Операция „Червена буря“

Глава четиридесет и първа Непланови цели

От записа бяха направени три копия. Едното беше дадено на разузнавателния екип на SACEUR за проверка на превода. Второто беше предадено за електронен анализ на френските разузнавателни служби. Третото беше анализирано от белгийски психиатър, който говореше свободно руски. Докато се вършеше цялата тази работа, половината от разузнавачите на НАТО осъвременяваха информацията си за съветското потребление на нефтопродукти. ЦРУ и другите национални разузнавателни служби започнаха трескаво разследване на производството и потреблението на нефт в Съветския съюз. Толанд предвиди резултата много преди той да бъде оповестен официално: недостатъчно данни. Възможните заключения варираха между това, че руснаците разполагат с достатъчно петрол за няколко месеца, до това, че запасите им са почти изчерпани!

SACEUR не бързаше да приеме данните такива, каквито му бяха представени. Разпитите на военнопленници бяха дали безценна информация на неговите разузнавачи, но по-голямата част от нея беше фалшива или противоречива. Тъй като тиловите продоволствени офицери се движеха зад бойните части, много малко от тях биваха пленявани. Първите, които приеха историята, бяха ВВС. Те знаеха, че вражеските запаси от гориво са по-малки от очакваното. Вместо да организират Един Голям Склад, както обикновено се правеше в съветското общество (и след взривяването на Големия Склад край Битбург), руснаците бяха организирали няколко малки, поемайки с това риска от засилени въздушни атаки и необходимостта от по-големи мерки за сигурност. Въздушните удари на НАТО в тила на врага бяха насочени преди всичко срещу летища, складове за муниции, транспортни възли и приближаващите към фронта танкови колони… по-примамливи цели от малките складове за гориво, които, освен всичко друго, бяха и по-трудни за откриване. Сигнатурите на движението по пътищата, свързвани с големите складове за гориво, обикновено показваха стотици влизащи и излизащи камиони. При малките складове броят на обслужващите камиони не беше толкова голям, което затрудняваше локализирането им от радарните самолети за търсене на наземни цели. Всички тези фактори бяха наклонили везните към избор на други цели.

След петнадесетминутен разговор с началника на Въздушните си сили SACEUR промени всичко това.

— Не мога да направя и двете неща — прошепна Алексеев сам на себе си. Той беше прекарал последните дванадесет часа, опитвайки се да намери изход, но такъв нямаше. Истинско чудо беше, че най-после сам беше командващ, а не просто подчинен. Сега той беше отговорен за успеха или неуспеха. Всяка грешка беше негова грешка. Всеки неуспех беше негов неуспех. От тази гледна точка, да бъде просто подчинен беше много по-удобно. Подобно на своя предшественик, Алексеев трябваше да изпълнява заповедите си, въпреки че тези заповеди бяха неизпълними. Трябваше да задържи клина и да продължи настъплението. Разполагаше с ресурси да осъществи едното, но не и двете едновременно. „Заповядва ви се да настъпите на североизток от река Везер, като отрежете силите по десния фланг на настъпващите части и проправите пътя за решителна атака в долината Рур.“ Онзи, който беше издал тези заповеди, или не знаеше, или пък не му пукаше, че това е невъзможно.

Но НАТО знаеше. Техните самолети бяха разбили конвоите по всички пътища между Рюле и Алфелд. Двете танкови дивизии клас Б, които пазеха северния фланг на Береговой, бяха изненадани и смазани. Вероятно две танкови дивизии се криеха в горите на север от Рюле, но досега не бяха атакували Береговой. Вместо това тяхното бездействие го предизвикваше да прекоси реката и да контраатакува на север.

Алексеев си спомни един много важен урок от Академията „Фрунзе“: офанзивата при Харков през 1942 година. Германците бяха позволили на силите на настъпващата Червена армия да проникнат дълбоко навътре, след което ги бяха заобиколили и смазали. „Върховното командване (тоест Сталин) не обърнало внимание на обективните реалности на ситуацията (като по този начин нарушило Втория закон на въоръжения бой), вместо това се концентрирало върху субективните данни за очевидния прогрес, които за съжаление се оказали неверни“ — беше заключено в края на урока. Генералът се зачуди дали това сражение нямаше да се превърне в урок, който щеше да бъде изучаван от бъдещите випуски капитани и майори, които след това щяха да напишат отговорите на изпитните въпроси в сини тетрадки, посочвайки какъв задник е бил генерал-полковник Павел Леонидович Алексеев!

Той имаше възможност да изтегли войските си… и така да се признае за победен, след което вероятно щеше да бъде разстрелян и щеше да бъде споменаван — ако не го забравеха — като предател на Родината. Всичко си пасваше толкова добре. След като беше изпратил толкова много младежи под вражеския огън, сега той също беше изправен пред смъртта, само че тя щеше да дойде от друга посока.

— Майор Сергетов, искам да се върнете в Москва и да им кажете лично какво смятам да направя. Ще взема една дивизия от Береговой и ще я прехвърля на изток, за да отворя отново пътя при Алфелд. Атаката срещу Алфелд ще бъде от две страни и след като завърши успешно, ние ще можем да продължим прехвърлянето на другия бряг на Везер, без да се страхуваме, че ще бъдем заобиколени.

— Майсторски компромис — каза с надежда майорът.

„Точно това исках да чуя!“

Бяха останали само дванадесет фризбита. На два пъти те бяха изтегляни за кратко от бойните операции, за да се определи нова тактика, намаляваща опасностите, пред които бяха изправени, и майор Елингтън трябваше да признае, че това беше дало определени резултати. Някои от съветските противосамолетни системи бяха показали, че притежават неподозирани досега способности, но половината от загубите на самолети си оставаха необясними. Дали се дължаха на инцидентите, които съпътстваха пилотирането на тежко натоварени самолети на минимална височина, или просто законът за вероятностите действаше еднакво при всички? Един пилот можеше да сметне, че 1 процент шанс да бъде свален по време на дадена мисия е приемлив риск, след което да осъзнае, че петдесет такива мисии вдигаха този шанс на 40 процента.

Екипажите от ескадрилата му бяха необичайно тихи. Елитната ескадрила от невидими самолети беше едно сплотено семейство от мъже, една трета от които бяха загинали. Професионализмът, който позволяваше на останалите да забравят за това и да се наплачат, когато останат сами, си имаше граници. Ефективността на мисиите беше намаляла. Но независимо от изискванията на бойното сражение, Елингтън знаеше, че мястото на чувствата в голямата военна схема на нещата се намираше под нуждата да бъдат поразени целите.

Той издигна самолета си над настилката и зави на изток. Тази вечер беше сам и не носеше никакви оръжия, освен ракети „Сайдуиндър“ и противорадарни ракети за самозащита. Неговият F-19A беше натоварен с резервоари за гориво, вместо с бомби. Дюк избра първоначална височина на полета три хиляди фута и провери показанията на бордовите уреди, като направи малка корекция в баланса на самолета, преди бавно да слезе на петстотин фута. Това беше височината, на която той прелетя над река Везер.

— Забелязвам раздвижване по земята, Дюк — докладва Айсли. — Прилича ми на колона танкове и бронетранспортьори, която се движи на североизток по магистрала 64.

— Докладвай в базата. — Всичко, което се движеше в този сектор, беше цел. Една минута по-късно самолетът прелетя над Лайне северно от Алфелд. Двамата офицери видяха отблясъците на артилерийски огън в далечината и Елингтън зави рязко наляво, за да остане извън обсега на оръдията. На никой летящ по траекторията си 152-мм снаряд не му пукаше дали фризбито е невидимо за радарите или не.

