Операция „Червена буря“

Глава четиридесет и трета Разходка в гората

Няма по-естествен страх от страха от неизвестното и колкото по-голямо е неизвестното, толкова по-голям е и страхът. На бюрото на SACEUR имаше четири разузнавателни сводки. Единственото еднакво твърдение в тях беше, че не се знаеше какво точно става, но че това, което беше станало, можеше да се окаже доста неприятно.

„И за това ми трябва експерт?“ — помисли си SACEUR.

Една снимка от подвижен спътник, който беше преминал над Москва, му беше дала информация, че в съветската столица се води бой и че по улиците към комуникационните й центрове се движат войскови подразделения, но държавното радио и телевизия продължиха да излъчват по нормалния си график в продължение на дванадесет часа и едва в новинарската емисия в пет часа сутринта московско време беше излъчено официално съобщение.

„Опит за държавен преврат, организиран от министъра на отбраната? Лошо ни се пишеше, ако беше успял, но дори и това, че се е оказал неуспешен, не е кой знае колко добра новина.“ Съветската телевизия беше излъчила и кратко обръщение на Пьотр Бромковский, който беше известен като последния хардлайнер от времето на Сталин: запазете спокойствие и запазете вярата си в партията.

„Какво означава всичко това, по дяволите?“ — питаше се SACEUR.

— Искам информация — каза той на началника на разузнаването си. — Какво знаем за новата командна структура на руснаците?

— Новият Главком-запад, генерал Алексеев, очевидно е в командния си пункт. Това е добра новина за нас, защото атаката ни трябва да започне след десет часа.

Телефонът на SACEUR иззвъня.

— Казах ви, че не приемам обаждания — продължавай, Франц… Четири часа? Потсдам. Засега няма да отговоря. Ще ти кажа по-късно. — Той затвори. — Току-що се е получила открита радиограма, че началникът на Генералния щаб на Съветските въоръжени сили спешно желае да се срещне с мен в Потсдам.

— „Спешно“ желае ли, хер генерал?

— Такива са били думите в радиограмата. Мога да пътувам с хеликоптер и те ще осигурят хеликоптерен ескорт до мястото на срещата. — SACEUR се облегна назад в стола си. — Мислиш ли, че руснаците искат да ме свалят, защото свърших толкова добра работа? — Той си позволи да се усмихне иронично.

— Войските им се събират на североизток от Хановер — посочи началникът на разузнаването.

— Знам това, Йоахим.

— Не отивайте. Изпратете свой представител.

— Защо руснаците не поискаха това? — зачуди се SACEUR. — Такава е нормалната практика.

— Те бързат — отвърна Йоахим. — Не успяха да спечелят войната. На практика все още не са загубили нищо, но настъплението им беше спряно и те все още си имат проблеми с горивото. Ами ако властта в Москва е била завзета от някакъв нов блок? Заговорниците ще изолират средствата за масова информация, докато се опитват да съсредоточат властта в свои ръце и искат да прекратят военните действия. Войната само ще им пречи да установят контрол. Сега му е времето за един силен натиск — завърши Йоахим.

— Когато са отчаяни ли? — попита SACEUR. — Те все още имат голямо количество ядрени оръжия. Забелязали ли сте нещо необичайно в поведението на руснаците?

— Не, ако се изключат новопристигналите дивизии от запасняци.

„Ами ако сега ми се удава възможност да прекратя тази проклета война?“

— Ще отида. — SACEUR вдигна телефона си и информира Генералния секретар на Северноатлантическия съвет за решението си.

Човек лесно можеше да се изнерви, когато наблизо летяха два съветски щурмови хеликоптера. SACEUR потисна желанието си да погледне към тях през прозореца и вместо това се задълбочи в предоставените му разузнавателни данни. В папката му се намираха официалните разузнавателни досиета на петима старши съветски командири. Той не знаеше с кого от тях ще се срещне днес. Съветникът му седеше срещу началника си и гледаше през прозорците.

