Операция „Червена буря“

Глава тридесет и трета Контакт

— Капитане?

Морис подскочи, когато усети ръката върху рамото си. Той беше полегнал за малко в каютата си, след като бе провел нощно учение по приземяване на хеликоптер. Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Лицето му беше потно. Кошмарът току-що беше започнал отново. Погледна нагоре и видя старпома си.

— Какво има?

— Получихме молба да проверим нещо. Вероятно е само фалшив сигнал, но — е, вие и сам можете да видите.

Морис взе радиограмата в банята си, където я пъхна в джоба си и набързо си изми лицето.

— „Необикновен контакт, повторен няколко пъти, опитахме локализация, безуспешно.“ Какво означава всичко това? — попита той, докато бършеше лицето си.

— Мътните да ме вземат, ако знам, шкипер. Четиридесет градуса и тридесет минути север, шестдесет и девет градуса и петдесет минути запад. Имат местоположението, но не могат да идентифицират контакта. Наредих да извадят картата за тези координати.

Морис прокара ръка по косата си. Два часа сън беше по-добре отколкото нищо. Дали?

— Добре, да видим как изглежда това от CIC.

Тактическият офицер беше разгърнал картата върху масата до капитанския стол. Морис погледна главния тактически екран. Все още се намираха далеч от брега в съответствие със заповедите, които им нареждаха да избягват кривата на стоте клафтера.

— Това е доста далеч оттук — забеляза незабавно Морис. Координатите му напомняха за нещо. Капитанът се наведе над картата.

— Да, сър, на около шестдесет мили — съгласи се Ърнст. — При това водата там е плитка и няма да можем да използваме буксирния хидролокатор.

— О, аз знам къде е това! Точно там потъна „Андреа Дория“. Някой вероятно е установил MAD контакт и изобщо не си е направил труда да провери по картата.

— Не мисля така. — О’Мали се появи от сенките. — Контактът е бил регистриран първо от някаква фрегата. Лебедката на опашката им била повредена и те не искали да я загубят, та затова се отправили към Нюпорт вместо към Ню Йорк, защото там пристанището е по-дълбоко. Те твърдят, че са засекли странен контакт с пасивния хидролокатор, но контактът бързо затихнал. На фрегатата направили анализ на движението на целта и определили местоположението й. Хеликоптерът им минал няколко пъти над координатите и детекторът му на магнитни аномалии реагирал точно над „Дория“, но това било всичко.

— Ти как разбра за това?

О’Мали подаде на капитана формуляр за радиограма.

— Това се получи малко след като старпомът отиде да ви извика. Изпратили са един „Орион“ да провери за какво става въпрос. Същата история. Първо са чули нещо странно, което по-късно затихнало.

Морис се намръщи. Те гонеха някакъв призрак, но заповедите идваха от Норфолк и това правеше гонитбата официална.

— Какво е състоянието на хеликоптера?

— Мога да излетя до десет минути. Едно торпедо и един подвесен резервоар. Всички уреди са в изправност.

— Кажете на мостика да ни насочат натам с двадесет и пет възела. На „Батълакс“ знаят ли за това? — Той получи утвърдително кимване на въпроса си. — Добре. Сигнализирайте им какво смятаме да направим. Вдигнете опашката. Там, където отиваме, няма да имаме полза от нея. О’Мали, ще се приближим на петнадесет мили до контакта и ще те оставим да го потърсиш. Това означава, че трябва да излетиш около два и тридесет. Ако имаш нужда от мен, ще бъда в каюткомпанията. — Морис реши да опита вахтените порциони на новия си кораб. О’Мали беше тръгнал в същата посока.

— Тези кораби са малко странни — каза летецът.

Морис изръмжа утвърдително. Главният коридор от носа към кърмата беше разположен откъм левия борд вместо в средата. „Смокините“ нарушаваха множество отдавнашни традиции в корабостроенето.

О’Мали слезе пръв по стълбата и отвори вратата на каюткомпанията за капитана си. Вътре имаше двама младши офицери, които седяха пред телевизора и гледаха записан на видеокасета филм, в който като че ли нямаше нищо друго, освен бързи коли и голи жени. Морис вече беше научил, че видеокасетофонът се намираше в помещението на старшините и едно от последствията от това беше, че при появата на всеки по-привлекателен бюст лентата незабавно биваше превъртана, за да го покаже отново на всички зрители.

Вахтеният порцион представляваше разрязан по дължина хляб и чиния студено филе. Морис си наля чаша кафе и си направи сандвич. О’Мали си взе плодов сок от хладилника на задната преграда. Официалният флотски термин за това питие беше „сок от хлебарки“.

— Не искаш ли кафе? — попита Морис.

О’Мали поклати глава.

— От твърде много кафе ставам нервен. Когато ми се налага да приземявам хеликоптер на тъмно, не искам ръцете ми да треперят. — Той се усмихна. — Аз наистина вече съм твърде стар за всичките тези глупости.

— Имаш ли деца?

— Три момчета и ако зависи от мен, никой от тях няма да стане моряк. А вие?

— Момче и момиче. Те са в Канзас с майка си. — Морис захапа сандвича си. Хлябът беше малко стар, а студеното филе не беше студено, но той имаше нужда от храна. За първи път от три дни не се хранеше сам. О’Мали му подаде картофките.

— Вземете си малко въглехидрати, капитане.

— Този сок от хлебарки ще те убие. — Морис кимна към плодовия сок.

— И преди са се опитвали да ме убият. Летях две години над Виетнам. Най-вече спасителни операции. Свалиха ме два пъти. Въпреки това не получих нито драскотина. Само дето се уплаших до смърт.

Морис беше удивен, че О’Мали е толкова стар. Вероятно поне няколко пъти го бяха пропуснали при повишаването в звание. Капитанът мислено си отбеляза, че трябва да провери кога за последен път е бил повишаван летецът.

— Как така се оказа в CIC? — попита Морис.

— Не ми се спеше и исках да видя как работи буксирният хидролокатор.

Морис се изненада. Пилотите обикновено не проявяваха интерес към оборудването на кораба.

— Твърди се, че сте се справили доста добре на „Фарис“.

— Не достатъчно добре.

— Случва се. — О’Мали се вгледа внимателно в капитана си. Той беше единственият човек с дълъг военен опит на борда и видя у Морис нещо, което не беше виждал от Виетнам. Летецът сви рамене. Това не беше негов проблем. Той бръкна в пилотския си костюм и извади пакет цигари.

— Имате ли нещо против да запаля?

— Аз самият наскоро отново ги почнах.

— Благодаря ти, боже! — О’Мали повиши глас. — С всичките тези праведни деца в каюткомпанията ми се струваше, че съм единственият стар мръсник на борда! — Тази забележка накара двете лейтенантчета да се усмихнат, без да свалят очи от телевизионния екран.

— Какъв опит имаш на смокини?

