Операция „Червена буря“

Глава тридесет и девета Бреговете на Стиккисхолмур

Най-после бяха успели да отблъснат контраатаката. „Това е точната дума — каза си Алексеев — ние я отблъснахме.“ Германците се бяха оттеглили по своя воля след като бяха намалили силите на настъпващите съветски войски наполовина. Победата се състоеше от нещо повече от завладяването на бойното поле.

Ставаше все по-трудно и по-трудно. Береговой се беше оказал прав в твърдението си, че да се координира една битка в движение е много по-трудно, отколкото от неподвижен команден пункт. Дори и една толкова проста задача като разгръщането на необходимата карта в претъпкания команден бронетранспортьор беше истинско сражение с времето и пространството, а за осемдесет километра фронт бяха необходими твърде много тактически карти. Контраатаката беше принудила генералите да придвижат една от ценните си резервни формации от клас А, която беше пристигнала тъкмо навреме, за да види как германците отстъпват след като бяха разбили тиловете на три мотострелкови дивизии от клас Б, предизвиквайки паника сред хилядите запасняци, които се опитваха да се преборят с остарялата си екипировка и които не си спомняха много неща от обучението си.

— Защо се изтеглиха? — попита Сергетов своя генерал.

Алексеев не отговори. Това беше добър въпрос и той самият вече си го беше задал поне половин дузина пъти. „Причините вероятно са две“, казваше си той. „Първата е, че вероятно не са разполагали с достатъчно сили, за да продължат контраатаката и е трябвало да се задоволят с объркването на нашата атака. Втората причина вероятно е, че централната ос на нашата атака почти беше достигнала Везер и те може да са получили заповед да се изтеглят, за да се справят с тази възможна криза.“ Началникът на разузнаването на армейската група се приближи до генерала.

— Другарю генерал, получихме обезпокоителен доклад от един от разузнавателните ни самолети. — Офицерът предаде съдържанието на краткото радиосъобщение от нисколетящия разузнавателен самолет. Контролът на въздушното пространство от страна на НАТО беше нанесъл огромни поражения на тези толкова важни самолети. Пилотът на този МиГ-21 беше видял голяма колона съюзнически бронирани машини по магистрала Е8 южно от Оснабрюк и беше докладвал за нея преди да изчезне от ефира. Генералът незабавно вдигна радиотелефона за връзка със Стендал.

— Защо тази информация не ни беше предадена веднага след като сте я получили? — попита Алексеев началника си.

— Докладът не беше потвърден от втори източник — отвърна Главком-запад.

— По дяволите, ние знаем, че американците са стоварили подкрепления в Льо Хавър!

— И те не могат да пристигнат на фронта преди утре. Кога ще преминете на другия бряг на Везер?

— В момента имаме части на брега на реката при Рюле…

— Тогава придвижете понтонните си части там и ги прехвърлете на другия бряг!

— Другарю, на десния ми фланг все още цари безпорядък, а получихме и този доклад за възможна вражеска дивизия, която се формира точно на този фланг!

— Вие мислете как да прекосите Везер, а аз ще мисля за тази дивизия фантом! Това е заповед, Павел Леонидович!

Алексеев затвори телефона. „Той има по-добра представа за цялостното положение“, каза си Паша. „Веднъж да прекосим Везер и на повече от сто километра пред нас вече няма да има сериозно препятствие. След преминаването на река Везер можем да влезем в Рур, промишленото сърце на Германия. Ако го унищожим, или дори ако само го застрашим, то може би германците ще потърсят по-бързо политическо решение и ние ще сме спечелили войната. Точно това иска да ми каже той.“

Генералът погледна картите си. Скоро водещият полк щеше да се опита да прехвърли войници на отвъдния бряг на реката при Рюле. Един понтонен полк вече беше на път за там. Алексеев беше получил заповед и трябваше да я изпълни.

— Започнете придвижването на ОМГ.

— Но десният ни фланг! — протестира Береговой.

— Ще трябва да се оправи сам.

SACEUR все още беше загрижен за доставките за фронта. Той беше принуден да поеме твърде голям риск като беше дал най-голям транспортен приоритет на бронираната дивизия, която сега наближаваше Спринге. Контейнеровозите, които бяха натоварени с муниции, резервни части и милиони други специализирани артикули, едва сега изпращаха товарите си към фронта. Най-голямата му резервна формация, танковата му група, трябваше да се присъедини към две германски бригади заедно с останките от 11-и брониран кавалерийски полк, който въпреки името си някога също беше имал числеността на бригада, а сега се състоеше едва от два батальона уморени мъже.

Положението с доставките все още беше критично. Много от подразделенията му на фронта разполагаха със запаси за само четири дни, а за получаването на пристигналите доставки щяха да бъдат необходими два дни и то ако всичко вървеше идеално. Една такава малка разлика може би би била приемлива за мирновременно учение, но не и сега, когато на косъм висяха съдбите на хора и нации. И въпреки това, какъв друг избор имаше той?

— Господин генерал, получихме доклад за започнала полкова атака на река Везер. Изглежда, че Иван иска да прехвърли войски на левия бряг.

— С какво разполагаме там?

— Един батальон германски пехотинци, при това доста уморени. Две танкови роти вече тръгнаха натам и трябва да пристигнат след по-малко от час. Съществуват предварителни индикации, че към тази зона са се отправили и съветски подкрепления. Това може да се окаже основната ос на атаката им, или поне изглежда, че се ориентират към тази посока.

SACEUR се отпусна назад в стола си и погледна към картографския екран. Той разполагаше с един резервен полк, който се намираше на три часа път от Рюле. Генералът беше човек, който обичаше хазарта. Той беше най-щастлив когато седеше на масата с тесте карти и чипове за няколкостотин долара. При това обикновено печелеше. Ако нападнеше южно от Спринге и се провалеше… руснаците щяха да прехвърлят две или три дивизии през Везер, а той имаше точно един полк, с който да се опита да ги спре. Ако придвижеше там новата си танкова дивизия, и ако по някакво чудо тя успееше да стигне там навреме, това щеше да бъде още една реакция на съветски ход и той щеше да е пропилял най-добрата си възможност да контраатакува. Не, той вече не можеше да си позволи само да реагира. Той посочи към Спринге.

— Колко време ще им бъде необходимо, за да тръгнат?

— Цялата дивизия — най-малко шест часа. Можем да отклоним онези части, които все още се намират на пътя на юг за…

— Не.

— Тогава да тръгнем на юг от Спринге с наличните си сили?

— Не. — SACEUR поклати глава и изложи плана си…

— Виждам един — извика Гарсия.

Миг по-късно Едуардс и Никълс вече бяха до него.

— Здравей, Иван — каза тихо лейтенантът.

Дори и с бинокъла разстоянието беше твърде голямо. Едуардс видя една малка фигурка, която вървеше по хребета на върха. Фигурата носеше автомат и изглежда беше с мека шапка — може би барета — вместо с каска. Фигурата спря и вдигна ръце към очите си. Едуардс забеляза, че и руснакът има бинокъл. Съветският войник погледна на север, после леко надолу, насочвайки полевия си бинокъл наляво, надясно и назад. След това руснакът се обърна и се отправи в посоката на Кефлавик.

Появи се още една фигура, която се приближи до първата. Двамата може би разговаряха, но от това разстояние беше невъзможно да се определи. Човекът с бинокъла посочи към нещо на юг.

— За какво според теб е всичко това? — попита Едуардс.

— Може да си говорят за времето, за момичета, за спорт, за храна — кой знае? — отвърна Никълс. — Още един!

Появи се и трета фигура и тримата съветски парашутисти застанаха един до друг. Едуардс реши, че единият трябва да е офицер. Офицерът каза нещо и останалите тръгнаха бързо и се скриха зад хребета. „Каква заповед издаде току-що?“

Сега се появи цяла група мъже. Светлината беше слаба и те се движеха твърде много, за да могат да бъдат преброени с точност, но изглежда, че бяха най-малко десет. Половината от тях носеха оръжията си и започнаха да слизат по склона. На запад.

— Да, този е умен войник — забеляза Никълс. — Изпраща патрул, за да се увери, че районът е обезопасен.

— Какво ще правим?

— Вие как мислите, лейтенант?

— Имаме заповед да не се показваме. Значи ще си седим тук и ще се надяваме, че няма да ни забележат.

— Едва ли има голяма вероятност да ни открият. Не мисля, че ще се спуснат надолу — този склон трябва да има осемстотин фута — след това да минат през скалистата равнина, за да се качат тук и да проверят дали наоколо няма янки. Спомнете си, че единственото нещо, което ни подсказа за тяхното присъствие тук, беше появата на техния хеликоптер.

„Ако не се беше появил, ние може би щяхме да налетим право на тях и това щеше да бъде краят ни“, припомни си мислено Едуардс. „Няма да бъда в безопасност докато не се прибера у дома в Мейн.“

— Това всичките ли са?

— Там горе трябва да има поне един взвод. Доста умно от страна на нашите приятели, не мислите ли?

Едуардс извади радиопредавателя, за да докладва на Кучкарника за това развитие на събитията, а двамата морски пехотинци продължиха да наблюдават руснаците.

— Един взвод?

— Така смята сержант Никълс. Малко е трудничко да се броят глави от разстояние три мили, приятел.

— Добре, ще предам информацията. Някакво раздвижване във въздуха?

— От вчера не сме виждали никакви самолети.

— Какво можеш да ми кажеш за Стиккисхолмур?

— Твърде е далеч, за да различа каквото и да било. Все още виждаме онези джипове на улицата, но досега не сме забелязали бронирани машини. Бих казал, че руснаците са дислоцирали малък гарнизон в града, за да държат под око пристанището. Рибарските лодки си стоят на местата.

— Много добре. Добър доклад, Хрътка. Стойте на мястото си. — Майорът изключи радиопредавателя и се обърна към съседа си на комуникационната конзола. — Срамота е, че трябва да ги държим в неведение, не мислиш ли?

Съседът му отпи от чая си.

— Още по-голяма срамота ще бъде, ако провалим операцията.

Едуардс не разглоби предавателя и го облегна на една скала. Вигдис все още спеше на една плоска скала на двадесет фута под върха. Сънят беше най-хубавото нещо, за което Едуардс се сещаше в този момент.

— Тръгнали са насам — каза Гарсия. Той подаде бинокъла на Едуардс. Смит и Никълс си говореха на няколко ярда от лейтенанта.

Майк насочи бинокъла към руснаците. Той си каза, че вероятността те да дойдат точно на неговата позиция е твърде малка. „Продължавай да си повтаряш това.“ Той насочи бинокъла към съветския наблюдателен пункт.

— Ето го пак — каза сержантът на лейтенанта си.

— Какво?

— Видях отблясък от онзи връх. Слънцето се отрази от нещо.

— Блестяща скала — изсумтя лейтенантът, без да си направи труда да погледне.

— Другарю лейтенант! — Резкият тон на говорещия накара офицера да се обърне точно навреме, за да види летящия към главата му камък. Той го хвана, но беше твърде изненадан, за да се ядоса. — Колко блестяща ви изглежда тази скала?

— Значи е била някоя стара консервена кутия! Тук намерихме достатъчно боклуци, оставени от туристи и планинари!

— Тогава защо се появява, изчезва и отново се появява?

Тези думи видимо ядосаха лейтенанта.

— Сержант, знам, че сте прекарал една година в Афганистан. Знам, че и аз съм офицер отскоро. Но аз съм проклет офицер, а вие сте само един проклет сержант!

„Чудесата на безкласовото ни общество“, помисли си сержантът, без да сваля очи от офицера си. Малко офицери можеха да издържат на погледа му.

