Операция „Червена буря“

Глава осма Още наблюдения

Телевизионният новинарски екип се забавляваше страхотно. Бяха изминали много години, откакто за последен път им бяха разрешили да снимат съветски бойни единици в действие, и забавната стойност на грешките, на които бяха станали свидетели, щеше да осигури на репортажа им доста време в късните новини на NBC. Те стояха край пътя и наблюдаваха движението на руските части. Един танков батальон беше спрял на някакво кръстовище на магистрала 101, на петдесет километра южно от Берлин. Очевидно бяха направили грешен завой някъде по пътя си и сега батальонният командир крещеше нещо на подчинените си. След две минути един капитан излезе напред и показа нещо на някаква карта. Един майор беше напъден набързо от сцената, защото младият офицер явно беше разрешил проблема. Камерата проследи как изгоненият майор се качи в щабния си автомобил, който се отправи на север по главния път. След пет минути батальонът отново беше на път. Новинарският екип събра техниката си и главният репортер използва това време, за да се приближи до един френски офицер, който също бе наблюдавал малката сценка.

Французинът беше член на Съюзната група за военни връзки, една удобна останка от Втората световна война, която позволяваше на двете страни да се шпионират взаимно. Французинът беше строен мъж с издължено лице, имаше крилца на десантчик на реверите си и пушеше цигари „Голоаз“. Той, разбира се, беше офицер от разузнаването.

— Какво мислите за това, майоре? — попита го репортерът на NBC.

— Направили са грешка на няколко километра оттук. Трябвало е да завият наляво, но не са го направили.

Последва галско свиване на раменете.

— Не мислите ли, че руснаците се излагат? — Репортерът се изсмя. Французинът обаче остана замислен.

— Забелязахте ли, че с тях има германски офицер?

Репортерът беше забелязал различната униформа, но не беше успял да определи важността й.

— О, значи той е бил германец. Но защо не поискаха помощ от него?

— Уместен въпрос — отговори майорът. Той не каза на журналиста, че това беше четвъртият случай, в който съветски офицер се въздържаше да поиска помощ от източногерманския си колега… и то само през последните два дни. Объркването на съветските части не беше новост. Руснаците използваха различна азбука и различен език, което улесняваше навигационните грешки. Затова съветските части винаги водеха със себе си офицери от ГДР, които да им помагат да не се изгубят. Досега. Французинът хвърли цигарата си на асфалта. — Какво друго забелязвахте, мосю?

— Полковникът беше много ядосан на онзи майор. После един капитан, струва ми се, му показа къде е грешката, а вероятно и как да я поправят.

— Колко продължи цялата сценка?

— По-малко от пет минути след спирането на колоната.

— Много добре. — Французинът се усмихна. Сега майорът се връщаше обратно в Берлин, а танковият батальон имаше нов оперативен офицер. Усмивката изчезна от лицето му.

— Доста е тъпо да се объркат така, не мислите ли?

Френският майор се качи в колата си, за да последва руското подразделение.

— Вие не сте ли се изгубвали някога в чужда държава, мосю?

— Разбира се, че кой не е!

— Но те успяха да открият грешката си твърде бързо, не мислите ли? — Майорът даде знак на шофьора си да потегли. „И при това я откриха сами — помисли си той. — Интересно…“

Телевизионният репортер сви рамене и се върна при своя автомобил. Той подкара зад последния танк от колоната, раздразнен от това, че руснаците се движеха само с тридесет километра в час. Танковете продължиха на северозапад със същата скорост, докато не стигнаха до магистрала 187, където сякаш по някакво чудо се срещнаха с друго съветско подразделение, след което намалиха скоростта си до обичайните двадесет километра в час и продължиха да се придвижват към мястото на ученията.

Гледката беше впечатляваща. Московската новинарска емисия показваше придвижващ се в някакво поле танков полк. Целта на танковете се превърна в хоризонтален облак прах, когато артилерията започна да засипва със снаряди предполагаемите вражески позиции. Изтребител-бомбардировачи кръстосваха небето, а бойните хеликоптери изпълняваха смъртоносния си танц. Коментаторът тържествено обяви готовността на Съветската армия да отвърне на всякаква чужда заплаха. Това твърдение, изглежда, не беше преувеличено изобщо.

Следващият петминутен сегмент беше посветен на Виенските преговори по контрола на въоръженията. Чуха се обичайните оплаквания, че Съединените щати не били съгласни с някои аспекти на очевидно щедрото първоначално предложение на Съветския съюз, но коментаторът каза също, че въпреки американското нежелание бил постигнат истински напредък и че до лятото можело да се очаква подписването на конкретно споразумение. Толанд беше озадачен от начина, по който руснаците бяха описали преговорите. Той никога не беше обръщал внимание на този вид реторика и намираше делението на лоши и добри в репортажа за любопитно.