— По-голямата част от службата си съм изкарал на самолетоносачи, шкипер. През последните четиринадесет месеца работех като инструктор в Джакс. Правил съм най-различни странни неща, повечето от тях със „Сийхоук“. Мисля, че „птичката“ ми ще ви хареса. Потопяемият хидролокатор е най-добрият, който съм виждал през живота си.

— Какво мислиш за рапорта за този контакт?

О’Мали се облегна назад и всмукна от цигарата си с унесено изражение.

— Интересен е. Спомням си, че гледах по телевизията нещо за „Дория“. Той е потънал на десния си борд. Много хора са се гмуркали, за да разглеждат развалините. Дълбочината там е около двеста фута, което е достатъчно плитко за аматьорите. Целият кораб е окичен с кабели.

— С кабели?

— Тралове. В този район има много риболовни кораби. Техните мрежи се заплитат в корпуса на кораба и той е заприличал на Гъливер на брега на Лилипутия.

— Прав си! И аз си спомням този материал — каза Морис. — Това обяснява шума. Той вероятно е породен от прилива или теченията, които преминават през тази плетеница от кабели.

О’Мали кимна.

— Да, това може да обясни шума. Въпреки това аз искам да хвърля един поглед.

— Защо?

— Първо, защото всички излизащи от Ню Йорк кораби трябва да преминат точно над това място. Иван знае, че подготвяме голям конвой в Ню Йорк — няма начин да не знае, освен ако КГБ не е било закрито. Това е едно дяволски удобно място за подводница, ако руснаците искат да проследят конвоя. Помислете си. Ако осъществите MAD контакта на това място, просто няма да му обърнете внимание. Шумът от работещ на малка мощност реактор вероятно няма да бъде по-силен от предизвиканите от теченията шумове около потъналия кораб. Ако аз бях някой смел капитан на подводница, щях да избера точно това място, за да се скрия.

— Ти наистина мислиш като тях — отбеляза Морис. — Добре, да видим как трябва да действаме в този случай…

02:30 часа. Морис наблюдаваше процедурата по излитането от контролната кула, след което слезе в CIC. Фрегатата беше в състояние на бойна тревога, движеше се с осем възела и беше включила системите „Преъри-Маскър“. Ако на петнадесет мили от нея имаше съветска подводница, тя нямаше как да разбере, че наблизо има фрегата. Радарният екран в CIC показваше местоположението на хеликоптера.

— Ромео, тук Чук. Проверка на връзката. Край — каза О’Мали. Бордовата система за пренос на данни на хеликоптера също предаде тестово съобщение до фрегатата. Старшината на комуникационното табло на хеликоптера провери своите уреди и изсумтя доволно. Какъв беше онзи израз, който беше чул наскоро? А, да, те имаха „готин захват на играчката на мама“. Той се ухили.

Хеликоптерът започна търсенето на две мили от лобното място на „Андреа Дория“. О’Мали спря машината си и тя увисна на петдесет фута над вълните.

— Спускай, Уили.

Старшината в опашката на хеликоптера отключи управлението на лебедката и спусна хидролокаторния предавател през един отвор в пода на хеликоптера. На борда имаше повече от хиляда фута кабел, което беше достатъчно за достигане под най-дълбоките термални пластове. На това място дълбочината беше само двеста фута и те трябваше да внимават предавателят да не стигне твърде близо до дъното, за да не бъде повреден. Старшината наблюдаваше внимателно кабела и спря лебедката, когато предавателят се намираше на сто фута във водата. Както и при надводните кораби, показанията на хидролокатора бяха слухови и визуални. Докато матросът се вслушваше в звуците в слушалките си, на един екран започнаха да се появяват честотни линии.

О’Мали си напомни, че сега идваше ред на най-трудното. Задържането на хеликоптера на мястото му при тези условия изискваше пълна концентрация — машината не разполагаше с автопилот, — а ловът на подводници беше упражнение по търпение. На пасивния хидролокатор щяха да му бъдат необходими няколко минути, преди да отчете каквото и да било, а те не можеха да използват активните си хидролокаторни системи, защото това със сигурност щеше да предупреди целта.

След пет минути хидролокаторът все още не беше открил нищо с изключение на случайни шумове. Те вдигнаха хидролокатора и се преместиха на изток. „Търпение“ — каза си пилотът. Той мразеше да бъде търпелив. Още едно преместване на изток и още едно изчакване.

— Чувам нещо на нула-четири-осем. Не съм сигурен какво е, някакво подсвиркване или нещо такова във високочестотния обхват. — Те изчакаха още две минути, за да се уверят, че това не е някакъв временен сигнал.

— Вдигни хидролокатора. — О’Мали издигна хеликоптера си и се премести на три хиляди ярда на североизток. Три минути по-късно хидролокаторът отново беше във водата. Този път не засякоха нищо. О’Мали отново промени позицията си. „Ако някога напиша песен за лова на подводници — помисли си той, — ще я нарека «Отново, отново и ОТНОВО»!“ Този път усилията им бяха възнаградени със сигнал — всъщност, с два сигнала.

— Това е интересно — забеляза ПЛБ офицерът на борда на „Рубен Джеймс“. — Колко близо до потъналия кораб се намира контактът?

— Много близо — отвърна Морис. — При това почти по същия пеленг.

— Може да са шумове от течение — каза Уили на О’Мали. — Много са слаби, също като предишния път.

Пилотът натисна един превключвател и в слушалките му се чуха звуците от хидролокатора. „Ние търсим много слаб сигнал“ — напомни си мислено той.

— Може да е и шум от пара. Приготви се да вдигнеш хидролокатора. Отивам на изток за триангулиране.

Две минути по-късно техният хидролокаторен предавател беше потопен във водата за шести път. Сега контактът беше нанесен върху бордовия тактически екран на хеликоптера, който се намираше на контролното табло между пилота и втория пилот.

— Тук имаме два сигнала — каза Ралстън. — Разстоянието между двата е около шестстотин ярда.

— И аз така мисля. Да отидем да проверим по-близкия. Уили…

— Кабелът е в нормата, готов съм да го вдигна, шкипер.

— Вдигай. Ромео, тук Чук. Получихте ли данните?

— Положително, Чук — отвърна Морис. — Проверете южния.

— Точно това правим в момента. Изчакайте. — Докато летеше към по-близкия контакт, О’Мали не изпускаше от погледа си уредите на таблото. Хеликоптерът отново застана неподвижно над водата. — Спускай.

— Контакт! — каза минута по-късно старшината. Той разгледа линиите на екрана си и ги сравни мислено с данните, с които разполагаше за съветските подводници. — Оценявам този контакт като шум от пара и двигателен шум на атомна подводница, пеленг две-шест-две.

О’Мали слуша в продължение на тридесет секунди. След това на лицето му се изписа широка усмивка.

— Това наистина е атомна лодка! Ромео, тук Чук, имаме вероятна подводница по пеленг две-шест-две от нашата позиция. Придвижвам се, за да установя точното местоположение.

