Операция „Червена буря“

Глава седемнадесета Фризбитата от „Страната на сънищата“

На повечето хора гледката сигурно щеше да им се стори страшна. На височина хиляда и двеста метра бяха надвиснали плътни облаци. Той летеше в проливен дъжд който по-скоро се чуваше, отколкото виждаше в тъмната нощ, а мрачните сенки на дърветата сякаш протягаха ръце, за да хванат изтребителя му. Само някой луд можеше да лети толкова ниско в такава нощ, но това беше добре дошло за него и той се усмихна в кислородната си маска.

Полковник Дъглас Елингтън галеше с върховете на пръстите си лоста за управление на своя щурмови изтребител F-19A25 „Гоустрайдър“, докато другата му ръка си почиваше върху ръчките за газ, разположени една до друга на лявата стена на кабината. Холографският дисплей върху предното стъкло показваше въздушна скорост от 625 възела, височина от сто и шест фута и курс 013. Цифрите бяха заобиколени от едноцветно изображение на терена пред него. Изображението се подаваше от насочена напред инфрачервена камера, вградена в носа на самолета и се подсилваше от невидим лазер, който сканираше подстилащата повърхност осем пъти в секунда. Големият му шлем имаше очила за нощно виждане, които осигуряваха периферното му зрение.

— Голям шум вдигат над нас — докладва вторият пилот. Майор Дон Айсли наблюдаваше радарните сигнали и радиопредаванията, както и инструментите на самолета. — Всички системи в номинала, разстояние до целта деветдесет мили.

— Добре — отговори пилотът, чиито колеги автоматично му бяха лепнали прякора Дюк, заради фамилното му име и слабата му прилика с известния джазов музикант.

Елингтън се наслаждаваше на мисията си. Изтребителят се движеше на север на пределно ниска височина над хълмистия терен на Източна Германия и тяхното „Фризби“, което никога не се издигаше на повече от двеста фута над земята, подскачаше нагоре-надолу от постоянните промени, които пилотът правеше в курса.

Самолетът беше производство на „Локхийд“ и създателите му го бяха нарекли „Гоустрайдър“. Пилотите бяха дали на тайно разработения по технологията „стелт“ невидим щурмови изтребител F-19A прякора Фризби. Самолетът нямаше ъгли, нито пък правоъгълни елементи, което позволяваше на радарните лъчи да отскачат от корпуса му, без да го засичат. Неговите турбовитла с голям обход бяха проектирани така, че в най-лошия случай даваха само замъглена сигнатура на радарите. Погледнати отгоре, крилете му наподобяваха формата на катедрална камбана. Погледнати отпред, те се извиваха някак странно към земята, на което се дължеше и прякорът, който летците му бяха дали. Въпреки че вътрешността на изтребителя представляваше последна дума на електронната технология, активните му системи се използваха рядко. Радарите и радиостанциите създаваха електронен шум, който можеше да бъде засечен от врага, а това щеше да отнеме предимството на изтребителя, което се състоеше в това, че той създаваше илюзията, че изобщо не съществува.

Далече над главите им, от двете страни на границата, стотици самолети играеха смъртоносна игра на блъфиране, устремявайки се към границата само за да се върнат обратно малко преди да я достигнат, като и двете страни се опитваха да подмамят противника си да започне пръв боя. Всяка от страните разполагаше с въздушнопреносими радарни самолети, които можеха да направляват въздушния бой, така че да осигурят предимство в една война, за която малцина знаеха, че вече беше започнала.

