Операция „Червена буря“

Глава двадесет и първа Скандинавски чук

— Това със сигурност беше изтребител и той едва ли е сам — каза Едуардс. Отново валеше, този път вероятно за последно. Облаците на югозапад започваха да се разпръскват и над хоризонта започваше да се появява малка част синьо небе. Едуардс седеше с нахлупена каска, увит в мушамата си и се взираше напред.

— Предполагам, че сте прав, сър — отвърна Смит. Сержантът беше нервен. Намираха се на този хълм от двадесет и четири часа, а това беше твърде дълъг престой на вражеска територия. По време на дъжда бяха имали отлична възможност да се измъкнат оттам, защото видимостта беше само няколкостотин ярда. Скоро небето щеше да се проясни и нямаше да се стъмни в продължение на доста време, а те все още си седяха на своята кота, увити в мушамите си, които отчасти ги предпазваха от пълно измокряне, но не можеха да подобрят лошото им настроение.

На север от тях валеше силно и дъждът им пречеше да видят Рейкявик. На запад Хафнафьордур едва се виждаше и това тревожеше сержанта, който искаше да знае какво са намислили руснаците. Ами ако врагът беше засякъл радиопредаванията на лейтенанта и вече бе започнал да определя координатите на предавателя? Ами ако вече бяха изпратили патрули в посока на хълма?

— Лейтенант?

— Да, сержант?

— От едната ни страна са онези телефонни стълбове, а от другата — онези далекопроводи за високо напрежение…

— Да не искаш да взривиш нещо? — усмихна се Едуардс.

— Не, сър, но Иван скоро ще започне да патрулира по протежението им, а ние не се намираме на най-доброто за контакт място.

— Наредено ни е да наблюдаваме и да докладваме, сержант — каза Едуардс, но думите му не прозвучаха убедително дори и за самия него.

— Тъй вярно, сър.

Лейтенантът погледна часовника си. Беше 19:55 Зулу. Кучкарникът може би искаше да говори с тях, въпреки че те все още не се бяха обаждали за свръзка. Едуардс извади предавателя от раницата, сглоби антената и си сложи слушалките. Когато стана 19:59, той включи захранването и насочи антената към носещата вълна на спътника.

— Кучкарник вика Хрътка. Кучкарник вика Хрътка. Чувате ли ме? Край.

— Я виж ти. — Той натисна копчето за предаване. — Чуваме те, Кучкарник.

— Нещо ново при вас?

— Отрицателно, освен ако не искате да знаете, че тук вали. Видимостта е малка и не можем да видим кой знае колко.

Дежурният свързочник в Кучкарника погледна към метеорологичната карта. Значи там наистина валеше. Той не бе успял да убеди шефа си, че на Хрътката можеше да се вярва. Едуардс беше отговорил на всички въпроси, които хората от контраразузнаването бяха измислили. Те дори бяха намерили и гласов анализатор, за да проверят отговорите на лейтенанта. Писецът бе подскочил при последния отговор на въпроса за приятелката му, което показваше, че Едуардс не се бе преструвал. По факса бяха получили копия на необходимите части от личното му досие. Бил измежду петте най-добри от класа си в Колорадо Спрингс. Добър в математиката и инженерните науки, справил се отлично със следдипломната си квалификация по метеорология. Зрението му се влошило леко по време на пребиваването му в Колорадо Спрингс, което попречило на кариерата му на летец. Според колегите и началниците му бил тих и срамежлив, но състудентите му го харесвали. В психологическия профил пишеше, че нямал типологията на войник. Колко ли дълго щеше да издържи хлапето?

Един МиГ-29 беше във въздуха, а останалите се намираха в подсилените укрития в края на писта номер единадесет, които американците бяха завършили наскоро. Самотният изтребител имаше две основни задачи. Той беше патрулен самолет, който трябваше да се намеси веднага, ако бъдеше засечена приближаваща вражеска формация, но по-важното беше, че наземните диспечери следяха внимателно полета му, защото радарът им се нуждаеше от калибриране. Хълмистият терен на Исландия затрудняваше работата на радарите, които подобно на зенитните ракети бяха доста поодрусани по време на пътуването с „Фучик“. Изтребителят кръжеше над летището, за да могат радарните техници да определят доколко информацията на екраните им беше вярна.

Всички изтребители бяха въоръжени и заредени с гориво и пилотите им си почиваха на поставени до машините им походни легла. В момента обслужващите разчети презареждаха резервоарите на бомбардировача Ту-16, който бе осигурявал навигационната и електронната поддръжка на изтребителите. Той скоро щеше да напусне базата, за да доведе още девет МиГ-а. Групата от ВВС привършваше работата по почистването на летището. Всички писти, с изключение на една, бяха вече почистени от отломките, а останките от разбитите американски самолети бяха изринати извън тях. Според инженерната група, тръбопроводът за гориво щеше да бъде поправен до един час.

— Доста натоварен ден — обърна се майорът към командира на изтребителната група.

— Още не се е свършило. Ще се почувствам по-спокоен, когато и останалата част от полка ми пристигне — отвърна тихо полковникът. — Вече трябваше да са ни ударили.

— Как мислите, че ще ни нападнат?

Полковникът сви рамене.

— Трудно е да се каже. Ако наистина искат да затворят това летище, би трябвало да използват ядрена бойна глава.

— Винаги ли сте такъв оптимист, другарю полковник?

Нападението щеше да започне след един час. Осемнадесетте бомбардировачи B-52H бяха напуснали базата си в Луизиана преди десет часа и се бяха приземили за презареждане във военновъздушната база Сондерстрьом на западния бряг на Гренландия. На петдесет мили пред тях се движеха един самолет за радиолокационно подавяне EF-111 „Рейвън“ и четири F-4 „Фантом“ за подавяне на ПВО.

Калибрирането на радара беше по средата си, въпреки че досега беше свършена само най-лесната работа. Изтребителят, който току-що се приземи, беше летял кръгообразно над Кефлавик от север по западния хоризонт към юг. Районът на запад от базата беше почти равнинен, но бе осеян с ниски скалисти хълмчета. Сега идваше най-трудната част, която се състоеше в очертаването на радарното покритие на източната дъга над планинската централна част на Исландия — плътна маса от хълмове, чиято височина се увеличаваше постепенно от периферията към високия връх в центъра на острова. Втори „Фулкрум“ излетя от базата, за да съдейства за довършването на калибрацията. Пилотът му се чудеше колко ли време щеше да бъде необходимо за картографирането на всички нули — разположени в стръмни долини области, които радарът не можеше да покрие и които можеха да бъдат използвани като прикритие от насочващи се към базата неприятелски самолети.

Радарните екипи нанасяха вероятните проблемни области върху топографските си карти, когато един от операторите извика предупредително. Ясният образ на радарните им екрани беше размазан от мощен заглушител. Това можеше да означава само едно нещо.

В укритията в края на писта единадесет завиха сирени. Летците, които си подремваха или играеха на домино, скочиха от местата си и се втурнаха към самолетите си.

Дежурният в контролната кула вдигна полевия телефон, за да даде по-ясно предупреждение на изтребителите: „Въздушно нападение!“

Бойците из цялата база заемаха тичешком бойните си постове. Наземните обслужващи разчети на изтребителите включиха вградените стартери, докато пилотите се качваха в кабините си. Зенитната батарея включи системите си за търсене на цели и управление на огъня, а самоходните зенитни установки приведоха ракетите си в позиция за стрелба.

Малко под радарния хоризонт осемнадесетте бомбардировача B-52 току-що бяха включили мощните си заглушителни системи за електронно противодействие (ECM). Те се движеха в три групи от по шест самолета. Първата група мина ниско над връх Снаефелс, на шестдесет мили северно от Кефлавик, а останалите се появиха откъм западната страна на компаса, приближавайки целта си скрити зад облак електронен шум, осигуряван им от собствените им системи и съпровождащия ги EF-111.

