Операция „Червена буря“

Глава тридесета Подходи

„Наричат го «мирис на морето» — помисли си Морис, — но грешат. Би трябвало да го наричат «мириса на земята».“ Този мирис идваше от образуваните от приливите тресавища — всички неща, които живееха, умираха и се разлагаха на брега, всички миризми, които ферментираха в тресавищата и след това биваха отнасяни от вятъра по посока на морето. За моряка този мирис беше приятен, защото означаваше, че сушата, пристанището, домът, семейството му бяха наблизо. Иначе това беше воня, която трябваше да бъде неутрализирана с лизол.

Морис гледаше как влекачът „Папаго“ скъсява буксирното въже, за да стабилизира управлението в пристанищните води. Три пристанищни влекача се приближиха до фрегатата и хвърлиха швартови въжета, които бяха хванати от екипажа на „Фарис“. Когато въжетата бяха прикрепени, „Папаго“ откачи своето буксирно въже и се отправи за презареждане нагоре по реката.

— Добър ден, капитане. — Пристанищният лоцман бе излязъл от единия влекач. Ако се съдеше по вида му, той сигурно бе извеждал и въвеждал кораби в пристанището в продължение на поне петдесет години.

— Добър ден, капитане — отвърна Морис.

— Виждам, че сте потопили три руски подводници?

— Само една сами. Останалите бяха подавания.

— Колко вода тласкате напред?

— Малко по-малко от двадесет и пет фута — всъщност не, — поправи се Морис. Куполът на хидролокатора вече беше на дъното на океана.

— Добре сте направили, като сте върнали кораба, капитане — каза лоцманът, като погледна напред. — Моето корито не можа да оцелее. Предполагам, че тогава още не сте били роден. Бях на „Калахан“, седем-девет-две. Помощник артилерийски офицер, тъкмо ме бяха произвели в младши лейтенант. Свалихме дванадесет японски самолета, но малко след полунощ тринадесетото камикадзе успя да ни улучи. Четиридесет и седем души… добре. — Лоцманът извади радиопредавателя си от джоба и започна да дава нареждания на влекачите. „Фарис“ започна да се придвижва странично към кея си. Точно пред кораба се намираше сух док със средни размери, но те не се движеха натам.

— Няма ли да бъдем на сух док? — попита Морис, изненадан и ядосан, че корабът му щеше да бъде привързан към обикновен кей.

— В дока имат някакви механични проблеми и още не са готови да ви поемат. Утре или вдругиден ще ви преместят. Знам как се чувствате, капитане. Това е, като да се разболее детето ви и в болницата да не искат да го приемат. Горе главата, аз гледах как моят кораб потъва.

Морис знаеше, че няма смисъл да мърмори. Лоцманът беше прав. Щом „Фарис“ не беше потънал по време на тегленето му до пристанището, значи щеше да бъде в безопасност за ден-два на кея. Лоцманът беше експерт. Опитното му око измерваше вятъра и прилива и той даваше съответните заповеди на капитаните на влекачите. След тридесет минути фрегатата беше швартована към товарния кей. Три телевизионни екипа очакваха пристигането й зад редица матроси, облечени в униформата на брегови патрул. Щом швартоването приключи, един офицер се качи на борда и отиде право на мостика.

— Капитане, аз съм лейтенант-командир Андерс. Заповядано ми е да ви предам това, сър. — Той подаде един плик на Морис.

Морис разкъса плика и намери в него стандартен формуляр на ВМФ. В краткото съобщение му се заповядваше да се яви в Норфолк по възможно най-бързия начин.

— Долу ви чака кола. Можете да хванете совалката до Вашингтон, а оттам, чартъра за Норфолк.

— А корабът ми?

— Той вече е моя грижа, капитане. Ще се погрижа добре за него.

„Просто така“ — помисли си Морис. Той кимна и слезе в каютата си, за да си опакова нещата. След десет минути мина безмълвно покрай телевизионните камери и беше откаран до международното летище Логан.

