Операция „Червена буря“

Глава тридесет и осма Невидими на скалите

Първият преход беше от осем мили, но групата не се движеше по права линия. Околността беше с вулканичен произход и земята беше осеяна с големи и малки скали. Големите хвърляха сянка и когато беше възможно, хората на Едуардс се придържаха към тях, но с всяка стъпка им се налагаше да заобикалят надолу и нагоре, наляво и надясно, така че към всеки метър напред се прибавяше по още един метър в някоя друга посока и осемте мили станаха шестнадесет.

Сега за първи път Едуардс знаеше, че е възможно да го наблюдават. Дори и когато хълмът, който заобикаляха, се скриеше зад някой хребет, не съществуваше никаква гаранция, че руснаците не бяха изпратили две разузнавателни групи. Кой можеше да гарантира, че никой не ги наблюдава, че някой съветски сержант с бинокъл не е забелязал раниците и оръжията им и не се беше обадил по радиостанцията си, за да повика хеликоптер? От усилието при ходенето пулсът на всички се беше ускорил. Страхът го ускоряваше още повече и увеличаваше умората им подобно на лихвар лихвата върху заем.

Сержант Никълс, най-възрастният човек в групата, се оказа много добър водач. Макар и с изкълчен глезен, той показваше изключителна издръжливост, която удивяваше Едуардс. Движеха се мълчаливо, защото никой не искаше да издава и най-малкия шум, така че Никълс нямаше възможност да мърмори на изоставащите. Презрителният му поглед беше достатъчно красноречив. „Той е с десет години по-стар от мен — помисли си Едуардс, — а аз съм трениран бегач. Мога да вървя в крак с това копеле. Не е ли така?“

През по-голямата част от прехода Никълс успя да ги задържи далеч от крайбрежния път, но имаше една точка, в която пътят се извиваше около малко заливче и преминаваше на около половин миля от тях. Тук групата трябваше да направи труден избор — да рискува да бъде забелязана от пътя, по който вероятно се движеха руснаци, или да рискува да бъде забелязана от хълма. Те предпочетоха първата възможност и започнаха да се придвижват бавно напред, залягайки на всеки петнадесетина минути, когато по пътя преминаваха автомобили. Когато започнаха да пълзят по склона на една клисура, слънцето вече беше ниско в северозападната част на небето. Те намериха една скална грамада и спряха до нея, за да си починат, преди да преминат под наблюдателния пункт на руснаците.

— Е, това беше една приятна разходка, не мислите ли? — попита сержантът от Кралската морска пехота. Той дори не се беше изпотил.

— Да не би да се опитваш да докажеш нещо, сержант? — попита Едуардс.

— Съжалявам, лейтенант. Приятелите ви ми казаха, че сте в добра форма.

— Едва ли ще получа сърдечен удар още сега, ако това имаш предвид. А сега какво?

— Предлагам да изчакаме един час, докато слънцето слезе малко по-ниско, след което да продължим. Още девет мили. Трябва да тръгнем колкото се може по-бързо.

„Мили боже!“ — помисли си Едуардс. Лицето му обаче остана безизразно.

— Сигурен ли си, че не могат да ни видят?

— Сигурен ли? Не, лейтенант, не съм сигурен. По здрач обаче се вижда най-трудно. Окото не може да се приспособи от яркостта на небето към тъмнината на земята.

— Добре, ти ни доведе дотук. Отивам да видя дамата.

Никълс го гледаше как се отдалечава.

— И аз не бих имал нищо против да видя „дамата“.

— Това не беше много учтиво, Ник — отбеляза тихо Смит.

— Хайде, стига, знаеш какво…

— Не казвай нищо лошо за дамата, Ник — предупреди Смит. Той беше изморен, но не чак толкова. — Тя преживя доста неприятни неща, човече. А и шкиперът е джентълмен, ясно ли е? В началото и аз самият го смятах за некадърник. Както и да е, мис Вигдис е една страхотна дама, човече.

Майк я намери свита на кълбо до една скала. Роджърс седеше наблизо и се оттегли при пристигането на лейтенанта.

— Как си? — попита я Едуардс.

Тя обърна леко глава.

— Мъртва. Ако знаеш колко съм уморена, Майкъл.

— И аз също, миличка. — Едуардс седна до нея и протегна крака, чудейки се дали мускулната тъкан няма просто да падне от костите му. Той обаче имаше достатъчно сили, за да я погали по главата. Косата й се беше слепнала от пот, но на Майк тези неща вече не му правеха впечатление. — Само още малко. Хей, нали ти сама искаше да останеш с нас, а?

— Аз съм глупачка! — В гласа й се усети насмешка. Майк си спомни думите на баща си: „Докато можеш да се смееш, не си победен.“

— Трябва да протегнеш краката си, за да не се схванат мускулите. Ела, обърни се. — Едуардс изправи краката й и разтри прасците й. — Сега ни трябват няколко банана.

— Какво? — тя вдигна глава.

— В бананите има много калий. Помага срещу схващане. — „Дали пък не беше калций за бременни жени?“ — зачуди се той мислено.

— Какво ще правим, когато стигнем на хълма?

— Ще чакаме да дойдат добрите.

— Ще дойдат ли? — Гласът й беше леко променен.

— Мисля, че да.

— И тогава си тръгваш? — Майк помълча известно време, претегляйки смелостта и страхливостта си. „Ами ако каже…“

— Не и без теб. — Той се поколеба отново. — Искам да кажа, ако това е…

— Да, Майкъл.

