Операция „Червена буря“

Глава двадесет и пета Преходи

Групата излезе от полянката и навлезе в територията, която на картата беше отбелязана като пустееща земя. През първия километър вървяха по равен терен, но след това започна катеренето по Глимсбреккур, скалисто възвишение с височина двеста и десет метра. „Странно е колко бързо краката свикват с равното“ — помисли си Едуардс. Дъждът си валеше все така силно и полумракът, в който се движеха, ги принуждаваше да се движат бавно. Много от скалите, по които трябваше да стъпват, бяха неустойчиви и всяка грешна стъпка можеше да се окаже фатална. Глезените ги боляха от постоянните изкривявания по неравната земя и здраво вързаните им кубинки вече не помагаха кой знае колко.

След шест дни ходене из пущинаците Едуардс и хората му вече започваха да разбират какво значи умора. При всяка стъпка коленете им се огъваха с един-два сантиметра повече от необходимото, което правеше следващата стъпка още по-трудна. Ремъците на раниците им се впиваха безмилостно в раменете. Ръцете им бяха изморени от тежестта на оръжията и постоянното оправяне на снаряжението. Вратовете ги боляха и оглеждането нагоре и встрани за вероятна засада ставаше с огромни усилия.

Първото хубаво нещо, което им се бе случило, беше, че отблясъците на огъня от запалената къща вече се бяха скрили зад някакъв хребет. Все още не се виждаха хеликоптери и автомобили, отправили се да проверят каква е причината за пожара. Това наистина беше добре, но колко щеше да продължи? След колко време щеше да бъде открита липсата на съветския патрул? Този въпрос си задаваха всички от малката група.

Всички, с изключение на Вигдис. Едуардс вървеше на няколко метра пред нея, вслушваше се в дишането й, искаше му се да й каже нещо, но не знаеше какво. Дали беше постъпил правилно? Какво беше извършил — убийство, задоволяване на лична потребност или раздаване на правосъдие? Дали това имаше някакво значение? Въпросите бяха толкова много, но той си наложи да не мисли за тях. Оцеляването на групата му беше единственото нещо, което имаше значение в момента.

— Да си починем — каза той. — Десет минути.

Сержант Смит се огледа, за да види къде са останалите, след което седна до офицера.

— Добре се справихме, лейтенант. Според мен през последните два часа сме изминали четири, може би пет мили. Мисля, че можем да намалим малко темпото.

Лейтенантът се усмихна вяло.

— А не искаш ли да спрем тук и да си построим къща?

Смит се разсмя в полумрака.

— Чух това, шкипер.

Лейтенантът разгледа картата, оглеждайки се наоколо, за да види доколко точно отговарят данните върху нея на действителността.

— Какво ще кажеш да заобиколим това тресавище отляво? Картата показва, че тук се намира водопадът Скулафос. Прилича ми на хубав дълбок каньон. Може да ни излезе късметът и да намерим някоя пещера или нещо такова. Ако не стане, каньонът поне е дълбок и хеликоптерите няма да могат да ни открият в него, а ще можем да използваме и прикритието на сенките. Пет часа?

— Горе-долу толкова — съгласи се Смит. — Има ли пътища за пресичане?

— Никакви, с изключение на пътеките.

— Харесва ми. — Сержантът се обърна към момичето, което ги наблюдаваше безмълвно, опряло гръб в някаква скала. — Как сте, мадам? — попита я нежно той.

— Уморена. — Едуардс си помисли, че гласът й издаваше нещо повече от умора, в него нямаше никакви емоции, абсолютно никакви. Лейтенантът не знаеше дали това беше добре или не. Как трябваше да се постъпва с жертвите на тежки престъпления? Родителите на Вигдис бяха убити пред очите й, а самата тя бе изнасилена брутално. Какви ли мисли минаваха през главата й в този момент? Едуардс реши, че най-правилно ще бъде да се опита да я накара да не мисли за преживяното.

— Познавате ли местността? — попита я той.

— Моят баща лови риба тук. Аз идвам с него много пъти. — Тя отпусна глава назад и лицето й се скри в сенките. Гласът й затихна и тя избухна в ридания.

На Едуардс му се искаше да я прегърне и да й каже, че вече всичко е наред, но той се страхуваше, че това можеше да влоши състоянието й още повече. Пък и кой ли би повярвал, че всичко наистина е наред в този момент?

— Как сме с храната, сержант?

