Операция „Червена буря“

Глава двадесет и четвърта Изнасилване

На Морис му се искаше да помаха на нисколетящите самолети, но не го направи. Патрулният самолет на френския флот сигнализира на конвоя, че се намират в обсега на наземно базирано въздушно покритие. На няколко мили северно от конвоя се намираха френски дизелови подводници, а няколко патрулни самолета за ПЛБ формираха трицветен чадър над корабите. Само някой изключително смел съветски капитан на подводница би се осмелил да си прави някакви игрички в този сектор.

Французите бяха изпратили и хеликоптер, който щеше да прибере руските пленници, които щяха да бъдат закарани в Брест за пълен разпит от разузнавателните офицери на НАТО. Морис не им завиждаше. Руснаците щяха да бъдат предадени на французите, а той знаеше, че френският ВМФ е в гадно настроение след загубата на един от самолетоносачите му. Касетите със записите на разговорите им също щяха да бъдат предадени. Алкохолът беше поразвързал езиците на съветските подводничари и те бяха говорили много помежду си. Може би записите на разговорите им все пак имаха някаква стойност.

Конвоят скоро щеше да бъде прехвърлен към смесен английско-френски ескорт и „Фарис“ щеше да придружава група от четиридесет търговски кораба до Съединените щати. Морис стоеше на крилото на мостика и на всеки пет минути се обръщаше, за да погледне двете половинки и единия цял силует на подводница, които боцманът беше изрисувал и върху двете страни на лоцманската кабина. „Така, де, някой тъпанар, намиращ се откъм грешната страна, може и да не ги види“, бе обяснил сериозно боцманът. Тактиката на ПЛБ на ескорта се бе оказала успешна. Използвайки „Фарис“ за основен хидролокаторен източник и с помощта на „Орионите“, ескортните кораби бяха прехванали всички насочващи се към конвоя съветски подводници с изключение на една. Тактиката им беше свършила добра работа, но се налагаше да свърши и по-добра.

Морис знаеше, че ще става все по-трудно. По време на първия им преход през Атлантика Съветите бяха в състояние да изкарат едва малка част от подводниците си срещу американските конвои. Сега техният подводен флот си пробиваше път през Датския проток. Подводният флот на НАТО, който се опитваше да блокира пътя им, вече не разполагаше с линията на SOSUS, която да му дава вектори за прехващане, нито пък с „Ориони“, които да атакуват контактите, намиращи се извън обсега на натовските подводници. Те сигурно щяха да потопят няколко руски лодки, но дали щяха да потопят достатъчно? Колко по-голяма щеше да бъде заплахата тази седмица в сравнение с предходната? По определения за връщането им курс Морис разбра, че ще прибавят почти петстотин мили към пътя си, заобикаляйки далеч на юг отчасти заради съветските бомбардировачи, но най-вече за да намалят заплахата от среща с вражески подводници. Той трябваше да мисли за два различни източника на заплаха, а корабът му имаше възможност да се справи само с една.

Една трета от конвоя беше изгубена по време на прехода, основно при самолетни нападения. Можеха ли да си позволят такива загуби? Морис се чудеше как екипажите на търговските кораби успяваха да издържат на напрежението.

Ескортните кораби вече приближаваха конвоя и той вече можеше да види най-северната редица търговски съдове. На хоризонта един голям контейнеровоз подаваше светлинни сигнали към бойните кораби. Морис вдигна бинокъла си, за да прочете сигнала.

„БЕЗ БЛАГОДАРНОСТИ ВМФ“. Един от въпросите му бе получил отговор.

— Значи са там — каза Маккафърти.

Линията на екрана беше почти бяла — дебела черта широколентов шум по пеленг три-две-девет. Това можеше да бъде единствено съветската група, която се насочваше към Бодо.

— Какво е разстоянието? — попита Маккафърти.

— Поне две конвергентни зони, капитане, може би три. Преди четири минути интензивността на сигнала се повиши.

— Можеш ли да преброиш оборотите на витлата?

— Не, сър. — Хидроакустикът поклати глава. — Засега чувам само много неразличими шумове. Опитахме се да изолираме няколко дискретни честоти, но и това се оказа безуспешно. Може би ще успеем по-късно, но засега регистрираме единствено шум от огромно стадо.

Маккафърти кимна. Третата конвергентна зона се намираше на цели сто мили. На такова разстояние акустичните сигнали губеха разделителната си способност до такава степен, че дори и пеленгът на „Чикаго“ към целта беше само едно грубо предположение. Съветската формация можеше да се намира на няколко градуса вляво или вдясно от предполагаемите й координати, а при такова разстояние това даваше разлика от десетки мили. Той отиде в контролната зала.

— Пет мили на запад при двадесет възела — заповяда Маккафърти. Поемаше риск, но рискът не беше голям. Когато бяха стигнали до местоназначението си, те бяха открили, че водните условия бяха необичайно благоприятни и при малкото им преместване от сегашната им позиция можеха временно да изгубят контакта. От друга страна, получаването на точна информация за разстоянието до контакта щеше да му даде много по-добра представа за тактическата обстановка и да му позволи да предаде точен доклад за контакта — и да го направи по-маломощен UHF радиопредавател, преди съветската формация да се приближи достатъчно, за да засече радиопредаването. Докато подводницата се движеше на запад, Маккафърти наблюдаваше стрелката на батитермографа. Докато температурата не се променеше, той щеше да запази добрия акустичен канал, в който се намираха в момента. Тя не се промени. Подводницата бързо намали скоростта си и Маккафърти се върна в хидролокаторното отделение.

— Добре, къде са сега?

— Улових ги! Точно там, пеленг три-три-две.

— Старпом, нанеси позицията на картата и състави рапорт за контакта.

Десет минути по-късно рапортът беше изпратен по спътниковата връзка. Отговорът нареди на „Чикаго“: „ПОТОПЕТЕ ГОЛЕМИТЕ.“

Фермата се намираше на три мили надолу, под обраслия с висока трева склон. Когато я видя за пръв път през бинокъла си, Едуардс я нарече Джинджърбред Хауз. Това беше типична исландска ферма с варосани стени, поддържани от дървени греди, с червена ивица по ъглите и стръмен покрив, който сякаш бе излязъл от някоя приказка на братя Грим. Плевните бяха големи, но ниски, с покриви от кирпич. По поляните в равнината край потока се виждаха стотици големи овце със странно телосложение и дебели руна, полегнали в тревата на половин миля зад къщата.

— Задънена улица — каза Едуардс, докато сгъваше картата. — А и ние имаме нужда от храна. Струва си да рискуваме, господа, но трябва да се приближим внимателно. Ще следваме тази падина вдясно и ще гледаме онзи хребет винаги да остава между нас и фермата, докато не приближим на половин миля поне.

— Добре, сър — съгласи се Смит.

Четиримата се изправиха до седеж, за да нарамят отново екипировката си. В продължение на два и половина дни се бяха движили почти без почивка и вече се намираха на тридесет и пет мили североизточно от Рейкявик. За равен път това не беше голямо постижение, но през пресечена местност такъв преход бе направо убийствен, особено когато човек трябваше да внимава да не бъде забелязан от хеликоптерите, които сега патрулираха над целия остров. Преди шест часа групата беше изяла последния си порцион. Ниските температури и физическото натоварване изсмукваха енергията от телата, докато четиримата напредваха около и през шестстотинметровите хълмове, осеяли исландския бряг подобно на колове за ограда.

Няколко фактора им пречеха да се откажат. На първо място бе страхът, че съветската дивизия, която бяха наблюдавали, можеше да разшири периметъра си и да ги залови. На никой от четиримата не му се искаше да бъде военнопленник на руснаците. Но страхът им от провал беше още по-силен. Те имаха възложена мисия, а за човек няма по-строг надзирател от собствените му очаквания. След това идваше ред и на гордостта. Един от принципите, които Едуардс беше запомнил по време на обучението си в Колорадо Спрингс, бе, че офицерът трябваше да дава пример на хората си. Морските пехотинци, разбира се, не можеха да си позволят да бъдат надминати от някакъв си „бърсач на крила“. Въпреки че никой от тях не осъзнаваше това, тези причини караха четиримата да продължават да вървят напред единствено за да не бъде наранена гордостта им.

