Операция „Червена буря“

Глава шестнадесета Първи ходове, последни ходове

Говорителят беше обявил залеза на слънцето преди два часа, но Боб имаше работа за довършване. Залезите в открито море, далеч от замърсения градски въздух, бяха гледка, която Толанд обичаше да наблюдава. Сега той беше застанал с ръце върху перилата и първо погледна към пяната около гладкия корпус на самолетоносача, задържа погледа си за малко върху нея и вдигна очи към хоризонта. Роден и израснал в Бостън, Толанд не знаеше как изглежда Млечният път, докато не постъпи във флота. Видът на широкия пояс от ярки звезди над главата му винаги го караше да се замисля. Там бяха звездите, по които се беше учил да определя курса си с помощта на секстант и тригонометрични таблици — уреди, които вече бяха изместени от електронни помагала като „Омега“ и „Лоран“ — но все така красиви. Арктур, Вега и Алтаир премигваха срещу него със своите уникални характеристики, които ги превръщаха в отправни точки на нощното небе.

Някаква врата се отвори и един матрос, облечен в оранжевата риза — знак, че е от онези, които отговарят за презареждане на самолетите с гориво, се настани до Боб на пътеката на палубата за излитане.

— Корабът е затъмнен, матрос. Аз бих хвърлил тази цигара — каза остро Толанд, повече раздразнен от това, че уединението му беше прекъснато, отколкото от нарушаването на устава.

— Извинете, сър. Фасът излетя зад борда. — Морякът остана безмълвен в продължение на няколко минути, след което погледна към Толанд. — Знаете ли за звездите, сър?

— Какво имате предвид?

— Това е първото ми излизане в открито море, сър. Аз съм израсъл в Ню Йорк и никога не съм виждал такива звезди, дори не им знам имената. Вие офицерите знаете всичко това, нали?

Толанд се засмя.

— Знам за какво говорите. И аз изпитах същото по време на първия си курс. Красиви са, нали?

— Да, сър. Как се казва онази там? — В гласа на момчето се долавяше умора. „Нищо чудно, — помисли си Боб, — като се има предвид колко полета бяха извършени днес.“ Младежът посочи към най-ярката точка в източното небе и Боб се замисли за няколко секунди.

— Това е Юпитер и не е звезда, а планета. С далекогледа на старшината можете да видите луните й, или поне някои от тях. — Той посочи на матроса някои от звездите, които се използваха за навигация.

— Как ги използвате, сър? — попита момчето.

— Вземаме секстант и определяме височината им над хоризонта и после я сравняваме с данните от справочника за местоположението на звездите. Звучи по-трудно отколкото е в действителност.

— Кой прави това?

— Книгата ли? Тя е стандартна. Предполагам, че се печата от Военноморската обсерватория във Вашингтон, но хората са започнали да измерват пътищата на звездите и планетите още преди четири хиляди години, когато изобщо не са имали телескопи. Ако човек знае колко е часът и ако му е известно местоположението на дадена звезда, той може да определи собственото си местоположение във всяка точка на земното кълбо с точност до няколкостотин ярда. Същото важи и за слънцето и луната. Тези познания се използват от стотици години. Проблемът е бил да се създаде часовник, който да върви достатъчно точно. Това е станало преди малко повече от двеста години.

— Аз пък мислех, че за навигация се използват спътници и други такива уреди.

— Така е, но звездите са много по-красиви.

— Да. — Морякът седна и отметна глава назад, за да може по-добре да вижда завесата от бели точки. Корпусът на кораба разбиваше водата на пяна, което предизвикваше шум, подобен на постоянно разбиваща се в брега вълна. Небето и шумът някак си се допълваха идеално. — Е, поне успях да науча нещо за звездите. Кога ще се започне, сър?

Толанд погледна нагоре към съзвездие Стрелец. Центърът на галактиката беше разположен точно зад това съзвездие. Някои астрофизици твърдяха, че там имало черна дупка. Черната дупка беше най-унищожителната сила, позната на физиката, и в сравнение с нея контролираните от хората сили бяха незначителни. Но хората можеха да бъдат унищожени много по-лесно.