— Много добре, сержант. Ти им го кажи. — Лейтенантът посочи към радиопредавателя си.

— Марковский, преди да се върнете проверете върха вдясно от вас.

— Но той е висок двеста метра! — възрази отдельонният командир.

— Точно така. Не би трябвало да ви отнеме много време — успокои го сержантът.

Толанд смени листа на шрайбпроектора.

— Така, тези спътникови снимки са направени преди по-малко от три часа. Иван има три подвижни радара — тук, тук и тук. Руснаците ги местят всеки ден — което означава, че този тук вероятно вече е преместен — като обикновено два от тях работят денонощно. В Кефлавик има пет зенитно-ракетни установки SA-11, с по четири ракети всяка. Тези установки са много лоша новина. Вие всички познавате техните възможности, а към тях можете да прибавите и няколкостотин ръчни ракетомета. На снимките се виждат шест самоходни противосамолетни оръдия. Не се виждат неподвижни оръдия на ПВО. Всъщност те са си там, господа, но са замаскирани. Има и поне пет, а вероятно дори десет прехващача МиГ-29. Изтребителите бяха цял полк преди момчетата от „Нимиц“ да намалят броя им. Не забравяйте, че онези, които са останали, са оцелелите след атаката на нашите два ескадрона F-14. Това са силите на противника в Кефлавик.

Толанд отстъпи встрани, за да остави оперативния офицер на авиокрилото да изложи мисията. Планът се стори доста впечатляващ на Боб. Той се надяваше планът да сработи.

Завесата беше вдигната петдесет минути по-късно. Първите излетели самолети бяха E-2C „Хоукай“. Придружени от изтребители, те се приближиха на осемдесет мили от исландския бряг и покриха формацията с радарния си чадър. Други такива самолети отидоха още по-далеч, за да прикриват формацията от възможно ракетно нападение по въздуха или от подводница.

Наземните съветски радари засякоха американските разузнавателни самолети преди те да включат мощните си системи. Операторите виждаха два от бавните витлови самолети да кръжат извън обхвата на зенитните батареи. Всеки от разузнавателните самолети беше придружен от два други самолета, чиито удължени сигнатури ги определяха като изтребители „Томкет“. Беше даден сигнал за тревога и пилотите се качиха на своите изтребители, а оръдейните и ракетните разчети се затичаха към своите бойни постове.

Командирът на изтребителната група беше майор, който имаше три въздушни победи и който се беше научил на предпазливост по трудния начин. Той вече беше свалян един път. Американците бяха вкарали полка му в капан веднъж и той нямаше намерение да им позволи да повторят това. Ако това беше истинско нападение, а не опит да се отвлече вниманието на останалите на Исландия изтребители, то как можеше той да разбере? Майорът взе решение. По негова заповед изтребителите излетяха, изкачиха се на двадесет хиляди фута и започнаха да кръжат над полуострова, като пестяха горивото и не се отдалечаваха от сушата, където се намираха под прикритието на зенитно-ракетните си батареи. Те бяха упражнявали тази тактика внимателно през изминалите няколко дни и бяха уверени, че ракетните разчети можеха да различат вражеските от приятелските самолети. Когато набраха височина, на радарите им се появиха още няколко американски „Хоукай“, разположени на изток и на запад от тях. Информацията беше предадена в базата с молба за удар с бомбардировачи „Бекфайър“. В отговор се получи молба да бъдат определени местоположението и съставът на американската флотилия. Командирът на базата не си направи труда да предаде отговора. Командирът на изтребителната група изруга. Американските разузнавателни самолети бяха приоритетни цели и се намираха в обсега му. Ако разполагаше с цял полк, той сигурно щеше да се изкуши и да ги нападне дори и с риск от загуби от придружаващите ги изтребители, но майорът беше сигурен, че американците се надяваха, че той ще постъпи точно по този начин.

Първи дойдоха „Интрудърите“, които се появиха ниско над върховете на дърветата от юг със скорост петстотин възела. Под крилата им бяха окачени ракети „Стандарт-АРМ“. На голяма височина зад тях летяха още изтребители „Томкет“. Когато изтребителите минаха покрай своите радарни самолети, те облъчиха кръжащите МиГ-ове с радарите си и започнаха да изстрелват по тях ракети „Феникс“.

Съветските изтребители не можеха да не им обърнат внимание. Те се разделиха на звена от по два самолета и се разпръснаха, насочвани от наземните си радарни диспечери.

На тридесет мили от базата, малко извън обсега на зенитно-ракетните установки, „Интрудърите“ набраха височина и всеки от тях изстреля по четири ракети, които се насочиха към търсещите радари на руснаците. Съветските радарни оператори бяха изправени пред труден избор. Те можеха да оставят радарите си включени, при което беше почти сигурно, че ще бъдат унищожени, или пък да ги изключат и да намалят тази вероятност, но да загубят напълно контрола върху въздушната битка. Те избраха компромисен вариант. Командирът на ПВО им заповяда да включват и изключват радарите си през произволни интервали от време, като се надяваше така да обърка приближаващите ракети без да губи контрола над въздушния бой. Времето за полет на ракетите беше малко повече от минута и повечето от радарните разчети предпочетоха да изтълкуват заповедта по най-благоприятния за тях начин като изключиха системите си и ги оставиха изключени.

Фениксите пристигнаха първи. Съветските пилоти вече не можеха да бъдат насочвани от земята, но продължиха да маневрират. По един МиГ бяха изстреляни четири ракети и той успя да избяга от две, само за да се натъкне на трета. Командващият групата майор ругаеше невъзможността си да отвърне на огъня докато обмисляше ефективен начин за противодействие.

След това се появиха ракетите „Стандарт-АРМ“ Руснаците имаха три радара за въздушен поиск и още толкова за управление на огъня на зенитните комплекси. Всички те бяха включени веднага след подаване на сигнала за тревога и бяха изключени след засичането на американските ракети. Това обаче заблуди само отчасти връхлитащите „Стандарт-АРМ“, тъй като техните насочващи системи бяха конструирани така, че да запомнят местоположението на изключил се радар и сега те се насочиха към запаметените позиции. Два от радарите бяха унищожени напълно, а други два повредени.

Командващият американското нападение беше раздразнен. Руските изтребители не реагираха според очакванията. Те не бяха излезли от прикритието си дори и след появата на „Интрудърите“, а той беше разчитал да ги подмами към скритите в засада ниско над земята свои изтребители. Но сега съветските радари бяха извън строя и той издаде следващата си заповед. Три ескадрили F/A-18 „Хорнет“ се появиха от север, летейки ниско над земята.

Командирът на съветската ПВО заповяда радарите му да бъдат включени отново, видя, че във въздуха няма повече ракети и скоро засече нисколетящите „Хорнети“. Командирът на изтребителите също видя американските щурмови самолети, а заедно с тях отдавна чакания си шанс. МиГ-29 беше буквално близнак на новия американски самолет.

„Хорнетите“ потърсиха съветските зенитно-ракетни установки и започнаха да изстрелват управляемите си оръжия по тях. Небето се изпълни с ракети. Два „Хорнета“ бяха свалени от ракети, още два бяха поразени от противосамолетните оръдия, а останалите засипаха земята с бомби и оръдейни снаряди. Миг по-късно се появиха МиГ-овете.

Американските пилоти бяха предупредени, но се намираха твърде близо до наземните си цели, за да реагират незабавно. Веднъж освободили се от тежкия си бомбен товар, те отново се превърнаха в изтребители и бързо набраха височина, защото се страхуваха повече от МиГ-овете, отколкото от ракетите на ПВО. Въздушният бой беше отличен пример за пълно объркване. Дори ако стояха един до друг на земята, двата самолета бяха трудно различими. При скорост шестстотин възела, в центъра на въздушен бой, различаването им ставаше невъзможно и американците, които бяха повече на брой трябваше да задържат огъня си докато определят със сигурност целите си. Руснаците знаеха какви са целите им, но и те се въздържаха да стрелят бързо по цели, които толкова много наподобяваха приятелски самолети. В резултат изтребителите се приближиха едни към други до разстояние, което беше твърде малко за изстрелване на ракети и започнаха дуел с бордовите си оръдия. В боя се намесиха и ракетите на двете оцелели съветски зенитно-ракетни установки. Диспечерите в американските радарни самолети и наземните съветски диспечери не можеха да направят нищо. Изходът на битката зависеше изцяло от летците. Изтребителите минаха на форсаж и започнаха да кръстосват небето в завои при голямо претоварване, докато пилотите им присвиваха очи и се опитваха да различат приятели от врагове по окраската на самолетите им. Това беше еднакво лесно и за двете страни. Американските самолети бяха боядисани в сиво-синьо, което ги правеше по-трудни за забелязване и улесняваше идентификацията на цели на големи разстояния, но не и на малки. Два „Хорнета“ бяха свалени първи, а след тях и един МиГ. След това още един МиГ беше поразен от американския оръдеен огън, а един „Хорнет“ беше улучен от изстреляна от упор ракета. Една заблудена съветска зенитна ракета взриви едновременно един МиГ и един „Хорнет“.

Съветският майор видя това и извика на зенитните части да задържат огъня; след това стреля с оръдието си по един „Хорнет“, който премина пред носа му, не го улучи и се обърна да го преследва. Той видя как американецът се приближава за стрелба под голям ъгъл на хоризонтално насочване по един МиГ и поврежда двигателя му. Майорът не знаеше колко от самолетите от групата му бяха оцелели. Това вече не беше важно. Сега той се бореше за собственото си оцеляване — битка, която майорът очакваше да загуби. Докато се приближаваше на форсаж към американския самолет той загуби всякаква предпазливост и не обърна внимание на червената лампичка на горивото. Целта му зави на север и го поведе над водата. Майорът изстреля последната си ракета и я видя да се забива в двигателя на американеца точно в мига, в който и неговите собствени двигатели угаснаха. Опашката на „Хорнета“ се разцепи и майорът извика радостно, докато едновременно с американския пилот катапултираха на стотина метра един от друг. „Четири въздушни победи“, помисли си руснакът. „Поне си изпълних дълга.“ Тридесет секунди по-късно той се намираше във водата.

Въпреки счупената си китка командир Дейвис успя да се покатери на спасителния си сал, като едновременно ругаеше и благославяше късмета си. Първото му съзнателно действие беше да активира аварийния си радиопредавател. Той се огледа и забеляза втори жълт спасителен сал наблизо. Онова, което се случи след това го изненада силно.

— Вие сте пленник! — Мъжът беше насочил пистолет към него. Револверът на Дейвис беше на дъното на океана.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Майор Александър Георгиевич Чапаев, съветски военновъздушни сили.

— Здрасти. Аз съм командир Гюс Дейвис, американски военноморски въздушни сили. Кой те свали?

— Никой не ме е свалял! Горивото ми свърши! — Той размаха пистолета. — А ти си мой пленник.

— О, я стига глупости!

Майор Чапаев поклати глава. И той като Дейвис беше изпаднал почти в шок от стреса на боя и разминаването на косъм със смъртта.

— Задръжте този пистолет, майоре. Не знам дали в тези води има акули.

— Акули?

Дейвис помисли за миг. Кодовото име на новата съветска подводница.

— Акула. Акула във водата.

Чапаев пребледня.

— Акула?

Дейвис свали ципа на пилотския си костюм и вкара ранената си ръка в процепа.

— Да, майоре. За трети път ми се налага да плувам. Последният път прекарах дванадесет часа на сала и видях две от тези проклети същества. Имате ли препарат срещу акули на сала си?

— Какво? — Чапаев беше наистина объркан.