Руският изтребител, който вече беше във въздуха, набра височина. Пилотът му остави радара си изключен и оглеждаше небето, очаквайки информация за прехващането от наземния радар. Другарите му вече започваха да напускат хангарите и се стрелваха по пистата, за да се издигнат в небето над базата. Самолетът, който се беше приземил преди малко рулира до една цистерна за гориво. Пилотът му жестикулираше оживено и ругаеше наземния екип, който се опитваше да презареди резервоарите му. В бързината те разсипаха четиридесет литра керосин върху крилото на изтребителя. Като по чудо горивото не се подпали и една дузина мъже се втурнаха към самолета с пожарогасители с въглероден двуокис, за да предотвратят евентуална експлозия по време на презареждането.

Характерният рев от двигателите на изтребител накара Едуардс да погледне рязко нагоре. Той видя, че от изток приближава тъмна диря пушек, а силуетите на самолетите преминаха на около миля от хълма. Сенките бяха натоварени с боеприпаси, а извитите нагоре върхове на крилете им правеха идентификацията им лесна.

— F-4! — извика той. — Това са нашите!

Самолетите бяха от Въздушната национална гвардия на Ню Йорк и бяха от специализирания в подавяне на ПВО модел „Уайлд Уийзъл“. Докато руснаците насочваха вниманието си към въздушното нападение, техните пилоти бяха прелетели ниско над върховете на хълмовете и долините, използвайки максимално пресечения терен, за да прикрият приближаването си. Вторият пилот на всеки F-4 преброи зенитните радари и определи най-опасните цели. Когато бяха на десет мили от Кефлавик, четирите самолета се издигнаха на голяма височина и изстреляха залп противорадарни ракети „Стандарт“.

Руснаците бяха изненадани. Те се опитваха да насочат огъня на зенитната си батарея срещу бомбардировачите и не очакваха нападение от две страни — изобщо не забелязаха изстреляните срещу базата ракети. Три от противорадарните ракети улучиха целите си, унищожавайки два търсещи радара и една самоходна зенитна установка. Един командир на установка обърна съоръжението си и се прицели на ръчен режим в новата заплаха. Фантомите заглушиха радара му за управление на огъня, като пуснаха зад себе си облак диполни отражатели, докато се спускаха на тридесет фута над земята. Приближавайки своята прицелна зона, всеки пилот извърши бърз оглед на района. Единият от тях забеляза здрава зенитна установка, насочи се към нея и хвърли върху й няколко касетъчни бомби „Рокай“, които не улучиха целта, но пръснаха стотина бомбички из целия район. Установката SA-11 експлодира зад самолета, без разчетът й изобщо да разбере какво го бе сполетяло. На хиляда ярда по-нататък се намираше самоходно зенитно оръдие и фантомът го обстреля с оръдието си, повреждайки го зле, след което премина над полуострова и изчезна по посока на океана, оставяйки зад себе си облак диполни отражатели и лъжливи топлинни цели. Задачата за подавяне на ПВО беше преминала като по учебник. И четирите F-4 бяха напуснали района на базата, преди съветските зенитни разчети да успеят да реагират. Изстреляните след тях ракети взривиха в облаците диполни отражатели. Батареята беше изгубила две трети от зенитно-ракетните си установки и всичките си търсещи радари. Три от самоходните оръдия също бяха повредени или унищожени. Сега американските бомбардировачи се намираха само на двадесет мили и мощните им заглушителни системи давеха съветските радари с електронен шум.

Но това не можеше да се случи с радарите на самоходните оръдия. Новата система беше съоръжена с радар, за който те не бяха подготвени, но това нямаше значение. Съветските оръдия бяха проектирани за стрелба по малки цели от рода на изтребители и когато радарите им се опитаха да захванат огромните бомбардировачи, целта се оказа толкова голяма, че радарните им сигнали отскачаха от една част в друга. Компютрите им не можаха да решат какво е разстоянието до целта, и зациклиха, което направи електрониката безполезна. Оръдейните разчети с ругатни превключиха на ръчно управление на огъня и започнаха да се прицелват на око в приближаващите масивни силуети.

Бомбардировачите се издигнаха на деветстотин фута с надеждата да избегнат най-опасната част от оръдейния огън и да се измъкнат без загуби. Никой не ги беше предупредил за възможно наличие на изтребители. Тяхната мисия беше да разрушат Кефлавик, преди изтребителите да успеят да пристигнат там.

Сега изненадата беше на страната на руснаците. Фулкрумите се спуснаха върху американските бомбардировачи откъм слънцето. Радарите им за управление на огъня бяха почти неизползваеми, но половината от ракетите им бяха с инфрачервено насочване, а огромните B-52 излъчваха достатъчно топлина.

Движещата се на юг група от три бомбардировача изобщо не забеляза МиГ-овете. Два бяха улучени от ракети и се взривиха във въздуха. Третият успя да поиска подкрепа от своите изтребители по радиото и направи рязък завой. Твърде рязък. Пилотът не успя да изравни самолета си навреме и машината се вряза в земята на север от Кефлавик и експлодира. Към небето се издигна огнено кълбо, което бе забелязано от намиращия се на тридесет мили от базата Едуардс.

Съветските изтребители преживяваха мечтата на всеки пилот. Всичките осем самолети имаха индивидуални цели и се разделиха, за да ги подгонят, преди да паднат твърде много бомби върху летището. Екипажите на бомбардировачите се понесоха към целите си с пълна скорост. Вече беше твърде късно да избягат. Всичко което можеха да направят, беше да викат в микрофоните си изтребителите да се върнат и да им помогнат.

Сега и зенитните оръдия се включиха в боя. Прицелвайки се на око, един млад съветски сержант успя да улучи един B-52, който тъкмо отваряше бомбения си люк, за да пусне бомбите си. Една дузина снаряди се забиха в отвора на люка и самолетът изчезна сред оглушителна експлозия, чиято взривна вълна повреди още един от бомбардировачите. Един от зенитно-ракетните разчети успя да превключи системата си за управление на огъня в резервния инфрачервен режим и изстреля една ракета срещу един B-52. Самолетът беше ударен секунда, след като бе пуснал бомбите си. Крилото му избухна в пламъци и машината пикира на изток, оставяйки зад себе си следа черен дим.

Групата на Едуардс гледаше как повреденият бомбардировач приближава хълма им с обвито в горящ керосин дясно крило. Пилотът се опитваше да поддържа височината, за да позволи на екипажа си да катапултира, но и четирите му десни двигателя бяха извън строя и горящото крило се откъсна от корпуса. Машината се залюля във въздуха, след което започна да пада и се заби в полето на запад от кота 152. Нито един член на екипажа не успя да се спаси. Не беше нужно Едуардс да дава каквато и да било заповед. Пет секунди по-късно хората му бяха събрали вещите си и тичаха на североизток.

Останалите бомбардировачи се намираха над целта и не преставаха да искат подкрепления по радиото. Осем от тях успяха да пуснат бомбения си товар, преди да завият обратно. Досега съветските изтребители бяха свалили пет бомбардировача и оцелелите отчаяно се опитваха да избегнат същата участ. МиГ-овете бяха свършили ракетите си и сега се опитваха да влизат в бой с оръдията си. Американските бомбардировачи разполагаха с оръдия на опашките си и един „Фулкрум“ бе повреден и трябваше да се откаже от преследването на своята цел.

Последният елемент на объркване бе внесен от завръщането на четирите фантома. Всеки от тях носеше само по три ракети „Спароу“ и когато пилотите им включиха радарите си за управление на огъня, съветските летци чуха в слушалките на шлемовете си предупредителните звуци на отбранителните си системи. МиГ-овете се пръснаха пред дванадесетте ракети и се стрелнаха към земята. Четири фулкрума минаха точно над групата на Едуардс, прелитайки ниско над един разбил се източно от Хафнафьордур B-52. Когато се върнаха, небето отново бе чисто. Американските F-4 нямаха достатъчно гориво и трябваше да се върнат, без да свалят нито един съветски изтребител. Оцелелите бомбардировачи се намираха в безопасност зад облак електронни смущения.

На пръв поглед базата беше ударена лошо. Цели двеста бомби бяха паднали в периметъра на летището и девет от тях бяха улучили определените им писти. Но писта номер единадесет си стоеше непокътната. Едуардс и хората му гледаха как самотният МиГ, който бе останал в базата, се издига във въздуха. Пилотът му беше бесен и искаше вектор към цел, но получи заповед да патрулира над Кефлавик, докато останалите изтребители се връщаха за презареждане на летището.