Алексеев крачеше насам-натам. Това, че беше далеч от Москва и новите партийни шефове, го тревожеше, но той си напомни, че въпреки всичко те бяха партийните шефове и се опитваха да се справят с положението. „Онзи идиот ме попита как могат да ми имат доверие!“ — помисли си той. Прочете отново данните за колегата си от НАТО. Възраст: петдесет и девет години. Син и внук на войници. Баща му бил офицер от десантни войски и бил убит от германците на запад от Сейнт Вит по време на битката за Булге. Завършил академията в Уест Пойнт, на петнадесето място във випуска си. Служил във Виетнам, четири пъти, последния път като командир на 101-ва въздушнопреносима; смятан от северновиетнамците за изключително опасен и изобретателен тактик — нещо, което беше доказал и в тази война. Магистърска степен по международни отношения, предполагаше се, че знае чужди езици. Женен, с двама синове и една дъщеря, нито едно от децата му не работи за въоръжените сили. Явно някой беше решил, че три поколения войници стигат. Четири внучета. „Четири внучета… когато един мъж има внуци…“ Обича хазарта с карти, който е единственият му известен порок. Пие умерено. В доклада се казваше, че няма данни за извънбрачни сексуални връзки. Това накара Алексеев да се усмихне. Те и двамата бяха твърде стари за такива глупости! Пък и на кого му оставаше време за това?

Между дърветата се чу звукът от хеликоптерни ротори. Алексеев застана до командния си БТР на малката полянка. Екипажът на машината беше зад дърветата заедно с един взвод автоматчици. Не беше много вероятно, но НАТО можеше да реши да се възползва от тази възможност, за да нападне и убие… „Не — помисли си генералът, — нито ние, нито те са толкова луди.“

Хеликоптерът беше един от новите американски „Блекхоук“. Той застина във въздуха и грациозно се приземи върху тревата. Над него останаха да кръжат двата съветски Ми-24. Вратата не се отвори веднага. Пилотът угаси двигателите и изчака да минат една-две минути, докато роторът спре да се върти напълно. Тогава вратата на хеликоптера се отвори и генералът излезе навън гологлав.

„Висок е за парашутист“ — помисли си Алексеев.

SACEUR можеше да вземе своя „Колт“ с кокалени чирени, който му беше подарен за службата му във Виетнам, но беше решил да впечатли руснака като отиде на срещата невъоръжен и в обикновена маскировъчна униформа. На яката му се виждаха четири черни звезди, а на лявата му гръд бяха зашити значките на майстор парашутист и на боен пехотинец. На дясната му страна имаше проста табелка с името му: РОБИНСЪН. „Не ми трябва да се фукам, Иван. Аз спечелих.“

— Кажете на хората в гората да станат и да се оттеглят.

— Но, другарю генерал! — Помощникът му беше нов и все още не познаваше началника си добре.

— Веднага. Ако имам нужда от преводач, ще ви дам знак с ръка. — Алексеев тръгна към колегата си от НАТО.

Двамата си отдадоха чест, но никой не пожела да подаде ръка пръв.

— Вие сте Алексеев — каза генерал Робинсън. — Очаквах да се срещна с друг.

— Маршал Бухарин се пенсионира. Говорите отлично руски, генерал Робинсън.

— Благодаря, генерал Алексеев. Преди няколко години се заинтересувах от пиесите на Чехов. Една пиеса може да бъде разбрана напълно само ако се прочете в оригинал. Оттогава съм изчел доста руска литература.

Алексеев кимна.

— За да опознаете по-добре врага си. — Той премина на английски. — Много разумно от ваша страна. Искате ли да се поразходим?

— Колко души имате зад дърветата?

— Един взвод мотострелковаци. — Алексеев отново заговори на руски. Робинсън знаеше руски много по-добре, отколкото той английски, и Паша си взе бележка. — Откъде можехме да знаем кой щеше да слезе от хеликоптера ви?

— Вярно — съгласи се SACEUR. „И въпреки това ти стоеше на открито, за да ми покажеш, че не се страхуваш.“ — За какво ще си говорим?

— За прекратяване на бойните действия, може би.

— Слушам ви.

— Вие, разбира се, знаете, че аз не съм участвал в започването на тази лудост.

Робинсън обърна глава.

— Че кой войник участва в такова нещо, генерале? Ние просто проливаме кръвта и поемаме вината. Ако не се лъжа, баща ви също е бил войник?

— Танкист. Той се оказа по-голям късметлия от вашия баща.

— Войната твърде често се оказва точно това, не мислите ли? Просто късмет.

— Не трябва да казваме това на нашите политици. — Алексеев почти си позволи да се усмихне, но навреме осъзна, че беше дал предимство на Робинсън.

— И кои са вашите политически водачи? Ако искаме да постигнем споразумение, трябва да мога да кажа на началниците си кой е на власт.

— Генералният секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз е Михаил Едуардович Сергетов.

