Операция „Червена буря“

Глава тридесет и седма Състезанието на сакатите

Два часът сутринта. Атаката щеше да започне след четири часа въпреки всички усилия, които той беше положил, за да промени това. Алексеев се беше втренчил в картата, върху която бяха нанесени символи, обозначаващи приятелските части и разузнавателните оценки за силата на врага.

— Горе главата, Паша! — каза Главком-запад. — Знам, че според теб днес ще изразходваме твърде много гориво. Но по този начин ще унищожим и оставащите им запаси от военни материали.

— Те също могат да получат нови запаси.

— Глупости. Техните конвои понесоха тежки загуби, както пише в докладите на нашето собствено разузнаване. Сега от тях идва голяма пратка по море, но флотът ме уведоми, че изпраща всичките си сили срещу конвоя. Пък и във всеки случай конвоят ще пристигне твърде късно.

Алексеев си каза, че шефът му вероятно беше прав. В края на краищата, той беше заел поста си след една изпълнена с отличия войнска кариера. Но все пак…

— Къде ме искате?

— В командния пункт на ОМГ. Не се приближавай повече до фронта оттам.

„Командният пункт на ОМГ“ — помисли си иронично Паша. Първо 20-а танкова дивизия трябваше да бъде оперативно-маневрена група, след това тя трябваше да се състои от две дивизии, след това пък от три дивизии. И всеки път маневрите за пробив не успяваха, така че терминът „оперативно-маневрена група“ вече звучеше като някаква абсурдна шега. Песимизмът му отново го обзе. Резервните формации, които трябваше да се възползват от пробива, се намираха далеч зад фронта, за да могат да се придвижат до онова място, където да бъде постигнат най-голям пробив. Да стигнат дотам, можеше да им отнеме часове. Генералът си напомни, че НАТО беше показал забележителна способност да компенсира внезапните пробиви. Алексеев реши, че не трябва да мисли повече за това, и напусна командния център, повика Сергетов и за пореден път намери хеликоптер, който да го закара на запад. Хеликоптерът щеше да бъде придружен от обичайния ескорт от изтребители.

Използването на изтребители за ескорт на един-единствен излитащ от Стендал хеликоптер беше нещо, което натовските диспечери бяха забелязали отдавна, но не разполагаха с достатъчно единици, за да направят каквото и да било. Този път обаче беше различно. Един контролен самолет AWACS кръжеше над Рейн и наблюдаваше излитането на придружавания от три МиГ-а хеликоптер. Диспечерът за сектора видя два F-4 „Фантом“, които се завръщаха от мисия, южно от Берлин, и им даде вектор на север. Изтребителите летяха ниско над дърветата с изключени радари, следвайки обезопасения транзитен маршрут, използван от съветските самолети.

Алексеев и Сергетов седяха сами в задната част на щурмовия хеликоптер Ми-24. Вътре имаше място за осем пехотинци в пълно бойно снаряжение, така че и за двамата имаше достатъчно пространство, където да полегнат, и Сергетов използва възможността да подремне малко. Ескортиращите МиГ-ове се намираха на хиляда метра над хеликоптера и кръжаха, оглеждайки се за нисколетящи натовски изтребители.

— Шест мили — съобщиха от AWACS-а.

Единият „Фантом“ се издигна, облъчи два МиГ-а с радара си и изстреля две ракети „Спароу“. Другият изстреля две ракети „Сайдуиндър“ по хеликоптера.

МиГ-овете гледаха в грешната посока, когато се чу аларменият звънец за наближаваща опасност. Единият се спусна към земята и успя да избяга от ракетата. Другият се взриви във въздуха, докато оцелелият му колега предаваше предупреждение по радиото. Внезапната поява на ярка светлина над главата му накара Алексеев да премигне изненадано няколко пъти. Когато хеликоптерът зави рязко наляво и започна да пада като камък към земята, генералът стисна здраво колана на седалката си. Машината почти се беше скрила между дърветата, когато ракетата откъсна опашния й ротор. Сергетов се събуди и извика от изненада и уплаха. Хеликоптерът се завъртя около оста си, вряза се в дърветата и подскачайки, измина последните петдесет фута до земята. Главният ротор се разпадна, изпращайки парчета във всички посоки, и плъзгащата се странична врата се откъсна, сякаш беше направена от пластмаса. Алексеев скочи след вратата, повличайки със себе си Сергетов. Инстинктите му още веднъж му спасиха живота. Двамата офицери се бяха отдалечили на двадесет метра от хеликоптера, когато резервоарите се взривиха. Двамата изобщо не видяха фантомите, които необезпокоявани продължиха пътя си на запад.

— Ранен ли си, Ваня? — попита генералът.