Толанд разгледа спътниковите снимки на четирите летища на Исландия. Странно беше, че руснаците изобщо не използваха стария Кефлавик, като вместо това бяха предпочели да базират изтребителите си в Рейкявик и новата база на НАТО. От време на време по някой Ту-22 кацаше в Кефлавик, но това бяха бомбардировачи с механични проблеми или недостатъчно гориво. Нападенията на съюзническите изтребители на север също бяха дали отражение — сега руснаците извършваха презареждането във въздуха по-далеч на север и изток, което имаше малък, но въпреки това отрицателен ефект върху далечината на полета на бомбардировачите. Експертите бяха изчислили, че така времето на Съветите за откриване и унищожаване на конвоите бе намаляло с двадесет минути. Въпреки разузнавателните операции, извършени от беърите, и данните от спътниковото разузнаване, само две трети от атакуващите формации действително провеждаха нападенията. Толанд не знаеше каква беше причината за това. Дали пък нямаше някакъв проблем със съветските комуникации? Ако бе така, имаше ли начин да се възползват от него?

Ту-22 все още нанасяха големи щети на конвоите. След продължителен натиск от страна на флота ВВС започнаха да базират изтребители в Нюфаундленд, Бермудските и Азорските острови. С подкрепата на танкери, взети назаем от Стратегическото въздушно командване, те се опитваха да поддържат въздушни бойни патрули над намиращите се в обсега им конвои. Не че имаше кой знае каква надежда да спрат нападение на формация от Ту-22, но поне можеха да намалят броя на съветските разузнавателни самолети. Съветите разполагаха само с около тридесет разузнавателни самолета с голям радиус на действие „Беър-Д“. Приблизително десет от тях летяха всеки ден, включили мощните си радари „Биг Бълдж“, за да насочват бомбардировачите и подводниците срещу конвоите. Това ги правеше лесни за откриване, ако някой изтребител можеше да стигне до тях. След множество експерименти руснаците бяха започнали да действат по предсказуем оперативен метод. Тази грешка щеше да им струва скъпо. На следващия ден ВВС щеше да има по една двойка патрулни самолети над шест конвоя.

Руснаците щяха да платят скъпо и за това, че бяха дислоцирали самолети в Исландия.

— Според мен е около един полк, да речем, двадесет и четири до двадесет и седем самолета. Всичките са МиГ-29 „Фулкрум“ — каза Толанд. — На земята никога не се виждат повече от двадесет и един. Предполагам, че имат доста постоянен боен въздушен патрул, например четири „птички“ денонощно. Освен това изглежда, че използват наземни радари, като при това ги местят често, което вероятно означава, че са подготвени за прехващания с наземен контрол. Ще имаме ли проблеми със заглушаването на търсещите им радари?

Един летец-изтребител поклати глава.

— Не, стига да ни бъде осигурена подходящата поддръжка.

— Значи просто ще трябва да пометем МиГ-овете на земята и да свалим няколко във въздуха. — Командирите на двете ескадрили F-14 разглеждаха картите заедно с Толанд. — Трябва обаче да се държим далеч от тези зенитни батареи. Ако се съди по думите на момчетата в Германия, SA-11 е гадно нещо.

Първият опит на ВВС да разрушат Кефлавик с бомбардировачи B-52 бе завършил катастрофално. Последвалите опити с по-малки и по-бързи F-111 бяха нанесли определени поражения, но не бяха успели да извадят базата извън строя. Стратегическото въздушно командване SAC нямаше желание да се раздели с толкова от най-бързите си стратегически бомбардировачи, колкото бяха нужни за осъществяването на мисията. Все още нито една мисия срещу основните складове за гориво не бе завършила успешно. Те се намираха твърде близо до населено място и на спътниковите снимки се виждаше, че в района има цивилни. Разбира се.

— Да накараме ВВС да опитат още една мисия с B-52 — предложи един летец. — Те ще навлязат както предния път, с изключение на това, че… — Той нахвърли няколко промени в профила на атаката. — Сега, когато нашите „Куиър“ са с нас, може наистина да успеем.

