Операция „Червена буря“

Глава деветнадесета Пътешествия завършват и започват

Оказа се, че сержант Джеймс Смит е писарят на ротата, което означаваше, че у него бяха картите на командира му. Едуардс се зарадва много, когато научи за това, въпреки че радостта му едва ли би била толкова голяма, ако знаеше какво мисли Смит за мисията им и за настоящия си командир. Писарят беше длъжен да носи със себе си и брадва, но тъй като в Исландия почти нямаше дървета, сержантът беше оставил своята в базата на ротата и досега тя вероятно беше изгоряла заедно с цялата сграда. Групата се движеше мълчаливо на изток, примижавайки под яркото слънце, покрай два километра застинала лава, свидетелстваща за вулканичния произход на Исландия.

Движеха се бързо, без да правят почивки. Океанът се намираше зад тях и щом като те можеха да го видят, то и някой на брега можеше да ги забележи. Всяко облаче прах, вдигнато от кубинките им, ги правеше още по-уязвими и редник Гарсия, който вървеше най-отзад, се обръщаше от време на време и се връщаше на няколко метра назад, за да провери дали някой не ги следи. Останалите гледаха напред, встрани и нагоре. Те бяха уверени, че Иван не е забравил да си докара и един-два хеликоптера. Малко неща можеха да накарат човек да се почувства толкова беззащитен, колкото го правеше да изглежда един пълен с очи самолет или хеликоптер.

По земята нямаше почти никаква растителност. Тук-там по някое самотно стръкче трева се бореше със скалите, опитвайки се да се добере до слънчевите лъчи, но в по-голямата си част местността беше безплодна като повърхността на луната. Едуардс си спомни, че астронавтите от кораба „Аполо“ бяха тренирали слизането си на луната някъде в Исландия точно поради тази прилика в ландшафта. Лекият ветрец галеше склоновете, по които се катереше групата и вдигаше малки облачета прах, които караха лейтенанта да киха от време на време. Той вече се чудеше какво ли щяха да правят, когато свършеха запасите си от храна. Човек не можеше да разчита да оцелее в тази безплодна местност, а той беше пристигнал в Исландия само преди няколко месеца и все още не бе имал възможност да обиколи страната. „Всяко нещо с времето си — напомни си мислено той. — Хората отглеждат хранителни продукти навсякъде. Наоколо все трябва да има ферми и ти сигурно ще можеш да ги намериш на картата.“

— Хеликоптер! — извика Гарсия.

Едуардс си помисли, че редникът имаше страхотно зрение. Те все още не чуваха шума на двигателите, но вече можеха да видят силуета му да се приближава на хоризонта откъм океана.

— Всички да залегнат. Дайте ми този бинокъл, сержант. — Едуардс протегна ръка. Смит залегна до него, долепил бинокъла до очите си.

— Десантен е, сър. — Той подаде бинокъла на лейтенанта.

— Вярвам ви — отвърна Едуардс. Той забеляза как грозното тяло, отдалечено на може би три мили от тях, се насочи на югоизток към Хафнафьордур. — Изглежда, че е тръгнал към доковете. О, те са дошли с кораб. Сигурно искат да го вкарат в пристанището и затова първо трябва да отцепят брега.

— Има смисъл — съгласи се сержантът.

Едуардс продължи да наблюдава хеликоптера, докато някаква сграда не го скри от погледа му. След по-малко от минута машината отново навлезе в полезрението му. Лейтенантът огледа внимателно хоризонта.

— Струва ми се, че оттам идва кораб.

Херов се придвижи бавно до масата с картите, подкрепян от един армейски лекар. Помпите му все още успяваха да се справят с нахлуващата в трюмовете вода. Носът на „Фучик“ беше потънал с половин метър. До ребрата на корпуса се поставяха преносими пожарникарски помпи, за да се изсмуче повече вода, която след това биваше изхвърляна обратно в океана през направената от американската ракета пробойна. Капитанът се усмихна на себе си. Армейският лекар стоеше неотлъчно до него. Генералът беше заплашил Херов, че ще го принуди със сила да позволи на лекаря да му влее бутилка кръвна плазма и да му даде морфин. Капитанът беше благодарен за болкоуспокояващото — болката не беше изчезнала, но вече не беше толкова силна както преди. Бурканът с кръвната плазма обаче му пречеше, защото медикът трябваше да го придържа, докато Херов се разхождаше из лоцманската кабина. Капитанът обаче не протестираше, защото знаеше, че има нужда от течността. Херов искаше да поживее още само няколко часа, докато вкара кораба си в пристанището. „Кой знае — помисли си той — ако полковият хирург не е някой касапин, може и да преживея тази рана.“

Сега обаче капитанът имаше по-важна работа. Той беше проучил картите на пристанището, но никога преди не беше влизал в него. На кораба нямаше лоцман. Нямаше да ги очакват влекачи, а малките влекачи на баржите, които се намираха в трюмовете му, бяха безполезни при навлизането в доковете.

Хеликоптерът завърши първия си курс и започна да кръжи над „Юлиус Фучик“. Истинско чудо беше, че изобщо можеше да лети след бръснещия полет на американските изтребители, които бяха разбили намиращия се до него втори хеликоптер. Механиците бяха успели да потушат бързо огъня и да покрият здравия вертолет с водна завеса. Наложи се да се оправят някои малки повреди и в корпуса бяха открити цяла дузина дупки, но сега машината беше във въздуха, увиснала над надстройката, докато бавно и тромаво захождаше за приземяване в образувания от витлата й въздушен вихър.

— Как се чувствате, капитане? — поинтересува се генералът.

— Как ви изглеждам? — Херов изкриви устни в смела усмивка, но генералът знаеше, че капитанът се преструва. На Андреев му се искаше да вдигне капитана и да го занесе до операционната маса, но кой тогава щеше да направлява кораба в пристанището? Капитан Херов умираше пред очите му. Лекарят беше показал това достатъчно ясно. Плазмата и превръзките не можеха да спрат вътрешния кръвоизлив. — Дали вашите хора са обезопасили целите си?

— Докладваха ми за единични престрелки в базата, но скоро положението ще бъде изцяло под наш контрол. Първата група при главния кей докладва, че там е чисто. Няма да имаме проблеми, капитане, а вие трябва да си починете малко.

Херов поклати глава като в унес.