— Имаме консерви за около четири дни. Доста основно претърсих къщата, сър — прошепна Смит. — Взех чифт въдици и малко стръв. Ако не бързаме, ще можем да си осигурим достатъчно храна. Наоколо има много подходящи за риболов потоци, може би някои от тях се намират на мястото, към което сме се отправили. Сьомга и пъстърва. Аз лично никога не съм можел да си позволя да ловя риба в тази страна, но съм чувал, че риболовът тук е нещо страхотно. Не казахте ли, че баща ви е рибар?

— Ловец на раци, но това няма значение. Каза, че не си можел да си позволиш…

— Лейтенант, таксата за един ден риболов тук е двеста долара — обясни Смит. — Трудно мога да си позволя да я платя със сержантската си заплата, нали? Но щом таксата е толкова висока, тогава във водата трябва да има адски много риба, не съм ли прав?

— Звучи ми приемливо — съгласи се Едуардс. — Време е да тръгваме. Когато стигнем до онази планина, ще полегнем да си починем малко.

— Ще пия за това, шкипер. Може да закъснеем…

— Майната му! Значи просто ще закъснеем. Правилата току-що се промениха. Иван вероятно ни търси, така че отсега нататък ще се движим по-бавно. Ако на нашите приятели от другия край на тази радиостанция това не им харесва, толкова по-зле за тях. Може да не стигнем до указаното място навреме, но все пак ще стигнем.

— Разбрано, шкипер. Гарсия! Мини отпред. Роджърс, покривай задния вход. Още пет часа, пехотинци, и след това ще се наспим.

Водните пръски щипеха лицето му и на Морис му ставаше приятно от това. Конвоят от натоварени с баласт кораби навлизаше право в средата на вятър със скорост четиридесет възела. Океанът представляваше грозна тъмнозелена маса, нашарена от белите гребени на вълните, от които се откъсваха капчици морска вода и се понасяха хоризонтално във въздуха. Фрегатата се изкачваше по стръмните триметрови вълни и се хвърляше отново надолу. Това продължаваше вече шест часа. Движението на кораба беше грубо. Ефектът от всяко забиване на носа му надолу наподобяваше рязкото натискане на спирачките на лек автомобил. Някои от матросите се държаха за преградите, а други стояха с широко разтворени крака, за да компенсират клатушкането. Намиращите се на открито членове на екипажа бяха облекли спасителни жилетки и мушами с качулки. Някои от по-младите матроси обикновено имаха проблеми в такива ситуации — дори и професионалните моряци не обичаха време като това, — но сега повечето от тях спяха. „Фарис“ беше преминал към плаване при нормалния режим на Състояние-3, което позволяваше на екипажа да навакса пропуснатите часове за почивка.

В такова лошо време бойните действия бяха почти невъзможни. Подводниците като цяло представляваха платформа с един сензор и откриваха целите си с помощта на хидролокатор. Шумът от бурята заглушаваше емитираните от корабите шумове, за които следяха подводните лодки. Някой агресивен капитан на подводница можеше да се опита да излезе на перископна дълбочина, за да използва търсещия си радар, но така рискуваше обръщане напречно на вятъра и временна загуба на управлението на подводницата — нещо, на което никой офицер от екипажа на атомна подводна лодка не гледаше с добро око. За да открие някой кораб в такова време, подводницата трябваше буквално да се сблъска с него, а шансовете това да стане бяха малки. Нападението по въздух също не представляваше голяма опасност в момента. Развълнуваната водна повърхност със сигурност щеше да обърка търсещите глави на съветските ракети.

Монтираният на носа на фрегатата хидролокатор беше напълно безполезен. Движението на кораба го караше да описва шестметрови дъги и понякога го изваждаше изцяло от водата. Буксирният хидролокатор се влачеше в спокойните води на неколкостотин фута под водната повърхност и теоретично можеше да функционира доста добре. На практика обаче и той беше безполезен при тези метеорологични условия, защото подводниците трябваше да се движат с много висока скорост, за да може сигнатурата им да се открои измежду останалите шумове. Дори ако това станеше, влизането в бой с целта не беше проста работа. Хеликоптерът се намираше на палубата и може би щеше да успее да излети, но приземяването му в такова време беше абсолютно невъзможно. За да бъде застрашена от фрегатата, подводницата трябваше да се намира в обсега на ASROC торпедата — пет мили, — но вероятността за това беше твърде малка. Морис винаги можеше да повика един от двата P-3 „Орион“, които придружаваха конвоя, но не завиждаше на екипажите на самолетите, които летяха през облаците на височина по-малко от хиляда фута.

