— Удивително е какво могат да направят чифт петици…
— Извинете, господин генерал? — попита го началникът на разузнаването му. SACEUR поклати глава и за първи път погледна картата с увереност. Алфелд беше издържал и за генерала това беше едно малко чудо. Германците в западната част на града бяха унищожени почти напълно, но въпреки че линиите им се бяха огънали, те не се бяха прекършили. Подкрепленията вече бяха тръгнали натам. Една танкова бригада беше на път да подсили отбраната на града. Новопристигналата бронирана дивизия настъпваше на юг, за да изолира тази руска дивизия от намиращите се на Везер съветски части. Онези съветски дивизии, които бяха проникнали най-навътре в германска територия, бяха изстреляли целия си запас от зенитни ракети и сега натовските самолети редовно бомбардираха позициите им.
Данните от въздушното разузнаване показваха, че откритото пространство на изток от Алфелд се беше превърнало в костница за изгорели танкове. Натам също се бяха отправили подкрепления. Иван щеше да се върне, но небето се проясняваше и натовските самолети отново щяха да имат възможност да покажат пълната си мощ.
— Йоахим, мисля, че ги спряхме.
— Да, хер генерал! Сега ще започнем да ги изблъскваме назад.
— Татко, генерал Алексеев ми заповяда да ти предам, че според него е невъзможно да победим НАТО!
— Сигурен ли си?
— Да, татко. — Младежът седеше в кабинета на министъра. — Ние не успяхме да постигнем стратегическа изненада. Подценихме въздушната мощ на НАТО. Не успяхме да попречим на НАТО да се запасява с продоволствие. Ако я нямаше последната им контраатака, може би щяхме да успеем, но… Имаме още една възможност. Генералът прекратява офанзивните операции и се подготвя за последна атака. За да направи това…
— Ако всичко е загубено, за какво тогава ми говориш?
— Ако успеем да нанесем на силите на НАТО толкова големи поражения, че да им попречим да започнат мащабна контраофанзива, ще успеем да задържим вече постигнатото, което ще позволи на Политбюро да преговаря от позиция на силата. Това също е нещо несигурно, но е най-добрата възможност, която вижда генералът. Той те моли да предадеш на Политбюро, че е необходимо уреждане на конфликта по дипломатически път, и то бързо, преди НАТО да възстанови силите си дотолкова, че да започне своя офанзива.
Министърът кимна. Той се обърна в стола си и в продължение на няколко минути гледа през прозореца, докато синът му чакаше отговор.
— Преди това е възможно — каза най-накрая министърът — те да наредят Алексеев да бъде арестуван. Знаеш какво стана с останалите, които бяха арестувани досега, нали? — На сина му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае какво казва баща му.
— Не може да са го направили!
— Снощи, всичките седем, включително и бившият ти главнокомандващ.
— Но той беше добър командир…
— Той се провали, Ваня — каза тихо Сергетов старши. — Държавата не обича провалите, а аз самият се съюзих с Алексеев заради теб… — Гласът му заглъхна. „Сега вече нямам избор. Трябва да сътруднича на Косов независимо колко голямо копеле е и независимо от последствията. И освен това трябва да рискувам и твоя живот, Ваня.“ — Виталий ще те откара до дачата. Облечи се в цивилни дрехи и ме изчакай. Не излизай и не позволявай на никого да те види.
— Но теб със сигурност те наблюдават!
— Разбира се. — Баща му се усмихна за кратко. — Наблюдават ме офицери от Комитета за държавна сигурност, офицери от личния щаб на Косов.
— А ако той те изиграе?
— Тогава и аз, и ти, Ваня, ще умрем. Прости ми, никога не съм мислил, че нещо такова ще… през последните няколко седмици ти ме накара наистина да се гордея с теб. — Той стана и прегърна сина си. — Сега върви и ми се довери.
Младежът излезе и Сергетов вдигна телефона си и набра номера на главното управление на КГБ. Директор Косов отсъстваше и министърът остави съобщение, че данните за добива на петрол в Персийския залив, които Косово му е поискал, са готови.
Срещата, която министърът беше поискал с тази кодова фраза, се състоя малко след залез. Преди полунощ Иван Михайлович вече беше на борда на един самолет, който трябваше да го откара обратно в Германия.
— Директор Косов се възхищава на метода, по който се отървахте от предателя. Той каза, че ако агентът е бил убит, дори случайно, това е щяло да предизвика подозрение, но сега, когато той се намира в безопасност зад вражеските линии и изпълнява дълга си, никой няма да заподозре нищо.
— Следващия път, когато се видите с това копеле, му предайте моите благодарности.
— Вашият приятел е бил разстрелян преди тридесет и шест часа — каза след това Сергетов.
Генералът се изпъна.
— Какво?
— Бившият главнокомандващ Западния военен театър е бил разстрелян заедно с маршал Савирин, Рожков и още четирима.
— А този шибаняк Косов ме поздравява за…
— Той каза, че не е можел да направи нищо, за да ги спаси, и предаде съболезнованията си.
„Съболезнования от Комитета за държавна сигурност — помисли си Алексеев. — Ще дойде ден, другарю Косов…“
— Аз, разбира се, съм следващият.
— Прав бяхте, като ми наредихте да обсъдя вашето мнение за бъдещите операции първо с баща ми. Те двамата с Косов смятат, че ако предложите това на СТАВКА, ще означава незабавното ви арестуване. Политбюро все още смята, че е възможно да победим. Когато тази илюзия бъде разбита, може да се случи всичко.
Алексеев знаеше отлично какво означаваше „всичко“.
— Продължавайте.
— Вашата идея да прикрепите опитни войници към пристигащите В дивизии е много добра и никой не може да отрече това. Няколко такива дивизии минават покрай Москва всеки ден. — Сергетов спря, за да остави генерала си сам да си направи заключенията. Цялото тяло на Алексеев сякаш се разтресе.
— Ваня, ти говориш за държавна измяна.
— Говорим за оцеляването на Родината…
— Не бъркай важността на собствения си живот с важността на страната ни! Вие сте войник, Иван Михайлович, също като мен. Нашият живот е заменим…
— За нашето политическо ръководство ли? — попита Сергетов. — Уважението ви към партията е малко позакъсняло, другарю генерал.
— Надявах се баща ви да убеди Политбюро да приеме по-умерен модел на действие. Нямах намерение да започвам бунт.
— Времето за умерени действия отдавна отмина — отвърна Сергетов. Сега той говореше като млад партиен функционер. — Баща ми и някои други се изказаха против войната, но без резултат. Ако предложите дипломатическо разрешение на конфликта, ще бъдете арестуван и разстрелян, първо, защото не успяхте да постигнете възложените ви цели, и второ, защото се осмелявате да предлагате политическо решение на партийния елит. Кой ще ви замени тогава и до какво ще доведе това? Баща ми се страхува, че Политбюро може да разреши използването на ядрени оръжия. — „Баща ми беше прав — помисли си Сергетов. — Въпреки гнева си към Политбюро, Алексеев е служил на държавата твърде дълго и твърде добре, за да си позволи да си мисли реалистично за държавна измяна.“
— Партията и Революцията бяха предадени, другарю генерал. Ако ние не ги спасим, и двете ще бъдат загубени. Баща ми каза, че вие сам трябва да решите на кого и на какво да служите.
— А ако взема грешно решение?
— Тогава и аз, и баща ми, и много други ще умрат. А вие няма да успеете да спасите себе си.
„Той е прав. Той е прав за всичко. Революцията беше предадена. Идеята за партията беше предадена, но…“
— Опитвате се да ме манипулирате като някакво дете! Баща ви сигурно ви е казал, че няма да се съглася да ви сътруднича, освен ако не ме убедите в идеалистичната… — генералът се спря за миг, търсейки точната дума — правота, правота на вашите действия.
— Баща ми ми каза, че вие сте придобили условен рефлекс, точно според науката „комунизъм“, която твърди, че това е възможно при хората. През целия ви живот ви е било повтаряно, че армията служи на партията, че сте защитник на държавата. Той ми каза да ви напомня, че вие също сте партиен член и че сега е времето хората да си върнат партията.
— А, значи затова той заговорничи с директора на КГБ!
— Да не би да предпочитате да се съюзим с няколко брадати свещеника от Православната църква или пък с няколко еврейски дисиденти от Гулаг, за да направим революцията чиста? Трябва да се борим с онова, с което разполагаме. — Сергетов знаеше, че беше опасно да говори по този начин на човек, с когото беше служил под огъня на вражеския обстрел, но той знаеше също и че баща му беше прав. За петдесет години партията на два пъти беше успяла да подчини армията на волята си. Въпреки гордостта и властта си, генералите от Съветската армия притежаваха също толкова силен инстинкт за бунт, колкото и домашно кученце. „Но веднъж вземат ли решение…“, беше казал баща му. — Родината иска от нас да я спасим, другарю генерал.
— Не ми говорете за Родината! — „Партията е душата на народа“ — спомни си Алексеев многократно повтаряния лозунг.
— А какво ще кажете за децата от Псков?
— Това беше дело на КГБ!