Резултатите от това нападение не бяха еднозначни. Американците бяха изгубили половината си бомбардировачи, като в замяна на това бяха повредили три от петте писти на Кефлавик. По-голямата част от зенитната батарея на руснаците беше унищожена напълно, но летището все още оставаше използваемо. Наземният персонал вече тичаше към оставените от американците съоръжения за поправка на пистите. В края на всяка писта имаше насипана камара чакъл, а в половин дузина бункери се съхраняваха стоманени подложки. Тежките машини щяха да изринат отломките в дупките от бомбите, да ги заравнят и да ги покрият с чакъл и стоманени листи. Кефлавик беше повреден, но пистите му щяха да бъдат напълно използваеми преди полунощ.

— Мисля, че тази е истинска, капитане — каза тихо ПЛБ офицерът. Редицата цветни блокчета върху екрана на пасивния хидролокатор се бе задържала на място в продължение на седем минути. Пеленгът се променяше бавно към кърмата, сякаш контактът се насочваше към конвоя, а не към „Фарис“.

Фрегатата се движеше със скорост дванадесет възела и системите „Преъри“ и „Маскър“ бяха включени. Хидроакустичните условия бяха много добри. На двеста фута имаше твърд термален слой, който правеше надводния хидролокатор почти безполезен. „Фарис“, обаче, успя да спусне буксирния си хидролокатор под пласта. По-ниската температура на водата там осигуряваше идеална проводимост на звука. Най-хубавото бе, че слоят пропускаше звука и в двете посоки. Хидролокаторът на всяка подводница срещаше същите трудности при преодоляването на термопласта, които срещаше и фрегатата, така че „Фарис“ щеше да бъде буквално неоткриваем за намираща се под слоя подводница.

— Как сме с определянето на позицията на източника? — попита тактическият офицер.

— Все по-добре, но все още остава въпросът за разстоянието. Като се имат предвид състоянието на водата и показателите на хидролокатора ни, възможното разстояние до контакта варира между пет и четиринадесет мили по права линия, или в първата конвергентна зона. Това означава, че действителното разстояние е между деветнадесет и двадесет и три мили… — Конвергентната зона е физически трик. При преминаването си през водата звукът се разпръсква във всички посоки. Температурата и налягането на водата постепенно отклоняват движещия се от повърхността към дъното шум в поредица от криви линии, които се издигат обратно към повърхността и отново биват отпращани към дъното. Фрегатата можеше да чуе собствените си шумове на разстояние около четиринадесет морски мили, което означаваше, че конвергентната зона имаше формата на анулус — областта между два концентрични кръга — водна площ с формата на поничка, която започваше на деветнадесет мили напред и завършваше на двадесет и три мили назад. Разстоянието до подводницата беше неизвестно, но вероятно беше по-малко от двадесет и три мили — следователно твърде близо. Подводницата можеше да нападне „Фарис“ или охранявания от него конвой с торпеда или ракети земя-земя — технология, изобретена от Съветите.

— Препоръки, господа? — попита Морис.

Тактическият офицер заговори пръв.

— Да вдигнем хеликоптера за по-близкото решение и да изпратим един „Орион“ да работи по далечното.

— Звучи добре — съгласи се ПЛБ офицерът.

След пет минути хеликоптерът на „Фарис“ се намираше на пет мили от кораба и хвърляше във водата хидролокатори „Лофар“. При сблъсъка си с водната повърхност миниатюрният пасивен хидролокатор задействаше на предварително зададена дълбочина кръгов хидроакустичен предавател. В настоящия случай всички хидролокатори се задействаха под термалния пласт, за да определят дали целта се намираше наблизо. Данните бяха предадени обратно към бойния информационен център на „Фарис“ — нищо. Въпреки това и пасивният хидролокатор показваше наличието на подводница или нещо, което звучеше като подводница. Хеликоптерът продължи да се движи по-нататък, като хвърляше хидролокатори по пътя си.

Малко по-късно се появи и „Орионът“. Четиримоторният самолет започна да прелита ниско над посочения от фрегатата пеленг към целта. На борда му имаше повече от петдесет хидролокатора и екипажът скоро започна да ги хвърля по двойки — по един над слоя и по един под него.

— Имам слаб сигнал от номер шест и среден от номер седем — докладва един хидроакустик. В гласа му се чувстваше вълнение.

— Прието, потвърждавам информацията — съгласи се с него тактическият координатор на борда на „Блубърд-3“. Той играеше играта на ПЛБ от шест години и въпреки това все още се вълнуваше като новобранец. — Започваме да правим MAD проверки.

— Искате ли подкрепа от хеликоптера ни?

— Прието, да, но му кажете да стои ниско.

След няколко секунди хеликоптерът SH-2F „Сий Спрайт“ на фрегатата се устреми на север. Детекторът му на магнитни аномалии (MAD) висеше на кабел от дясната му страна. На практика той представляваше високочувствителен магнитометър, който можеше да засече смущения в земното магнитно поле, предизвикани от голямо парче черен метал, каквото беше кърмата на една подводница.

— Сигналът от номер шест вече е със средна сила. Сигналът от номер седем остава непроменен. — Картографският екип реши, че това означава, че подводницата се насочва на юг.

— Мога да ти дам примерен обхват — обърна се ПЛБ офицерът към TAO. — Между четиридесет и два и четиридесет и пет хиляди ярда, пеленг три-четири-нула към три-три-шест. — Тези данни незабавно бяха предадени към „Ориона“.

Екипът в CIC на кораба наблюдаваше на радарния екран как самолетът претърсва района, прелитайки по права линия над различните сектори в квадрата с посочените от „Фарис“ координати. Компютърна система картографираше линиите от север към юг.

— „Фарис“, тук „Блубърд“. Данните ни не показват наличие на приятелски подводници в района. Моля потвърдете. Край.

— Прието, „Блубърд“. Потвърждаваме липсата на приятелски подводници в района. — Морис беше проверил това още преди половин час.

— Силата на сигнала от номер шест се увеличава. Получаваме и слаб сигнал от номер пет. Номер седем заглъхва. — Техникът трудно успяваше да накара гласа си да звучи професионално безизразен.

— Разстоянието се затвърждава. Приблизителна скорост на целта осем възела, разстояние четиридесет и три хиляди ярда.

— Шум! Шум! — извика корабният хидроакустик. Откъм пеленга на целта се беше чуло металическо виене. Затварящ се люк, изпуснат инструмент, отваряща се врата на торпеден апарат нещо бе произвело уникален шум с човешки произход.

— Показанията на буйове пет и шест потвърждават механичен шум — обадиха се незабавно от самолета.

— Потвърдено — отговори TAO на фрегатата. — Засякохме го и с буксирния хидролокатор. Смятаме, че контактът е подводница.

— Съгласен — отвърна „Орионът“. — Положителна класификация на съветска подводна лодка… имаме MAD контакт! Пуск на димките! — На екрана на MAD се появи голям знак с формата на връх на копие. Един от членовете на екипажа моментално натисна някакъв ключ, освобождавайки димния маркер, самолетът зави рязко и започна да кръжи над точката на контакта.

— Картографиран! — Тактикът маркира позицията на тактическия си екран с голямо V. Хеликоптерът също се втурна към мястото на контакта.

— MAD контакт! — извика системният оператор и хеликоптерът също пусна своята димка, малко по на югозапад от тази на самолета.

Сега данните бяха предадени към торпедния апарат и управляващите системи на ракетните апарати на „Фарис“. Целта все още се намираше извън обхвата им, но това можеше да се промени бързо.

— Търпение — прошепна Морис от командния си стол в CIC, а на висок глас каза: — Не бързайте, момчета. Нека да захванем този тип преди да стреляме по него.

