Операция „Червена буря“

Глава тридесет и шеста Престрелка на 31 запад!

— Не искате ли да се повозим малко, Михаил Едуардович? Може би ще можем да си поговорим? — Кръвта на Сергетов се смръзна във вените му, но лицето му остана безизразно. Възможно ли беше шефът на КГБ да не изглежда зловещо, зачуди се той. Косов също беше роден в Ленинград. Той бе нисък, пълен мъж, който, преди да поеме ръководството на КГБ, беше управлявал тайнственото му Генерално управление. Когато искаше, Косов можеше да се смее весело и в друг случай можеше да мине за Дядо Мраз, но не и днес.

— Разбира се, Борис Сергеевич — каза Сергетов и посочи към шофьора си. — Можете да говорите спокойно. Виталий е добър човек.

— Знам — отговори Косов. — Той работи за нас от десет години.

Сергетов трябваше само да погледне тила на шофьора си, за да разбере, че Косов не го лъже.

— И за какво ще си говорим?

Директорът на КГБ бръкна в куфарчето си и извади оттам устройство с размерите на книга джобен формат. Той натисна копчето на устройството и в колата се чу неприятно бръмчене.

— Това е едно ново холандско изобретение — обясни той. — То емитира шум, който прави повечето микрофони безполезни. Хората ми ми обясниха, че използвало хармонични честоти или нещо такова. — Той внезапно промени рязко поведението си. — Ясно ли ви е значението на американското нападение срещу нашите летища, Михаил Едуардович?

— Това, разбира се, е неприятно събитие, но…

— Сигурен бях, че не ви е ясно. В момента в открито море се намират няколко конвоя на НАТО. Един голям конвой напусна Ню Йорк преди няколко дни. Той превозва за Европа два милиона тона основни военни запаси и една пълна американска дивизия. Унищожавайки част от нашите бомбардировачи, НАТО значително намали способността ни да нанасяме удари по конвоите му. Освен това, по този начин беше разчистен и пътят за преки атаки над съветска земя.

— Но Исландия…

— Беше неутрализирана. — Косов обясни какво се беше случило със съветските изтребители в Кефлавик.

— Да не би да ми казвате, че войната върви зле за нас? Защо тогава германците правят предложения за мир?

— Да, това е много добър въпрос.

— Ако имате някакви подозрения, другарю директор, аз не съм човекът, към когото трябва да ги адресирате!

— Ще ви разкажа една история. През януари, когато ми правиха операция на сърцето, управлението на ежедневните операции на КГБ беше прехвърлено на първия заместник-председател Йосиф Ларионов. Срещали ли сте се с малкия Йосиф? — попита Косов.

— Не, той никога не е присъствал на срещите на Политбюро… а Съветът по отбраната? — Сергетов обърна рязко глава. — Не са ли се консултирали с вас? Тогава вие вече се възстановявахте от операцията.

— Това беше преувеличение. Аз бях доста зле в продължение на две седмици, но тази информация, естествено, не беше изнесена. Необходим ми беше още един месец, преди да мога да се заема изцяло с обичайните си задължения. Членовете на Съвета по отбраната нямаха желание да пречат на възстановяването ми, така че младият и амбициозен Йосиф бил извикан, за да представи официалната разузнавателна оценка на КГБ. Както сам можете да си представите, в разузнаването имаме множество философски течения — не като в ценното ви инженерно дело, където всичко е разбито на красиви малки цифри и графики. Ние трябва да проникнем в главите на хора, които твърде често сами не знаят какво мислят по определен въпрос. Понякога се чудя защо ли не използваме врачки циганки… но аз, изглежда, се отклоних от темата. КГБ поддържа нещо, което наричаме Стратегическа разузнавателна оценка. Това е документ, който се осъвременява ежедневно и който съдържа нашата оценка за политическата и военната сила на нашите противници. Поради естеството на работата ни и големите грешки, които сме допускали в миналото, оценката се изготвя от три различни екипа — най-добър случай, най-лош случай и осреднен случай. Названията им говорят сами за себе си. Когато правим доклад пред Политбюро, най-често използваме осреднения случай, като по очевидни причини допълваме оценките си и с данни от останалите два сценария.