Десет минути по-късно те вече имаха точните координати на контакта. О’Мали се насочи право към тях и спусна хидролокатора си точно над контакта.

— Клас „Виктор“ — каза хидроакустикът на борда на фрегатата. — Виждате ли честотната линия? Това е „Виктор“ с включен на минимална мощност реактор.

— Чук — обади се Морис по радиото. — Тук Ромео. Имате ли някакви предложения?

О’Мали се отдалечаваше от контакта, след като беше оставил димка, за да маркира местоположението му. Поради условията на повърхността подводницата вероятно не беше чула хеликоптера, а ако го беше чула, знаеше, че ще бъде в най-голяма безопасност, ако си седи на дъното. Американците разполагаха само със самонасочващи се торпеда, които не можеха да открият подводница на дъното. След изстрелването си те или щяха да се движат в кръг, докато им свършеше горивото, или щяха да се забият директно в дъното. О’Мали можеше да включи активния си хидролокатор и да се опита да изкара подводницата от дъното, но активният хидролокатор не беше толкова ефикасен в толкова плитка вода. А и какво щеше да стане, ако Иван не се помръднеше? Хеликоптерът имаше гориво само за още един час. Пилотът взе решение.

— „Батълакс“, тук Чук. Чувате ли ме, край?

— Доста време ти трябваше да се решиш да ни се обадиш, Чук — отвърна веднага капитан Перин. Британската фрегата наблюдаваше внимателно търсенето.

— Имате ли на борда си „Марк-11“?

— Можем да ги натоварим за десет минути.

— Ще ви чакаме. Ромео, одобрявате ли VECTAC?

— Положително — отговори Морис. Подходът на векторна атака беше идеален, а и той беше твърде въодушевен от онова, което се случваше, за да се сърди на О’Мали, че се беше обърнал направо към англичаните. — Имате разрешение за стрелба.

О’Мали кръжеше на височина хиляда фута и чакаше. Това беше истинска лудост. Дали Иван наистина си седеше там? Дали чакаше някой конвой да мине покрай него? Шансът подводницата да беше чула хеликоптера бе петдесет на петдесет. Ако беше чул хеликоптера, дали не искаше да привлече и фрегатата, за да може да я атакува? Системният му оператор наблюдаваше напрегнато екрана на хидролокатора за промени в сигнала на контакта. Засега такива нямаше. Не се виждаше увеличаване на мощността на двигателя, не се чуваха механични шумове. Абсолютно нищо, с изключение на свистенето на реактор на минимална мощност — звук, който не можеше да бъде уловен от разстояние, по-голямо от две мили. Нищо чудно, че няколко други преди тях бяха търсили безуспешно. Той откри, че се възхищава от смелостта на съветския капитан.

— Чук, тук Брадвичка.

О’Мали се усмихна на себе си. За разлика от американските процедури, британците даваха на хеликоптерите си имена, свързани с кораба, на който бяха базирани. Така например, хеликоптерът на „Брейзън“31 имаше позивна Хъси32. Този на „Батълакс“33 се наричаше Брадвичка.

— Прието, Брадвичка, къде си?

— На десет мили южно от теб. Имаме две дълбочинни бомби на борда.

О’Мали включи отново светлините си.

— Много добре, изчакай там. Ромео, искам вие да дадете на Брадвичка радарно указание към нашия хидроакустичен буй, а ние ще използваме нашия хидролокатор за двойно засичане на пеленга. Съгласен ли сте? Край.

— Съгласен — отвърна Морис.

— Зареди рибата — каза О’Мали на втория си пилот.

— Защо?

— Ако дълбочинните бомби не улучат подводницата, мога да се обзаложа, че тя ще се отдалечи от дъното като сьомга в размножителен период. — О’Мали извъртя хеликоптера си и забеляза мигащите светлини на британския хеликоптер „Линкс“. — Брадвичка, виждам те на девет часа от мен. Моля, задръж позицията си, докато се приготвим. Има ли промяна в контакта, Уили?

— Не, сър. Този пич е страшно хладнокръвен, сър.

„Горкото смело копеле“ — помисли си О’Мали. Димката над контакта беше почти изгоряла и той пусна втора. След това провери тактическия си екран и се премести на нова позиция на хиляда ярда източно от контакта, застана неподвижно на петдесет фута над водата и спусна потопяемия хидролокатор.

— Ето я — докладва старшината. — Пеленг две-шест-осем.

— Брадвичка, тук Чук. Готови сме за вашия VECTAC. Ромео ще ви даде целеуказател.

Курсът на британския хеликоптер вече се контролираше от радара на „Рубен Джеймс“, който го насочи право на север. О’Мали гледаше как британският хеликоптер се приближава, като същевременно внимаваше вятърът да не го отнесе от собствената му позиция.

— Ще пуснете дълбочинните си бомби една по една по моя команда. Приготви се, Брадвичка.

— Готов. — Британският пилот зареди дълбочинните си бомби и се приближи със скорост деветдесет възела. О’Мали изравни мигащите светлини с димката.

— Първа бомба — пуск! Втора бомба — пуск! Изтегли се!

Пилотът на „Линкса“ не се нуждаеше от втора покана. Втората дълбочинна бомба едва беше паднала от люка, когато хеликоптерът подскочи нагоре и се устреми на североизток. В същия момент О’Мали дръпна ръчката за управление, за да извади чувствителния си хидролокатор от водата.

На дъното се появи странен светлинен отблясък, последван от още един. Повърхността на океана се превърна в пяна, която подскочи към осеяното със звезди небе. О’Мали се приближи и включи светлините си за кацане. По повърхността се виждаше тиня и… машинно масло? „Също като по филмите“ — помисли си той и хвърли още един хидроакустичен буй във водата.

Дъното вибрираше от трясъка на дълбочинните заряди, но системата ги филтрира и захвана звуците от високочестотния спектър. В хеликоптера чуха свистенето на излитащ въздух и нахлуваща вода. Някой на борда на подводницата може би беше натиснал ръчките за освобождаване на баласта в напразен опит да изкара подводницата на повърхността. След това се чу друг шум, като от поливане на горещ котлон с вода. На О’Мали му бяха необходими няколко секунди, за да разбере какъв беше този шум.

— Какво е това, шкипер? — попита Уили по вътрешната връзка. — Никога преди не съм чувал такова нещо.

— Реакторът се е пропукал. Това, което чуваш, е повреден ядрен реактор. — „Божичко, какъв ужас ще бъде това толкова близо до брега!“, помисли си той. През следващите няколко години никой вече нямаше да се гмурка край „Дория“. О’Мали включи радиопредавателя си. — Брадвичка, тук Чук. Регистрирам шумове на разпадане. Според нас целта е унищожена. Искате ли да ви се припише унищожаването?

— Лисицата е наша, Чук. Благодаря за насочването.

О’Мали се изсмя.

— Прието, Брадвичка. Ако искате заслугата за унищожаването, ще трябва да напишете и доклад за последствията за околната среда. Край.