— Ще вали — каза Смит.

— Да, ще имаме добро прикритие — отвърна Едуардс, който все още седеше на земята. — Да изчакаме дъжда. За бога, никога не съм си мислил, че да работиш на дневна светлина, може да бъде толкова трудно. Има нещо странно в това, че шибаното слънце никога не залязва.

— И още как. На всичкото отгоре свърших цигарите — изръмжа сержантът.

— Пак ли ще вали? — изпъшка редник Гарсия.

— Свиквай — посъветва го Едуардс. — През юли тук вали средно по седемнадесет дни, а досега се очертава мокра година. От какво мислиш е пораснала толкова тази трева?

— И вие харесвате това място? — Гарсия беше толкова смаян, че забрави да каже задължителното „сър“. Исландия нямаше нищо общо с родното му Пуерто Рико.

— Баща ми се занимава с лов на раци в Ийстпойнт, щата Мейн. Когато бях малък, излизах с него в морето при всяка възможност и времето винаги беше като това тук.

— Какво ще правим, когато стигнем до онази къща, сър? — Смит отново насочи вниманието към важните неща.

— Ще помолим да ни дадат храна…

— Да помолим? — изненада се Гарсия.

— Ще помолим. И ще си я платим, в брой. И ще се усмихваме. И ще кажем: „Благодаря, господине“ — каза Едуардс. — Не забравяйте за добрите обноски, момчета, ако не искате собственикът на тази къща да се обади на Иван, десет минути след като си тръгнем. — Той огледа хората си. Последната му забележка ги беше накарала да се замислят.

Дъждът започна само с няколко капчици. Две минути по-късно валеше като из ведро и видимостта спадна на няколкостотин ярда. Едуардс се изправи бавно на крака, което накара морските пехотинци да направят същото, и групата тръгна надолу по хълма. Слънцето се скри зад някакъв хълм. Хълмът, който вероятно щеше да им се наложи да изкачат на следващия ден и който по тази причина им приличаше на планина, си имаше име, но никой не беше в състояние да го произнесе. Когато преминаха четвърт миля от фермата, беше станало толкова тъмно, че видимостта беше едва осемдесет ярда.

— Приближаваща кола. — Смит пръв забеляза светлините от фаровете. Четиримата моментално се хвърлиха на земята и инстинктивно насочиха автоматите си към двете светещи точки на хоризонта.

— Успокойте се, момчета. Този път е разклонение на главния и тези светлини може просто да… мамка му! — изруга Едуардс. Фаровете не бяха завили по острия завой на крайбрежната магистрала и сега се движеха по посока на фермата. Дали беше автомобил, или бронирана машина с включени бойни светлини?

— Разпръснете се и си дръжте очите отворени на четири. — Смит остана с лейтенанта, а двамата редници се преместиха на около петдесет ярда надолу по хълма.

Едуардс лежеше неподвижно, подпрял лакти в мократа трева, и се взираше през бинокъла. Той не мислеше, че бяха открити. Камуфлажните дрехи на морските пехотинци ги правеха почти невидими на дневна светлина, стига да не се движеха твърде бързо. В тъмнината те представляваха само няколко прозрачни сенки.

— Прилича ми на пикап с висока проходимост или нещо от този род. Фаровете се намират доста над земята и подскачат твърде много за бойна машина — разсъждаваше на глас лейтенантът.

Светлините се приближиха право — но бавно — към къщата и спряха. Вратите на превозното средство се отвориха, от него излязоха няколко души, които застанаха пред фаровете, преди те да бъдат угасени.

— По дяволите! — изръмжа сержантът.

— А-ха, приличат ми на петима руснаци. Извикай обратно Гарсия и Роджърс, сержант.

— Слушам.

Едуардс държеше бинокъла си насочен към къщата. Вътре нямаше запалени електрически крушки и лейтенантът предположи, че тази област получаваше електричество от Артун, а той беше видял с очите си как бомбите бяха изравнили със земята електростанцията там. Вътре се виждаше някаква мъждукаща светлина, вероятно от свещ или газена лампа. Едуардс си помисли, че фермата му напомня за собствения му дом, където електричеството често биваше прекъсвано от североизточните бури или натрупания по жиците лед. Обитателите на къщата вероятно спяха. „Фермерите си лягат рано и стават рано. Това изтощава човека и го кара да затъпява“, помисли си Едуардс. Той гледаше през бинокъла как руснаците — беше преброил петима — заобикалят къщата. „Също като крадци“, помисли си лейтенантът. Те търсеха… може би групата му? Не. Ако търсеха тях, в колата щеше да има повече от пет души. „Интересно. Сигурно са тръгнали да плячкосват, но какво ще стане, ако някой… за бога, ние знаем, че тук живее някой! Някой е запалил тази лампа. Какво ли са намислили?“

— К’во става, сър? — попита го Смит.

— Изглежда, че си имаме работа с петима руснаци. Засега само обикалят и оглеждат, надничат през прозорците и… един току-що изкърти вратата! Това не ми харесва и аз…

Оценката му беше потвърдена от женски писък. Звукът достигна до тях през проливния дъжд и ги накара да почувстват нечий ужас. Четиримата усетиха студени тръпки да преминават през измокрените им тела.

— Да се приближим малко, момчета. Няма да се разделяме и ще си отваряме добре очите.

— ’Що да приближаваме сега, сър? — попита остро сержантът.

— ’Щот’ аз така казвам. — Едуардс прибра бинокъла. — Последвайте ме.

В сградата беше запалена още една светлина, която изглежда се местеше из къщата. Едуардс вървеше бързо, приведен толкова ниско над земята, че гърбът започна да го боли. След две минути лейтенантът се намираше на няколко ярда от пикапа на руснаците, на не повече от двадесет метра от входната врата на къщата.

— Ставате малко небрежен, сър — предупреди го Смит.

— Ами, да, но ако не се лъжа, те също не са много внимателни. Обзалагам се…

От къщата се чу звука на счупено стъкло. После в полумрака изтрещя изстрел, който бе последван от смразяващ кръвта писък. Последва още един изстрел, след него още един. Най-накрая се чу още един писък.

— Какво, по дяволите, става там? — попита Гарсия.

Дрезгав мъжки глас извика нещо на руски. Входната врата се отвори и от къщата излязоха четирима души. Те си размениха няколко думи, разделиха се по двойки, отидоха до прозорците вляво и вдясно и започнаха да надничат през тях. Последва още един писък и за американците вече нямаше никакво съмнение какво ставаше в къщата.

— Мръсни копелета — каза Смит.

— А-ха — съгласи се лейтенантът. — Да се дръпнем малко назад и да обмислим положението. — Четиримата се оттеглиха на около петдесет ярда назад и се скупчиха един до друг.

— Смятам, че е време да направим нещо. Някой против? — попита Едуардс. Промяната в поведението на лейтенанта беше заинтригувала сержанта и той само кимна. — Добре, няма да бързаме и ще си свършим работата както трябва. Смит, двамата с теб ще минем отляво. Гарсия и Роджърс ще минат отдясно. Заобиколете отдалеч и се приближете бавно. Десет минути. Ако можете да ги заловите живи, добре. Ако ли не, очистете ги. Ще се опитаме да не вдигаме шум, но ако ви се наложи да стреляте, гледайте да ги очистите с първия откос. Ясно ли е? — Едуардс се огледа наоколо, за да види дали нямаше и други руснаци. Районът беше чист. Четиримата свалиха раниците си, погледнаха часовниците си и се запромъкваха пълзешком през високата трева.

Чу се още един писък, след което настъпи тишина. Това зарадва лейтенанта, защото на него не му трябваше нищо, което да отвлича вниманието му. Пълзенето ставаше бавно и изсмукваше силите от ръцете му. Сержантът и лейтенантът си избраха заобиколен път покрай някакъв трактор и разни други пособия. Когато излязоха на открито, откъм тяхната страна на къщата имаше само един съветски войник. „Къде е другият?“, запита се Едуардс. „Какво ще правим сега? Трябва да се придържаш към плана. Всички разчитат на теб.“

— Прикривай ме.

Смит беше смаян.

— Нека аз, сър, аз…

— Прикривай ме — прошепна Едуардс. Той остави автомата си на земята и извади бойния си нож.