„Това трябваше да бъде по-безопасно от ударна мисия“ — каза си Елингтън. Те продължиха да летят на изток, на две мили от второкласния път, който Айсли наблюдаваше непрекъснато с монтираната на носа телевизионна камера. Системата за предупреждение се включи, когато засече радарите на зенитно-ракетни установки, които прочесваха небето в търсене на вражески самолети.

— Танкове — каза тихо той. — Много.

— Движат ли се?

— Не мисля. Изглежда, че стоят наредени до дърветата край пътя. Чакай — предупреждение за пуск на зенитна ракета! Ракета на три часа!

Елингтън натисна лоста за управление надолу и наляво. В рамките на няколко секунди трябваше да го спусне рязко надолу, след което да обърне глава, за да види приближаващата ракета, а после отново да погледне напред, за да не заоре носа на струващия петдесет милиона самолет в калта. Единственото, което успя да забележи, беше жълто-бялата огнена опашка на ракетата, която се насочваше към него. Той изравни самолета и незабавно зави рязко надясно. На задната седалка Айсли не изпускаше ракетата от погледа си.

— Отклонява се, Дюк — да! — Ракетата изравни над дърветата зад фризбито, след което се спусна надолу и се взриви в гората. — Според уредите е била SA-6. Търсещият радар е на един часа и е много близо.

— Добре — каза Елингтън. Той активира една противорадарна ракета „Сайдарм“ и я изстреля срещу радарния предавател от разстояние четири мили. Руснаците не я забелязаха навреме. Елингтън видя взрива. „На ти, Дарт Вейдър!“

— Мисля, че беше прав в предположението си за начина, по който успяват да ни свалят, Дюк.

— Да. — Фризбито беше конструирано да се справя с въздушнопреносимите радари. Наземните радари за въздушен поиск имаха много по-голям шанс да открият невидимия самолет. Те можеха да намалят шансовете им, като летяха ниско над земята, но това намаляваше видимостта им. Той се обърна, за да хвърли още един поглед на танковете. — Колко мислиш, че бяха, Дон?

— Много, повече от сто.

— Докладвай. — Елингтън отново зави на север, а майор Айсли се свърза с базата, за да докладва за видяното. След броени минути няколко германски фантома щяха да посетят сборния пункт на танковете. Наличието на толкова много танкове, стоящи на едно място, вероятно означаваше, че там има пункт за зареждане с гориво. Цистерните с гориво или вече бяха пристигнали, или бяха на път. Сега цистерните бяха основни цели за него, което го беше изненадало след всичките тези седмици на нападения над продоволствени складове и движещи се колони… „Какво е това?“

— Камиони право напред! — Дюк гледаше изображението на екрана върху предното си стъкло. Дълга колона от… цистерни, които се движеха бързо на малка дистанция един от друг и със затъмнени фарове. Той направи нов завой и насочи изтребителя си на две мили от пътя. Инфрачервената картина на Айсли показваше топлинното излъчване на двигателите и ауспусите, които бяха по-горещи от хладния нощен въздух. На фона на обградения от дървета път камионите приличаха на процесия от призраци.

— Преброих около петдесет, Дюк. Тръгнали са към онези танкове.

„Двадесет хиляди литра в камион — сметна наум Елингтън. — Двеста и петдесет хиляди литра дизелово гориво… достатъчни за напълването на резервоарите на танковете на цели две съветски дивизии.“ Айсли съобщи в базата за забелязаната колона.

— „Сянка Три“ — отговори диспечерът от един AWACS. — Изпратили сме осем „птички“. Време на пристигане след четири минути. Останете там и ми дайте оценка.

Елингтън не потвърди приемането на съобщението. Той снижи самолета си до върховете на дърветата, като се питаше до колко ли дървета стояха съветски войници с ръчни ракетомети SA-7.

Откакто беше летял над Виетнам, беше изминало много време; много време беше изминало и от първия път, когато беше осъзнал, че независимо от всичките му умения дългата ръка на случайността можеше да го достигне в небето и да сложи край на живота му. Годините на полети в мирно време бяха притъпили тази мисъл — Елингтън никога не беше си и помислял, че може да загине при катастрофа. Но един човек със SA-7 можеше да го свали, а той не знаеше кога щеше да прелети над някой такъв… „Спри да си мислиш за това, Дюк.“

От изток се появиха самолети „Торнадо“ на Кралските военновъздушни сили. Водещият самолет хвърли касетъчните си бомби пред колоната, а останалите минаха под остър ъгъл над пътя и засипаха конвоя с касетъчни муниции. Стълбове горящо гориво се издигнаха към небето от взривените камиони: Елингтън забеляза силуетите на два изтребител-бомбардировача да се открояват на фона на оранжевите пламъци, докато завиват на запад към базата си. Нафтата се разля от двете страни на пътя и той видя как здравите камиони спират и завиват назад, опитвайки се отчаяно да избягат от пламъците. Някои бяха изоставени от шофьорите си. Други минаха встрани от огъня и се опитаха да продължат на юг. Много малко от тях успяха. Повечето бяха твърде тежки и заседнаха в меката пръст.

— Кажи им, че унищожиха около половината. Не е зле.

Една минута по-късно фризбито получи заповед отново да се отправи на север.

Радарните сигнали от самолетите за наземно търсене бяха предадени към Брюксел, където нанесоха пътя на конвоя с гориво върху картата. Един компютър беше програмиран да изпълнява функциите на видеокасетофон и проследи движението на конвоя до отправната му точка. Осем щурмови самолета незабавно се отправиха към указаната гора. Фризбито пристигна там преди тях.

— Виждам радари на зенитни батареи, Дюк — каза Айсли. — Според мен са една батарея SA-6 и една SA-11. За тях това място трябва да е много важно.

— И още сто малки копеленца с ръчни зенитни ракети — добави Елингтън. — Кога започва ударът?

— След четири минути.

„Две батареи зенитни ракети са лоша новина за щурмовите самолети.“

— Хайде да намалим малко съотношението на силите.

Айсли избра прицелно-търсещия радар на батареята SA-11. Елингтън се насочи към него със скорост четиристотин възела, като летеше над някакъв път, за да остане под дърветата. Втора ракета „Сайдарм“ се отдели от пилона си и се устреми към предавателя. В същия момент по фризбито бяха изстреляни две ракети. Дюк мина на максимална мощност и зави рязко на изток, пускайки зад себе си диполни отражатели и трасьори. Едната ракета тръгна след диполните отражатели и се взриви в тях. Другата захвана слабия радарен сигнал от американския самолет и не се остави да бъде заблудена. Елингтън вдигна самолета си нагоре, след което направи завой при максимално претоварване с надеждата, че ще излъже ракетата. Тя обаче се оказа твърде бърза и се взриви на сто фута зад фризбито. Двамата офицери катапултираха от разпадащия се самолет секунда по-късно и парашутите им се отвориха едва на сто фута над земята.

Елингтън се приземи в края на една полянка. Той бързо се освободи от парашута и активира аварийния си радиопредавател, след което извади револвера си. Дюк забеляза, че парашутът на Айсли виси от едно дърво, и се затича натам.

— Шибани дървета! — каза майорът. Краката му висяха над земята. Елингтън се качи на дървото и го освободи от парашута му. Лицето на майора кървеше.

От север се чу тътенът на експлозии.

— Улучили са го! — каза Дюк.