— Значи когато са го извикали да даде оценка пред Политбюро…

— Точно така. Младият Йосиф, амбициозното копеленце, което се стреми да заеме моя пост като вълк, който иска да изяде овца, се оказал достатъчно умен и донесъл и трите сценария. Когато разбрал какво искат от него, той просто им го дал.

— Но не поправихте ли тази грешка след завръщането си на работа?

Косов погледна иронично спътника си.

— Миша, Миша, понякога можете да бъдете толкова трогателно наивен. Трябваше да убия това копеле, но това не беше възможно. Йосиф не е добре със здравето, въпреки че не знае за това. Времето не беше подходящо и все още не е — каза Косов така, сякаш размишляваше кога да си вземе отпуска. — В момента КГБ е разцепено на няколко фракции. Йосиф контролира една от тях. Аз контролирам друга. Моята е по-голяма от неговата, но не чак толкова. Той е близък на Генералния секретар и на министъра на отбраната. Аз съм един болен старец — това вече ми беше казано. Ако не беше войната, отдавна да са ме сменили.

— Но той е излъгал Политбюро! — почти извика Сергетов.

— Съвсем не. Да не мислите, че Йосиф е глупав? Той е предоставил на Политбюро официална разузнавателна оценка на КГБ, съставена по време на моето ръководство от моите шефове на отдели.

„Защо ми казваш всичко това? Страхуваш се, че ще загубиш поста си, и искаш подкрепа от останалите членове на Политбюро. Но дали това е всичко?“

— Вие ми казвате, че всичко това е една голяма грешка, така ли?

— Точно така — отвърна Косов. — Лош късмет и лоши преценки в нефтената ни промишленост — което, разбира се, не е по ваша вина. Прибавете и страховете на хората в партийната йерархия, амбициите на един от моите подчинени, чувството за величие на министъра на отбраната и чистата глупост на Запада и ще разберете защо изпаднахме в тази ситуация.

— И какво смятате, че трябва да направим? — попита внимателно Сергетов.

— Нищо. Все пак ви моля да имате предвид, че през следващата седмица е твърде вероятно да бъде решен изходът на войната. О! — възкликна той. — Вижте, колата ми е била поправена. Можеш да спреш тук, Виталий. Благодаря за возенето, Миша. Приятен ден. — Косов прибра заглушаващото си устройство и излезе от автомобила.

Михаил Едуардович Сергетов гледаше как лимузината на КГБ потегля и завива зад ъгъла. През живота си той беше играл в много политически игри. Изкачването му по стълбицата на партийната йерархия се беше оказало отлично упражнение по ефективност. На пътя му се бяха изпречвали хора, които се беше налагало да отстрани. Немалко обещаващи кариери бяха провалени, за да може сега той да седи в своя служебен „Зил“ и да се стреми към истинската власт в страната си. Но нито една от игрите в миналото не беше толкова опасна, колкото настоящата. Сергетов не знаеше правилата и не знаеше какво точно искаше Косов. Дали изобщо имаше нещо вярно в историята, която току-що беше чул? Може би директорът се опитваше да прикрие собствените си грешки, като обвини за тях Йосиф Ларионов? Сергетов не си спомняше някога да се беше срещал с първия заместник-председател на КГБ.

— Карай право в службата, Виталий — нареди Сергетов. Той имаше да мисли за неща, които бяха по-важни от страничната дейност на шофьора му.

Толанд разгледа спътниковите снимки с голям интерес. Спътникът KH-11 беше преминал над Кировск четири часа след ракетната атака и сигналите от него бяха препратени в реално време до командния център на НАТО. От всяка база бяха заснети по три кадъра. Разузнавачът взе един бележник и започна да прави равносметка, като си нареди да не бъде твърде оптимистичен в преценките си. Единствените самолети, които включваше в графа унищожени, бяха онези, от които бяха откъснати или изгорели големи части.