Съветският войник го улесни много. Той беше застанал на пръсти и гледаше какво става в къщата. Едуардс пропълзя на десет фута зад него, изправи се и започна да се приближава към него стъпка по стъпка. Необходимо му беше малко време, за да забележи, че целта му беше по-висока от него с цяла глава. Как да залови това чудовище живо?

Това не му се наложи. Вътре в къщата вероятно си бяха дали почивка и войникът се отпусна, бръкна в джоба си и извади пакет цигари, след което се обърна леко встрани, за да запали цигарата си. Той забеляза Едуардс с периферното си зрение, но преди да направи каквото и да било, лейтенантът се хвърли напред и го намушка в гърлото. Руснакът се опита да извика, но Едуардс го повали на земята и затисна устата му с лявата си ръка, докато замахваше за втори път с ножа. Лейтенантът извъртя главата на мъжа на една страна, като същевременно завъртя ножа в обратната посока. Острието се удари в нещо твърдо и тялото се отпусна в ръцете му.

Сетивата на Едуардс бяха удавени в прилив на адреналин и той не чувстваше нищо. Той избърса острието на ножа в панталона си и стъпи върху мъртвото тяло, за да погледне през прозореца. Косите му настръхнаха от онова, което видя вътре.

— Здравейте, сладури! — прошепна Гарсия. Двамата съветски редника се обърнаха и видяха насочените към тях дула на два автомата M-16. Руснаците бяха оставили автоматите си в пикапа. Гарсия посочи с автомата си към земята и двамата легнаха по очи с широко разтворени крака и ръце на тила. Роджърс ги претърси за оръжие, след което отиде до другата страна на къщата, за да докладва.

— Заловихме и двамата живи, сър. — Той се изненада, когато видя кръвта по ръцете на некадърния си лейтенант.

— Влизам — обърна се лейтенантът към Смит.

Сержантът кимна бързо.

— Ще ви покривам оттук. Роджърс, прикривай го.

Едуардс се вмъкна през полуотворената врата. Дневната беше тъмна и в нея нямаше никого. Някъде откъм ъгъла се чуваше тежко дишане и се виждаше неподвижна бледа светлина. Едуардс се приближи към ъгъла — и се озова лице в лице с един руснак, който разкопчаваше панталона си. Нямаше много време за мислене.

Лейтенантът заби ножа си в ребрата на руснака, завъртайки дръжката си, докато натискаше острието навътре. Мъжът извика и подскочи на пръсти, преди да падне по гръб, опитвайки се да се освободи от ножа. Едуардс измъкна острието и замахна отново, падайки върху руснака в някаква гротескна любовна поза. Съветският десантчик се опита да го отблъсне, но лейтенантът усети, че силите напускат противника му и го наръга още веднъж в гърдите. Някаква сянка влезе в стаята и той вдигна поглед, за да види някакъв мъж да се препъва напред с пистолет в ръка. Изведнъж стаята беше залята от шумове.

— Замръзни, шибаняк! — изкрещя Роджърс, насочвайки автомата си и ушите им писнаха от тройния откос. — Добре ли сте, шкипер? — За пръв път някой го наричаше така.

— Да. — Едуардс се изправи и остави Роджърс да мине пред него, докато той самият държеше под око руснака. Панталоните на мъжа се намираха около коленете му. Лейтенантът вдигна пистолета, който руснакът беше изпуснал, и погледна към мъжа, когото беше намушкал. Нямаше съмнение, че той бе мъртъв. Красивото му славянско лице беше изкривено от изненада и болка, а униформената му риза беше просмукана с кръвта му. Очите му приличаха на парчета мрамор.

— Добре ли сте, мадам? — попита Роджърс, извивайки глава за миг.

Лейтенантът видя за втори път жената, която лежеше върху дървения под. Вълнената нощница на момичето бе разкъсана и едва покриваше едната й гръд, а останалата част от тялото й, по което вече се виждаха няколко зачервени и насинени места, стоеше открита. В кухнята зад нея Едуардс забеляза неподвижните крака на още една жена. Той влезе там и видя един мъж и едно куче също мъртви. В гърдите на всеки труп имаше само по една червена точка.

Смит влезе в къщата. Той огледа стаята и погледна Едуардс. Слабакът имаше нокти.

— Ще проверя горе. Горе главата, шкипер.

С един ритник Роджърс изпрати руснака на пода и допря върха на щика си в тила му.

— Само да си мръднал и ще те нарежа на парченца — изръмжа редникът.

Едуардс се наведе над русото момиче. Лицето й беше започнало да се подува от ударите по брадичката и бузите и тя си поемаше въздух на пресекулки. Лейтенантът предположи, че е около двадесетгодишна. Нощницата й беше съсипана напълно. Едуардс се огледа, дръпна покривката от масата и я зави с нея.

— Добре ли си? Хайде, миличка, ти оцеля. В безопасност си. Сега всичко е наред.

Отначало очите й сякаш гледаха в различни посоки, но след това погледът й се избистри и тя погледна младия лейтенант. Едуардс потръпна от онова, което видя в очите й. Той я погали по бузата, колкото се можеше по-нежно.

— Хайде, да те вдигнем от пода. Никой повече няма да те нарани. — Тя започна да се тресе толкова силно, че човек можеше да си помисли, че къщата ще се събори. Едуардс й помогна да се изправи, като внимаваше покривката да покрива цялото й тяло. — Хайде.

— Горе е чисто, сър. — Смит се върна с халат в ръка. — Искате ли да облечете това на дамата? Направили ли са й нещо друго?

— Убили са майка й и баща й. Също и кучето. Предполагам, че са щели да очистят и нея, след като си свършат работата. Поеми ръководството, сержант. Претърси руснаците, намери нещо за ядене, вземи всичко, което може да ни потрябва. Побързай, Джим. Имаме доста работа за вършене. Имаш ли аптечка?

— Тъй вярно, шкипер. Ето я. — Смит му подхвърли малък пакет превръзки и антисептици, след което се върна при вратата, за да провери какво прави Гарсия.

— Хайде да те качим горе и да те почистим. — Едуардс обви лявата ръка на момичето около раменете си и й помогна да изкачи старите дървени стъпала. Той изпита голяма симпатия към момичето. Тя имаше очи сини като китайски порцелан, които сега бяха лишени дори и от най-малката искрица живот, въпреки че все пак отразяваха светлината по начин, който със сигурност би привлякъл вниманието на всеки мъж. „Както и стана“, помисли си Едуардс. Тя беше само с около два сантиметра по-ниска от него и имаше бледа, почти прозрачна кожа. Фигурата й беше почти идеална и единственият й недостатък беше малка издутина в абдоминалната област. Майк имаше смътна представа на какво можеше да се дължи това. Момичето току-що беше изнасилено от един руснак и трудно щеше да преживее този кошмар. Едуардс се ядоса, че за втори път през живота си се сблъскваше с такова гадно престъпление. На края на витата стълба имаше една малка стая. Момичето влезе в стаята и седна на леглото.

— К-к-кой… — заекна тя на английски.

— Ние сме американци. Избягахме от Кефлавик по време на руското нападение. Как се казваш?

— Вигдис Агустдоттир. — В гласа й за пръв път се появи признак на живот. Вигдис, дъщеря на Агуст, който лежеше мъртъв в кухнята. Лейтенантът се зачуди какво ли означаваше името й, уверен, че едва ли беше нещо хубаво.

Той сложи газената лампа върху нощната масичка и отвори пакета. Кожата й беше разкъсана около линията на брадичката и той я проми с дезинфекционен препарат. Вероятно я заболя, но тя с нищо не го показа. Той огледа останалите наранявания и установи, че не бяха сериозни. Момичето се беше съпротивлявало силно и беше отнесло около една дузина удари. И със сигурност не беше девствена. Единствено лицето й беше окървавено. Можеше да бъде и по-зле, но гневът на Едуардс продължаваше да нараства от вида на обезобразеното й красиво лице. — Не можеш да останеш тук. Ние ще трябва да си тръгнем скоро и ти също не трябва да оставаш.