Бурята означаваше временно прекратяване на бойните действия и възможност за почивка и на двете страни преди започването на следващия рунд. Руснаците можеха да бъдат по-спокойни. Самолетите им с голям радиус на действие щяха да бъдат приземени за толкова необходимата поддръжка, а подводниците им, които кръстосваха океана на четиристотин фута под повърхността, можеха да си позволят да носят спокойно вахтата в хидролокаторното.

— Кафе, шкипер? — Боцман Кларк излезе от лоцманската кабина, в ръка с чаша, захлупена с чинийка, за да не влиза морска вода в нея.

— Благодаря. — Морис взе чашата и изпи половината от съдържанието й. — Как се справя екипажът?

— Твърде са изморени, за да мърморят, сър. — Кларк се разсмя. — Спят като пеленачета. Колко ще продължи всичко това, капитане?

— Още дванадесет часа, след което би трябвало да се проясни. След него идва област на високо атмосферно налягане. — Дългосрочната метеорологична прогноза от Норфолк беше получена току-що. Бурята се движеше на север и през следващите две седмици трябваше да преобладава слънчево време. Чудесно.

Боцманът се наведе през борда, за да види какво е състоянието на инсталациите на предната палуба. При всяка трета или четвърта вълна „Фарис“ забиваше рязко носа си надолу и понякога при това движение вълните прехвърляха носа и се блъскаха в предметите по палубата. Задължение на боцмана беше да се погрижи за поправката на повредените предмети. Подобно на повечето фрегати от клас 1052, дислоцирани в бурния Атлантически океан, по време на последния основен ремонт „Фарис“ също бе получил стрингери и по-голяма височина на носа. Те намаляваха, но не можеха да предотвратят проблема, с който моряците се бяха сблъскали още в най-дълбока древност — ако не се отнасяш към морето с уважението, което изисква от теб, то ще се опита да те убие. Опитното око на Кларк забеляза стотици подробности, преди боцманът да се обърне назад.

— Изглежда, че този път няма да имаме проблеми.

— По дяволите, искам да е все така, докато се приберем — каза Морис, след като допи кафето си. — Когато бурята утихне, ще ни се наложи да заобикаляме доста търговци.

Кларк кимна в знак на съгласие. Задържането на определената позиция не беше много лесно в такова време.

— Дотук добре, капитане. Все още нищо голямо не се е откъснало от палубата.

— А опашката?

— Няма проблем, сър. Един матрос я наглежда постоянно. Би трябвало да издържи, освен ако не ни се наложи да увеличим скоростта. — И двамата знаеха, че това няма да им се наложи. Фрегатата се движеше с десет възела и не можеше да развие много по-голяма скорост в такива условия независимо от причината. — Отивам на кърмата, сър.

— Добре. Горе главата. — Морис погледна нагоре, за да се увери, че вахтените му са все още нащрек. Независимо от всички вероятности, те все още се намираха в опасност. Множество опасности.

— Андоя. В крайна сметка, те не са се движили към Бодо — каза Толанд, докато разглеждаше спътниковите снимки на Норвегия.

— С какви наземни сили разполагат според теб? — попита капитанът на групата.

— Поне с една бригада. Може би с намалена дивизия. Тук се виждат много верижни машини, а и много зенитно-ракетни установки. Вече са започнали да разполагат изтребители на пистите. След тях ще дойдат и бомбардировачите… всъщност те може вече да са там. Тези снимки са отпреди три часа. — Съветската военноморска формация вече се беше отправила обратно към полуостров Кола. Сега тя щеше да бъде защитена и по въздуха. Боб се запита какво ли се беше случило с норвежкия полк, който трябваше да се намира в базата в Андоя.