Тактическият координатор на „Ориона“ се съгласи и с усилие на волята успя да се поотпусне малко. P-3 и хеликоптерът направиха още една MAD проверка от север на юг. Този път „Орионът“ получи контакт, а хеликоптерът не. Още едно преминаване над сектора и двата екипажа засякоха линията на курса на контакта. След това бе направено и засичане от изток на запад. При първото си преминаване и двете машини не засякоха нищо, но при второто успяха да засекат контакта. Вече никой не се съмняваше, че шумовият източник е управлявана от човек подводница. Управлението на операцията беше предадено на тактическия координатор на самолета. Голямата машина кръжеше на разстояние две мили, докато хеликоптерът се подготвяше за последното преминаване над сектора. Пилотът провери внимателно показанията на тактическия си екран и се концентрира върху жирокомпаса. Хеликоптерът започна последната MAD проверка, следван на две мили от самолета.

— Имаме контакт, пуск на димките! — И последният димен маркер беше хвърлен и върху водната повърхност се появи зелено петно. Хеликоптерът зави рязко наляво, за да освободи пътя на снижаващия се „Орион“. Докато се изравняваше с целта си, пилотът наблюдаваше движението на дима, за да определи дрейфа. Бомбеният люк на P-3 се отвори. Едно торпедо Mk-46 ASW беше подготвено за изстрелване.

— Пуск!

Торпедото беше пуснато и падна точно над целта. Спирачният му парашут се отвори, за да подсигури навлизането му във водата с носа надолу. Самолетът хвърли още един хидроакустичен буй, но този път дирекционен DIFAR.

— Силен сигнал, пеленг едно-седем-девет.

Торпедото се гмурна на дълбочина двеста фута, преди да започне кръговия си поиск. Високочестотният му хидролокатор се включи веднага щом беше достигната необходимата дълбочина. Оттук-нататък събитията започнаха да се развиват с главоломна бързина.

Подводницата не беше забелязала раздвижването над главата си. Тя беше стара лодка от клас „Фокстрот“, която бе твърде шумна и стара, за да изпълнява задачи на предната линия, но въпреки това се намираше там и се надяваше да настигне конвоя, който трябваше да се намира на юг от нея. Хидроакустикът й бе забелязал и докладвал за вероятно хвърлен във водата предмет, но капитанът на подводницата беше твърде зает с картографирането на курса на конвоя и не беше обърнал внимание. Прицелният хидролокатор на торпедото промени това. „Фокстротът“ внезапно включи на пълна скорост, завивайки наляво в предварително планирана маневра за измъкване. Увеличеният кавитационен шум на витлото на подводницата беше засечен от няколко от хидролокаторните буйове и от тактическия хидролокатор на „Фарис“.

Торпедото работеше в режим на търсене, като използваше активния и пасивния си хидролокатор, за да открие целта си. Когато завършваше първата си обиколка, пасивните приемници в носа му засякоха кавитационния шум на „Фокстрота“ и насочиха торпедото към тях. Скоро вълните на активния хидролокатор отскачаха от кърмата на подводницата, докато тя подскачаше рязко наляво и надясно, опитвайки се да се измъкне. Торпедото автоматично премина в режим на непрекъсната хидроакустична атака и се насочи към целта.

Хидроакустиците на фрегатата и самолета знаеха най-добре какво става под водата. Пред очите им линиите на пеленгите на подводницата и торпедото започнаха да се приближават една към друга. Максималната скорост на „Фокстрота“ беше петнадесет възела, което правеше измъкването от движещото се с четиридесет възела торпедо почти невъзможно. Подводницата започна да изпълнява серия от резки завои, но торпедото не изоставаше от целта си. Първият му опит да я порази се оказа неуспешен. Торпедото премина на двадесет фута от корпуса и незабавно се обърна, за да опита отново. Капитанът на подводницата направи грешка. Вместо да продължи завоя си наляво, той зави в обратната посока, надявайки се да обърка торпедото. Само че тази маневра го постави точно пред него…

Когато взривната вълна достигна повърхността, екипажът на хеликоптера видя как водата подскача нагоре и започва да кипи.

— Имаме детонация на бойна глава — докладва пилотът. Няколко секунди по-късно системният оператор пусна един пасивен хидроакустичен буй. След по-малко от минута хидроакустиците започнаха да получават сигнали.

Подводницата умираше. Хидроакустиците чуха звуци от вкарване на въздух в резервоарите за баласт. „Фокстротът“ продължи да се движи напред, но витлата му все повече и повече се затрудняваха да преодоляват тежестта на водата, която нахлуваше в корпуса, и да изкарат ранената подводница на повърхността. Внезапно шумът от двигателите затихна. Две минути по-късно подводницата се намираше под критичната дълбочина и хидроакустиците чуха металическия писък на разкъсани от водното налягане вътрешни прегради.

— Тук „Блубърд“. Според нас целта е поразена. Можете ли да потвърдите? Край.

— Прието, „Блубърд“ — отвърна ПЛБ офицерът. — Отчетохме вкарване на въздух и звуци от разкъсване. Потвърждаваме унищожаването на целта. — Членовете на екипажа извикаха радостно, забравяйки за поведението, което трябваше да се спазва по време на дежурството в CIC.

— Добре! Една грижа по-малко. Ще ви дадем едно голямо подаване за тази цел, „Фарис“. Хидроакустиците и хеликоптерът ви свършиха добра работа. Край. — Самолетът увеличи скоростта си и се върна в патрулния си сектор пред конвоя.

— Подаване, как ли не! — изръмжа ПЛБ офицерът. — Контактът си беше наш. Ние можехме да му пуснем торпедото със същата лекота, с която го направиха те.

Морис го сръчка в рамото и се качи в лоцманската кабина.

Всички членове от екипажа на мостика бяха усмихнати. Скоро боцманът щеше да изрисува до вратата на лоцманската кабина половин силует на червена подводница. Те все още не бяха осъзнали, че току-що бяха станали съучастници в убийството на сто души, които не се различаваха по нищо от тях и чиито тела бяха смазани от огромното водно налягане в дълбините на Северния Атлантик.

— Какво е това? — извика един от вахтените. — Възможна експлозия откъм десния борд!

Морис грабна бинокъла си и изскочи през отворената врата. Вахтеният му показа посоката.

Стълб черен дим се издигаше към небето откъм страната на конвоя. Току-що още някой също беше поразил своята цел.

Толанд никога през живота си не беше виждал толкова много електрожени да работят на едно място. Под зоркия поглед на старпома и трима експерти по борба с повредите, матросите използваха електрожените, за да изрежат повредените части от палубата за излитане на самолетоносача и носещите стоманени греди. Внимателният оглед на повредите показа, че щетите бяха по-големи, отколкото се смяташе. Шест от огромните рамки под палубата за излитане бяха разрушени, като повредата засягаше още две палуби под тях. Една трета от хангарната палуба беше изгоряла. По-голямата част от тръбопроводната мрежа за зареждане на самолетите с гориво, както и всички асансьори за боеприпаси, трябваше да бъдат поправени. CIC беше разрушен напълно, а заедно с него и всички компютри и комуникационни устройства, които бяха необходими за управлението на кораба по време на бой. Системите на спирачните въжета трябваше да бъдат подменени изцяло. Главният търсещ радар беше унищожен. Списъкът продължаваше все в този дух.

Авионосецът навлизаше в пристанище Саутхемптън с помощта на влекачи, чиято работа се затрудняваше от десетградусовия крен на „Нимиц“. На борда му вече се намираха един старши ремонтен експерт от Кралския военноморски флот и началникът на кораборемонтната работилница „Воспър“. Те разглеждаха повредите и правеха списък с материалите, необходими за поправката на кораба. Капитан Свенсон гледаше подаването на швартовите въжета към швартовчиците, които щяха да подсигурят кораба. Толанд забеляза, че капитанът е ядосан. Петстотин души от екипажа му бяха загинали, триста бяха ранени, а преброяването на жертвите още не беше приключило. Най-много загуби бяха дали разчетите на палубата за излитане, тъй като двете съветски ракети бяха унищожили повечето от укритията им. Екипажът също трябваше да бъде попълнен, преди самолетоносачът да отплава отново.

— Толанд, ти заминаваш за Шотландия.

— Извинете, сър?