— Да не би да обвинявате меча за действията на ръката, която го върти? Ако е така, какъв ви прави това?
Алексеев се разколеба.
— Не е лесно човек да отхвърли държавата, Иван Михайлович.
— Другарю генерал, ваш дълг ли е да изпълнявате заповеди, които ще доведат до унищожаването на държавата? Ние не искаме да отхвърлим държавата — каза тихо Сергетов. — Ние искаме да възстановим държавата.
— Вероятно ще се провалим. — Това изявление даде някакво перверзно успокоение на Алексеев. Той седна зад бюрото си. — Но ако трябва да умра, предпочитам да умра като мъж, а не като куче. — Генералът взе бележник и молив и започна да формулира план, който да осигури успеха им и който да го остави жив, докато не направи поне едно нещо.
Полковник Лоу знаеше, че там има добри войници. Почти цялата артилерия на дивизията обстрелваше хълма, подсилена от непрестанни въздушни атаки и 127-мм оръдия на бойните кораби. Той наблюдаваше как войниците му настъпваха под огъня на руснаците. Бойните кораби се бяха приближили до брега и обстрелваха хълма с неконтактни снаряди VT от вторичните си батареи. Снарядите се взривяваха на около двадесет фута над земята сред грозни черни облачета и засипваха върха с осколки, докато тежките оръдия на Морската пехота разораваха хълма. На всеки няколко минути артилерията прекратяваше огъня, за да позволи на самолетите да се спуснат над върха и да го засипят с напалм и касетъчни бомби. И въпреки всичко руснаците продължаваха да се бият.
— Сега — вкарайте хеликоптерите сега! — заповяда Лоу.
Десет минути по-късно той чу звука на роторите от петнадесет хеликоптера, които минаха над командния му пункт, отправиха се на изток и завиха към задната страна на хълма. Артилерийският му координатор нареди прекратяване на огъня, за да позволи на двете роти да слязат на южния ръб на хълма. Те имаха поддръжка от щурмови хеликоптери „Сий Кобра“ и настъпиха на бегом срещу съветските позиции на северните хребети.
Руският командир беше ранен, а заместникът му не можа да осъзнае достатъчно бързо, че в тила му има вражески войници. Когато се усети, безнадеждното положение се превърна в отчаяно. Новината се разпространи бавно. Много от руските радиостанции бяха унищожени. Някои от войниците изобщо не разбраха какво става и бяха убити в окопите си. Но имаше и някои изключения. Повечето чуха, че стрелбата намалява, и видяха вдигнатите ръце. Със смес от срам и облекчение те извадиха пълнителите на оръжията си и останаха да чакат да бъдат заловени. Битката за хълма беше продължила четири часа.
— Кота 914 не отговаря, другарю генерал — каза свързочният офицер.
— Безнадеждно е — измърмори Андреев. Артилерията му беше унищожена, зенитно-ракетните му установки — също. Той имаше заповеди да задържи острова само няколко седмици, бяха му обещали подкрепления по море, бяха му казали, че войната в Европа ще продължи само две седмици, най-много четири. Той беше задържал Исландия много по-дълго. Един от полковете му беше унищожен северно от Рейкявик, а сега американците бяха завзели кота 914 и вече можеха да гледат към града. Две хиляди от войниците му бяха мъртви или безследно изчезнали, а още хиляда бяха ранени. Това беше достатъчно.
— Вижте дали можете да се свържете с американския командир по радиостанцията. Предайте му, че искам примирие и желая да се срещнем на избрано от него място.
— Значи ти си Хрътка?
— Тъй вярно, господин генерал. — Едуардс се опита да се изправи в леглото. Иглите в ръцете и гипсът на крака не му помагаха. Болницата на десантния кораб беше пълна с ранени.
— А това трябва да е госпожица Вигдис. Казаха ми, че сте красива. Имам дъщеря на вашата възраст.
Флотските фелдшери й бяха намерили дрехи, които бяха почти нейния размер. Един лекар я беше прегледал и беше обявил, че няма нарушения в бременността й. Тя беше отпочинала и спретната и напомняше на Майк и на всички останали, които я видеха, за едни по-добри времена и по-добри неща.
— Ако не беше Майкъл, аз нямаше да съм жива.
— И аз така чух. Имате ли нужда от нещо, госпожице?
Тя погледна към Едуардс и това беше единственият отговор на въпроса.
— Добре се справихте за метеоролог, лейтенант.
— Сър, ние просто се постарахме да стоим настрана.
— Не. Вие ни казахте с какво разполага Иван на тази скала и къде се намира то — е, поне къде не се намира. Ти и хората ти направихте много повече от това да се държите настрана, синко. — Генералът извади една малка кутийка от джоба си. — Браво, пехотинецо!
— Сър, аз съм офицер от ВВС.
— О, така ли? Е, това тук казва, че си морски пехотинец. — Генералът закачи един флотски кръст на възглавницата на Едуардс. Един майор се приближи до генерала и му подаде някакво съобщение. Генералът го прибра в джоба си и погледна към редиците болнични койки.
— Крайно време беше — въздъхна той. — Госпожице Вигдис, ще се погрижите ли за този човек вместо нас?
До заминаването им за фронта оставаха още два дни. 77-а мотострелкова дивизия беше подразделение от клас В и като всички такива подразделения се състоеше от запасняци на около тридесет години, които разполагаха с малко повече от една трета от нормалното оборудване на една дивизия. От обявяването на мобилизацията тези хора се бяха подготвяли непрестанно, като по-старите мъже, които имаха боен опит, предаваха знанията си на по-младите. Погледната отстрани, дивизията изглеждаше странно сборище. Младежите бяха в по-добра физическа форма, но не знаеха нищо за военния живот. Възрастните пък си спомняха доста неща от своята военна служба, но с годините бяха поомекнали. Младежите притежаваха пламенността на младостта и въпреки естествения си страх от опасностите на бойното поле нямаше да се поколебаят да защитят страната си. По-старите семейни мъже обаче имаха да загубят много повече. Един офицер ветеран беше изнесъл лекция пред офицерите им и информацията беше стигнала и до войниците. В Германия нямаше да бъде забавно. Един сержант от свързочната част прие съобщението и новината се разпространи бързо: в Москва към тях щяха да се присъединят опитни фронтови офицери и сержанти. По-опитните запасняци знаеха, че ще се нуждаят от такива началници, които да им предадат платените с кръв уроци на войната.
Те знаеха, че съобщението има и още едно значение: 77-а мотострелкова щеше да влезе в бой след по-малко от една седмица. Тази вечер в лагера цареше тишина. Мъжете стояха пред студените казармени помещения и гледаха към боровите гори по източните склонове на Урал.
— Защо не атакуваме? — попита Генералният секретар.
— Генерал Алексеев ме информира, че в момента подготвя голяма атака. Той казва, че има нужда от време, за да организира силите си за премерен удар — отвърна Бухарин.
— Предайте на другаря Алексеев — каза министърът на отбраната, — че искаме дела, а не думи!
— Другари — каза Сергетов, — струва ми се, че по време на моята военна служба ми говореха, че човек не трябва да напада, ако не разполага с решително надмощие от жива сила и въоръжение. Ако заповядаме на Алексеев да атакува, преди да бъде готов за това, ние ще обречем собствената си армия на неуспех. Трябва да му дадем време, за да си свърши добре работата.
— О, вие вече сте експерт във военните дела? — попита министърът на отбраната. — Жалко е, че не сте такъв експерт и в своята област, защото в противен случай нямаше да се намираме в такова затруднение!
— Другарю министър, аз ви предупредих, че прогнозите ви за потреблението на гориво в бойни условия са твърде оптимистични, и излязох прав. Не казахте ли вие самият: „Дайте ни горивото, а ние ще се погрижим да го използваме както трябва“? Вие казахте, че кампанията ще продължи две, най-много четири, седмици, не беше ли така? — Сергетов погледна около масата. — Опит като този ни изправи пред катастрофа!
— Ние няма да се провалим! Ние ще победим Запада.
— Другари — Косов влезе в стаята. — Извинете ме за закъснението. Току-що бях уведомен, че нашите сили в Исландия се предават. Командващият ги генерал докладва за тридесет процента жертви и безнадеждна тактическа ситуация.
— Да се арестува незабавно! — изрева министърът на отбраната. — Заедно с цялото му семейство.
— Другарят министър на отбраната, изглежда, показва по-добри резултати при арестуването на нашите хора, отколкото в разгромяването на враговете ни — отбеляза сухо Сергетов.
— Нахален хлапак! — Министърът на отбраната пребледня от гняв.
— Не казвам, че сме били победени, но е ясно и че не сме победили. Време е да потърсим политическо решение на тази война.
— Със съжаление трябва да ви информирам, че това вече е невъзможно — намеси се Косов. — Имам причини да вярвам, че преговорите са били измама — един вид германска маскировка.