— Дори не се напиках. Това означава, че вече съм кален ветеран. — Шегата не хвана място. Гласът на младежа трепереше, както и ръцете му. — Къде сме, по дяволите?

— Отличен въпрос. — Алексеев се огледа. Надяваше се да види светлини, но в цялата страна беше въведено затъмнение, а съветските части бяха научили колко опасно е да включват фаровете си по магистралите. — Трябва да намерим път. Ще вървим на юг, докато стигнем до някое шосе.

— Къде е юг?

— В обратната на север посока. — Генералът посочи към една звезда, след което се обърна и избра друга. — Тази ще ни отведе на юг.

Адмирал Юрий Новиков следеше напредъка на сражението от подземната си щабквартира, намираща се на няколко километра от основната база на флота му. Загубата на основното му оръжие с далечен радиус на действие — бомбардировачите „Бекфайър“ — беше шокираща, но още по-шокиращ беше начинът, по който Политбюро беше реагирало на ракетната атака. Политиците незнайно защо бяха решили, че това означаваше, че съществува възможност за осъществяване на атака с балистични ракети в същия район и никакви аргументи в потвърждение на противното не можеха да ги накарат да променят мнението си. „Като че ли американците ще рискуват ценните си подводници с балистични ракети в тези плитки води!“ — изръмжа мислено адмиралът. Той имаше работа с бързи щурмови лодки — адмиралът беше уверен в това — и беше принуден да ги преследва с половината от средствата си, за да не им позволи да се измъкнат. Той не разполагаше чак с толкова много средства, които да отдели.

Досега войната беше вървяла добре за главнокомандващия Съветския Северен флот. Операцията за завземането на Исландия беше преминала почти идеално — най-смелата съветска атака в историята! Още на втория ден от войната той беше разбил цяла авионосна бойна група — епична победа за неговите сили. Планът му да използва въоръжени с ракети бомбардировачи в комбинация с подводници, за да неутрализира конвоите, беше свършил добра работа, особено след като беше решил да използва бомбардировачите, за да елиминира първо ескортиращите кораби. Загубите на подводници, които беше понесъл до този момент, бяха тежки, но той беше очаквал това. Натовските флоти се бяха упражнявали в противолодъчна борба в продължение на поколения. Нямаше начин да бъдат избегнати загубите. Новиков си призна, че беше направил и грешки. Твърде късно беше започнал систематичните атаки срещу ескортиращите кораби, но пък Москва искаше преди всичко унищожаването на търговските кораби и той се беше съгласил с това „предложение“.

Сега нещата се променяха. Внезапната загуба на бомбардировачите — те нямаше да могат да летят в продължение на няколко дни — го принуждаваше да отдели отлично обучените си за борба с авионосци екипажи на подводници и да ги изпраща срещу конвоите, което означаваше преминаване на натовската бариера от подводници и също водеше до големи загуби. Групата от разузнавателни самолети „Беър“, с която разполагаше, също беше понесла сериозни загуби. „Проклетата война трябваше да е свършила досега“ — помисли си ядосано Новиков. Той разполагаше с мощен надводен флот, който чакаше да ескортира още войници до Исландия, но не можеше да се помръдне, докато не наближеше краят на кампанията в Германия. Той си напомни, че нито един боен план не надживяваше първата среща с врага.

— Другарю адмирал, пристигнаха спътниковите снимки. — Адютантът му подаде кожено дипломатическо куфарче. Няколко минути по-късно пристигна и шефът на флотското разузнаване, придружен от старшия си експерт по разчитане на спътникови снимки.

— О, тук имаме проблем — каза фотоекспертът.

Новиков и сам можеше да види това. Кейовете в Литъл Крийк, Вирджиния, бяха празни. Американската амфибийна група беше отплавала заедно с цяла дивизия морски пехотинци на борда си. Новиков беше наблюдавал с голям интерес прехвърлянето на корабите от американския Тихоокеански флот в Норфолк, но точно тогава и двата му спътника за океанско разузнаване бяха свалени, а разрешението за изстрелването на последния беше задържано. На следващата снимка се виждаха кейовете на самолетоносачите, които също бяха празни.

— „Нимиц“ все още си седи в Саутхемптън — отбеляза шефът на разузнаването. — Той влезе в пристанището с големи повреди, а там няма достатъчно голям сух док, в който да бъде поправен. Сега се намира в Океанския док и не може да мръдне оттам. Остават три авионосеца — „Коралово море“, „Америка“ и „Индипендънс“. „Саратога“ се използва за ескорт за конвои. Останалите самолетоносачи от Атлантическия им флот се намират в Индийския океан.