— Оттам техните леки бомбардировачи „Блайндър“ могат лесно да стигнат до нас. Копелетата се движат на висока свръхзвукова скорост и ще бъде дяволски трудно да ги прехванем. — Руснаците провеждаха систематични нападения срещу радарните станции на RAF, разположени по шотландския бряг. Някои от нападенията бяха извършвани с ракети въздух-земя, а други — с изстрелвани от подводници крилати ракети. Веднъж руснаците бяха нападнали с изтребител-бомбардировачи с масивна подкрепа от самолети за радиолокационно подавяне, но това им бе струвало скъпо. Изтребителите „Торнадо“ на RAF бяха свалили половината от нападателите, повечето от тях по време на обратния им полет. Двумоторните бомбардировачи „Блайндър“ можеха да хвърлят тежките си бомбени товари след бърз полет на малка височина. „Вероятно това е причината руснаците да са искали да завземат Андоя“, помисли си Толанд. Базата беше идеална за техните цели. Базата лесно можеше да получи подкрепа от съветските северни бази и се намираше на такова разстояние, че британските изтребител-бомбардировачи не можеха да я атакуват без съпровод от голям брой въздушни танкери.

— Можем да стигнем дотам — каза Боб, — но това означава, че ще трябва да натоварим половината от щурмовите си „птички“ с резервни резервоари.

— Няма начин. Никога няма да получим разрешение да използваме резервите си за подобна операция. — Капитанът на групата поклати глава.

— Тогава трябва да засилим патрулите си над Фарьорските острови, което пък ще попречи на атаките ни срещу Исландия. — Толанд огледа седящите около масата. — Не е ли страхотно как от различните парчета се получава един цялостен план? Как можем да отнемем инициативата от тези копелета? Ние играем играта по техните правила. Реагираме на техните действия, вместо да правим онова, което искаме да направим. Точно по този начин се губи една война, господа. Иван е приземил своите Ту-22 заради бурята, която вилнее в централната част на Атлантическия океан. Утре те отново ще бъдат във въздуха след цял ден почивка и ще се насочат отново срещу нашите конвои. Ако не можем да ударим Андоя и не можем да направим кой знае какво срещу Исландия, какво, по дяволите, ще правим тогава? Ще си седим тук и ще се чудим как да защитим Шотландия ли?

— Ако позволим на Иван да установи въздушно превъзходство над нас…

— Ако Иван може необезпокоявано да унищожава конвоите ни, ние ще загубим шибаната война! — прекъсна го Толанд.

— Вярно. Напълно си прав, Боб. Проблемът е как да ударим техните бомбардировачи. Те, изглежда, летят точно над Исландия. Добре, ние знаем маршрута им, но той е защитен от техните МиГ-ове, синко. В крайна сметка ще стане така, че ще изпратим изтребители да се сражават с изтребители.

— Значи ще трябва да опитаме нещо косвено. Ще ударим въздушните танкери, които използват за презареждане.

Присъстващите пилоти и двама оперативни командири на ескадрили слушаха безмълвно разговора на двамата разузнавачи.

— И как, по дяволите, ще ги открием? — попита един от тях сега.

— Да не мислите, че могат да заредят тридесет бомбардировача, без поне малко да използват радиовръзките си? — попита в отговор Толанд. — Подслушвал съм съветски операции по презареждане във въздуха по спътникова връзка и знам, че те говорят помежду си. Да предположим, че изпратим там една разузнавателна „птичка“ и тя открие мястото на презареждането. Защо тогава да не поставим няколко F-14 по обратния им маршрут?

— Да ги ударим, след като презаредят… — замисли се летецът.

— Това няма да се отрази върху днешното им нападение, но ще има ефект на следващия ден. Ако успеем дори веднъж, Иван ще трябва да промени оперативния си модел и може би да изпрати изтребители за охрана на бомбардировачите и танкерите си. В най-лошия случай руснаците вече ще реагират на нашите действия, а не обратното.

— И може би ще намалят нападенията срещу нас — продължи капитанът на групата. — Добре, нека да обмислим всичко това.

От картата не можеше да се разбере колко труден щеше да бъде този преход. Река Скула беше дълбала поредица от дефилета в продължение на векове. Сега беше придошла, а от водите на водопада се издигаше облак дребни пръски, над който се извиваше дъга. Това ядоса Едуардс. Той харесваше дъгата, но тя означаваше, че скалите, по които групата трябваше да се спуска, ще бъдат мокри и хлъзгави. Едуардс прецени, че трябваше да изминат около шестдесет метра надолу, преди да стигнат до гранитните канари в подножието. Погледнато отгоре, разстоянието изглеждаше много по-голямо.

— Занимавали ли сте се с алпинизъм, лейтенант? — попита го сержантът.

— Никога. А ти?