— Но…

— Съжалявам. Разбирам… искам да кажа, руснаците нападнаха острова, аз също изгубих няколко приятели. Не е същото като с майка ти и баща ти, но… за бога! — Ръцете на Едуардс се разтрепериха от раздразнение, докато се мъчеше да изрече безсмислените думи: „Съжалявам, че не дойдохме по-рано.“ „Какво казваха някои феминистки? Изнасилването е престъпление, което всички мъже използват, за да подчинят всички жени? Тогава защо искаш да слезеш долу и да…“ Едуардс знаеше, че предстоеше нещо, което щеше да му достави същото удоволствие. Той хвана Вигдис за ръката и тя не я отдръпна. — Ще трябва да се махнем оттук. Ще те отведем, докъдето можем. Сигурно имаш някакви роднини или приятели наоколо. Ще те заведем при тях и те ще се погрижат за теб. Но тук не можеш да останеш. Ако останеш, със сигурност ще те убият. Разбираш ли ме? — Той я видя да кима отсечено.

— Да. Моля… моля, оставете ме сама. Трябва да остана сама за малко.

— Добре. — Той отново я помилва по бузата. — Ако имаш нужда от нещо, извикай ни. — Едуардс слезе по стълбите. Смит беше поел командването. Тримата руснаци седяха на колене с превръзки на очите, парцали в устата и завързани на гърба ръце. Гарсия ги пазеше, а Роджърс беше в кухнята. Смит преглеждаше една камара вещи, натрупани върху масата.

— Добре, какво имаме тук?

Смит погледна офицера с нещо подобно на симпатия.

— Ами, сър, спипали сме съветски лейтенант с мокра пишка. Имаме един мъртъв сержант. Един мъртъв редник и двама живи. Лейтенантът носеше това.

Едуардс взе картата, която Смит му подаде, и я разгъна.

— По дяволите, не е ли това хубав подарък! — картата беше покрита с написани на ръка бележки.

— Имаме още един бинокъл, една радиостанция — жалко, че не можем да я използваме! Няколко порциона. Приличат на лайна, но е по-добре с тях, отколкото без тях. Добре се справихме, шкипер. Гепихме петима руснака, като изстреляхме само три куршума.

— Какво трябва да вземем, Джим?

— Само храната, сър. Можем, разбира се, да вземем няколко от техните автомати и това ще удвои боеприпасите ни, нали разбирате? Но ние и така сме доста натоварени…

— А и няма да си играем на войници, а на разузнавачи. Точно така.

— Мисля, че ще трябва да вземем и малко дрехи, пуловери и разни такива. Дамата с нас ли идва?

— Налага се.

Смит кимна.

— Да, в това има смисъл. Надявам се да обича да се разхожда, сър. Изглежда, че е в доста добра форма, ако се изключи бременността. Четвъртият месец, според мен.

— Бременна ли? — Гарсия се обърна. — Изнасилили са бременно момиче? — Той измърмори нещо на испански.

— Някой от тях да е казал нещо? — попита лейтенантът.

— Нито дума, сър — отвърна Гарсия.

— Джим, иди да видиш какво прави момичето и я доведи тук. Името й е Вигдис. Бъди внимателен с нея.

— Не се безпокойте, сър. — Смит тръгна нагоре по стълбите.

— Лейтенантът е началникът, нали така? — Гарсия кимна и Едуардс се обърна с лице срещу съветския офицер. Наложи се да свали превръзката от очите му и да извади парцала от устата му. Руснакът беше на неговите години. — Говориш ли английски?

Мъжът поклати глава.

— Spreche deutsch.29

Едуардс беше учил немски в продължение на две години в гимназията, но сега изведнъж почувства нежелание да говори с този човек. Той вече беше взел решение да го убие и не му се искаше да говори с някого, когото щеше да убие след малко, защото се страхуваше, че така може би щеше да го мъчи съвестта. Едуардс искаше да изтрие цялата случка от съзнанието си. Той обаче продължи да наблюдава съветския офицер в продължение на една-две минути, чудейки се какъв ли човек би направил онова, което руснакът току-що бе извършил. Едуардс очакваше да открие нещо чудовищно, но това не стана. Той вдигна очи нагоре. Смит водеше Вигдис надолу по стълбите.

— Тя е добре екипирана, шкипер. Има хубави, топли дрехи, ботушите й са здрави. Предполагам, че ще можем да й намерим една шуба и един полеви комплект. Аз бих я оставил да си вземе една четка и дамските си принадлежности, сър. Ще взема малко сапун, а може би и една самобръсначка.

— Побързай, сержант. Вигдис — обърна се Едуардс към момичето. — Скоро ще тръгваме. — Той се обърна и отново погледна надолу към съветския лейтенант.

— Leutnant. Wofür? Warum? За какво, защо направихте това? Не искам да знам заради себе си, а заради нея. — Мъжът знаеше какво щеше да се случи. Той сви рамене.

— Афганистан.

— Шкипер, те са военнопленници — изтърси Роджърс. — Искам да кажа, вие не можете…

— Господа, вие сте обвинени според Военнопроцесуалния кодекс за едно изнасилване и две убийства. Това са тежки престъпления — каза Едуардс, най-вече, за да успокои съвестта си заради останалите двама руснака. — Имате ли да кажете нещо в своя защита? Не? Признавате се за виновни. Присъдата е смърт. — Едуардс дръпна главата на съветския лейтенант назад с лявата си ръка. Дясната му ръка вдигна ножа във въздуха и го обърна с острието назад. Той замахна и заби с всичка сила дръжката в ларинкса на мъжа. Звукът от счупването прозвуча удивително високо в стаята. Едуардс ритна назад тялото на съветския офицер.

Агонията продължи няколко минути и представляваше ужасна гледка. Ларинксът на руснака беше пречупен от удара и се поду толкова, че блокира трахеята. Руснакът не можеше да си поеме дъх и тялото му започна да се мята наляво-надясно, докато лицето му потъмняваше. Всички, които можеха, гледаха. Никой не показа и най-малкия признак на съчувствие. Най-накрая тялото спря да се движи.

— Съжалявам, че не бяхме по-бързи, Вигдис, но това нещо тук повече няма да нарани никого. — Едуардс се надяваше, че аматьорските му психометоди щяха да свършат работа. Момичето се качи отново на горния етаж, вероятно за да се измие. Той беше чел някъде, че след изнасилване жените изпитвали нужда да се изкъпят, като че ли да станеш жертва на похотта на някакво животно, оставяше някакво видимо клеймо върху тялото. Той се обърна към останалите двама пленника. Нямаше как да ги вземат със себе и случката, на която бяха станали свидетели, му осигуряваше удобно извинение да се отърве от тях. Но от друга страна тези двамата не бяха наранили момичето и…

— Аз ще се погрижа за тях, сър — каза тихо Гарсия. Редникът беше застанал зад коленичилите руснаци. Един от тях издаваше някакви звуци, но дори и да нямаше парцал в устата си, никой от американците не знаеше руски. Пленниците нямаха никакъв шанс. Гарсия замахна с ножа си отстрани, забивайки острието от едната до другата страна на врата на единия, а след това и на другия. Двамата паднаха на земята. Всичко свърши бързо. Редникът и лейтенантът влязоха в кухнята да си измият ръцете.

— Добре, да ги натоварим на пикапа и да ги закараме до главния път. Ще видим дали ще успеем да инсценираме катастрофа и да подпалим колата. Намерете няколко бутилки от алкохол. Ще направим така, че другарите им да си помислят, че са пили.

— Че те си бяха пили, сър — каза Роджърс и вдигна бутилка безцветен алкохол.

Едуардс погледна към бутилката, но бързо отхвърли мисълта.

— Връзва се. Предполагам, че тези типове са били от патрулите по кръстовищата на главната магистрала или просто патрул. Руснаците едва ли разполагат с достатъчно хора, за да охраняват всички кръстовища на острова. Ако имаме малко късмет, шефовете им може би никога няма да разберат, че ние имаме пръст в смъртта им. — „Трудна работа, помисли си той, — но какво друго ни остава?“

— Шкипер — обърна се към него сержантът. — Ако искате да направите това, ще трябва…

— Знам. Вие с Роджърс останете тук и се пригответе. Ако видите още нещо, което може да ни потрябва, вземете го. Когато се върнем ще трябва да се разкараме незабавно оттук.