— И на това ще му дойде времето. Остават ни още петнадесет километра. Ние се движим доста бързо, като се има предвид състоянието на кораба. Американците може би ще изпратят още някой самолет срещу нас. Трябва да стигнем до доковете и да разтоварим екипировката ви най-късно до обяд. Изгубих твърде много от моряците си и не мога да си позволя да опозоря паметта им, като не докарам мисията си до край.

— Трябва да докладваме за това — каза тихо Едуардс. Той свали раницата си и я отвори. Той беше виждал други офицери да проверяват такива радиостанции, а сега забеляза, че на гърба радиостанцията имаше залепен лист с инструкции за работа. Шестте парчета на антената влязоха лесно в пистолетната дръжка. След това лейтенантът пъхна жака на слушалките в гнездото му и включи апарата.

Според инструкциите Едуардс трябваше да насочи наподобяващата цвете антена към спътник, който се намираше на меридиан 30°, но той не разполагаше с компас и следователно не можеше да определи посоката. Смит разгъна една карта и избра намираща се в съответната посока отправна точка. Едуардс насочи антената към обекта от картата и я раздвижи леко встрани, докато не чу писукането на носещата честота на комуникационния спътник.

— Добре. — Лейтенантът завъртя копчето за честотите към една предварително програмирана позиция и натисна превключвателя „Предаване“.

— Ако някой в тази мрежа ме чува, аз съм Майк Едуардс, първи лейтенант от американските военновъздушни сили и предавам от Исландия. Моля, потвърдете предаването. Край. — Нищо не се случи. Едуардс прочете отново инструкциите, за да се увери, че не е сбъркал нещо, след което предаде същото съобщение още три пъти.

— Предаващият по тази мрежа, моля да се идентифицирате. Край — отговори му най-после един глас.

— Едуардс, Майкъл Д., първи лейтенант, американски ВВС, сериен номер 328-61-4030. Аз съм метеорологичният офицер на 57-ма изтребително-прехващачна ескадрила в Кефлавик. С кого говоря? Край.

— Ако не знаеш това, приятел, ти не можеш да използваш тази мрежа. Разкарай се от честотата, защото ни трябва за официалния трафик — отговори ядосано гласът. Едуардс се втренчи с мълчалива ярост в радиопредавателя и след няколко минути избухна.

— Слушай, бе, задник! Човекът, който знае как да работи с тази радиостанция, е мъртъв и аз съм единственият, с когото можеш да разговаряш сега. Базата в Кефлавик беше нападната преди седем часа от руски въздушни и сухопътни части. Целият район гъмжи от лоши момчета, в момента в пристанище Хафнафьордур навлиза руски кораб, а ти се опитваш да ми играеш шибани игрички на думи! Хайде да престанем с глупостите, мистър. Край!

— Прието. Останете в ефир. Трябва да проверим самоличността ви. — В гласа не се чувстваше и най-слаба нотка на съжаление.

— По дяволите, това нещо работи на батерии. Да не искаш да ги изтощя, докато вие там отваряте няколко папки?

В слушалките се чу нов глас.

— Едуардс, говори старшият офицер на смяната. Излезте от ефира. Възможно е да бъдете засечени от врага. Ще ви проверим и ще се включим отново след три-нула минути от този момент. Разбрахте ли ме? Край.

Това вече беше съвсем друго. Лейтенантът погледна часовника си.

— Прието. Ще бъдем в ефир след три-нула минути. Край. — Едуардс изключи предавателя. — Да тръгваме. Не знаех, че разговорите по това нещо могат да бъдат засечени. — Добрата новина беше, че разговорът бе траял по-малко от две минути и групата вече се местеше.

— Сержант, да се насочим към кота 152. Оттам би трябвало да имаме добра видимост, а и по пътя има вода.

— Водата е гореща, сър, и е с голяма концентрация на сяра. За нищо на света не бих пил от тези лайна, ако разбирате какво искам да ви кажа.

— Както искате. — Едуардс закрачи бързо напред. В детството му се беше наложило да се обади, за да съобщи за възникнал пожар. Тогава му бяха повярвали. Защо да не му повярват и сега?

Херов знаеше, че щеше да завърши работата, която американците бяха започнали. Да вкара кораба си в пристанището със скорост от осемнадесет възела беше нещо повече от безумие. Дъното на океана беше скалисто, а не тинесто и ако килът се удареше в него, сигурно щеше да бъде разпорен по цялата си дължина. Но страхът от второ въздушно нападение беше по-голям, а и той беше сигурен, че срещу него вече са изпратени натъпкани с бомби и ракети американски изтребители, които щяха да му попречат да завърши успешно най-важната мисия в живота си.

— В средата! — извика той.

— Рулят в средата — повтори заповедта кормчията.

Само преди няколко минути капитанът беше научил, че първият му офицер е починал от получените рани по време на първото прелитане на американските самолети. Най-добрият му кормчия беше загинал пред очите му, заедно с много от опитните му моряци. Сега на кораба не беше останал нито един човек, който можеше да определи бреговите особености, необходими за положителното определяне на местоположението. Но кеят беше пред него и той щеше да се довери на окото си на стар моряк.

— Намали скоростта наполовина — заповяда Херов. Кормчията незабавно предаде по телеграфа заповедта към машинното отделение.

— Пълен дясно на борд. — Капитанът наблюдаваше как носът на кораба му бавно зави надясно. Той стоеше изправен в средата на мостика и внимателно преценяваше разстоянието до кея. На борда нямаше хора, обучени да се справят с швартовите въжета, и той се зачуди дали войниците щяха да се справят с тази задача.

Корабът се удари в дъното. Херов беше отхвърлен назад и изруга от болка и ярост. Не беше преценил добре подхода си. „Фучик“ се разтърси, докато се плъзгаше по скалистото дъно. Херов нямаше време да прави справки с картата. Когато започнеше отливът, силните течения в пристанището щяха да превърнат акостирането в невъзможен кошмар.

— Обратен рул. — Минута по-късно корабът отново беше на вода. Капитанът не обърна внимание на алармените звънци, които предупреждаваха за пробойни. Корпусът беше пробит или пропуканите шевове бяха поддали още повече. Това вече нямаше значение, защото доковете бяха само на хиляда метра от „Фучик“. — В средата. Стоп машини.