— Съвсем нормално — беше отговорът, който Лоу даде на въпроса му. — Можеш да разбереш, че подписването на договора е наближило, когато оплакванията започнат да изчезват. След това започват да говорят колко просветен е нашият президент за класов враг. Когато дойде времето да се подпише споразумението, изпадат направо в еуфория. Това, което видяхме тази вечер, е твърде умерено. Помисли за малко. Какъв език използват те обикновено, когато става дума за нас?

— Нормално ли ти се стори учението?

— Разбира се. Замислял ли си се някога колко весело би било да се изправиш срещу сто танка? Забеляза ли, че всичките бяха въоръжени със 125-милиметрови оръдия? След това си помисли за артилерийската поддръжка, която им беше оказана. После си спомни и за авиацията. Руснаците вярват в комбинираното използване на различни видове оръжия. Когато нахлуят на твоя територия, те ще нахлуят с целия си инвентар. Това е стандартната им доктрина и те се придържат стриктно към нея.

— Как можем да реагираме на такова нападение?

— Като поемем инициативата. Оставиш ли противника да определя правилата на играта, синко, все едно сам си си изкопал гроба.

— Същото е и във флота.

— Точно така.

Преди да се приближи до началника си, Алексеев си наля чаша чай от поставената в края на бюрото кана, нещо необичайно за него. Когато застана пред шефа си, усмивката му беше широка цял метър.

— Другарю генерал, „Прогрес“ върви отлично!

— Виждам, Павел Леонидович.

— Направо не мога, да повярвам. Подобрението в дисциплината сред офицерите ни е невероятно. Освобождаваме се от некадърниците, а хората, които повишаваме, са амбициозни и способни офицери.

— Значи разстрелът на онези четирима полковници действително свърши работа? — отбеляза саркастично Главком-югозапад. Той беше ръководил първите два дни от учението от командния си щаб и копнееше да излезе на бойното поле. Това обаче не влизаше в задълженията на един командващ военен театър и Алексеев беше очи и уши за него.

— Труден избор, но даде резултат, в което можете да се убедите и сам. — Младият офицер загуби част от ентусиазма си. Съвестта не му позволяваше да забрави случката с четиримата полкови командири. Алексеев знаеше, че проблемът при трудните решения не беше във вземането им, а в това човек да се научи да живее с последствията от тях. Той отхвърли тези мисли. — Още две седмици интензивно обучение и Червената армия ще бъде напълно подготвена. Можем да се справим със задачата. Можем да победим НАТО.

— Не ни се налага да се бием с НАТО, Паша.

— Тогава нека Аллах да е на помощ на арабите! — каза Алексеев.

— Аллах да ни е на помощ на нас. Главком-запад получава още една от нашите танкови дивизии. — Генералът вдигна една телеграма. — Същата, при която си бил днес, ако трябва да бъдем съвсем точни. Чудя се как ли се оправя той?

— Моите шпиони ми донасят, че се оправя доста добре.

— Да не би да си започнал да работиш за КГБ, Паша?

— Един мой съученик работи в щаба на Главком-запад. Той ми каза, че и там са приели стратегия за елиминиране на некадърните офицери. Аз лично се убедих в резултатите от това. Един новоназначен офицер има много по-голяма мотивация да изпълнява задълженията си, отколкото някой, който е заемал този пост толкова дълго, че работата му се е превърнала в рутинна.

— С изключение на висшите офицери, разбира се.

— Никога не съм очаквал, че някога ще се опитам да защитя Главком-запад, но това, което ми беше съобщено, ме кара да вярвам, че той привежда войските си в готовност по същия начин, по който го правим и ние.

— Трябва да е постигнал забележителни резултати, щом си толкова великодушен към него.

— Така е, другарю генерал. Още една наша танкова дивизия заминава за Германия. Е, там ще имат по-голяма нужда от нея, отколкото ние тук. Казвам ви, ще пометем арабите като прашинки. Истината е, че винаги сме можели да направим това. Те не са чак толкова многобройни, а и страните им са като Либия, която посетих преди три години — нямат планини, в които да се крият. Това не е Афганистан, другарю генерал. Сега мисията ни е да завладяваме, а не да умиротворяваме. Според мен можем да изпълним задачата за две седмици. Единственият проблем, който според мен можем да срещнем там, е подпалването на нефтените полета. Арабите могат да използват опожарената земя като отбранително средство, както сме правили и ние. За нас ще бъде трудно да предотвратим такива действия дори с нашите десантчици. Въпреки това мисията ни е изпълнима и хората ни ще бъдат подготвени за нея.