Едуардс легна до нея. Той се учуди от факта, че я желаеше точно в този момент. Вигдис вече не беше жертва на изнасилване, момиче, забременяло от друг мъж, или просто една непозната от някаква чужда страна. Той се възхищаваше на вътрешната й сила и на някои други неща, които не можеше да назове, а и това не беше необходимо.

— Права си. Обичам те. — „Копеле.“ Той я хвана за ръка и двамата се отпуснаха, за да починат преди следващия преход.

— Тази е една от тях, сър. Мисля, че е „Провидънс“. Чувам странни шумове, като от метални парчета, които се блъскат едно в друго.

Подводницата следеше целта — всеки контакт беше цел — от два часа, като се приближаваше много внимателно, докато източникът на шум се променяше от възможен на вероятен. Бурята на повърхността влошаваше значително работата на хидролокатора, а специалното покритие на целта дълго им пречеше да определят сигнатурна идентификация. Можеше ли това да бъде руска подводница, която се движеше бавно, търсейки своята цел? Най-накрая слабото дрънчене от повредената кула издаде „Провидънс“. Маккафърти нареди да се приближат към целта с осем възела.

Успяла ли беше „Провидънс“ да поправи хидролокаторните си системи? Маккафърти знаеше, че екипажът й със сигурност щеше да се опита да направи това. Ако системите бяха поправени и засечаха подводница, промъкваща се внимателно откъм кърмата, дали операторите щяха да решат, че това е старата им приятелка „Чикаго“ или че е друга „Виктор-III“? От друга страна, как можеха да бъдат сигурни, че това е „Провидънс“? Причината американските подводници да бъдат обучавани за самостоятелни действия беше, че съвместните действия под вода бяха съпътствани от твърде много неизвестни.

Съветската надводна група беше останала зад „Чикаго“. Маневрата на Маккафърти беше заблудила руснаците и преди шумовете да заглъхнат, хидроакустиците на подводницата засякоха масиран лов, в който участваха самолети и кораби, които вече се намираха на тридесет мили зад кърмата на „Чикаго“. Това беше добра новина, но отсъствието на кораби в този сектор тревожеше Маккафърти. Възможно беше да бяха навлезли в определена за подводници зона, а подводниците бяха много по-опасен противник за „Чикаго“. Потапянето на съветската „Виктор“ си беше чист късмет. Съветският капитан се беше оказал твърде увлечен в лова и не беше проверил фланговете си. Това беше грешка, която Дани не очакваше да бъде повторена.

— Разстояние? — попита Маккафърти.

— Около две мили, сър.

Това беше на ръба на обхвата на хидрофона, но Маккафърти искаше да се приближи още. „Имай търпение“ — каза си той. Подводничарството представляваше едно непрестанно упражнение по търпение. За няколко секунди действие бяха необходими много часове на подготовка. „Истинско чудо е, че досега всички не сме хванали язва.“ След двадесет минути вече се бяха приближили на около хиляда ярда от „Провидънс“. Маккафърти вдигна хидрофона.

— „Чикаго“ вика „Провидънс“. Край.

— Доста време ти беше необходимо, Дани.

— Къде е Тод?

— Той тръгна на запад след нещо преди два часа. Изгубихме го. Не регистрираме никакви шумове от посоката, в която се отправи.

— Какво е състоянието ви?

— Опашката работи. Останалата част от хидролокатора ни е унищожена. Можем да изстрелваме риби със системите за управление в торпедния отсек. В залата за управление все още вали, но ще се оправим, стига да не слизаме под триста фута.

— Можете ли да се движите по-бързо?

— Опитахме се да вдигнем осем възела, но се оказа, че не можем да поддържаме такава скорост. Кулата се разпада. Шумът се увеличава постоянно. Можем да се движим най-много с шест възела.

— Много добре. Щом като опашката ви работи, ние ще заемем позиция на няколко мили пред вас. Да речем на пет мили.

— Благодаря, Дани.

Маккафърти затвори телефона.

— Хидролокаторното, чувате ли нещо, което да прилича на истинско?

— Не, сър, засега всичко е чисто.

— Две трети напред. — „Къде, по дяволите, е «Бостън»?“

— Странно е колко спокойно стана изведнъж — отбеляза старпомът.

— Така е. Знам, че се държа параноично, но се държа достатъчно параноично! — Маккафърти имаше нужда да се посмее. — Добре. Ще спринтираме и дрейфуваме на север, със спринт на петнадесет мили и дрейф на десет, докато се озовем на пет мили пред „Провидънс“. Тогава ще намалим скоростта на шест възела и ще продължим изпълнението на мисията. Отивам да подремна малко. Събуди ме след два часа. Говори с офицерите и старшините и им кажи да се погрижат екипажът да си почине малко. Напоследък се потрудихме доста здраво и не искам някой да сдаде багажа. — Маккафърти си взе половин сандвич и тръгна напред. До каютата му имаше само осем крачки и когато влезе в нея, той вече беше погълнал храната.

— Капитанът в командния център! — Струваше му се, че току-що е затворил очи, когато високоговорителят над главата му се включи. Маккафърти погледна часовника си, докато излизаше през вратата. Беше спал деветдесет минути. Трябваше да се задоволи и с толкова.

— Какво става? — обърна се той към старпома.