Корабът се движеше твърде бързо и не можеше да спре веднага. Войниците на дока забелязаха това и бавно започнаха да се отдръпват назад, защото се страхуваха, че съоръжението може да поддаде при сблъсък с огромния товарен кораб. Херов изръмжа от удоволствие. Толкова за швартовчиците. Осемстотин метра.

— Пълен назад.

Шестстотин метра. Целият кораб се разтрепери, когато двигателите започнаха да се опитват да забавят движението му. „Фучик“ се насочи към пристана под ъгъл тридесет градуса и със скорост осем възела. Херов се приближи до микрофона за машинното отделение.

— По моя заповед ще угасите двигателите, ще издърпате ръчката на ръчната противопожарна система и ще евакуирате машинното.

— Какво правите? — попита го генералът.

— Не можем да извършим швартоване към кея — отвърна Херов. — Вашите войници не умеят да си служат с въжетата, а повечето от моряците ми са мъртви. — Водата при пристана, който капитанът беше избрал, беше точно с половин метър по-плитка от газенето на кораба му. Той се върна при микрофона.

— Сега, другари!

В машинното отделение главният инженер издаде необходимите заповеди. Главният машинист изключи дизеловите двигатели и изтича по аварийната стълба. Инженерът издърпа ръчката на противопожарната система и последва машиниста, като преди това се огледа, за да се увери, че всички са напуснали помещението.

— Пълен дясно на борд!

Една минута по-късно „Юлиус Фучик“ се вряза в кея със скорост пет възела. Носът му се смачка, сякаш беше направен от картон и целият кораб се завъртя надясно и се удари с борда си в скалите, изпращайки във въздуха хиляди искри. Ударът разкъса дъното на кораба в дясната извивка на основата му и долните му палуби моментално се напълниха с вода. „Фучик“ опря в дъното, което беше само на няколко фута под плоския му кил, и остана неподвижен. „Юлиус Фучик“ никога повече нямаше да кръстосва моретата, но беше изпълнил успешно мисията си.

Херов повика генерала.

— Хората ми ще спуснат двата малки влекача, които държим в кърмата. Кажете им да свалят двете баржи и да ги поставят между кърмата и края на кея. Моряците ми ще ви покажат как да закрепите баржите така, че да не ги отнесе течението.

— Ще се оправим. А сега, другарю капитан, ще отидете да ви прегледа хирургът ми. Повече не възнамерявам да споря с вас по този въпрос. — Андреев даде знак на адютанта си и двамата помогнаха на капитана да се придвижи. Може би все още не беше късно да спасят живота му.

— Разбрахте ли се най-после кой съм? — попита с раздразнение Едуардс. Забавянето от четвърт секунда, което се получаваше при пътуването на звука от микрофона до спътника и обратно го дразнеше.

— Положително. Проблемът е, че не можем да сме сигурни дали наистина се обаждате вие. — Офицерът на другия край на линията държеше в ръка телекс, който потвърждаваше, че някой си първи лейтенант Майкъл Д. Едуардс, ВВС, наистина е бил метеорологичен офицер на 57-ма ескадрила, но руснаците може би също се бяха снабдили с тази информация, преди да нападнат базата.

— Слушай, бе, умнико, аз си седя тук на кота 152 източно от Хафнафьордур, разбираш ли? Наоколо хвърчи руски хеликоптер, а един дяволски голям кораб току-що акостира в пристанището. Много е далеч и не мога да му видя флага, но едва ли кучият син е дошъл тук от Ню Йорк, нали? Руснаците завладяха тази скала, разрушиха Кефлавик и войските им са плъзнали навсякъде.

— Кажете ми нещо повече за кораба.

Едуардс погледна през бинокъла си.

— Черен корпус с бяла надстройка. Големи главни букви на борда. Не мога да ги разчета оттук. Струва ми се, че пише нещо като „Лайнс“. Първата дума започва с „Л“. Прилича на транспортьор на баржи. В момента един влекач изтегля някаква баржа.

— Забелязахте ли руски войници.

Едуардс направи пауза.

— Не, но чух радиосъобщенията на морските пехотинци в Кефлавик, които твърдяха, че врагът ги надвишава по численост и оттогава излязоха от ефира. Виждам много хора на дока, но не мога да определя какви са.

— Добре, ще проверим информацията ви. Засега предлагам да си намерите безопасно място, където да се покриете и да останете извън ефира. Ако искаме да се свържем с вас, ще предаваме на всеки кръгъл час. Ако вие искате да говорите с нас, ние ще бъдем тук. Ясно ли е?

— Прието. Край. — Едуардс изключи захранването. — Това не е за вярване.

— Никой не знае какво по дяволите става, лейтенант — отбеляза Смит. — А и откъде да знаят, след като и ние самите нищо не разбираме?

— Абсолютно вярно! — Лейтенантът прибра радиостанцията в раницата. — Ако тези идиоти слушаха какво им казвам, можеше да ни изпратят няколко изтребители бомбардировачи, които щяха да разбият този кораб до два часа. Божичко, колко е голям. Колко екипировка може да натовари морската пехота на нещо толкова голямо?

— Много — отвърна тихо сержантът.

— Мислите ли, че ще се опитат да докарат още войски?

— Логично е, сър. Едва ли са нападнали Кефлавик с много хора, вероятно не са били повече от един батальон. Тази скала е доста голяма и аз на тяхно място щях да се нуждая от много повече войници, ако исках да я задържа под свой контрол. Разбира се, аз съм само един прост сержант.

Най-после и генералът можеше да се захване за работа. Първата му задача беше да се качи на единствения здрав хеликоптер, който сега обикаляше над доковете, докато пилотите му се радваха, че корабът е заседнал до кея. Той остави една мотострелкова рота да охранява района на пристанището, изпрати друга към летище Рейкявик и нареди на последната да започне да разтоварва екипировката на дивизията от кораба. След това отлетя за Кефлавик, за да се запознае с обстановката.

Андреев видя, че по-голямата част от пожарите още не бяха изгаснали. Най-близкият до базата склад за авиационно гориво се беше запалил, но намиращите се на пет километра от нея основни резервоари бяха непокътнати и вече се охраняваха от един бронетранспортьор БМД и няколко войници. Командирът на щурмовия полк го посрещна на една от пистите.

— Военновъздушна база Кефлавик е под наш контрол, другарю генерал! — заяви той.

