тридесет процента. Вероятно броят им е различен за различните кораби. Колкото повече единици от даден модел се произвеждат, толкова повече се изкушаваш да промениш по нещо. Ние поне правим така. — Толанд вдигна очи от снимките. — Трябва ни по-голям достъп до такива фотографии.

— Вече е уредено. Отсега нататък сме в списъка на хората, които получават всички снимки на военноморски обекти. Какво мислиш за дейността на надводните кораби?

Толанд сви рамене. На снимките се виждаха около една дузина бойни кораби от крайцери до корвети. Навсякъде по палубите им бяха пръснати сандъци и кабели, имаше и много хора.

— От това не могат да се правят кой знае какви заключения. Не се виждат кранове, следователно не се товари нищо голямо, но, от друга страна, крановете могат да бъдат преместени. Проблемът при корабите е, че всичко, което искаш да видиш, може да бъде скрито в трюмовете им. Единственото сигурно заключение от тези снимки е, че тези кораби са закотвени един до друг. Всичко останало е само предположения. Дори и за подводниците ние само предполагаме, че акумулаторите ще бъдат качени на борда им.

— Стига, Боб — изсумтя Лоу.

— Помисли за малко, Чък — отвърна Толанд. — Те знаят какво е предназначението на нашите спътници, нали? Знаят по какви орбити се движат, знаят и точно в кой момент в коя точка в пространството се намират. Мислиш ли, че ще им бъде много трудно да ни заблудят, ако решат да го направят? Ако твоята задача беше да излъжеш спътниците и ако знаеше кога ще преминат над теб, нямаше ли да успееш да изпълниш задачата? Ние разчитаме твърде много на тези машини. Съгласен съм, че те наистина са полезни, но и те си имат своите предели. Хубаво щеше да бъде, ако можехме да си осигурим данни от човешки източник.

— Има нещо странно в това да наблюдаваш как някакъв тип излива бетон в кораб — отбеляза Флин на път за Мурманск. Никой не му беше казвал за какво служи баластът.

— Да, но това може да бъде нещо прекрасно! — възкликна придружителят им, капитан-лейтенант от съветския ВМФ. — Да можеше и вашите военноморски сили да направят същото!

Флин и Калоуей забелязаха, че малката група репортери, допуснати да наблюдават от един кей неутрализирането на първите две въоръжени с балистични ракети подводници от клас „Янки“, беше направлявана внимателно. Журналистите бяха разпределени в групи от по двама-трима, като към всяка група имаше прикрепен флотски офицер и шофьор. Това, разбира се, не беше нещо неочаквано. И двамата не можеха да повярват, че изобщо ги бяха допуснали на толкова секретна военноморска база.

— Жалко, че вашият президент не позволи на екип от американски офицери да наблюдават процедурата — продължи придружителят им.

— Да, за това съм съгласен с вас, капитане — кимна Флин. Репортажът щеше да бъде по-добър, ако американците се бяха съгласили да присъстват. В крайна сметка един шведски и един индийски офицер, нито един от които не беше подводничар, бяха наблюдавали най-отблизо процедурата, която репортерите шеговито наричаха „бетонната церемония“, след което тържествено бяха докладвали, че ракетните отделения на двете подводници наистина са били бетонирани. Флин беше засякъл времетраенето на всяка от операциите и щеше да направи няколко допълнителни проверки, когато се прибереше. Какъв беше обемът на един ракетен апарат? Какво количество бетон беше необходимо за запълването му? Колко време беше необходимо за изливането на бетона? — Въпреки това, капитане, вие трябва да се съгласите, че американците откликнаха с изключително одобрение на новата инициатива на вашата страна.

Докато траеше този разговор, Уилям Калоуей мълчеше и гледаше през прозореца. Той беше отразявал войната за Фолклендските острови и беше прекарал много време из корабостроителниците и корабите на Кралския флот, където беше наблюдавал подготвянето на плавателните съдове на Нейно Величество за мисията им на юг. Сега колата им преминаваше край кейовете и работните площи, на няколко кораба. Там нещо не беше наред, но Калоуей не можеше да определи какво точно. Флин не знаеше, че колегата му често работеше неофициално за британското разузнаване. Задачите му не бяха нещо особено — в крайна сметка той беше кореспондент, а не шпионин, — но и той като повечето журналисти беше интелигентен, наблюдателен човек, забелязващ подробности, които редакторите винаги орязваха от репортажите. Той дори не знаеше кой е резидентът на британското разузнаване в Москва, но можеше да съобщи за съмнението си на един приятел от Посолството на Нейно Величество. После данните щяха да бъдат предадени на съответния човек.

— Е, какво мисли нашият английски приятел за съветските корабостроителници? — попита капитанът с широка усмивка.