„А ние ще направим един бърз удар, — помисли си Елингтън. — Най-после и ние да направим нещо умно!“ Той имаше над сто полета над Виетнам с първите изтребители F-111A. Дюк беше най-големият експерт на ВВС по тайни мисии на малка височина и за него се говореше, че можел да улучи окото на муха по средата на полунощно торнадо в Канзас. Това не беше съвсем вярно. Фризбито изобщо не можеше оцелее в торнадо. Тъжната истина беше, че F-19A не беше много маневрен, което се дължеше на нетипичния му дизайн. Само че на Елингтън изобщо не му пукаше. Той смяташе, че да бъде невидим, бе по-добре за него, отколкото да бъде пъргав. Сега му се удаваше възможност да провери дали е бил прав, защото ескадрилата изтребители навлизаше в района с най-голяма концентрация на зенитни ракети в света.

— Разстояние до основната цел шестдесет мили — докладва Айсли. — Всички бордови системи все още са в номинала. Нито един радар не ни е усетил. Изглежда, че ще мине добре, Дюк.

— Разбрано. — Елингтън натисна лоста напред и спусна надолу самолета, който току-що беше прехвърлил едно хълмче, след което го издигна на осемдесет фута над някакво поле. Дюк използваше дългогодишния си опит в атаки на малка височина, за да си играе игрички с машината опитвайки се да я изстиска до крайния предел на възможностите й. Основната им цел беше един съветски Ил-76 „Мейнстей“, самолет от типа на американските машини за радарно разузнаване AWACS26, който кръжеше над Магдебург и се намираше на десет мили от втората цел — мостовете на магистрала Е8 през река Елба край Хохенроарт. Мисията им ставаше много по-опасна. Колкото повече се приближаваха до съветския самолет, толкова повече радарни сигнали се отразяваха от корпуса на изтребителя им, като интензивността им нарастваше с квадратна функция. Рано или късно сигналът, отразен от композитни материали, изработени от пропускащи радарните лъчи криле щеше да бъде достатъчно силен, за да позволи на вражеския Ил-76 да ги засече. Технологията „стелт“ правеше радарното засичане по-трудно, но не и невъзможно. Дали съветският „Мейнстей“ не ги беше забелязал вече? Ако ги беше засякъл, къде и колко бързо щяха да реагират руснаците?

„Дръж се ниско над земята — каза си той. — Играй играта според правилата, които си упражнявал толкова много.“ В намиращия се в рамките на военновъздушната база Нелис, щата Невада, строго секретен учебен полигон, познат под името „Страната на сънищата“, ги бяха обучавали в продължение на десет дни за изпълнението на тази мисия. Дори и някой E-3A „Сентри“ едва засичаше невидимите им изтребители на разстояние четиридесет мили, а E-3A беше много по-добра радарна платформа от Ил-76.

„Скоро ще разбереш дали това е вярно, момче…“, помисли си той.

В момента във въздуха имаше пет Ил-76, всичките на сто километра от границата между двете Германии. Разстоянието беше безопасно, а и между тях и границата имаше повече от триста изтребители.

— Двадесет мили, Дюк.

— Добре. Приготви се, Дон.

— Слушам. Все още не отчитам излъчване от наземните системи за насочване на огъня. Няма насочени към нас търсещи радари. В ефира има много шум, но все на запад от нас. Целта емитира много малко шум в ефира.

Елингтън използва лявата си ръка, за да подготви за бой четирите ракети AIM-9M „Сайдуиндър“, които висяха под крилата на самолета му. На индикатора за оръжията светна зелена лампичка.

— Осемнадесет мили. Целта кръжи нормално, без да предприема мерки за изплъзване.

„Десет мили в минута — сметна наум Елингтън. — Това прави една минута и четиридесет секунди.“

— Шестнадесет мили. — Айсли четеше цифрите от компютърна система, която беше свързана със спътниковата навигационна система NAVSTAR.

Съветският самолет нямаше никакъв шанс. Фризбито нямаше да започне да набира височина, докато не се озовеше точно под целта. Четиринадесет мили. Дванадесет. Десет. Осем. Шест мили до преобразувания транспортен самолет.