— Как мина операцията?

— Трудно. В американската отбрана липсваше координация — една от ракетите е улучила командния им център — но те не се предадоха лесно. Имаме деветнадесет убити и четиридесет и трима ранени. Вече успяхме да преброим повечето морски пехотинци и охраната, но все, още правим преброяване на останалите пленници.

— Колко въоръжени войници са се измъкнали?

— Нямаме информация за такива. Разбира се, още е рано да бъдем сигурни в това, но някои вероятно са загинали в пламъците. — Полковникът посочи към развалините на базата. — Как е корабът? Чух, че е бил улучен от ракета.

— И беше обстрелван от американски изтребители. Сега се намира на доковете и екипировката се разтоварва. Можем ли да използваме това летище? Аз…

— В момента ми докладват точно за това. — Радистът на полковника му подаде слушалката на радиотелефона. Полковникът говори около една минута. С втората вълна беше дошъл и петчленен екип от специалисти от ВВС, който сега оценяваше състоянието на базата.

— Другарю генерал, радарните и съобщителните системи на базата са унищожени. Пистите са покрити с отломки и ще ни бъдат необходими няколко часа, за да ги разчистим. Тръбопроводът за гориво е пробит на две места, но за наше щастие не се е запалил. Временно ще се наложи да използваме за зареждане камионите на летището, които са останали непокътнати при атаката. Специалистите препоръчват въздушният товар да бъде свален на летище Рейкявик. Обезопасен ли е районът там?

— Да, и летището е използваемо. Ще можем ли да получим някаква информация от американските самолети?

— За съжаление не, другарю генерал. Самолетите са били силно повредени при ракетната атака. Онези, които не са изгорели, са били подпалени от екипажите им. Както вече казах, те се биха докрай.

— Много добре. Ще ви изпратя остатъка от двата ви батальона заедно с екипировката веднага щом организираме нещата тук. Засега имам нужда от трети батальон при доковете. Установете периметъра си. Започнете с почистването веднага. Тази писта трябва да бъде подготвена за нормална работа във възможно най-кратък срок. Подгответе пленниците за преместване. Довечера ще ги махнем оттук. Дотогава следва да се държите добре с тях. — Заповедите му за последното бяха категорични. Военнопленниците бяха ценен актив.

— Слушам, другарю генерал. Ще ви помоля да ми изпратите и няколко инженери, за да поправят тръбопровода за гориво.

— Добра работа свършихте, Николай Генадиевич!

Генералът изтича обратно към хеликоптера си. Само деветнадесет жертви. Той беше очаквал доста по-голяма бройка. Разрушаването на командния център на морската пехота им беше дошло като манна небесна. Когато вертолетът му се завърна на доковете, екипировката вече потегляше към местоназначението си. Баржите на кораба имаха в корпусите си товарни врати, което позволяваше на машините да излизат направо на сушата. Единиците вече бяха подредени на дока и пространството около него. Щабните офицери на Андреев бяха поели ръководството на операцията. Дотук операция „Полярна слава“ беше напълно успешна.

Хеликоптерът кацна и презареди резервоарите си по пуснат през борда на кораба маркуч. Генералът отиде при оперативния си офицер.

— Летище Рейкявик е под наш контрол, другарю генерал, и резервоарите му са напълно здрави. Там ли искате да кацне въздушният товар?

Генералът обмисли това. Летище Рейкявик беше малко, но на него не му се искаше да чака по-голямото Кефлавик да бъде разчистено за пристигането на подкрепленията му.

— Да. Пратете паролата до щабквартирата. Искам прехвърлянето на подкрепленията да започне веднага.

— Танкове. — Бинокълът беше у Гарсия. — Много са и всичките имат червени звезди на куполите. Отправят се на запад по магистрала 41. Това вече трябва да го убеди, сър.

Едуардс взе бинокъла и успя да види танковете, но не и звездите.

— Какви са? Не ми приличат на истински танкове.

Сега беше ред на Смит.

— Това са БМП, може би БМД, и представляват щурмови машини на пехотата, нещо като нашия „Амтрак“. Побират отделение войници и са въоръжени със 73-милиметрови оръдия. Няма съмнение, че са руски, лейтенант. Преброих единадесет от тях и около двадесет камиона, пълни с войници.

Едуардс сглоби радиостанцията за пореден път. Гарсия се оказа прав. Информацията наистина заинтересува събеседника му от другата страна на линията.

— Добре, Едуардс, кой още е с теб?

Лейтенантът изреди имената на морските пехотинци.

— Измъкнахме се, преди руснаците да завладеят базата.

— Къде се намирате в момента?

— На кота 152, на четири километра източно от Хафнафьордур. Виждаме руски машини, които се отправят на запад към Кефлавик, и няколко камиона — не мога да определя вида им — пътуват на североизток към Рейкявик по магистрала 41. Вижте, момчета, ако можете да ни пратите два „Аардварка“, може би ще успеем да потопим този кораб, преди да разтовари — каза лейтенантът.

— Страхувам се, че точно сега „Аардварките“ ни са малко заети, приятел. В случай, че още никой не ви е казал, в Германия избухна война. Третата световна война започна преди десет часа. Опитваме се да прекараме една разузнавателна „птичка“ над вас, но това ще отнеме време. Никой още не е решил какво да правим с вас. Засега ще трябва да се оправяте сами.

— Без майтап — каза Едуардс, докато гледаше към хората си.

— Добре, Едуардс. Използвай мозъка си, избягвай контакт с врага. Ако съм разбрал правилно, вие сте единствените ни приятели там в момента. Логично е да продължите да докладвате. Наблюдавайте и ни уведомявайте за всичко. Не хабете батериите си. Карайте я умната, момчета. Ще ви изпратим помощ, но може да мине малко време. Вие само стойте там. Можете да ни чуете на всеки кръгъл час. Имате ли точен часовник? — „Междувременно — помисли си свързочникът, — ние ще се опитаме да разберем дали си наистина онзи, за когото се представяш, и дали в тила ти не е допряно дулото на руски пистолет.“

— Прието. Часовникът ми е настроен на Гринуичко време. Ще се ослушваме. Край.

— Още танкове — каза Смит. — Ле-ле, ама тоя кораб наистина е много голям!