— Възможен контакт с подводница откъм левия борд. Току-що я засякохме. Вече имаме промяна в пеленга — близо е. Все още нямаме сигнатура.

— „Бостън“?

— Възможно е.

„Иска ми се Тод да не се беше отделял така“ — помисли си Маккафърти. Той се зачуди дали да не се обади на „Провидънс“ и да й каже да развие максимална възможна скорост и да не мисли за шума. Дани обаче знаеше, че това е гласът на умората. Уморените хора правеха грешки, особено по отношение на преценките си. „Капитаните не могат да си позволят такива грешки, Дани.“

„Чикаго“ се движеше с шест възела. „Никакъв шум — помисли си капитанът. — Никой не може да ни чуе… може би, вероятно. Ти самият вече не си съвсем сигурен, нали?“ Той влезе в хидролокаторния отсек.

— Как си, старши?

— Горе-долу, шкипер. Контактът е страхотен. Вижте как се появява и затихва. Там си е, в това спор няма, но е дяволски трудно да го задържим.

— „Бостън“ е тръгнала на запад преди няколко часа.

— Може да се връща у дома, сър. Бог ми е свидетел, че този контакт е доста тих. От друга страна, може да е някоя „Танго“ на акумулатори, сър. Сигналът е твърде слаб, за да определя типа с точност. Съжалявам, сър. Просто не знам какво е. — Старшината потърка подпухналите си очи и въздъхна тежко.

— Откога не си почивал?

— И това не знам, сър.

— Веднага щом свършим тази работа, отиваш да си легнеш.

Офицерът от следящия разчет повика капитана.

— Мисля, че определихме работното разстояние, сър. Пет хиляди ярда. Мисля, че се е насочил на запад. Опитваме се да потвърдим това предположение. — Маккафърти заповяда да бъде заредено огнево решение за контакта.

— Какво е това? — попита старшината. — Още един хидроакустичен контакт зад първия, пеленг две-пет-три. Той следва първия!

— Искам идентификация, старши!

— Нямам достатъчно данни, капитане. И двата контакта се движат съвсем бавно.

„Дали «Бостън» е една от тях? Ако да, то коя? Ако е тази отпред, да я предупредим ли и така да разкрием позицията си? Трябва ли да рискувам и да стрелям по едната? Дали пък да не предприема нищо?“

Маккафърти се приближи до планшета.

— Какво е разстоянието от този контакт до „Провидънс“?

— На малко повече от четири хиляди ярда и я приближава откъм левия й борд.

— Това вероятно означава, че я е засякъл — помисли на глас капитанът.

— Но кой, по дяволите, е той? — попита тихо следящият целта офицер. — И какъв е този контакт „Сиера-2“ зад него?

— Шум! Шум! — извика старшият хидроакустик. — Механичен шум от „Сиера-2“!

— Петнадесет градуса ляво на борд — заповяда тихо Маккафърти.

— Торпедо във водата, пеленг две-четири-девет!

— Две трети напред! — Тази заповед беше изречена на висок глас.

— Хидролокаторното до капитана, имаме увеличени шумове от „Сиера-1“. Така, предният контакт е двувитлова лодка, оборотите на витлото дават скорост от десет възела и се увеличава, чувам слаби кавитационни шумове. Цел „Сиера-1“ маневрира. Класифицирам тази цел като лодка от клас „Танго“.

— Задната е „Бостън“. Една трета напред. — Маккафърти нареди на подводницата си да намали скоростта. — Очисти го, Тод!

Пожеланието му беше възнаградено с експлозия само след петнадесет секунди. Симс беше използвал тактиката на своя приятел — приближаване близо до целта, за да не й позволи да се измъкне с маневриране. След петнадесет минути „Бостън“ се присъедини към „Чикаго“.

— Имахме четири тежки часа. Тази „Танго“ беше добра! — Каза Симс по хидрофона. — Вие добре ли сте?

— Да. Поели сме челото. Искаш ли да останеш отзад за известно време?

— Дадено, Дани. Чао.

— Водете, сержант Никълс.

Съветският пост се намираше на три мили на юг от тях и на три хиляди фута над тях. Те изкачиха склона на клисурата и излязоха в относително открито пространство. Намираха се точно между слънцето и поста. Едуардс знаеше, че онова, което Никълс беше казал за светлинните условия и как очите реагират на тях, беше вярно — а и лесно ли беше да се забележи нещо, отдалечено на три мили? — но докато вървеше, му се струваше, че върви гол по улица в пиков час. Лицата им бяха намазани с маскировъчна боя, а униформите им се сливаха с цвета на земята. „Но човешкото око търси движение — каза си Едуардс, — а ние се движим. Какво правя тук, по дяволите?“

„Стъпка по стъпка. Вървете бавно и внимателно. Не вдигайте прах. Бавно и внимателно. Не правете внезапни движения. Дръжте главите си наведени.“ Инструкциите на Никълс преминаха отново през съзнанието му. „Вижте ме, аз съм невидим.“

Лейтенантът си нареди да не поглежда нагоре, но той нямаше да бъде човек, ако от време на време не поглеждаше крадешком към хълма. Хълмът — планината — се издигаше високо над главата му. При върха склонът ставаше много стръмен. Дали не беше вулкан? На върха не се виждаха признаци на живот. Дали пък там нямаше никого? „Да, бе. Направи услуга на всички и затвори очи или заспи, или яж, или се оглеждай за самолети.“ Трябваше да откъсне очите си от този връх.