— Целта току-що промени курса си… опитва се да избяга. Един „Фоксфайър“ мина над нас — говореше монотонно Айсли. Един прехващач МиГ-25, който вероятно получаваше инструкции от съветския „Мейнстей“, претърсваше района. Голямата мощност и маневреност на съветския изтребител му даваха голяма възможност да открие и унищожи американския F-19A, със или без „стелт“ технологията му. — Илът може да ни е засякъл.

— Захванати ли сме?

— Още не. — Очите на Айсли се плъзнаха по инструментите, предупреждаващи за опасност. Нито един радар за насочване на ракети не беше фокусирал излъчването си върху фризбито. — Минаваме под целта.

— Добре. Изкачваме се. — Елингтън дръпна лоста назад и включи на пълна скорост. Двигателите на F-19A му осигуряваха скорост едва 1,3 пъти по-голяма от тази на звука, но точно сега се налагаше да използва цялата им мощност. Според метеоролозите, облаците се намираха на височина двадесет хиляди фута, а съветският Ил-76 щеше да се намира на пет хиляди фута над тях. Сега фризбито беше уязвимо. Американският изтребител вече не можеше да използва прикритието на терена, а двигателите му даваха максимално силно излъчване, което го правеше лесно откриваем. „Побързай, сладурче…“, помисли си пилотът.

— Оп-па-ла! — извика Елингтън в микрофона, когато изтребителят му се вряза в облаците и системите за нощно виждане моментално му показаха целта, която се намираше на пет мили пред него и се опитваше да се скрие в пелената от облаци. Твърде късно. Скоростта на приближаване беше почти хиляда мили в час. Полковникът центрира мерника си върху целта. В слушалките на шлема му прозвуча писукане, което показваше, че бойните глави на ракетите бяха захванали целта. Десният му палец свали предпазителя на спусъка, след което показалецът му натисна спусъка два пъти. Ракетите бяха изстреляни в интервал от половин секунда. Ярките пламъци от двигателите им го заслепиха, но той не свали очи от тях до целта, по време на целия им полет, който продължи осем секунди. И двете ракети се насочиха към десния борд на съветския самолет. На тридесет фута от него се взривиха активираните чрез лазер неконтактни детонатори и въздухът се изпълни със смъртоносни осколки. Всичко стана твърде бързо. Двата двигателя от дясната страна на целта експлодираха и „Илът“ започна да се спуска стремглаво надолу. Само след няколко секунди се изгуби в облаците.

„Господи! — помисли си Елингтън. — Изобщо не приличаше на филмите. Целта беше улучена и падна моментално. Е, добре, това беше доста лесно. Основната цел е поразена. Сега остава най-трудното…“

Радарните техници на борда на кръжащия над Страсбург американски E-3A „Сентри“ със задоволство отбелязаха, че и петте съветски радарни самолета бяха свалени само за две минути. Технологията „стелт“ беше свършила работа и изтребителите наистина бяха успели да ги изненадат.

Бригадният генерал, който командваше операция „Страната на сънищата“, се наведе напред в командния си стол и включи микрофона си.

— Тръбач, Тръбач, Тръбач — каза той и изключи микрофона. — Добре, момчета. Дайте им да разберат.

Сто нисколетящи щурмови изтребителя се откъснаха от множеството тактически натовски самолети край границата и се устремиха към земята. Половината от тях бяха F-111F „Аардварк“, а останалите — GR-1 „Торнадо“. Към крилата им бяха закачени резервоари с гориво и управляеми бомби. Те последваха втората вълна от фризбита, която вече беше навлязла на шестдесет мили във въздушното пространство на Източна Германия, разгръщайки се по посока на наземните си цели. Зад тях прехващачите „Ийгъл“ и „Фантом“, насочвани от кръжащите над Рейн E-3A, започнаха да изстрелват ракетите си с радарно насочване по съветските изтребители, изгубили въздушнопреносимите си диспечери. Най-накрая трета група натовски самолети се устреми към земята в търсене на наземните радарни станции, които щяха да заменят свалените илове.