Пилотът и вторият пилот на британския хеликоптер се спогледаха.

— Какво, по дяволите, означава това?

Двата хеликоптера се завърнаха и минаха над двете фрегати, за да отпразнуват победата си. За „Батълакс“ това беше втората потопена подводница, а „Рубен Джеймс“ сега щеше да нарисува половин подводница върху стената на лоцманската си кабина. Хеликоптерите се върнаха на корабите си, които се отправиха на запад към Ню Йорк.

Михаил Сергетов прегърна сина си по руски — с обич и целувки и за да го приветства при завръщането му от фронта. Хвана го под ръка и го отведе до лимузината си, която щеше да го откара до Москва.

— Ранен си, Ваня.

— Порязах си ръката на някакви стъкла. — Иван сви рамене. Баща му му подаде малка чаша с водка и той я взе. — Не съм пил алкохол от две седмици.

— О?

— Генералът не разрешава употребата на алкохол в неговия команден пункт — обясни Иван.

— Той наистина ли е толкова добър офицер, колкото си мислех аз?

— Може би дори по-добър. Видях го как командва на фронта. Той е един наистина надарен водач.

— Тогава защо още не сме завладели Германия?

Иван Михайлович Сергетов беше израснал, докато баща му се беше изкачвал по партийната стълба почти до самия й връх и често го беше виждал само за миг да се превръща от приятен домакин в язвителен партиен апаратчик. Това обаче се случваше със самия него за първи път.

— НАТО се оказа много по-подготвен, отколкото ни беше казано, татко. Те ни чакаха и първата им задача във войната — преди още ние да бяхме пресекли границата с пълните си сили — ни дойде като изневиделица. — Иван обясни какви бяха последствията от операция „Страната на сънищата“.

— Не са ни казали, че е толкова зле. Сигурен ли си в това, което ми казваш?

— Аз лично видях няколко от мостовете. Същите тези самолети, за които ти говорех, нападнаха лъжлив команден пункт в покрайнините на Стендал. Бомбите започнаха да падат, преди да бяхме разбрали, че във въздуха има самолети. Ако разузнаването им беше по-добро, аз може би нямаше да бъда тук в този момент.

— Значи проблемите ни се дължат на въздушната им мощ?

— До голяма степен. Видях как изтребителите им за борба с наземни цели покосяват танкова колона, както комбайн покосява житни класове. Беше нещо ужасно.

— Но ние нали имаме ракети?

— Нашите ракетни войски провеждат учения един-два пъти годишно, като стрелят по макети, които се движат по права линия на височина, на която всеки може да ги види. Натовските изтребители летят измежду дърветата. Ако противосамолетните ракети на която и да било от двете страни работеха толкова добре, колкото твърдяха производителите им, всеки самолет в света вече щеше да бъде свален поне два пъти. Но най-големият ни проблем са техните противотанкови ракети — същите като нашите и при това вършат твърде добра работа. — Младежът направи жест с ръка. — Трима души в джип. Един шофьор, един пълнач и един мерач. Скриват се зад някое дърво на някой завой на пътя и чакат. Нашата колона се появява и те стрелят от разстояние — да речем два километра. Обучени са да стрелят по командния танк — онзи с радиоантената. Ние разбираме, че стрелят по нас, едва когато първата ракета улучи целта си. Те изстрелват още една ракета и унищожават още един танк, след което се оттеглят, преди да насочим артилерийския си огън по тях. След пет минути се появяват на друго място и операцията се повтаря. Това изяжда ресурсите ни — завърши младежът, повтаряйки думите на командира си.

— Искаш да кажеш, че губим?

— Не. Казвам, че не печелим — отговори Иван. — Но за нас това е равносилно на загуба. — Той предаде съобщението на командира си на баща си и видя как той се намества в кожената седалка на колата.

— Знаех си, че ще стане така. Предупредих ги, Ваня. Глупаци! — Иван направи знак с ръка към шофьора. Баща му се усмихна и му даде знак да не се тревожи. Виталий работеше за Сергетов от много години. Дъщеря му беше лекарка само заради покровителството на министъра, а синът му беше в безопасност в университета по време, когато връстниците му бяха на фронта. — Разходът на гориво надвишава прогнозите с двадесет и пет процента. С двадесет и пет процента над министерските ми прогнози, ако трябва да бъда съвсем точен. А моите прогнози са с четиридесет процента по-високи от тези на Министерство на отбраната. Никой не се беше сетил, че натовските самолети могат да открият тайните ни складове на гориво. Хората ми преоценяват националните резерви. Ако нещо не се обърка, днес следобед трябва да получа временния доклад. Огледай се, Ваня, и виж сам за какво ти говоря.

Наоколо не се виждаха почти никакви превозни средства, нямаше даже и камиони. Москва никога не беше оживен град, но сега изглеждаше мрачна дори и в очите на руснака. Хората се движеха забързано по полупразните улици, без да поглеждат встрани или нагоре. Едва сега Иван осъзна колко много мъже бяха заминали за фронта и колко много от тях никога нямаше да се завърнат. Както обикновено, баща му бе успял да прочете мислите му.

— Какви са загубите ни?

— Ужасни. Многократно надхвърлят прогнозите. Нямам точните цифри — аз съм в разузнаването, а не в администрацията, — но загубите ни са изключително тежки.

— Цялата тази работа е една голяма грешка, Ваня — каза тихо министърът. „Но партията никога не греши. От колко години вярваш в това?“

— Вече нищо не може да се промени, татко. Освен това, ние имаме нужда от информация за запасите на НАТО. Данните, които достигат до нас на фронта, са, да кажем, твърде обработени. Необходими са ни по-точни данни, за да направим своите оценки.

„На фронта“ — помисли си Михаил. Гневът му към тези думи не можеше да потисне гордостта, която изпитваше от това, което беше станал синът му. Сергетов старши често се бе тревожил, че Иван ще стане поредният млад „благородник“ в партийното семейство. Алексеев не беше човек, който би повишил някого в чин за нищо, а и неговите източници му бяха съобщили, че Иван бе придружавал многократно генерала до предната линия. Момчето беше станало мъж. Жалко беше, че се беше наложило да започнат война, за да стане това.

— Ще видя какво мога да направя.

Падината „Света Ана“ беше последното място с дълбока вода, което щяха да срещнат. Колоната от бързи щурмови подводници намали скоростта си до минималната, когато приближи ръба на ледения блок. Те очакваха, че там ще се срещнат с две приятелски подводници, но „приятелски“ беше термин, който не вървеше добре по време на бойни операции. Всички американски подводници бяха поставени в бойна тревога. Маккафърти провери времето и местоположението. Досега всичко се развиваше според плана. „Удивително“ — помисли си той.

На него не му харесваше да бъде начело на колоната. Ако край ръба на ледения блок имаше руски патрул… щеше да бъде улучен първи. Той се зачуди дали човекът, който може би щеше да стреля по него, щеше да говори руски или английски.