— Ако искате моята помощ, командир, можете поне да се изразявате по-учтиво. — Пилотът на „Праулер“ в стаята очевидно не харесваше някой да нарича по прякор самолета му, който струваше четиридесет милиона долара. — Мога да унищожа няколко от тези зенитно-ракетни радари, но не трябва да забравяте, че SA-11 разполагат с резервна система с инфрачервено насочване. Ако се приближите на десет мили от установките, те имат петдесет процента шанс да свалят изтребителя ви. — Пилотите бяха научили, че най-гадното при SA-11 беше, че ракетата не оставяше почти никаква димна следа, което я правеше трудна за забелязване, а да се избяга от ракета, която не виждаш, беше почти невъзможно.

— Няма да се доближаваме до господин Установка. За първи път шансът е на наша страна, господа. — Летците изтребители започнаха да обсъждат отделните части на плана. Сега те разполагаха със солидни разузнавателни сведения за начина, по който руснаците действаха по време на бой. Съветите имаха добра тактика, но бяха твърде предсказуеми. Ако американските самолети успееха да създадат ситуация, за която руснаците бяха подготвени, те знаеха каква щеше да бъде реакцията на Иван.

Алексеев не беше очаквал, че всичко ще мине лесно, но не бе очаквал и че военновъздушните сили на НАТО ще имат въздушно превъзходство в нощното небе. Четири минути след полунощ един самолет, който не беше засечен от радарите им, бе разрушил радиопредавателната станция на щабквартирата на Главком-запад. Те разполагаха само с три резервни радиостанции, всяка от които се намираше на повече от десет километра от подземния бункерен комплекс. Сега имаха само една, плюс един подвижен радиопредавател, който вече беше бомбардиран два пъти. Подземните телефонни кабели все още бяха използваеми, но навлизането във вражеска територия бе направило телефонните връзки ненадеждни. Твърде често опънатите от Свързочни войски кабели биваха унищожени от въздушна атака или лошо управлявани превозни средства. Радиовръзките им бяха необходими, а НАТО ги елиминираше систематично. Съюзниците бяха опитали дори да атакуват самия бункерен комплекс — лъжливият комплекс, разположен точно между две радиопредавателни станции, беше ударен от осем изтребител-бомбардировача и буквално засипан с напалм, касетъчни бомби и силноексплозивни бомби със забавено действие. Оръжейните експерти бяха заявили, че ако нападението бе извършено срещу истинския комплекс, със сигурност е щяло да има жертви. „Толкова за уменията на нашите инженери.“ Бункерите уж бяха проектирани да издържат дори ако в близост до тях се взривеше ядрена бойна глава.

Сега на отсрещния бряг на Лайне вече имаше цяла дивизия — или по-скоро останките от дивизия. В този момент подкреплението от две танкови дивизии се опитваше да премине реката, но понтонните мостове и настъпващите дивизии бяха бомбардирани през нощта. Подкрепленията на НАТО вече пристигаха — техният напредък също беше пострадал от въздушни атаки, но с цената на ужасни загуби на съветската авиация. „Тактиката… не, само аматьорите обсъждат тактиката — помисли си уморено Алексеев. — Професионалните войници изучават логистиката.“ Ключът към успеха щеше да зависи от способността му да задържи мостовете на реката и ефикасно да придвижи трафика по пътищата към Алфелд. Системата за регулиране на движението по пътищата вече бе засякла на два пъти, преди Алексеев да изпрати екип от полковници, които да поемат нещата в свои ръце.

— Трябваше да изберем по-добро място — измърмори Алексеев.

— Извинете, другарю генерал? — попита Сергетов.

— Към Алфелд има само един добър път. — Генералът се усмихна иронично. — Трябваше да направим пробива си край град, където има поне три такива пътя.

Те наблюдаваха как дървените броячи маршируват — или по-скоро пълзят — надолу по линията на картата. Всеки брояч представляваше един батальон. Ракетни части и подразделения на ПВО бяха наредени по коридора на север и на юг от този път, а самият път беше постоянно прочистван от засипалите го артилерийски мини, които НАТО за първи път използваше в такива големи количества.