— Скоро.

Сега подводницата се намираше далеч от брега, на запад от насъбралите се съветски подводни и надводни флотилии. Все още не се чуваха експлозии, но това сигурно щеше да се промени скоро. Най-близкият съветски кораб се намираше на тридесет мили на изток от „Чикаго“, а на тактическото табло се виждаха още дванадесет. Всички те претърсваха океана с активните си хидролокатори.

Маккафърти беше изненадан от оперативните заповеди — с приоритет светкавица, които беше получил. На „Чикаго“ беше наредено да се изтегли от Баренцово море и да започне да патрулира в един район на Норвежко море. Мисията й беше да възпира съветските подводници, за които се очакваше, че ще се насочат към северната част на Атлантическия океан. Беше взето политическо решение да не се дава повод на Съветите да мислят, че НАТО се опитва да ги въвлече във война. Това решение на практика беше запратило в кошчето за боклук стратегията за притискане на съветския флот в собствените му води. Маккафърти си помисли, че като всеки друг предвоенен оперативен план през двадесети век, този също се беше провалил само защото врагът не искаше да сътрудничи и да прави това, което се смяташе, че ще направи. Разбира се. Руснаците изкарваха в Атлантическия океан повече подводници, отколкото бяха предвидени в плана, а американските политици правеха всичко по силите си, за да улеснят врага си! Капитанът се зачуди какви ли още изненади го очакваха. Торпедните и ракетните апарати на „Чикаго“ бяха заредени, на системите за контрол на стрелбата се даваше постоянно дежурство, а екипажът беше поставен в бойна готовност Състояние-3. Въпреки това заповедите засега бяха да се държат настрана от неприятелските флотилии. Маккафърти изпсува мислено човека, който беше взел това решение, но подсъзнателно се надяваше, че политиците щяха да намерят начин да предотвратят предстоящата война.

— Трябва да стане скоро — каза COMAIRCENT23. — По дяволите, през живота си не съм виждал по-добре подготвени войници от техните в момента. Те не могат да си позволят да чакат всичките ни мобилизационни единици да заемат местата си и следователно трябва да ни ударят скоро.

— Напълно те разбирам, Чарли, но ние не можем да нападнем първи.

— Нещо ново за нашите посетители? — Генералът от ВВС имаше предвид групата командоси на майор Чернявин.

— Все още се скатават. — Екип от елитното германско гранично подразделение GSG-9 наблюдаваше денонощно скривалището им, а екип на английските специални служби беше подготвил засада по пътя към предполагаемата цел в Ламмерсдорф. В екипа, който осъществяваше наблюдението, участваха офицери от разузнавателните служби на повечето натовски държави и всеки от тях имаше пряка връзка с правителството си. — Какво ще стане, ако те са просто примамка, която има за цел да ни накара да ударим първи?

— Знам, че не можем да направим това, генерале. Единственото, което искам, е зелена улица за операция „Страната на сънищата“, когато установим със сигурност, че войната е започнала. Ние сме длъжни да осъществим тази операция колкото се може по-бързо, шефе.

SACEUR24 се облегна назад в стола си. През последните десет дни беше имал толкова много работа в подземния си команден бункер, че не беше успял да се прибере в официалната си резиденция нито веднъж. Той се зачуди дали в целия свят имаше дори един генерал, който беше успял да се наспи добре през последните две седмици.

— Ако издадеш заповедта, колко бързо ще можем да реагираме?

— Всички „птички“ са вече заредени и подготвени за полет. Екипажите им са инструктирани. Ако ги поставя в готовност, операция „Страната на сънищата“ ще бъде приведена в действие тридесет минути след твоя сигнал.

— Добре, Чарли. Президентът ми даде пълномощия да реагирам на всяко нападение. Приведи хората си в готовност.

— Добре.

Телефонът на SACEUR иззвъня. Той вдигна слушалката, изслуша краткото съобщение и погледна към COMAIRCENT.

— Посетителите ни са се размърдали. Паролата е „Огнена стихия“. — Сега силите на НАТО щяха да бъдат поставени в максимална степен на тревога.