— Това нещо. — Дейвис потопи пластмасовия плик във водата. — Дайте да вържем двата сала един за друг. Така е по-безопасно. Този препарат би трябвало да задържи акула настрани.

Дейвис се опита да привърже саловете с една ръка, но не успя. Чапаев остави пистолета си, за да му помогне. След едно сваляне и след оцеляването си в този въздушен бой, той внезапно беше обхванат от желание да живее. Идеята да бъде изяден жив от някаква хищна риба го ужасяваше. Той погледна към водата през борда на сала.

— Божичко, каква сутрин — изпъшка Дейвис. Китката го болеше страхотно.

Чапаев изсумтя утвърдително. Той се огледа за първи път и осъзна, че не вижда брега. След това се опита да извади аварийния си радиопредавател, но откри, че кракът му е разкъсан, а джобът с радиопредавателя е бил откъснат при катапултирането.

— Ама че нещастни копелета сме ние двамата — каза той на руски.

— Какво каза?

— Къде е брегът? — Морето никога не се беше струвало толкова огромно на майора.

— На около двадесет и пет мили в тази посока, ако не греша. Този крак не ми изглежда много добре, майоре. Сигурно имаме едни и същи катапулти. О, мамка му! Ръката ме боли ужасно.

— Какво, по дяволите, мислите че става? — попита Едуардс. Те се намираха твърде далеч, за да чуят каквото и да било, но не можеха да не забележат издигащия се над Кефлавик дим.

По-голямата им грижа обаче беше отделението руснаци, които вече се намираха в подножието на хълма им. Никълс, Смит и четиримата редници се бяха пръснали по фронт от сто ярда, в центъра на който се намираше Едуардс. Лицата им бяха намазани с маскировъчен грим и те наблюдаваха руснаците, приклекнали зад скалите.

— Кучкарник, тук Хрътка, имаме неприятности. Край. — Наложи се да се обади два пъти преди да получи отговор.

— Какъв е проблемът, Хрътка?

— Пет-шест руснака се катерят по нашия хълм. Намират се на около шестстотин фута под нас, на половин миля разстояние. Освен това, какво става в Кефлавик?

— В момента провеждаме въздушна атака там и това е всичко, което знам. Дръж ни в течение, Хрътка. Ще се опитам да ви изпратя помощ.

— Благодаря. Край.

— Майкъл?

— Добро утро. Радвам се, че поне един от нас успя да поспи добре. — Тя седна до него, сложи ръка върху крака му и страхът изчезна поне за момента.

— Бих се заклел, че видях движение там горе — каза взводният сержант.

— Дай да видя. — Лейтенантът насочи мощния си полеви бинокъл към указаното място. — Нищо. Абсолютно нищо. Може да си видял птичка. Тук гъмжи от тях.

— Възможно е — не възрази сержантът. Той започваше да изпитва вина, че беше изпратил Марковский да провери хълма. „Ако лейтенантът имаше поне малко мозък в главата си — помисли си той, — щеше да изпрати повече хора, дори да ги поведе лично, както подобава на един офицер.“

— Военновъздушната база е нападната.

— Свързахте ли се по радиото с тях?

— Опитах. Засега са излезли от ефира. — В гласа му се усещаше тревога. Шестдесет мили бяха твърде голямо разстояние за малките тактически радиопредаватели. За връзка с базата те използваха тежката си военна радиостанция. Колкото и да му се искаше да бъде с патрула, лейтенантът знаеше, че мястото му трябваше да бъде в базата. — Предупреди Марковский.

Едуардс забеляза, че единият от руснаците се спря и заговори нещо по радиопредавателя си. „Кажи му, че изкачва грешния хълм, кажи му да се връща у дома при мама.“

— Залегни, миличка.

— Какво става, Майкъл?

— Едни хора изкачват този хълм.

— Кои? — В гласа й се долавяше тревога.

— Познай.

— Шкипер, те със сигурност са тръгнали насам — предупреди Смит по радиото.

— Да, виждам. Всички ли си намериха добри позиции?

— Лейтенант, препоръчвам да ги оставим да се приближат доста преди да открием огън — обади се Никълс.

— Добра идея, шкипер — съгласи се с него Смит.

— Добре. Господа, ако ви дойдат някакви идеи искам веднага да ги чуя. А, да, обадих се за помощ. Може би ще ни изпратят въздушна поддръжка.

Майк дръпна затвора на автомата си, за да се увери, че в цевта има патрон, сложи предпазителя и остави оръжието на земята. Всички морски пехотинци имаха ръчни гранати, но Едуардс никога не беше преминавал обучение за работа с гранати и те го плашеха.

„Хайде, момчета, разкарайте се и ние с радост ще ви оставим да си отидете.“ Руснаците обаче продължаваха да вървят напред. Всеки парашутист се изкачваше бавно, като държеше автомата си в една ръка, а с другата се хващаше за скалите. Времето им беше разделено поравно между наблюдаване на земята пред себе си и мястото, на което се намираше Едуардс. Майк беше уплашен. Тези руснаци бяха елитни войници. Такива бяха и морските пехотинци — но не и той. Неговото място не беше тук. Предишните му срещи с руснаците — в дома на Вигдис, при ужасния инцидент с хеликоптера — вече бяха минало и той ги беше забравил временно. Искаше му се да избяга — но какво щеше да стане, ако го направеше? Беше спечелил уважението на своите пехотинци с толкова усилия. Можеше ли сега да пренебрегне това и да живее без угризения? Ами Вигдис — можеше ли да побегне пред нея? „От какво се страхуваш най-много, Майк?“

— Запази спокойствие — измърмори той сам на себе си.

— Какво? — попита го Вигдис. Изражението на лицето му я плашеше.

— Нищо. — Той се опита да се усмихне, но успя само наполовина. „Не можеш да я предадеш, нали?“

Руснаците вече бяха на петстотин ярда от върха и все още в ниското. Подходът им стана още по-предпазлив. Бяха шестима и се движеха по двойки, като се разгръщаха и вече не вървяха по лесния път към върха.

— Имаме проблем, шкипер — обади се Смит. — Според мен те знаят, че сме тук.

— Никълс, искам да чуя и твоето мнение.

— Да изчакаме да се приближат на сто ярда и да не се показваме в никакъв случай! Ако можете да намерите подкрепления, предлагам да го направите незабавно.

Едуардс включи радиопредавателя.

— Кучкарник, тук Хрътка, имаме нужда от помощ.

— Работим по въпроса. Опитваме се да ви накараме… да накараме някои приятели да се включат към вашата честота. Трябва ни време, лейтенант.

— Имам още пет минути — най-много — преди да започне престрелката.

— Дръжте канала отворен.

„Къде са?“, запита се Едуардс. Руснаците вече не се виждаха. Скалите и прикритията, които толкова често бяха спасявали групата му сега се оказваха недостатък. Лейтенантът спря да се опитва да види нещо като повдига глава. Той беше офицерът, той командваше, той се намираше на най-доброто за наблюдение място и той беше длъжен да види какво става. Едуардс се премести леко, за да има по-добра видимост към онова, което ставаше под него.

— Там има някой! — каза взводният сержант и грабна радиопредавателя си. — Марковский, тръгнали сте към капан! Виждам човек с каска на върха на хълма.

— Прав си — каза лейтенантът. — Подгответе минохвъргачката! — Офицерът изтича до голямата високочестотна полева радиостанция и се опита да се свърже с Кефлавик. Наличието на въоръжени войници на съседния хълм можеше да означава само едно нещо. Но Кефлавик все още беше извън ефира.

Едуардс видя един от руснаците да става и да заляга отново след като един от другарите му извика нещо. Когато сянката се появи отново, пред нея се виждаше дулото на автомат. Лейтенантът чу свистене, а след това и експлозия на петдесет ярда от него.

— О, мамка му! — Едуардс залегна по очи и се прикри зад скалата си. Скални отломки падаха около него. Той погледна към Вигдис, която изглеждаше добре, а след това и към далечния връх, по чийто склон тичаха хора. Втора мина падна вдясно от него, след което се чу стрелба от автомат. Той сграбчи спътниковия предавател.

— Кучкарник, тук Хрътка. Атакуват ни.

— Хрътка, свързахме се със самолетоносач на флота. Изчакай. — Земята отново се разтърси. Мината падна на по-малко от тридесет фута от мястото, на което се намираше Едуардс, но той все още беше защитен от скалите. — Хрътка, самолетоносачът е на вашата честота. Предавайте. Позивната им е Звездна база и те знаят кои сте.

— Звездна база, тук Хрътка, край.

— Прието, Хрътка, според нас вашата позиция е на пет километра западно от кота 1064. Казвайте какво става.

— Звездна база, нападнати сме от едно отделение съветски пехотинци, които скоро ще получат подкрепления. Наблюдателният им пункт на кота 1064 разполага с минохвъргачка, която ни обстрелва в момента. Имаме нужда от помощ и то бързо.

— Прието, Хрътка. Изчакайте… Хрътка, отклоняваме малко средства и ги изпращаме към вас. Време на пристигане след две-пет минути. Можете ли да маркирате позицията си?

— Отрицателно, няма с какво да го направим.

— Прието, разбирам. Останете там, Хрътка. Ще се обадим. Край.

Едуардс чу писък от лявата си страна. Той повдигна леко глава и видя мини да падат близо до позицията на Никълс. Руснаците бяха на по-малко от сто ярда пред него. Майк сграбчи автомата си и се прицели в една движеща се фигура, която обаче бързо залегна. Той вдигна радиостанцията си със свободната си ръка.

— Никълс, Смит, говори Едуардс, докладвайте.

— Тук Никълс. Онзи, който обслужва тази минохвъргачка си разбира от работата. Имам двама ранени.

— Ние сме добре, шкипер. Изпратих Гарсия да ви прикрива.

— Добре, момчета, към нас е тръгнала въздушна поддръжка. Аз… — Сянката се появи отново. Едуардс пусна радиостанцията, прицели се и изстреля три куршума, без да улучи фигурата, която отново залегна. — Никълс, имаш ли нужда от помощ?

— Двама от нас все още могат да стрелят. Страхувам се, че вашето момче Роджърс е мъртво. Там… — Връзката беше прекъсната за малко. — Добре, добре. Убихме един, а другият се оттегля. Внимавайте, лейтенант, на петдесет ярда от вас по левия ви фронт има двама.

Майк погледна встрани от скалата си и някой стреля по него. Той отвърна на изстрела без да улучи.

— Здрасти, шкипер! — Гарсия се хвърли на земята до лейтенанта си.

— Двама лоши от тази страна — посочи Едуардс. Редникът кимна и се премести наляво зад прикритието на хребета. Той беше изминал тридесет фута когато една мина падна на четири крачки зад него. Гарсия падна на земята и повече не се помръдна.

„Не е честно, не е честно. Доведох го чак дотук и просто не е честно!“

— Смит, Гарсия е убит. Върни се тук. Никълс, ако можеш да се преместиш до моята позиция, направи го! — Той остави радиостанцията и взе спътниковия предавател. — Звездна база, тук Хрътка. Кажете на птичките си да побързат.

— Остават още две-нула минути, Хрътка. Четири A-7. Изпратили сме ви още помощ, но тези ще стигнат до вас първи.

Едуардс взе автомата си и отиде до Гарсия. Редникът все още дишаше, но гърбът и краката му бяха натъпкани с осколки. Лейтенантът пропълзя до хребета и видя един руснак да прикляква на около тридесет фута от него. Майк се прицели и пусна два откоса. Съветският войник падна и при падането си натисна спусъка на оръжието си, което изстреля дълъг откос и куршумите минаха само на един ярд от Едуардс. Къде беше вторият? Майк надигна глава и видя някакъв предмет с размера на бейзболна топка да лети във въздуха. Той се хвърли назад и гранатата падна на десет фута предишната му позиция. Майк се претърколи надясно и пропълзя обратно до хребета.