Едуардс и Гарсия натовариха труповете в каросерията на пикапа, като не забравиха да претършуват снаряжението на руснаците. Редниците свалиха няколко водонепроницаеми шуби от маскировъчен плат, които бяха почти същите като техните собствени, както и още няколко други вещи, чиято липса нямаше да бъде забелязана, след което подкараха бързо по пътя.

Късметът беше на тяхна страна. На разклона нямаше постоянен пост, може би защото отклонението завършваше при фермата. Руснаците вероятно бяха патрулен екип и бяха избрали фермата за кратък отдих от дежурството. На двеста ярда надолу крайбрежната магистрала минаваше успоредно на една висока скала. Лейтенантът спря пикапа там и с помощта на Гарсия настани труповете в седалките. Гарсия изля една туба бензин отзад и двамата изтикаха колата до ръба на скалата, оставяйки задния капак отворен. Гарсия хвърли една руска граната на задната седалка, докато автомобилът преминаваше над ръба. Нито един от двамата американци нямаше намерение да стои и да се наслаждава на майсторлъка си и те се изнесоха на бегом по обратния път към фермата. Там всичко беше подготвено.

— Трябва да подпалим къщата, госпожице Вигдис — обясняваше Смит. — Ако не го направим, руснаците ще разберат какво се е случило тук. Майка ви и баща ви са мъртви, мадам, но аз вярвам, че те биха искали вие да оцелеете.

Тя все още беше твърде шокирана, за да може да се противопостави. Роджърс и Смит бяха вдигнали телата на родителите й и ги бяха преместили в спалнята на втория етаж. Щеше да бъде по-добре да ги погребат, но нямаха време за това.

— Да тръгваме, момчета — нареди Едуардс. Групата отдавна вече трябваше да е напуснала това място. Някой щеше да дойде, за да провери защо се е подпалил горящият в пропастта автомобил, и ако дойдеше с хеликоптер… — Гарсия, наглеждай дамата. Смит поема тила. Роджърс, мини напред. През следващите три часа трябва да се отдалечим на шест мили оттук.

Смит изчака десет минути, преди да хвърли гранатата в къщата. Керосинът, който сержантът беше разлял по пода, се подпали моментално.

Сега контактът беше много по-добър и беше класифициран като ракетен ескадрен миноносец от клас „Кашин“. Оборотите на витлото му показваха, че се движи със скорост двадесет и един възела. Водещите единици на съветската формация сега се намираха на тридесет и седем мили от подводницата. Групите изглежда бяха две, като водещата се движеше в разгърнат строй, за да защити следващата. Маккафърти заповяда да бъде вдигната ESM мачтата, която отчете голяма активност на повърхността, но той беше очаквал точно това.

— Вдигни перископа. — Старшината завъртя ръчката, разгъна дръжките и отстъпи назад. Капитанът направи бърз оглед на хоризонта. След десет секунди Маккафърти прибра дръжките и перископът незабавно се озова в гнездото си.

— Днес ще имаме много работа, хора — каза капитанът. Той винаги даваше възможно най-много информация на екипажа в щурмовия център, защото според него колкото повече знаеха, толкова по-добре щяха да си вършат работата. — Забелязах два „Беър-Ф“, единият на север, а другият на запад. И двата бяха на голямо разстояние от нас, но си залагам главата, че обикалят и хвърлят буйове. Старпом, потапяне на петстотин фута, скорост пет възела. Ще ги оставим сами да дойдат при нас.

— Хидролокаторното до капитана.

— Капитанът слуша.

— Отчитаме сигнали от активни хидроакустични буйове от северозапад. Преброихме шест, сигналите са много слаби. — Главният хидроакустик прочете пеленгите към източниците. — Все още нямаме активни хидролокаторни сигнали откъм формацията, сър.

— Много добре. — Маккафърти върна микрофона върху поставката му. Дълбочината, на която се намираше „Чикаго“, се променяше бързо, докато подводницата се спускаше надолу под ъгъл петнадесет градуса. Капитанът внимателно наблюдаваше показанията на батитермографа. На дълбочина двеста фута температурата на водата започна бързо да спада, с по 11 градуса на всеки двадесет метра. Това беше добре, защото осигуряваше плътен пласт, под който подводницата можеше да се скрие, както и студена вода в дълбокото, което щеше да подобри работата на нейния хидролокатор.

Преди два часа Маккафърти беше наредил едно от заредените торпеда да бъде свалено и заменено с ракета „Харпун“. Сега „Чикаго“ разполагаше само с едно торпедо за мигновена стрелба, в случай че срещнеше подводна цел, но за сметка на това имаше три ракети, с които можеше да обстрелва надводните съдове, без да се броят ракетите „Томахоук“. Той още сега можеше да открие огън и имаше вероятност да улучи целите си, но Маккафърти не искаше да стреля по каквото и да било. Нямаше смисъл да си хаби ракетите за малки патрулни кораби, когато някъде там го чакаха един кръстосвач и един самолетоносач. Той искаше първо да идентифицира целите си и едва тогава да реши по коя от тях да открие огън. Това нямаше да бъде лесно, но той знаеше, че подводниците от клас 688 не бяха направени за лесни задачи. Капитанът отиде в хидролокаторното отделение. Главният хидроакустик го забеляза с крайчеца на окото си.

— Може би имам пеленг към един „Киров“, шкипер. Току-що засякох шест оборота на нискочестотен хидролокатор. Мисля, че това е той, пеленг нула-три-девет. Сега се опитваме да изолираме сигнатурата на двигателите му. И ако… добре, вдясно паднаха още няколко буя. — На екрана се появиха нови точки, разположени вдясно от първата ивица, като между ивицата и тях имаше доста голяма празнина.

— Мислиш ли, че ги пускат под остър ъгъл, старши? — попита Маккафърти. В отговор получи усмивка, придружена с кимване. Ако руснаците хвърляха хидроакустичните си буйове в разположени под ъгъл линии вляво и вдясно от формацията, това можеше да означава само, че корабите им се насочваха право към „Чикаго“. На подводницата изобщо нямаше да й се наложи да маневрира, за да ги пресрещне, и тя можеше да остане тиха като отворен гроб.

— Изглежда, че ги хвърлят под и над пласта, сър. Освен това оставят доста голяма празнина помежду им. — Старшината запали цигара, без да сваля очи от екрана. Пепелникът до него беше претъпкан с угарки.

— Ще ги нанесем на картата. Добра работа, Барни. — Капитанът потупа главния си хидроакустик по рамото и се върна в щурмовия център. Разчетът за управление на огъня вече нанасяше на картата новите контакти. Между буйовете изглежда имаше пространство от малко повече от две мили. Ако руснаците наистина ги хвърляха под и над пласта, подводницата имаше голям шанс да успее да се промъкне между два буя. Под въпрос обаче оставаше наличието на пасивни буйове, чието присъствие не можеше да бъде засечено.

Маккафърти стоеше до постамента на перископа и гледаше как хората му вкарват данните в компютрите за управление на огъня с помощта на други членове на екипажа, въоръжени с ръчни компютри и картографски разпечатки. Върху таблото за управление на оръжейните системи светеха индикатори за готовност. Подводницата беше готова за бой.

— Изплуваме на двеста фута. Ще се поослушаме малко над пласта. — Маневрата даде резултат незабавно.

— Имам пряк курс към целите — обяви главният хидроакустик. Сега „Чикаго“ можеше да засича и следи излъчваната от съветските кораби енергия, без да й се налага да разчита на постоянно променящите се конвергентни зони. Маккафърти се насили да се отпусне. Скоро щеше да има много работа и трябваше да се освободи от напрежението.

— Капитане, предстои още едно пускане на буйове. Пусковете им стават средно на всеки петнадесет минути, а според мен този може да дойде малко близо.

— Отново засичам онзи хидролокатор „Хорс Джоу“, сър — предупреди хидроакустикът. — Този път пеленгът е три-две-нула. Класификация на контакта — кръстосвач от клас „Киров“. Изчакайте… засичам още един. Имаме средночестотен хидролокаторен контакт по пеленг три-три-едно, маневрира отляво надясно. Класификация на контакта — кръстосвач за ПЛБ „Креста-II“.