Генералът не можеше да повярва колко гладко преминаваше операцията. Когато беше видял американската ракета да се насочва към кораба, той беше решил, че мисията е провалена. Една трета от машините му вече бяха разтоварени от кораба и пътуваха към местоназначението си. Сега трябваше да дойде и останалата част от дивизията му. След това идваше ред и на доставката на още хеликоптери. За момента той беше длъжен да предположи, че стоте хиляди исландци бяха враждебно настроени към него и бойците му. Няколко местни смелчаци бяха застанали в другия край на пристанището и наблюдаваха разтоварването. Андреев вече беше изпратил едно отделение да ги разкара оттам. Колко души се обаждаха по телефона? Здрава ли беше предавателната станция за спътникови телефонни връзки? Можеше ли някой да се обади в Съединените щати и да съобщи какво става в Исландия? Имаше толкова много неща, за които Андреев трябваше да мисли.

— Другарю генерал, транспортът е на път. Първият самолет е излетял преди десет минути с ескорт от изтребители. Би трябвало да пристигнат след четири часа — докладва комуникационният му офицер.

— Четири часа. — Генералът погледна от мостика към ясносиньото небе. Колко време щеше да бъде необходимо на американците, за да реагират, изпращайки срещу него ескадрила изтребители бомбардировачи? Той посочи към оперативния си офицер. — На кея има твърде много превозни средства. Веднага щом съберете група с размерите на взвод, следва да го придвижите към целта му. Нямаме време да формираме цели роти. Какво става с летище Рейкявик?

— Поставили сме там една пехотна рота, а още една ще бъде в района след двадесет минути. Не ни беше оказана съпротива. Цивилните диспечери и служителите от поддръжката на летището са поставени под охрана. Патрулите по улиците на Рейкявик докладват, че по улиците няма много хора. От нашето посолство съобщават, че в предаване по радиото правителството е помолило жителите да останат по домовете си и повечето от тях изглежда са направили точно така.

— Наредете на патрула да завземе главната телефонна централа. Не закачайте радио и телевизионните станции, но завземете телефонната централа! — Той се обърна и видя, че отделението десантчици беше стигнало до насъбралата се в другия край на пристанището тълпа. Генералът прецени, че там има около тридесет души. Осемте войника слязоха от камиона си с готови за стрелба автомати и бързо се приближиха към цивилните. Някакъв мъж излезе напред, като ръкомахаше оживено, и беше застрелян моментално. Останалите граждани се разбягаха. Генералът изпсува гневно.

— Намерете глупака, който направи това!

Маккафърти се върна в командния център след кратко посещение на личната си тоалетна. Кафето не позволяваше на човек да заспи, донякъде чрез кофеина в него, донякъде чрез неудобството от винаги пълния мехур. Положението вече започваше да се влошава. Геният, който беше решил да нареди на американските подводници да се изтеглят от Баренцово море с надеждата да бъде избягнат международен инцидент, беше направил услуга на руснаците, като им беше разчистил пътя. „Точно навреме за началото на войната“, помисли си ядно капитанът, забравил, че идеята за изтеглянето доскоро не му се беше струвала чак толкова лоша.

Ако бяха се придържали към плана, Маккафърти можеше да направи някои поразии на съветския флот, но някой се беше паникьосал от новото дислоциране на съветските атомни ракетни подводници и доколкото Дани можеше да прецени, резултатът беше, че никой не беше постигнал нищо. Съветските подводници, които бяха излезли накуп от фиорда Кола не бяха тръгнали на юг към Норвежко море, както се беше предполагало. Далекобойният му хидролокатор отчиташе възможни шумове от подводници далеч на север от „Чикаго“, които се отправяха на запад, преди да заглъхнат. „Значи Иван изпраща подводните си лодки към Датския проток? — помисли си той. — Това ще му струва скъпо, когато пресече линията на SOSUS между Исландия и Гренландия.“

„Чикаго“ се движеше на дълбочина петстотин фута малко по на север от 69° паралел, на около сто мили от скалистия бряг на Норвегия. Всички дизелови подводници на норвежците бяха пред него и охраняваха бреговата ивица на страната си. Маккафърти разбираше това, което не му пречеше да не го харесва.

Досега нищо не вървеше както трябва и Дани се тревожеше. Това можеше да се очаква и той беше в състояние да потисне тревогата си, като се опре на обучението си. Той познаваше възможностите на своята подводница и имаше доста добра представа за възможностите на руските лодки. „Чикаго“ беше по-добра в техническо отношение, но някой руснак винаги можеше да извади късмет. В крайна сметка това беше война, а не учение. Сега трябваше да се действа в различна среда, която не подлежеше на управление от заповеди и устави. Грешките не се наказваха с устна критика от страна на командира на ескадрилата, а, както изглеждаше, късметът засега беше на противниковата страна.

Маккафърти огледа хората си. Той беше сигурен, че и през техните глави преминаваха същите мисли, но всички те зависеха от него. Екипажът на подводницата представляваше физическите разклонения на собствения му мозък. Той беше управляващото звено на тялото, наречено „Чикаго“, и едва сега осъзнаваше огромната отговорност, която лежеше на плещите му. Ако той направеше грешка, целият му екипаж щеше да загине. Той също щеше да загине с тях със съзнанието, че не е оправдал доверието им.

„Не можеш да мислиш по този начин — каза си мислено капитанът. — Не можеш да оставиш тези мисли да те ядат отвътре. По-добре ще бъде да попаднеш в бой, където ще трябва да ограничиш мисленето си само до най-важното.“ Той погледна часовника. Добре.

— Изкачете се на перископна дълбочина — нареди Маккафърти. — Време е да проверим за нови заповеди и ще използваме времето, за да извършим ESM претърсване и да се ориентираме в обстановката.

Процедурата изобщо не беше проста. Подводницата се издигна бавно и предпазливо, обръщайки се на всички страни, за да може операторът на хидролокатора да се увери, че край нея няма други плавателни съдове.

— Вдигнете ESM.

Един електротехник натисна бутона за издигане на мачтата с широковълновия приемник. На таблото веднага се появиха различни точки.

— Отчитаме множество електронни източници, сър. Три търсещи радара в J-обхвата и много други излъчвания. Множество излъчвания в UHF и VHF обхватите. Записваме ги.

„Това е логично — помисли си Маккафърти. — Въпреки това, наоколо едва ли има някого.“

— Вдигнете перископа.