— Въздушното крило ще бъде разделено. Изтребителите и „Хоукай“ заминават на север. Иван систематично нанася удари по северната радарна линия на англичаните, а техните изтребители са били понатупани, докато са се опитвали да окажат помощ на норвежците. „Томкетите“ вече отлетяха, а ние ще стоварим ракетите им на дока, за да могат англичаните да ги прехвърлят на север. Искам да работиш съвместно с екипажите на изтребителите, за да оцениш какво е намислил да прави Иван с бомбардировачите си и може би да помогнеш на нашите момчета да очистят няколко от тези копелета. Засега щурмовите „птички“ ще бъдат прехвърлени към тактическите въздушни резерви на НАТО.

— Кога трябва да тръгна? — Толанд се сети, че няма никакъв багаж. Руските ракети се бяха погрижили за това. Първата му работа беше да телеграфира на семейството си, че е добре.

— Кучкарник, тук Хрътка. Какво стана преди малко? Край.

— Хрътка, разрешено ми е да ви уведомя, че току-що беше извършено нападение над Кефлавик.

— Без майтап! Един B-52 се разби точно върху проклетия ни хълм. Не каза ли на някого, че сме забелязали изтребители?

— Информацията беше каталогизирана като непотвърдена и не беше предадена на командването. Не съм участвал във вземането на това решение. Продължавай с доклада.

— Видях четири, повтарям, четири, едноместни съветски самолета с двойна опашна конфигурация. Не съм сигурен за модела, но имаха двойни опашки. Прие ли това?

— Прието, двойни опашки. Потвърди бройката.

— Едно-две-три-четири, Кучкарник. Не мога да ги накарам да минат на парад над главата ми. Но ако още веднъж изпратите тук бомбардировачи без ескорт, мистър, не хвърляйте вината върху мен.

— Имаше ли оцелели от разбития самолет, който си видял?

— Отрицателно. Не видях парашути, а и няма начин някой да е оцелял. На хоризонта видях експлозия, но не знам от какво. Какво направиха F-4?

— Не мога да ти кажа, Хрътка, но трябва да ти благодаря за информацията за зенитните батареи.

— Имаш ли инструкции за мен?

— Положението ви се преразглежда в момента. Ще ви се обадим след един час.

— Нека да са два, приятел. Ще трябва да се преместим по-надалеч, преди лошите момчета да пратят някой патрул насам. Край. — Морските пехотинци се бяха събрали около него с готови за стрелба оръжия и се оглеждаха за патрул, хеликоптер или и двете, които можеше да се движат към групата. Едуардс свали слушалките и прибра предавателя в раницата. — Страхотно, направо страхотно — измърмори той. — Да изчезваме оттук.

Те вече бяха пробягали цял километър от мястото на предишния си лагер и се отправиха право на изток към ненаселената пустош, която заемаше тази част от острова. Смит ги водеше по склоновете, а не по върховете и ридовете, където силуетите им щяха да се открояват на фона на проясняващото се небе. Вляво от тях имаше езеро, на чийто западен бряг имаше разположени множество къщи. Трябваше да внимават, защото не се знаеше кой може да ги забележи и да ги издаде. Те преминаха на бегом под главния далекопровод, завивайки на юг, за да поставят линията на хълмовете между себе си и по-голямата част от къщите на брега на езерото. Един час по-късно групата се намираше в лавовото поле Холмсхраун — невероятна сбирка от скали, надвиснала над една от двете основни транспортни артерии на Исландия, Магистрала 1. И в двете посоки по пътя се движеха автомобили и камиони, повечето от които превозваха войници.

— Какво ще правим сега, сър? — попита натъртено Смит.

— Ами, тук имаме добро прикритие, сержант. По дяволите, дори и на петдесет ярда човек трудно би ни забелязал в тези боклуци. Според мен трябва да изчакаме да се стъмни и да се придвижим на север от пътя. Там гъстотата на населението намалява — или поне така пише на картата. Отдалечим ли се от големите населени места, ще бъдем в относителна безопасност.

— А какво ще кажат за това нашите приятели в ефира?

— Предполагам, че ще бъде най-добре да разберем това веднага. — Едуардс погледна часовника си. Беше закъснял за свръзката с повече от два часа. Кучкарникът беше раздразнен.

— Защо не се обади толкова време?

— Току-що изминахме осем километра. Но вие може би предпочитате да си бяхме седели на предишното място, за да броим руснаците, които претърсват развалините. Слушай, човече, тук сме сами и това е малко страшничко, разбираш ли?

— Ясно, Хрътка. Е, ние имаме инструкции за вас. Имате ли карта на местността, в която се намирате?

— Потвърждавам, мащабът е едно към петдесет хиляди.

— Добре. Началниците искат да се придвижите към Графархолт. Там има един хълм. Заповедта е да се скатаете там и да чакате по-нататъшни инструкции.

— Слушай, Кучкарник, преди да продължим искам да ми кажеш какво да правим, ако Иван започне пеленгационни игрички и се опита да ни засече по радиопредаванията ни?

— Време беше да попиташ за това. Предавателят ти работи на кодирана едностранна вълна в UHF обхвата. Това означава, че разполага с хиляди канали, които сменя постоянно. Освен това, антената е дирекционна. По време на предаване гледай между вас и руснаците да има хълм. UHF излъчването може да бъде засечено само на много малко разстояние. Така че в това отношение би трябвало да бъдете в безопасност. Сега щастлив ли си?

— Ще ми помогне.

— За колко време можете да стигнете до хълма?

Едуардс погледна към картата. Разстоянието беше около седем километра. В мирно време можеше спокойно да се измине за два часа, въпреки че като се имаше предвид теренът, по-вероятно щяха да бъдат три или четири часа. Групата трябваше да изчака да се стъмни, да заобиколи няколко села… а и имаше още един проблем, за който трябваше да се мисли… — Най-малко дванадесет часа.

— Прието, Хрътка. Дванадесет часа. Става. Ще ви потърсим тогава. Нещо друго за отбелязване?

— Малко движение по пътя под нас. Няколко камиона, армейски, боядисани в зелено. Много лични автомобили с двойно задвижване. Не виждам бронирани машини.

— Добре. Не бързайте и умната. Задачата ви е да избягвате контакт и да докладвате. Ние ще бъдем тук, ако се нуждаете от нас. Край.

Комуникационният офицер в Кучкарника в северната част на Шотландия се облегна назад в стола си.

— Момчето изглежда доста нервно — отбеляза един разузнавателен офицер, докато отпиваше от чая си.

— Не става за SAS28, а? — попита друг.

— Да не избързваме — намеси се трети. — Той е умен, в добра физическа форма е и притежава самообладанието да се измъкне, когато обстоятелствата наложат това. Изглежда наистина е малко нервен, но това е разбираемо, като се има предвид в какво положение се намира.

Първият посочи към картата.

— Дванадесет часа, за да изминат толкова късо разстояние?

— А ти какво, по дяволите, очакваш от четирима души, които вървят през открита хълмиста местност, а край тях се мотае цяла дивизия десантчици в камиони и БМП-та, а и слънцето никога не залязва? — попита четвъртият. Той беше облечен в цивилни дрехи и бе бивш офицер от SAS, ранен тежко при изпълнение на служебния си дълг. — Ако това момче имаше малко здрав разум, щеше да се е изнесло още вчера. Психологическият му профил е доста интересен. Смятам, че ще се оправи без проблеми, ако успее да стигне до указания хълм.

Конвоят се беше разпръснал. Морис погледна екрана на радара. На него се виждаше широк кръг от кораби, които сега завиваха обратно на изток, за да се съберат отново. Един търговски кораб беше потопен, а друг бе повреден зле и бавно се отправяше на запад. Три фрегати се опитваха да открият подводницата, която бе извършила нападението. „Гелъри“ беше открила вероятен контакт и изстреля срещу него едно торпедо, но без резултат. Четири хеликоптера хвърляха хидроакустични буйове с надеждата отново да засекат контакта, а половин дузина хидролокатори претърсваха водата, но по всичко личеше, че подводницата беше успяла да се измъкне от ядосаните си преследвачи.

— Този ни даде прекрасен пример за подход към целта — отбеляза намусено тактическият офицер. — Единствената му грешка беше, че удари опашката на конвоя.

— Управлението му на огъня не беше чак толкова страхотно — каза Морис. — Според доклада са били засечени пет торпеда. Да приемем, че са били изстреляни по три цели. Две са улучили и потопили една от целите, третото поврежда своята. Останалите две просто не са улучили. Въпреки това не е зле като опит. Какво ли прави сега, а?