— Но миналия ден вашият заместник ни каза, че…
— Предупредих и него, и вас, че имам определени съмнения. Днес във френския вестник „Льо Монд“ беше отпечатано съобщение, че германците са отхвърлили съветско предложение за политическо разрешаване на конфликта. В статията се посочва точното място и време на провеждане на срещите, така че информацията може да е изтекла само по официалните германски канали. Очевидно преговорите още от самото начало са били опит да се въздейства върху стратегическото ни мислене. Те ни изпращат съобщение, другари. Те ни казват, че са готови да се бият докрай.
— Маршал Бухарин, с какви сили разполага НАТО? — попита Генералният секретар.
— Те понесоха огромни загуби в жива сила и бойна техника. Армиите им са изтощени. Трябва да са изтощени, иначе вече щяха да са предприели мощна контраатака.
— Значи можем да направим още един опит — каза министърът на отбраната. Той погледна към масата в очакване на подкрепа. — Още един масиран опит. Може би Алексеев е прав — трябва да координираме една масирана атака, за да смажем линиите им.
„Сега пък се хващаш за чужди сламки“ — помисли си Сергетов.
— Съветът по отбраната ще обсъди този въпрос насаме — обяви Генералният секретар.
— Не! — възрази Сергетов. — Това е политически въпрос, който трябва да бъде решен от цялото Политбюро. Съдбата на нашата страна не може да бъде решавана само от пет души!
— Нямате право да възразявате, Михаил Едуардович. Край тази маса вие нямате право на глас. — Сергетов с изненада осъзна, че тези думи бяха изречени от Косов.
— А може би трябва да му дадем това право — каза Бромковский.
— Сега не му е времето да обсъждаме този въпрос — отвърна Генсекът.
Сергетов се вгледа в лицата около масата. Никой нямаше смелостта да заговори. Той почти беше променил баланса на силите в Политбюро, но преди да стане ясно коя фракция има надмощие, старите правила щяха да си останат в сила. Срещата беше закрита. В стаята останаха само членовете на Съвета по отбраната, които задържаха маршал Бухарин при себе си.
Кандидат-членът на Политбюро се позабави навън, за да потърси съмишленици. Колегите му минаваха покрай него. Неколцина го погледнаха в очите и отминаха.
— Михаил Едуардович? — Беше министърът на селското стопанство. — С колко гориво ще разполагаме за разпределението на хранителните ресурси?
— А с колко храна ще разполагаме? — запита в отговор Сергетов. „И изобщо колко ли храна може да имаме?“
— С повече, отколкото предполагате. Ние утроихме размера на частните парцели обработваема земя в Руската република…
— Какво?
— Да, старите хора от фермите вече произвеждат достатъчно храна — достатъчно поне за изхранването ни засега. Проблемът е в разпределението.
— Никой не ми е казвал за това. — „Най-после добри новини?“ — чудеше се Сергетов.
— Знаете ли колко пъти съм предлагал да направим точно това? Не, вие не бяхте в Политбюро миналия юли. От години повтарям, че това е най-добрият начин да решим много от проблемите си, и най-накрая те ме послушаха! Имаме храна, Михаил Едуардович. Да се надяваме, че ще имаме и хора, които да я консумират. Трябва ми гориво, за да извозя хранителните стоки до градовете. Ще го получа ли?
— Ще направя каквото мога, Филип Моисеевич.
— Днес говорихте добре, другарю. Надявам се някой да се вслуша в думите ви.
— Благодаря.
— Как е синът ви?
— Последния път, когато ми се обади, каза, че е добре.
— Срамувам се, че и моят син не е на фронта. — Министърът на селското стопанство замълча за малко. — Ние трябва да… е, днес нямаме време за това. Дайте ми данните за горивото възможно най-бързо.
„Съюзник? Или агент-провокатор?“
Алексеев държеше съобщението в ръка: „НЕЗАБАВНО СЕ ЯВЕТЕ В МОСКВА ЗА КОНСУЛТАЦИИ.“ Дали това не беше смъртната му присъда? Той извика заместника си.
— Нищо ново. Край Хамбург имаме няколко опипващи атаки, край Хановер се гласи нещо, което прилича на подготовка за атака от север, но няма нищо, с което да не можем да се справим.
— Трябва да замина за Москва. — Алексеев забеляза тревогата върху лицето на заместника си. — Не се притеснявай, Анатолий, твърде отскоро съм главнокомандващ, за да бъда разстрелян. Ако искаме да направим от тези В формирования истински бойци, ще трябва да организираме систематично прехвърлянето на жива сила. Предполагам, че ще се върна след двадесет и четири часа или по-малко. Предай на майор Сергетов да вземе куфарчето ми с картите и да ме чака отвън след десет минути.
На задната седалка на щабния автомобил Алексеев подаде на адютанта си съобщението и го погледна иронично.
— Какво означава това?
— Ще разберем след няколко часа, Ваня.
— Те наистина са полудели.
— Трябва да подбирате думите си по-внимателно, Борис Георгиевич — каза Сергетов. — Сега пък какво е направило НАТО?
Шефът на КГБ поклати изненадано глава.
— Имах предвид Съвета по отбраната, млади глупако!
— Този млад глупак няма право на глас в Политбюро. Вие сам посочихте това. — Сергетов все още таеше слаба надежда, че Политбюро може да бъде вразумено.
— Михаил Едуардович, досега правех големи усилия, за да ви защитя. Моля ви да не ме карате да съжалявам за това. Ако бяхте успели да накарате Политбюро да вземе решение с открито гласуване, щяхте да загубите и вероятно да се самоунищожите. А сега — Косов млъкна за малко и се ухили — те поискаха от мен да обсъдя решението им с вас, за да им осигуря вашата подкрепа.
— Те са двойно откачили — продължи Косов. — Първо, министърът на отбраната иска разрешение за използването на няколко малки тактически ядрени бойни глави. Второ, той се надява на вашата подкрепа. Те предлагат пак да използваме маскировка. Една малка тактическа ядрена бойна глава ще бъде взривена в ГДР, след което ние ще отговорим на удара с удар, като същевременно обявим, че НАТО е нарушило споразумението да не употребява ядрено оръжие. Но може да стане и по-зле. Те наредиха на Алексеев да се яви в Москва, за да поискат неговата оценка за плана и как най-добре да го осъществят. Той вече би трябвало да е на път за насам.
— Политбюро никога няма да се съгласи с това. Все пак не всички сме луди, нали? Казахте ли им как ще реагира НАТО?
— Разбира се. Казах им, че първоначално НАТО ще бъде твърде объркано и няма да реагира изобщо.
— Вие сте ги окуражили?
— Иска ми се да не забравяте, че те предпочитат мненията на Ларионов пред моите.
„Другарю Косов — каза си Сергетов — какво ще стане с Родината, ви интересува много по-малко от вашата собствена безопасност. Вие няма да имате нищо против разрушаването на цялата страна, стига преди това да сразите враговете си.“
— Гласуването в Политбюро…
— Ще подкрепи Съвета по отбраната. Помислете. Бромковский ще гласува против, министърът на селското стопанство вероятно също ще гласува против, въпреки че аз лично се съмнявам. Те искат вие да се изкажете в подкрепа на плана им. Това ще намали опозицията на стария Петя. Петя е един добър човек, но никой вече не го слуша.
— Никога няма да направя това!
— Но трябва да го направите. И Алексеев също трябва да се съгласи. — Косов стана и погледна през прозореца. — Няма от какво да се страхувате — ядрените бомби няма да бъдат активирани. Вече съм се погрижил за това.
— Какво искате да кажете?
— Вие сигурно знаете кой контролира ядрените оръжия в тази страна?
— Разбира се, стратегическите ракетни сили, артилеристите на армията…
— Извинете, въпросът ми не беше зададен добре. Да, те контролират ракетите, но моите хора контролират бойните глави, а фракцията на Ларионов не обхваща тази част от КГБ! Затова трябва да играете по тяхната свирка.
— Много добре. В такъв случаи трябва да предупредим Алексеев.
— Сега трябва да внимавате. Изглежда, никой не е забелязал няколкото посещения на сина ви в Москва, но ако ви видят с генерал Алексеев преди срещата му със Съвета…
— Да, разбирам. — Сергетов се замисли. — Може би Виталий ще може да го посрещне на летището и да му предаде съобщение?
— Много добре! Ще направя чекист от вас!
Шофьорът на министъра беше повикан незабавно и получи написана на ръка бележка. Той се качи в министерската лимузина и се отправи към летището. По пътя беше забавен от военен конвой от колесни бронетранспортьори. Четиридесет минути по-късно Виталий забеляза, че индикаторът на горивото му показва, че резервоарът е почти празен. Това беше странно, защото той лично беше заредил с бензин предния ден — за членовете на Политбюро дефицит не съществуваше. Въпреки това стрелката показваше все по-малко. След това двигателят угасна. Виталий спря до пътя на седем километра от летището, излезе и отвори капака. Провери ремъците и електрическите връзки. Всичко изглеждаше наред. Той влезе отново в колата и се опита да запали двигателя, но безуспешно. Малко по-късно реши, че динамото се беше повредило и автомобилът се беше движил на акумулатор. Опита да се обади по телефона в автомобила, но акумулаторът беше напълно изтощен.