— Да, но кой улучи нас? — отвърна Айсли. — Гърбът ме боли.

— Можеш ли да се движиш, Дон?

— Да, по дяволите!

Разпръсването на складовете за гориво на множество малки депа беше намалило атаките срещу тях до нула. Породеното от този факт усещане за сигурност беше продължило цял месец. Нападенията срещу танковите колони и складовете за муниции бяха сериозни, но руснаците разполагаха с достатъчно запаси и от двете. Горивото беше нещо друго.

— Другарю генерал, НАТО промени модела на въздушните си атаки.

Алексеев се обърна към началника на въздушното си разузнаване, за да го изслуша. След пет минути се появи и началникът на продоволствието.

— Какво е положението?

— Като цяло загубихме около десет процента от запасите си за фронта. В района на Алфелд са цели тридесет процента.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се генералът, чиито дивизии трябваше да нападнат Алфелд след пет часа.

— Нямам гориво! Конвоят цистерни беше нападнат и унищожен на двадесет километра оттук.

— Можете ли да атакувате с наличното? — попита Алексеев.

— Да, но изобщо няма да мога да маневрирам!

— Трябва да атакувате с наличното.

— Но…

— Четири дивизии съветски войници ще бъдат избити, ако не им помогнете. Атаката ще започне по план! — Алексеев затвори телефона. И Береговой нямаше много гориво. Резервоарите на един танк събираха гориво, което му позволяваше да измине триста километра по права линия, но танковете почти никога не се движеха по права линия, а освен това и екипажите пренебрегваха заповедите и оставяха двигателите включени дори когато стояха на едно място. При внезапна въздушна атака времето, необходимо за включването на дизеловите двигатели на танковете им, можеше да се окаже фатално. Береговой се беше принудил да даде целия си резерв от гориво на тръгналите на изток танкове, за да могат те да нападнат Алфелд заедно с тръгналите на запад В формирования. Двете дивизии на левия бряг на река Везер бяха на практика обездвижени. Алексеев залагаше офанзивата на способността си да възстанови маршрутите за доставки. Той каза на началника на продоволствието си да осигури още гориво. Дори ако атаката се окажеше успешна, той пак щеше да има нужда от гориво.

Промяната беше направо смешна: от Стендал до Москва се стигаше само за два часа с реактивен самолет — от войната при мира, от опасността при безопасността. Шофьорът на баща му го посрещна на военното летище и незабавно го откара в официалната дача на министъра в брезовите гори извън столицата. Той влезе в предната стая и видя, че при баща му има някакъв непознат мъж.

— Значи това е известният Иван Михайлович Сергетов, майор от Съветската армия.

— Извинете, другарю, но не мисля, че сме се срещали някога.

— Ваня, това е Борис Косов.

Лицето на младия офицер издаде част от емоциите, които го обхванаха при представянето му на директора на КГБ. Той се облегна назад в стола си и се вгледа в мъжа, който беше дал заповедта за бомбения атентат в Кремъл — след като беше уредил присъствието на деца там. Беше два часът сутринта. За да запазят тази среща в тайна, на пътя пред дачата патрулираха войници на КГБ, които бяха верни на Косов — за които се предполагаше, че са верни, поправи се мислено министър Сергетов.

— Иван Михайлович — каза сърдечно Косов. — Каква е вашата оценка за положението на фронта?

Младият офицер потисна желанието си да погледне към баща си, за да се посъветва с него.

— Успехът или неуспехът на операцията зависи от баланса на силите. Не забравяйте, че аз съм младши офицер и нямам опита, въз основа на който да дам надеждна оценка. Но моето лично мнение е, че сега кампанията може да се обърне в полза на всяка от воюващите страни. Живата сила на НАТО е малка, но наскоро съюзниците получиха голяма доставка на оборудване и запаси.

— Която ще им стигне за около две седмици.

— Вероятно за по-малко — каза Сергетов младши. — Едно от нещата, които научихме на фронта, е, че запасите се изразходват по-бързо от очакваното. Горивото, боеприпасите, всичко сякаш се изпарява. Затова нашите приятели от флота трябва да продължат да нападат конвоите.

— Нашата способност да правим това беше намалена сериозно — отговори Косов. — Не очаквам… истината е, че ВМФ беше победен. Исландия скоро ще бъде отново в ръцете на НАТО.

— Но Бухарин не каза нищо за това! — възрази министърът.

— Той не ни каза и че почти всички самолети с голям радиус на действие на Северния флот са унищожени, но това е факт. Този глупак си мисли, че може да ми попречи да разбера това! В момента американците имат цяла дивизия в Исландия и флотът им й осигурява масирана поддръжка. Освен ако нашите подводници не успеят да сразят флотилията им — не забравяйте, че докато са там, те няма да могат да нападат конвои — ние ще загубим Исландия до една седмица. Това ще направи безполезна стратегията на нашия военноморски флот за изолиране на Европа. Какво ще стане, ако НАТО си възвърне способността да си осигурява доставки?

Иван Сергетов се размърда нервно в стола си. Той разбираше накъде отива разговорът.

— Тогава вероятно ще загубим войната.

— Вероятно ли? — изсумтя пренебрежително Косов. — Тогава ще бъдем обречени. Ще сме изгубили войната с НАТО, все още ще разполагаме само с малка част от необходимото за енергетиката ни гориво, а въоръжените ни сили ще представляват бледа сянка на онова, което бяха преди войната. И какво ще направи тогава Политбюро?

— Но ако офанзивата при Алфелд се окаже успешна… — И двамата членове на Политбюро не обърнаха внимание на тази забележка.

— Какво става с тайните преговори с германците в Индия? — поинтересува се министър Сергетов.

— О, вие сте забелязали, че външният министър замаза този въпрос? — Косов се усмихна лукаво. Този човек беше конспиратор по рождение. — Те не отстъпиха и на йота от позициите си. В най-добрия случай преговорите са били осигуровка в случай на колапс на силите на НАТО. От друга страна, всичко може да е било някакъв трик още от самото начало. Не сме сигурни. — Шефът на КГБ си наля чаша минерална вода. — Политбюро ще се срещне след осем часа. Аз няма да присъствам на срещата. Получих ангина вследствие от проблемите ми със сърцето.

— Значи вашият доклад ще бъде представен от Ларионов?

— Да. — Косов се ухили. — Горкият Йосиф. Той падна в капана на собствените си разузнавателни оценки. Той ще докладва, че нещата не се развиват съгласно плана, но все пак се развиват. Ще каже, че настоящата атака на НАТО е отчаян опит за възпиране на офанзивата при Алфелд, както и че все още е възможно да се постигне споразумение на преговорите с германците. Трябва да ви предупредя, майоре, че един от неговите хора е прикрепен към вашия щаб. Знам името му, но не съм виждал изпратените от него сведения. Вероятно той е човекът, който е осигурил информацията, въз основа на която бившият ви командващ беше арестуван и на негово място беше назначен вашият генерал.

— Какво ще стане с него? — попита младежът.

— Това не е ваша работа — отвърна студено Косов. През последните тридесет и шест часа бяха арестувани седем висши офицери. Сега всички те се намираха в затвора Лефортово и Косов не можеше да промени съдбата им, дори и да искаше.

— Татко, трябва да знам какво е положението с горивото.

— Разполагаме само с минималните национални резерви. Вие разполагате с гориво за една седмица, което вече е доставено или се транспортира в момента; за войските ни в Германия са заделени запаси за още една седмица, както и запаси за една седмица за армиите, които трябва да нахлуят в Персийския залив.