— Да, само че нас ни обучаваха повече в изкачването, отколкото в слизането. Това тук трябва да бъде по-лесно. Не се притеснявайте твърде много от подхлъзване. Кубинките имат доста добро сцепление. Само гледайте да стъпвате върху стабилни опори, става ли? И не бързайте. Нека Гарсия да тръгне пръв. Това място вече започва да ми харесва, шкипер. Виждате ли онзи вир под водопада? Там има риба и не мисля, че някой може да ни забележи в тази дупка.

— Добре, ти наглеждай дамата.

— Добре. Гарсия, тръгвай напред. Роджърс, покривай ни. — Смит преметна автомата си на рамо и се приближи до Вигдис. — Ще можете ли да се справите, мадам? — каза той, подавайки й ръка.

— Била съм тук и преди. — Тя почти се усмихна, докато не си спомни кой я беше водил на това място. Ръката на сержанта остана да виси във въздуха.

— Това е добре, госпожице Вигдис. Може би ще можете да ни научите на някои неща. А сега внимавайте.

Слизането щеше да бъде доста лесно, ако не бяха тежките раници. Всеки от мъжете носеше по двадесет и пет килограма на гърба си. Допълнителното тегло и умората влияеха върху равновесието им и отдалеч морските пехотинци приличаха на стари бабички, пресичащи заледена улица. Склонът се спускаше надолу под ъгъл петдесет градуса, като на места беше почти отвесен. По него имаше утъпкани пътеки, вероятно от сърни, каквито наоколо имаше в изобилие. За първи път умората се оказа полезна за групата. Ако бяха отпочинали добре, мъжете може би щяха да се опитат да се спуснат по-бързо, но сега всеки от тях беше на края на силите си и се страхуваше от слабостта си повече, отколкото от скалите. Спускането им отне повече от един час, но те успяха да стъпят в подножието на водопада само с одрасквания по ръцете и леки натъртвания.

Гарсия прекоси реката откъм източния й бряг, където стената на каньона беше по-стръмна и групата се установи на лагер на една скалиста площадка на три метра над водата. Едуардс погледна часовника си. Бяха се движили почти непрекъснато в продължение на повече от два дни. Петдесет и шест часа. Всеки си намери място под сенките.

Първата им работа беше да се нахранят. Лейтенантът изяде една консерва, без да поглежда какво е съдържанието й. Оригванията му бяха с вкус на риба. Смит остави двамата редници да се наспят първи и даде своя спален чувал на Вигдис. Момичето заспа почти толкова бързо, колкото и войниците. Сержантът направи бърз оглед на местността. Едуардс го наблюдаваше с удивление и не можеше да повярва, че Смит все още имаше сили да направи каквото и да било.

— Мястото е добро, шкипер — обяви най-сетне сержантът, като се отпусна на земята до офицера. — Ще запалите ли?

— Не пуша. Мислех, че си свършил цигарите.

— Така беше. Бащата на дамата се оказа пушач и аз взех няколко пакета от неговите. — Смит запали цигара без филтър със запалка „Зипо“, украсена с емблемата на Корпуса на морската пехота и вдъхна дълбоко. — Господи, това е страхотно!

— Мисля, че можем да останем да си починем тук един ден.

— Звучи ми добре. — Смит се облегна назад. — Доста добре се справихте, лейтенант.

— В Академията на ВВС тичах. Десет хиляди метра, няколко маратона, такива неща.

Смит го погледна с изненада.

— Да не искате да ми кажете, че съм се опитвал да забия в земята някакъв проклет бегач на дълги разстояния?

— Ти успя да забиеш един маратонец в шибаната земя. — Едуардс разтри раменете си. Дали болката от ремъците на раницата му щеше да изчезне някога? Имаше чувството, че някой беше го бил с бейзболна бухалка по краката. Лейтенантът се облегна назад и мислено нареди на всяко мускулче в тялото си да се отпусне. Скалистата земя не беше най-удобното място за отпускане, но той нямаше достатъчно сили, за да стане и да потърси по-добро. Едуардс се сети за нещо. — Не трябва ли някой да остане на пост?

— Мислих по този въпрос — отвърна Смит. Той лежеше по гръб, захлупил каската си върху очите. — Според мен този път можем да направим изключение и да минем без постове. Можем да бъдем открити само ако някой хеликоптер прелети точно над главите ни. Най-близкият път се намира на десет мили оттук. Майната му. Какво ще кажете, шкипер?

Едуардс не чу въпроса.