След малко скалите, върху които стъпваше или които заобикаляше, започнаха да се сливат. Всеки човек от групата вървеше сам и никой не продумваше нито дума. Лицата на всички бяха застинали в някакво изражение, което можеше да означава тиха решителност или прикрито изтощение. Дори само безопасното ходене по скалите изискваше огромна концентрация.

„Това е краят. Последният преход. Последният хълм, който ще катерим. Краят — обеща си мислено Едуардс. — След това ще се качвам на колата си, за да си купя сутрешния вестник. Ако не мога да си купя едноетажна къща, ще накарам да ми сложат асансьор. Ще плащам на хлапета да ми косят тревата и ще ги наблюдавам как работят седнал на верандата.“

Най-после върхът на хълма остана зад тях. Сега лейтенантът трябваше да се обръща, за да го види. По някаква неизвестна нему причина хеликоптерът с руските парашутисти така и не се появи. Сега групата беше в относителна безопасност и Никълс ускори крачката.

След четири часа върхът на хълма се намираше зад един вулканичен хребет с формата на нож. Никълс даде знак да спрат. Бяха вървели без почивка в продължение на седем часа.

— Е — каза сержантът, — това беше доста лесно, не мислите ли?

— Сержант, следващия път, като скочиш от самолет, гледай да си счупиш глезена — предложи Майк.

— Най-трудното е зад нас. Сега остава само да изкачим това хълмче — отбеляза Никълс.

— Но първо да си налеем малко вода — каза Смит. Той посочи към едно поточе на сто ярда от тях.

— Добра идея. Лейтенант, според мен трябва да изкачим този хълм колкото се може по-бързо.

— Съгласен. Това със сигурност е последният проклет хълм, който ще изкача!

Никълс се разсмя.

— И аз съм казвал същото един-два пъти, сър.

— Не ти вярвам.

— Добре дошъл на борда, Толанд! — Постът на командващ ударния американски флот в Атлантическия океан обикновено се заемаше от адмирал, но засега вицеадмирал Скот Джейкобсен трябваше да се задоволи само с поста. Той беше най-старшият авиационен дивизионен командир на самолетоносач във военноморския флот и беше заменил покойния адмирал Бейкър. — Адмирал Бийти ми е изпратил едно страхотно препоръчително писмо за теб.

— Според мен той просто преувеличава. Единственото, което направих, бе да предам една идея, която дори не беше моя.

— Добре. Ти си бил на „Нимиц“ преди нападението над авионосната група, нали така?

— Да, сър, аз бях в CIC.

— Ако не се лъжа, единственият оцелял от CIC освен теб е бил Сони Свенсон?

— Точно така, сър, капитан Свенсон.

Джейкобсен вдигна телефона си и набра три цифри.

— Предайте на капитан Сполдинг да се яви при мен. Благодаря. Толанд, с теб и с моя оперативен офицер ще преживеем отново това нападение. Искам да се уверя, че в информацията, която получих, няма пропуски. В моите самолетоносачи никой няма да направи дупки, синко.

— Не подценявайте руснаците, господин адмирал — предупреди Толанд.

— Не ги подценявам, Толанд. Точно затова и ти си тук. Твоята група е имала нещастието да бъде изненадана твърде на север. Завземането на Исландия беше красив ход, който до голяма степен направи нашите планове неизползваеми. Ние ще се погрижим да поправим това, командир.

— И аз така разбрах, сър.

— Не е ли красив! — каза О’Мали. Той хвърли цигарата си зад борда, кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа в масивния корпус на самолетоносача на хоризонта. Корабът представляваше замъглена сива сянка, върху чиято палуба непрекъснато кацаха самолети.

— Моята дописка трябва да бъде за конвоя — каза намусено Калоуей.

— Е, конвоят вече влиза в пристанището. Край на дописката. — Пилотът се обърна и се усмихна широко. — По дяволите, ти ме направи известен, не е ли така?

— Всички проклети летци сте еднакви! — каза ядосано кореспондентът на „Ройтерс“. — Капитанът не иска да ми каже дори къде отиваме.

— Че ти не знаеш ли? — запита учудено О’Мали.

— Е, къде отиваме?

— На север.

В очакване на конвоя пристанището беше опразнено. Търговските кораби бяха прекарани покрай останките на няколко кораба, които бяха разрушени от съветски мини — някои — поставени преди войната, а други — хвърлени от самолет. Пристанището беше бомбардирано шест пъти от изтребител-бомбардировачи с голям радиус на действие и при всяко нападение френските сили за противовъздушна отбрана бяха нанасяли големи загуби на руснаците.

Първите акостирали кораби бяха големите контейнеровози. На осем от тях беше натоварена една бронирана дивизия и те бяха отведени до отделен док. Един по един корабите свалиха извитите си кърмови рампи на дока и танковете започнаха да напускат трюмовете. Те бяха посрещнати от редица военни влекачи, всеки от които щеше да закара по един танк и още една бронирана машина до фронтовата линия. Натоварените влекачи се придвижиха до сборния пункт във фабриката на „Рено“, която се намираше до пристанището. Разтоварването на цялата дивизия щеше да отнеме часове, но въпреки това беше решено тя да бъде придвижена наведнъж до фронта, който се намираше на по-малко от петстотин километра от пристанището.