Новиков изръмжа. Тази новина не предвещаваше нищо добро за ескадрата в Индийския океан, но тя беше част от Съветския Тихоокеански флот и той не отговаряше за нея. Той и без това си имаше достатъчно проблеми. На първо място трябваше да разреши дилемата, пред която самият той беше изправил натовските флотилии. Адмиралът нямаше достатъчно кораби, за да изпълни всички задачи, и изпращането на добре обучените му средства за ПЛБ на лов за подводници, които се оттегляха, не му помагаше изобщо!

— Здравейте отново, господин адмирал — каза Толанд.

Бийти изглеждаше много по-добре. Сега сините му очи имаха блясъка на кристал и адмиралът държеше гърба си изправен като бастун, докато стоеше, сгънал ръце върху гърдите си пред огромната стенна карта.

— Как вървят работите в Шотландия, командир?

— Добре, сър. По време на последните две въздушни атаки руснаците ядоха добър пердах. Мога ли да попитам какво направиха лодките от „Операция Дулитъл“? Една от тях е под командването на мой приятел.

Бийти се обърна.

— Коя?

— „Чикаго“, сър. Капитан Дан Маккафърти.

— О! Изглежда, че една от лодките е била повредена и сега „Чикаго“ и още една подводница я ескортират по обратния път. Всъщност те вдигат голям шум в източната част на Баренцово море. Имаме данни, че Съветите са изпратили значителни сили да ги преследват. Както и да е, вие се връщате във флотилията на самолетоносача си, като преди това ще се срещнете с моя разузнавателен екип, за да можете да предадете на вашите хора последните данни. Исках да ви видя лично, преди да заминете, за да ви благодаря за телекса, който изпратихте във връзка с проследяването на съветските бомбардировачи до базите им. Тази идея се оказа много полезна за нас. Доколкото разбрах, вие сте запасняк. Как, по дяволите, са ви оставили да напуснете?

— Веднъж заседнах с ескадрения си миноносец в пясъчен нанос.

— Разбирам. Направихте достатъчно, за да компенсирате тази си грешка, командир. — Бийти подаде ръка на Боб.

— Спрете проклетия камион! — извика Алексеев. Той стоеше по средата на пътя, точно пред движещия се към него камион. Камионът спря и генералът изтича към кабината.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита го шофьорът ефрейтор.

— Генерал-полковник Алексеев — отвърна офицерът. — А вие кой сте, другарю?

— Ефрейтор Владимир Иван’ич Маряхин — успя да изрече войникът, въпреки че устата му беше увиснала при вида на пагоните на генерала.

— Тъй като, както изглежда, съм по-старши по ранг от вас, ефрейтор, вие ще закарате мен и адютанта ми до следващия пункт за регулиране на движението, като натискате газта до дупка. Мърдайте!

Алексеев и Сергетов се качиха отзад. Камионът беше натоварен с множество сандъци, но двамата успяха да си намерят място върху тях. Генералът изруга.

— Три изгубени часа.

— Можеше да бъде и по-зле.

— Това е голяма атака, сър. Те току-що започнаха да се придвижват по фронт от осемдесет километра.

SACEUR погледна безизразно картата. Не че не бяха очаквали нещо такова. Разузнаването беше предрекло подобен развой на събитията още преди дванадесет часа въз основа на моделите на движението на съветските части по пътищата. Той разполагаше точно с четири резервни бригади, които можеше да използва в този сектор. „Да благодарим на бога — помисли си той, — че успях да убедя германците да скъсят линиите при Хановер.“ Половината от резервите му идваха оттам, при това тъкмо навреме.

— Главна ос на атаката? — обърна се генералът към оперативния си офицер.

— За момента не е ясна. Прилича на обща атака…

— Силен натиск, за да бъде открито слабо място — довърши SACEUR вместо него. — Къде са резервните им части?

— Успяхме да идентифицираме елементи от три дивизии южно от Фьолцихаузен, сър. Изглежда, че са части от клас А. Атаката, която се подготвя, вероятно ще бъде проведена най-вече от единици от клас Б.

— Толкова големи загуби ли сме им нанесли? — попита реторично SACEUR. Офицерите от разузнаването му работеха с всички сили да определят нанесените на врага поражения и той получаваше доклада им всяка вечер. Резервните части от клас Б бяха започнали да се появяват на фронта преди пет дни и това го озадачаваше. Той знаеше, че Съветите разполагаха с поне шест подразделения от клас А, които стояха в резерв в Южна Украйна, но нямаше никакви признаци, че тези подразделения се придвижват към фронта. Защо не ги изпращаха в Германия? Защо вместо тях изпращаха запасняци? Той задаваше този въпрос от няколко дни, но единственият отговор, който шефът на разузнаването му можеше да даде, се изразяваше в свиване на раменете. „Не че се оплаквам“ — помисли си той. Двете полеви армии биха били достатъчни, за да разкъсат фронта по цялата му дължина.