— Според нас там бяха базирани около осемдесет и пет самолета. Струва ми се, че двадесет и един от тях са били напълно унищожени, а още тридесетина — повредени. Самите бази са понесли значителни щети. Единственото нещо, което бих искал да знам, е какви са пораженията на личния състав. Ако сме успели да унищожим и голяма част от наземните екипи, то бекфайърите няма да могат да летят поне една седмица. Руснаците все още имат беджъри, но тези „птички“ имат по-къси крака, а и е по-лесно да бъдат свалени. Играта се променя, адмирале.

Адмирал сър Чарлз Бийти се усмихна. Шефът на неговото разузнаване му беше казал общо взето същите неща.

Прехващачът F-15 премина на височина сто фута над пистата. Докато минаваше покрай контролната кула, майор Накамура направи бавен вираж, след което обърна назад и се приземи спокойно. Беше станала ас! Три бомбардировача „Беджър“ и два спътника! Първата жена ас в историята на американските ВВС. Първият пилот Космически ас.

Тя спря пред укритието, скочи от стълбата и изтича към чакащите я посрещачи. Заместник-командирът на Тактическото въздушно командване беше почервенял от гняв.

— Майоре, ако още веднъж направите такъв номер, ще изритам задника ви от авиацията!

— Слушам, сър. Извинете, сър. — Тя се ухили. Нищо не можеше да й развали настроението в този ден. — Няма да се повтори, сър. Човек става ас само веднъж в живота си, сър.

— Според разузнаването Иван има още един готов за изстрелване RORSAT. Този път руснаците вероятно ще се позамислят, преди да го изстрелят — каза генералът, който вече се беше поуспокоил.

— Намериха ли още „птички“? — попита Зайо.

— Работят по две и може би ще ги получим до края на седмицата. Ако ги получим, следващата ви цел ще бъде техният фоторазузнавателен спътник за реално време. Дотогава техните RORSAT имат абсолютен приоритет. — Генералът се усмихна за секунда. — Не забравяйте да нарисувате петата звезда върху птичката си, майоре.

Те щяха да отплават независимо от обстоятелствата. Унищожаването на съветския RORSAT просто правеше отплаването по-безопасно. Първи в открито море излязоха фрегатите и ескадрените миноносци, които се разгърнаха и започнаха да търсят подводници под чадър от патрулни самолети. След тях отплаваха и крайцерите и самолетоносачите. Последни бяха корабите от Литъл Крийк — „Тарауа“, „Гуам“, „Насау“, „Инчон“ и още двадесет. Флотилията наброяваше повече от шестдесет кораба и се отправи на североизток със скорост двадесет възела. Пътуването им щеше да продължи шест дни.

Дори и при скорост три възела корабът не плаваше добре. Дължината му беше повече от двеста фута и всяка вълна го караше да реагира като кон пред препятствие. Екипажът му беше смесен: нито само военен, нито само цивилен. Корабът беше под командването на цивилните. Военните отговаряха за електронното оборудване. Всички на борда бяха единодушни, че най-невероятното в цялата ситуация бе, че все още са живи.

„Привейл“ беше преустроен кораб за морски риболов. Вместо трал зад кърмата му се влачеше хидролокатор, прикрепен към изпълнен с хидролокаторни сензори кабел с дължина шест хиляди фута. Получените сигнали се обработваха от бордови компютри, след което се изпращаха по спътникова връзка до Норфолк със скорост тридесет и две хиляди бита данни в секунда. Корабът се задвижваше от тихи електродвигатели, а в корпуса му беше инсталирана система „Преъри-Маскър“, за да бъдат заглушени дори и най-малките шумове на машините. Горната му част беше направена от фибростъкло, за да се намали радарната му сигнатура. На практика това беше един от първите кораби стелт и въпреки че, с изключение на една карабина за защита от акули, не носеше никакви оръжия, той беше най-опасната противолодъчна платформа, създавана някога.