— Готов ли сте за път, Иван Михайлович? — попита Алексеев.

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Главком-запад е изчезнал. Бил е на път от Трета ударна армия за щабквартирата си на предния фронт, но не е пристигнал там. Смята се, че може да е загинал при въздушно нападение. Ние поемаме неговите функции.

— Просто така ли?

— Съвсем не — отвърна ядосано Алексеев. — Цели тридесет и шест часа са им били необходими, за да решат, че той вероятно е мъртъв! Този маниак просто освободил от длъжност командващия Трета ударна и изчезнал, а заместникът му не знаел какво да прави. Плануваната ни атака изобщо не започнала, а шибаните германци контраатакували, докато нашите войски чакали заповеди! — Алексеев поклати глава и продължи с по-спокоен глас. — Е, сега кампанията ще бъде ръководена от войници, а не от някакъв си политически благонадежден курвар.

Сергетов отново забеляза пуританската жилка на началника си. Това беше едно от малкото неща, които съвпадаха съвсем точно с партийната линия.

— Каква е мисията ни? — попита капитанът.

— Ние с вас ще обиколим дивизиите на предния фронт, за да си изясним обстановката, преди генералът да поеме командния пост. Съжалявам, Иван Михайлович, страхувам се, че това не е безопасната служба, която бях обещал на баща ви.

— Освен арабски, говоря добре и английски — отвърна младежът. Алексеев беше проверил това, преди да подпише заповедта за прехвърляне. Преди да напусне армията, подмамен от изгледите за добър живот в партийния апарат, капитан Сергетов бе показал качества на добър ротен командир. — Кога тръгваме?

— Отлитаме след два часа.

— Посред бял ден? — Капитанът беше изненадан.

— Изглежда, че през деня е по-безопасно да се пътува по въздух. НАТО твърди, че има въздушно превъзходство през нощта. Нашите ВВС твърдят обратното, но ни карат да летим през деня. Сам си направете заключенията, другарю капитан.

Един транспортен самолет C-5A чакаше пред хангара си. В огромното помещение имаше екип от четиридесет души — половината — офицери в униформи на ВМФ, другата: цивилни в комбинезони с емблемата на „Дженерал Дайнамикс“, които работеха по ракети „Томахоук“. Едната група сваляше масивните бойни глави на ракетите и ги заменяше с нещо друго. Задачата на втората група беше много по-трудна — подмяна на системите за насочване на ракетите. Този екип сваляше обичайните електронни пакети за противокорабна борба и ги заменяше със системи за разпознаване на терена, за които хората от групата знаеха, че се използват само при ракети с ядрени бойни глави, предназначени за поразяване на наземни цели. Новите насочващи системи бяха току-що излезли от завода и трябваше да се проверят и калиброват — една твърде деликатна операция. Въпреки че годността на системите беше гарантирана от производителя, обичайните за мирно време процедури не се прилагаха в този момент и бяха заменени от спешност, която всички в екипа чувстваха, но причината за която не беше известна никому. Мисията беше абсолютно секретна.

Чувствителни електронни уреди изпращаха информация към системите за насочване и операторите разглеждаха подадените от бордовите компютри команди на външни монитори. Броят на хората в екипа позволяваше едновременна проверка на само три ракети, като всяка проверка отнемаше малко повече от час. От време на време някой от екипа вдигаше глава и поглеждаше към чакащия транспортен самолет, чийто екипаж се разхождаше край него между две посещения в метеорологичната служба. След провеждане на тестовете всяка ракета получаваше по една бележка с химически молив точно до кодовата буква F върху бойната й глава, след което подобното на торпедо оръжие внимателно биваше поставяно в пусковия си контейнер. Почти една трета от насочващите системи бяха бракувани и подменени. Едва няколко от тях не бяха издържали всички тестове, а проблемите с останалите не бяха съществени, но все пак достатъчно сериозни, за да изискат подмяна, а не поправка. Техниците и инженерите от „Дженерал Дайнамикс“ се зачудиха защо стана така. Каква цел изискваше толкова голяма точност? Цялата работа отне двадесет и седем часа, с шест повече от предвиденото. Близо половината от хората в хангара се качиха на самолета, който излетя двадесет минути по-късно и се отправи към Европа. Пътниците спяха в обърнатите назад седалки, твърде уморени, за да мислят за опасностите, които ги очакваха на местоназначението им, където и да беше то.