Самолетът на Алексеев тъкмо пристигаше. Един щабен автомобил, осигурен от началника на Московска военна област, се приближи до самолета, за да откара генерала и адютанта му до Кремъл. По време на полета Алексеев се беше страхувал най-много от слизането си от самолета — той беше очаквал да види войници на КГБ, а не щабна кола. Ако го бяха арестували, щеше да се почувства почти облекчен.
Генералът и Сергетов седяха мълчаливо на задната седалка. Те вече бяха говорили достатъчно в шумния самолет, където никакви подслушвателни устройства не можеха да работят. Алексеев забеляза, че по улиците няма хора, липсват камиони — повечето от тях бяха изпратени на фронта — и дори опашките пред магазините са по-къси от обичайното. „Страна във война“ — помисли си той.
Алексеев бе очаквал, че пътуването до Кремъл ще му се стори бавно, но не стана така. Когато автомобилът мина през портала на Кремъл, на генерала му се стори, че бяха пътували едва няколко секунди. Пред сградата на Министерския съвет един сержант отвори вратата на колата и отдаде чест. Алексеев отвърна на поздрава и тръгна по стълбите към вратата, където го очакваше втори сержант. Генералът вървеше като войник, с изправен гръб и безизразно лице. Ботушите му бяха лъснати до блясък. Той влезе във фоайето и вместо да вземе асансьора, тръгна по стълбите към залата за срещи. Забеляза, че след бомбения атентат сградата беше ремонтирана.
Един капитан от Таманската гвардия — представително поделение, разположено в Алабино в покрайнините на Москва — го посрещна на площадката и го придружи до двойната врата на заседателната зала. Алексеев нареди на адютанта си да го изчака отвън и влезе, пъхнал фуражката си под мишница.
— Другари, генерал-полковник П. Л. Алексеев се явява по ваша заповед!
— Добре дошъл в Москва, другарю генерал — каза министърът на отбраната. — Какво е положението в Германия?
— И двете страни са изтощени, но все още се бият. Тактическата ситуация в момента е патова. Ние разполагаме с повече войници и бойна техника, но запасите ни от гориво намаляха критично.
— Можете ли да победите? — попита Генералният секретар.
— Тъй вярно, другарю Генерален секретар! Ако имам няколко дни, в които да реорганизирам силите си, и ако мога да свърша някои много важни неща с пристигащите запасни формирования, мисля, че има вероятност да разбием фронта на НАТО.
— Вероятност? А не сигурност? — попита министърът на отбраната.
— На война няма нищо сигурно.
— Този урок вече го научихме — намеси се сухо външният министър. — Защо още не сме спечелили войната?
— Другари, ние не успяхме да постигнем стратегическа и тактическа изненада. Изненадата е най-важният фактор по време на война. Ако я бяхме постигнали, вероятно — почти сигурно — щяхме да успеем за две или три седмици.
— От какво друго се нуждаете, за да постигнете определени успехи сега?
— Другарю министър на отбраната, имам нужда от подкрепата на народа и партията, както и от малко време.
— Вие избягвате въпроса! — каза маршал Бухарин.
— При първоначалния удар не ни беше разрешено да използваме химически оръжия. Това можеше да ни даде решително предимство…
— Беше решено, че политическата цена за употребата на такива оръжия е твърде висока — защити се външният министър.
— Можете ли да ги използвате пълноценно сега? — попита Генералният секретар.
— Мисля, че не. Тези оръжия трябваше да бъдат използвани още в самото начало срещу складовете за оборудване на НАТО. Сега тези складове са празни в по-голямата си част и нанасянето на удар по тях ще има ограничен ефект. Използването на химикали на фронта вече не е приемлив вариант. Новопристигащите В формирования не разполагат със съвременното оборудване, което им е необходимо, за да действат ефективно в химически заразена среда.
— Повтарям въпроса си — каза министърът на отбраната. — От какво се нуждаете, за да ни осигурите победа?
— За да постигнем решителен пробив, е необходимо да направим дупка в редиците на НАТО с ширина поне тридесет километра и дълбочина двадесет. За да постигна това, са ми необходими десет пълни дивизии, готови за настъпление. Трябват ми и няколко дни за подготовката им.
— А какво ще кажете за тактически ядрени оръжия? — Лицето на Алексеев не промени изражението си. „Да не сте полудели, другарю Генерален секретар?“
— Рискът е твърде голям. — „Меко казано.“
— А ако по политически път успеем да предотвратим ответния удар на НАТО? — запита министърът на отбраната.
— Не знам дали това е възможно. — „Нито пък вие.“
— И какво, ако го направим възможно?
— В такъв случай шансовете ни ще бъдат увеличени значително. — Алексеев млъкна за малко. Онова, което четеше в очите на хората в залата, го караше да настръхва. „Те искат да използват ядрени оръжия на фронта. И какво ще стане, когато НАТО отвърне на удара и изпари нашите войници? Дали всичко ще спре след само една размяна на ядрени удари, или ще бъдат използвани и други и експлозиите ще се преместват на изток и на запад? Ако им кажа, че са откачили, те ще си намерят друг генерал, който ще им играе по свирката.“ — Проблемът е в контрола, другари.
— Обяснете.
Ако трябваше да остане жив, за да предотврати това… Алексеев заговори внимателно, като смесваше истината с лъжи и предположения. Генералът не беше добър лъжец, но това беше проблем, който той и началниците му бяха обсъждали в продължение на повече от десет години.
— Другарю Генерален секретар, ядрените оръжия са преди всичко политически инструменти и за двете страни и се контролират от политическите им ръководители. Това ограничава тяхната приложимост на бойното поле. Решението да се използва ядрена бойна глава в тактическа среда трябва да бъде взето от политиците. Докато бъде получено тяхното одобрение, тактическата ситуация със сигурност ще се е променила и оръжието става безполезно. Оръжията на нашите противници могат да бъдат използвани по усмотрение на полевите командири на бойното поле, но аз никога не съм смятал, че политическите водачи на НАТО биха дали с лека ръка властта да ги използват на тези полеви командири. По тази причина оръжията, които те най-вероятно ще използват срещу нас, са в действителност стратегически ракети, насочени срещу стратегически цели, а не тактически оръжия, предназначени за употреба на бойното поле.
— Но те твърдят обратното! — възрази министърът на отбраната.
— Отбележете, че когато направихме пробивите при Алфелд и Рюле, срещу нас не бяха използвани ядрени оръжия, въпреки че някои предвоенни документи на НАТО предвиждат точно това. От това заключвам, че в уравнението има повече неизвестни фактори, отколкото сме предполагали. Ние сами научихме, че реалностите на войната се различават много от теорията на войната.
— Значи вие подкрепяте решението за използване на тактически ядрени оръжия? — попита външният министър.
„Не!“ Лъжата се отрони от устните му:
— Разбира се, че го подкрепям, стига да сте в състояние да предотвратите ответния удар. Трябва обаче да ви предупредя, че моите предположения за начина, по който ще реагира НАТО, може да се окажат неточни. Аз лично смятам, че можем да очакваме ответен удар няколко часа по-късно, отколкото предполагаме, като той ще бъде насочен към стратегически, а не към тактически цели. Най-вероятно е те да ударят пътни и железопътни възли, летища и складове. Тези цели са неподвижни, но танковете ни се движат. — „Помислете върху думите ми, другари; нещата бързо могат да излязат извън всякакъв контрол. Сключете мир, глупаци такива!“
— Значи според вас ние можем да използваме безнаказано тактически оръжия, ако същевременно бъдат заплашени наши стратегически цели? — попита с надежда Генералният секретар.
— Това включва в общи линии предвоенната доктрина на НАТО. Тя не обръща внимание на факта, че употребата на ядрени оръжия на съюзническа територия не може да бъде разрешена с лека ръка. Другари, предупреждавам ви, че предотвратяването на ответния удар на НАТО няма да бъде никак лесно.
— Вие си гледайте бойното поле, другарю генерал — отговори министърът на отбраната. — Ние ще се погрижим за политическата страна на въпроса.
Оставаше му само още едно нещо, с което да се опита да ги разубеди.
— Много добре. В такъв случай ще се нуждая от пряк контрол върху оръжията.
— Защо? — попита Генералният секретар.
„За да не бъдат изстреляни, шибаняко!“
— От практична гледна точка всяка минута ще се появяват и ще изчезват цели. Ако искате от мен да пробия отвор в редиците, като използвам атомни оръжия, няма да разполагам с времето, необходимо за получаване на одобрение от вас.
Алексеев с ужас осъзна, че дори и това не можеше да ги разубеди.
— Колко ракети ще ви трябват? — поинтересува се министърът на отбраната.
— Това зависи от времето и мястото на пробива, а и ние ще използваме малки оръжия срещу дискретни цели — не срещу населени места. Бих казал, че ще ми трябват максимум тридесет оръжия с мощност между пет и десет килотона. Ще ги изстреляме с неуправляеми артилерийски ракети.
— Кога ще бъдете готов за атаката? — попита маршал Бухарин.
— Зависи колко бързо ще успея да поставя ветерани в новите дивизии. Ако искаме тези запасняци да оцелеят на бойното поле, трябва да подсилим редиците им с опитни бойци.