— Хидролокаторът до командния център, чувам леки машинни шумове по пеленг едно-девет-едно.

— Променя ли се пеленгът?

— Току-що го засякохме, сър. Засега не се променя.

Маккафърти се пресегна през дежурния електротехник и включи хидрофона — хидроакустичен телефон, който беше колкото ефективен, толкова и стар. Единственият шум идваше от пъшканията на ледения блок. Зад него старпомът нареди на разчета за управление на огъня да намери торпедно решение за новата цел.

По високоговорителя се чу неразбираема поредица от гласни. Маккафърти взе телефона от поставката и натисна копчето за предаване.

— Зулу Рентген. — Последва пауза от няколко секунди, след което се чу отговорът.

— Хотел Браво — отговори британската подводница „Скиптър“. Маккафърти въздъхна дълбоко, но това остана незабелязано от останалите членове на екипажа, които направиха същото.

— Една трета напред — каза капитанът. Десет минути по-късно подводницата се намираше в обхвата на хидрофона. „Чикаго“ спря, за да осъществи връзка.

— Добре дошъл в задния двор на Съветите, старче. Има малка промяна в плана. Клавиатура — кодовото име на британската подводница „Сюпърб“ — е на две-нула мили южно, за да провери по-нататъшния ви маршрут. През последните тридесет часа не срещнахме вражеска дейност. Брегът е чист. Добър лов.

— Благодаря, Ключалка. Цялата банда е налице. Край. — Маккафърти затвори телефона и го сложи върху поставката му. — Господа, мисията има зелена светлина! Две трети напред!

Щурмовата атомна подводница увеличи скоростта си на дванадесет възела и се отправи по курс едно-девет-седем градуса. „Скиптър“ преброи преминаващите американски подводници, след което се върна на бойния си пост и започна да обикаля бавно около ръба на ледения блок.

— Успех, момчета — въздъхна капитанът й.

— Ще успеят да влязат без проблеми.

— Аз не се тревожа за влизането, Джими — отговори капитанът, като използва традиционното име, с което на британските подводници наричаха първия офицер. — Проблемът е как ще се измъкнат.

— Има телекс за вас, командир. — Един сержант от RAF подаде формуляра на Толанд.

— Благодаря. — Боб прегледа съобщението.

— Напускаш ли ни? — попита полковник Малори.

— Искат да отлетя за Нортууд. Това е някъде край Лондон, ако не се лъжа.

Малори кимна.

— Няма проблем да те закараме дотам.

— Това е добре. Тук пише „незабавно“.

Той беше посещавал Англия многократно за делови срещи с колегите си от Щабквартирата по правителствени комуникации край Челтнъм. Полетите му сякаш винаги пристигаха през нощта. И този път летеше през нощта и нещо не беше наред. Нещо очевидно…

Затъмнение. Под него не се виждаха никакви светлини. Дали това имаше някакво значение за сложните навигационни апарати на самолетите, или беше просто психологически ход, който да напомня на хората какво ставаше около тях? Ако непрекъснатите телевизионни репортажи, някои от които бяха предавани „на живо“ от бойното поле, вече не го бяха постигнали. По-голямата част от всичко това беше спестена на Толанд. Като повечето мъже в униформа, той нямаше време да мисли за цялостната картина, а се концентрираше върху своя малък ъгъл от нея. Помисли си, че същото важи и за Ед Морис и за Дани Маккафърти, и внезапно осъзна, че за първи път от повече от една седмица се бе сетил за тях. Какво ли правеха те сега? Със сигурност бяха изложени на по-голяма опасност от него, въпреки че преживяването му на борда на „Нимиц“ на втория ден от войната беше толкова ужасно, че Боб нямаше да го забрави до края на живота си. Толанд не знаеше, че с един рутинен телекс, който беше изпратил преди седмица, щеше за втори път тази година пряко да повлияе върху живота на двамата си приятели.

Пътническият „Боинг 737“ кацна след десет минути. На борда му имаше само двадесет души, почти всичките от които униформени. Толанд беше посрещнат от кола и шофьор, които го откараха до Нортууд.

— Вие ли сте командир Толанд? — попита го един лейтенант от Кралския военноморски флот. — Моля, последвайте ме, сър. COMEASTLANT иска да ви види.

Той намери адмирал сър Чарлз Бийти да дъвче незапалена лула пред огромна карта на източния и северния Атлантически океан.

— Командир Толанд, сър.

— Благодаря — каза адмиралът, без да се обръща. — В ъгъла има чай и кафе, командир.

Толанд си наля чай. Той пиеше чай само в Обединеното кралство и след няколкото седмици престой вече се чудеше защо не пиеше чай и у дома си.

— Вашите „Томкет“ свършиха добра работа в Шотландия — каза Бийти.

— Това се дължи най-вече на въздушнопреносимите радари, сър. Повече от половината самолети бяха свалени от RAF.

— Миналата седмица сте изпратили телекс до командирите на нашите въздушни операции, в който твърдите, че вашите изтребители могат да следят „Бекфайър“ визуално от голямо разстояние.

На Толанд му бяха необходими няколко секунди, за да си спомни за какво става въпрос.

— А, да. Това се дължи на тяхната видеокамера, господин адмирал. Тя е проектирана да разпознава самолети с размерите на изтребител от разстояние тридесет мили. Следенето на един такъв голям самолет, какъвто е Ту-22, може да бъде осъществено от петдесет мили, ако метеорологичните условия са добри.

— И следеният бомбардировач няма да разбере, че са там?

— Това е малко вероятно.

— Докъде могат да проследят един „Бекфайър“?

— Това е въпрос, който трябва да зададете на някой летец, сър. С танкерна поддръжка можем да задържим един „Томкет“ във въздуха до четири часа. По два часа във всяка посока, това означава, че можем да ги проследим почти до базата им.

Бийти се обърна с лице към Толанд за първи път от началото на разговора. Сър Чарлз беше бивш летец и бе последният командир на единствения британски истински самолетоносач „Арк Ройъл“.

— Доколко сме сигурни кои са оперативните летища на Иван?

— За Ту-22 ли, сър? Те излитат от четири летища край Кировск. Предполагам, че разполагате със спътникови снимки на тези летища, сър.

— Ето ги. — Бийти подаде снимките.

Толанд си помисли, че всичко това е нереално. Адмиралите не си говореха за глупости с новоизлюпени командири, освен ако нямаха какво друго да правят, а Бийти си имаше достатъчно работа. Боб отвори папката.

— О! — Първата снимка беше на разположеното на изток от Кировск летище Умбозеро. По време на преминаването на спътника руснаците бяха запалили димки и плътният черен дим беше скрил напълно пистите. Инфрачервените системи на спътника бяха объркани от запалени из района на летището огньове. — Е, тук се виждат подсилените укрития и може би три самолета. По време на нападение ли са направени тези снимки?

— Точно така. Много добре, командир. Групата бомбардировачи напусна летището три часа преди преминаването на спътника.