Едуардс скочи, без дори да знае защо. Смит и неговите пехотинци бяха още по-бързи и вече бяха на крак и се втурнаха към прикритие зад скалите, сграбчили оръжията си в ръце. Очите им оглеждаха скалистия ръб на малкия каньон, а Вигдис продължаваше да пищи. Едуардс остави автомата си и се приближи до нея.

Автоматичната реакция на пехотинците бе да си помислят, че момичето пищи, защото е забелязало някаква опасност. Едуардс инстинктивно разбра, че това не бе така. Очите на Вигдис гледаха безизразно към голите скали на няколко метра от нея, а ръцете й стискаха здраво одеялото. Когато лейтенантът приближи, тя вече беше спряла да пищи. Този път Едуардс изобщо не се замисли. Той обви ръце около раменете й и притисна главата й към своята.

— В безопасност си, Вигдис, в безопасност си.

— Семейството ми — каза тя, опитвайки се да си поеме дъх. — Те убиват семейството ми. После…

— Да, но ти си жива.

— Войниците, те… — Момичето очевидно беше разкопчало дрехите си, за да й бъде по-удобно. Сега тя се отдръпна от Едуардс и се закопча догоре. Лейтенантът обви спалния чувал около нея, като внимаваше да държи ръцете си далеч от дрехите й.

— Те повече няма да те наранят. Спомни си всичко, което се случи. Те повече няма да те наранят.

Тя го погледна в очите. Той не знаеше какво да мисли за изражението й. Болката и мъката бяха очевидни, но в погледа й се виждаха и други чувства, а Едуардс не познаваше това момиче толкова добре, че да ги разбере.

— Онзи, който уби семейството ми. Ти… ти го уби.

Едуардс кимна.

— Те всички са мъртви. Не могат да те наранят.

— Да. — Вигдис погледна към земята.

— Добре ли сте? — попита Смит.

— Да — отвърна лейтенантът. — Дамата сънува… лош сън.

— Те ще се върнат — каза тя. — Те ще се върнат отново.

— Мадам, те никога няма да се върнат, за да ви наранят. — Смит стисна ръката й през спалния чувал. — Ние ще ви защитим. Никой няма да ви нарани, докато сте с нас. Разбирате ли ме?

Момичето кимна отсечено няколко пъти.

— Добре, госпожице Вигдис, защо сега не се опитате да поспите малко? Никой няма да ви нарани, докато сме тук. Ако имате нужда от нас, можете да ни повикате.

Смит се отдалечи. Едуардс се надигна, но момичето извади ръката си от чувала и го хвана за предмишницата.

— Моля те, не си отивай. Аз… аз страхува, страхува да бъде сама.

— Добре. Ще остана с теб. Легни и се наспи.

Пет минути по-късно очите й се затвориха и дишането й се успокои. Едуардс се опита да не я гледа. Какво ли щеше да си помисли тя, ако внезапно се събудеше и видеше как я гледа? „А и сигурно ще бъде права да си го помисли“ — призна си Едуардс. Ако я беше срещнал в Офицерския клуб в Кефлавик преди две седмици… той беше млад, необвързан мъж, а тя очевидно беше млада, необвързана жена. След второто питие сигурно щеше да мисли само как да я заведе в квартирата си. Малко тиха музика. Колко красива би изглеждала тя, докато се измъква от дрехите си на фона на влизащата през щорите мека светлина. Вместо това той я бе срещнал чисто гола, с наранено тяло. Сега това му се струваше толкова странно. Едуардс просто знаеше, че ако някой друг мъж се опиташе да я докосне, той щеше да го убие, без да се замисля. Лейтенантът не можеше да си представи какво ли щеше да бъде, ако самият той се опиташе да свали момичето — единствената вероятна мисъл, която би му минала през главата, ако я беше срещнал на улицата. „Какво ли щеше да стане, ако не бях решил да вляза в дома й — чудеше се той. — Сега тя щеше да лежи мъртва до родителите си. Вероятно някой щеше да открие труповете им след няколко дни… както намериха Сенди.“ Едуардс знаеше, че точно това беше истинската причина да убие съветския лейтенант и да се наслаждава на бавното му отпътуване за ада. Жалко, че никой не беше сметнал за подходящо това да бъде извършено с…

Смит му махна с ръка. Едуардс стана тихо и отиде при сержанта.