Руснакът отново беше изчезнал, но лейтенантът видя, че другите бяха стигнали до подножието на хълма му и сега тръгваха нагоре към него. Вторият — ето го! Той се спускаше надолу по склона, като очевидно влачеше със себе си свой ранен другар. Минохвъргачката започна да прикрива отстъплението му, засипвайки с мини зоната зад него.

— Добре ли сте, лейтенант? — Беше Смит. Сержантът беше ранен в ръката. — Онзи, който стреля с тази минохвъргачка трябва да е руският Дейви Крокет!

Никълс се появи три минути по-късно. Той не беше получил нито драскотина, но редникът от Кралската морска пехота, който бе дошъл с него кървеше в стомашната област. Едуардс погледна часовника си.

— Ще получим помощ по въздуха след десетина минути. Ако останем събрани на едно място те ще могат да стрелят навсякъде около нас.

Останалите заеха позиция на петдесетина ярда от лейтенанта. Майк хвана Вигдис за ръката и я натика между две канари.

— Майкъл, аз…

— И аз се страхувам. Каквото и да се случи, не мърдай оттук! Може да… — Отново се чу свистене и то наблизо. Майк се спъна и падна върху момичето. Имаше чувството, че в крака му се заби гореща игла.

— Мамка му! — Раната беше малко над ръба на ботуша му. Той се опита да стане, но се оказа, че кракът му не може да носи каквато и да било тежест. Той се огледа за предавателя и достигна до него на един крак, без да спира да ругае. — Звездна база, тук Хрътка, край.

— Още девет минути, Хрътка — каза търпеливо гласът.

— Звездна база, ние сме на върха на този хълм, разбирате ли? Всички сме събрани на петдесет фута от върха. — Той повдигна глава. — Към нас идват около петнадесет лоши момчета, на разстояние може би седемстотин ярда от нас. Отблъснахме първата атака, но останахме само… четирима, предполагам, като трима са ранени. За бога, очистете първо тази минохвъргачка, направо ни видя сметката.

— Прието. Дръж се, синко. Помощта идва.

— Ранен сте, лейтенант — каза Никълс.

— Забелязах. Самолетите ще бъдат тук след осем-девет минути. Казах им първо да стрелят по минохвъргачката.

— Много добре. Иван е направо влюбен в тези проклетии. — Никълс сряза панталона около раната и я превърза. — Известно време няма да можете да танцувате.

— Какво можем да направим, за да ги забавим?

— Ще открием огън при петстотин ярда. Това ще ги накара да бъдат по-предпазливи, струва ми се. Елате. — Никълс хвана лейтенанта за ръката и го издърпа до позицията на хребета.

Руснаците се придвижваха напред с голямо умение. Те редуваха кратки прибежки със залягания зад всяко възможно прикритие. В момента минохвъргачката беше спряла да стреля, но това щеше да се промени веднага щом парашутистите се приближаха достатъчно за последния си щурм. Никълс беше захвърлил автомата си и сега държеше полуавтоматична карабина. Когато прецени, че разстоянието до настъпващите руснаци е приблизително петстотин ярда, той се прицели внимателно и натисна спусъка. Не улучи, но всички съветски войници на склона залегнаха.

— Знаеш ли какво направи току-що? — попита го Едуардс.

— Да, току-що поръчах нова минометна атака по нас. — Никълс се обърна, за да погледне лейтенанта. — Адски лош избор имаме, нали?

— Майкъл, това ще ти трябва. — Вигдис легна на земята до него.

— Казах ти да стоиш…

— Ето радиопредавателя ти. Аз отивам…

— Залегни! — Майк я дръпна до себе си малко преди една мина да падне на тридесет фута от тях. Последваха я още пет, които паднаха близо до позицията им.

— Идват! — изкрещя Смит.

Морските пехотинци започнаха да стрелят и руснаците отвърнаха на огъня като прибягваха от едно прикритие до друго, настъпвайки разделени на две групи, за да заобиколят върха на хълма. Майк отново включи радиопредавателя.

— Звездна база, тук Хрътка.

— Приемаме, Хрътка.

— Те отново ни атакуват.

— Хрътка, нашите A-7 имат визуален контакт с позицията ви. Искам да знам къде точно се намирате — повтарям, точно.

— Звездна база, на този хълм има два по-ниски върха, на около три мили западно от кота 1064. Ние се намираме на северния, повтарям, на северния. Моята група е разположена на пет-нула фута от самия връх. Всичко, което се движи е врагът, ние стоим неподвижно. Минохвъргачката е на кота 1064 и трябва да я унищожите възможно най-бързо.

Последва дълга пауза.

— Добре, Хрътка, пилотите вече знаят къде сте. Залягайте, те са на една минута от вас и приближават от юг. Късмет. Край.

— Двеста ярда — каза Никълс. Едуардс се присъедини към него и насочи своя M-16. Трима войника станаха едновременно и двамата стреляха по тях, но Едуардс не можеше да каже дали беше улучил някого или не. Куршуми вдигнаха прах и скални отломки на няколко фута пред него и във въздуха отново се чу свистенето на мини. Групата от петима души се изкачи върху хребета точно когато Едуардс забеляза сивосинкавия силует на изтребител-бомбардировач да се спуска откъм дясната му страна.

Първият A-7 „Корсар“ мина на хиляда фута над намиращия се на три мили планински връх и пусна четири контейнера с касетъчни бомби, които се отвориха във въздуха. Малък облак бомбички се стовари върху съветския наблюдателен пост. От разстояние три мили експлозиите звучаха като дълга серия от фойерверки. Върхът беше скрит от облак прах и искри. Втори самолет повтори същата маневра след двадесет секунди. На върха не можеше да е останало нищо живо.

Настъпващите руснаци замръзнаха на местата си и се обърнаха, за да видят какво става в базовия им лагер. След това видяха, че само на две хиляди ярда от тях кръжаха още самолети. На всички им беше ясно, че най-добрият начин да оцелеят още пет минути беше да се приближат колкото се може повече до американците. Съветските отделения станаха като един и се втурнаха към върха, стреляйки непрекъснато с оръжията си. Още два „Корсара“ се появиха в небето. Пилотите им забелязаха движението на земята и се насочиха натам. Те прелетяха едва на сто фута над склоновете и пуснаха по две касетъчни бомби. Едуардс чу писъците, които се извисиха над трясъка от експлозиите, но облакът прах, който се издигна точно пред него му пречеше да види каквото и да било.

— За бога, те не могат да хвърлят много по-близо от това.

— Те изобщо не могат да хвърлят по-близо от това — каза Никълс докато бършеше кръвта от лицето си.

Някъде в облака прах все още се чуваше стрелба. Вятърът разнесе пушилката и те видяха, че поне петима съветски войника бяха оцелели и се движеха към тях. Самолетите направиха още един заход, но не можеха да стрелят толкова близо до своите. След няколко секунди те отново се завърнаха и откриха огън с оръдията си. Снарядите се пръснаха в голям радиус и няколко от тях избухнаха само на десет ярда пред лицето на Едуардс.

— Къде отидоха?

— Наляво, ако не се лъжа — отвърна Никълс. — Не можете ли да се свържете директно с изтребителите?

— Не и с такъв предавател, сержант — поклати глава лейтенантът.

Самолетите кръжаха над върха и пилотите им се оглеждаха за движение на земята. Едуардс се опита да им махне с ръка, но не знаеше дали те бяха забелязали жеста му или не. Единият изтребител се спусна надолу вляво от лейтенанта и изстреля един оръдеен откос в скалите. Едуардс чу писък, но не видя нищо.

— Засечка. — Едуардс се обърна да погледне спътниковия си предавател. Последната серия мини беше изпратила една осколка през раницата.

— Залегни! — Никълс сграбчи лейтенанта и го дръпна към земята. Една граната описа дъга във въздуха и се приземи на няколко фута от тях. — Отново идват.

Едуардс се обърна и постави нов пълнител в автомата си. Той забеляза двама руснаци на петдесет фута от себе си и изстреля дълъг откос. Единият падна по очи на земята, а другият отвърна на огъня и се хвърли наляво. Лейтенантът усети нещо да натежава на краката му и видя, че Никълс се е свлякъл на гърба му. В рамото на сержанта се виждаха три червени дупки. Едуардс постави последния си пълнител в автомата и тръгна наляво, като внимаваше да не натоварва твърде много десния си крак.

— Майкъл…

— Върви на другата страна — отговори Едуардс. — Внимавай!

Той видя едно лице и един автомат — и една светкавица. Майк се хвърли надясно, но беше твърде късно и куршумът го улучи в гърдите. Единствено шокът пречеше на болката да стане непоносима. Той изстреля няколко куршума във въздуха, за да накара руснака да залегне, докато изтикваше с пети тялото си назад. Къде бяха изчезнали всички? Вдясно от него имаше някакъв автомат. Защо никой не му помагаше? Той чу рева на двигателите на самолетите, които продължаваха да кръжат, без да могат да направят нищо, освен да гледат с раздразнение. Той изруга пилотите им. Раненият му крак се противеше на използването му по този начин, а лявата му ръка беше неизползваема. Едуардс държеше автомата си като някакъв твърде голям пистолет и чакаше руснака да се появи отново. Той усети как две ръце го хващат под мишниците и започват да го влачат назад.

— Пусни ме, Вигдис, за бога, пусни ме и бягай.

Тя не му отговори. Дишането й беше учестено от усилието, но тя не спираше да го влачи по скалите. Едуардс губеше съзнание от загубата на кръв и поглеждайки нагоре видя, че изтребителите се оттеглят. Той долови някакъв друг звук, който не можеше да определи. Около него се вдигна облак прах от внезапната поява на вятър, над главата му изникна огромна зелено-черна сянка и дълъг откос от картечница разцепи въздуха. От сянката скочиха някакви мъже и всичко свърши. Лейтенантът затвори очи. Съветският командир беше успял да се свърже с Кефлавик. Това беше Ми-24, който караше подкрепления за наблюдателния пост… Едуардс беше твърде изтощен, за да реагира. Той беше бягал добре в това състезание и беше загубил. Отново се чу трясъкът от автоматично оръжие, след което хеликоптерът изчезна и настъпи тишина. Как ли се държаха руснаците със затворници, които бяха убивали беззащитни хора?

— Вие ли сте Хрътка?

Едуардс отвори очи с огромно усилие. Над него стоеше някакъв черен мъж.

— Кой сте вие.

— Сам Потър. Лейтенант от разузнавателния отряд на Втора група. Вие сте Хрътка, нали? — Той се обърна. — Пратете санитар тук!

— Всичките ми хора са ранени.

— Работим по въпроса. Ще ви изведем оттук след пет минути. Дръж се, Хрътка. Трябва да свърша малко работа. Добре, момчета, — извика той. — Да проверим руснаците. Ако намерите някой жив, разкарайте го от тази скала!

— Майкъл? — Едуардс беше все още объркан. Лицето й беше точно над неговото когато той загуби съзнание.

— Кой, по дяволите, е този тип? — попита лейтенант Потър след пет минути.

— Щабен плъх. Той обаче се справи много добре — отговори му Смит.

— Как стигнахте дотук? — Потър даде знак на радиста.

— Вървяхме пеша по целия шибан път от Кефлавик дотук, сър.

— Доста път сте били, сержант. — Потър беше впечатлен. Той даде кратка заповед по радиото. — Хеликоптерът идва насам. Предполагам, че и дамата също ще дойде с нас.