— Виждам и камиони — цистерни за гориво? — Адмиралът отговори с кимване. — След приземяването им ли ги презареждат?

— Така смятаме. Според нас ги презареждат, преди да ги вкарат в укритията. Очевидно идеята да презареждат в затворено помещение не им харесва. Това изглежда разумно. Иван имаше няколко експлозии по време на презареждане през последните години.

Толанд кимна, като си спомни за експлозията в главния склад за боеприпаси на Съветския Северен флот през 1984 година.

— Хубаво щеше да бъде, ако успеем да ги спипаме на земята, но ние не разполагаме с тактически самолети, които могат да стигнат толкова далеч. B-52 могат да стигнат дотам, но ще бъдат унищожени. Този урок вече го научихме над Исландия.

— Но един „Томкет“ може да проследи съветските бомбардировачи почти до прага на руснаците и това би могло да ви позволи да прогнозирате кога ще кацнат, нали? — настоя адмиралът.

Толанд погледна към картата. Бекфайърите навлизаха под защитата на съветските изтребители на около тридесет минути полет от базите си.

— С точност до плюс-минус петнадесет минути… да, адмирале, мисля, че можем да направим това. Чудя се колко ли време е нужно за презареждането на един Ту-22. — Толанд разбра, че зад сините очи се криеше бърз ум.

— Командир, моят оперативен офицер ще ви инструктира за нещо, което носи кодовото име „Операция Дулитъл“. Кръстили сме я на един от вашите офицери, в знак на признателност, че можем да използваме средствата на вашия флот. Засега тази информация е строго поверителна. Ще ви очаквам след един час. Искам вашата оценка за това как можем да подобрим основната оперативна идея.

— Слушам, сър.

Намираха се в пристанище Ню Йорк. О’Мали беше в каюткомпанията и довършваше доклада си за унищожаването на съветската подводница, когато от телефона на предната преграда започнаха да се чуват шумове. Той вдигна поглед и видя, че е единственият офицер в стаята. Това означаваше, че бе длъжен да вдигне телефона.

— Каюткомпанията. Лейтенант-командир О’Мали.

— Тук „Батълакс“. Мога ли да говоря с капитана ви?

— Той си почива. Мога ли да ви помогна, или е нещо важно?

— Ако капитанът ви не е много зает, нашият капитан иска да го покани на вечеря след половин час. Старпомът ви и пилотът на хеликоптера също са поканени, ако са на борда.

Летецът се разсмя.

— Старпомът е на сушата, но пилотът на хеликоптера ще дойде, ако корабите на кралицата са все още мокри.

— Мокри са, командир.

— Добре. Ще отида да събудя капитана. Ще се чуем след няколко минути. — О’Мали затвори телефона и излезе. На вратата се сблъска с Уили.

— Извинете, сър. Нали щяхме да тренираме зареждане на торпедо?

— Добре, все пак ще отида да видя шкипера. — Уили се беше оплакал, че последното учение беше преминало твърде бавно. О’Мали подаде доклада си на старшината. — Занеси това в канцеларията и им кажи да го напечатат.

О’Мали намери вратата на капитанската каюта затворена, но табелката „не ме безпокойте“ не светеше. Той почука и влезе. Шумът в каютата го изненада.

— Не го ли виждате! — Думите излязоха като задавяне. Морис лежеше по гръб, стиснал ръце в юмруци върху одеялото. Лицето му беше покрито с пот, а дишането му беше тежко като на маратонец на финала.

— Господи! — О’Мали се поколеба. Той изобщо не познаваше този мъж.

— Гледайте! — Сега капитанът говореше по-високо и пилотът се зачуди дали някой в коридора отвън можеше да го чуе и нямаше ли да си помисли, че капитанът е… трябваше да направи нещо.

— Събудете се, капитане! — Джери сграбчи Морис за раменете и го вдигна до седеж.

— Не го ли виждате! — извика Морис, който все още не беше напълно буден.

— Успокой се, приятел. Ти си на кея в пристанище Ню Йорк. В безопасност си. Корабът ти също е в безопасност. Събудете се, капитане. Всичко е наред. — Морис премигна десетина пъти. Когато погледът му се проясни, той видя лицето на О’Мали на петнадесетина сантиметра от своето.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Радвам се, че дойдох. Добре ли сте? — Летецът запали цигара и я подаде на капитана.

Морис не я взе и стана от леглото. Той отиде до мивката и си наля чаша вода.

— Просто един тъп сън. Какво искаш?

— Съседите ни поканиха на вечеря след половин час. Предполагам, че искат да ни наградят, задето им дадохме онази „Виктор“. Освен това, палубният ви разчет има нужда да се поупражнява в товаренето на торпеда на „птичката“ ми. Моят старшина казва, че последния път са били малко бавни.

— Кога искаш да започнат?

— Веднага щом се мръкне, капитане. По-добре ще бъде за тях да се поупражняват на тъмно.

— Добре. Значи вечерята е след половин час?

— Да, сър. Няма да е зле да му ударим по едно.

Морис се усмихна без много ентусиазъм.

— Предполагам, че си прав. Ще се измия и ще се срещнем в каюткомпанията. Официално ли е това нещо?

— Не казаха. Аз не смятах да се преобличам, ако нямате нищо против, шкипер. — О’Мали беше облечен в пилотския си костюм. Без всичките джобове на костюма си той се чувстваше самотен.

— Двадесет минути.

О’Мали отиде в каютата си и изчетка пилотските си ботуши. Костюмът беше нов и той реши, че е достатъчно официален. Капитанът го тревожеше. Морис можеше да се срине психически, което не трябваше да става с един командващ офицер. Проблемът отчасти щеше да стане и проблем на О’Мали. „Освен това — каза си той — той е добър човек.“

Когато се срещнаха отново, Морис изглеждаше по-добре. Удивително беше какъв ефект може да има един душ. Косата на капитана беше сресана, а униформата му — изгладена. Двамата офицери отидоха на кърмата до хеликоптерната площадка и слязоха по трапа на дока.

„Батълакс“ изглеждаше по-голям от американската фрегата, но в действителност беше с дванадесет фута по-къс от нея. Британският кораб беше със седемстотин тона по-тежък от „Рубен Джеймс“, а различията в дизайна му отразяваха философията на строителите му. „Батълакс“ беше безспорно по-красив от американската фрегата, като невзрачните очертания на корпуса му бяха компенсирани с надстройка, която изглеждаше, като че ли бе изваяна така, че да седи върху кораб, а не върху паркинг.

Морис се зарадва, когато видя, че събирането не е официално. Един млад флотски курсант ги посрещна в подножието на трапа и ги придружи до борда, като обясни, че в момента капитанът бил в радиорубката. След обичайните поздрави към флага и дежурния офицер курсантът ги поведе към охлажданата с климатична инсталация цитадела на кораба, а оттам и напред към каюткомпанията.