— На колко искаш да се обзаложим, че е била стара атомна лодка? — попита TAO. — Техните системи за управление на огъня не отговарят на съвременните стандарти, а самите лодки не могат да се движат много бързо, без да бъдат открити. Нашият приятел едва е успял да осъществи прехващането и успя да улучи два кораба. Когато конвоят се пръсна, той не е бил достатъчно бърз, за да преследва други цели, без да издаде местоположението си и е бил достатъчно умен, за да знае това.

— Тогава какво е направил? — попита ПЛБ.

— Бил е наблизо, когато е изстрелял торпедата. След това се, е вмъкнал между конвоя и е слязъл надълбоко. Използвал е за прикритие шума от корабите над себе си, след което спокойно се е отдалечил…

— На север. — Морис се наведе над екрана. — Повечето от търговските кораби тръгнаха на север, когато получиха заповедта за разпръскване. Подводницата сигурно също е тръгнала на север, като може да се е надявала да получи възможност за още една атака. С какво, според вас, си имаме работа?

— Разузнаването твърди, че в този район е имало три „Фокстрота“ и една „Ноември“, плюс може би още една атомна подводница. Онази, която потопихме, вероятно е била „Фокстрот“, защото не беше достатъчно бърза, за да проследи конвоя. — ПЛБ офицерът погледна нагоре. — Но „Ноември“ са достатъчно бързи за тази задача. Със сигурност си нямаме работа с нова атомна подводница. Ако беше така, тя нямаше да прекрати огъня толкова бързо. Можем да приемем, че е „Ноември“.

— Добре. Да речем, че се е придвижила на север с шест или седем възела, след което е завила на изток с надеждата утре отново да успее да ни ужили. Къде ще бъде в такъв случай?

— Точно сега… тук, сър — отвърна ПЛБ и посочи към една точка на петнадесет мили от фрегатата. — Не можем да я подгоним.

— Не, но можем да се ослушваме и да я засечем, ако се опита да настигне конвоя. — Морис се замисли. Конвоят щеше да променя основния си курс към едно-две-нула всеки час, за да се придвижи по на юг, далеч от внезапно нарасналата заплаха от страна на съветските бомбардировачи с голям обсег на действие. Корабите щяха да се нуждаят от време, за да се прегрупират отново и да заемат местата си. Това щеше да позволи на подводницата да мине напряко и да се приближи до целта си. Зигзагообразното движение на търговските кораби не им позволяваше да развият повече от шестнадесет възела. Една подводница от клас „Ноември“ можеше да се опита да се възползва от това. — Искам хидроакустиците да наглеждат особено внимателно този сектор. Нашият приятел може да се върне.

— Дали да не извикаме един P-3? — зачуди се TAO.

Морис поклати глава.

— Те трябва да останат пред конвоя, защото основната заплаха е все още пред нас. Нашето задължение е да подсигуряваме тила, поне докато не установим контакт със сигурност. Мисля, че подводницата ще последва конвоя, а може дори и да се покаже, за да изпрати доклад за контакта.

— Добри новини — каза офицерът от ВМФ. — Бомбардировачите ни докладват, че са потопили три авионосеца, два кръстосвача и два ескадрени миноносеца.

Алексеев и шефът му се спогледаха — сега с колегите им в сини униформи нямаше да може да се говори.

— Доколко е вярна тази оценка? — попита Главком-югозапад.

— Преди нападението бяха заснети четири самолетоносача. Следващото преминаване на спътника осем часа след атаката показа само един от тях. Два кръстосвача и два ескадрени миноносеца също липсваха. Освен това разполагаме и със сводки от разузнаването, в които се казва, че голям брой морскобазирани самолети се приземяват в бази на френската военноморска авиация в Бретан. Нашите подводници не успяха да осъществят контакт с формацията — по всичко изглежда, че една от тях е била потопена — но първата битка на военноморската ни авиация завърши с огромен успех. Ние ще затворим Атлантическия океан за вас, другари — предсказа капитанът.

— Това може и да се наложи — каза Алексеев, когато капитанът се оттегли.

Шефът му изръмжа утвърдително. Нещата в Германия не отиваха на добре. Съветските ВВС бяха понесли много по-големи загуби от планираните и това бе довело до значително изоставане в графика на наземната офанзива. По време на втория ден от войната, набелязаните за първия ден цели бяха постигнати само в една армейска зона, която в момента беше подложена на тежки контраатаки на двадесет километра източно от Хамбург. Загубите на Танкови войски бяха с петдесет процента по-високи от прогнозираните, а контролът на въздушното пространство беше застрашен и много от подразделенията докладваха, че въздушните атаки на противника са много по-масирани от очакваното. Едва половината от мостовете над Елба бяха заменени, а понтонните мостове не можеха да издържат на натоварванията, които можеха да понесат заменените от тях съоръжения. Натовските армии все още не бяха достигнали върха на боеспособността си. По въздуха все още пристигаха подкрепления от САЩ, които заемаха предварително определените си позиции. Първият съветски ешелон беше омаломощен, а по-голямата част от втория все още се намираше отвъд Елба.

— От това по-тъмно няма да стане — каза Едуардс. Това ниво на светлината моряците и метеоролозите наричаха „морски здрач“. Видимостта беше спаднала до петстотин ярда, а слънцето се намираше малко под северозападния хоризонт. Лейтенантът нарами раницата си и се изправи. Пехотинците направиха същото с ентусиазма на деца, които тръгват за училище.

Групата се отправи надолу по ниския склон към река Судура, която приличаше повече на голям поток. Полето от лава им осигуряваше добро прикритие. По земята бяха разпръснати скали, някои от които достигаха до един метър височина. Местността разчупваше сенките и прикриваше движението за окото на случайния наблюдател. Четиримата бяха забелязали множество съветски патрули, качени най-вече на военни камиони, които преминаваха през района в интервал от приблизително тридесет минути. Не успяха да забележат фиксирани позиции, но съветските войски със сигурност бяха дислоцирани край водноелектрическата централа до Бурфел, на изток по Магистрала 1. Все още никой не беше бомбардирал електроцентралата и в някои от къщите под тях все още горяха лампите.

Скалите започнаха да стават все по-малки и лавата бе заместена от тревиста поляна. Тук наскоро бяха идвали овце; миризмата не можеше да бъдеше сгрешена, а и тревата беше опасана. Мъжете инстинктивно се снишиха и прибягаха към някакъв селски път. Тук къщите и плевните бяха пръснати на неравни интервали една от друга. Групата си избра едно място, на което разстоянието между две сгради беше около петстотин ярда, надявайки се, че слабата светлина и камуфлажните униформи щяха да ги направят незабележими за случаен минувач. Навън нямаше жива душа. Едуардс даде знак на хората си да спрат и внимателно огледа близките къщи през бинокъла си. В някои от тях бяха запалени лампите, но навън не се виждаха хора. Може би руснаците бяха въвели полицейски час… което означаваше, че по всичко, което се движеше, можеше да се стреля без предупреждение. Много весело.

Бреговете на реката бяха високи около шест метра, спускаха се почти отвесно надолу към водата и бяха покрити със заоблени от годините на ерозия скали. Смит се спусна надолу пръв, докато останалите лежаха с готови за стрелба оръжия на ръба на южния бряг. Отначало сержантът се движеше бавно, за да провери дълбочината на водата, преди да се втурне през нея с високо вдигнат над главата си автомат. Едуардс се изненада от бързината, с която Смит прекоси реката и се изкачи на отсрещния бряг. Сержантът направи знак с ръка и останалите от групата го последваха. Лейтенантът скоро разбра защо сержантът бе прекосил потока толкова бързо. Водата беше дълбока до кръста и беше студена като лед, тъй като повечето от реките в Исландия се захранваха от топящите се ледници. Едуардс стисна зъби и премина бързо през водата, държейки автомата си и радиопредавателя високо над главата си. Една минута по-късно той се намираше на отсрещния бряг. Смит се изсмя тихо в тъмнината.

— Предполагам, че това разбуди всички сънливци.