— Къде е най-доброто място за контраудар?

— В Спринге имаме две германски танкови бригади, сър. В руската атака, изглежда, са включени две резервни мотострелкови дивизии, като дивизионната им граница се намира ето тук, на десет километра от двете танкови бригади. Германците не са били на фронта от два дни. Не бих казал, че са си отпочинали добре, но…

— Да. — Чинът на SACEUR му даваше правото да прекъсва офицерите си, когато си поиска. — Нека да тръгват.

О’Мали се намираше над фрегатата, след като цяла сутрин беше търсил нещо, което се оказа фалшива тревога. През последните три часа бяха потопени три търговски кораба — единият от торпедо, а останалите от ракети, които бяха преминали през зенитния бараж на конвоя. Ескортът беше подгонил и двете подводници и хеликоптерът на „Гелъри“ беше потопил едната откъм вътрешната страна на конвоя. Корабите наближаваха въздушното покритие на континентална Европа и на О’Мали му се струваше, че тази битка беше спечелена. Конвоят продължаваше пътя си с приемливи загуби. До акостирането му оставаха още тридесет и шест часа.

Кацането беше рутинно и след като се отби до душовете, пилотът отиде до каюткомпанията, за да си налее едно питие и да изяде един сандвич. Там го чакаше Калоуей.

— Приземяването на хеликоптера ви на такъв малък кораб наистина ли е толкова опасно, колкото изглежда?

— Палубата на самолетоносача е малко по-голяма. Нали няма да пишете статия за мен?

— Че защо не? Вчера потопихте три подводници.

О’Мали поклати глава.

— Два кораба, два хеликоптера и допълнителна помощ от останалите кораби от ескорта. Аз просто отивам там, където ме изпратят. Ловът на подводници е сложно нещо. Всички участници в него трябва да работят заедно, ако не искат да изпуснат подводницата.

— И снощи ли стана така?

— Понякога и противникът не прави грешки. Току-що се връщам от четиричасово безуспешно търсене. Може би сме засекли подводница, а може би не. Вчера извадихме голям късмет.

— Тревожи ли ви фактът, че ги потопявате? — попита Калоуей.

— От седемнадесет години съм във флота и още не съм срещал човек, на когото му харесва да убива хора. Ние дори не използваме тази дума, освен може би когато сме пияни. Ние потапяме кораби и се опитваме да се преструваме, че това са просто кораби — предмети, в които няма хора. Не е честно, но ние все пак го правим. По дяволите, та аз едва сега за първи път си върша истинската работа. Досега целият ми боен опит се състоеше от спасителни мисии. До вчера дори не бях стрелял с истинско торпедо по истинска подводница. Не съм мислил достатъчно по въпроса, за да мога да кажа дали ми харесва или не. — Той спря да говори за малко. — Звуците са ужасни. Чуваш въздух под налягане. Ако корпусът бъде пробит на такава дълбочина, внезапната промяна в налягането във вътрешността трябва да предизвика възпламеняване на въздуха и всички на борда изгарят. Не знам дали това е вярно, но някой ми го каза веднъж. Както и… да, чува се скърцане — както при рязко натискане на спирачките на автомобил. Това става, когато вътрешните прегради започнат да поддават. След това се чува шумът от смачкването на корпуса, който наподобява някакъв глух тътен. И това е всичко — току-що са загинали сто души. Не, всичко това не ми харесва кой знае колко.

— Най-страшното е, че всичко е толкова вълнуващо — продължи О’Мали. — Ловът на подводници е нещо много трудно. Той изисква концентрация и упражнения, както и силно развито абстрактно мислене. Трябва да проникнеш в главата на противника, но същевременно трябва да мислиш за мисията си като за унищожаване на неодушевен предмет. Не звучи логично, нали? Затова просто спираш да мислиш за тази част от работата си. Иначе просто няма да можеш да я свършиш.

— Ще спечелим ли?

— Това зависи от хората на сушата. Ние само трябва да ги подкрепяме. Конвоят ще стигне до местоназначението си.

— Казаха ми, че сте загинали — каза Береговой.

— Този път се отървах дори без драскотини. Ваня обаче беше събуден доста грубичко. Как върви нападението?

— Първоначалните резултати са обнадеждаващи. Тук напреднахме с шест километра, а при Спринге навлязохме на почти същото разстояние. До утре може да сме обградили Хановер.

Алексеев се зачуди дали шефът му не беше излязъл прав. Може би линиите на НАТО наистина бяха изтънели толкова много, че врагът бе принуден да отстъпи.