— Дявол да го вземе, пиано! — възкликна О’Мали. Едно старо пиано беше закрепено с петсантиметрово въже към лявата преграда. Няколко офицери станаха от местата си и се представиха.

— Желаете ли нещо за пиене, господа? — Попита един стюард. О’Мали си взе кутия бира и се приближи към пианото. След една минута летецът блъскаше по клавишите една мелодия на Скот Джоплин. Предната врата на каюткомпанията се отвори.

— Джеро! — О’Мали подскочи от столчето пред пианото и се втурна, за да разтърси ръката на новодошлия.

— Как си, по дяволите!

— Познах те по гласа по радиото. Наистина си бил чук. Да не би американският флот да е свършил кадърните си пилоти и затова е взел теб на работа? — Двамата се разсмяха високо. О’Мали повика капитана си с ръка.

— Капитан Ед Морис, запознайте се с капитан Дъг Перин, MBE, RN и още една камара съкращения. Дръжте под око този пуяк, шкипер, той е карал подводници, преди да влезе в правия път.

— Виждам, че вие двамата се познавате.

— Някакъв идиот решил да го изпрати в „Драйъд“, нашето ПЛБ училище, когато преминавах през курса за напреднали. Познаваме се поне от сто години.

— „Лисицата и оградата“ още ли си стои? — попита О’Мали. — Шкипер, там имаше една кръчмица на около половин миля от училището и една вечер Дъг и аз…

— Опитвам се да забравя тази нощ, Джеро. Сюзън не ме остави на мира няколко седмици. — Той го поведе към задната част на стаята и си взе едно питие. — Майсторска работа показа миналата вечер! Капитан Морис, доколкото разбрах, вие сте се справили много добре с предишния си кораб.

— Унищожихме една „Чарли“ и направихме две подавания.

— По време на последния ни конвой се натъкнахме на една „Ехо“. Стара лодка, но имаше добър капитан. Отне ни цели шест часа. Но две дизелови подводници, вероятно от клас „Танго“, успяха да се вмъкнат в конвоя и потопиха пет търговски и един ескортен кораб. „Диомед“ може би е унищожил едната, но не сме сигурни.

— „Ехото“ срещу вас ли се беше насочила? — поинтересува се Морис.

— Възможно е — отговори Перин. — Изглежда, че Иван започва да атакува ескортните кораби. По време на последното въздушно нападение бомбардировачите им изстреляха по нас две ракети. Едната беше заблудена от диполните ни отражатели, но за щастие нашият „Сий Уулф“ успя да прехване втората. За съжаление, ракетата, която се взриви зад нас, откъсна буксирния ни хидролокатор и ние останахме само с един хидролокатор 2016.

— Значи тогава са решили да ви прикрепят към нас?

— Така изглежда.

Капитаните започнаха да си говорят за работа, което беше и смисълът на цялата вечеря. Докато стюардите подреждаха масите, О’Мали намери английския пилот и двамата направиха същото, което правеха и капитаните им, като при това американецът свиреше на пианото. Някой в Кралския военноморски флот беше издал директива — когато имате работа с американски офицери, поканете ги рано, първо им дайте да пийнат по нещо и едва след това започнете да говорите за работа с тях.

Вечерята беше отлична, въпреки че преценката на американците беше донякъде повлияна от течните освежители. О’Мали слушаше внимателно разказа на капитана си за загубата на „Фарис“, за тактиката, която руснаците бяха използвали, и как той не беше успял да й намери ефикасно противодействие. Беше като да слуша мъж да разказва за смъртта на детето си.

— При тези обстоятелства едва ли е имало какво друго да направите — каза Дъг Перин. — „Виктор“ са способни противници, а тази вероятно много внимателно е изчислила кога ще излезете от спринта.

Морис поклати глава.

— Не, ние завършихме спринта на доста голямо разстояние от нея и това скапа нейното решение. Ако аз си бях свършил работата по-добре, всичките тези хора нямаше да загинат. Аз бях капитанът. Вината е моя.

— Аз съм служил на подводници. Във вашия случай съветският капитан е имал предимство, защото вече ви е следял. — Той хвърли бърз поглед към О’Мали.

Вечерята завърши в осем. Командирите на ескортните кораби щяха да се срещнат следващия следобед, а конвоят щеше да отплава при залез-слънце. О’Мали и Морис си тръгнаха заедно, но при трапа пилотът се спря.

— Забравих си шапката. Ще се върна след минута. — Той тръгна забързано в каюткомпанията. Капитан Перин беше все още там.

— Дъг, имам нужда от съвет.

— Той не трябва да излиза в открито море в сегашното си състояние. Съжалявам, Джери, но такова е моето мнение.

— Прав си. Има едно нещо, което мога да опитам. — О’Мали направи някаква малка покупка и след две минути беше отново при Морис.

— Имате ли причина да се върнете веднага на кораба, капитане? — попита той тихо. — Трябва да поговоря с вас, но не ми се иска да го правя на борда. Лично е. Става ли? — Пилотът, изглежда, не се чувстваше твърде удобно.

— Искаш ли да се поразходим? — съгласи се Морис. Двамата офицери тръгнаха на изток. О’Мали огледа улицата и видя един крайбрежен бар, от който излизаха матроси. Той вкара Морис в заведението и двамата намериха празно сепаре в един отдалечен ъгъл.

— Две чаши — каза летецът на барманката. Той отвори джоба на крачола си и извади бутилка ирландско уиски „Блек буш“.

— Ако искате да пиете тук, трябва да си купите пиенето тук — каза барманката. О’Мали й подаде две двадесетдоларови банкноти.

— Две чаши и лед. — Гласът му показваше, че не търпи възражения. — И ни остави сами. — Обслужването беше бързо.

— Днес проверих дневника на полетите си — каза летецът, след като изпи половината от съдържанието на чашата си. — Четири хиляди триста и шестдесет часа във въздуха. Ако броим и снощи, триста и единадесет часа бойни полети.

— Виетнам. Ти спомена, че си бил там. — Морис отпи от чашата си.

— Направих последния си полет там през последния ден на войната. Беше спасителна мисия за пилот на A-7, който беше свален на двадесет мили южно от Хайфон. — Той не беше разказвал тази история дори на жена си. — Видях светкавица и направих грешката да не й обърна внимание. Помислих си, че сигурно е отблясък от прозорец, поток или нещо такова. Продължих напред. Оказа се, че това вероятно е бил отблясък от мерник или от стъклата на бинокъл. Една минута по-късно навсякъде около мен започнаха да се сипят стомилиметрови зенитни снаряди. Хеликоптерът направо се разпадна. Машината се подпали, но успях да кацна. Когато се приземих, погледнах наляво — вторият ми пилот беше разкъсан на парчета и мозъкът му се беше разпилял по краката ми. Старшината ми, момче на име Рики, беше отзад. Погледнах към него. И двата му крака бяха откъснати. Мисля, че все още беше жив, но аз не можех да направя нищо — дори не можех да стигна до него, — а към нас се бяха запътили трима души. Аз просто избягах. Може би не са ме видели. Може би не им е пукало — проклет да съм, ако знам. След дванадесет часа ме намери друг хеликоптер. — Той си наля още уиски и допълни чашата на Морис. — Не ме карайте да пия сам.