— Да, сър. Добре дошъл в Исландия, сър. Очаквахме ви.

— Погледни натам, сержант. — Потър посочи на запад. На хоризонта се виждаше редица сиви петна, които се отправяха на изток към Стиккисхолмур.

Маккафърти беше уверен, че те все още бяха там — но къде? След унищожаването на последната „Танго“ контактът с останалите две съветски подводници не можа да бъде възстановен. Маневрите му бяха възнаградени с осем часа на относително спокойствие. Съветските ПЛБ самолети все още бяха във въздуха над повърхността и все още хвърляха своите буйове, но нещо се беше объркало и те вече не бяха толкова близо до подводницата. На Дани му се наложи да маневрира едва четири пъти, за да се измъкне. В мирно време това беше много, но след последните няколко дни му приличаше на ваканция.

Капитанът беше използвал възможността да си почине и да даде почивка на екипажа си. Въпреки че целият екипаж с благодарност би приел да бъде оставен да лежи по койките цял месец, шестте часа сън, които получиха, имаха ефекта на чаша вода за човек посред пустиня — достатъчно, за да им позволят да издържат още малко. А на тях наистина не им оставаше много — до назъбения ръб на ледения блок имаше още само сто мили. Шестнадесет часа път.

„Чикаго“ се намираше на около пет мили пред останалите две американски подводници. На всеки час Маккафърти маневрираше и поемаше курс на изток, за да позволи на буксирния си хидролокатор да засече точното им местоположение. Беше трудна задача — дори и на това разстояние, да бъдат засечени „Бостън“ и „Провидънс“ не беше никак лесно.

Той се питаше какво ли си мислеха руснаците. Тактиката на заграждане на екипите Кривак-Гриша се беше провалила. Те бяха научили, че беше едно нещо да използват тези кораби за бариерни операции срещу групата „Клавиатура“, но съвсем друго — да преследват подводница, носеща оръжия с голям радиус на действие и разполагаща с компютърно управление на огъня. Тяхната зависимост от активните хидроакустични буйове беше намалила ефективността на техните самолети за ПЛБ, а единственото нещо, което почти беше свършило работа — поставянето на дизелова подводница между две линии хидроакустични буйове и подплашване на целта към движение с пуснато напосоки торпедо — също не се беше оказало достатъчно ефективно. „Да благодарим на бога, че не знаеха колко близо бяха до успеха с тази си тактика“ — каза си Маккафърти. Техните подводници от клас „Танго“ бяха забележителни противници — тихи и трудни за откриване — но руснаците все още плащаха за лошите си хидролокатори. В крайна сметка Маккафърти беше изключително уверен в себе си.

— Е? — обърна се той към картографа си.

— Изглежда, че както и преди се движат на около десет хиляди ярда зад нас, сър. Мисля, че тази тук е „Бостън“. Тя маневрира много повече от другата. Тази тук е „Провидънс“ и се движи почти направо.

— Десет градуса ляво на борд, нов курс три-пет-пет — заповяда капитанът.

— Слушам, десет градуса наляво, нов курс три-пет-пет.

— Много добре. — Дани отпи горещо какао от чашата си. „Чикаго“ зави бавно на север. Инженерният разчет в разположеното на кърмата машинно отделение следеше показанията на инструментите, докато реакторът даваше точно десет процента от мощността си.

Единствената лоша новина беше бурята на повърхността. По някаква причина там горе преминаваше редица от дъждовни бури и тази беше доста силна. Според хидроакустиците височината на вълните беше петнадесет фута, а скоростта на вятъра — четиридесет възела — нещо твърде необичайно за арктическото лято. Бурята намаляваше точността на хидролокатора на подводницата с десет до двадесет процента, но с приближаването на ледения блок щеше да свърши добра услуга на подводницата. При тези условия ледени парчета с големина от няколко декара щяха да бъдат натрошени на бучки лед, като при това щяха да вдигнат толкова много шум, че американските подводници щяха да станат почти неоткриваеми в леда. „Шестнадесет часа — каза си Маккафърти. — Още шестнадесет часа и сме в безопасност.“

— Хидролокаторното до капитана, имаме контакт по пеленг три-четири-нула. Засега данните са недостатъчни за класификация.

Маккафърти отиде в хидролокаторния отсек.

— Покажи ми го.

— Ето тук, шкипер. — Старшината почука върху екрана. — Все още не мога да ви дам оборотите на витлото, сигналът е твърде слаб за точни изводи. Е, прилича ми на атомна лодка — позволи си да предположи все пак хидроакустикът.

— Извади модела си.

Старшината натисна един бутон и на един вторичен екран се появи прогнозното разстояние, което компютърът беше определил въз основа на данните за водните условия. Хидроакустичното разстояние по пряка линия беше малко повече от тридесет хиляди ярда. Водата все още не беше достатъчно дълбока за конвергентни зони, а и те вече започваха да отчитат нискочестотни фонови шумове от ледения блок. Последните щяха да намалят способността им да определят хидроакустичните контакти по същия начин, по който ярката слънчева светлина намалява очевидния интензитет на електрическа крушка.

— Отчитам слаба промяна в пеленга. Отляво надясно, пеленгът към делта вече е три-четири-две… затихва малко. Какво е това? — Старшината гледаше към една неясна линия, която току-що се беше появила в дъното на екрана. — Вероятен нов контакт по пеленг нула-нула-четири. Линията избледня и изчезна за две минути, след което отново се появи по пеленг нула-нула-шест.

Маккафърти обмисли дали да не обяви обща тревога. От една страна, много скоро можеше да му се наложи да атакува цел… но вероятно нямаше да му се наложи. Нямаше ли да бъде по-добре да даде на екипажа още няколко минути почивка? Той реши да изчака.

— Затвърждава се. Вече имаме два възможни контакта с подводници, пеленги три-четири-нула и нула-нула-четири.

Маккафърти се върна в залата за управление и заповяда завой на изток, при което буксирният му хидролокатор щеше да се насочи към новите цели и щеше да му даде кръстосани пеленги, въз основа на които можеше да изчисли разстоянието. Получените данни надхвърлиха очакванията му.

— „Бостън“ маневрира на запад, сър. Не засичам нищо в тази посока, но тя със сигурност се насочва на запад.

— Обявете обща тревога — заповяда капитанът.

Капитанът знаеше, че това е най-лошият начин да събуди хората си от така необходимия им сън. Мъжете по койките в цялата подводница моментално се събудиха, скочиха и се затичаха към бойните си постове, където смениха вахтените, които пък се затичаха към своите бойни постове.

— Всички постове готови за бой, сър.

Пак се започваше. Капитанът стоеше над планшета и обмисляше тактическата ситуация. По курса му към ледения блок имаше две възможни вражески подводници. Щом „Бостън“ маневрираше, значи и Симс също беше засякъл нещо, може би на запад, може би откъм кърмата. Само за двадесет минути хладнокръвната увереност на Маккафърти се беше изпарила и той отново се беше превърнал в параноик. Какво правеха? Защо двете подводници се намираха почти точно пред него?

— Изкачване на перископна дълбочина. — „Чикаго“ бавно се издигна от крейсерската си дълбочина от седемстотин фута. Изкачването продължи пет минути. — Вдигнете ESM.

Хидравличните двигатели издигнаха тънката мачта и тя започна да предава данни към електронния техник.

— Отчитам три самолетни радара в J-обхвата, шкипер. — Техникът прочете пеленгите. „Или «Беър», или «Мей»“ — помисли си капитанът.

— Да се огледаме. Вдигни перископа. — Наложи се да остави целия уред да излезе над водата, за да може да вижда над вълните. — Така, виждам един „Мей“ на едно-седем-едно, ниско над хоризонта, насочва се на запад — хвърля хидроакустични буйове! Свали перископа. Хидроакустикът, имаш ли нещо на юг?

— Нищо с изключение на двата приятелски контакта. „Бостън“ затихва, сър.

— Потапяне на шестстотин. — „Руснаците би трябвало да разчитат почти изключително само на активни хидроакустични буйове, по дяволите.“ Когато подводницата достигна указаната дълбочина, Дани нареди завой на север и намали скоростта до пет възела. „Значи сега се опитват да ни следят пасивно. Трябва да са получили някаква индикация отнякъде… а може би не са.“ Пасивното хидроакустично следене беше много трудно от техническа гледна точка и дори със сложната апаратура за обработка на сигнали в западните флоти се получаваха твърде много фалшиви контакти… „От друга страна, ние доста ясно им показахме курса си. Те могат да запълнят целия сектор. Защо не опитахме нещо по-различно? Но какво?“ Единственият алтернативен път на север беше още по-тесен от настоящия. Западният маршрут между Мечия остров и норвежкия Северен нос беше по-широк, но половината от Съветския Северен флот го беше преградил. Дани се запита дали „Питсбърг“ и останалите подводници от ударната група бяха успели да се измъкнат благополучно. Вероятно бяха успели. Те би трябвало да се движат по-бързо от Иван. „За разлика от нас.“

„По този начин ловим руснаците ние“ — помисли си Маккафърти. „Те не могат да чуят нашите пасивни хидроакустични буйове и изобщо не знаят дали ги следим или не.“ Капитанът се облегна на перилата, които заобикаляха постамента на перископа. „Добрата новина е, че е адски трудно да бъдем чути. Иван може да е уловил някакъв слаб сигнал, но може и да не е. По-вероятно е да не е. Ако ни бяха чули със сигурност, сега във водата зад нас щеше да има торпедо.“

— Пеленгите на двата предни контакта се стабилизират.

В открито море те щяха да имат термопласт, който можеха да използват, но тук такъв липсваше. Комбинацията от сравнително малка дълбочина и бушуващата над повърхността буря елиминираше всички шансове за наличие на пласт. „Добри новини и лоши новини“ — помисли си Маккафърти.

— Хидролокаторното до капитана, нов контакт, пеленг две-осем-шест, вероятна подводница. Опитвам се да преброя оборотите на витлото.

— Минете вляво до три-четири-осем. Остави! — Маккафърти промени решението си. По-добре щеше да бъде да действа предпазливо, вместо да се прави на храбрец. — Минете вдясно до нула-едно-пет. — След това капитанът нареди подводницата да се потопи на хиляда фута. Колкото по-далеч от повърхността останеше, толкова по-добри щяха да бъдат хидроакустичните условия. Ако руснаците се намираха близо до повърхността, за да поддържат връзка със самолетите си, работата на техните хидролокатори щеше да бъде влошена. Той беше длъжен да изиграе всичките си карти, преди да влезе в бой. Но какво щеше да стане, ако…

Дани беше изправен пред възможността един или повече от контактите да бяха приятелски подводници. Ами ако „Скиптър“ и „Сюпърб“ бяха получили нови заповеди поради повреждането на „Провидънс“? Новият контакт по две-осем-шест също можеше да се окаже приятелски.

„По дяволите!“ Това не беше предвидено. Британците бяха казали, че ще си тръгнат веднага щом подводниците стигнат до леда и че имали друга работа, но колко пъти самият той беше получавал промяна в заповедите си.

„Хайде, Дани! Ти си капитанът, ти би трябвало да знаеш как да постъпиш… дори и когато не знаеш.“

Единственото нещо, което можеше да направи, беше да се опита да определи разстоянието и да идентифицира тези контакти. Хидроакустикът поработи върху трите контакта още десет минути.

— И трите са едновитлови лодки — обяви най-накрая старшината.

Маккафърти направи гримаса. Тази информация му казваше повече за това какви не бяха подводниците, отколкото за това какви бяха. Всички британски подводници бяха едновитлови. Но такива бяха и съветските подводници от клас „Виктор“ и „Алфа“.