— Мисля, че е прав — каза картографът. — Пеленг три-две-нула е близо до нашите пеленги за два от баражните кораби, но е достатъчно далеч, за да приемем, че става въпрос за различен кораб. Три-три-едно съвпада с баражния кораб в центъра. Логично е „Крестата“ да бъде командирът на баража, а флагманският кораб да се намира далеч зад него. Ще ни бъде необходимо малко време, за да определим разстоянията.

Капитанът заповяда подводницата да остане над пласта, под който можеше да се гмурне само за няколко секунди. На тактическия екран вече се появяваше нова информация. „Чикаго“ вече имаше стабилен пеленг към „Киров“, който беше почти достатъчно добър, за да позволи на подводницата да открие огън, но Маккафърти все още не разполагаше с данните за разстоянието до целта. Между „Чикаго“ и кръстосвача изглежда се намираха два ескортни кораба и ако не разполагаше с точните данни за разстоянието, ракетите му можеха да се насочат към някой ескадрен миноносец или фрегата вместо към съветския флагман. Засега решението върху уреда за насочване на огъня даваше на ракетите указания да летят право към предполагаемото местоположение на „Киров“.

„Чикаго“ започна да се движи зигзагообразно наляво и надясно, променяйки линията на курса си. При движението й пеленгите към хидролокаторните контакти също се променяха. Разчетът за съпровождане на огъня можеше да използва собственото отклонение от курса на подводницата за база, върху която да изчисли разстоянията до различните контакти. Процесът беше елементарен и по същество представляваше гимназиално упражнение по тригонометрия, но въпреки това отнемаше време, защото беше необходимо да се прогнозират скоростта и курсовете на движещите се цели. Дори и използването на компютри не можеше да ускори процеса значително и един от старшините на борда се гордееше със способността си да използва тригонометрична линийка, за да определи твърдо решение преди компютъра.

Напрежението нарастваше постепенно, след което се задържаше на едно равнище. Годините на обучение си казваха думата. Само за няколко секунди данните биваха обработвани, картографирани и нанесени върху картата и екипажът реагираше в съответствие с тях. Хората на подводницата сякаш изведнъж се бяха слели с машините, на които работеха, изключвайки напълно всякакви чувства и потискайки емоциите си. Само потните им чела издаваха, че те в крайна сметка бяха просто хора, а не машини. Целият екипаж зависеше от хидроакустиците. Звуковата енергия беше единственият източник на информация за това, което ставаше край тях, и отчитането на всеки нов пеленг даваше начало на трескава дейност. Целите на подводницата очевидно се движеха на зигзаг и това още повече затрудняваше изчисляването на разстоянията.

— Хидролокатор до щурмовия център! Активен хидролокатор близо до левия борд! Мисля, че е под пласта.

— Пълен дясно на борд, две трети напред — заповяда незабавно старпомът.

Маккафърти отиде в хидролокаторното отделение и си сложи чифт слушалки. Писукането беше силно, но… изкривено. Ако буят се намираше под температурния слой, сигналите, които той изпращаше нагоре, нямаше да могат да засекат подводницата… вероятно.

— Сила на сигнала? — попита капитанът.

— Силен — отвърна главният хидроакустик. — Шансовете да са ни засекли са петдесет на петдесет. Ако се отдалечим на още петстотин ярда, със сигурност ще излезем извън обсега им.

— Добре, те не могат да наблюдават всичките си буйове едновременно.

Старпомът премести „Чикаго“ на хиляда ярда встрани, преди да я върне към основния й курс. Над тях кръжаха самолети „Беър-Ф“ за ПЛБ, въоръжени със самонасочващи се торпеда и с екипажи, чиято единствена задача беше да се вслушват в сигналите, изпращани от хидроакустичните буйове. Колко добри бяха буйовете и екипажите на самолетите? Това беше нещо, което екипажът на подводницата не знаеше. Изминаха три напрегнати минути, без да се случи нищо.

— Една трета напред, минете вляво към три-две-едно — заповяда старпомът. Подводницата беше преминала през редицата буйове. До целта й оставаха още три такива редици. „Чикаго“ вече беше успяла да определи разстоянията до три от ескортните кораби, но все още нямаше данни за разстоянието до „Киров“.

— Добре, момчета, самолетите са зад нас. Така ще имаме една грижа по-малко. Разстояние до най-близкия кораб? — попита Маккафърти отговарящият за захода офицер.

— Двадесет и шест хиляди ярда. Според нас корабът е от клас „Современний“. „Крестата“ се намира на пет хиляди ярда източно от него и е включил бордовия и VDS хидролокатора си. — Маккафърти кимна. Хидролокаторът с променлива дълбочина (VDS) вероятно се намираше под пласта и възможността да ги засече, беше нищожна. С бордовия хидролокатор трябваше да внимават, но и той нямаше да им създава проблеми още известно време. „Добре, — помисли си капитанът, — нещата вървят горе-долу по плана.“

— Хидролокатор до командния център, торпеда във водата, пеленг три-две-нула! Слаб сигнал. Повтарям, торпеда във водата, три-две-нула, пеленгът се променя… току-що се включиха множество активни хидролокатори. Получаваме увеличени шумове от витлата на всички контакти. — Преди хидроакустикът да завърши доклада си, Маккафърти се намираше обратно в хидролокаторното помещение.

— Пеленгът на торпедото променя ли се?

— Да! Движи се отляво-надясно… за бога, мисля, че някой атакува руснаците. Сблъсък! — Старшината заби пръст в екрана. Точно върху пеленга на „Киров“ се появи серия от три ярки петна. Екранът сякаш полудя. Ниско– и средночестотният сегмент се изпълниха с линиите на активни хидролокатори. Линиите, които указваха корабите, станаха по-ярки, когато корабите увеличаваха скоростта си и променяха посоката си.

— Вторична експлозия на този контакт… мамка му! Множество експлозии във водата. Нещо здравата тресе водата, вероятно са дълбочинни бомби. Още едно торпедо, много е далеч, пеленгът му се променя отдясно наляво.

Екранът не беше чак толкова сложен, но на Маккафърти му беше трудно да разбере информацията, която беше изобразена на него. Старшината разшири времевата скала, за да улесни капитана, но дори и тогава само главният хидроакустик и опитните му помощници можеха да разчетат данните.

— Шкипер, изглежда, че някой се е промъкнал между тях и ги е нападнал. „Киров“ беше улучен три пъти и сега руснаците се опитват да открият нападателя. Тези два кораба изглежда приближават нещо. Аз… още едно торпедо във водата, не знам чие е. Ле-ле, погледнете всичките тези експлозии!

Маккафърти се върна в щурмовия център.

— Излезте веднага на перископна дълбочина! — „Чикаго“ се насочи нагоре и след една минута се намираше на новата си позиция.

Капитанът забеляза на хоризонта нещо, което приличаше на мачта и стълб черен дим по пеленг три-две-нула. Подводницата засече сигналите на повече от двадесет радара и множество радиостанции.

— Свали перископа. Имаме ли решения за цели?

— Не, сър — отвърна старпомът. — Всичките ни данни станаха безполезни, когато корабите започнаха да маневрират.

— Какво е разстоянието до следващата линия хидроакустични буйове?

— Две мили. Позиционирани сме така, че да преминем точно през средата на една празнина между тях.

— Слезте на осемстотин фута. Пълен напред, да влезем при тях.

Двигателите на подводницата заработиха на пълна мощност и скоростта й нарасна на тридесет възела. Старпомът нареди потапяне на осемстотин фута, което изпрати „Чикаго“ дълбоко под един настроен за търсене в плиткото съветски буй. Маккафърти застана над масата с картата, извади от джоба си химикал и несъзнателно започна да дъвче пластмасовия му край, докато наблюдаваше как курсът на подводницата го приближаваше все повече към вражеската формация. Високата скорост направи хидролокатора на „Чикаго“ почти безполезен, но скоро нискочестотните звуци на експлодиращи заряди започнаха да преминават през корпуса на подводницата. „Чикаго“ продължи да се движи в продължение на двадесет минути по леко зигзагообразен курс, за да избегне съветските буйове. Междувременно разчетът за управление на огъня постоянно коригираше данните си за целта.

— Добре, една трета напред и изплуване до перископна дълбочина — каза Маккафърти. — Съпровождащият разчет, готови за стрелба.