Отрядът със специално предназначение напусна скривалището си в два малки микробуса и се отправи на юг по пътя за Ламмерсдорф. След смъртта на водача им командването беше поето от неговия заместник, който имаше чин капитан. Той беше получил копия на документите, заради които беше загинал шефът му, и беше инструктирал хората си. Всички бяха напрегнати и не говореха. Офицерът беше обяснил на войниците си, че оттеглянето им е планирано внимателно и че след като напуснеха района на целта, щяха да се укрият в друго скривалище, където щяха да изчакат пет дни до пристигането на другарите си от Червената армия. Той им беше казал, че са най-добрите бойци на Червената армия, добре обучени за подривни операции в тила на врага и следователно много ценни за държавата. Той им напомни, че всеки от тях имаше опит, придобит по време на войната в Афганистан. Те бяха обучени. Те бяха готови.

Войниците приеха речта му безмълвно, както подобаваше на елитни бойци. Те бяха подбрани най-вече поради своята интелигентност и всеки от тях знаеше, че думите на командира им си бяха само думи. Успехът на мисията им зависеше до голяма степен от късмета им, а той вече им беше изневерил веднъж. На всички им се искаше майор Чернявин да беше с тях тази вечер и всички се питаха дали мисията не беше вече провалена. Един по един всеки от тях пропъди тези мисли и скоро всички преговаряха задачите си в предстоящата мисия.

Шофьорите бяха агенти на КГБ, които имаха голям опит в работата зад граница. Те си задаваха същите въпроси, които вълнуваха и бойците. Двата микробуса се движеха един зад друг, без да нарушават правилата за движение, като постоянно се оглеждаха за следящи ги автомобили. Във всеки микробус имаше радиоскенер, настроен на вълната на полицейските радиостанции, както и радиостанция за връзка между членовете на групата. Офицерите от КГБ бяха обсъждали мисията само преди час. Центърът в Москва им беше казал, че НАТО все още не бил в състояние на пълна бойна тревога. Единият от шофьорите, чиято нормална професия беше шофьор на такси, се запита мислено дали „пълна“ бойна тревога на НАТО не означаваше парад на Червения площад.

— Завиват. Трета кола, приближете ги. Първа кола, завийте вляво на следващото кръстовище и минете пред тях. — Полковник Вебер говореше по тактическа радиостанция от типа, който се използваше от екипите за огнева поддръжка FIST. Засадата беше подготвена от няколко дни и в мига, в който целите излязоха от скривалището си, съобщението за това беше предадено в цяла Германия. Поставените в тревога подразделения на НАТО бяха приведени в пълна бойна готовност. Тази вечер щеше да бъде дадено началото на войната… освен ако отрядът със специално предназначение не се преместваше от едно скривалище в друго, което също беше възможно. Той не знаеше какъв обрат ще вземат събитията, но беше уверен, че много скоро щеше да се случи нещо.

Двата микробуса се намираха в селската част на Западна Германия и се движеха на югоизток през германско-белгийския природен резерват — панорамен маршрут, по който обикновено пътуваха туристите и екскурзиантите. Този страничен път беше избран, за да бъдат избегнати военните колони по основните магистрали, но докато преминаваха през Мулартсхутте, водачът в първия микробус се намръщи при вида на колона от танкове, качени върху ниски влекачи. Странното беше, че танковете бяха натоварени обратно и масивните им оръдия бяха насочени назад. Шофьорът забеляза, че това бяха нови британски танкове „Чалънджър“. Е, той и не беше очаквал да види германски танкове „Леопард“ на белгийската граница. Никога не беше съществувала възможност за предотвратяване мобилизацията на германските въоръжени сили и той се опита да се убеди мислено, че останалите държави-членки на НАТО не бяха реагирали с необходимата бързина. Ако мисията им тази вечер успееше, на комуникациите на НАТО щеше да бъде нанесен сериозен удар, а бронираните челни колони може би наистина щяха да дойдат и да измъкнат групата от района на целта. Конвоят намали скоростта си. Шофьорът обмисли дали да не изпревари военната колона, но заповедите му бяха да се държи така, че да не събуди подозрение.