— 20-а танкова е понесла сериозни загуби — въздъхна генералът. Неговата дивизия. Пробивът можеше да бъде осъществен толкова бързо — ако ги нямаше натовските самолети.

— Двете дивизии от подкреплението ще завършат маневрата — предрече уверено Сергетов.

Алексеев си помисли, че майорът е прав. Стига да не се случеше нещо непредвидено.

Морис седеше срещу командващия Американския надводен флот в Атлантическия океан COMNAVSURFLANT. Командващият беше пълен адмирал, който бе прекарал целия си живот в онова, което сам обичаше да нарича „истинския флот“ — фрегати, ескадрени миноносци и кръстосвачи. На тези малки сиви кораби им липсваше блясъкът на авионосците и мистиката на подводниците, но точно сега те бяха ключът към безопасното преминаване на конвоите през Атлантическия океан.

— Иван промени тактиката, която използваше срещу нас, при това доста по-бързо, отколкото предполагахме, че е възможно. Сега руснаците атакуват ескортиращите кораби. Нападението срещу твоята фрегата е било преднамерено, а не случайно. Руската подводница вероятно се е спотайвала и ви е чакала.

— Опитват се да унищожават ескортиращите кораби?

— Да, но отделят много по-голямо внимание на корабите с опашки. Ние нанесохме загуби на подводния им флот — не достатъчни, но все пак загуби. Буксирните хидролокатори се оказаха много ефективни. Иван е разбрал това и се опитва да ги елиминира. Той се опитва да унищожава и SURTASS корабите, но това е много по-трудна задача. Ние унищожихме три подводници, които се опитаха да ги приближат.

Морис кимна. Надводните буксирно-хидролокаторни кораби SURTASS представляваха модифицирани рибарски клипери, които влачеха зад себе си огромни кабели на пасивни хидролокатори. Броят им беше малък и те можеха да осигурят защита само за около половината от конвойните маршрути, но за сметка на това подаваха много добра информация към щабквартирата в Норфолк.

— Защо не изпратят бомбардировачи срещу корабите?

— И ние си зададохме този въпрос. Очевидно руснаците не смятат, че си струва да отклоняват своите „Бекфайър“ за такива задачи. Освен това нашите кораби са снабдени с много повече електронно оборудване, отколкото някой е предполагал, и това ги прави труднооткриваеми с радар. — Адмиралът не каза нищо повече, но Морис се зачуди дали технологията стелт — върху която ВМФ работеше от години — не беше приложена и в корабите SURTASS. „Ако руснаците се ограничават до локализирането и елиминирането на риболовните кораби само с подводници — помисли си той, — толкова по-добре за нас.“

— Предлагам те за награждаване, Ед. Ти се справи много добре. Имам само трима капитани, които свършиха по-добра работа от теб, и един от тях бе убит вчера. Какви са пораженията при теб?

— Корабът едва ли ще може вече да плава, сър. Нападна ни подводница от клас „Виктор“. Бяхме улучени в носа. Килът поддаде и носът се откъсна, сър. Всичко пред ASROC установката потъна. Имахме много повреди от взривната вълна, но повечето от тях вече са отстранени. Преди да го пуснем отново на вода, ще трябва да му построим нов нос. — Адмиралът кимна. Той вече беше прочел докладите за жертвите.

— Добре си направил, че си спасил кораба, Ед. Дяволски добре. На „Фарис“ няма да имат нужда от теб за известно време. Искам да останеш тук и да работиш с моите оперативни офицери. Ние също ще трябва да променим тактиката си. Искам да прегледаш разузнавателните и оперативните данни, с които разполагаме, и да ми дадеш няколко идеи.

— Като за начало можем да се опитаме да спрем проклетите Ту-22.

— По това вече се работи. — Отговорът на адмирала беше изпълнен с увереност и скептицизъм.