След пътуването по море, което за американските войници беше продължило сякаш цяла вечност, те преживяха културен шок. Повечето от тях бяха бойци от Националната гвардия, които никога не бяха посещавали Европа. Работниците и регулировчиците на дока бяха твърде изморени, за да покажат каквито и да било човешки чувства, но гражданите бяха научили за пристигането на конвоя и въпреки мерките за сигурност започнаха да пристигат първо на малки групички, а след това и на цели тълпи, за да наблюдават пристигащите подкрепления. На американските войници беше забранено да напускат района на ротите си. След кратки неофициални преговори беше решено на малки делегации да бъде позволено да се срещнат с някои от войниците. Рискът за безопасността беше минимален — телефонните линии до всички натовски пристанища бяха следени зорко — и тази любезност доведе до неочакван резултат. Подобно на бащите и дядовците си, пристигащите американски войници разбраха, че си струва да се бият за Европа. Хората, които толкова често бяха определяни само като заплаха за американските работни места, имаха човешки лица, имаха надежди и мечти, които сега бяха застрашени. Бойците не бяха тук, за да се бият за някакъв принцип, политическо решение или договор на хартия. Те бяха дошли тук, за да се бият за тези хора и за още много други, които с нищо не се различаваха от семействата, които бяха оставили в родината си.

Разтоварването продължи с два часа повече от предвиденото. Някои машини бяха докарани на части, но пристанищните власти и полицията бяха организирали добре пунктовете за сглобяването им. Дивизията тръгна към фронта рано следобед, като поддържаше скорост от петдесет километра в час и се движеше по многолентова магистрала, по която движението беше спряно. На всеки няколко ярда стоеше по някой човек, който махаше на войниците, които проверяваха екипировката си за последен път. Беше дошъл краят на лесната част от пътуването им.

Те стигнаха до върха в четири часа сутринта само за да открият, че тази планина имаше няколко върха. Руснаците се намираха на най-високия, на три мили от тях. Групата на Едуардс можеше да избира между два други върха, всеки от които беше с неколкостотин фута по-нисък от съседния хилядаметров връх. Те избраха по-високия от двата, който се извисяваше над малкото рибарско пристанище Стиккисхолмур и големия, запълнен от скали, залив, който беше означен на картата като Хвамсфьордур.

— Изглежда, че си намерихме добра наблюдателница, лейтенант Едуардс — прецени Никълс.

— Толкова по-добре, сержант, защото аз не смятам да ходя повече. — Едуардс вече беше насочил бинокъла си към източния връх. — Не виждам никакво движение.

— Те обаче са там — каза Никълс.

— Да — съгласи се с него Смит. — Това е абсолютно сигурно.

Лейтенантът се смъкна от хребета и разопакова радиопредавателя.

— Кучкарник, говори Хрътка, намираме се там, където ни искахте. Край.

— Дайте ми точната си позиция.

Едуардс разгърна картата и прочете координатите.

— Според нас на съседния връх има съветски наблюдателен пост. Според картата ми руснаците се намират на около пет километра от нас. Тук имаме добро прикритие и разполагаме с храна и вода за два дни. Можем да наблюдаваме пътищата, които водят към Стиккисхолмур. Всъщност сега времето е ясно и имаме видимост чак до Кефлавик. Не можем да различим нищо, но виждаме полуострова.

— Много добре. Искам да погледнеш на север и да ми кажеш какво виждаш, без да изпускаш и най-малката подробност.

Едуардс подаде антената на Смит, обърна се и насочи бинокъла си към града.

— Така. Теренът е равнинен, но е издигнат над водата, един вид като на полица. Градът е доста малък, може би осем квадратни пресечки. Край доковете има няколко малки рибарски лодки… преброявам девет. Заливът на север и изток от пристанището е запълнен от скали по протежение на четири мили. Не виждам бронирани машини, нито пък някакъв очевиден признак за присъствие на съветски войски. Чакайте… Виждам два джипа, паркирани по средата на улицата, но край тях няма никого. Слънцето все още е ниско над хоризонта и хвърля много сенки. По пътищата не се движи нищо. Предполагам, че това е всичко.

— Много добре, Хрътка. Добър доклад. Уведомете ни, ако забележите съветски войници. Дори ако е само един, искаме да знаем за него. Стойте където сте.

— Някой ще дойде ли да ни вземе?

— Не знам за какво говориш, Хрътка.

Толанд стоеше в CIC и наблюдаваше екраните. Онова, което го безпокоеше най-много, бяха подводниците. На запад от Исландия, в Датския пролив, се намираха осем съюзнически подводници, образуващи преграда, през която малко подводници можеха да преминат. Те получаваха поддръжка от „Ориони“ на ВМФ, действащи от Сондерстрьом, Гренландия, което беше невъзможно преди нанесения върху съветските изтребители в Кефлавик удар. Това затваряше единия възможен вход към Атлантическия ударен флот. Паралелно на курса на флотилията бяха наредени още подводници, които получаваха въздушна поддръжка от базираните на самолетоносача S-3A „Викинг“.

Пентагонът беше пуснал в пресата информацията, че тази дивизия на Морската пехота е на път за Германия, където битката беше напълно равностойна в момента. В действителност формацията от амфибии се намираше на двадесет мили от самолетоносача и се движеше по курс нула-три-девет, на четиристотин мили от истинската си цел.

— Вече не се движим на север — каза Калоуей. Вечерята беше сервирана в каюткомпанията. Офицерите нагъваха последните пресни зелки на борда.

— Мисля, че си прав — съгласи се О’Мали. — Мисля, че вече се движим на запад.