— Добра идея, другарю генерал — одобри министърът на отбраната. — Няма да ви задържаме повече. След два дни искам да видя плана ви за атаката.
Петимата членове на Съвета по отбраната гледаха как генералът им отдава чест, обръща се кръгом и напуска заседателната зала. Косов погледна към Бухарин.
— И вие искахте да смените този човек?
— Това е първият истински войник, който виждам от години — съгласи се с него Генсекът.
Алексеев даде знак на майор Сергетов да го последва. Само той усещаше тежката ледена буца в стомаха си. Само той знаеше как се подгъват коленете му, докато вървеше по мраморните стълби. Алексеев не беше вярващ, но знаеше, че току-що беше видял как се отваря вратата към ада.
— Майоре — каза той спокойно, докато двамата се качваха в щабната кола. — Тъй като сте в Москва, не искате ли да посетите баща си, преди да се върнем на фронта?
— Благодаря ви, другарю генерал.
— Заслужихте си го, другарю майор. Пък и аз се нуждая от данните за доставките ни на гориво.
Шофьорът, разбира се, щеше да докладва за всичко, което беше чул.
— Те поискаха от мен да използвам ядрени оръжия на фронта! — прошепна Алексеев, когато вратата на министъра се затвори.
— Да, точно от това се страхувах.
— Те трябва да бъдат спрени! Не можем да предвидим каква катастрофа ще настъпи, ако използваме ядрените си оръжия.
— Министърът на отбраната казва, че тактическата ядрена среда може да бъде контролирана лесно.
— Той говори като някой от онези глупаци в НАТО! Между тактическата и стратегическата размяна на ядрени удари няма стена, а само една мъглява линия, съществуваща в съзнанието на аматьорите и академиците, които съветват своите политически водачи. Единственото нещо, което ще стои между нас и евентуален атомен холокост в случай, че нанесем ядрен удар — нашето оцеляване ще зависи от това, кой от политическите лидери на НАТО е най-нестабилен.
— Вие какво им отговорихте? — попита министърът. Дали Алексеев беше запазил самообладание и беше дал подходящия отговор?
— Трябва да съм жив, за да ги спра, така че им казах, че идеята им е чудесна! — Генералът седна. — Освен това им казах и че ми трябва тактически контрол върху ядрените оръжия. Мисля, че ще се съгласят с това. Аз ще се погрижа тези оръжия да не бъдат използвани никога. Освен това в щаба си разполагам с подходящия човек за тази работа.
— Съгласен ли сте, че Съветът по отбраната трябва да бъде спрян?
— Да. — Генералът погледна към пода, след което отново вдигна очи. — В противен случай просто не знам какво ще стане. Възможно е техният план да даде началото на нещо, което после никой няма да бъде в състояние да спре. Ако ще се умира, поне ще умрем за добра кауза.
— Как можем да ги спрем?
— Кога се събира Политбюро?
— Вече всеки ден. Обикновено заседанията започват в девет и половина.
— На кого можем да се доверим?
— Косов е с нас. Ще имаме подкрепа и от още няколко члена на Политбюро, но не знам към кого точно мога да се обърна.
„Чудесно — единственият ни сигурен съюзник е КГБ!“
— Ще ми трябва малко време.
— Това може би ще ви помогне. — Сергетов му подаде едно досие, което беше получил от Косов. — Това е списък на офицерите в щаба ви, които са заподозрени в политическа неблагонадеждност.
Алексеев прегледа списъка. Той си спомни имената на трима души, които се бяха отличили като полкови и батальонни командири… един добър щабен офицер и един ужасен. „Хората ми са обект на подозрение дори когато водят война заради Родината!“
— Трябва да формулирам плана си за атаката, преди да се завърна на фронта. Ще бъда в щабквартирата на армията.
— Успех, Павел Леонидович!
— И на вас, Михаил Едуардович. — Генералът наблюдаваше как баща и син се прегръщат. Той се запита какво ли щеше да каже неговият баща за всичко това, ако все още беше жив. „Към кого мога да се обърна за напътствия?“
— Добро утро. Аз съм генерал-майор Уилям Емерсън. Това е полковник Лоу. Той ще ни превежда.
— Генерал-майор Андреев. Аз говоря английски.
— Да се предадете ли предлагате? — попита Емерсън.
— Предлагам да преговаряме — отвърна Андреев.
— Искам да прекратите бойните действия незабавно и да предадете оръжието си.
— Какво ще стане с хората ми?
— Те ще бъдат задържани като военнопленници. Ранените ви ще получат медицинска помощ, като всички ще бъдат третирани според международните споразумения.
— Откъде да знам, че ми казвате истината?
— Не можете да знаете.
Андреев отбеляза откровения отговор. „Но какъв друг избор имам?“
— Предлагам ви примирие от — той погледна часовника си — петнадесет часа.
— Съгласен.
— Колко? — попита SACEUR.
— Три дни. Ще можем да атакуваме с две дивизии.
„С онова, което е останало от четирите дивизии — помисли си SACEUR. — Да, ние наистина ги спряхме, но с какво да ги изтласкаме назад?“
Сега обаче той се чувстваше по-уверен. НАТО беше започнало войната само с предимство в технологията, което сега беше още по-очевидно. Съветските запаси от нови танкове и оръдия бяха разбити, а дивизиите им, които сега пристигаха на фронта, бяха въоръжени с двадесетгодишни каруци. Но те все още имаха числено превъзходство и всяка запланувана от SACEUR офанзива трябваше да бъде планирана и изпълнена много внимателно. Той имаше решително предимство единствено във въздуха, но въздушното превъзходство никога не беше достатъчно за спечелването на една война. Германците го натискаха с искания за контраатака. Твърде голяма част от тяхната територия и твърде много от техните граждани се намираха от вражеската страна на фронтовата линия. Бундесверът вече беше започнал агресивно опипване на няколко фронта, но те трябваше да изчакат. Германската армия не беше достатъчно силна, за да тръгне сама в настъпление. Тя беше понесла твърде големи загуби, изпълнявайки задължението си да спре съветското настъпление.
Младежите бяха твърде възбудени, за да заспят. По-възрастните мъже бяха твърде разтревожени, за да заспят. Условията, при които пътуваха, също не им помагаха. Бойците на 77-а мотострелкова дивизия бяха натъпкани в пътнически вагони и въпреки че всички бяха седнали, те бяха натъпкани един до друг. Влаковата композиция, която ги превозваше, се движеше със сто километра в час. Релсите бяха наредени по съветския начин — краищата на релсовите сегменти се срещаха, вместо да остават раздалечени — и вместо познатото на пътниците на Запад тракане мъжете от тази В дивизия чуваха само серия от глухи тътнежи. Това опъваше още повече и без това опънатите им докрай нерви.
Интервалът между тътнежите се забави. Няколко войника погледнаха през прозорците и видяха, че влакът им спираше на гара Казан. Офицерите бяха изненадани. Влакът им не трябваше да спира, докато не стигне в Москва. Загадката беше разрешена бързо. Още със спирането на двадесетте вагона в тях започнаха да се качват нови войници.
— Внимание — извика високо някой. — Пристигат войници от фронта!
Въпреки че новопристигналите бяха получили нови униформи, ботушите им бяха износени от прекараните на фронта седмици. Походката им показваше, че са ветерани. Във всеки вагон влязоха към двадесетина и бързо си осигуриха удобни места. Онези, на които се наложи да станат от местата си, трябваше да стоят прави. Между ветераните имаше и офицери и те бързо намериха своите колеги във влака. Офицерите на 77-а мотострелкова започнаха да набират информация от първа ръка за доктрината и тактиката на НАТО, за онова, което можеше и което не можеше да стане на фронта, за всички уроци, за които беше платено с кръвта на войниците, които не можеха да се присъединят към дивизията в Казан. Новобранците нямаха възможността да научат тези уроци. Те гледаха мъже, които можеха да спят дори когато пътуваха към фронта.
„Чикаго“ се намираше до кея си и товареше торпеда и ракети за поредната си мисия. Половината от матросите се разхождаха на брега или си купуваха питиета от екипажа на „Торбей“.
Лодката им си беше спечелила страхотна репутация заради работата си в Баренцово море и веднага след привършването на товаренето щеше да се отправи отново натам, за да ескортира авионосните бойни групи, които сега се намираха в Норвежко море и се насочваха към съветските бази на полуостров Кола.
Маккафърти седеше сам в каютата си и се чудеше защо една мисия, която беше завършила толкова катастрофално, се приемаше за успешна, и се надяваше, че никога повече нямаше да го пратят на бойна мисия, макар да знаеше, че ще стане точно обратното…
— Добри новини, другарю генерал! — Един полковник подаде глава през вратата на кабинета, в който се беше настанил Алексеев. — Вашите хора са успели да се присъединят към 77-а в Казан.
— Благодаря. — Алексеев се наведе отново над картите и полковникът се оттегли.
— Удивително е.
— Кое, Ваня?
— Хората, които избрахте за 77-а, бюрократщината, заповедите — всичко това беше преодоляно за отрицателно време!