— Готови ли са всички? — попита Вебер от колата си.

— Готови. — „Дяволски сложна операция“, помисли си полковник Армстронг. „Танкисти, САС и германци работят заедно. Но пък си струва да заловим няколко руски командоси.“ Конвоят намали скоростта си и спря край едно място за пикници. Вебер спря колата си на сто метра по-нататък. Сега всичко зависеше от оставения в засада английски екип.

От всички страни на двата микробуса избухнаха светлини.

Шофьорът от КГБ беше заслепен от светлината. Когато зрението му се нормализира, той погледна напред и видя само на петдесет метра пред себе си дулото на танково оръдие да се вдига и да се насочва право в предното стъкло на микробуса му.

— Внимание — извика в мегафон един глас на руски. — Бойци от групата със специално предназначение, слушайте. Обградени сте от една мотострелкова рота. Излезте един по един и без оръжие от микробусите. Ако откриете огън, ще бъдете избити за няколко секунди.

След него заговори втори глас.

— Другари, говори майор Чернявин. Послушайте ги. Нямате никакъв шанс.

Командосите се спогледаха ужасени. В първия микробус капитанът им започна да изтегля предпазителя на граната. Един сержант скочи върху него и му изви ръката.

— Не можем да им позволим да ни заловят живи! Такива са заповедите! — извика капитанът.

— На куково лято не можем! — изкрещя сержантът. — Излизайте, другари, по един и с вдигнати ръце. И внимавайте!

Един редник излезе бавно от задната врата на микробуса.

— Отговори ми, Иванов — каза Чернявин от инвалидната си количка. Майорът беше предал голямо количество информация, за да получи тази възможност да спаси групата си. Той беше работил с тези войници в продължение на две години и не можеше да позволи да бъдат избити без причина. Едно нещо беше да бъде верен на държавата, а съвсем друго да остане верен на хората, които беше водил на бойното поле. — Няма да ви направят нищо. Ако имате оръжие, хвърлете го сега. Знам за скрития ви нож, редник Иванов… Много добре. Следващият.

Всичко стана много бързо. Смесен екип от бойци на Специалните служби на военновъздушни сили и командоси от GSG-9 събраха съветските си колеги, поставиха им белезници и ги отведоха встрани, за да им сложат превръзки на очите. Скоро в микробусите бяха останали само двама от руските командоси. Гранатата усложняваше положението. Капитанът вече беше осъзнал безполезността на действието си, но предпазителят на гранатата беше паднал някъде и опитите му да го намери се оказаха безуспешни. Сержантът извика, за да предупреди Чернявин, на когото му се искаше да излезе напред и лично да се справи със ситуацията, но не можеше. Капитанът излезе последен. Той имаше намерение да хвърли гранатата срещу човека, който според него беше предал родината си, но се разколеба, когато видя гипсираните крака на мъжа в инвалидната количка. Чернявин забеляза изражението на лицето на капитана.

— Да не искате да се лишите от живота си за нищо, Андрей Илич? — запита той. — Копелетата ме натъпкаха с наркотици и научиха достатъчно, за да ви избият до един. Не можех да им позволя да го направят.

— Имам граната със свален предпазител! — каза високо капитанът. — Ще я хвърля в микробуса. — Преди някой да успее да го спре, той вече я беше хвърлил в превозното средство. Миг по-късно микробусът се взриви, унищожавайки картите и плановете за оттеглянето на групата. За пръв път от една седмица на лицето на Чернявин се появи усмивка.

— Браво на теб, Андрюшка! — каза той.

Две други групи със специално предназначение нямаха такъв късмет и бяха изненадани в близост до целите си от германски отряди, които знаеха за залавянето на Чернявин. Но във Федералната република имаше още двадесет съветски отряда, а и не всички обекти на НАТО бяха получили предупреждението навреме. На двата бряга на Рейн избухнаха двадесет ожесточени престрелки. Една война, в която щяха да се включат милиони, беше започнала от отделения и взводове, които отчаяно се биеха в мрака.