На изток се намираше Хаити на остров Испаньола. На запад беше Куба. Затъмнените кораби се движеха в бойна формация с включени в режим на готовност радари, придружени от ескадрени миноносци и фрегати. Установките бяха заредени с ракети и насочени наляво, а пусковите контрольори се потяха въпреки климатичните системи в бойните им станции.

Формацията не очакваше неприятности. Кастро беше уведомил американското правителство, че няма нищо общо с войната, и беше ядосан, че Съветите не го бяха информирали за плановете си. От дипломатическа гледна точка обаче беше важно американският флот да премине през коридора по тъмно, за да могат кубинците да кажат, че наистина не са забелязали нищо. В знак на добра воля Кастро беше предупредил американците за присъствието на съветска подводница в протока Флорида. Да бъде използван като васал, беше едно нещо, но да остави страната му да бъде използвана за база по време на война, без да бъде информиран предварително за това, бе твърде много за кубинския лидер.

Матросите не знаеха за всичко това; на тях им беше известно само, че не се очаква сериозно противодействие. Те приемаха тази информация със същото недоверие, с което се отнасяха към всички разузнавателни сводки. Техните хеликоптери бяха пуснали редица хидроакустични буйове, а ESM радарните им приемници се ослушваха за пулсиращия сигнал на радар съветско производство. Вахтените на палубата насочваха тежки телескопи към небето, търсейки самолети, които можеха да ги следят визуално, което не беше никак трудно. При скорост двадесет и пет възела всеки кораб оставяше зад себе си килватер от морска пяна, който сякаш фосфоресцираше като неон в тъмнината.

„Маалокс вече не върши работа“ — изпъшка мислено един капитан на фрегата. Той седеше в капитанския си стол в CIC на своя кораб. Вляво от него се намираше масата с картата, пред него — той беше обърнат с лице към кърмата — младият тактически офицер беше застанал над своя планшет. Известно беше, че кубинците разполагаха с ракетни батареи земя-земя, дислоцирани по крайбрежието им подобно на някаква стара крепост. Във всеки един момент корабите можеха да открият, че към тях се е устремил облак вампири. Ракетната установка на носа беше заредена и ориентирана по посока на евентуалната заплаха; същото беше направено и със 75-милиметровото оръдие и CIWS на горната палуба. Да пие кафе сега, беше грешка, но капитанът трябваше да остане буден. Цената беше режеща болка в горната част на абдомена му. „Може би трябва да говоря с фелдшера“ — помисли си той, но бързо отхвърли тази мисъл. Нямаше време за това. Капитанът бе работил денонощно в продължение на три месеца, за да подготви кораба си за действие, беше преминал през множество проверки и бе извършил голям брой учения, бе изстискал хората си до краен предел, но най-много беше изисквал от себе си. Той беше твърде горд, за да си признае, че е прекалил с натоварването.

Случи се точно когато довършваше третата си чаша кафе. Болката беше силна и внезапна като при удар с нож. Капитанът се преви и повърна върху плочките на CIC. Един матрос веднага ги избърса, но вътре беше твърде тъмно и той не забеляза, че имаше кръв. Въпреки болките и внезапната хладина от загубата на кръв, капитанът не можеше да напусне поста си. Той реши да стои далеч от кафето през следващите няколко часа. Може би все пак щеше да отиде при фелдшера, когато му останеше време. Ако му останеше време. В Норфолк щяха да бъдат три дена и тогава щеше да има възможност да си почине. Капитанът знаеше, че се нуждае от почивка. Натрупваната с дни умора го разбиваше. Той поклати глава. Повръщането би трябвало да го накара да се почувства по-добре.