— Можете да кажете на командира си, че разполага с две седмици да спечели тази война — допълни Косов. — Ако се провали, това ще му струва живота. Ларионов ще хвърли вината за собствените си грешки върху армията. Вашият живот също ще бъде в опасност, младежо.

— Кой е шпионинът на КГБ в нашия щаб?

— Оперативният началник на театъра. Той беше вербуван преди доста години, но шефът му е човек на Ларионов. Не знам какво точно докладва той на началниците си.

— Генерал Алексеев е… технически погледнато, той нарушава заповедите, като изтегля едно подразделение от Везер и го изпраща на изток, за да освободи Алфелд.

— Тогава той наистина е в опасност и аз не мога да му помогна. — „Не и преди да ми предложи нещо в замяна.“

— Сега трябва да се върнеш на фронта, Ваня. Другарят Косов и аз имаме да обсъждаме други неща. — Сергетов прегърна сина си и го изпрати до вратата. Той остана там, докато червените светлини на габаритите на автомобила не изчезнаха зад брезите.

— Не ми харесва, че използвате сина ми по този начин!

— На кого другиго можете да се доверите, Михаил Едуардович? Родината е изправена пред възможността да бъде унищожена, партийното ръководство е полудяло, а аз дори нямам пълен контрол върху КГБ. Не виждате ли: ние загубихме! Сега трябва да спасим онова, което можем.

— Но ние все още владеем вражеска територия…

— Онова, което беше вчера, няма значение. Това, което е днес, също няма значение. Единственото, което има значение, е какво ще стане след седмица. Какво ще предприеме нашият министър на отбраната, когато дори и на него му стане ясно, че сме се провалили? Мислили ли сте по този въпрос? Когато няколко отчаяни мъже осъзнаят, че са се провалили, и когато тези отчаяни мъже контролират ядрени оръжия — какво ще стане тогава?

„Какво ще стане тогава наистина?“ — запита се Сергетов. Той си зададе и още два въпроса. „Какво мога да направя аз, какво можем да направим ние, за да променим това?“ След това министърът погледна Косов и му зададе втория си въпрос.

Макол с изненада осъзна, че руснаците не реагираха много бързо. През нощта бяха проведени въздушни атаки и няколко жестоки артилерийски обстрела, но очакваното нападение по суша не беше реализирано. Това беше решителна грешка от страна на руснаците. Американците бяха получили още муниции и сега за първи път от няколко седмици разполагаха с пълен товар боеприпаси. Освен това една германска танкова бригада беше подсилила американските бронирани части, а Макол се беше научил да вярва на тези хора също толкова, колкото и на композитната броня на танка си. Отбранителните им позиции бяха разпределени в дълбочина на изток и на запад. Бронираните части, които идваха от север, вече можеха да осигуряват артилерийска поддръжка на Алфелд с далекобойните си оръдия. Инженерите бяха поправили съветските мостове на Лайне и скоро Макол щеше да придвижи танковете си на изток, за да подсили механизираните части, които пазеха развалините на някогашния Алфелд.

На Макол му се струваше странно, че преминава по съветски понтонен мост, струваше му се странно, че изобщо се движеше на изток! Танкистът му беше неспокоен, докато преминаваше по тясното, наглед крехко, съоръжение с пет мили в час. Когато минаха на отвъдния бряг, те се насочиха на север по реката и завиха край града. На небето бяха надвиснали плътни облаци, имаше мъгла и ръмеше леко. Видимостта беше спаднала на по-малко от хиляда ярда. Макол беше посрещнат от войници, които посочиха на танковете избраните за тях отбранителни позиции. Без да искат, руснаците им бяха оказали голяма помощ. С постоянните си усилия да запазят пътищата чисти, те бяха оставили на американците подредени купчини тухли и камъни с височина около два метра, които почти скриваха танковете. Лейтенантът слезе от танка си, за да провери позициите на останалите машини от взвода си, след което отиде при командира на пехотната рота, на която беше разпределен да помага. В покрайнините на Алфелд се бяха окопали дълбоко два пехотни батальона, подсилени от един танков ескадрон. Макол чу свистенето на снаряди над главата си — от новия модел, който пръскаше мини по скритото в мъглата бойно поле пред лейтенанта. Докато се качваше на танка си, свистенето се промени. Този път снарядите бяха руски.

— Твърде много се бавят — изръмжа Алексеев на оперативния си офицер.

— Това са три дивизии и те вече са на път.

— Но колко подкрепления пристигнаха?

Оперативният офицер беше предупредил генерала, че не трябва да се опитва да координира атака на два фронта, но шефът му беше останал непреклонен и се придържаше стриктно към плана. Танковата дивизия клас А на Береговой вече беше заела позиции за атака от запад, докато трите В формирования трябваше да ударят от изток. Танковите части не разполагаха с артилерия — те трябваше да се движат твърде бързо и тя само щеше да им пречи, — но генералът смяташе, че сами по себе си триста танка и шестстотин бронетранспортьора бяха впечатляваща сила… но срещу какво бяха изправени те и колко бронирани машини вече бяха унищожени или повредени при въздушните атаки на противника?

Сергетов се върна с измачкана от пътуването униформа.

— Как беше Москва? — попита го Алексеев.

— Тъмна, другарю генерал. Как мина атаката?

— Едва сега започва.

— О? — Майорът се изненада от забавянето. Той се вгледа в оперативния офицер на театъра, който се беше надвесил над една карта и се мръщеше, докато картографите се подготвяха да отбелязват развитието на атаката.

— Имам съобщение от Върховното командване за вас, другарю генерал. — Сергетов подаде на шефа си един официален формуляр. Алексеев го погледна набързо и спря да чете. Пръстите му стиснаха здраво хартията, но той бързо се овладя.

— Да влезем в кабинета ми. — Генералът не каза нищо повече, преди вратата да се затвори зад гърба му. — Сигурен ли сте в това?

— Чух го лично от директор Косов.

Алексеев седна на ръба на бюрото си. Той запали една клечка и изгори формуляра, оставяйки огъня да мине по цялата хартия и да достигне чак до пръстите му, преди да дръпне ръката си.

— Този мръсник! — „Информатор в собствения ми щаб!“ — Какво друго?

Сергетов му предаде останалата информация, която беше научил. Генералът не каза нищо в продължение на минута, докато мислено изчисляваше нуждите си от гориво спрямо резервите.

— Ако днешната атака се окаже неуспешна… ние ще сме… — Той се обърна, защото не искаше и не можеше да произнесе думата. „Не съм се обучавал цял живот, за да се проваля!“ Той си спомни първата си забележка за кампанията срещу НАТО. „Казах им, че трябва да нападнем веднага. Казах им, че се нуждаем от стратегическа изненада и че ще ни бъде трудно да я постигнем, ако изчакаме толкова дълго. Казах им, че ще трябва да затворим Северния Атлантик, за да не позволим на НАТО да транспортира доставки за въоръжените си сили. Така, сега, когато не успяхме да постигнем нито една от тези цели, моят приятел се намира в затвора на КГБ, а собственият ми живот е застрашен, защото може да не успея да направя онова, което им казах, че не можем да направим — защото бях прав още от самото начало! Хайде, Паша, стига. Че защо му е на Политбюро да слуша своите войници, когато му е по-лесно да ги разстреля?“

Оперативният офицер на театъра подаде глава в рамката на вратата.

— Тръгнаха.