— Че това си е рутинен трансфер на жива сила. Защо да не мине бързо? Политбюро одобри процедурата.
— Но това е единствената група бойци, които бяха докарани тук със самолет.
— Те трябваше да изминат най-голямо разстояние. — Алексеев вдигна един формуляр, който току-що беше попълнил. На капитан — не, той вече беше майор — Аркадий Семьонович Сорокин се заповядваше да се яви незабавно в Москва. Той също щеше лети до Москва. Жалко беше, че капитанът не можеше да доведе и някои от своите хора със себе си, но те се намираха на място, откъдето никой съветски генерал не можеше да ги изведе.
— Е, Михаил Едуардович, какво планира генерал Алексеев?
Сергетов подаде няколко листа с бележки. Косов ги разгледа за няколко минути.
— Ако успее, ще получи поне орден „Ленин“ от нас, а? — „Този генерал е прекалено умен. Толкова по-зле за него.“
— Твърде рано е да мислим за това. С колко време разполагаме? Разчитаме на вас да подготвите сцената.
— Имам един полковник, който специализира в тази област.
— Сигурен съм в това.
— Има още едно нещо, което трябва да направим — каза Косов. Той обясни какво е то и си тръгна. Сергетов наряза бележките на Алексеев и накара Виталий да ги изгори.
Аварийната лампичка и звънецът моментално привлякоха вниманието на диспечера. Нещо се беше случило с релсите при моста Електрозаводская, на три километра източно от гара Казан.
— Изпратете инспектор там.
— На половин километър оттам има влак — предупреди помощникът му.
— Кажете му веднага да спре! — Диспечерът натисна ключа, който управляваше сигнала от кулата. Заместникът му вдигна телефона си.
— Влак единадесет-деветдесет и едно, говори централно диспечерско управление — Казан. Има проблем на моста пред вас, спрете незабавно!
— Виждам сигнала! Спираме — отговори машинистът. — Няма да успеем!
Нямаше как да успее. Единадесет-деветдесет и едно беше влакова композиция от сто вагона — платформи, натоварени с бронирани машини и закрити вагони с муниции. Искри изхвръкнаха изпод колелата, когато машинистът натисна спирачките на всички вагони, но спирачният път на влака беше неколкостотин метра. Той се вгледа навън, за да види какъв беше проблемът, като се надяваше, че системата се е заблудила и е подала неверен сигнал.
Не! Откъм западната страна на моста имаше една разхлабена релса. Машинистът извика, за да предупреди екипажа си, и се сви на мястото си. Локомотивът излезе от релсите, заора се странично в земята и спря. Това не попречи на останалите три локомотива зад него и на осем платформи да продължат да се движат напред. Те също излязоха от релсите и само стоманената рамка на моста не им позволи да паднат в река Яуза. Железопътният инспектор пристигна една минута по-късно. Докато вървеше към телефонната кутия, той не спираше да ругае.
— Трябват ни две големи машини за разчистване!
— Как е положението? — попита диспечерът.
— Не е чак толкова зле като миналия август. Дванадесет часа, може би шестнадесет.
— Какво е станало?
— При целия този трафик по моста… ти как мислиш?
— Има ли ранени?
— Не мисля, влакът се е движил бавно.
— Ще ви изпратя помощ до десет минути. — Диспечерът погледна към таблото с пристигащите влакове.
— По дяволите! Какво ще правим с тези?
— Можем да ги разделим. Това е цяла армейска дивизия, която пътува в пакет. Трябваше да заобиколят от северната страна. Не можем да ги изпратим на юг. В продължение на часове по Новоданиловский мост няма пролука.
— Прехвърли ги към гара Курск. Аз ще се обадя на диспечера в Ржевская, за да видя дали ще може да ни поеме по неговите релси.
Влаковете пристигнаха в седем и тридесет сутринта. Един по един те бяха отклонени към коловозите на гара Курск и спряха там. Много от войниците никога преди не бяха ходили в Москва, но с изключение на коловозите единственото, което можеха да видят от прозорците си, бяха влаковете на техните колеги.
— Преднамерен опит за саботаж срещу държавните железници — каза полковникът от КГБ.
— По-вероятно е била износена релса, другарю — отвърна диспечерът в Казан. — Но вие сте прав, че трябва да се внимава.
— Износена релса ли? — изсумтя полковникът. Той със сигурност знаеше, че случаят не беше такъв. — Според мен вие не приемате всичко това достатъчно сериозно.
Кръвта на диспечера се смрази при това изявление.
— Аз също си имам своите задължения. В момента те включват разчистването на проклетия мост и пускането на влаковете по него. Точно сега имам седем влака в Курск и ако не успея да ги отправя на север…
— Ако се съди по картата ви, прехвърлянето на целия трафик около града зависи само от един превключвател.
— Да, но за него отговаря диспечерът в Ржевская.
— Някога не ви ли е хрумвало, че саботьорите не избират местата за саботаж според това кой диспечер къде се намира? Може би същият човек сега работи в друга област! Някой проверявал ли е този превключвател?
— Не знам.
— Ами, разберете тогава! Не, не, ще изпратя моите хора да проверят преди вие, железопътни глупаци, да повредите още нещо.
— Но моят график… — Диспечерът беше горд човек, но знаеше, че вече достатъчно е предизвикал съдбата си.
— Добре дошъл в Москва — каза сърдечно Алексеев.
Както повечето парашутисти, майор Аркадий Семьонович Сорокин също беше нисък. Той беше хубав млад мъж със светлокафява коса и в очите му се виждаха пламъчета, породени от нещо, за което Алексеев знаеше много повече отколкото майорът. Той накуцваше леко от двете рани в крака си, които беше получил по време на съветското нападение срещу Кефлавик. На гърдите му беше закачена лентичката на ордена „Червено знаме“, получен затова, че беше повел ротата си срещу вражеския огън. Сорокин и повечето от жертвите, дадени в началото на операцията в Исландия, бяха върнати в Съветския съюз за лечение. Сега, когато тяхната дивизия се беше предала, те очакваха новото си назначение.
— С какво мога да ви помогна, другарю генерал? — попита майорът.
— Трябва ми нов съветник и предпочитам той да бъде човек с боен опит. Освен това, Аркадий Семьонович, от вас ще искам да изпълните една много деликатна задача. Но преди да започнем да говорим за нея, трябва да ви обясня нещо. Моля, седнете. Как е кракът ви?
— Лекарите ме посъветваха да се въздържа от бягане поне още една седмица. Бяха прави. Вчера се опитах да пробягам обичайните си десет километра и трябваше да спра още на втория. — Той не се усмихна. Алексеев предположи, че младежът вероятно не се беше усмихвал от месец май. Генералът беше първият човек, който обясни на Сорокин причината за това. Пет минути по-късно ръката на майора се свиваше и разгъваше до кожения стол, където щеше да се намира пистолетният му кобур, ако офицерът стоеше прав.
— Най-важното при войника е дисциплината, майоре — заключи Алексеев. — Повиках ви тук с определена цел, но трябва да знам, че ще изпълните точно заповедите, които ще ви бъдат дадени. Ако ми кажете, че не можете, ще ви разбера.
Лицето на младежа остана безизразно, но ръката му се отпусна.
— Ще ги изпълня, другарю генерал, и ви благодаря от сърце за това, че ме доведохте тук. Всичко ще стане, както наредите.
— Тогава елате с мен. Имаме работа за вършене.
Колата на генерала вече ги чакаше. Алексеев и Сорокин отидоха до вътрешния околовръстен път, който заобикаля централната част на Москва и променя името си на всеки няколко километра. На мястото, при което минава покрай Звездния театър и се насочва към гара Курск, пътят се нарича улица „Чкалова“.
Командирът на 77-а мотострелкова дивизия дремеше. Той имаше нов заместник-командир, генерал-майор от фронта, който трябваше да замести твърде стария полковник на този пост. Двамата генерали бяха обсъждали тактиката на НАТО в продължение на десет часа и сега се възползваха от неочаквания престой в Москва, за да поспят малко.
Командирът на 77-а мотострелкова отвори очи и видя над себе си един генерал-полковник, който го гледаше втренчено. Той скочи и застана мирно като кадет.
— Добро утро, другарю генерал!
— Добро утро и на вас! Какво, по дяволите, прави една съветска дивизия, заспала на някакъв проклет железопътен коловоз, когато в Германия загиват хора! — почти изкрещя Алексеев.
— Ние… ние не можем да тръгнем, има някакъв проблем с релсите.
— Проблем с релсите, а? Вие нали имате превозни средства?
— Влакът отива до гара Киев, където трябва да сменим локомотива и да отпътуваме за Полша.
— Ще ви уредя транспорт. Нямаме време — обясни Алексеев, сякаш говореше на някое малко дете — да оставим цяла бойна дивизия да си спи на задника. Ако влакът не може да се движи, вие можете! Свалете превозните си средства от платформите. Ние ще ви преведем през Москва, а оттам и сами можете да стигнете до гара Киев. А сега си измийте очите и сваляйте тази дивизия от влака, преди да съм намерил някой друг, който може да го направи!