„Привейл“ и останалите три кораба от неговия клас кръстосваха Северния Атлантик по големия кръгов маршрут между Нюфаундленд и Ирландия и се ослушваха за шумовете от транзитно преминаващи подводници. Два от корабите вече бяха нарисували върху мостиците си силуети на червени подводници, защото към всеки кораб беше прикрепен по един патрулен самолет „Орион“, а на два пъти съветски подводници бяха имали нещастието да се приближат към корабите. Но работата им не се състоеше в откриването и потапянето на подводници, а да предупреждават намиращи се далеч от тях кораби за опасността.

В разположения по средата на кораба оперативен център на „Привейл“ един екип от техници океанографи гледаше няколко подобни на телевизионни екрани, докато други пускаха записи на всичко, което се намираше достатъчно близо, за да представлява пряка заплаха.

Един старшина прекара пръста си по замъглена линия върху екрана.

— Това трябва да е конвоят от Ню Йорк.

— Да — каза техникът до него. — А ето ги и хората, които искат да го посрещнат.

— Поне няма да бъдем самотни — отбеляза О’Мали.

— Винаги ли имаш толкова положително отношение? — запита Франк Ърнст.

— Нашите руски приятели трябва да имат отлично организирано разузнаване. Та нали вашите момчета от ВВС свалиха спътника им. — Капитан Перин сложи чашата си с кафе на масата. Петимата офицери се бяха събрали в каютата на Морис. Перин беше долетял на борда на хеликоптера на „Батълакс“.

— Прав си и това означава, че те знаят нашия състав — каза Морис. — И ще искат да намалят броя на корабите в този конвой до възможния минимум.

Радиограмата от Норфолк съобщаваше, че поне шест съветски подводници, изглежда, се бяха отправили към конвоя. Четири щяха да дойдат от север, а това беше зоната, за която отговаряха събралите се офицери.

— Всеки момент трябва да започнем да получаваме данни от опашката — каза Морис. — Джери, ще можеш ли да издържиш на три дни продължителни операции?

О’Мали се разсмя.

— Ако кажа, че не мога, какво значение ще има това?

— Според мен трябва да останем близо един до друг — каза Перин. — Най-много на пет мили разстояние. Най-трудното ще бъде да синхронизираме спринтовете си. Ако не греша, конвоят иска да прави колкото се може по-малко заобикаляния?

— Да — кимна Морис. — Едва ли можем да упрекваме комодора за това. Движението на корабите на зигзаг може да създаде също толкова голямо объркване, колкото и едно истинско нападение.

— Е, добрата новина е, че за известно време няма да ни досаждат бомбардировачи — отбеляза О’Мали. — Връщаме се към еднопосочна заплаха.

Промяната в мощността промени движението на кораба. Фрегатата излизаше от спринт на двадесет възела и сега щеше да дрейфува няколко минути на пет възела, за да позволи на пасивния си хидролокатор да функционира.

— Хидроакустичен контакт, пеленг три-четири-шест.

„Седемстотин мили до ледения блок помисли си Маккафърти, докато отиваше към носа. — При скорост пет възела.“

Подводницата плаваше в дълбоки води. Да се опитват да се отдалечат от брега с петнадесет възела при шума, който издаваше „Провидънс“, беше рисковано, но по-добро решение нямаше. Достигането на стоклафтерната извивка беше отнело няколко напрегнати часа, през които Маккафърти не беше спрял да се пита каква ли щеше да бъде реакцията на руснаците на американската ракетна атака. Първоначално руснаците бяха изпратили патрулни самолети за противолодъчна борба, които хвърлиха хидроакустични буйове, но подводниците успяха да им се изплъзнат. Повечето от хидролокаторните системи на „Провидънс“ все още работеха и въпреки че подводницата не можеше да се защитава, тя можеше поне да чуе приближаващата я опасност.