— Благодаря, Евгений Илич — отговори сърдечно Алексеев. Той стана от бюрото. — Елате, майоре, да видим колко бързо ще успеем да пробием натовските линии!

— Сбиване в бар — каза Ууди от мястото на мерача.

— Така изглежда — съгласи се Макол.

Беше им казано да очакват две или три дивизии от съветски запасняци. Взети заедно, те вероятно разполагаха с артилерийската мощ на две редовни подразделения и стреляха по двете страни на реката. Лошата видимост пречеше и на двете страни. Руснаците не можеха да насочват добре артилерийския си огън, а натовските части можеха да получат само минимална поддръжка по въздух. Както обикновено, най-лошото при артилерийската подготовка бяха ракетите. Ракетният обстрел продължи две минути и неуправляемите ракети засипаха съюзническите позиции като градушка. Въпреки че артилерийският огън нанесе жертви в техника и жива сила, защитниците бяха добре подготвени и загубите им бяха малки.

Ууди включи термомерника си. Той му осигуряваше видимост приблизително на хиляда ярда или два пъти повече от визуалния. От лявата страна на купола седеше неспокойно пълначът, поставил крака си върху педала за управление на вратите на отделението за боеприпаси. Танкистът седеше на мястото си с размер на ковчег под голямото оръдие и барабанеше с пръсти по лоста за управление.

— Горе главите. Идват приятели — каза Макол на екипажа си. — На изток е забелязано раздвижване.

— Виждам ги — потвърди Ууди. От предните подслушвателни постове се връщаха няколко пехотинеца. Макол прецени, че бяха по-малко, отколкото трябваше да са. „Толкова много хора загинаха през изминалите…“

— Цел танк, дванадесет часа — каза Ууди. Той натисна спусъка на ръчката си и танкът подскочи от първия изстрел.

Гилзата беше изхвърлена от затвора. Пълначът заби крак в педала. Вратата на отделението за боеприпаси се плъзна встрани и той извади втори снаряд, обърна се леко настрани и го натика в затвора.

— Готов!

Ууди вече си беше избрал друга цел. Той разчиташе най-много на себе си, защото Макол наблюдаваше фронта на целия си взвод. Командващият отбраната искаше артилерийска поддръжка по радиото. Точно зад първата редица танкове те видяха пехотинци, които скочиха от машините и се затичаха зад тях. Осемколесни бронетранспортьори се движеха заедно с танковете. Американските бронирани машини започнаха да ги обстрелват със своите 25-мм оръдия, на двадесет фута над земята започнаха да се взривяват неконтактни снаряди, който засипваха пехотинците с осколки.

Нямаше как да не улучат. Съветските танкове настъпваха на половината от нормалната дистанция от сто ярда и се бяха концентрирали върху тесен фронт. Ууди видя, че са стари Т-55, въоръжени с остарели 100-мм оръдия. Той порази три, преди те дори да видят натовските позиции. Един снаряд падна върху купчината камъни пред танка на Макол и хвърли смес от стоманени осколки и каменни отломки върху танка. Ууди улучи танка, който беше изстрелял един HEAT снаряд. Съветските танкове пуснаха димките си, но това не им помогна, защото електронните уреди на американците проникваха през дима. Руската артилерия засили обстрела си на американските позиции и така постави началото на артилерийски дуел между съветските и натовските батареи.

— Танк с антена! Зареди! — Мерачът захвана командния Т-55 с мерника си и стреля. Този път снарядът не улучи и те трябваше да презаредят. Вторият изстрел изпрати купола на съветския танк във въздуха. В термомерника се появиха ярките точки на изстреляни по посока на настъпващите колони противотанкови ракети и подобните на фонтани експлозии при сблъсъка им с целите. Руснаците внезапно спряха. Повечето танкове просто останаха на местата си, но някои завиха и отстъпиха.

— Прекрати огъня, прекрати огъня! — заповяда Макол на взвода си. — Докладвайте.

— Три-две има откъсната верига — отговори един. Останалите бяха здрави в укритията си.

— Изстреляхме девет снаряда, шефе — каза Ууди. Макол и пълначът отвориха люковете си, за да проверят танка от парливата миризма на метателен експлозив. Мерачът свали кожения си шлем и разтърси глава. Русата му коса беше мръсна и сплъстена. — Знаеш ли какво ми липсва от M-60?

— Какво?

— Нямаме люк на пода. Хубаво щеше да бъде да можем да пуснем по една вода, без да се налага да излизаме.

— Наистина ли трябваше да го казваш! — изпъшка танкистът.

Макол се разсмя, но едва след няколко секунди разбра защо. За първи път от началото на войната бяха успели да спрат Иван, без да им се налага да отстъпват дори и на педя — добро постижение, като се имаше предвид, че позицията им не позволяваше отстъпление! И как реагира екипажът му? Те се шегуваха!

О’Мали отново беше във въздуха. Той прекарваше в полет средно по десет часа на ден. Три кораба бяха потопени от торпеда, а още два бяха улучени от изстреляни от подводници ракети, и то само за последните четири дни. Руснаците обаче бяха платили скъпо за това. Те бяха изпратили може би двадесет подводници във водите на Исландия. Осем от тях бяха унищожени, докато се опитваха да преминат през бариерата от подводници, която оформяше външната отбранителна линия на американската флотилия. Още няколко бяха станали жертва на оборудваните с буксирни хидролокатори кораби, чиито хеликоптери сега бяха подсилени с хеликоптерите на британския кораб „Илюстриъс“. Капитанът на една „Танго“ беше проявил изключителна смелост и беше успял да се промъкне до вътрешната страна на една от авионосните групи и беше изпратил торпедо в корпуса на самолетоносача „Америка“, след което беше засечен и унищожен от ескадрения миноносец „Карон“. Сега авионосецът можеше да се движи само с двадесет и пет възела, което едва стигаше за излитане и кацане, но все пак беше нещо.

„Група Майк“ — „Рубен Джеймс“, „Батълакс“ и „Илюстриъс“ — ескортираше група амфибии на юг за нов десант. В горите все още имаше мечки, а Иван щеше да атакува амфибийните кораби веднага щом му се удадеше такава възможност. От височина хиляда фута О’Мали виждаше „Насау“ и още три кораба на север от себе си. Над Кефлавик се издигаше дим. Руснаците там не можеха да си починат нито минута.

— Няма да им бъде лесно да ни открият — отбеляза Ралстън.

— Мислиш ли, че руснаците имат радиопредаватели? — попита Го О’Мали.

— Разбира се.

— Мислиш ли, че могат да ни видят от някой от онези хълмове и да използват радиопредавателите си, за да се обадят на някоя подводница и да й кажат какво са забелязали?

— Не съм се сетил за това — призна си Ралстън.

— Няма нищо. Сигурен съм, че Иван се е сетил. — О’Мали погледна отново на север. На корабите имаше три хиляди морски пехотинци. Във Виетнам морските пехотинци неведнъж му бяха спасявали живота.

„Рубен Джеймс“ и О’Мали охраняваха малкия конвой откъм брега, докато британските кораби и хеликоптери го пазеха откъм океана. Водата беше относително плитка и буксирните им хидролокатори бяха прибрани.

— Уили, пуск — сега, сега, сега! — Първият активен хидроакустичен буй беше изхвърлен във водата. През следващите пет минути бяха пуснати още пет. Пасивните буйове, които се използваха при търсене в открития океан, не вършеха работа тук. Ако съветските подводници знаеха накъде са се отправили корабите, то нямаше смисъл те да прикриват позицията си. По-добре беше да изплашат руснаците, отколкото да се опитват да си играят игрички с тях. „Три часа“ — помисли си О’Мали.