„Кой?“ — зачуди се SACEUR. Той не си спомняше да беше чувал това име. Знаеше имената на всички членове на Политбюро, но това име не фигурираше между тях. Реши да печели време.

— Какво се случи, по дяволите?

Алексеев видя озадаченото изражение върху лицето на Робинсън и този път си позволи да се усмихне. „Вие не знаете кой е той, нали, другарю генерал? Това е едно неизвестно, върху което ще трябва да помислите доста.“

— Както вие американците обичате да казвате, беше време за промяна.

„Кой те е учил да играеш покер, синко? — чудеше се SACEUR. — Но аз имам асаци и попове. Какво държиш ти?“

— Какво предлагате?

— Аз не съм дипломат, а войник — отговори Алексеев. — Предлагаме незабавно примирие и поетапно изтегляне на войските до предвоенните позиции в рамките на две седмици.

— За две седмици мога да постигна това и без примирие — каза хладно Робинсън.

— С цената на множество жертви и на многократно по-голям риск — посочи руснакът.

— Знаем, че изпитвате недостиг на гориво. Цялата ви национална икономика ще се разпадне.

— Така е, генерал Робинсън, и ако нашата армия се разпадне, както казвате, ние ще имаме само едно средство, с което да защитим държавата.

— Вашата държава започна агресия срещу НАТО. Да не мислите, че мога да ви оставя да се върнете към предвоенното положение просто така? — попита тихо SACEUR. Той потискаше емоциите си. Вече беше направил една грешка, а две щяха да бъдат твърде много. — И не ми разправяйте глупости за бомбения атентат в Кремъл — много добре знаете, че нямаме нищо общо с това.

— Казах ви, че не съм участвал в започването на всичко това. Аз изпълнявам заповеди, но вие наистина ли мислите, че Политбюро можеше да си седи спокойно и да гледа как националната ни икономика просто спира? Какъв политически натиск щяхте да упражните върху нас, ако това станеше, а? Ако знаехте за дефицита на нефт у нас…

— Допреди няколко дни не знаехме.

„Значи маскировката все пак е сработила?“

— Защо не ни казахте, че имате нужда от нефт? — попита Робинсън.

— А вие щяхте ли да ни го дадете? Робинсън, аз не съм завършил Международни отношения като вас, но не съм чак такъв глупак.

— Сигурно щяхме да поискаме някакви отстъпки, но не мислите ли, че все пак щяхме да се опитаме да предотвратим всичко това?

Алексеев откъсна едно листо от някакво дърво. Той се загледа за малко в красивата плетеница от жилки, всяка от които беше свързана с всички останали. „Ти току-що уби още едно живо създание, Паша.“

— Предполагам, че Политбюро изобщо не се е сетило за това.

— Те започнаха агресивна война — повтори Робинсън. — Колко души загинаха заради тях?

— Хората, които са взели това решение, са арестувани. Те ще бъдат съдени от Народния съд за престъпления срещу държавата. Другарят Сергетов се изказа против войната и рискува живота си, също като мен, за да я доведе до справедлив край.

— Искаме тези хора да ни бъдат предадени. Ще съберем отново Нюрнбергския съд и ще ги съдим за престъпления срещу човечеството.

— Ще ги получите, когато ние свършим с тях. Това ще бъде един много дълъг процес, генерал Робинсън — добави Алексеев. И двамата вече си говореха като войници, а не като дипломати. — Вие мислите, че вашите страни са пострадали, така ли? Някой ден ще ви разкажа за страданията, които причиниха на нашата страна тези корумпирани мъже!

— И вашата хунта ще промени това?

— Откъде да знам? Но поне ще се опитаме. Както и да е, това не е ваша работа!

„Как пък не!“

— Говорите доста уверено за представител на едно ново и твърде нестабилно правителство.

— А вие, другарю генерал, говорите твърде уверено за човек, който преди по-малко от две седмици беше на ръба на поражението! Спомняте ли си какво ми казахте за късмета? Притиснете ни, ако желаете. Съветският съюз вече не може да спечели, но и двете страни все още могат да загубят. Знаете, че ви се размина на косъм. Ние почти ви сразихме. Ако проклетите ви невидими бомбардировачи не бяха унищожили мостовете ни през първия ден и ако бяхме успели да разбием още три-четири ваши конвоя, сега вие щяхте да ми предлагате условия.