— Защо не вземеш да ми кажеш какво, по дяволите, ще правим. Достъпът ми до спътниковите ви предаватели беше забранен.

— Охраняваме бойната група на „Нимиц“, само че това не е много лесно, когато се движим с двадесет и пет възела. — На О’Мали тази работа не му харесваше. Рискуваха твърде много. Рискът беше част от войната, но летецът не харесваше нито една част на войната. Най-малкото пък риска. „Плащат ми, за да рискувам, а не за да харесвам риска.“

— Ескортът е най-вече британски, нали?

— Да, и какво от това?

— Това е факт, който мога да използвам, за да кажа на хората у дома колко важно…

— Вижте, господин Калоуей, да речем, че изпратите дописката си и тя бъде публикувана в местните вестници. Да предположим, че някой съветски агент прочете разказа ви и го предаде на…

— И как ще направи това? Правителството без съмнение е наложило жестоки ограничения върху всички комуникационни форми.

— Иван си има много собствени комуникационни спътници също като нас. Само на тази малка фрегата разполагаме с два спътникови предавателя. Ти сам ги видя. Колко скъпи мислиш, че са? Не мислиш ли, че и ти можеш да си купиш един и да си го сложиш в задния двор, може би в някой храст? Освен това цялата група е затъмнена. Пълно мълчание в ефира. В момента никой не предава абсолютно нищо.

Морис влезе в каюткомпанията и седна на капитанското място на масата.

— Къде отиваме, капитане? — попита го Калоуей.

— И аз току-що разбрах това. Съжалявам, но не мога да ви кажа. Ще продължим да работим заедно с „Батълакс“ като кърмова охрана на групата на „Нимиц“. Кодовото ни име е „Майк Форс“.

— Ще получим ли подкрепления? — поинтересува се О’Мали.

— „Бънкър Хил“ е тръгнал към нас. Той трябва да презареди магазините си и да се присъедини към „Илюстриъс“. Те ще работят заедно, когато ни настигнат. Ние отново излизаме на външната линия. След четири часа започваме истинска работа по ПЛБ. Въпреки това ще бъде трудничко да поддържаме скоростта на самолетоносача.

Контактите бяха три. И трите се бяха появили в рамките на десет минути. Двата се намираха пред „Чикаго“, вляво и вдясно от носа й. Третият се намираше перпендикулярно на левия й борд. Маккафърти осъзна, че руснаците някак си бяха разбрали за потопените от американската група съветски подводници. Вероятно чрез някакъв радиобуй. Това означаваше, че тактическият му успех беше довел само до привличане на по-голяма опасност за трите американски подводници.

— Хидролокаторното до капитана. Имаме продължителен сигнал от хидроакустичен буй на две-шест-шест. Преброявам три буя, не, четири са.

„Още самолети ли? — зачуди се Маккафърти. — Колективен лов?“

— Какво става? — Каскадният дисплей изведнъж беше изпълнен с линии.

— Сър, имаме три линии от хидроакустични буйове, които се формират в този момент. Там горе трябва да има поне три самолета. Тази е доста близо, изглежда, че ще бъде продължена откъм кърмата ни, може би точно по посока на нашите приятели.

Маккафърти гледаше как всяка минута на екрана се появяваше по един нов сигнал. Всеки сигнал означаваше един съветски хидроакустичен буй и линията се придвижваше на изток, докато другите две растяха по различни азимути.

— Опитват се да ни затворят, старши.

— Така изглежда, сър.

„Всеки път, когато сме унищожавали някой руски кораб, сме им давали указания за местоположението си. Те вече многократно са потвърдили курса и скоростта ни.“ Маккафърти беше върнал подводницата си обратно до падината „Света Ана“. Пътят му към ледения блок имаше широчина сто мили и дълбочина триста клафтера. Но колко съветски подводници имаше там? Хидроакустиците продължаваха да съобщават пеленги за контактите на подводници, докато капитанът гледаше нарастването на линиите от буйове.

— Според мен това е „Провидънс“, сър. Тя току-що увеличи скоростта си… да, вижте тези шумове, тя наистина увеличи скоростта си. Този буй трябва да е точно до нея. Все още обаче не мога да намеря „Бостън“.

Пеленгите на двете подводници пред „Чикаго“ оставаха непроменени. Маккафърти не можеше да изчисли разстоянието до тях, ако или той, или те не направеха някаква маневра. Ако завиеше наляво, щеше да се приближи до третия контакт, което едва ли беше добра идея. Ако завиеше надясно, щеше да избяга от подводницата, която тогава може би щеше да се насочи към „Провидънс“. Ако не направеше нищо, нямаше да постигне нищо, но Дани просто не знаеше какво да направи.

— Още един буй, сър. — Новият буй се намираше между пеленгите на двата съществуващи контакта. Те се опитваха да определят позицията на „Провидънс“.

— Ето я и „Бостън“. Тя е, да, току-що премина покрай един буй. — Една нова ярка линия на контакта се появи внезапно на място, на което допреди малко не беше имало нищо. „Тод току-що увеличи мощността и ще позволи да бъде открит — помисли си Маккафърти. — След това ще се гмурне надълбоко, за да се измъкне.“

„Да погледнем нещата през погледа на руснаците — каза си капитанът. Те всъщност не знаят с какво си имат работа, нали така? Вероятно са се усетили, че подводницата не е само една, но дали знаят колко са? Няма начин да знаят. Значи първо ще искат да подплашат дивеча, преди да стрелят, просто за да разберат какъв е.“

— Торпедо във водата, пеленг едно-девет-три!