Алексеев не можеше да свикне с това, колко работа можеше да свърши малко крещене. Той видя как дивизионният командир започва да крещи на полковите си командири, които се разкрещяха на своите батальонни командири. След десет минути вече се крещеше на ниво отделение. След още десет минути стоповите вериги на бронетранспортьорите БТР-60 бяха свалени и първите превозни средства слязоха от платформите и започнаха да се събират на площад „Корского“ пред гарата. Пехотинците се качиха на машините си, стиснали оръжията си в ръце. Облечени в бойните си униформи, те изглеждаха много заплашителни.
— Пристигнаха ли новите ви свързочници? — попита Алексеев.
— Да. Те напълно замениха моите хора — кимна дивизионният командир.
— Добре. На фронта врагът ни даде добър урок по отношение на безопасността в ефира. Новите попълнения ще ви свършат добра работа. А новите автоматчици?
— По една рота ветерани във всеки полк, плюс още няколко, които са пръснати по отделните стрелкови роти. — Командирът се радваше, че новите попълнения от офицери ветерани бяха заменили някои от не много популярните му подчинени. Алексеев явно му беше изпратил добри бойци.
— Добре, подредете дивизията си в полкови колони. Да покажем нещо на хората, другарю. Покажете им как трябва да изглежда една съветска дивизия. Те имат нужда да видят това.
— Как ще минем през града?
— Уредих хора от Гранични войски на КГБ да регулират движението. Дръжте хората си в строя, не искам някой да се изгуби!
Един майор се появи тичешком.
— Готови сме да тръгнем след двадесет минути.
— След петнадесет! — поправи го командирът му.
— Много добре — каза Алексеев. — Аз ще дойда с вас, другарю генерал. Искам да видя доколко вашите хора са запознати с екипировката си.
Михаил Сергетов пристигна по-рано за съвещанието на Политбюро, както правеше винаги. Кремъл се охраняваше както обикновено от една рота лековъоръжени пехотинци. Те бяха от Таманската гвардейска дивизия, представителна рота, която имаше минимална стрелкова подготовка. Войниците от Таманската гвардия бяха един вид безпомощни преториански гвардейци, които подобно на много други церемониални подразделения се упражняваха най-вече в маршировки и лъскане на ботуши, въпреки че в базата си в Алабино разполагаха с цял дивизионен комплект от танкове и оръдия. Истинската охрана на Кремъл бяха войниците от Гранични войски към КГБ и дивизията от войници на Вътрешни войски към Министерство на вътрешните работи (МВД), разквартирувана извън Москва. За съветската система беше типично наличието на три въоръжени формирования, подчинени на три различни министерства. Таманската дивизия разполагаше с най-доброто въоръжение, но имаше най-ниска боева подготовка. Войниците на КГБ имаха най-добра подготовка, но разполагаха само с леко въоръжение. Войниците от Вътрешни войски също нямаха тежки оръжия и се обучаваха предимно като полицейско формирование, но затова пък бяха съставени от татари, които бяха известни със своята жестокост и с ненавистта си към етническите руснаци. Взаимоотношенията между тези три групировки бяха много повече от сложни.
— Михаил Едуардович?
— О! — Беше министърът на селското стопанство. — Добро утро, Филип Моисеевич.
— Разтревожен съм — каза тихо мъжът.
— За какво?
— Страхувам се, че те — Съветът по отбраната — може би обмислят употребата на ядрени оръжия.
— Не може да са чак толкова отчаяни. — „Ако си агент-провокатор, другарю, то знаеш, че това вече ми е известно. По-добре ще е за мен да разбера на чия страна си.“
Изражението на славянското лице на министъра на селското стопанство остана непроменено.
— Надявам се да сте прав. Не успях да нахраня за първи път цялата тази страна само за да оставя някой да я вдигне във въздуха!
„Съюзник!“ — каза си Сергетов.
— Какво ще стане, ако го подложат на гласуване?
— Не знам, Миша, иска ми се да знаех. Събитията се развиват твърде бързо и много от нас дори не разбират какво става.
— Ще се изкажете ли против тази лудост?
— Да! Скоро ще имам внук и искам той да има страна, в която да израсне, дори ако трябва да заплатя за това с живота си!
„Прости ми, другарю, прости ми за всичко, което съм си мислил за теб преди.“
— Винаги ранобуден, а, Михаил Едуардович? — Косов и министърът на отбраната пристигнаха заедно.
— С Филип трябваше да обсъдим доставките на гориво за транспортирането на хранителните стоки.
— Мислете за моите танкове! Храната може да почака. — Министърът на отбраната мина покрай тях и влезе в заседателната зала. Сергетов и колегата му си размениха многозначителни погледи.
Заседанието беше открито след десет минути. Генералният секретар заговори пръв и веднага даде думата на министъра на отбраната.
— Трябва да предприемем решителна стъпка в Германия.
— Вие ни обещавате такава от седмици! — каза Бромковский.
— Този път ще се получи. След един час генерал Алексеев ще дойде тук, за да ни представи своя план. Дотогава ще обсъдим използването на тактически ядрени оръжия на фронта и начините за предотвратяване на ответния удар на НАТО.
Лицето на Сергетов беше едно от онези, които останаха безизразни. Той преброи четирима души, на чиито лица беше изписан ужас. Последвалата дискусия беше много разгорещена.
Алексеев остана в машината на дивизионния командир през първите няколко километра, които ги отведоха покрай Индийското посолство и Министерството на правосъдието. Сградата на последното накара Алексеев да се усмихне иронично. „Колко е странно, че трябва да мина покрай това здание точно днес!“ Командният бронетранспортьор на практика представляваше радиопредавател, поставен върху осем колела. В задната част на машината имаше шестима свързочници, чиято задача беше да позволят на командира да управлява дивизията си от бронетранспортьора. Свързочниците идваха от фронта и бяха верни на полевите офицери, които ги бяха върнали в родината им.
Колоните напредваха бавно. Бойните машини бяха конструирани да развиват големи скорости, но при висока скорост се увеличаваше броят на повредите, а и ако се движеха с повече от двадесет километра в час, танковете щяха да разорат пътната настилка. Дивизията се движеше бавно и спокойно, привличайки малки групички хора, които махаха с ръце и викаха окуражително на преминаващите войници. Процесията не беше наредена в равните колони на някой от парадите, за които Таманската гвардия тренираше всеки ден. Ако не друго, хората поне се изпълваха с ентусиазъм от гледката на заминаващите за фронта войски. Встрани от пътя стояха офицери от КГБ, които „съветваха“ московските милиционери да пропуснат дивизията, като им обясняваха, че причината за нейното отклоняване е проблем с източната железопътна мрежа. Катаджиите с радост даваха път на защитниците на Родината.
Когато колоната достигна площад „Ногина“, Алексеев се изправи в люка на мерача.
— Добре сте подготвили хората си — каза той на дивизионния командир. — Сега искам да сляза, за да видя как се държат останалите ви подразделения. Ще се видим отново при Стендал — Алексеев нареди на шофьора да спре. Той скочи от командния БТР с пъргавостта на млад ефрейтор и застана на улицата, махайки на преминаващите превозни средства и отдавайки чест на офицерите, които гордо се возеха в своите машини. Изминаха пет минути, преди вторият полк да дойде до него, и той изчака втория му батальон. Майор Сорокин се намираше в командната машина на батальона и се наведе от БТР-а си, за да хване генерала за ръката и да го издърпа от улицата.
— Човек на вашата възраст може да се нарани при такива изпълнения, другарю генерал — предупреди го Сорокин.
— Малко конте! — Алексеев се гордееше с физическата си форма. Той погледна батальонния командир, който също се беше върнал наскоро от фронта. — Готов ли сте?
— Тъй вярно, другарю генерал.
— Не забравяйте заповедите и дръжте хората си под контрол. — Алексеев разкопча кобура си. Сорокин се беше въоръжил с автомат „Калашников“.
В края на улица „Разина“ вече се виждаха кулите и заоблените кубета на църквата „Свети Василий“. Една след друга бойните машини преминаха покрай старата църква. Войниците в бронетранспортьорите се бяха изправили и гледаха. Това бяха най-старите модели БТР, които нямаха покриви.
„Там!“ — каза си Алексеев. Вратата, построена от Иван Грозни, която водеше към Министерския съвет. Трябваше само да се премине през вратата под часовниковата кула. Часът беше десет и двадесет. Генералът беше подранил с десет минути за срещата си с Политбюро.
— Да не сме полудели? — попита министърът на селското стопанство. — Да не би да си мислим, че можем да си играем с атомни оръжия като с някакви фойерверки?
„Добър човек — помисли си Сергетов, но му липсва красноречие.“ Министърът на енергетиката избърса потните си ръце в панталоните си.
— Другарю министър на отбраната, вие ни доведохте до ръба на унищожението — каза Бромковский. — Сега пък искате всички да скочим в пропастта след вас!
— Твърде късно е да се отказваме — каза Генералният секретар. — Решението вече беше взето.
Думите му бяха опровергани от една експлозия.