— Много по-модерни са от нашите — отговори Калоуей. — А и предполагам, че във вашите няма профсъюзи.

Офицерът се разсмя.

— В Съветския съюз няма нужда от профсъюзи. Тук работниците вече притежават всичко. — И двамата журналисти забелязаха, че капитанът цитира съвсем точно стандартната партийна линия. Разбира се.

— Вие подводничар ли сте? — попита англичанинът.

— Не! — възкликна капитанът. Последва сърдечен смях. Флин си помисли, че когато руснаците решат да се посмеят, го правят доста убедително. — Аз съм роден в степите и обичам синьото небе и широките равнини. Уважавам много другарите си подводничари, но нямам желание да бъда един от тях.

— Нито пък аз, капитане — съгласи се Калоуей. — Ние, възрастните британци, си обичаме градините и парковете. На какъв кораб служите?

— В момента работя на сушата, но последният ми кораб беше ледоразбивачът „Леонид Брежнев“. С него правехме някои проучвания и разчиствахме морските търговски пътища от Арктическия бряг до Тихия океан.

— Това трябва да е тежка работа — каза Калоуей. — И сигурно е опасна. — „Продължавай да говориш, приятел“, помисли си той.

— Работата изисква голяма концентрация, но ние руснаците сме свикнали със студа и леда. За нас е чест да помагаме за икономическия растеж на родината си.

— Аз не ставам за моряк — продължи Калоуей. Той видя как Флин го гледа с любопитство, сякаш му казваше: „Не ставаш, друг път…“ — Работата е твърде много дори когато си в пристанището. Като днес например. В корабостроителниците ви винаги ли е така оживено?

— О, днес изобщо не е оживено — отвърна капитанът, без дори да се замисли.

Репортерът на Ройтер кимна. По палубите на корабите имаше инструменти и сандъци, но не се виждаха признаци на усилена работа. Наоколо имаше съвсем малко хора. Много от крановете стояха неподвижно. Но палубите бяха затрупани, сякаш… Той погледна часовника си. Три и половина следобед. Работният ден не беше свършил.

— Днес е голям ден за отслабването на напрежението между Изтока и Запада — каза той, за да не издаде мислите си. — Пат и аз ще имаме материал за страхотен репортаж.

— Това е добре — усмихна се отново капитанът. — Бреме е да получим истински мир.

След четиричасов полет със самолета на „Аерофлот“, чиито седалки вероятно бяха измислени от Светите инквизитори на Торквемада, двамата журналисти кацнаха в Москва. Те отидоха до паркираната на летището кола на Флин и се качиха в нея. Калоуей все още не можеше да се справя с механичните повреди на своя автомобил и постоянно се оплакваше, че си беше купил съветска кола, вместо да докара своя „Морис“. Дяволски трудно му било да си намира резервни части.

— Хубав материал събрахме днес, а, Патрик?

— И още как. Само че ми се иска да имахме и една-две снимчици. — Руснаците бяха обещали да им осигурят снимки на „бетонната церемония“, направени от „Совфото“.

— Какво мислиш за корабостроителницата?

— Доста е големичка. Веднъж бях в корабостроителницата на Норфолк за един ден. На мен всички подобни съоръжения ми се струват еднакви.

Калоуей кимна замислено. „Корабостроителниците наистина си приличат — помисли си той, но защо «Полярний» ми се стори странна?“ Дали пък това не беше просто плод на подозрителния му репортерски мозък? Вечният въпрос, който си задаваха всички журналисти, беше какво крие събеседникът им. От друга страна, Съветите никога не го бяха допускали до своя военноморска база, а това беше третата му акредитация в Москва. Калоуей и преди беше ходил в Мурманск, за да разговаря с кмета на града за влиянието на персонала на базата върху градската администрация. Навсякъде по улиците на Мурманск можеха да се видят униформени военни, но кметът се беше опитал да избегне въпроса с думите: „В Мурманск няма части на военноморския флот.“ Това беше типично руски отговор на неудобен въпрос… но днес руснаците бяха оставили цяла дузина западни репортери да обиколят една от най-секретните им бази. Следователно те не криеха нищо. А може би криеха? Калоуей реши, че щом предадеше репортажа си, щеше да отиде да изпие едно бренди с приятеля си от посолството. И без това тази вечер там щеше да има някакъв купон.

Малко след девет часа той пристигна в посолството, което се намираше на крайбрежната улица „Морис Торес“, на брега срещу стените на Кремъл. От едно брендитата станаха четири и на четвъртото кореспондентът разглеждаше карта на базата и използваше тренираната си памет, за да опише какво и къде беше видял. След един час данните бяха кодирани и изпратени в Лондон.