— Другарю генерал. — Говореше армейският разузнавателен офицер. — Получих доклад за германски танкове при Елдагсен. Докладващият — той просто изчезна от ефира.

— Къде, по дяволите, е Елдагсен? — Береговой се вгледа в картата. — Но това е на десет километра зад линията! Потвърдете доклада!

Офицерите чуха рева на прелитащи самолети и земята под тях се разтресе от експлозиите на изстреляните ракети.

— Току-що унищожиха радиопредавателите ни — докладва свързочният офицер.

— Превключете на резервните! — извика Алексеев.

— Този беше резервният. Основният беше унищожен миналата нощ — информира го Береговой. — В момента сглобяваме нов. Засега ще трябва да използваме това, с което разполагаме тук.

— Не — противопостави се Алексеев. — Ако го направим, ще стане в движение.

— Но така няма да мога да координирам добре!

— Ако загинете, няма да можете да координирате изобщо!

Наоколо беше настанал истински ад. Поне три патрулни самолета „Беър-Ф“ летяха над сектора и го засипваха с хидроакустични буйове, на хидролокатора се виждаха две фрегати от клас „Кривак“ и шест патрулни лодки от клас „Гриша“, а една подводница „Виктор-III“ също беше решила да се включи в преследването.

„Чикаго“ беше успяла да промени малко съотношението на силите. Сложните маневри на подводницата през изминалите няколко часа бяха довели до унищожаването на съветската подводна лодка и повреждането на една от фрегатите, но сега положението се влошаваше. Руснаците заграждаха „Чикаго“, тя вече не можеше да ги държи на разстояние. За времето, през което Маккафърти беше локализирал и унищожил съветския „Виктор“, надводните групи бяха скъсили разстоянието до „Чикаго“ с пет мили. Подобно на боксьор в схватка с уличен бияч, Дани имаше шанс срещу тях само докато ги държеше на разстояние.

Маккафърти искаше да говори с Тод Симс от „Бостън“, но не можеше да го направи, защото подводният телефон имаше малък радиус на действие и вдигаше твърде много шум. Дори ако се опиташе да предаде съобщение по радиото, „Бостън“ трябваше да се намира близо до повърхността с вдигната антена, за да приеме съобщението. Дани беше сигурен, че Тод е спуснал лодката си на максималната възможна дълбочина. Според американската подводна доктрина всяка подводница трябваше да действа самостоятелно. Съветите използваха тактика на съвместни действия, но американците никога не бяха изпитвали подобна нужда. Маккафърти се нуждаеше от идеи, и то бързо. Академичното разрешение на тактическата ситуация, в която беше изпаднал, беше да маневрира и да търси пролука, но „Чикаго“ беше вързана към определена позиция и не можеше да си позволи да се отдалечава твърде много от останалите две американски подводници. Щом руснаците разберяха, че едната от преследваните подводници е повредена, те щяха да се приближат, за да я довършат, и Маккафърти не беше в състояние да направи нищо, за да ги спре. Иван с удоволствие би разменил няколко от по-малките си надводни съдове за една подводница от клас 688.

— Идеи, старпом? — попита Маккафърти.

— Какво ще кажеш за: „Телепортирай ни, Скоти!“ — опита се безуспешно да разведри обстановката старшият помощник. Капитанът обаче, изглежда, не беше почитател на „Стар Трек“. — Единственият начин да ги задържим далеч от нашите приятели е да ги оставим да ни преследват малко.

— Да отидем на изток и да атакуваме групата странично?

— Рисковано е — съгласи се старпомът. — Но пък какво ли не е рисковано?

— Ти поеми управлението. Две трети и се дръж близо до дъното.

„Чикаго“ зави на югоизток и увеличи скоростта си на осемнадесет възела. Маккафърти си помисли, че сега щеше да се разбере колко прецизни са картите му. Дали Иван не беше поставил минни полета някъде наоколо? Старпомът държеше подводницата на петдесет фута над дъното — всъщност той се беше застраховал, като беше изчислил петдесетте фута над най-високата точка на дъното в рамките на една миля. Но дори и това нямаше да му помогне много, ако се натъкнеше на неотбелязан на картите потънал кораб. Маккафърти си спомни първото си посещение в Баренцово море. Някъде наблизо се намираха останките на потопените по време на онова учение ескадрени миноносци. Ако се врежеше в някой от тях със скорост осемнадесет възела… Спринтът продължи четиридесет минути.

— Една трета напред! — заповяда Маккафърти, когато вече не можеше да издържа. „Чикаго“ намали скоростта си на пет възела. — Излезте на перископна дълбочина.

Планеристите дръпнаха лостовете си и подводницата изпъшка, когато външното налягане на водата намаля и корпусът й се разшири с два сантиметра. По заповед на Маккафърти първо беше извадена ESM мачтата, а след нея и търсещият перископ.