На няколко мили от целта си Елингтън направи заход на височина хиляда фута. Целта беше двоен мост над река Елба, състоящ се от две бетонни арки, разположени на петстотин ярда една от друга, и две платна за движение. Красиви мостове. Дюк предположи, че мостът е строен през тридесетте години, тъй като този главен път от Берлин към Брауншвайг беше една от първите магистрали в Германия. „Може би дори старият Адолф е минавал по тези мостове — помисли си той. — Толкова по-добре.“

Телевизионната система за нощно виждане, вградена в прицелната му система, показваше колона от руски танкове Т-80 да преминава по мостовете в посока запад. Елингтън се вгледа в изображението на телевизионния екран. Това можеше да бъде единствено вторият ешелон на армията, която трябваше да нападне НАТО. На кота 76, на юг от мостовете, беше разположена зенитна ракетна батарея SA-6, чиято цел беше защитата на пътя. Досега разчетите й вероятно бяха приведени в пълна бойна готовност. Слушалките му постоянно писукаха от сигналите в неговата система за откриване на заплахи, докато радарите на двадесет батареи на противовъздушна отбрана (ПВО) прочесваха непрестанно небето над самолета му. Ако само един от тях получеше добро отражение… „Въпрос на случайност“ — помисли си мрачно Елингтън.

— Как е „Пейв Так“?

— В номинал — отвърна кратко Айсли. И двамата офицери бяха подложени на огромен стрес.

— Освети — заповяда Дюк. На задната седалка Айсли активира лазерната система за осветяване на целите „Пейв Так“.

Тази сложна система беше вградена в сведения носов конус на изтребителя. Най-ниската му част представляваше въртяща се кула, в която се помещаваха въглероден лазер и телевизионна камера. В центъра на северната част на моста се появи невидима точка. Специална компютърна система щеше да задържи точката на мястото й, докато командата не бъдеше отменена, а свързаният с камерата видеокасетофон щеше да запише успеха или неуспеха на мисията.

— Целта осветена — каза Айсли. — Радарите за насочване на огъня все още не са ни уловили.

— Немо, тук „Сянка 4“. Целта е осветена.

— Прието.

Петнадесет секунди по-късно първият „Аардварк“ се спусна на юг, слезе едва на тридесет фута над водата, издигна се и пусна една управляема бомба с лазерно насочване GBU-15 „Пейвуей“, преди да направи остър завой на изток към Хохенроарт. Вградената в носа на бомбата оптична компютърна система засече лазерния лъч, центрира го и коригира курса си по него.

На юг от моста командирът на зенитната батарея се опитваше да разбере какъв беше шумът, който чуваше. Търсещият му радар не показваше фризбитата. Бяха му казали да очаква присъствието на „приятелски“ самолети. Въздушният коридор се намираше на петнадесет мили северно от моста, над базата на фронтовата авиация в Малминкел. „Може би шумът идва оттам“, помисли си той. „Не са ми изпратили сигнал за тревога…“

Небето на север от хоризонта изведнъж бе озарено от ярка жълта светлина. Командирът не знаеше, че четири щурмовика „Торнадо“ на германското Луфтвафе бяха прелетели само веднъж над базата в Малминкел оставяйки след себе си стотици касетъчни запалителни бомби. Половин дузина съветски изтребители „Сухой“ бяха избухнали в пламъци и към дъждовното небе се бе издигнало огнено кълбо от горящ авиационен бензин.

Командирът на батареята не се поколеба нито за миг. Той изкомандва хората си да превключат радарите си зад насочване на огъня от режим на готовност в активен режим и да ги насочат към мостовете. Секунда по-късно един от тях засече приближаващ се по течението на реката F-111.

— Мамка му! — Системният оператор на натовския изтребител моментално изстреля една противорадарна ракета „Шрайк“ срещу зенитната батарея, още една за всеки случай срещу търсещия радар, пусна втори „Пейвуей“ върху моста и зави рязко наляво.