Морис намери дома си празен. Както беше предложил, жена му бе отпътувала за Канзас при родителите си. Той й бе казал, че няма смисъл тя и децата да си седят вкъщи и да се чудят какво става с него. Сега Морис съжаляваше за решението си. Той се нуждаеше от прегръдка, имаше нужда да види децата си. По-малко от минута след като отключи вратата, вече се бе уловил за телефона. Жена му вече знаеше какво се бе случило с кораба му, но не беше казала на децата. Необходими му бяха две минути, за да я увери, че наистина е добре, че си е вкъщи и че не е ранен. След това слушалката взеха децата и той разбра, че няма как да успеят да се върнат у дома. Всички самолети или превозваха войници и припаси зад океана, или пък за полетите нямаше места чак до средата на август. Ед реши, че няма смисъл да кара семейството си да измине с кола пътя от Салинас до Канзас Сити, за да чака някой да се откаже да лети. Сбогуването беше трудно.

Онова, което последва, беше още по-трудно. Командир Едуард Морис облече бялата си парадна униформа и извади от портмонето си списъка на семействата на загиналите членове от екипажа си, на които трябваше да се обади. Всички те бяха получили официално съобщение, но едно от задълженията му като капитан беше да ги посети лично. Вдовицата на старпома му живееше само на половин миля от дома на Морис. Той си спомни, че старшият помощник беше добър човек, който имаше барбекю в задния си двор. Колко съботи и недели беше изкарал в задния му двор, гледайки как пържолите цвърчат върху въглените? Какво щеше да каже на жена му сега? Какво щеше да каже на останалите вдовици? Какво щеше да каже на децата на загиналите?

Морис отиде до колата си, чийто номер FF-1094 сякаш му се подиграваше. Не всеки човек имаше възможността да носи със себе си своя провал. Повечето хора имаха щастието да го оставят зад себе си. Докато палеше двигателя, Морис си помисли дали някога щеше да може да спи, без да се страхува, че отново ще преживее онзи момент от мостика на кораба си.

За първи път Едуардс успя да победи сержанта си в собствената му игра. Въпреки твърденията си, че е експерт с въдицата, Смит не успя да улови нищо за един час и с отвращение подаде въдицата на Майк. Само след десет минути Едуардс успя да улови двукилограмова пъстърва.

— И това ако не е гадост — изръмжа Смит.

Изминаването на последните десет километра им беше отнело единадесет часа. Оказа се, че единственият път, който трябваше да пресекат, е доста оживен. На всеки няколко минути на юг или на север по него преминаваше някакво превозно средство. Руснаците използваха този път като основно средство за придвижване към северния бряг на Исландия. Едуардс и хората му останаха скрити между скалите на поле от лава в продължение на шест часа, изчаквайки момента, в който щяха да могат да преминат необезпокоявани през пътя. На два пъти забелязаха хеликоптери Ми-24 да патрулират из района, но нито един от тях не се приближи твърде много до групата. Те не видяха пешеходни патрули и Едуардс заключи, че тази част от острова беше твърде голяма и съветските войски не можеха да я контролират ефективно. Тогава той извади съветската карта и разгледа внимателно нанесените върху нея бележки. Съветските сили бяха концентрирани в простиращата се от север към юг дъга на полуостров Рейкявик. Той беше предал тази информация в Шотландия, като цели десет минути бе обяснявал руските символи върху картата.

Привечер движението намаля и те успяха да прекосят пътя тичешком. Озоваха се в местност, изпълнена с езера и потоци. Едуардс реши, че това е достатъчно. Групата трябваше да почине отново и да се опита да налови риба, за да се нахрани. Следващата отсечка от прехода им преминаваше далеч от населените места.

Автоматът и снаряжението му лежаха до една скала, покрити с камуфлажното му яке. Вигдис беше с него. Тя не се бе отделила от лейтенанта цял ден. Смит и пехотинците му си бяха намерили местенца, на които да се поотпуснат малко, докато лейтенантът им свърши трудната работа.

Всички местни буболечки бяха излезли навън през този ден. Пуловерът не позволяваше на повечето от тях да стигнат до кожата му, но лицето му беше незащитено. Едуардс се опита да не им обръща внимание. Множество буболечки бяха попаднали във водата на потока и пъстървите се опитваха да ги излапат. Всеки път, когато забележеше раздвижване във водата, той хвърляше стръвта към него. Въдицата отново се огъна.