— Машинни сигнатури?

— Всички се движат на твърде малка мощност, шкипер. Нямам достатъчно данни за класификация. Отчитам шумове от пара и при трите, което ги прави атомни, но ако погледнете тук, ще видите, че просто сигналът е твърде слаб, за да направя нещо повече. Съжалявам, сър, нищо не мога да направя.

Дани знаеше, че колкото по на изток се придвижваше, толкова по-слаб щеше да става сигналът от хидролокатора му. Той заповяда завой към обратен курс и „Чикаго“ се насочи на югозапад.

Поне разполагаше с разстоянието. Северните цели се намираха съответно на единадесет и тринадесет мили от неговата подводница. Западната беше на девет мили. Всичките бяха в обсега на торпедата му.

— Хидролокаторното до капитана, имаме експлозия по пеленг едно-девет-осем… нещо друго, вероятно торпедо на две-нула-пет, много слаб сигнал, затихва и пак се появява. Няма нищо друго в този сектор, сър. Може би някакви шумове от разчупване на едно-девет-осем. Съжалявам, сър, но сигналите са много слаби. Единственото нещо, за което съм сигурен, е експлозията. — Капитанът се върна в хидролокаторния отсек.

— Добре, старши. Ако беше толкова лесно, нямаше да имам нужда от теб. — Маккафърти се вгледа в екрана. Торпедото все още се движеше, като променяше леко пеленга си. То не представляваше заплаха за „Чикаго“ — Концентрирай се върху трите контакта на подводници.

— Слушам, капитане.

„След всички учения досега би трябвало да съм се научил да бъда търпелив.“

„Чикаго“ продължи да се движи на югозапад. Сега Маккафърти дебнеше западната си цел. Той смяташе, че е най-вероятно тя да бъде вражеска. Разстоянието до целта намаля на осем мили, след това на седем.

— Капитане, класифицирам целта на две-осем-нула като клас „Алфа“!

— Сигурен ли си?

— Тъй вярно, сър. Реакторът е от типа на клас „Алфа“. Чувам го много ясно.

— Решение! Ще пуснем една риба дълбоко, ще я поведем на малка скорост, след което ще ударим целта изотдолу.

Огневият разчет ставаше все по-добър с всеки изминат ден. На капитана му се струваше, че хората от огневия разчет работеха по-бързо от компютъра.

— Шкипер, ако стреляме от тази дълбочина, ще изразходваме голяма част от резервите си на сгъстен въздух — предупреди го старпомът.

— Прав си. Изкачване на сто фута. — „Как, по дяволите, можах да забравя за това?“

— Петнадесет градуса издигане на плоскостите!

— Решението заредено, сър!

— Изчакайте. — Капитанът гледаше индикатора на дълбочината, чийто показалец се въртеше обратно на часовниковата стрелка.

— Сто фута, сър.

— Управление на огъня?

— Готови!

— Сравнете генерираните пеленги и стреляйте!

— Огън с втори, сър.

Маккафърти знаеше, че алфата можеше да чуе шума от сгъстения въздух, но можеше и да не го чуе. Торпедото се насочи със скорост четиридесет възела по пеленг три-пет-нула, доста встрани от пеленга на целта. Когато се отдалечи на три хиляди ярда, по кабелите му за управление беше подадена команда, която го накара да завие и да се потопи надълбоко. Маккафърти беше много предпазлив с този изстрел. Когато съветската подводница засечеше торпедото, то щеше да я приближава от пеленг, различен от този на „Чикаго“. Ако руснакът решеше да отвърне на огъня, неговото торпедо нямаше да тръгне срещу лодката на Дани. Недостатъкът на този подход беше, че така се увеличаваше възможността да бъдат прекъснати кабелите за управление и торпедото да не улучи целта. Рибата се движеше на голяма дълбочина, за да се възползва от водното налягане, което намаляваше кавитационните шумове и така намаляваше и разстоянието, от което можеше да бъде открито. Трябваше да си поиграят малко с ъглите при този изстрел, защото подводниците от клас „Алфа“ развиваха максимална скорост от над четиридесет възела и бяха почти толкова бързи, колкото и торпедото. „Чикаго“ продължи да се придвижва на югозапад, увеличавайки колкото се може повече разстоянието между себе си и торпедото.

— Торпедото продължава да се движи нормално, сър — докладва хидроакустикът.

— Разстояние до целта? — попита капитанът.

— Около шест хиляди ярда, сър. Препоръчвам да го изкачим при четири хиляди и да го включим на висока скорост — предложи оръжейният офицер.

— Много добре.

Разчетът за следене нанасяше курса на торпедото и целта му.

— Хидролокаторното до капитана, „Алфа“-та току-що увеличи мощността си.

— Чули са го. Изкачете рибата сега, максимална скорост, включете хидролокатора.

— Корпусни шумове, сър. Целта променя дълбочината — Докладва старшият хидроакустик. В гласа му се долавяше вълнение. — Хидролокаторът на торпедото се появи на екрана ми. Рибата облъчва. Целта изглежда също облъчва.

— Сър, изгубихме кабелите, рибата изгуби кабелите.

— Това вече не би трябвало да има значение. Хидролокаторното, дайте ми оборотите на витлото на целта.

— Оборотите показват скорост от четиридесет и два възела, сър, чувам силни кавитационни шумове. Изглежда, че завива. Може би току-що е пуснал шумов генератор.

— Някой тук да е стрелял по „Алфа“ преди? — попита старпомът.

— Не познавам такъв.

— Пропуск! Хидролокаторното до капитана, рибата премина откъм кърмата на целта. Изглежда, че целта се насочва на изток. Рибата все още е… не, сега завива. Торпедото все още облъчва, сър. Рибата се насочва на изток, отново завива, имам промяна в пеленга на рибата. Шкипер, мисля, че торпедото гони шумовия генератор. Отчитам отварящ се пеленг между рибата и целта.

— По дяволите, мислех си, че сме го захванали! — изпъшка оръжейният офицер.

— На какво разстояние сме от точката на пуска?

— Около седем хиляди ярда, сър.

— Пеленг към „Алфа“-та?

— Три-четири-осем, пеленгът на целта се движи на изток, машинните шумове намаляват, оборотите на витлото показват двадесет възела.

— Ще продължи да увеличава разстоянието между себе си и торпедото — каза Маккафърти. Докато рибата се движеше и облъчваше, никой не искаше да се приближава до нея. Торпедото щеше да продължи да обикаля, докато не му свършеше горивото, но всичко, което навлезеше в обсега от четири мили на хидролокатора му, рискуваше да бъде засечено. — Какво става с останалите два контакта?

— Няма промяна, сър — отвърна картографът. — Изглежда, че си стоят на позициите.

— Това означава, че са руснаци. — Маккафърти погледна към планшета. Ако бяха британци, щяха да маневрират и да изстрелят своите риби веднага щом чуеха Алфата, а в радиус от двадесет мили едва ли имаше някой, който да не я беше чул.

„Трима срещу един, а при това те вече са предупредени“. Дани сви рамене. „Поне знам с какво си имам работа.“ Хидроакустикът докладва за още един контакт на юг. „Трябва да е «Бостън» — помисли си Маккафърти. — Ако не беше, «Провидънс» щеше да направи нещо.“ Той заповяда „Чикаго“ да поеме курс на юг. Щом му се налагаше да си пробие път през три подводници, щеше да има нужда от помощ. Един час по-късно той се срещна с „Бостън“.

— Чух някаква „Алфа“.

— Не я улучихме. Вие по какво стреляхте?

— Имаше две витла и вече го няма — отвърна Симс. Хидрофоните бяха включени на много малка мощност.

— На около четиринадесет мили пред нас има три лодки. Едната е тази „Алфа“. Не знам какви са останалите. — Маккафърти изложи набързо плана си. Подводниците трябваше да продължат да се движат на север, на разстояние десет мили една от друга, и щяха да се опитат да атакуват целите по фланговете им. Дори ако не ги улучеха, „Провидънс“ щеше да успее да се промъкне по средата, когато руснаците се разделяха, за да преследват нападателите си. Симс одобри плана и лодките отново се разделиха.

Дани забеляза, че до леда все още оставаха шестнадесет часа. Над повърхността вероятно все още летяха съветски патрулни самолети. Той беше изгубил едно торпедо — „Не — каза си той, — това беше една добре планирана атака.“ Просто атаката се беше оказала неуспешна, но такива неща се случваха понякога.

На североизток от него се появи нова редица буйове — този път активни. На него му се прииска руснаците да си изберат една тактика и да се придържат към нея. По дяволите, та той искаше само да се махне оттук! Разбира се, беше изстрелял ракети по тяхната родина и те вероятно все още му бяха ядосани за това. Дани все още не знаеше дали мисията се беше оказала успешна или не. Той си нареди да спре да отвлича вниманието си с такива мисли. И без това си имаше достатъчно неприятности.

„Чикаго“ тръгна на северозапад. При това пеленгите към хидролокаторните й контакти се изместиха надясно, алфата беше все още някъде тук и машинните й шумове ту изчезваха, ту отново се появяваха. Технически беше възможно да стреля повторно по нея, но той току-що беше видял, че скоростта и маневреността на съветската подводница бяха достатъчно големи, за да й позволят да се изплъзне от торпедо „Марк-48“. Дани се зачуди какво ли беше направил руският капитан. Учудващото беше, че руснакът не беше изстрелял свое торпедо по пеленга на приближаващата риба. Какво означаваше това? Ответният огън беше американска тактика и би трябвало да бъде и съветска. Дали пък той не се беше въздържал от стрелба, защото знаеше, че в сектора има приятелски лодки? Маккафърти регистрира този факт в подсъзнанието си като още един от случаите, в които руснаците не действаха според очакванията.

Курсът на северозапад значително скъси разстоянието до единия контакт, алфата и вторият непознат маневрираха на изток, като поддържаха дистанция от повече от десет мили помежду си. Дани застана над планшета. За най-близкия контакт вече беше заредено огнево решение. Разстоянието до контакта беше намаляло до осем мили. Маккафърти отново отиде в хидролокаторния отсек.

— Какво можеш да ми кажеш за този?

— Започва да ми прилича на реактор от Тип-2, новата модификация. Може да е „Виктор-III“. Дайте ми още няколко минути и ще ви кажа със сигурност, сър. Колкото повече го приближаваме, толкова по-ясно го чувам.

— Мощност?

— Доста ниска, сър. Преди десет минути си мислех, че ще мога да преброя оборотите на витлото му, но не се получи. Вероятно просто дрейфува.

Маккафърти се облегна на вертикалната преграда, която разделяше отсека от чудовищния компютър, който се използваше за обработка на сигналите. Линията върху каскадния екран, която показваше уникалния честотен модел на машините на „Виктор-III“, беше мъглива, но се стесняваше. Три минути по-късно тя представляваше доста контрастен вертикален светлинен лъч.

— Капитане, сега мога да нарека цел „Сиера-2“ съветска подводница клас „Виктор-III“.

Маккафърти се върна в залата за управление.

— Разстояние до цел „Сиера-2“?

— Четиринадесет хиляди и петстотин ярда, сър.

— Решението е заредено, сър — докладва оръжейният офицер. — Готови за стрелба с първи апарат. Първи апарат е наводнен, външната врата е затворена.