„Да ги намалим на два-три конвоя напомни си Робинсън. — Наистина се измъкнахме на косъм.“

— Предлагам ви незабавно примирие — повтори Алексеев. — То може да започне още в полунощ. След това, след две седмици, ще се върнем на предвоенните си позиции и клането ще бъде прекратено.

— Размяна на военнопленници?

— Това можем да го уточним по-късно. Засега ми се струва, че Берлин е най-доброто място за размяната. — Както се и очакваше, Берлин беше останал почти незасегнат от войната.

— А какво ще стане с германските граждани зад вашите позиции?

Алексеев обмисли този въпрос.

— Те могат да си тръгнат необезпокоявани след началото на примирието. Дори още по-добре — ще позволя през нашите линии да им бъдат доставени хранителни запаси, разбира се, под наш контрол.

— А какво ще кажете за проявите на лошо отношение към германски граждани?

— Това вече е моя работа. Всеки, който е нарушил устава за полевата служба, ще бъде предаден на военен съд.

— Откъде да знам, че няма да използвате двете седмици, за да подготвите нова офанзива?

— А аз откъде да знам, че няма да започнете контраатаката, която сте планирали за утре? — отвърна на въпроса с въпрос Алексеев.

— Всъщност тя трябваше да започне след няколко часа. — На Робинсън му се искаше да приеме. — Вашите политически водачи ще изпълнят ли условията ви?

— Да. А вашите?

— Първо трябва да ги информирам, но имам властта да зачета примирието.

— В такъв случай решението зависи от вас, генерал Робинсън.

Адютантите на двамата генерали стояха един до друг на ръба на гората. Взводът съветски пехотинци и екипажът на хеликоптера също стояха и гледаха двамата висши офицери. Генерал Робинсън протегна ръка.

— Да благодарим на Бога — каза съветският адютант.

— Да — съгласи се американският му колега.

Алексеев извади половинлитрова бутилка водка от задния си джоб.

— От няколко месеца не съм пил алкохол, но ние руснаците не можем да сключим споразумение, без да го полеем.

Робинсън отпи една глътка и върна бутилката на колегата си. Алексеев направи същото и хвърли бутилката срещу едно дърво. Тя остана здрава. Двамата се разсмяха високо от облекчение, защото едва сега осъзнаха за какво точно се бяха споразумели.

— Знаете ли, Алексеев, ако не бяхме войници, а дипломати…

— Да, и това е причината да съм тук сега. Много по-лесно е за хора, които знаят какво е война, да я спрат.

— Абсолютно вярно.

— Кажете ми, Робинсън. — Алексеев спря, за да си припомни имената на американския генерал. Собствено име — Юджийн, бащино Стивън. — Кажете ми, Евгений Степанович, когато направихме пробива при Алфелд, колко близо…

— Много близо. Толкова близо, че дори и аз не съм сигурен колко. Запасите ни бяха намалели до необходимите за пет дни, но два конвоя успяха да се промъкнат невредими и това ни позволи да продължим да се сражаваме. — Робинсън спря да върви. — Какво ще направите със страната си?

— Не мога да ви кажа; просто не знам. Другарят Сергетов също не знае. Но партията трябва да даде отчет пред народа. Водачите също трябва да дават отчет на някого и това е урок, който ние вече научихме много добре.

— Трябва да вървя. Желая ви успех, Павел Леонидович. Може би по-късно…

— Да, може би по-късно. — Двамата отново си стиснаха ръцете.

Алексеев гледаше как SACEUR извика адютанта си, който стисна ръката на съветския си колега. Двамата американци се качиха на хеликоптера. Турбините на двигателите завъртяха главния ротор и машината се издигна над тревата. Хеликоптерът направи един кръг над поляната, за да позволи на ескортиращите го Ми-24 да се прегрупират, и се насочи на запад.

„Ти никога няма да разбереш, Робинсън — усмихна се на себе си Алексеев, докато стоеше сам на полянката. — Никога няма да узнаеш, че след смъртта на Косов не можахме да намерим личните му кодове за контрол на ядрените ни оръжия. Щеше да мине поне един ден, преди да успеем да ги използваме.“ Генералът и адютантът му отидоха до командния БТР, откъдето Алексеев предаде кратко съобщение за Москва.