Капитанът насочи лещите на перископа нагоре, за да провери дали в небето няма самолети, и направи бърз оборот по хоризонта. Той забеляза нещо странно и трябваше да завърти лещите надолу, за да разбере какво е то.

На по-малко от двеста ярда от „Чикаго“ имаше зелена маркираща димка. Маккафърти изтръпна и бързо завъртя инструмента обратно. От мъглата излизаше един многомоторен самолет и се насочваше право срещу подводницата! Капитанът завъртя колелото на перископа и го прибра.

— Потапяне! Пълен напред! Дълбочина осемстотин фута! — „Откъде, по дяволите, се беше появил самолетът?“

Двигателите на „Чикаго“ бяха включени незабавно. Поредица от команди накара кормчиите да завъртят контролните си клапани докрай.

— Торпедо във водата откъм десния борд! — изкрещя един от операторите на хидролокатора.

Маккафърти реагира моментално.

— Пълен ляво на борд!

— Слушам, пълен ляво на борд! — Скоростта достигна десет възела и се покачваше бързо.

— Пеленг на торпедото едно-седем-пет относителен. Търсещата глава е включена. Все още не ни е захванало.

— Изстреляйте един шумов генератор.

На седемдесет фута зад командния център беше изстреляна една кутия, която веднага започна да генерира най-различни шумове, за да привлече торпедото.

— Шумовият генератор изстрелян!

— Петнадесет градуса дясно на борд — нареди вече по-спокойно Маккафърти. Беше играл тази игра и преди. — Поемете курс едно-едно-нула. Хидролокатор, искам действителния пеленг на торпедото.

— Слушам. Пеленг на торпедото две-нула-шест, приближава отляво надясно.

„Чикаго“ слезе на двеста фута. Подводницата се потапяше под ъгъл двадесет градуса. Планеристите и повечето от техниците бяха сложили коланите си, за да не бъдат изхвърлени от местата си.

— Хидролокатор до команден център. Торпедото изглежда следва кръгов път. Сега се движи отдясно-наляво, пеленг едно-седем-пет. Все още търси, но не мисля, че ни е засякло.

— Много добре. Продължавай да докладваш. — Маккафърти отиде при навигатора. — Изглежда, че го пуснаха лошо.

— Възможно е — съгласи се навигаторът. — Но как, по дяволите…

— Трябва да е имал ДМА. Детектор на магнитни аномалии. Включено ли беше записващото устройство? Нямах достатъчно време, за да го идентифицирам. — Той погледна към навигационното табло. „Чикаго“ се намираше на миля и половина от мястото, на което беше пуснато торпедото. — Хидролокатор, информация за рибата.

— Пеленг едно-девет-нула, точно зад кърмата. Все още се върти в кръг, изглежда слезе малко по-надолу. Мисля, че шумовият генератор го е привлякъл и то се опитва да го улучи.

— Две трети напред. — „Време е да намалим“, помисли си Маккафърти. Бяха се отдалечили от мястото на срещата със самолета, а и на екипажа на самолета щеше да му бъде необходимо известно време, за да оцени успеха на атаката си, преди да започне ново претърсване. Дотогава „Чикаго“ щеше да бъде на две или три мили по-далеч, скрита под пласта, без да издава много шум.

— Слушам, две трети напред. Изравнявам на осемстотин фута.

— Можем да си поемем дъх, хора — каза Маккафърти. Гласът му не беше толкова уверен, колкото му се искаше да бъде, и той за първи път забеляза, че ръцете му треперят. „Също като при автомобилна катастрофа. Започваш да трепериш едва когато разбереш, че опасността е отминала.“ — Петнадесет градуса ляво на борд. Минете наляво до две-осем-нула. — Самолетът можеше да реши да хвърли още някое торпедо, така че нямаше смисъл да се движат по права линия. След малко щяха да са в безопасност. Маккафърти засече, че целият епизод бе продължил по-малко от десет минути.

Капитанът отиде до предната преграда, превъртя видеокасетата и пусна записа. Изображението показа как перископът излиза над повърхността, последва бързото претърсване на хоризонта… след това димката. След нея беше показан и самолетът. Маккафърти натисна бутона за пауза.

Самолетът приличаше на „Локхийд P-3 Орион“.

— Този е от нашите! — отбеляза дежурният техник. Капитанът пристъпи напред и влезе в помещението на хидролокатора.

— Рибата се изгуби някъде зад кърмата, капитане. Вероятно още се опитва да убие шумовия генератор. Мисля, че когато торпедото се е сблъскало с водата, тя го е отклонила в грешна посока, тоест далеч от нас.

— Как звучеше?

— Много приличаше на някое от нашите „Марк-46“ — главният оператор потрепери. — Наистина звучеше като 46! — Той пренави касетата си и включи високоговорителя. От пищящия звук от въртенето на двете витла на човек можеше да му настръхне косата. Маккафърти кимна и се върна в командния център.

— Добре, може да е бил норвежки P-3. Възможно е, обаче, да е бил и руски „Май“. Двата самолета си приличат много и имат едно и също предназначение. Добра работа, хора. Ще се разкараме от този район. — Капитанът мислено се поздрави за добре свършената работа. Току-що беше успял да избяга от първото бойно торпедо в кариерата си пуснато от приятелски самолет! Но той все пак беше успял да му избяга. В крайна сметка, може би късметът не беше изцяло на противниковата страна. А може би беше?

Морис дремеше в капитанския си стол на мостика и се чудеше какво липсваше в живота му. Необходими му бяха няколко секунди, за да осъзнае, че сега не му се налагаше да се занимава с бюрократични задачи, както правеше обикновено всеки следобед. Той беше длъжен да изпраща рапорти за местоположението си на всеки четири часа, рапорти за контакти, ако засечеше такива, което все още не се беше случвало, но рутинната бюрократична работа беше останала в миналото. Той си помисли, че е жалко да се появи необходимостта от война, за да се отърве от тези неприятни задължения!

Конвоят все още се намираше на двадесет мили югоизточно от кораба му. „Фарис“ беше основният хидролокаторен пост и имаше за цел да засича, локализира и елиминира всяка подводница, която се опиташе да се приближи до конвоя. За да изпълни задачата си, фрегатата „спринтираше“ напред на максимална скорост, след което дрейфуваше за малко на много по-бавна скорост, за да позволи на хидролокатора си да работи най-ефективно. Ако конвоят се движеше по прав курс със скорост двадесет възела, това нямаше да бъде възможно, но трите колони търговски кораби се движеха на зигзаг, което улесняваше работата по тяхната охрана.