Времето се променяше и от запад наближаваше дъждовна буря. „Страхотно — помисли си Дани. — Ето как ще загубим десет процента от точността на хидролокатора си.“

— Виждам мачта на две-шест-четири — какво е?

— Не отчитам радарни сигнали по този пеленг — каза един техник.

— Счупена е — това е фрегатата. Отчупили сме едно парче от нея, сега нека да я довършим. Аз… — През лещите премина някаква сянка. Маккафърти изви инструмента нагоре и видя широките криле и пропелерите на един „Беър“.

— Хидролокаторното до капитана, множество хидроакустични буйове зад кърмата!

Маккафърти затръшна ръчките на перископа й прибра уреда.

— Потапяне! Дълбочина четиристотин фута, пълен наляво, пълен напред.

Един хидроакустичен буй се включи на двеста ярда от подводницата. Металическият звук на излъчването му беше отразен от корпуса на „Чикаго“.

„Колко време е необходимо на самолета да се обърне и да стреля по нас?“ Маккафърти заповяда да бъде изстрелян шумов генератор. Генераторът не се включи и той нареди да се изстреля втори. Измина една минута. „Сигурно първо ще се опита да ни засече с магнитния си детектор.“

— Пренавийте лентата. — Дежурният електротехник се зарадва, че му бяха намерили някаква работа. Петсекундният видеозапис показваше нещо, което приличаше на останките от надстройка на „Кривак“.

— Преминаваме триста фута. Скорост двадесет и се увеличава.

— Торпедо във водата откъм десния борд! Пеленг на торпедото нула-едно-пет.

— Петнадесет градуса дясно на борд! Пълен напред! Нов курс едно-седем-пет. — Дани постави торпедото зад кърмата си. Мозъкът му автоматично обмисли тактическата ситуация. „Съветско торпедо за ПЛБ: диаметър шестнадесет инча, скорост около тридесет и шест възела, далекобойност четири мили, работи около девет минути. Ние се движим с… двадесет и пет възела. Торпедото е зад нас. Ако е на една миля зад нас, ще му трябват… седем минути, за да ни настигне. Може да ни улучи. Но ние ускоряваме с десет възела в минута… Не, не може да ни улучи.“

— Високочестотно излъчване откъм кърмата! Звучи като хидролокатор на торпедо.

— Успокойте се, хора, не мисля, че може да ни настигне. — „Само че всички съветски кораби около нас могат да ни чуят.“

— Преминаваме четиристотин фута, започвам изравняване.

— Торпедото приближава, сър — докладва главният хидроакустик. — Излъчването звучи някак странно, като… — Подводницата беше разтърсена от мощна експлозия зад кърмата.

— Една трета напред, десет градуса дясно на борд, нов курс две-шест-пет. Това, което току-що чухте, беше рибата, която се разби в дъното. Хидролокаторното, започнете да ми давате данни.

Руснаците бяха поставили нова линия буйове на север от „Чикаго“, но те вероятно бяха твърде далеч и не можеха да засекат подводницата. Пеленгите на най-близките съветски кораби се застопоряваха — те се насочваха право към „Чикаго“.

— Е, старпом, това ще ги задържи настрани от нашите приятели за известно време.

— Супер.

— Нека да се придвижим малко по на юг и да видим дали ще успеем да ги накараме да ни подминат. Тогава ще им напомним с кого си имат работа.

„Ако някога се измъкна жив от тази скала — помисли си Едуардс, — ще се преместя да живея в Небраска.“ Той си спомняше полетите над този равнинен щат. Дори и окръзите там бяха отбелязани върху картата с правилни квадратчета. В Исландия не беше така. Въпреки всичко, сега ходенето беше много по-лесно в сравнение с преходите след напускането на Кефлавик. Едуардс и групата му се придържаха към линията на петстотинте фута надморска височина, което оставяше зад тях планините и поне две мили до крайбрежния път и им откриваше добра видимост напред. Досега не бяха забелязали нищо, освен рутинна дейност. Те приемаха, че във всяко движещо се превозно средство пътуваха руснаци. Това предположение вероятно беше неправилно, но руснаците бяха секвестирали толкова много цивилни автомобили, че нямаше начин да определят кой пътува в тях.

— На почивката ли се наслаждаваш, сержант? — Едуардс и неговата група бяха настигнали групата на Смит. На половин миля пред тях се виждаше някакъв път, първият през последните два дни.

— Виждате ли онзи хълм там? — посочи сержантът. — Преди двадесет минути на него кацна един хеликоптер.