— Сигурно си искал да ми окапят топките от студ, сержант — оплака се шеговито Роджърс.

— Пред нас изглежда е чисто — каза Едуардс. — Отвъд онази поляна има още един поток, зад него е главният път, после идва един второкласен път и хълм, който води към полето от лава. Да тръгваме.

— Добре, лейтенант. — Смит се изправи и тръгна напред. Останалите го последваха на разстояние пет ярда един от друг. „Малкото копеле май здравата се е разбързало!“

Теренът беше почти равен, а тревата достигаше до коленете им. Четиримата се движеха бързо, приведени над тревата, стиснали оръжията си пред гърди, докато завиха леко на изток, за да избегнат село Холмур. Следващият поток беше по-плитък от река Судура, но също толкова студен. Групата го прекоси и спря на отсрещния бряг. Намираха се само на двеста ярда от магистралата. Смит отново тръгна пръв, този път снишен почти до земята. Сержантът се придвижваше с прибежки, между които клякаше, за да направи бърз оглед на околността. Останалите повтаряха съвсем точно движенията му и групата се събра отново във високата трева на петдесет фута от пътя.

— Добре — каза Смит. — Ще пресечем един по един, на една минута един след друг. Аз ще мина пръв. Ще спра на петдесет фута от другата страна на пътя, до онези скали. Когато пресичате, не се бавете снишете се, притичайте и елате при мен. Ако видите нещо да се приближава, отдалечете се, колкото можете повечето от пътя, и залегнете. Ако лежите неподвижно, няма да ви забележат. Не се шашкайте. Ясно ли е? — Всички, включително и Едуардс, кимнаха утвърдително.

Сержантът направи точно както бе казал. Той се огледа още веднъж в двете посоки, за да се увери, че нищо не се движеше към групата, след което притича през пътя. Екипировката му се люлееше и се удряше в тялото му, докато Смит тичаше от едната до другата страна на магистралата. Останалите изчакаха една минута, след което Гарсия последва сержанта. След още една минута той бе последван от Роджърс. Едуардс преброи до шестдесет и се втурна напред. Лейтенантът беше удивен — и смутен — от огромното напрежение, което съпътстваше едно толкова просто нещо, каквото беше преминаването на пътя. Той беше по средата на платното, когато изведнъж се спря и застина на място. От север приближаваха автомобилни фарове. Едуардс стоеше на място и гледаше как светлините го приближаваха…

— Размърдайте си задника, лейтенант! — стресна го гласът на сержанта. Едуардс разтърси глава, за да се освободи от унеса си, и притича по посока на гласа, придържайки каската си с една ръка.

— Светлини към нас! — едва успя да каже той.

— Без майтап! Успокойте се, сър. Да се разпръснем, момчета. Намерете си добро прикритие и не мърдайте. И се уверете, че проклетите ви оръжия са на предпазител! Вие останете с мен, сър.

Двамата редници се преместиха в двете посоки във високата трева и когато спряха да се движат, вече не се виждаха. Едуардс залегна до Смит.

— Мислиш ли, че ме видяха?

Тъмнината му попречи да види ядосаното изражение, което съпроводи отговора на сержанта:

— Вероятно не са. Друг път не заставайте насред пътя по този начин, сър.

— Няма. Съжалявам, сержант, аз не съм обучен за това.

— Просто слушайте и правете, каквото ви казвам, става ли? — прошепна Смит. — Ние сме морски пехотинци и ще се погрижим добре за вас.

Светлините приближиха бавно по стръмния склон на север от тях. Шофьорът явно нямаше доверие на чакълената настилка. На това място водещият от север на юг път се разделяше вляво и вдясно към Магистрала 1. Камионът най-вероятно беше военен. Светлините бяха правоъгълни и идваха от фарове, монтирани в огромния автомобилен завод на река Кама, който между другото беше построен с помощта на Запада. Камионът спря.

Едуардс потисна желанието си да реагира, но ръката му стисна по-силно пластмасовия приклад на автомата. Ами ако някой ги беше видял да пресичат пътя, и се беше обадил на руснаците? Сержантът протегна ръка и натисна автомата на лейтенанта надолу.

— Да не губим самообладание, лейтенант — прошепна Смит.

От камиона слязоха десет войници и се разпръснаха из тревата край пътя, на около петдесет ярда от двамата американци. Едуардс не можеше да види дали бяха въоръжени, или не. Войниците спряха и почти едновременно разкопчаха панталоните си. Едуардс зяпна и едва не се разсмя. Когато си свършиха работата, руснаците се качиха обратно на камиона си, който пое на запад по едното разклонение на пътя. До слуха им достигна звука от зле заглушен дизелов двигател. Групата се събра отново едва когато светлината от габаритите на камиона изчезна зад хоризонта.

— Твърде зле. — Роджърс се усмихна в полумрака. — Можех да откъсна пишката на единия!

— Добре се справихте, момчета — каза Смит. — Готов ли сте за път, лейтенант?

— Да. — Засрамен от грешката си, Едуардс остави Смит да поведе групата. Четиримата прекосиха чакълената настилка на пътя и след стотина ярда навлязоха в ново поле от лава. Мокрите им бойни панталони бяха залепнали за краката им и бавно съхнеха на хладния западен ветрец.

— Нашият руски приятел няма анехоично покритие — каза тихо ПЛБ, сочейки към екрана. — Според мен това там е той и се опитва да настигне конвоя.

— Източникът се намира на разстояние около четиридесет и шест хиляди ярда — каза тактическият офицер.

— Вдигнете хеликоптера — нареди Морис.

Пет минути по-късно хеликоптерът на фрегатата се движеше с пълна скорост на югозапад, а „Блубърд-7“, друг P-3C „Орион“, приближаваха указаните координати от изток. И двете машини летяха ниско над повърхността, надявайки се да изненадат подводницата, която беше потопила един от подопечните им кораби и беше повредила тежко друг. Руснакът вероятно беше сгрешил, като бе увеличил скоростта си. Може би инструкциите му бяха да следи конвоя и да предава данните за курса му на други подводници. Може би искаше да се приближи, за да нападне отново. Каквато и да беше причината, реакторните му помпи работеха и създаваха шум, който не можеше да се задържи в корпуса на подводницата. Перископът му беше вдигнат и това даде възможност на самолета и хеликоптера да го засекат с радарите си за наземен поиск. Хеликоптерът се намираше по-близо и пилотът му говореше с тактическия координатор на „Ориона“. Ако нещо не се объркаше, операцията щеше да мине като по учебник.

— Добре, „Блубърд“, намираме се на три мили от центъра на указания квадрант. Доложете позицията си.

— На две мили зад вас, Папа-Едно-Шест. Включвай!

Системният оператор свали капачката на радарния превключвател и премести ключа от позиция „Готовност“ в позиция „Активен“. Окаченият под носа на хеликоптера радарен предавател моментално започна да излъчва енергийни вълни.

— Контакт, имаме радарен контакт по пеленг едно-шест-пет, разстояние хиляда и сто ярда!

— Подгответе MAD оборудването! — Пилотът увеличи скоростта и се насочи към точката на контакта.

— И ние го засякохме — обади се тактическият оператор. Един старшина 1-ви клас бързо зареди едно торпедо, като установи първоначалната му дълбочина на търсене на сто фута.

Хеликоптерът включи предупредителните си светлини и в тъмнината се появиха мигащи червени лампички. Вече нямаше смисъл да се крият. Подводницата сигурно беше засякла радарното им излъчване и вероятно вече се опитваше да се скрие в дълбокото. За това обаче й беше необходимо повече време, отколкото имаше в действителност.

— Пусни димките! — извика системният оператор.

В тъмнината димът не се виждаше, но слабият зелен пламък на димката не можеше да бъде пропуснат. Хеликоптерът зави рязко наляво, давайки път на самолета, който сега се намираше само на петстотин ярда зад него.

Мощните прожектори на P-3C бяха включени и екипажът на самолета забеляза дирята, оставена от вече скрития под повърхността перископ на подводницата. Пилотът отбеляза, че MAD контактът беше дал вярното местоположение на целта още от първия път. Бомбените люкове на „Ориона“ се отвориха и торпедото падна към черната водна повърхност заедно се един хидролокаторен буй.