Един от командирите на разчети в зенитната батарея побледня, когато осъзна какво се беше появило изневиделица върху радарните му екрани и незабавно изпрати три ракети срещу изтребителя. Приближаващият самолет със сигурност беше вражески и от него се бяха отделили три малки предмета…

Първата му зенитна ракета се удари в кабелите за високо напрежение, които пресичаха реката малко по на юг от мостовете. Цялата долина беше осветена от милиони искри, когато кабелите паднаха във водата. Останалите две ракети подминаха жиците и се насочиха към втория F-111.

Първият „Пейвуей“ се вряза точно в средата на северната арка на моста. Той представляваше бомба със забавено действие и навлезе на няколко фута в дебелия пласт бетон, преди да се взриви на няколко метра от танка на батальонния командир. Северната арка беше здрава — използваше се повече от петдесет години — но 475-те килограма силно експлозивно вещество я разкъсаха на парчета. Само за миг бетонът беше разцепен на две и между двете висящи подпори зейна двадесетфутова дупка. Те не бяха проектирани да издържат големи натоварвания поотделно, а сега върху тях преминаваха тежки бронирани машини. Бомбата, пусната от втория „Аардварк“, удари по-близо до брега и източната част на моста се срина изцяло, повличайки в Елба осем танка.

Вторият F-111 обаче не доживя да види това. Една от устремилите се към него ракети SA-6 се вряза в борда му и го взриви на парчета три секунди, след като изстреляните от него антирадарни ракети разрушиха двата съветски радара. На никоя страна не й остана време да оплаче загубите си. Още един F-111 се появи по течението, докато оцелелите зенитни разчети бясно търсеха цели.

Тридесет секунди по-късно северната част на моста беше напълно унищожена и в реката можеха да се видят парчета железобетон с размерите на тухла, пръснати из водата след взривовете на управляемите бомби.

Айсли насочи осветяващия лазер към южната половина на моста. Тя беше задръстена от танкове, които не можеха да помръднат, защото пътят им беше препречен от един бронетранспортьор БМП-1, когото експлозия беше отхвърлила от едната в другата половина на моста и сега разкъсаното от взрива превозно средство гореше пред танковата колона. Четвъртият „Аардварк“ пусна две бомби, които се насочиха към лазерното петно, което сега се намираше върху купола на един спрял танк. Небето беше озарено от пламъците на горяща нафта и осеяно с ракети земя-въздух, изстреляни наслуки от паникьосали се пехотинци.

Двете управляеми бомби експлодираха само на десет фута една от друга и цялата половина на моста се срина в реката, повличайки със себе си една рота бронирани машини.

„Остава още едно нещо — помисли си Елингтън. — Ето там!“ Съветите бяха натрупали екипировка за строеж на понтонни мостове на преминаващия успоредно на реката второкласен път. Инженерите сигурно също не бяха далеч. Фризбито мина с рев над редицата камиони, на които бяха натоварени отделните части на понтоните, и изпусна една редица трасьори, преди да завие обратно към Федерална република Германия, където щеше да бъде в безопасност. Трите оцелели F-111 подходиха по един към целта и всеки от тях пусна върху камионите по два касетъчни боеприпаса „Рокай“, които разкъсаха на парчета понтоните. Пилотите на натовските самолети се надяваха, че бомбите им са убили и някои от опитните инженери. След това трите изтребители завиха и последваха фризбито.