— Чук, тук Ромео — повика ги Морис. — Браво и Индия работят по възможен контакт откъм морето, на две-девет мили, пеленг две-четири-седем.

— Прието, Ромео — потвърди О’Мали, след което се обърна към Ралстън. — Намираме се в обсега на ракетите му. Това много ще зарадва морските пехотинци.

— Контакт! Възможен контакт на буй четири — каза Уили, без да сваля очи от екрана си. — Сигналът е слаб.

О’Мали обърна хеликоптера си и тръгна към контакта.

— Къде предполагате, че се намират? — попита Андреев офицера си за връзка с флота. Позицията на формацията беше нанесена на картата по данни от няколко наблюдателни поста по хълмовете.

— Опитват се да стигнат до целите — поклати глава офицерът.

Генералът си спомни за времето, което беше прекарал на борда на кораб, колко уязвим се беше чувствал тогава и колко опасно се беше оказало това пътуване. В някаква далечна точка на съзнанието си той изпитваше съчувствие към американските морски пехотинци. Но кавалерството беше лукс, който Андреев не можеше да си позволи. Неговите парашутисти бяха подложени на силен натиск и на него не му трябваха още вражески подразделения с тежко оборудване!

Дивизията му беше дислоцирана така, че да задържи американците далеч от района Кефлавик-Рейкявик възможно най-дълго. Първоначалните му заповеди бяха все още в сила: да не позволи на НАТО да завземе военновъздушната база в Кефлавик. Той можеше да се справи с тази задача, въпреки че това вероятно щеше да доведе до пълното унищожаване на елитните му войници. Проблемът му в момента беше, че летището в Рейкявик щеше да свърши същата работа на врага, а една лека дивизия не беше достатъчна за защитата на двете места.

Значи сега американците си позволяваха да се показват пред наблюдателите му — цял полк войници плюс тежко оборудване и хеликоптери, които можеха да стоварят където си поискат. Ако прегрупираше хората си, за да посрещне тази заплаха, оттеглянето на челните му части можеше да доведе до катастрофа. Ако придвижеше резервите си, те щяха да излязат на открито, където оръдията и самолетите на американската флотилия щяха да ги избият. Американската част се придвижваше не за да подсили останалите подразделения, които атакуваха неговите парашутисти, а за да се възползва от всяка проява на слабост в рамките на минути вместо на часове. Веднъж стигнали до местоназначението си, десантните кораби можеха да изчакат настъпването на тъмнината или началото на някоя буря, за да преминат незабелязано до брега. Как можеше да разпредели силите си, за да се справи с тази заплаха? Радарите му бяха унищожени, останала му беше само една здрава зенитно-ракетна установка, а бойните кораби систематично унищожаваха остатъците от артилерията му.

— Колко подводници има там?

— Не знам, другарю генерал.

Морис наблюдаваше планшета на хидролокатора. Контактът на буя беше затихнал само след няколко минути. Може би беше стадо херинги. Водите на океана бяха пълни с риба, а голямо количество насъбрани на едно място риби наподобяваха подводница на екрана на хидролокатора. Неговият хидролокатор беше безполезен, докато корабът му се опитваше да не изостава от амфибиите. Една подводница откъм океана — всеки контакт с подводница се смяташе за възможна подводница с крилати ракети на борда — беше способна да накара комодора да заповяда придвижване на пълна скорост.

О’Мали пускаше хидролокатора си във водата и се опитваше да възстанови контакта. Той беше единственият, който никога не се уморяваше.

— Ромео, тук Браво. Информираме ви, че преследваме възможна ракетна подводница. — Дъг Перин беше длъжен да предположи най-лошото.

— Прието, Браво. — Според данните „Батълакс“ беше получил подкрепа от три хеликоптера и беше заел позиция между възможната подводница и амфибиите. „Внимавай, Дъг.“

— Контакт! — каза Уили. — Имам активен хидролокаторен контакт по пеленг три-нула-три, разстояние триста.

На О’Мали не му беше необходимо да поглежда тактическия екран. Подводницата се намираше между него и амфибиите.

— Вдигни купола! — Пилотът задържа хеликоптера си над водата, докато предавателят на хидролокатора бъде прибран на борда. Контактът беше предупреден. Това щеше да затрудни работата на пилота. — Ромео, тук Чук, имаме възможен контакт.

— Прието. — Морис гледаше екрана. Той нареди на фрегатата да се приближи към контакта на скорост. Това не беше най-умната тактика, но той нямаше друг избор, освен да атакува контакта, преди подводницата да се беше приближила твърде много до амфибиите. — Предайте на „Насау“, че работим по възможен контакт.

— Спусни купола! — заповяда О’Мали. — Спускай до четиристотин и активирай!

Уили активира хидролокатора веднага щом беше достигната указаната дълбочина. По целия екран се появиха шумове от ехото. Предавателят се намираше толкова близо до скалистото дъно, че на екрана се появиха поне двадесет скалисти стълба. Бързото подводно течение също не ги улесняваше. Шумът от движението на водата около скалите даде множество фалшиви показания и на екрана на пасивния хидролокатор.

— Не виждам нищо тук, сър.

— Усещам го, Уили. Обзалагам се, че последния път, когато облъчихме, той се е намирал на перископна дълбочина и е слязъл в дълбокото, докато ние идвахме насам.

— Толкова бързо?

— Толкова бързо.

— Шкипер, едно от тези неща може би се движи леко.

О’Мали включи радиостанцията си и поиска от Морис разрешение за пуск. Ралстън програмира торпедото за кръгово търсене и пилотът го пусна във водата. О’Мали прехвърли звука от хидролокатора към слушалките в шлема си. Той чу виенето от витлата на торпедото, а след това и високочестотното облъчване на прицелния му хидролокатор. Торпедото продължи да обикаля в кръг в продължение на пет минути, след което включи на непрекъснато облъчване — и се взриви.

— Експлозията прозвуча странно, сър — каза Уили.

— Чук, тук Ромео, докладвайте.

— Ромео, тук Чук, мисля, че убихме една скала. — О’Мали млъкна за малко. — Ромео, тук има подводница, но засега не мога да го докажа.

— Защо мислиш така, Чук?

— Защото това е едно дяволски добро за прикритие място, Ромео.

— Съгласен. — Морис се беше научил да вярва на инстинкта на пилота. Той се свърза с командира на амфибийната група на „Насау“. — Ноември, тук Ромео, имаме възможен контакт. Препоръчвам да маневрирате на север, докато преследваме контакта.

— Отрицателно, Ромео — отговори незабавно комодорът. — Индия работи по вероятен, повтарям, по вероятен, контакт, който се държи като ракетна лодка. Насочваме се към целта си с максимална скорост. Очистете го заради нас, Ромео. Край.

— Прието. Край. — Морис постави телефона на мястото му и погледна към тактическия си офицер. — Да се приближим до посочените координати.

— Не е ли опасно да гоним подводница с такава скорост? — попита Калоуей. — Не влиза ли в задълженията на хеликоптера ви да държи контакта на безопасно разстояние?

— Бързо схващате, господин Калоуей. Да, опасно е. Струва ми се, че докато учех в Анаполис, ми споменаха, че понякога и това може да стане…

И двете реактивни турбини на фрегатата работеха на максимална мощност и острият й нос цепеше вълните със скорост повече от тридесет възела. Усукващият момент от единственото й витло накланяше кораба с четири градуса наляво.