— Положителен хидроакустичен контакт, оценяваме го като подводница! — обяви един хидроакустик по вътрешната свръзка. Линиите на екрана му изглеждаха точно като сигнатурата на движеща се на висока скорост подводница от клас „Ноември“. Изстреляното торпедо вече се беше включило в режим на непрекъснат активен поиск. — Торпедото приближава бързо целта… Изглежда добре, Тако, приближава се… приближава се… сблъсък! — Звуковата — сигнатура на торпедото се сля с тази на подводницата и на каскадния екран се появи ярко петно. Операторът на „Ориона“ превключи хидролокатора от пасивен в активен режим и записа ехото от експлозията на бойната глава на торпедото. Звуците от витлата на подводницата спряха да се чуват, след което операторът регистрира шум от вкарване на въздух в резервоарите за баласт, който бързо изчезна, когато подводницата започна последното си потапяне в дълбините.

— Целта поразена, целта поразена! — извика радостно тактическият координатор.

— Потвърждавам поразяването на целта — каза Морис по радиото. — Добра работа, „Блубърд“. Бързо се справихте!

— Прието, „Фарис“. Благодаря ви, сър! Страхотна работа свършиха вашият хеликоптер и хидроакустиците ви. Току-що регистрирахте още едно подаване. По дяволите, капитане, ние би трябвало да летим с вас. Както изглежда, екшънът се разиграва само край вас. Край.

Морис отиде до ъгъла и си наля чаша кафе. Корабът му помогна да бъдат потопени две съветски подводници. Неговият TAO обаче не беше толкова ентусиазиран.

— Спипахме една шумна стара „Фокстрот“ и една „Ноември“, която направи голяма грешка. Мислиш ли, че я засякохме, защото е имала заповед да се движат след конвоя и да докладва?

— Може би — кимна Морис. — Ако Иван кара капитаните си да вършат такива неща… е, те обичат централното планиране и управление, но това бързо може да се промени, ако установят, че така губят повече лодки. Ние самите научихме този урок някога.

Маккафърти имаше контакт. Хидроакустиците му го следяха от един час, опитвайки се да различат случайните шумове от слабия сигнал на визуалните им екрани. Данните им бяха предавани към разчета за управление на огъня, който се състоеше от четирима души, надвесени над картографското табло в задната част на бойния център.

Маккафърти знаеше, че между екипажа вече бяха започнали да се носят слухове. Преди пускането на „Чикаго“ по вода в корабостроителницата беше избухнал пожар. След това подводницата беше изтеглена от Баренцово море в неподходящ момент. След това я нападна съюзнически самолет… дали пък „Чикаго“ не беше лодка кутсузлия, чудеше се екипажът? Старшините и офицерите щяха да се опитат да разсеят тези съмнения, но старшините и офицерите също вярваха в тях, защото всички моряци вярваха в късмета, който за подводничарите се беше превърнал почти в религия. Някога един известен адмирал беше казал: „Ако не сте късметлии, ние нямаме нужда от вас.“ Маккафърти беше чувал това изречение толкова много пъти. Засега той самият се бе оказал кутсузлия.

Капитанът се върна до картографското табло.

— Какво става?

— Няма голяма промяна в пеленга. Трябва да е доста далеч, капитане, може би в третата конвергентна зона. Разстоянието вероятно е осемдесет мили. Не е възможно да се приближава към нас. Ако беше така, отдавна щяхме да сме изгубили сигнала при излизането му от зоната. — Напрежението от операциите през изминалата седмица бе оказало влияние и върху старпома и това му личеше. — Ако трябва да направя предположение за източника, според мен той е атомна подводница. Вероятно е от шумните. Акустичните условия са доста добри, така че имаме три възможни конвергентни зони. Мога да се обзаложа, че и руската подводница прави същото, което правим и ние — патрулира предварително зададени й координати. По дяволите, може би също като нас и тя обикаля в кръг. С това могат да бъдат обяснени и минималните промени в пеленга.

Капитанът се намръщи. Това беше единственият истински контакт, който бяха засекли от началото на войната. Маккафърти се намираше близо до северния край на патрулната си зона, а целта вероятно се намираше малко отвъд границата на зоната. Да я преследва, означаваше да остави по-голямата част от сектора си незащитен…

— Да го пипнем — нареди Маккафърти. Десет градуса ляво на борд, нов курс три-пет-едно. Две трети напред.

„Чикаго“ бързо се обърна на север, ускорявайки до петнадесет възела максималната си „безшумна“ скорост. В такива случаи подводницата излъчваше много малко шумове. Рискът от засичане беше малък, защото дори и при тази скорост хидролокаторите й можеха да засекат цел на разстояние от пет до десет мили. Четирите й торпедни апарата бяха заредени с две торпеда Mk-48 и две противокорабни ракети „Харпун“. Ако целта беше подводница или кораб, „Чикаго“ можеше да се справи с нея.

— Подранил си, Хрътка — отговори Кучкарникът.

Едуардс седеше между две скали и се облягаше на трета, положил антената върху коляното си. Той се надяваше, че я е насочил в правилната посока. Според него руснаците бяха дислоцирани най-вече по бреговата ивица от Кефлавик до Рейкявик, доста по на запад от координата за връзка със спътника. Но под него имаше къщи и фабрики и ако някъде там долу руснаците бяха поставили пеленгаторен пост…

— Трябваше да се придвижим дотук, преди да стане твърде светло — обясни лейтенантът. Групата беше пробягала последния километър, защото слънцето вече изгряваше зад гърба им. Едуардс се успокояваше донякъде от факта, че морските пехотинци бяха по-запъхтени от него.

— Доколко е безопасна позицията ви?

— По пътя под нас се наблюдава движение, но ние се намираме доста далеч от него, може би на около една миля.

— Добре. Виждаш ли електроразпределителната централа на югозапад от вас?

Едуардс вдигна бинокъла си с една ръка, за да провери. На картата това място беше отбелязано като Артун. Там се намираха главните електрически трансформатори за енергийната мрежа в тази част на острова. Високоволтовите далекопроводи идваха от изток, а разпределителните кабели тръгваха във всички посоки от Артун.

— Да, виждам я.

— Как вървят нещата, Хрътка?

Едуардс щеше да каже, че всичко е страхотно, но се спря навреме.

— Кофти. Наистина кофти.

— Прието, Хрътка. Дръжте под око централата. Виждаш ли нещо около нея?

— Изчакай. — Едуардс сложи антената на земята и огледа мястото по-внимателно. А-ха! — Добре, забелязвам една бронирана машина, която се подава иззад ъгъла на западната страна. Трима… не, четирима въоръжени мъже се виждат в открития район. Не мога да видя нищо друго.

— Много добре, Хрътка. Сега поставете това място под наблюдение. Незабавно ни уведомете, ако се появят зенитни установки, а също и ако забележите още изтребители. Започнете да записвате колко камиони и войници виждате и накъде се отправят. Не забравяйте да записвате бройката. Ясно ли е?

— Добре. Да записваме и да докладваме.

— Точно така. Справяш се добре, Хрътка. Заповедите ви гласят да наблюдавате и докладвате — напомни му още веднъж Кучкарникът. — Избягвайте контакт. Ако видите вражески войници да се отправят към вас, изчезвайте незабавно. Не ни се обаждайте, просто се разкарайте от позицията си и докладвайте при първа възможност. А сега напуснете ефира за малко.

— Прието. Край. — Едуардс прибра предавателя в раницата. Вече можеше да прави това и със завързани очи.

— К’во става, лейтенант? — попита Смит.

Едуардс изсумтя.

— Скатаваме се и наблюдаваме онази електроцентрала.

— Мислите ли, че ще искат от нас да изгасим светлините?

— Там долу има твърде много войници, сержант — отвърна Едуардс. Той се протегна и отвори пакета с храната си. Гарсия беше на пост на едно възвишение вдясно от него, а Роджърс спеше. — Какво имаме за закуска?

— Ами, ако имате фъстъчено масло и бисквити, аз бих разменил прасковите си за тях.

Едуардс разкъса контейнера на порциона си и прегледа съдържанието му.

— Става.