— Пипнах още една! — извика радостно той. Смит надигна глава, поклати я гневно и отново се скри в храсталаците на около петдесет ярда от лейтенанта.

Едуардс никога не беше ловил риба. Опитът му на риболовец се ограничаваше до пътуванията му в лодката на баща му, но принципът беше горе-долу същият. Той остави пъстървата да подръпва въдицата, но не твърде много, само толкова, колкото да се измори, докато Едуардс вдигаше и спускаше пръта на въдицата, придърпвайки рибата срещу течението и към скалите. Внезапно лейтенантът се спъна в някаква скала и падна във водата, но някак си успя да задържи въдицата високо. Той се изправи на крака и отстъпи назад. Маскировъчните панталони бяха почернели от калта и бяха залепнали по краката му.

— Тази е голяма. — Той се обърна и видя, че Вигдис се смее. Тя го наблюдаваше как придърпва рибата и започна да се приближава към него. Минута по-късно момичето хвана кордата и издърпа пъстървата над водата.

— Тази е три килограма — каза тя, без да изпуска рибата.

На десет години Майк беше уловил петдесеткилограмова риба тон, но тази кафява пъстърва му изглеждаше много по-голяма. Той нави кордата. „Пет килограма риба за двадесет минути — помисли си той. — Изглежда, че майката земя все още може да изхрани човечеството.“

Хеликоптерът се появи изневиделица. Духаше западен вятър — машината вероятно беше патрулирала на изток по пътя — и хеликоптерът беше на по-малко от миля от тях, когато чуха шума от въртенето на петвитловия винт да се насочва към тях.

— Всички да замръзнат! — извика Смит. Пехотинците имаха добро прикритие, но Майк и Вигдис бяха на открито.

— О, боже! — въздъхна Едуардс. Той нави докрай кордата. — Свали рибата от куката. Успокой се.

Тя се страхуваше да погледне към приближаващия хеликоптер и впери поглед в лейтенанта. Ръцете й трепереха, докато сваляше гърчещата се пъстърва от куката.

— Всичко ще бъде наред, Вигдис — Едуардс обви ръка около кръста й и бавно се отдалечи от потока. Ръката му притегли тялото му по-близо до нейното. Това го изненада повече от внезапната поява на съветския хеликоптер. Момичето беше по-силно, отколкото Майк си бе мислил, и ръката й оставяше топла ивица по гърба и гърдите му.

Хеликоптерът се намираше на по-малко от петстотин ярда и се насочваше точно към тях с наведен нос и насочена към двамата картечница.

Едуардс разбра, че няма спасение. Автоматът му се намираше под камуфлажното яке, на петдесет фута от него. Ако се придвижеше достатъчно бързо, за да го вземе, руснаците щяха да разберат защо бърза толкова. Краката му се подкосиха, докато гледаше как смъртта се приближава към него.

Вигдис бавно и внимателно вдигна ръката, в която държеше рибата. Тя използва два пръста, за да хване обвитата около кръста й ръка на Майк, и я вдигна нагоре и наляво, за да я постави върху лявата си гръд. След това вдигна рибата високо над главата си. Майк пусна въдицата и се наведе, за да вдигне другата пъстърва. Вигдис последва движенията му и успя да задържи ръката му на място. Лейтенантът вдигна своята риба, докато щурмовият Ми-24 стоеше увиснал във въздуха на около петдесет ярда пред него. Винтът му вдигна облак пръски от околното тресавище.

— Махай се — изръмжа Майк през ухилените си зъби.

— Баща ми обича да ходи за риба — каза старши лейтенантът, докато въртеше лоста за управление на хеликоптера.

— Мамка й на рибата — отвърна мерачът. — Искам да хвана една от тези. Я виж къде е ръката на младото копеле!

„Те вероятно изобщо не знаят какво става — помисли си той. — Или пък ако знаят, са достатъчно умни, за да не предприемат нищо. Хубаво е да се види, че някои хора са останали незасегнати от лудостта, която е обзела целия свят…“ Пилотът погледна към индикатора за горивото.