— Страхотно. — Едуардс разгъна картата си и седна на земята. — Кота 1063 — това ще рече три хиляди и петстотин фута надморска височина. Хубаво място за наблюдателница. Мислиш ли, че могат да ни видят?

— Дотам са десет или единадесет мили. Зависи, шкипер. Предполагам, че са се качили, за да наблюдават морето от двете страни. Ако имат поне малко мозък в главите си, ще държат под око и скалите.

— Имаш ли представа колко души може да има? — попита Едуардс.

— Никаква. Може да няма никой — по дяволите, те може да са кацнали, за да приберат някого, въпреки че не бих се обзаложил за това. Може би едно отделение, може би един взвод. Трябва да предположим, че имат и мощен бинокъл, и радиостанция.

— И как ще минем покрай тях? — попита лейтенантът. Теренът беше равнинен, осеян тук-там с ниски храсти.

— Това е много добър въпрос, шкипер. Ще избираме внимателно маршрутите си, ще се снишаваме, ще използваме естествените прикрития — както обикновено. Но на картата се вижда един малък залив, който се намира на четири мили от хълма. Не можем да заобиколим откъм далечната страна, без да пресечем главния път, а това е нещо, което не можем да рискуваме.

— Какъв е проблемът? — Сержант Никълс също беше пристигнал с групата си. Смит му обясни ситуацията, докато Едуардс сглобяваше радиопредавателя.

— Значи знаете, че са на хълма, но знаете колко са и с какво въоръжение разполагат, така ли? — попита Кучкарник.

— Точно така.

— По дяволите. Искахме ви на този хълм. — „И това ако не е изненада“ — помисли си Едуардс. — Няма ли начин да се качите там?

— Няма. Повтарям, няма никакъв начин. Знам по-лесни начини за самоубийство, мистър. Оставете ни да обмислим ситуацията и след това пак ще ви се обадим. Става ли?

— Добре, ще чакаме да се обадите. Край.

Едуардс събра сержантите си и тримата започнаха да разглеждат картите.

— Най-важното е с колко души разполагат руснаците и колко бдителни са — обясни Никълс. — Ако горе има цял взвод, можем да очакваме и патрули. Следващият въпрос е колко са патрулите. Аз лично не бих искал да катеря този хълм по два пъти дневно.

— Ти колко души би поставил там? — попита Едуардс.

— Иван разполага с цяла парашутна дивизия на острова плюс още няколко подразделения. Да речем, че са общо десет хиляди души. Те не могат да покрият целия остров. Затова руснаците вероятно биха изпратили един пехотен взвод на този или на който и да било друг хълм, или пък само един наблюдателен разчет — нещо като артилерийски наблюдатели. Тяхната задача е да открият възможен нашественик, а от такава височина един човек с бинокъл може да вижда целия залив на север. От противоположната страна вероятно има добра видимост чак до проклетия Кефлавик. Те ще се оглеждат и за самолети.

— И ти се опитваш да ни убедиш, че ще бъде лесно? — зачуди се Смит.

— Мисля, че ще можем да се приближим до хълма, без да бъдем забелязани, след което да изчакаме нощта — ако това тук изобщо може да се нарече нощ — и да се опитаме да минем под руснаците. Нали разбираш, слънцето ще бъде точно срещу тях и ще ги заслепява.

— Правил ли си това преди? — поинтересува се лейтенантът.

Никълс кимна.

— На Фолклендските острови. Ние бяхме изпратени там една седмица преди инвазията, за да разузнаем някои неща. Правехме съвсем същото като сега.

— По радиото не ми споменаха нищо за инвазия.

— Лейтенант, вашите морски пехотинци ще извършат десант точно на това място. И на мен никой нищо не ми е казал, но ние не сме изпратени тук, за да търсим място за футболно игрище, нали? — Никълс беше на около тридесет и шест години и скоро щеше да навърти двадесет години служба във въоръжените сили. Той беше най-възрастният член на групата и няколкото дни служба под командването на аматьор, който бе по-старши по ранг от него, го бяха направили раздразнителен. Хубавото на този млад метеоролог беше, че поне се вслушваше в съветите на останалите.

— Добре, от нас също се иска да се качим на този хълм, за да наблюдаваме. Какво ще кажете за онзи по-нисък хълм западно от големия връх?

— Ще трябва да заобиколим много, за да го изкачим, без да бъдем забелязани, но мисля, че можем да се настаним там. Стига руснаците да не са твърде бдителни.

— Добре, щом преминем този път, ще се движим в група. Вие ще ни водите, сержант Никълс. Предлагам да си починем малко. Изглежда, че ще трябва да вървим доста, преди отново да имаме възможност да спрем.

— Осем мили до подножието на хълма. Трябва да сме там до залез.

Едуардс погледна часовника си.