— Започва да става гадно. — О’Мали вече различаваше мачтата на фрегатата над хоризонта, докато задържаше хеликоптера си на петдесет фута над водата. — Казвай, Уили!

— Силно ехо от дъното, сър. Дъното сигурно прилича на град с всичките тези стърчащи скали. Имаме водовъртежи — просто имаме твърде много неща, сър. Хидроакустичните условия смърдят!

— Мини на пасивен режим. — Пилотът прехвърли звука от хидролокатора към слушалките си. Уили беше прав. Фоновият шум беше твърде силен. „Мисли!“, каза си той. О’Мали погледна към тактическия си екран. Амфибиите се намираха само на десет мили от него. Той не ги чуваше на хидролокатора, но винаги имаше тридесетпроцентен шанс, че една подводница можеше да ги чуе. „Ако преди сме го засекли на антенна дълбочина, той вероятно си има доста добра представа къде са… но не достатъчно добра, за да стреля.“

— Ромео, тук Чук, можете ли да предупредите амфибиите да се отклонят от курса си? Край.

— Отрицателно, Чук. Те бягат от вероятен контакт откъм морето.

— Страхотно! — изпъшка О’Мали по вътрешната връзка. — Приготви се да вдигнеш купола, Уили. — Една минута по-късно хеликоптерът вече се движеше на запад.

— Куражлия е шофьорът на тази подводница каза пилотът. — На всичкото отгоре е и умен… — О’Мали включи радиото си.

— Ромео, тук Чук, покажете курса на Ноември върху екрана си и предайте данните към мен.

Това отне около една минута. О’Мали мислено благослови незнайния инженер, който беше вградил тази функция в тактическия компютър на хеликоптера му. Летецът прокара една въображаема линия от единствения им контакт с подводницата до курса на „Насау“. „Да речем, че подводницата се движи с двадесет-двадесет и пет възела…“ Той протегна ръка и заби пръст в екрана.

— Ето къде е копелето!

— Откъде знаеш? — попита Ралстън.

О’Мали вече се беше отправил към мястото.

— Знам, защото аз щях да бъда точно там, ако бях на негово място! Уили, следващия път, когато пуснем хидролокатора, дръж купола точно на сто фута. Ще ви кажа едно нещо, господин Ралстън — този тип си мисли, че може да ни излъже. — „Никой не може да излъже Чука!“ О’Мали започна да кръжи над мястото, което беше избрал, след което задържа хеликоптера си над водата.

— Спускай купола, Уили. Само пасивно търсене.

— Сто фута и слушаме, шкипер. — Секундите станаха на минути, докато пилотът задържаше машината си неподвижно над повърхността. — Възможен контакт по пеленг едно-шест-две. Да мина ли на активен режим?

— Още не.

— Пеленгът се променя бавно, вече е едно-пет-девет.

— Ромео, тук Чук, имаме възможен контакт с подводница. — Бордовият компютър на хеликоптера предаде данните към „Рубен Джеймс“. Морис промени курса на фрегатата и се насочи към контакта. О’Мали вдигна купола си и хвърли един буй, за да маркира позицията и да задържи контакта, докато се местеше на нова позиция. Сега фрегатата се намираше на четири мили от хеликоптера.

— Спускай! — Измина още една минута в чакане.

— Контакт, пеленг едно-девет-седем. Буй шест показва пеленг към контакта едно-четири-две.

— Пипнах те, тъпако! Вдигай купола и да вървим да го очистим!

Докато О’Мали се насочваше на юг, за да мине зад целта, Ралстън подготви нападателната система. Той програмира последното им торпедо за търсене на дълбочина двеста фута по курс змия.

— Спусни купола!

— Контакт, пеленг две-девет-осем!

— Облъчвай!

Уили натисна бутона на активния хидролокатор.

— Положителен контакт, пеленг две-девет-осем, разстояние шестстотин.

— Готов! — каза моментално Ралстън и пилотът натисна червения бутон. Боядисаното в зелено торпедо падна във водата. След това обаче не се случи нищо.

— Шкипер, торпедото не се активира — мъртъв пуск, сър.

Нямаше време за ругатни.

— Ромео, тук Чук, току-що стреляхме по положителен контакт. Неизправно торпедо, отрицателен пуск на торпедото.

Морис сви юмрук около телефонната слушалка и даде заповеди за промяна на курса.

— Чук, тук Ромео, можете ли да продължите да следите целта?

— Положително. Целта се движи по постоянен курс две-две-нула — чакайте, завива на север… сега, изглежда, забавя.

„Рубен Джеймс“ вече се намираше на шест хиляди ярда от подводницата. Корабите се движеха по насрещни курсове, като всеки беше в обсега на оръжейните системи на другия.

— Стоп на място! — заповяда Морис. Само след няколко секунди целият кораб започна да вибрира от подадената обратна тяга. Фрегатата забави скоростта си до пет възела само за една минута и Морис нареди скорост от три възела, която приличаше почти на пълзене. — „Преъри-Маскър“?

— Работят, сър.

Калоуей беше стоял настрани и си беше държал устата затворена, но сега вече му дойде много.

— Капитан Морис, така няма ли да се превърнем в неподвижна цел?

— Да — кимна Морис. — Но ние можем да спрем по-бързо от контакта. Хидролокаторът на подводницата едва сега би трябвало да се връща към нормално функциониране, а ние не излъчваме достатъчно шум, за да ни засече. Хидроакустичните условия са еднакво лоши за всички. Рисковано е — призна си капитанът. Той се обади за още един хеликоптер и получи отговор от „Илюстриъс“, че ще има един до петнадесет минути.

Морис наблюдаваше хеликоптера на О’Мали на радарния екран. Съветската подводница беше намалила скоростта си и отново се беше скрила в дълбокото.

— Вампир, вампир! — извика радарният оператор. — Две ракети във въздуха…

— Браво докладва, че неговият хеликоптер току-що е стрелял по атомна ракетна подводница, сър! — докладва ПЛБ офицерът.

— Това започва да става сложно — отбеляза хладно Морис. — Готови за стрелба.

— Браво свали едната ракета, сър! Другата се насочва към Индия!

Морис се втренчи в основния екран. Едно обърнато V се движеше към „Илюстриъс“ — при това много бързо.

— Оценявам вампира като SS-N-19. Браво оценява контакта си като подводница от клас „Оскар“. От Браво докладват за попадение, сър. — Около обозначението на контакта сега кръжаха четири хеликоптера.

— Ромео, тук Чук, копелето е точно под нас — пеленгът току-що се обърна.

— Хидролокатор, янки търсене по пеленг едно-едно-три! — Морис вдигна радиотелефона си. — Ноември, незабавно завийте на север! — заповяда той на „Насау“.

— Индия е улучен, сър. Вампирът улучи Индия… чакайте, хеликоптерът на Индия докладва, че току-що е стрелял по контакта!

Морис си помисли, че на „Илюстриъс“ щеше да му се наложи да се погрижи сам за себе си.

— Хидроакустичен контакт, сър, пеленг едно-едно-осем, разстояние хиляда и петстотин. — Данните бяха вкарани в компютъра за управление на огъня. Лампичката на решението светна.

— Готов!

— Огън! — Морис млъкна за малко. — Капитанът до мостика, пълен напред! Минете вдясно до нов курс нула-едно-нула.

— Истински ад — отбеляза Калоуей.