— Десет градуса дясно на борд — каза Маккафърти. „Чикаго“ се обърна така, че да открие приготвеното си за стрелба торпедо. Капитанът погледна дълбокомера: двеста фута. След изстрела щеше да завие бързо на изток и да се потопи на хиляда фута. Подводницата се обърна бавно със скорост шест възела; пеленгът към целта беше три-пет-едно, а централните торпедни апарати на „Чикаго“ бяха насочени малко встрани от централната линия на подводницата. — Решение?

— Заредено!

— Отвори външната врата. — Старшината на пулта за управление на торпедото натисна съответния бутон и изчака лампичката да промени цвета си.

— Външната врата е отворена, сър.

— Сравнете пеленгите и стреляйте! — Седемхилядитонният корпус на „Чикаго“ потрепери при пуска на торпедото.

— Първи изстрелян, сър.

Маккафърти даде заповеди за променяне на курса и дълбочината и увеличаване на скоростта до десет възела.

„Поредното упражнение в търпение. Кога ли руснакът ще чуе приближаващата го риба?“ Това торпедо се движеше на малка дълбочина и Маккафърти се надяваше, че шумовете от двигателя му щяха да бъдат заглушени от шумовете на повърхността. „Каква е прецизността на хидролокатора на «Виктор»?“, чудеше се той.

— Една минута. — Оръжейният офицер държеше хронометър. Със заложената скорост торпедото „Марк-48“ изминаваше хиляда и триста ярда в минута. До целта оставаха около десет минути. На Маккафърти му се струваше, че е зрител на някакъв перверзен спорт. Само че те не се опитваха да отбележат точки. — Три минути. Седем минути до целта.

„Чикаго“ изравни на хиляда фута и капитанът нареди скоростта да бъде намалена на шест възела. Той вече имаше заредени решения за останалите две цели, но трябваше да изчака.

— Пет минути. До целта остават пет минути.

— Хидролокаторното до капитана, цел „Сиера-2“ току-що увеличи мощността си. Чувам кавитационни шумове, оборотите на витлото показват скорост от двадесет възела и се увеличава.

— Включете рибата на пълна скорост — заповяда Маккафърти. Торпедото ускори до четиридесет и осем възела и започна да изминава по хиляда и шестстотин ярда в минута.

— Целта завива на изток, оборотите на витлото й дават тридесет и един възела. Чувам странен сигнал откъм кърмата на целта, сър. Пеленгът на целта вече е три-пет-осем. Новият сигнал е на три-пет-шест.

— Шумов генератор?

— Не звучи така. Това е нещо различно и звучи особено… не е никси, но е нещо от този род, сър. Целта продължава да завива, сър, пеленгът й вече е три-пет-седем. Според мен минава на реверсивен курс.

— Изкачване на двеста фута — каза капитанът.

— Какво прави тоя, по дяволите? — каза старпомът, докато подводницата отново се издигаше към повърхността.

— Сър, новият сигнал маскира целта — обяви хидроакустикът.

— Рибата е в активен режим, сър.

— Ако е пуснал примамка, значи я е сложил между себе си и рибата — каза тихо Маккафърти. — Управление на огъня, искам още една риба срещу цел „Сиера-2“ и промяна в решението за „Сиера-1“.

Новите разстояния и пеленги бяха вкарани в компютъра.

— Решение за цел „Сиера-2“ с трети апарат и за цел „Сиера-1“ с втори. — Подводницата премина триста фута.

— Сравнете пеленгите и стреляйте. — Маккафърти издаде заповедта тихо, след което отново нареди потапяне. — Онзи купол на подводниците от клас „Виктор-III“, за който си мислехме, че е гнездо за буксирен хидролокатор — дали пък не е примамка като нашата никси? — „Ние не ги използваме в подводниците си — помисли си капитанът — но Иван прави всичко по свой начин.“

— Рибата все пак може да мине през него.

— Руснакът обаче не смята така. Той си мисли, че примамката му ще свърши работа, след което той ще може да завие на фона на шумовете от експлозията и да стреля по нас. — Маккафърти се приближи до планшета. Едното от току-що изстреляните торпеда се движеше към цел, която вероятно също беше от клас „Виктор“. Втората цел вече маневрираше на изток. Същото правеше и алфата. Очевидният тактически ход беше следният — напускане на опасната зона, завой и започване на собствено преследване. Докато двете съветски подводници завиваха, техните хидролокатори щяха да бъдат неефикасни по маршрута на приближаващото торпедо. От хидролокаторното се обадиха отново.

— Капитане, имам експлозия по пеленг три-четири-пет. Изгубихме контакта с цел „Сиера-2“. Не знам дали рибата я е улучила или не. Другите две риби, изглежда, работят нормално.

— Търпение — измърмори капитанът.

— Хидролокаторното до капитана, отчитаме хвърлени при кърмата хидроакустични буйове. — Пеленгите бяха нанесени на планшета. Новите буйове бяха част от линията север-юг, разположена на две мили от „Чикаго“.

— Някоя от тези лодки е изпратила съобщение на приятелите си — предположи старпомът.

— Добро предположение. Тази тактика на съвместни действия може да ни създаде големи проблеми, ако се научат как да я изпълняват правилно.

— Отново имам контакт със „Сиера-2“, сър. Отчитам машинни сигнали от Тип-2 по три-четири-девет. Целта „Сиера-2“ променя дълбочината си.

Оръжейният офицер даде команда едно от торпедата да завие наляво с няколко градуса. Маккафърти взе една химикалка и започна да я дъвче.

— Добре, хидролокаторът му вероятно е малко объркан. Обзалагам се, че се опитва да вдигне антената си, за да каже на приятелите си откъде сме стреляли. Две трети напред.

— Торпеда във водата, пеленг нула-три-едно!

— Имаме ли нещо друго по този пеленг?

— Не, сър, не отчитам нищо друго.

Маккафърти погледна планшета. Тактиката му се оказваше успешна. Той беше успял да подкара руснаците на изток към Тод Симс и „Бостън“!

— Хидролокаторното до капитана, торпедо откъм кърмата, пеленг две-осем-шест!

— Потапяне на хиляда и двеста фута — реагира моментално капитанът. — Пълен дясно на борд, нов курс едно-шест-пет. Нашият приятел „Виктор“ е успял да се свърже с приятелите си в самолетите.

— Изгубихме кабелите и на двете риби, сър — докладва оръжейникът.

— Приблизително разстояние до „Сиера-2“?

— Рибата би трябвало да се намира на около шест хиляди ярда от целта; програмирана е да започне активно търсене след една минута.

— Този път господин Виктор направи грешка. Трябваше да си покрие гърба, преди да се изкачи за радиовръзка. Хидролокаторното, каква е позицията на торпедото при кърмата?

— Пеленгът му се променя — сър, от увеличените шумове губя прецизност. Последният пеленг към съветската риба беше две-седем-осем.

— Една трета напред! — Маккафърти отново намали скоростта на подводницата си. След две минути той разбра, че пуснатото от самолета торпедо се намираше далеч зад него и че втората изстреляна от „Чикаго“ риба приближаваше целта си.

Сега екранът на хидролокатора показваше пълен хаос. Цел „Сиера-2“ беше забелязала приближаващата я риба късно, но сега се отдалечаваше от нея с пълна скорост. Изстреляното по втората съветска подводница все още се движеше, но целта маневрираше, за да избегне втора риба, изстреляна от „Бостън“. Алфата се движеше на север с пълна скорост, преследвана от едно „Марк-48“. Още две съветски торпеда бяха хвърлени във водата на изток, вероятно срещу „Бостън“, но хидролокаторът на „Чикаго“ не засичаше лодката на Симс. В сектора имаше пет подводници, като четири от тях бяха преследвани от интелигентни оръжия.

— Сър, цел „Сиера-2“ пусна втора примамка. „Сиера-1“ направи същото. Нашата риба облъчва Сиера-2. Нечия риба облъчва Сиера-1, а едно от руските торпеда облъчва по нула-три-пет — сър, имам експлозия по пеленг три-три-девет.

„Татко искаше да стана счетоводител — помисли си Маккафърти. — Може би тогава щях да се науча да се оправям с тези проклети цифри.“ Той отиде до планшета.

Нанесените върху хартията данни също не бяха много ясни. Линиите, които обозначаваха хидроакустичните контакти и движещите се торпеда, приличаха на електрическа жица, хвърлена по произволен начин върху картата.

— Капитане, чувам много силни машинни шумове по пеленг три-три-девет. Звучи като нещо счупено, сър, има много металически шумове. Сега чувам и шум от въздух, той изпуска резервоарите си. Все още не регистрирам шумове от пречупване.

— Пълен ляво на борд, нов курс нула-едно-нула.

— Няма ли да убием нашия „Виктор“?

— Ще се задоволя и с едно парченце от него, стига така да се отървем от него. Ще отчетем това попадение като повреда. Какво става с другите двама?

— Рибата след „Сиера-1“ облъчва, тази на „Бостън“ също — предполагам, че е на „Бостън“.

Прекратяването на объркването трая десет минути. Втората цел постави двете торпеда зад кърмата си и започна да бяга на северозапад. По пътя на „Чикаго“ се появиха още редици от буйове. На запад беше открито още едно торпедо, но на „Чикаго“ не знаеха по какво беше изстреляно то, а само, че беше твърде далеч, за да представлява опасност за тях. Торпедото, което бяха изстреляли по втората „Виктор“, се опитваше да настигне целта си, която бягаше пред него на максимална скорост, а в противоположната посока имаше още едно торпедо. Вероятно „Бостън“ също беше стрелял по алфата, но съветската подводница бягаше със скорост почти толкова голяма, колкото и тази на торпедото. Маккафърти възстанови контакта с „Провидънс“ и продължи на север. Хаосът работеше в негова полза и той се възползваше от него в максимална степен. Дани се надяваше, че „Бостън“ ще успее да избяга от торпедата, които бяха изстреляни по нея, но той не можеше да направи нищо по въпроса.

— Две експлозии по пеленг нула-нула-три, сър. — Това беше последният пеленг към втората „Виктор“, но хидролокаторът не засече нищо повече. Дали рибата беше улучила подводницата, примамката, или пък се беше сблъскала с другото торпедо?

„Чикаго“ продължи да се движи на север, увеличавайки скоростта си на десет възела и преминавайки на зигзаг през редиците от буйове, за да се отдалечи от повредената „Провидънс“. Хората в бойния център бяха емоционално изтощени — също колкото капитана си — от безкрайното упражнение в следене и стрелба. По време на предвоенните учения те се бяха справили добре с техническите аспекти на работата си, но нищо не можеше да симулира напрежението по време на стрелба с бойни муниции. Капитанът започна да ги изпраща по двойки да се нахранят в камбуза и да си починат половин час. За онези, които не можеха да напуснат местата си, бяха донесени сандвичи. Маккафърти седеше зад перископа със затворени очи, отпуснал глава върху нещо метално, и дъвчеше сандвич с шунка. Той си спомни, че беше наблюдавал товаренето на консервите на борда. В началото на годината флотът беше купил на добра цена голямо количество консервирана полска шунка. „Полска шунка — помисли си капитанът. — Лудост.“

Един час по-късно той даде отбой на бойната тревога. Половината от екипажа му напусна бойните си постове, но нито един от тях не се отправи към камбуза. Всички предпочитаха да се наспят. Капитанът знаеше, че и той самият се нуждае от сън не по-малко от тях. „Само да стигнем до леда — обеща си той — и ще спя цял месец.“

Те засякоха „Бостън“ — призрачна следа върху хидролокаторните екрани, намираща се на изток от „Чикаго“. „Провидънс“ все още беше зад тях, все още се движеше с шест възела и повредената й кула все още емитираше твърде много шум. Сега времето минаваше по-бързо. Капитанът забрави за достойнството си и остана седнал, като слушаше доклади за… нищо.