— Вече пих достатъчно.

— Не, не сте. Нито пък аз. Необходима ми беше една година, за да преодолея това. Вие нямате толкова много време. Имате само една нощ. Трябва да говорите за това, капитане. Знам го от собствен опит. Да не мислите, че сега сте зле? Ще стане и по-зле.

Той отпи още веднъж от уискито си. То поне беше хубаво. В продължение на пет минути О’Мали наблюдаваше как Морис отпива от чашата си, чудейки се дали просто да не се върне на кораба си. Гордият капитан. Същият като всички капитани, осъдени да живеят сами, само че този беше най-самотният от всички. „Той се страхува, че съм прав — помисли си О’Мали. — Страхува се, че ще стане по-зле. Горкото копеле. Само ако знаеше.“

— Не го дръж в себе си — каза тихо пилотът. — Анализирай го стъпка по стъпка.

— Ти вече го направи заради мен.

— Аз имам голяма уста. Сигурно е така, за да мога да си пъхам краката в нея. Ти го правиш насън, Ед. Защо да не го направиш и докато си буден?

И той го послуша. О’Мали внимателно водеше Морис през поредицата от спомени. Метеорологичните условия, курсът и скоростта на кораба. Какви сензори са работили. След час вече бяха изпразнили три четвърти от бутилката. Най-накрая стигнаха и до торпедата. Гласът на Морис започна да трепери.

— Не можех да направя нищо! Проклетото нещо просто се приближи. Имахме само един никси и първата риба го взриви. Опитах се да маневрирам, но…

— Но си имал работа със самонасочващо се торпедо. Не можеш да му избягаш и не можеш да го залъжеш, като завиеш.

— Не би трябвало да позволявам…

— О, я стига глупости! — Летецът напълни чашите за пореден път. — Да не мислиш, че си първият капитан, който е загубил кораба си? Никога ли не си играл бейзбол, Ед? По дяволите, във всяка игра има две страни и всяка се опитва да спечели. Да не би да си очаквал, че капитаните на руските подводници ще те чакат и ще ти казват: „Убий ме, убий ме“? Ако е така, значи си по-тъп, отколкото си мислех.

— Моите хора…

— Някои от тях са мъртви, но повечето са все още живи. Съжалявам, че някои от тях са загинали. Съжалявам, че Рики загина. Хлапето нямаше деветнадесет. Но не го убих аз, както и ти не си убил своите хора. Ти си спасил кораба си и си го върнал заедно с по-голямата част от екипажа му.

Морис пресуши чашата си на един дъх. Джери я напълни отново, без да му слага лед.

— Отговорността е моя. Виж, когато се върнах в Норфолк, посетих, искам да кажа, трябваше да посетя семействата им. Аз съм капитанът. Аз трябва… там имаше едно малко момиченце и… Господи, О’Мали, за какво, по дяволите, ми говориш? — попита Морис. Той хълцаше и беше на път да се разплаче. Добре.

— Това не го пише в устава — съгласи се О’Мали. „Досега би трябвало и сам да си го разбрал.“

— Едно малко красиво момиченце. Какво се казва на децата? — Той се разплака. Това му беше отнело почти два часа.

— Казваш на малкото момиченце, че баща й е бил един добър човек, който е направил всичко възможно, и че ти също си направил всичко възможно, защото човешките възможности имат граници, Ед. Ти не си направил грешка, но понякога това няма значение. — На О’Мали не му се случваше за първи път мъже да плачат на рамото му. Той си спомни как сам беше правил същото. „Колко гаден може да бъде животът понякога — помисли си той, — за да докара един добър човек до такова състояние.“

След няколко минути Морис се успокои и когато бутилката беше изпразнена, двамата бяха пияни като дъски. О’Мали помогна на капитана си да се изправи и го изведе през вратата.

— Какво става, ВМФ, не носиш ли на пиене? — Говореше моряк от търговски кораб, който седеше сам на бара. Той не трябваше да казва това.

От широкия пилотски костюм не се виждаше, че О’Мали беше изключително силен мъж. Лявата му ръка беше обвита около Морис и той сграбчи с дясната си ръка моряка за гърлото и го дръпна от бара.

— Искаш да кажеш нещо за приятеля ми ли, шибаняк? — О’Мали стегна ръката си около врата на мъжа. Отговорът беше изречен шепнешком.

— Исках само да кажа, че той е попрекалил с алкохола.

Пилотът го пусна.

— Лека нощ.

Да качи капитана на кораба се оказа трудно отчасти защото самият О’Мали беше пиян, но най-вече защото Морис беше почти в безсъзнание. Това също беше част от плана на летеца, но той не беше преценил добре времето. Погледнат откъм кея, трапът изглеждаше адски стръмен.

— Какъв е проблемът?

— Добър вечер, главен старшина.

— Добър вечер, командир. Това капитанът ли е?

— Да, и се нуждая от малко помощ за него.

— Без майтап. — Старшината слезе по трапа и двамата заедно качиха Морис на борда. Най-трудно се оказа да го прекарат по стълбата до каютата му. За тази работа беше повикан още един матрос.

— По дяволите — каза матросът. — Старецът знае как да се натряска!

— Само истинският моряк знае как да се отцепи — съгласи се главният старшина. Тримата успяха да преведат Морис по стълбата. След това О’Мали пое капитана и го остави върху койката му. Морис спеше като пън и летецът се помоли мислено кошмарът му никога вече да не се повтори. Неговият все още смущаваше съня му.

— Е, командир?

— Да, сър. Мисля, че ще се получи. Виждам, че повечето от средствата ни вече са заели местата си.

— Според първоначалния план шансовете за успех бяха много по-малки. Сигурен съм, че операцията няма да остане незабелязана от руснаците, но може би ще успеем да нанесем големи поражения на техните сили.

Толанд погледна картата.

— Координацията във времето все още представлява проблем, но не се различава много от въздушната атака, която предприехме срещу танкерите. Планът ми харесва, сър. Ако успеем, това със сигурност ще реши няколко проблема. Какво е положението с конвоя?

— В пристанище Ню Йорк се събират осемдесет кораба, които ще отплават след двадесет и четири часа. Осигурен им е солиден ескорт, авионосна поддръжка, дори и един нов кръстосвач „Егида“. А следващата стъпка, разбира се… — продължи Бийти.

— Да, сър. И ключът е Дулитъл.

— Точно така. Искам да се върнете в Сторноуей. Ще изпратя един от оперативните си офицери да работи с вас там. Ще ви държим в течение на всичко. Запомнете, че информацията за тази операция трябва да си остане само между участниците в провеждането й.

— Ясно, сър.

— Тогава тръгвайте.