Полковник Елингтън помагаше на Айсли да се придвижва между дърветата. И двамата бяха преминали през курс на обучение за бягство — курс, който се беше оказал толкова труден, че Дюк се беше заклел, че ако някога му се наложи отново да премине през него, ще се откаже от летенето. Точно това беше причината, поради която той не беше забравил наученото по време на курса. Бяха изчакали цели четиринадесет часа само за да прекосят един проклет път. Той беше пресметнал, че от мястото, на което ги бяха свалили, до натовските позиции имаше около петнадесет мили. При нормални условия те биха изминали това разстояние за отрицателно време; в действителност обаче те вече цяла седмица се криеха, пиеха вода от потоци като някакви животни и се придвижваха от дърво до дърво.

Сега двамата се намираха на края в гората и пред тях се простираше открито пространство. Беше тъмно и изненадващо тихо. Да не би руснаците да бяха отстъпили от позициите си тук?

— Да опитаме, Дюк — каза Айсли. Гърбът му го болеше повече, отколкото преди, и той не можеше да върви сам.

— Добре. — Те тръгнаха напред колкото бързо можеха. Не бяха изминали и сто ярда, когато около тях се появиха някакви сенки.

— Мамка му! — прошепна Айсли. — Съжалявам, Дюк.

— И аз — съгласи се полковникът. Той дори и не помисли да извади револвера си. Елингтън преброи поне осем души около себе си и те всички, изглежда, бяха въоръжени с автомати. Сенките бързо заобиколиха двамата американци.

— Кои сте вие? — попита един глас на немски.

— Американец съм — отговори Елингтън. „Благодаря ти, Боже, германци са.“ Но той грешеше и разбра това едва когато след няколко секунди видя формата на каските им. „Мамка му! А бяхме толкова наблизо!“

Съветският лейтенант разгледа лицето на полковника на светлината на фенерче. Странното беше, че той не взе револвера на Елингтън. След това се случи нещо още по-странно. Лейтенантът прегърна двамата мъже и ги целуна. След това им посочи на запад.

— Натам, два километра.

— Не спори с него — прошепна Айсли. Докато вървяха, двамата усещаха погледите на руснаците върху гърбовете си като някаква голяма тежест. След един час двамата летци стигнаха до натовските позиции, където научиха за примирието.

Бойната група се насочваше на югозапад. След още един ден корабите щяха да бъдат на позиция за атака на съветските бази около Мурманск и Толанд преглеждаше оценките за силата на съветските изтребители и зенитни комплекси, когато дойде заповедта за отбой. Той затвори папката и я прибра в огнеупорния шкаф, след което слезе долу, за да каже на майор Чапаев, че и двамата щяха да доживеят отново да видят семействата си.

Болничният самолет DC-9 „Найтингейл“ също летеше на югозапад, на път за военновъздушната база Андрюс в покрайнините на Вашингтон. Той превозваше ранени в последното сражение в Исландия морски пехотинци, един лейтенант от Военновъздушните сили и едно цивилно лице. Екипажът на самолета беше възразил срещу приемането на цивилното лице, но един генерал-майор от Морската пехота им беше обяснил по радиостанцията, че ако някой посмее да отдели дамата от лейтенанта, Корпусът ще приеме това като лична обида. Сега Майк беше буден през повечето време. Ахилесовото сухожилие на крака му беше разкъсано и той трябваше да се подложи на нова операция, но това вече нямаше значение. След четири месеца и половина той щеше да стане баща. След това можеха да си направят и едно свое дете.

О’Мали вече беше прелетял до брега, като бе взел репортера със себе си. Морис се надяваше, че кореспондентът на „Ройтерс“ щеше да успее да предаде последната си статия за войната, преди да му бъде дадена нова задача — статия за положението след войната, без съмнение. „Рубен Джеймс“ беше ескортирал повредения „Америка“ до ремонтните докове на Норфолк. Ед погледна надолу от мостика към пристанището, което познаваше толкова добре, като преценяваше прилива и вятъра при приставането на фрегатата. Една част от съзнанието му обмисляше Какво Означава Всичко Това.

Един изгубен кораб, много загинали приятели, много загинали от неговата ръка противникови матроси…

— Рулят в средата — заповяда Морис. Лекият южен ветрец помогна на „Рубен Джеймс“ да се приближи до кея.

На кърмата един матрос хвърли швартовото въже към хората на кея. Офицерът, който командваше специалния морски разчет, махна на един старшина, който включи високоговорителите на кораба.

„Всичко Това Означава — реши Морис, — че войната свърши.“

По високоговорителя се чу пращене, след което гласът на старшината обяви:

— Приставаме.