По време на четиричасовия спринт повредената подводница издаваше шум като от натоварен с железни тръби вагон и на Маккафърти не му се мислеше как ли се управляваше такава лодка със счупени плоскости. Но всичко това вече беше зад гърба им. Сега трите подводни лодки се намираха в седемстотин фута вода. Те бяха активирали буксирните си хидролокатори и това подобряваше способността им да открият приближаваща опасност. „Бостън“ и „Чикаго“ се движеха на три мили от двете страни на „Провидънс“. „Седемстотин мили при пет възела — помисли си Маккафърти. — Почти шест дни…“

— Добре, старши, какво имаме тук?

— Приближи се бавно, сър, така че вероятно става въпрос за прав курс. Пеленгът се променя бавно. Първото ми предположение е, че си имаме работа с дизелова лодка на акумулатори, която се приближава към нас. — Старшият хидроакустик не показа никакви признаци на емоция.

Капитанът се върна в бойния център.

— Минете вдясно до нула-две-пет.

Рулевият даде пет градуса надясно и плавно изведе подводницата на североизточен курс. При скорост пет възела „Чикаго“ представляваше „дупка в океана“, която не емитираше почти никакъв шум, но и засеченият контакт беше също толкова безшумен. В продължение на няколко минути Маккафърти гледаше как линията на екрана бавно променя формата си.

— Добре, контактът промени пеленга си. Новият му пеленг е три-четири-едно.

— Джо? — обърна се Маккафърти към старпома си.

— Според мен разстоянието е към осем хиляди ярда. Движи се по реципрочен курс, скорост около четири възела.

„Твърде близо — помисли си капитанът. — Въпреки това, явно още не са ни засекли.“

— Да го пипнем.

Торпедото „Марк-48“ беше изстреляно с най-малката му възможна скорост. То напусна апарата и зави на четиридесет градуса наляво, след което се насочи към контакта, последвано от кабелите си за управление, които го свързваха с „Чикаго“. Хидроакустиците насочиха рибата към целта й, докато „Чикаго“ бавно се отдалечаваше от точката на изстрелване. Внезапно главният хидроакустик вдигна рязко глава.

— Засекли са го! Току-що увеличиха мощността на двигателите си. Имам обороти на витло клас „Фокстрот“, скорост петнадесет. Шумове, шумове, току-що наводниха торпедните си апарати.

Торпедото увеличи скоростта си и включи насочващия си хидролокатор. Съветският капитан знаеше, че е засечен, и реагира автоматично, като увеличи скоростта и нареди рязък завой вдясно, след което изстреля самонасочващо се торпедо по пеленга на атакуващата го риба. Най-накрая той спусна подводницата си в дълбокото, надявайки се така да се спаси от торпедото.

Резкият завой създаде във водата мехур — област на турбулентност, която за миг обърка атакуващото „Марк-48“, но торпедото премина през мехура и когато излезе в спокойни води, успя отново да намери целта си. Боядисаното в зелено оръжие се спусна след „Фокстрота“ и я настигна на дълбочина четиристотин фута.

— Пеленгът на съветското торпедо се променя бързо — каза старшият хидроакустик. — Ще ни подмине откъм кърмата — поражение, имаме поражение на целта. — Звукът от експлозията прозвуча в стоманения корпус като далечна гръмотевица. Маккафърти включи чифт слушалки тъкмо навреме, за да чуе трескавите опити на съветската подводница да изпусне баласта и да се изкачи на повърхността. После се чу скърцането на подаващите вътрешни прегради. Маккафърти не можа да чуе последната заповед на съветския капитан. Тя гласеше да бъде пуснат спасителният буй, който се намираше на кърмовия ъгъл на кулата. Буят изплува на повърхността и започна да предава непрекъснато едно и също съобщение. Целият екипаж на подводницата вече беше мъртъв, но спасителният буй показваше на щабквартирата на флота къде беше потопена подводницата и няколко кораба и подводници незабавно се отправиха към указаните координати.