Междувременно втора ескадрила от изтребители F-15 „Ийгъл“ беше навлязла във въздушното пространство на Източна Германия, за да разчисти пътя на завръщащите се натовски щурмоваци. Те започнаха да изстрелват ракетите си с радарно и инфрачервено насочване по МиГ-овете, които се опитваха да се прицелят в завръщащите се изтребители бомбардировачи. Но американските изтребители все още разполагаха с въздушнопреносимите си радари, докато руснаците бяха изгубили своите. Това ясно пролича и в резултатите от въздушния бой. Съветските изтребители нямаха време да се реорганизират след загубата на петте ила и формациите им бяха напълно разбити. Ситуацията се влоши, когато на батареите на ПВО, които трябваше да осигуряват поддръжката на МиГ-овете, им беше наредено да открият огън по нахлулите във въздушното пространство натовски самолети и техните зенитни ракети започнаха да свалят целите, без да правят разлика между приятели и врагове, докато натовските изтребители се държаха ниско над земята.

От момента на започването на операция „Страната на сънищата“ до завръщането на последния самолет в Западна Германия бяха изминали двадесет и седем минути. Мисията беше струвала скъпо на НАТО. Два от безценните Фризбита и единадесет щурмови самолета бяха свалени. Въпреки това мисията беше завършила успешно. Повече от двеста съветски изтребители бяха унищожени от изтребителите на НАТО, а още стотина — от собствените си зенитни батареи. Най-елитните ескадрили на съветските ВВС бяха разбити и това щеше да даде възможност на НАТО да владее небето над Европа за момента. От определените за цели тридесет и шест моста тридесет бяха унищожени, а останалите повредени. Съветското нападение по суша, което трябваше да започне след два часа нямаше да бъде подкрепено от втория си ешелон, нито пък от специализираните самоходни зенитни установки, инженери и други съществени тилови формирования, които току-що бяха завършили обучението си в Съветския съюз: Нападението срещу военновъздушните бази щеше да осигури на НАТО равенство на силите във въздуха, поне за момента. Натовските ВВС бяха изпълнили най-важната си цел: огромното сухоземно превъзходство на Съветите, от което всички се страхуваха, беше значително намалено. На сушата битката за Западна Европа вече щеше да се води при почти равни условия.

На източното крайбрежие на Съединените щати все още протичаше предишният ден. „Фарис“ излезе от Делауеър в 22:00 часа. Зад него се движеше конвой от тридесет кораба, ескортирани от дванадесет съда на ВМФ. Дузини търговски кораби, плаващи под американски и чужди флагове, се стичаха към американските пристанища, като много от тях минаваха по южните морски пътища, за да избягнат среща със съветските подводници, които се придвижваха на юг от Норвежко море. Морис знаеше, че първите няколко дни щяха да бъдат най-трудните.

— Капитане, моля елате в комуникационния център — обяви високоговорителят. Морис веднага отиде в радиозалата на кърмата, чиято врата винаги стоеше заключена.

— Започна се. Комуникационният офицер му подаде жълтия лист със съобщението. Морис го прочете на слабата светлина.

Правила за влизане в бой, боен вариант 7. Морис със задоволство отбеляза, че този план не предвиждаше използването на ядрени оръжия, защото в момента „Фарис“ не разполагаше с такива. Сега той имаше правото да напада без предупреждение всеки военен или търговски кораб от Източния блок. „Добре…“ Морис кимна, прибра съобщението в джоба си, върна се на мостика и се приближи до микрофона.

— Говори капитанът. Получихме официално потвърждение. Вече сме в положение на война. Край на учебните тревоги. Отсега нататък, ако чуете сигнал за тревога, това означава, че някъде около вас има неприятел, който също разполага с бойни муниции. Това е всичко. — Той изключи микрофона и погледна към офицерската палуба. — Господин Джонсън, искам веднага системите „Преъри“ и „Маскър“ да работят непрекъснато. Ако се повредят, искам да бъда информиран незабавно. Настоящата заповед да се впише в книгата за заповедите.

— Слушам, капитане.