Морис отпи от кока-колата си. Следобедът беше горещ, а той предпочиташе да си пие кофеина студен.

— Получаваме сигнал от „Талбот“, сър — докладва младшият дежурен по кораб.

Морис стана и се приближи до дясното крило на мостика с бинокъл в ръка. Той се гордееше със способността си да чете морзовия код със същата бързина, с която го правеха радистите му:

— Още добри новини, а, капитане? — коментира дежурният по кораб.

— А-ха.

— Как ли са го направили? — питаше се на висок глас Чип.

— Как са го направили, вече няма никакво значение — отговори Толанд. — Трябва да кажем на шефа. — Той се обади набързо по телефона и излезе.

Боб едва не се загуби. „Нимиц“ имаше повече от две хиляди отделения. Адмиралът живееше само в едно от тях, а Толанд беше ходил там само веднъж. Пред вратата стоеше на пост един морски пехотинец. Командирът на самолетоносача, капитан Свенсон, го беше изпреварил.

— Сър, получи се светкавица, че Съветите са нападнали и неутрализирали Исландия. Възможно е да са разположили свои войски на исландска територия.

— Имат ли самолети там? — попита веднага Свенсон.

— Не знаем. Нашите се опитват да пуснат разузнавателна „птичка“, вероятно британска, която да огледа района, но няма да получим информация поне шест часа. Последният приятелски спътник е минал оттам преди два часа, а следващият ще мине оттам след още девет часа.

— Добре, дайте наличната информация — заповяда адмиралът.

Толанд изложи набързо оскъдните данни от телеграмата от Норфолк.

— От това, което ни е известно, планът им е бил доста елементарен, но изглежда е свършил работа.

— Никой не е казвал, че Иван е тъп — изкоментира намръщено Свенсон. — Какви са заповедите ни?

— Засега никакви.

— Колко войници има в Исландия? — поинтересува се адмиралът.

— Нямаме информация за това, сър. Екипажът на P-3 е видял десантните лодки да правят два курса. При сто души на курс, това означава, че там е стоварен най-малко един батальон, а вероятно дори и цял полк. Корабът е бил достатъчно голям, за да пренесе екипировката на цяла бригада, че и отгоре. В книгите на Горков е записано, че този вид кораби са изключително подходящи за десантни операции.

— Твърде много са за една MAU, сър — каза Свенсон. Една амфибийна единица на морската пехота (MAU) се състоеше от един подсилен батальон морски пехотинци.

— С три самолетоносача зад тях? — изсумтя адмирал Бейкър, след което се замисли малко по-дълбоко. — Може и да си прав. Как ще се отрази това на въздушната заплаха срещу нас?

— Исландия разполага с една ескадрила F-15 и два AWACS. Това за нас е много повече от достатъчна защита, но вече не можем да разчитаме на нея. Без нея губим ранното предупреждение при нападения, предимството при изтощаването на противника, както и способностите си за следене на развоя на атаките. — На Свенсон това изобщо не му харесваше. — Би трябвало да се справим сами с техните Ту-22 „Бекфайър“, но щеше да ни бъде много по-лесно, ако можехме да разчитаме на изтребителите от базата.

Бейкър отпи от кафето си.

— Заповедите ни не са променени.

— Какво друго става по света? — попита Свенсон.

— Норвегия е ударена жестоко, но все още не сме получили подробности. Същото е положението и в Германия. Говори се, че нашите ВВС са нанесли тежък удар върху Съветите, но и за това нямаме подробности. Все още е твърде рано да се правят реални разузнавателни оценки на ситуацията.

— Ако Иван успее да завладее Норвегия и напълно да неутрализира Исландия, въздушната заплаха срещу нашата бойна група ще нарасне най-малко двойно — каза Свенсон. — Трябва да поговоря с командирите на авиогрупата ми.

Капитанът си тръгна. Адмирал Бейкър не каза нищо в продължение на няколко минути. Толанд все още не беше освободен и трябваше да изчака.

— Значи те току-що са нападнали Кефлавик?

— Тъй вярно, сър.

— Разбери каквото можеш и ми докладвай.

— Слушам, сър. — Докато се връщаше в отделението на разузнаването, Толанд си мислеше за това, което беше казал на жена си, преди да отпътува: „Самолетоносачът е най-добре защитеният кораб във флотата.“ Но капитанът му беше разтревожен.

Те почти бяха започнали да приемат мястото като свой дом. Позицията им беше лесна за отбрана. Никой не можеше да доближи кота 152, без да бъде забелязан, а и трябваше да премине през полето от лава, след което да се изкатери по стръмния, гол склон. На два километра от позицията Гарсия бе успял да намери малко езеро, вероятно образувано при топенето на зимния сняг. Сержант Смит отбеляза, че водата ставаше хубав разредител за бърбън, но никой в групата не носеше алкохол.

Всички бяха гладни, но имаха храна само за четири дни и се гощаваха с деликатеси като консерви боб и шунка.

— Някой да знае как се готви овца? — попита редник Роджърс. На няколко мили на юг от тях се виждаше голямо стадо овце.

— С какво ще я сготвим? — попита лейтенантът.

— О. — Роджърс се огледа. Наоколо нямаше нито едно дърво. — Как така нямат дървета тук?

— Роджърс е тук само от един месец — обясни Смит. — Кирчо, ти не знаеш какво значи вятър, ако не си изкарал една зима на този остров. Единственият начин да накараш едно дърво да расте тук, е да го посадиш в бетон. Понякога вятърът тук духа толкова силно, че може да отнесе асфалта от пътя.

— Самолети. — Бинокълът беше у Гарсия и той посочи на североизток. — Много са.

Едуардс взе бинокъла. На хоризонта се виждаха множество точки, които бързо нарастваха.

— Виждам шест, големи са, приличат на нашия C-141… това значи, че са Ил-76, ако не се лъжа. Може да има и изтребители. Сержант, вземете лист и химикал. Трябва да ги преброим.