О’Мали дръпна ръчката за управление на колектора и се изкачи на петстотин фута. От тази височина можеше да види северния край на конвоя, който се намираше на югозапад от хеликоптера му. Във въздуха имаше няколко хеликоптера — на някого му беше дошла добрата идея да осигури въздушно наблюдение. Много от търговските кораби превозваха армейски хеликоптери, повечето от които можеха да излетят незабавно. Техните екипажи ги използваха за патрулиране по периметъра на конвоя в търсене на перископи. Хеликоптерите бяха единственото нещо, от което някой подводничар би признал, че се страхува. Процедурата се наричаше ПЛБ „черно небе“. На войниците от целия конвой беше наредено да наблюдават повърхността на океана и да докладват за всичко, което забележат. Така се даваха множество фалшиви тревоги, но за сметка на това се запълваше времето на хората и рано или късно те щяха да забележат истински перископ. Хеликоптерът се придвижи на двадесет мили на изток, преди да започне да кръжи. Екипажът му търсеше вероятна подводница, която беше засечена от пасивния хидролокатор на фрегатата по време на последния дрейф.

— Добре, Уили, пусни един LOFAR — сега, сега, сега!

Старшината натисна едно копче и от страничния панел беше изхвърлен един хидроакустичен буй. Хеликоптерът продължи да се движи напред, пускайки четири буя през интервали от две мили, за да създаде бариера с дължина десет мили. След това О’Мали започна да кръжи в широк кръг, без да сваля очи от океана, докато старшината следеше показанията на хидролокатора.

— Какви са тези неща, които чувам за шкипера, командир? Нали знаеш за нощта преди отплаването ни.

— На мен ми се искаше да се напия и той се оказа достатъчно любезен, за да не ме кара да пия сам. Ти никога ли не си се напивал?

— Не, сър. Аз не пия.

— На какво е заприличал този флот! Поеми управлението за минута. — О’Мали свали ръката си от лоста и оправи шлема си. Шлемът беше нов и той още не беше свикнал с него. — Чуваш ли нещо, Уили?

— Все още не съм сигурен, сър. Дайте ми още една-две минути.

— Добре. — Пилотът хвърли един поглед на таблото с индикаторите, след което продължи да наблюдава повърхността. — Разказвал ли съм ти за онази тридесет и пет футова яхта от състезанието от Бермудските острови до Нюпорт? Тя попаднала в буря и беше почти разбита. Както и да е, екипажът й беше само от жени и когато лодката се обърнала, те си изгубили всичките…

— Шкипер, получавам слаб сигнал на номер четири.

— И бяха адски благодарни, че сме ги спасили. — О’Мали хвана лоста и обърна хеликоптера на северозапад. — И това ли не го правите, господин Ралстън?

— Силното питие увеличава желанието, сър, но намалява способността — отвърна вторият пилот. — Още две мили, сър.

— Той знаел и Шекспир. Може би все още има надежда за теб. Слушам те, Уили.

— Все още слаб на номер четири. Нищо друго.

— Една миля — каза Ралстън, без да сваля очи от тактическия екран.

О’Мали огледа повърхността, търсейки права вертикална линия или малко петно пяна.

— Сигналът от номер четири вече е среден, сър. Започвам да получавам и показания от номер пет.

— Ромео, тук Чук, мисля, че засякохме нещо. Ще пусна още един LOFAR между четвърти и пети. Обозначение — номер шест. Пускам — сега! — Още един буй беше хвърлен от хеликоптера.

— Чук, тук Ромео — обади се диспечерът. — Според нас контактът се намира на север от линията, повтарям, на север.

— Прието, съгласен съм с вас. След минутка ще знаем дали сме били прави.

— Шкипер — намеси се Уили. — Имам среден на номер шест.