Системата „Преъри-Маскър“ беше система за заблуждаване хидролокаторите на подводниците. Корпусът на фрегатата беше опасан от две метални ленти, минаващи под и над машинното отделение. Това беше системата „Маскър“. Тя всмукваше въздух под налягане и го впръскваше във водата около кораба под формата на милиони миниатюрни мехурчета. Системата „Преъри“ правеше същото, но за лопатите на витлата. Въздушните мехурчета създаваха полупроницаема бариера, която задържаше част от издаваните от кораба шумове и пропускаше само малка част от двигателните шумове, което правеше кораба труднооткриваем от хидролокаторите на подводниците.

— Кога ще излезем от канала?

— Ще бъдем в открито море след деветдесет минути.

— Добре, кажете на дежурния боцман да подготви за пускане опашката и „Никси“ в двадесет и три и четиридесет и пет. — Морис имаше предвид плаващия на буксир хидролокатор и торпедната примамка „Никси“. — Ще отида да полегна за малко. Събудете ме в двадесет и три и тридесет. Ако се случи нещо, извикайте ме веднага.

— Слушам, сър.

Три самолета за противолодъчна борба P-3C „Орион“ кръстосваха района пред конвоя. Досега единствените опасности пред фрегатата бяха свързани с нормалната навигация, но изведнъж възможността от засядане или сблъсък с откъснал се буй се беше превърнала в незначителна заплаха. Морис знаеше, че ще има нужда от малко сън, и изобщо нямаше да се изненада, ако след три часа откриеше, че край континенталния шелф го очаква някоя подводница. За да се справи адекватно с подобна заплаха, той трябваше първо да си почине.

Полковникът се питаше защо Вашингтон се бавеше толкова много. Всичко, от което имаше нужда, беше само една дума: да или не. Той хвърли един поглед към екраните пред себе си. В момента на орбита имаше три американски спътника за фоторазузнаване от клас KH и девет птички за електронно наблюдение. Това беше неговото нискоорбитално „съзвездие“. Полковникът не се страхуваше за навигационните и комуникационните си спътници, които бяха разположени на по-висока орбита, но дванадесетте на ниска орбита и особено трите KH бяха твърде ценни и уязвими. В близост до два от тях имаше руски спътници-убийци, а една от „птичките“ му вече се приближаваше към Съветския съюз, следвана от друга на четиридесет минути зад нея. Към третия KH още нямаше прикрепен руски спътник, но при последното му преминаване над Ленинск беше засечено зареждането с гориво на готова за изстрелване ракета-носител от клас F.

— Хвърли още един поглед към преследвача — нареди полковникът.

Един техник подаде необходимите команди и намиращият се в другата половина на земното кълбо спътник включи двигателите си, за да се обърне в пространството, така че да насочи камерите си към съветския спътник убиец, който се държеше на петдесет мили зад и на девет мили под американския KH, но сега… вече го нямаше.

— Преместили са го. Преместили са го през последния половин час. — Той вдигна телефона, за да уведоми CINCNORAD, че ще премести своя спътник на собствена отговорност. Твърде късно. Докато спътникът се обръщаше, за да насочи камерите си към земята, изображението беше закрито от някакво цилиндрично тяло. Проблесна светкавица и картината изчезна от телевизионния екран. Просто така.

— Крис, заложил ли си командите за маневриране?

— Тъй вярно, сър — отговори капитанът, без да сваля очи от екрана.

— Изпълни ги веднага!

Капитанът извика поредицата от команди на компютъра си и натисна копчето за изпълнение. Бордовите ракетни двигатели на спътниците правеха малки корекции в орбитите им, когато телефонът на полковника иззвъня.

— Контролен център „Аргус“ — каза полковникът в слушалката.

— Говори CINCNORAD. Какво, по дяволите, стана?

— Руският спътник убиец се приближи и се взриви. Нямаме сигнал от нашия KH, сър. Налага се да предположа, че те са успели да неутрализират „птичката“ ни. Току-що наредих на останалите два спътника да извършат делта-V от сто фута в секунда. Предайте на Вашингтон, че чакаха твърде дълго, сър.