— Добре, тръгване след един час. — Той отиде при Вигдис.

— Е, Майкъл, какво ще правим сега? — Едуардс й обясни подробно положението.

— Ще бъдем близо до руснаците. Може да стане опасно.

— Питаш ме дали не искам да остана тук?

„Кажи «да» и нарани чувствата й. Кажи «не» и… мамка му!“

— Не искам никой вече да те наранява.

— Оставам с вас, Майкъл. С теб се чувствам в безопасност.

Няколко часа бяха необходими за изпомпването на водата, която беше придала лъжливия крен на самолетоносача. Мощните влекачи „Катком“ и „Векта“ бавно придвижиха кораба с кърмата напред към Солент. Палубата за излитане беше поправена изцяло от корабостроителите във Воспър, въпреки че отдалеч си личеше, че работата е била свършена набързо. По поправката на авионосеца бяха работили две хиляди души. От Съединените щати беше докарано ново спирачно оборудване и електроника, която обаче не можа напълно да замени унищоженото от съветските ракети. Влекачите ескортираха кораба до замъка Калшот, след което той се придвижи на собствен ход до канала Торн, на изток от доковете за яхти при Коус. В Портсмут го чакаха ескортиращи кораби и малката формация зави на юг и на запад към Ламанша.

Полетите започнаха незабавно. Първите самолети, които пристигнаха, бяха щурмовите бомбардировачи „Корсар“. Те бяха последвани от по-тежките „Интрудър“ и специализираните в противолодъчна борба „Викинг“. Самолетоносачът „Нимиц“ се беше върнал на служба.

— … и огън! — Три часа неуморна работа се сляха до половин секунда. Последва познатото разтърсване от сгъстения въздух, който изхвърли две торпеда в черните води на Баренцово море.

Съветският командир се беше оказал твърде нетърпелив в желанието си да се увери в смъртта на „Чикаго“ и беше позволил на фрегатата си да се приближи твърде близо зад двата останали „Гриша“. И трите кораба облъчваха дъното, търсейки потопената подводница. „Не очаквахте, че ще тръгнем на юг, нали?“ Може би на север или на изток, но не и на юг. Маккафърти беше направил широка маневра около съветската фрегата, като беше внимавал да стои извън обсега на хидролокатора й, след което се беше приближил на две хиляди ярда зад нея. Едната риба беше изстреляна по фрегатата, а другата по най-близката патрулна лодка.

— Няма промяна в курса и скоростта на целта, сър. — Торпедото гонеше съветската фрегата. — Тя все още облъчва в грешната посока, сър.

Каскадният екран се освети и в центъра на контакта се появи ярка точка. Едновременно с това в подводницата се чу тътенът на експлозията.

— Вдигни перископа! — Маккафърти хвана лещите на ниво палуба и ги завъртя бавно. — Попадение. Пречупихме му гърба. Добре… — Той се обърна към пеленга на патрулната лодка. — Добре, цел номер две се обръща. Оп-па, ето, че включи двигателите си. Увеличава скоростта и завива наляво.

— Шкипер, кабелът на рибата е прекъснат.

— Колко й остават още?

— Още четири минути, сър. — След четири минути на пълна скорост патрулната лодка щеше да бъде извън обсега на торпедото.

— По дяволите, ще го изпуснем. Свали перископа. Да се махаме оттук. Този път ще се придвижим на изток. Дълбочина четиристотин, две трети напред. Минете вдясно до нула-пет-пет.

— Трябва да е била взривната вълна, сър. Половин секунда по-късно контролните кабели на риба номер две бяха прекъснати. — Маккафърти й оръжейният му офицер разглеждаха планшета.

— Прав си. Пуснахме го твърде наблизо. Добре. — Капитанът се приближи до картографската маса. — Къде според вас са нашите приятели?

— Някъде тук, сър. Двадесет, двадесет и пет мили.

— Мисля, че им осигурихме достатъчна защита. Да видим дали ще можем да се върнем, докато Иван се опитва да разбере какво е станало.

— Извадихме късмет, шкипер — отбеляза старпомът.

— Така е. Искам да знам къде са руските подводници. Онази „Виктор“ се появи изневиделица. Къде са останалите? Не може да са ни подгонили само с тези. — Разбира се, че не. Руснаците определяха резерви за преследване, като в различните сектори поставяха различни видове кораби. Надводните им кораби и самолетите им се намираха в един сектор, а в съседния изключителните права над лова имаха подводниците…

Той си каза, че досега се беше справил добре. Унищожаването на три патрулни лодки, една фрегата и една подводница беше много добро постижение за една седмица работа. Но неприятностите не бяха свършили и нямаше да свършат, докато не успееха да закарат „Провидънс“ до леда.