Един руски „Беър“ беше стрелял по „Бостън“. Маккафърти наблюдаваше екрана на хидролокатора, докато Симс спускаше лодката си в дълбокото, преследван от торпедото. Той щеше да промени дълбочината и да направи няколко резки промени в курса и скоростта, за да обърка торпедото и да се измъкне. На екрана се появи ярката линия на шумов генератор, която се задържа на постоянен пеленг, докато „Бостън“ продължи да маневрира. Торпедото започна да преследва шумовия генератор. Гонитбата продължи още три минути, и свърши когато рибата остана без гориво.

Сега екранът изглеждаше относително чист. Сигналите от буйовете оставаха. „Бостън“ и „Провидънс“ бяха намалили мощността на двигателите си и бяха изчезнали, но сигналите от съветските подводници също липсваха.

„Какво правят? Какво са намислили? — питаше се капитанът. — Какви са подводниците им? «Танго», трябва да са «Танго». Изключили са електродвигателите си, забавили са скоростта си до пълзене и така са изчезнали от екраните ни. Спрели са да се движат, когато самолетите са засекли «Провидънс» и «Бостън». Те координират действията си със самолетите! Това означава, че трябва да се намира в плитки води и от близостта с повърхността хидролокаторите им не работят добре.“

— Старши, да предположим, че тези два контакта са били „Танго“ и са се движили с около десет възела. Какво разстояние на засичане ни дава това предположение?

— При тези условия на водата… десет до дванадесет мили. Аз обаче бих бил много внимателен при използването на това число, сър.

На север от „Чикаго“ започнаха да се появяват още три редици хидроакустични буйове. Маккафърти отиде до планшета, за да види разположението им. Той предполагаше, че разстоянието между линиите от буйове е две мили и на тази основа изчисляваше разстоянията до подводниците.

— Не се опитват да се крият, а? — отбеляза старпомът.

— Че защо да се крият, след като не им се налага? Да видим дали ще можем да преминем между буйовете.

— Какво правят нашите приятели?

— И за тях ще бъде най-добре да са тръгнали на север. Не ми се иска дори да си помисля какви други средства може да са изпратили руснаците срещу нас. Да минем оттук.

Старпомът даде необходимите заповеди и „Чикаго“ отново започна да се придвижва напред. Сега щяха да разберат дали гумените плочки по корпуса наистина поглъщаха радарните лъчи. Последните пеленги към съветските подводници бяха нанесени на планшета. Маккафърти знаеше, че и руснаците също можеха да се движат прикрити зад вълната от шумове. Когато отново ги засечеше, те щяха да се намират в опасна близост до подводницата му. „Чикаго“ се спусна в дълбокото. Подводницата слезе на дълбочина хиляда фута и се насочи точно към средата между два буя.

Във водата откъм кърмата се появи второ торпедо и Маккафърти направи бърза маневра, за да му избяга, само за да разбере, че то е било пуснато след друга цел или напосоки. Те го чуха да се движи в продължение на няколко минути, след което шумът изчезна. „Идеален начин да се наруши концентрацията на човек“ — помисли си Маккафърти и отново върна подводницата си на северен курс.

С приближаването на „Чикаго“ към буйовете пеленгите към тях се променяха. Двата буя се намираха точно на две мили един от друг, по една миля откъм всеки борд на „Чикаго“, която се промъкна помежду им, придържайки се ниско над дъното. Излъчвателите на буйовете бяха настроени на такава честота, че звуците им можеха ясно да се чуят през корпуса на подводницата. „Също като по филмите“ — помисли си капитанът, докато хората от екипажа му, които не бяха заети с прякото управление на лодката, гледаха към корпуса, като че ли тези звуци го галеха. Ама че ласка. Втората линия се намираше на три мили зад първата. „Чикаго“ зави леко наляво и се насочи към друга дупка.

Сега подводницата се движеше едва с четири възела. От хидролокаторния отсек съобщиха за възможен контакт на север, който незабавно беше затихнал. Може би беше някоя „Танго“, а може би не беше нищо. Въпреки това координатите на контакта бяха нанесени на планшета. На подводницата й беше необходим цял час, за да достигне до втората редица хидроакустични буйове.

— Торпедо във водата откъм левия борд! — извика хидроакустикът.

— Пълен ляво на борд, пълен напред!

Витлото на „Чикаго“ започна да разбива водата, създавайки достатъчно шум, за да бъде засечена от съветския самолет, който беше изстрелял торпедото по възможен контакт. Подводницата продължи да се движи на скорост три минути, ослушвайки се за допълнителни данни от торпедото.

— Къде е рибата?

— Излъчва, сър, но излъчва в обратната посока, пеленгът се променя на юг, отляво надясно, и отслабва.

— Една трета напред, изправи руля — заповяда Маккафърти.

— Второ торпедо във водата, пеленг нула-четири-шест.

— Пълен дясно на борд, пълен напред — заповяда отново Маккафърти. Той се обърна към старпома. — Знаеш ли какво направиха руснаците току-що? Пуснаха торпедо, за да ни накарат да се раздвижим! По дяволите! — „Страхотна тактика, който и да си. Знаеш, че не можем да си позволим да не обърнем внимание на торпедо.“

— Но как са разбрали, че сме тук?