— Сега! — каза Алексеев. Свързочниците в задната част на командния БТР включиха дивизионния радиопредавател и съобщиха за експлозия в Кремъл, като казаха, че един батальон автоматчици начело с генерал Алексеев е тръгнал натам, за да провери какво става.
Алексеев вече беше в движение. Трите БТР-а минаха през взривената врата и спряха през стълбището на сградата на Министерския съвет.
— Какво става тук, по дяволите? — изкрещя Алексеев на капитана от Таманската гвардия.
— Не знам — вие нямате право да бъдете тук, не можете да стоите тук, трябва да…
Сорокин го прекъсна с откос от три куршума. Той скочи от командния БТР и едва не падна заради ранения си крак. Майорът се втурна към сградата, последван от генерала.
— Отцепете района, това е заговор срещу Политбюро! — Тази заповед беше дадена на пристигащите войници. Таманските гвардейци тичаха през откритото пространство към сградата на стария Арсенал. Във въздуха бяха дадени няколко предупредителни изстрела. Гвардейците се поколебаха, след което един лейтенант изстреля цял пълнител и пред стените на Кремъл започна престрелка. Две групи съветски войници, от които само десет души знаеха какво става, започнаха да стрелят една по друга, докато членовете на Политбюро гледаха от прозорците на сградата.
На Алексеев не му харесваше, че Сорокин беше поел водачеството, но майорът знаеше чий живот можеше да бъде изложен на опасност. На площадката на втория етаж той видя един гвардейски капитан и го застреля. Сорокин продължи да тича нагоре, последван от Алексеев и батальонния командир, като мислено си припомняше схемата на четвъртия етаж. Друг гвардеец — този път майор — го очакваше там с автомат. Гвардеецът успя да изстреля един откос, но майорът се хвърли на пода, претърколи се и го застреля. До заседателната зала оставаха само двадесет метра. Там ги чакаше един полковник от КГБ, който държеше ръцете си така, че да ги виждат ясно.
— Къде е Алексеев?
— Тук! — Генералът държеше пистолет в ръката си.
— На този етаж вече няма живи гвардейци — докладва чекистът. Той току-що беше убил четирима със скрития под униформата си пистолет със заглушител.
— Вратата. — Алексеев даде знак на Сорокин. Вратата беше отключена и майорът просто я отвори. Тя водеше към преддверие, зад което се намираха двойните дъбови врати на заседателната зала.
Сорокин влезе първи.
В залата имаше двадесет и един старци и мъже на средна възраст, повечето от които стояха до прозорците и наблюдаваха малкото пехотно сражение, което приближаваше към края си. Таманските гвардейци в Кремъл не бяха подготвени за подобна атака и нямаха и най-малкия шанс да се справят с една рота опитни автоматчици.
Алексеев влезе след майора, прибирайки пистолета си в кобура.
— Моля да се върнете по местата си, другари. Очевидно сме свидетели на заговор за завземането на Кремъл. За щастие, аз тъкмо пристигах за срещата си с вас, когато тази колона войници минаваше покрай мен. Седнете, другари! — заповяда генералът.
— Какво става тук? — попита министърът на отбраната.
— Когато преди тридесет и четири години бях приет във военното училище, аз дадох клетва да защитавам държавата и партията от всичките им врагове — каза хладно Алексеев. — Включително и от онези, които ще унищожат страната ми, защото не знаят какво друго да направят! Другарю Сергетов? — Министърът на енергетиката посочи към двама души. — Вие, другари, ще останете тук заедно с другаря Косов. Останалите ще тръгнат с мен след няколко минути.
— Алексеев, ти току-що си подписа смъртната присъда — каза министърът на вътрешните работи. Той посегна към един телефон. Майор Сорокин вдигна автомата си и унищожи телефона с един куршум.
— Не повтаряйте тази грешка. Много лесно можем да избием всички ви. Това ще бъде по-удобно от онова, което смятаме да направим с вас. — Алексеев изчака малко. В стаята влезе още един офицер и кимна на генерала. — Сега ще излезем оттук, другари. Ако някой от вас се опита да говори с някого, всички ще бъдете убити незабавно. Стройте се по двама и тръгвайте! — Полковникът от КГБ, който преди малко беше взривил втората си бомба в Кремъл, изведе първата група.
Когато те излязоха, Сергетов и Косов се приближиха до генерала.
— Добре свършена работа — каза директорът на КГБ. — В Лефортово вече всичко е подготвено. Всички дежурни са мои хора.
— Няма да ходим в Лефортово. Има промяна в плановете — каза Алексеев. — Те ще бъдат откарани до старото летище, след което ще бъдат превозени с хеликоптер до военен лагер, командван от човек, на когото имам доверие.
— Но аз съм уредил всичко!
— Не се съмнявам в това. Това е новият ми помощник майор Сорокин. Майор Сергетов вече е в лагера, за да се погрижи за последните приготовления. Кажете ми, другарю директор, не ви ли изглежда познат Сорокин?
Майорът наистина се струваше смътно познат на директора, но той не можеше да се сети къде го беше виждал.
— Той беше капитан от 76-а гвардейска въздушнопреносима дивизия, който после беше повишен в звание за храброст.
— Да? — Косов усещаше опасността, но не и причината за нея.
— Майор Сорокин имаше дъщеря, която беше октомврийче. Базата на 76-а въздушнопреносима се намира в Псков — обясни Алексеев.
— За моята малка Светлана, която умря без лице — каза Сорокин. На Косов му остана време колкото да види дулото на автомата и пламъка.
Сергетов отскочи и погледна ужасен Алексеев.
— Дори и да сте били прав, като се доверихте на чекиста, аз нямам намерение да приемам заповеди от КГБ. Ще ви оставя една рота верни войници. Трябва да поема контрола върху армията. Вашата работа е да поемете контрола върху партийния апарат.
— Но можем ли да ви вярваме сега? — попита министърът на селското стопанство.
— Досега вече трябваше да сме на път да установим контрол върху комуникационните средства. Всичко ще стане според плана ни. Ще бъде обявено, че е имало опит да бъде свалено правителството, който е бил осуетен от верни на държавата войски. По-късно днес един от вас ще се появи по телевизията. Сега трябва да вървя. Успех.
Насочвани от регулировчиците на КГБ, моторизираните батальони се отправиха към телевизионните кули и радиостанциите и към основните телефонни централи. Сега те се движеха бързо, защото си мислеха, че реагират на спешно повикване да подсигурят града срещу неизвестен брой контрареволюционери. В действителност те си нямаха и най-малка представа какво правеха, освен че заповедите им бяха дадени от генерал-полковник. За офицерите от 77-а мотострелкова дивизия това беше напълно достатъчно. Свързочните екипи бяха свършили отлична работа. Политическият офицер на дивизията се появи пред сградата на Министерския съвет, където откри четирима членове на Политбюро, които даваха заповеди по телефона. Нещо не беше наред, но изглеждаше, че партийните шефове контролираха положението. Той научи, че останалите членове на Политбюро са били ранени или убити при жестока атака от самата охрана на Кремъл! Директорът на КГБ беше разкрил заговора навреме, за да повика верни на правителството войници, но загинал геройски, отбранявайки се от нападателите. Това се стори доста невероятно на дивизионния замполит, но той нямаше друг избор, освен да му повярва. Заповедите, които му бяха дадени, бяха съвсем смислени и той незабавно ги предаде по радиото на дивизионния командир.
Сергетов се изненада колко лесно се беше оказало всичко. Хората, които знаеха какво се беше случило в действителност, бяха по-малко от двеста. Престрелката беше станала зад стените на Кремъл и въпреки че много хора бяха чули изстрелите, измислената история им даваше правдоподобно обяснение за момента. Той имаше няколко приятели в Централния комитет и при създалата се обстановка те направиха каквото им беше казано. В края на деня властта се поделяше между трима души от Политбюро. Останалите членове на Политбюро се намираха под въоръжена охрана извън града, като за тях отговаряше майор Сорокин. В отсъствието на министъра на вътрешните работи Вътрешни войски минаваха на подчинение на Политбюро, докато КГБ се колебаеше какво да прави след смъртта на директора си. Пълният контрол на Политбюро върху всички аспекти на живота в Съветския съюз не позволяваше на хората да задават въпроси, които биха били зададени, преди да бъде дадено началото на организирана съпротива, и с всеки час Сергетов и съучастниците му затвърждаваха властта си. Сергетов определи стария, но популярен Пьотр Бромковский за шеф на партийния апарат и министър на отбраната. Армията помнеше Петя като комисар, който се беше грижил за хората, с които бе служил, и това позволи на Бромковский да назначи Алексеев за заместник-министър на отбраната и началник на Генералния щаб. Филип Моисеевич Крилов остана министър на селското стопанство, към което беше прибавено и Министерството на вътрешните работи. Сергетов щеше да бъде временно изпълняващ длъжността Генерален секретар. Тези мъже формираха една тройка, която щеше да се обърне към сънародниците си, докато пристигнат още от верните им сподвижници. Оставаше да бъде свършено още едно нещо от изключителна важност.