Тройният торпеден апарат от дясната страна на фрегатата се завъртя и изстреля едно торпедо. Под него инженерите в машинното чуха как двигателите преминават от забавен ход към максимална мощност. Мощните реактивни турбини ускориха кораба почти като автомобил.

— Ромео, тук Чук: внимание, внимание, целта току-що изстреля една риба по вас!

— Никси? — попита Морис. Корабът се движеше твърде бързо и хидролокаторът му беше безполезен.

— Имаме един във водата и един готов за изстрелване, сър — отвърна един старшина.

— Е, това е — каза Морис. Той бръкна в джоба си, извади една цигара, погледна я и захвърли целия пакет в кошчето за боклук.

— Ромео, тук Чук, контактът има двигател от Тип-2. Оценявам контакта като подводница от клас „Виктор“. Сега се движи с пълна скорост, завива на север. Торпедото ви облъчва целта. Изгубихме рибата, която беше изстреляна по вас.

— Прието, Чук, стой при подводницата.

— Ама че хладнокръвно копеле си бил! — каза О’Мали по вътрешната връзка. Пилотът виждаше дима, който се издигаше над „Илюстриъс“. „Идиот — каза си той. — Не трябваше да пускаш първото торпедо!“ Единственото, което можеше да направи сега, беше да облъчва.

— Шкипер, торпедото току-що се включи на непрекъснато облъчване. Изглежда, че се приближава към целта, интервалът на облъчване намалява. Чувам корпусни шумове, според мен подводницата отново променя дълбочината си.

О’Мали видя раздвижване във водата. Внезапно над повърхността се издигна сферичният нос на подводница от клас „Виктор“ — лодката беше изгубила контрол върху дълбочината, докато се опитваше да избяга от торпедото. Онова, което последва само след една секунда, беше първата експлозия на бойна глава, която О’Мали виждаше през живота си. Подводницата се плъзгаше обратно във водата, когато на сто фута от мястото, на което се беше показал носът й, се издигна воден стълб.

— Ромео, тук Чук, това беше попадение — видях гадното копеле! Повтарям, имате попадение!

Морис погледна хидроакустика си. Фрегатата не беше засякла прицелния хидролокатор на съветското торпедо. То беше пропуснало целта си.

Капитан Перин направо не можеше да повярва на очите си. Досега неговият контакт беше улучен три пъти и все още нямаше шумове от разцепване. Но машинните шумове бяха изчезнали и той беше засякъл подводницата с активния си хидролокатор. „Батълакс“ се приближаваше със скорост петнадесет възела, когато черният корпус се появи над повърхността сред море от мехурчета. Капитанът изтича до мостика и насочи бинокъла си към съветската подводна лодка. Тя се намираше едва на една миля от кораба му. На кулата на подводницата се появи някакъв мъж, който размахваше ръце.

— Не стреляйте! Не стреляйте! — изкрещя капитанът. — Приближете ни възможно най-бързо!

Перин просто не можеше да повярва, че това се случваше. Върху горната част на корпуса на подводницата имаше няколко назъбени дупки и тя имаше крен от тридесет градуса от пробитите резервоари за баласт. От кулата и предния палубен люк излизаха мъже.

— Браво, тук Ромео. Току-що унищожихме една „Виктор“ откъм брега. Каква е обстановката при вас? Край.

Перин вдигна телефона.

— Ромео, имаме една ранена „Оскар“ на повърхността, екипажът напуска лодката. Тя изстреля две ракети. Нашият хеликоптер свали едната, но другата улучи Индия в носа. Подготвяме се за спасителните операции. Предайте на Ноември, че може да продължи разходката си. Край.

— Браво на вас, Браво! Край. — Той смени канала. Ноември, тук Ромео, приехте ли последното съобщение на Браво? Край.

— Положително, Ромео. Отиваме да преместим парада на брега.

Генерал Андреев взе доклада от наблюдателния пост, преди да подаде радиотелефона на оперативния си офицер. Американските десантни кораби вече се намираха само на пет километра от фара Акранес. Те вероятно щяха да се отправят към старата китоловна база в Хвалфьордур, където щяха да изчакат удобен за действие момент.

— Ще се съпротивляваме докрай — каза полковникът от КГБ. — Ще им покажем как могат да се сражават съветските войници!

— Възхищавам се на духа ви, другарю полковник. — Генералът отиде до ъгъла и взе един автомат. — Вземете това със себе си на фронта.

— Но…

— Лейтенант Гаспаренко, намерете шофьор на полковника. Той отива на фронта, за да покаже на американците как се сражават съветските войници. — Андреев наблюдаваше чекиста с мрачно удоволствие. Полковникът не можеше да се отметне от думите си. Когато той излезе, генералът извика дивизионния си свързочник. С изключение на два, всички радиопредаватели с голям радиус на действие щяха да бъдат унищожени. Андреев знаеше, че все още не може да се предаде. Войниците му трябваше първо да заплатят кръвна дан и генералът щеше да страда за всяка пролята капка от тяхната кръв. Но той знаеше, че щеше да настъпи момент, в който по-нататъшната съпротива щеше да бъде безполезна, а той не смяташе да остави хората си да умират без нищо.

Можеха да си отдъхнат за малко. Втората атака беше излязла почти успешна. Руснаците бяха подкарали танковете си с пълна скорост и бяха стигнали на петдесет ярда от американските позиции, достатъчно близо за старите им оръдия да унищожат половината от американските танкове. Но тази атака беше пропаднала на ръба на успеха, а третото нападение на смрачаване беше колеблив опит, в който участваха хора, които бяха твърде уморени, за да успеят да навлязат в зоната на поражение. Зад гърба си Макол чуваше шума от друга акция. Германците на запад от града бяха подложени на масирана атака.

— Генерал Береговой докладва за мощна контраатака от север — по посока Алфелд.

Алексеев прие новината безстрастно. Той се беше провалил. „Затова му казват хазарт, Паша. А сега какво?“

В стаята беше много тихо. Младшите офицери, които нанасяха движението на приятелските и вражеските части, никога не говореха много, а сега дори не поглеждаха към другите сектори на картата. Никой вече не се надпреварваше с останалите, за да види чии подразделения са стигнали най-бързо до целта си.

„Точната дума е gloom, Паша.“ Генералът застана до оперативния си офицер.

— Искам да чуя предложения, Евгений Илич.

Офицерът сви рамене.

— Трябва да продължим. Нашите бойци са уморени; техните също.

— Ние изпращаме неопитни войници срещу ветерани. Това трябва да се промени. Ще вземем офицери и сержанти от А формированията, които не са на фронта, и ще ги използваме, за да подсилим пристигащите В формирования. Тези запасняци трябва да имат в редиците си опитни воини, иначе просто ще ги изпращаме на заколение като стадо добитък. Другото нещо, което ще направим, е временно да прекратим офанзивните операции…

— Другарю генерал, ако направим това…

— Разполагаме с достатъчно сили за една последна атака. Тя обаче ще бъде проведена когато и където реша аз, и то само след пълна подготовка. Ще заповядам на Береговой да се измъкне по възможно най-добрия начин, но не мога да предам заповедта по радиото. Евгений Илич, искам довечера да отидете до щаба на Береговой. Той ще има нужда от един добър оперативен офицер и вие ще бъдете този офицер. — „Ще ти дам възможност да се реабилитираш, долен предател. Използвай я добре.“ Най-важното беше, че по този начин той се отърваше от агента на КГБ. Оперативният офицер излезе, за да уреди въпроса с транспорта си. Алексеев извика Сергетов в кабинета си.

— Връщате се в Москва.