Картината на хидролокаторния екран се проясни бързо. Руснаците продължаваха трескаво да търсят нападателя, който беше стрелял по флагманския им кораб. Пеленгът на един съветски кораб беше изчезнал, което означаваше, че поне един вражески съд бе потопен или тежко повреден. Звуците на експлозии раздираха водата, съпроводени от виенето на самонасочващи се торпеда. Всички те бяха толкова близо, че представляваха реална заплаха за подводницата.

— Наблюдение за стрелба. Вдигни перископа!

Търсещият перископ напусна гнездото си. Маккафърти хвана дръжките и огледа хоризонта.

— Аз… господи! — Телевизионният екран показа един „Беър“ само на половин миля вдясно от подводницата. Самолетът се насочваше обратно към формацията. Капитанът забеляза седем кораба — или по-точно върховете на мачтите им — но един ескадрен миноносец от клас „Современний“ беше легнал върху единия си борд във водата на около четири мили от „Чикаго“. Димът, който беше видял преди, вече се беше разсеял. Водата трептеше от звуците на съветските хидролокатори.

— Вдигнете радара, включете захранването и го поставете в режим готовност.

Един старшина 1-ви клас натисна съответния бутон и радарът за надводно търсене на подводницата се издигна нагоре. Системата беше активирана, но остана в режим готовност.

— Включи и ми дай два оборота — заповяда капитанът. Рискът от такова решение беше много голям. Почти сигурно беше, че руснаците щяха да засекат излъчването от радара на подводницата и щяха да се опитата да я атакуват.

Радарът остана включен само дванадесет секунди, за които на екрана му се появиха двадесет и шест цели, две от които бяха близо до мястото, на което би трябвало да се намира „Киров“. Радарният оператор разчете разстоянията и пеленгите, които след това бяха вкарани в уреда за управление на огъня Mk-117 и предадени към ракетите „Харпун“ в торпедните апарати, давайки им пеленга към целите и разстоянието, на което да включат търсещите си глави. Оръжейникът провери контролните лампички, след което избра двете най-обещаващи цели.

— Решението заредено!

— Наводни торпедните апарати. — Маккафърти гледаше как операторът на таблото за оръжейните системи подготвя оръжията за стрелба. — Отвори външните врати.

— Решението проверено и валидно — докладва оръжейникът. — Последователност на стрелба — втори, първи, трети.

— Огън! — заповяда Маккафърти.

— Пуск на втори. — Подводницата потръпна от мощния тласък на сгъстения въздух, който изхвърли боеприпаса от торпедния апарат и бе последван от шума на водата, която незабавно нахлу в освободеното от ракетата пространство. — Пуск на първи… пуск на трети. Втори, първи и трети са изстреляни, сър. Вратите на торпедните апарати са затворени, изпомпваме водата за презареждане.

— Зареди с „Марк-48“. Пригответе се да изстреляте „Томахоуците“! — нареди Маккафърти. Разчетът за управление на огъня превключи прибора за управление, за да активира разположените на носа ракети.

— Вдигни перископа! — Старшината завъртя колелото за управление. Маккафърти остави уреда да излезе изцяло над повърхността. Капитанът успя да види димната следа на последния „Харпун“, а точно зад него… Маккафърти прибра ръчките на перископа и отстъпи назад. — „Хеликс“ срещу нас! Потапяне, пълен напред! — Подводницата се втурна надолу. Един съветски хеликоптер за борба с подводници беше забелязал пуска на ракетите и се приближаваше към „Чикаго“ — Пълен ляво на борд!

— Пълен ляво на борд, слушам!

— Преминаваме сто фута. Скорост петнадесет възела — докладва старпомът.

— Ето го — каза Маккафърти. Звуковите вълни на активния хидролокатор на хеликоптера отскачаха от корпуса на подводницата. — Обратен рул. Изстреляйте шумов генератор. — Капитанът нареди подводницата да поеме на изток с намалена скорост, докато се придвижваше през пласта. Ако извадеха късмет, руснаците щяха да объркат шумовия генератор с кавитационните шумове на „Чикаго“ и щяха да го атакуват, което щеше да даде възможност на подводницата да се измъкне.

— Хидролокатор до командния център, засичаме приближаващ се ескадрен миноносец, пеленг три-три-девет. Звучи като „Современний“… торпедо във водата откъм кърмата. Имаме торпедо във водата, пеленг две-шест-пет.

— Двадесет градуса дясно на борд. Две трети напред. Нов курс едно-седем-пет.

— Хидролокатор до командния център, нов контакт, двойни витла, току-що включи нискочестотен хидролокатор, вероятно е от клас „Удалой“, оборотите на витлата показват двадесет възела, пеленг три-пет-едно и постоянен. Пеленгът на торпедото се променя, насочва се назад и затихва.

— Много добре — кимна Маккафърти. — Хеликоптерът е атакувал шумовия генератор. Една грижа по-малко. Една трета напред, слезте на хиляда фута.

Корабът от клас „Современний“ не тревожеше капитана кой знае колко, но „Удалой“ беше съвсем друго нещо. Този нов съветски ескадрен миноносец беше съоръжен с нискочестотен хидролокатор, който при определени условия можеше да проникне през пласта. На всичко отгоре корабът носеше два хеликоптера и торпеда с ракетен ускорител и голям обсег на действие, които бяха по-добри от американските ASROC.

„Туп!“ Звукът на нискочестотен хидролокатор. Беше ги засякъл още с първия си оборот. Дали щеше да предаде позицията на „Чикаго“ на съветския „Удалой“ или гумената обшивка на подводницата щеше да му попречи?

— Пеленг на целта три-пет-едно. Оборотите на витлата намаляха, скоростта спадна до десет възела — докладва хидроакустикът.

— Добре, той е намалил, за да ни търси. Хидролокатор, каква беше силата на нискочестотния хидролокатор?

— В долната граница на откриване, сър. Вероятно не ни е засякъл. Контактът маневрира, пеленгът се промени на три-пет-три. Продължава да излъчва, но сега претърсва от изток на запад, далеч от нас. Още един хеликоптер с включен активен хидролокатор, сър, пеленг нула-девет-осем. Този е под пласта, но е доста слаб.

— Старпом, курс на запад. Ще се опитаме да ги заобиколим към открито море, за да приближим амфибиите им от запад. — Маккафърти се върна в хидролокаторното отделение. Той се изкушаваше да нападне „Удалой“, но от тази дълбочина не можеше да се изстреля торпедо без да се използват голяма част от запасите на въздух под налягане на подводницата. Освен това заповедите му бяха да унищожи командните, а не ескортните кораби. Разчетът за управление на огъня все пак зареди едно решение в случай, че се наложеше да открият огън по съветския ескадрен миноносец.

— Господи, каква бъркотия — въздъхна старшината. — Броят на дълбочинните бомби на север понамаля малко. Пеленгът на тези контакти тук се стабилизира. Или са се върнали към основния си курс, или са решили да напуснат района. Не мога да определя кое от двете. Оп-па, още няколко буя току-що бяха хвърлени във водата. — Пръстът на хидроакустика показа новите точки на екрана, които се придвижваха в права линия към „Чикаго“. — Следващият ще падне много близо, сър.

Маккафърти подаде глава в щурмовия център.

— Курс на юг, две трети напред.

Следващият буй падна във водата точно над главите им. Под пласта кабелът му включи предавателя и той започна да претърсва водата.

— Сега със сигурност ни засякоха, шкипер!

Маккафърти заповяда промяна в курса към запад и преминаване на пълна скорост за напускане на сектора. Три минути по-късно във водата падна едно торпедо, но те не можеха да определят дали беше пуснато от самолета, или бе изстреляно от „Удалой“. Торпедото започна да търси подводницата на около една миля от нея и зави в обратна посока. Гуменото анехоично покритие отново беше спасило „Чикаго“. Подводницата засече някакъв плаващ хеликоптерен хидролокатор пред себе си и Маккафърти промени курса, за да го избегне, знаейки, че така се отдалечаваше от съветския флот, без да може да направи каквото и да било. Два съветски хеликоптера преследваха „Чикаго“ сега и да избяга от плаващите им хидролокатори, беше трудна задача, за която и да било подводница. Очевидно тяхната мисия беше не толкова да го намерят, колкото да го принудят да се отдалечи, а той не можеше да маневрира достатъчно бързо, за да ги изпревари. След два часа на непрекъснати опити Маккафърти се отказа. Съветската формация беше излязла извън обсега на хидролокатора му и последният й отчетен курс показваше, че се е отправила към Андоя.