— Може би просто са предположили, може би са имали някаква индикация. След това ние самите им дадохме контакта.

— Пеленг на торпедото нула-четири-едно. Рибата ни облъчва, сър, но не знам дали ни е захванала. Капитане, имам нов контакт по пеленг нула-девет-пет. Звучи като машинен шум, вероятно е подводница.

— А сега какво? — прошепна Маккафърти. Той обърна кърмата си към съветското торпедо и се прилепи до дъното. Хидролокаторът стана абсолютно безполезен, когато „Чикаго“ ускори над двадесет възела. Инструментите обаче все още засичаха излъчването на торпедото и Маккафърти маневрира, за да го остави зад себе си.

— Изкачване! Дълбочина сто фута. Изстреляйте шумов генератор.

— Пълен наклон на плоскостите! — Водолазният офицер заповяда да бъде изпуснат малко въздух от предните балансиращи резервоари, за да подпомогне извършването на маневрата. Изпуснатият въздух и шумовият генератор създадоха огромна турбулентност във водата. Торпедото се спусна след нея и се залута някъде под „Чикаго“. Маневрата беше добра, но същевременно и отчаяна. Подводницата изплуваше бързо и еластичният й корпус се разширяваше с намаляването на налягането върху стоманата. Някъде наблизо имаше вражеска подводница, която вече беше уловила множество шумове от „Чикаго“. На Маккафърти му оставаше само да бяга. Той беше уверен, че другата подводница ще започне да го преследва, а някъде под лодката му имаше самонасочващо се торпедо. Само че Маккафърти не разбираше защо другата подводница изобщо се намираше в зоната. Той нареди скоростта да бъде намалена на пет възела и когато торпедото под него свърши горивото си, обърна подводницата си назад. Следващият му проблем беше намиращата се наблизо съветска подводница.

— Той трябва да знае къде се намираме, шкипер.

— Точно така, старпом. Капитанът до хидролокаторното, започнете янки търсене! — И двете страни използваха необичайна тактика. — Огневият разчет, готови за стрелба, ще се наложи да действате бързо.

Мощният, но рядко употребяван активен хидролокатор в носа на „Чикаго“ облъчи водата с нискочестотни енергийни импулси.

— Контакт, пеленг нула-осем-шест, разстояние шестстотин!

— Заредете!

Три секунди по-късно стоманеният корпус на „Чикаго“ започна да вибрира от вълните на съветския хидролокатор.

— Заредено! Готови за стрелба с апарати трети и втори.

— Сравнете пеленгите и стреляйте! — Торпедата бяха изстреляни в рамките на няколко секунди едно след друго. — Прекъснете кабелите. Потапяне! Дълбочина хиляда фута, пълен напред, пълен ляво на борд, нов курс две-шест-пет! — Подводницата зави рязко и се стрелна на запад, докато торпедата й се насочваха към целта си.

— Шумове — торпеда във водата при кърмата, пеленг нула-осем-пет.

— Търпение — каза Маккафърти. „Не очаквахте да направим точно това, нали?“ — Добра работа, управление на огъня! Ние стреляхме една минута по-рано от противника. Скорост?

— Двадесет възела и нараства, сър — отвърна рулевият. — Преминаваме четиристотин фута, сър.

— Хидролокаторното, колко риби ни преследват?

— Поне три, сър. Сър, нашите риби облъчват. Според мен са захванали целта.

— Старпом, след няколко секунди ще обърнем и ще променим дълбочината. Когато го направим, искам да изстреляш четири шумови генератора през интервал от петнадесет секунди.

— Слушам, капитане.

Маккафърти застана зад рулевия. Матросът беше навършил двадесет години предишния ден. Индикаторът на руля беше в средата, плоскостите имаха ъгъл от десет градуса надолу и подводницата преминаваше петстотинте фута. Индикаторът на скоростта вече показваше тридесет възела. Нормата на ускорение намаляваше, докато подводницата приближаваше максималната си скорост. Дани потупа момчето по рамото.

— Сега. Вдигни плоскостите с десет градуса и дай двадесет градуса дясно на борд.

— Слушам, сър!

Разтърсването на корпуса показа, че американските торпеда бяха улучили целта си. Всички подскочиха или се свиха — та нали и тях ги преследваха вражески торпеда. Маневрата на „Чикаго“ създаде голям мехур във водата и старпомът го запълни с четири шумови генератора. Малките контейнери с газ изпълниха турбулентната среда с мехурчета, които имитираха звука на целта. „Чикаго“ продължи да се движи на север. Подводницата мина точно под един буй, но руснаците решиха да не изстрелват ново торпедо, за да не попречат на вече изстреляните.

— Пеленгът на всички контакти се променя, сър — докладва хидроакустикът.

Маккафърти си пое въздух.

— Една трета напред.

Рулевият завъртя ръчката на телеграфа. Машинното отделение изпълни незабавно командата и подводницата за пореден път намали скоростта си.

— Ще се опитаме да изчезнем отново. Те вероятно не са сигурни кой кого е убил. Ще използваме времето, за да слезем до дъното и да пропълзим на североизток. Добра работа, хора, този път беше доста напечено.

„Дяволски изморителен ден — помисли си капитанът. — Те не могат да ни атакуват непрекъснато по този начин. Трябва да отстъпят и да преосмислят тактиката си.“ Маккафърти беше запомнил картата наизуст. До ледения блок оставаха още сто и петдесет мили.