— Изглеждат безобидни. Остава ни гориво за още тридесет минути. Време е да се връщаме.

Хеликоптерът се стабилизира при опашката и за една ужасна секунда Едуардс си помисли, че руснаците смятат да се приземят. Тогава машината се завъртя и се отправи на югозапад. Един от войниците в пътническото отделение им помаха с ръка. Вигдис му отвърна със същото. Едуардс не беше осъзнал, че момичето не носи сутиен. Той не смееше да си помръдне ръката, за да не бъде изтълкувано погрешно движението му. Защо беше направила това? За да измами руснаците, за да придаде увереност на него, или на себе си? Това, че идеята й бе свършила работа, изглеждаше маловажно. Пехотинците все още лежаха в укритията си. Лейтенантът и момичето стояха сами и лявата му ръка сякаш гореше, докато мозъкът му се чудеше какво да направи.

Вигдис реши проблема му. Ръката му се плъзна надолу, когато тя се обърна към него и зари лице върху рамото му. „Ама и аз съм една картинка — помисли си лейтенантът. — Стоя си тук и с една ръка прегръщам най-красивото момиче, което съм срещал в живота си, а в другата държа някаква проклета риба.“ Той пусна рибата на земята, обви и двете си ръце около Вигдис и я притисна силно към себе си.

— Добре ли си?

Тя го погледна в очите.

— Мисля, че да.

Онова, което изпитваше към момичето, можеше да бъде описано само с една дума. Едуардс знаеше, че сега не е подходящото време и място, но думата си оставаше. Той я целуна нежно по бузата. Усмивката, която получи в отговор, имаше много по-голямо значение за него от всичките страстни срещи в живота му.

— Извинете, деца — каза сержант Смит на няколко фута от тях.

— Да. — Едуардс се отдръпна. — Да тръгваме, преди да решат да се върнат.

Нещата се нареждаха добре. Американски самолети P-3C „Орион“ и британски „Нимрод“ разузнаваха маршрута към ледения блок. Подводниците бяха принудени да заобиколят от изток около предполагаема съветска подводница, но това беше всичко. Изглежда, Иван изпращаше по-голямата част от лодките си на юг, уверен, че Норвежко море е под негов контрол. До ледения блок оставаха още шест часа.

Сега „Чикаго“ дрейфуваше, след като бе завършила задачата си начело на „товарния влак“ от подводници. Хидролокаторите и претърсваха черните води за звуци от съветски подводници. Не се чуваше нищо с изключение на далечните шумове от ледения блок.

Картографският екип нанесе позициите на останалите американски подводници. Маккафърти с радост забеляза, че това се оказа трудно, макар „Чикаго“ да разполагаше с най-доброто американско хидролокаторно оборудване. Щом те имаха проблеми със засичането им, то и руснаците щяха да имат същите проблеми. Екипажът му изглеждаше в добра форма. Трите прекарани на брега дни им се бяха отразили добре. Бирата, с която ги беше черпил норвежкият капитан, и новината за това, което техните ракети бяха направили по време на единствената истинска схватка на „Чикаго“, им се бяха отразили още по-добре. Той вече беше инструктирал екипажа относно предстоящата мисия. Информацията беше приета без коментари, с няколко шеги, че се връщали обратно у дома — в Баренцово море.

— Това беше „Бостън“, шкипер — каза старпомът. — Сега сме в пълен състав.

Маккафърти се приближи към картата. Всичко изглеждаше наред, но той провери внимателно още веднъж. При толкова много подводници, движещи се по един и същ курс, съществуваше реален риск от сблъсък. Един старшина проверяваше списъка на американските подводници, които задминаваха „Чикаго“. Капитанът беше доволен.

— Две трети напред — заповяда той.

Рулевият потвърди заповедта и завъртя ръчката на телеграфа.

— Машинното отговаря две трети напред.

— Много добре. Десет градуса ляво на борд. Нов курс три-четири-осем.

„Чикаго“ ускори до петнадесет възела и зае мястото си в края на колоната, която се устреми към Арктика.