Маккафърти изруга мислено. Беше направил всичко както трябваше, беше преминал през външната отбрана на Съветите и си беше изградил ясна представа за начина, по който щеше да се промъкне под преградата от ескадрени миноносци. Но някой друг беше стигнал там преди него и вероятно беше нападнал „Киров“ — неговата цел! — и бе объркал всички планове на „Чикаго“. Трите „Харпуна“, които подводницата беше изстреляла, вероятно бяха улучили някакви цели, освен ако Иван не беше успял да ги свали — а Маккафърти дори не беше успял да види сблъсъка им с целта. Ако изобщо бяха улучили нещо. Капитанът на „Чикаго“ написа доклада си за контакта, който щеше да бъде изпратен на COMSUBLANT, и се зачуди защо нещата вървяха по този начин.

— Пътят ще бъде дълъг — каза пилотът изтребител.

— Да — съгласи се Толанд. — Според последната сводка, групата се е насочила на югоизток, за да се предпази от нападение на подводници. Смятаме, че досега вероятно са се върнали към южния си курс, но не знаем къде се намират. Норвежците изпратиха последния си RAF-5 да поогледа и той не се завърна. Трябва да ги ударим, преди да стигнат до Бодо, но за да направим това, трябва да разберем къде се намират.

— Нямаме ли данни от спътниковото разузнаване?

— Не.

— Добре. Ще тръгна с разузнавателен купол. За отиване и връщане ще ми трябват… четири часа. Ще имам нужда от танкер, който да презареди резервоарите ми на около триста мили.

— Няма проблем — съгласи се капитанът от RAF. — Внимавайте, защото ще имаме нужда от всичките ви F-14 за ескорта на нападението утре.

— Ще бъда готов след един час. — Пилотът се оттегли.

— Желая ти късмет, старче — каза тихо капитанът на групата. Това беше третият им опит да открият съветската група по въздуха. След изчезването на норвежкия разузнавателен самолет англичаните бяха изпратили един „Ягуар“. Той също не се беше завърнал. Най-доброто решение беше да изпратят един радарен „Хоукай“ заедно с нападението, за да извърши радарно търсене, но англичаните не разрешаваха на своите E-2 да се отдалечават твърде много от бреговата им ивица. Руснаците бяха нанесли големи поражения на радарните инсталации на Обединеното кралство и всички „Хоукай“ бяха необходими за нуждите на местната отбрана.

— Не би трябвало да е толкова трудно — отбеляза Толанд. Удаваше им се златна възможност да нанесат жесток удар срещу съветския флот. Ако успееха да открият съветските кораби, нападението можеше да бъде проведено още на разсъмване на следващия ден. Натовските самолети щяха да нападнат със собствените си ракети въздух-земя. Поради огромното разстояние, което трябваше да прелетят, на самолетите не им оставяше време да се мотаят във въздуха в търсене на целите си и те трябваше да знаят местоположението на съветския флот, преди да излетят. Норвежците трябваше да се справят с тази задача, но в плановете на НАТО не беше предвидено практическото унищожаване на Кралските норвежки военновъздушни сили само за една седмица. Единствените големи успехи на съветските въоръжени сили бяха дошли по море и Толанд трябваше да признае, че успехите им бяха огромни. Докато сухопътната война в Германия беше достигнала до етап на високотехнологично равновесие, до този момент прехвалените флоти на НАТО бяха надхитряни от съветските им противници, които трябваше да са по-тъпи от западните си колеги. Завземането на Исландия беше шедьовър на оперативното изкуство. НАТО щеше да се опита да запуши пробива в SOSUS линията Гренладния-Исландия-Обединеното кралство с подводници, които би трябвало да изпълняват други задачи. Съветските бомбардировачи навлизаха далеч в Северния Атлантик и нападаха по един конвой всеки ден, като при това основната част от подводния им флот все още не беше пристигнала там. Толанд смяташе, че комбинацията от тези две сили щеше да блокира Атлантическия океан. Тогава армиите на НАТО със сигурност щяха да изгубят войната, независимо от блестящото си представяне досега.

Не трябваше да допуснат Съветите да завземат Бодо в Норвегия. Ако руснаците успееха в това, техните самолети можеха да излитат оттам и да нападат Шотландия, изтегляйки ресурси от германския фронт и намалявайки възможността за успех на опитите да се атакуват насочващите се към Атлантическия океан съветски бомбардировачи. Толанд поклати глава. Само да успееха да открият групата руски кораби и натовските самолети щяха да й нанесат страшен удар. Те разполагаха с подходящите оръжия и подходящата доктрина за такава операция и можеха да изстрелват своите ракети извън обсега на съветските зенитно-ракетни комплекси, както правеха и руснаците при нападенията над западните конвои.

Танкерът излетя пръв, а изтребителят го последва един час по-късно. Толанд и британският му колега дремеха на столовете си в разузнавателния център, без да обръщат внимание на шума от телетипния принтер в ъгъла. Ако се получеше някакво важно съобщение, младшите офицери от смяната щяха да ги уведомят, а и старшите офицери имаха нужда от малко почивка.

— А? — подскочи Толанд, когато човекът го потупа по рамото.

— Връща се, сър… вашият F-14 се връща, господин командир. — Сержантът от RAF подаде чаша чай на Боб. — Ще се приземи след петнадесет минути. Помислих си, че може би ще искате да се освежите.

— Благодаря, сержант. — Толанд прокара ръка по небръснатото си лице и реши да не се бръсне. Капитанът на групата обаче се избръсна, за да запази изражението, което подхождаше на типичните му за RAF мустаци.

Американският „Томкет“ се приближи грациозно с малка скорост и разперени криле, сякаш беше благодарен, че ще може да се приземи на нещо по-голямо от самолетоносач. Пилотът рулира до едно укритие и бързо слезе от машината. Техниците вече сваляха касетата с филма от купола на камерата.

— Не можах да открия флота им, момчета — каза той веднага щом стъпи на земята. Офицерът по радарното засичане (RIO) слезе след него.

— Божичко, ама там е пълно със самолети! — каза RIO. — Не съм виждал такава активност от последния път, когато ходихме на учение за подавяне на агресия.

— Свалих едно от копелетата, но не мога да ви зарадвам с новини за флота им. Претърсихме бреговата ивица от Орланд до Скаген, преди да обърнем назад, но не видяхме нито един надводен кораб.

— Сигурен ли си? — попита капитанът на групата.

— Можете да проверите филмовата ми лента, капитане. Не установихме визуален контакт, инфрачервеното претърсване не даде резултат, не засякохме радарни емисии, с изключение на емисиите от въздушнопреносими радари — съвсем нищо, ако не се броят многото изтребители. Започнахме да ги броим край Стокке и преброихме… колко бяха, Бил?

— Седем ята, най-вече МиГ-23, ако не се лъжа. Не установихме визуален контакт с тях, но уловихме емисиите на множество радари „Хай Ларк“. Един от техните се приближи твърде много и се наложи да му пусна една „Спароу“. Видяхме експлозията, така че със сигурност сме го свалили. Във всеки случай, момчета, нашите приятелчета не отиват към Бодо, освен ако не са решили да стигнат дотам с подводница.

— При Скаген ли завихте обратно?

— Лентата ни свърши, а и горивото намаляваше. Броят на изтребителите на север от Бодо започна да се увеличава. Ако искате да чуете моето предположение, смятам, че ще трябва да проверим Андоя, но за това ще ни бъде необходим друг самолет, може би SR-71. Не смятам, че ще мога да отида дотам и да се върна, освен ако се движа на минимална скорост. В най-добрия случай ще трябва да заредя близо до базата, но както вече казах, във въздуха там има много изтребители.

— Това едва ли има някакво значение — каза капитанът на групата. — Нашите самолети не могат да осъществят нападение на такова разстояние без масирана подкрепа от танкери, а повечето от танкерите ни имат работа на други места.