Това продължи няколко часа. Изтребителите кацнаха първи и веднага се отправиха към зоната за презареждане с гориво, след което изрулираха до една от по-късите писти. На всеки три минути кацаше по един самолет и Едуардс нямаше как да не се впечатли. Съветският Ил-76, който в натовските ВВС беше известен под кодовото име „Кандид“, имаше странна, тромава форма, също като американските си събратя. Пилотите се приземяваха, гасяха двигателите и рулираха по страничната писта. Едуардс предположи, че са тренирали тази операция в продължение на месеци. Те разтоварваха в терминала на летището, отиваха до зоната за презареждане и отново отлитаха. Между кацащите и излитащите самолети имаше идеална координация. Излитащите самолети минаваха толкова ниско над кота 152, че Едуардс дори успя да запише някои от номерата върху опашките им. Когато бройката достигна петдесет, той сглоби отново радиостанцията.

— Предава Едуардс от кота 152. Чувате ли ме? Край.

— Чуваме ви — отвърна незабавно гласът. — Отсега нататък вашето кодово име е Хрътка, а нашето Кучкарник. Продължете с доклада си.

— Прието, Кучкарник. Наблюдаваме масивна въздушнотранспортна операция на руснаците. Преброихме петдесет — пет-нула — транспортни самолети тип „Индия-Лима-седем-шест“. Те кацат в Рейкявик, разтоварват и отлитат на североизток.

— Хрътка, сигурен ли сте, повтарям, сигурен ли сте за бройката?

— Положително, Кучкарник. При излитането си минават точно над нашата позиция и ние записваме броя им. Не се майтапя, мистър, пет-нула самолети. — Смит му показа листа си. — Не, увеличете ги на пет-три и операцията продължава. Виждаме и шест едноместни самолети в края на писта номер четири. Оттук не мога да определя модела, но ми приличат на изтребители. Разбрахте ли ме, Кучкарник?

— Приех, пет-три транспортни самолети и шест вероятни изтребителя. Добре, Хрътка, трябва да предадем информацията на началството. Стойте на мястото си и се придържайте към определения график за предаване. Безопасна ли е позицията ви?

„Добър въпрос“ — помисли си Едуардс.

— Прието, Кучкарник. Оставаме на място. Край. — Той свали слушалките. — В безопасност ли сме тук, сержант?

— Разбира се, лейтенант. Не съм се чувствал в такава безопасност от времето на войната в Ливан.

— Красива операция, другарю генерал. — Лицето на съветския посланик грееше.

— Вашата подкрепа се оказа изключително ценна за нас — излъга генералът през зъби. В съветското посолство в Исландия работеха повече от шестдесет души, като почти всички в една или друга степен работеха за разузнаването. Вместо да направят нещо полезно, като например да завземат телефонната централа, те бяха навлекли униформите си и бяха започнали да прибират местните политици. Повечето от депутатите в Алтинга, древният исландски парламент, вече бяха арестувани. Генералът беше съгласен, че това беше необходимо, но смяташе, че е било извършено твърде грубо, като при арестуването им един от тях беше убит, а двама други ранени. „По-добре ще бъде да се държим нежно с тях“, помисли си той. Това не беше Афганистан. Исландците нямаха традиции във военното дело и един по-мек подход може би щеше да даде по-добри резултати. Но тази част на операцията се извършваше под контрола на КГБ, чийто команден екип вече беше внедрен между персонала на посолството. — Моля да ме извините, имаме още много работа.

Андреев се върна на борда на „Фучик“. При разтоварването на ракетния батальон на дивизията бяха възникнали някои проблеми. Баражите, в които беше натоварено оборудването на батальона, бяха повредени при взрива на ракетата. Новите им врати се бяха изкривили и трябваше да бъдат отрязани с оксижен. Той сви рамене. До този момент „Полярна слава“ вървеше като по учебник. Не беше зле за един неопитен екип. По-голямата част от самоходните машини — двеста бронетранспортьора и много камиони — вече бяха разпределени между формированията и бяха напуснали доковете. Оставаше само да се разтовари зенитно-ракетният комплекс SA-11.

— Лоши новини, другарю генерал — докладва командирът на ракетния батальон.

— Колко трябва да чакам, докато ми ги съобщите? — попита кисело генералът. Денят се бе оказал дълъг и умората го правеше раздразнителен.

— Имаме само три използваеми ракети.

— Три?

— И двете баржи са получили пробойни при експлозията на американската ракета. Ударната вълна е повредила няколко от ракетите, но по-голямата част са били повредени от водата, с която е бил потушен огънят.

— Това са преносими ракети — възрази Андреев. — Конструкторите сигурно са предвидили възможността от намокряне!

— Но не и със солена вода, другарю генерал. Ракетите са в армейско, а не флотско изпълнение, затова не са защитени от корозия при контакт със солената морска вода. Противопожарните разчети са се борили храбро с огъня и по-голямата част от ракетите са били напоени с вода. Откритите управляващи кабели и търсещите радарни глави на носовете на ракетите са повредени лошо. Хората ми направиха електронни тестове на целия товар. Три ракети са напълно годни за употреба. Други четири могат да бъдат почистени и поправени. Останалите са за изхвърляне. Ще трябва да докараме още по въздуха.

Генералът овладя гнева си. Едно малко недоглеждане беше създало толкова големи неприятности. На борда на корабите пожарите се гасяха с морска вода. Трябваше да поискат да им бъде доставен флотският модел на този вид ракети. Нима беше винаги така — малкото камъче, да обръща колата?

— Разпределете установките според плана. Поставете всички годни ракети край летище Рейкявик, а тези, за които смятате, че можете да поправите в Кефлавик. Има ли и други повреди?

— Очевидно не. Радарните антени са били покрити с пластмасови изолатори, а намиращите се в превозните средства инструменти не са повредени, защото машините ни са водонепроницаеми. Ако получим нови ракети, батальонът ми ще бъде напълно готов. Ще бъдем готови за тръгване след двадесет минути. Съжалявам, другарю генерал.

— Вината не е ваша. Нали знаете накъде да се отправите?

— Двама от батарейните ми командири вече провериха маршрутите.

— Отлично. Продължавайте все така, другарю полковник. — Андреев се изкачи обратно по стълбите до мостика, за да потърси комуникационния си офицер. След два часа един самолет, натоварен с четиридесет зенитни ракети SA-11, рулираше на пистата на летище Килпяур край Мурманск на път за Исландия.