Маккафърти вдигна глава. Той погледна часовника си и осъзна, че беше подремнал половин час. До леда оставаха още пет часа път. Сега на хидролокатора ясно се чуваше нискочестотен шум, който покриваше по тридесет градуса откъм всяка страна на носа.

„Къде отиде алфата?“ Десет секунди след като си зададе този въпрос, Маккафърти вече беше в хидролокаторния отсек.

— Какъв беше последният ви пеленг към алфата?

— Изгубихме я преди три часа, сър. Преди да изгубим контакта, тя се движеше на пълна скорост по постоянен североизточен пеленг. След това избледня и повече не се появи, сър.

— Каква е вероятността да се е скрила зад леда и да ни причаква?

— Ако е така, ние ще я засечем, преди тя да ни чуе, сър. Ако се движи, двигателите й емитират множество средно– и високочестотни шумове — обясни главният хидроакустик. Маккафърти знаеше всичко това, но искаше да го чуе отново. — Емитираните от леда нискочестотни шумове й пречат да ни засече отдалеч, но ние би трябвало да я засечем на голямо разстояние, ако се движи. — Капитанът кимна и напусна отсека.

— Старпом, ако ти караше онази „Алфа“, къде щеше да отидеш?

— У дома! — Старпомът се усмихна. — Руснакът трябва да знае, че наоколо има поне две лодки. Това му дава много малки шансове в евентуален бой. Ние осакатихме едната „Виктор“, а „Бостън“ вероятно е унищожила другата. Какво ще си помисли капитанът на алфата? Иван е смел, но не е луд. Ако има поне малко ум в главата си, капитанът й ще докладва, че е изгубил контакт и ще остави нещата така.

— Не съм съгласен. Той се измъкна от нашата риба, а вероятно и от тази на „Бостън“ — каза тихо капитанът.

— Може и да сте прав, шкипер, но хидролокаторът е чист.

Маккафърти нямаше как да отрече този факт.

— Ще внимаваме много, докато се приближаваме до леда.

— Съгласен, сър. Ние и без това сме си достатъчно големи параноици.

Маккафърти не беше съгласен с това заключение, но не знаеше защо. „Какво ми убягва?“

Позицията, която имаха за ръба на ледения блок, беше стара. Теченията и вятърът вероятно бяха преместили леда на няколко мили на юг, когато увеличаващите се летни температури бяха отслабили дебелия бял покрив на океана.

Планшетът показваше, че „Бостън“ се намира на петнадесет мили на изток от „Чикаго“, а „Провидънс“ — осем мили на югоизток. До леда оставаха още три часа. Още осемнадесет морски мили, а може би дори и по-малко, и щяха да бъдат в безопасност. „Защо пък там да трябва да има нещо? Те не могат да изпратят целия си флот след нас. И без нас си имат достатъчно други проблеми.“ Маккафърти задряма отново.

— Хидролокаторното до командния център! — Дани вдигна глава.

— Командният център, слушам — отговори старпомът.

— „Провидънс“ увеличи скоростта си, сър. Според мен се движи с десет възела.

— Много добре.

— Колко спах? — попита капитанът.

— Около час и половина. Не бяхте спали отдавна, сър, а и не хъркахте чак толкова силно, че да пречите на някого. Като се изключат нашите приятели, на хидролокатора все още няма нищо.

Маккафърти стана и се протегна. „Това не е достатъчно. Умората е твърде голяма. Ако продължим още малко така, аз ще бъда по-опасен за собствения си екипаж, отколкото за руснаците.“

— Разстояние до леда?

— Около дванадесет хиляди ярда.

Дани отиде до картата и се вгледа в нея. „Провидънс“ ги беше настигнала и сега се движеше редом с тях. Това не му харесваше.

— Увеличете скоростта на дванадесет възела и минете вдясно до нула-четири-пет. Нашият приятел става твърде нетърпелив.

— Прав сте — отвърна старпомът, след като вече беше дал необходимите заповеди. — Но кой може да го вини за това?

— Аз мога. Какво значение имат още пет минути след цялото време, което беше необходимо да стигнем дотук?

— Хидролокаторното до капитана, имаме възможен контакт на пеленг нула-шест-три. Звучи като машинни шумове, но са много слаби. Сега затихва. Отчитам фонови шумове, които го заглушават.

— Да намалим ли? — попита старпомът. Капитанът поклати глава.

— Две трети напред. — „Чикаго“ ускори до осемнадесет възела. Маккафърти се беше втренчил в картата. Там имаше нещо важно, което му убягваше. Подводницата все още беше на дълбочина хиляда фута. Опашката на „Провидънс“ все още работеше, но тя се движеше твърде близо до повърхността, а това влошаваше работата на хидролокатора й. Дали и „Бостън“ се движеше близо до повърхността? Старшините от разчета за следене и управление на огъня преместваха позициите на двете американски подводници в съответствие с известните данни за курса и скоростта на всяка от тях. „Чикаго“ бързо смаляваше разстоянието и след половин час се намираше встрани от левия борд на „Провидънс“. Маккафърти нареди скоростта отново да бъде намалена на шест възела. Подводницата забави хода си, при което шумовете от външния поток изчезнаха и хидролокаторите й отново започнаха да работят с пълния си капацитет.

— Хидроакустичен контакт по пеленг нула-девет-пет!

Картографският разчет прекара една линия през картата. Тя се пресече с линията на предишния пеленг… почти в средата между „Бостън“ и „Провидънс“! Маккафърти се наведе, за да провери дълбочината на това място — хиляда и деветстотин фута. Твърде дълбоко за подводница от клас 688…

… но не твърде дълбоко за една „Алфа“.

— Мамка му!

Той не можеше да стреля по контакта. Пеленгът към целта минаваше твърде близо до „Провидънс“. Ако контролните кабели на торпедото се скъсаха, рибата щеше да се включи на автоматично управление и нямаше да знае коя подводница е вражеска и коя не е.

— Хидролокаторното, минете на активен режим, янки търсене по пеленг нула-девет-пет!

За включването на системата бяха необходими няколко секунди. След това плътният басов звук на хидролокатора разтърси дълбините на океана. По този начин Маккафърти искаше да предупреди другарите си, но щеше да предупреди и съветската подводница.

— Хидролокаторното до капитана, отчитам корпусни шумове и увеличени машинни шумове по пеленг нула-девет-пет. Целта все още не се вижда на екрана.

— Хайде, Тод! — не се въздържа капитанът.

— Сигнали, сигнали! „Бостън“ току-що увеличи мощността си, ето я и „Провидънс“. Торпеда във водата, пеленг нула-девет-пет! Множество торпеда във водата по нула-девет-пет!

— Пълен напред! — Маккафърти погледна планшета. Алфата се намираше в опасна близост до двете американски подводници, при това зад тях, а „Провидънс“ не можеше да бяга, не можеше да се потапя, не можеше да направи абсолютно нищо! Единственото, което Дани беше в състояние да направи, беше да наблюдава как неговият разчет за управление на огъня подготвя две торпеда. Съветската подводница беше изстреляла четири риби, по две срещу всяка американска лодка. „Бостън“ промени курса си на запад; същото направи и „Провидънс“. Маккафърти и старпомът отидоха в хидролокаторния отсек.

Капитанът гледаше как контактните линии се извиват наляво и надясно през екрана. Дебелите линии показваха подводниците; по-тънките и по-ярки линии означаваха четирите торпеда. Двете изстреляни срещу „Провидънс“ риби бързо скъсяваха разстоянието между себе си и целта. Повредената подводница се движеше с двадесет възела и издаваше шум като стар камион. Ясно беше, че за нея нямаше никакво спасение. На екрана се появиха три шумови генератора, но торпедата не им обърнаха внимание. Линиите на екрана се сляха в една ярка точка.

— Улучиха я, сър — каза тихо старшият хидроакустик.

„Бостън“ имаше по-голям шанс да оцелее. Симс вече водеше лодката си с пълна скорост, а торпедата бяха на по-малко от хиляда ярда зад него. Той също пусна шумови генератори и извърши серия от резки промени в дълбочината и скоростта си. Едно от торпедата се обърка, спусна се след единия шумов генератор и се взриви в дъното. Другото захвана „Бостън“ и бавно започна да скъсява разстоянието. На екрана се появи още едно ярко петно и това беше всичко.

— Янки търсене на алфата — каза Маккафърти. Гласът му беше пресипнал от ярост. Корпусът на подводницата завибрира от мощните пулсации.

— Пеленг едно-нула-девет, разстояние тринадесет хиляди.

— Заредено!

— Сравнете и стреляйте!

Руснакът не изчака да чуе приближаващите торпеда. Капитанът на съветската подводница знаеше, че в зоната има и трета подводница, която току-що го беше облъчила. Той премина на максимална скорост и зави на изток. Оръжейният офицер на „Чикаго“ се опита да премести торпедата по пресечен курс, но тяхната скорост беше едва с пет възела по-голяма от тази на „Алфа“ и сметката беше проста: горивото на рибите щеше да свърши на две хиляди ярда от целта им. На Маккафърти вече не му пукаше. Той също заповяда преминаване на пълна скорост и продължи да гони съветската подводница половин час, като намали скоростта до пет възела три минути преди взривяването на торпедата. Фоновият шум изчезна от екрана на хидролокатора точно навреме, за да им позволи да чуят как съветската подводница спокойно намалява скоростта си.

— Добре, ще опитаме отново. — Намираха се само на три мили от леда и „Чикаго“ беше тиха. „Алфа“ зави на запад и следящият разчет на Дани събра данните, необходими за изчисляването на разстоянието. Завоят на запад беше грешка. Капитанът на съветската подводница очевидно очакваше, че „Чикаго“ ще се насочи към безопасните води на ледения блок.

— Хидролокаторното до капитана. Нов контакт, пеленг нула-нула-три.

„Това пък какво е? Още един руски капан?“

— Искам информация!

— Сигналът е много слаб, но пеленгът се промени на нула-нула-четири.

Един старшина първи клас вдигна поглед от линията си.

— Разстоянието трябва да е по-малко от десет хиляди ярда, сър!

— Сигнали, сигнали! Торпедо във водата, пеленг нула-нула-пет!

— Пълен ляво на борд, пълен напред!

— Промяна в пеленга! Нов пеленг на торпедото нула-нула-осем!

— Отменям заповедта! — извика Маккафърти. Новият контакт стреляше по руснака.

— Господи, какво е това нещо? — попита главният хидроакустик.

„Алфа“ чу приближаващата я риба и мина на обратен курс. Още веднъж се чу и видя тътенът от двигателите на съветската лодка… но торпедото бързо смаляваше разстоянието.

— Британска е. Това е едно от техните „Спеърфиш“. Не знаех, че вече са го приели на въоръжение във флота.

— Каква скорост развива? — поинтересува — се хидроакустикът.

— Шестдесет или седемдесет възела.

— Леле-мале! Дайте да си купим няколко.

„Алфа“-та продължи три мили направо, след което зави на север и се насочи към леда, но не можа да стигне до него. Британското торпедо мина по диагонал. Линиите на екрана отново се сляха в ярко петно.

— Завой на север — каза Маккафърти на старпома си. — Скорост осемнадесет възела. Искам да съм сигурен, че британците знаят кои сме.

— Ние сме британската подводница „Торбей“. Кои сте вие?

— „Чикаго“.

— Чухме бъркотията преди малко. Сами ли сте? — попита капитан Джеймс Литъл.

— Да. Алфата ни нападна от засада — сами сме.

— Ще ви ескортираме.

— Разбрано. Знаете ли дали мисията е била успешна?

— Да, успешна беше.