— Оставих Гарсия на пост. Мисля, че в крайна сметка трябва да си останем морски пехотинци. Ако тревогата беше истинска, досега всички щяхме да бъдем мъртви, лейтенант.

— Още сме твърде уморени, за да продължим пътя си.

— Тъй вярно, сър. Добре ли е дамата?

— Тя преживява труден момент. Когато се събуди… по дяволите, не знам. Страхувам се, че може да откачи, докато е с нас.

— Може би. — Смит запали цигара. — Тя е млада. Може би ще се оправи, ако й дадем възможност.

— Да й дадем някаква работа?

— Да върши същото, което правим и ние, шкипер. По-добре е вие да се занимавате с мисленето.

Едуардс погледна часовника си. Беше успял да поспи шест часа, преди да се случи всичко това. Краката му все още бяха изтръпнали, но като цяло той се чувстваше по-добре, отколкото си беше представял, че ще бъде. Лейтенантът знаеше, че това е просто илюзия. Трябваха му поне още четири часа почивка и добра храна, за да бъде в състояние да тръгне отново на път.

— Няма да тръгнем преди единадесет. Искам всички да поспят още малко и да се нахранят добре, преди да напуснем това място.

— Добра идея. Кога ще направите връзка?

— Трябваше да го направя отдавна, но нямах желание да се катеря по проклетите скали.

— Лейтенант, аз съм само един тъп мърморко, но вместо да се качвате горе, защо просто не отидете на половин миля надолу по течението? Оттам би трябвало да можете да се свържете със спътника, нали?

Едуардс се обърна и погледна на север. Ако отидеше толкова далеч, това щеше да намали ъгъла към спътника, което щеше да стане и ако се изкачеше по скалите. „Защо не се сетих за това? Защото, като всеки добър випускник на Академията на ВВС, ти също си мислеше за горе и долу, без да се сещаш, че има и встрани.“ Лейтенантът ядосано поклати глава, забелязвайки лукавата усмивка на сержанта, след което вдигна раницата с предавателя и се отправи надолу по скалистото дъно на каньона.

— Много закъсня, Хрътка — каза Кучкарник. — Повтори какво става при вас.

— Тук е пълен ужас, Кучкарник. Натъкнахме се на съветски патрул. — На Едуардс му бяха необходими две минути, за да обясни какво се бе случило.

— Да не си си изгубил проклетия мозък, Хрътка? Заповедите ви бяха да избягвате, повтарям, да избягвате контакт с врага. Откъде си сигурен, че някой не знае къде се намирате в момента? Край!

— Те всички са мъртви. Блъснахме автомобила им в една пропаст и го подпалихме. Инсценирахме катастрофа също като по телевизията. Всичко свърши, Кучкарник. Няма смисъл да се тревожиш за това сега. Намираме се на десет километра от мястото на срещата с руснаците. Оставил съм хората си да си починат до края на деня и довечера ще продължим да се движим на север. Може да ни отнеме повече време, отколкото мислехме първоначално. Теренът е много труден за ходене, но ние ще се опитаме да направим всичко възможно, за да стигнем навреме. Няма нищо друго за отбелязване. От мястото, на което се намираме, не се вижда почти нищо.

— Много добре. Заповедите остават същите и моля те, повече не се прави на добрия рицар. Потвърди.

— Прието. Край. — Едуардс се усмихна на себе си, докато прибираше предавателя в раницата. Когато се върна при другите, той забеляза, че Вигдис се размърдва в съня си. Лейтенантът легна до момичето, като внимаваше да остане на няколко фута от нея.

— Шибан каубой! Сигурно си мисли, че е Джон Уейн, който спасява заселници от ръцете на шибаните индианци!

— Ние не сме били там — каза мъжът с превръзката на окото. Той прокара пръст по превръзката си. — Погрешно е да се съди за един човек, който се намира на хиляда мили от теб. Той е бил там и е видял какво се е случило. Въпросът, който изниква веднага, е какво ни казва това за войниците на Иван?

— Руснаците никога не са се отнасяли добре с цивилните — посочи първият.

— Съветските въздушнодесантни отряди са познати с желязната си дисциплина — отвърна вторият. Той беше бивш майор от SAS, пенсиониран по инвалидност, и сега старши сътрудник към Началника на специалните операции (SOE). — Подобно поведение не показва добра дисциплина. Това може да се окаже важно на някой по-късен етап. Както споменах и по-рано, засега това момче наистина се справя много добре.