— Ромео, тук Чук, ще спуснем потопяемия хидролокатор.

На борда на „Рубен Джеймс“ маркираха позицията на хеликоптера и линията от хидролокаторни буйове.

О’Мали придърпа лоста за управление назад, за да намали скоростта, докато с другата си ръка натисна управлението на колектора леко надолу, докато хеликоптерът не застана неподвижно на петдесет фута над водата. Уили отключи потопяемия хидролокатор и го потопи на дълбочина двеста фута.

— Хидроакустичен контакт, сър. Класифицирам го като вероятна подводница, пеленг три-пет-шест.

— Вдигни купола! — заповяда О’Мали.

Хеликоптерът се издигна и измина една миля на север. След това О’Мали отново спря машината си над водата и отново спусна потопяемия хидролокатор.

— Контакт! Пеленг едно-седем-пет. Звучи като двойно витло, което дава обороти за около десет възела.

— Локализирахме го — каза пилотът. — Да го вкараме в компютъра. — Ралстън вкара цифрите в тактическия компютър.

— Пеленгът се променя, изглежда, че завива наляво — да, завива наляво — потвърди Уили.

— Чул ли ни е? — попита Ралстън.

— Може да е чул конвоя и да е завил, за да определи положението му. Вдигни купола, Уили — заповяда О’Мали. — Ромео, тук Чук, имаме маневрираща цел, класифицираме я като вероятна подводница. Моля за разрешение за откриване на огън.

— Прието, Чук, разрешавам откриване на огън, повтарям, разрешавам откриване на огън.

Пилотът прелетя хиляда ярда на югоизток. Хидролокаторният купол беше спуснат отново и хеликоптерът остана да чака над водата.

— Пак го засякох, сър — каза Уили. — Пеленг три-пет-пет. Пеленгът се променя отдясно наляво, сър.

— Преминава точно покрай нас — каза Ралстън, като погледна тактическия екран.

— Ромео, тук Чук. Класифицираме контакта като положителна подводница и го атакуваме. — О’Мали задържа хеликоптера над водата, докато старшината му докладваше промяната в пеленга. — Започнете процедура за атака.

— Главно оръжие. — Пръстите на Ралстън пробягаха по бутоните. — Избор на торпедо, позиция едно.

— Установете първоначална дълбочина на търсене на двеста и петдесет; избор на курс Змия. — Ралстън въведе данните в компютъра.

— Готов.

— Добре, Уили, приготви се за търсене Янки — заповяда О’Мали. Той имаше предвид търсене с използване на активен хидролокатор.

— Готов, сър. Пеленг към контакта две-нула-нула, променя се бързо отдясно наляво.

— Да го сритаме! — О’Мали прехвърли сигнала от хидролокатора към слушалките на шлема си.

Уили натисна бутона и хидролокаторният предавател изстреля серия от лъчи. Вълновите фронтове на звуковата енергия се отразиха от корпуса на подводницата и се върнаха към предавателя. Контактът рязко увеличи мощността на двигателя си.

— Положителен контакт, пеленг едно-осем-осем, разстояние осемстотин ярда.

Ралстън въведе последните данни в системата за управление на огъня.

— Готов!

Пилотът сложи палеца си върху един бутон от дясната страна на лоста за управление и го натисна. Торпедото „Марк-48“ се откачи от пилоните си и падна във водата.

— Торпедото пуснато.

— Уили, продължавай облъчването. — О’Мали включи радиото си. — Ромео, току-що атакувахме потапяща се двувитлова подводница на приблизително осемстотин ярда от нас, пеленг едно-осем-осем. Торпедото е във водата. Изчакайте.

Торпедото „Марк-48“ беше програмирано за вариант на преследване Змия — серия от вълнообразни криви, които го насочваха на юг. Предупредена от активния хидролокатор на хеликоптера, съветската подводница вече се движеше на максимална скорост и се спускаше в дълбокото, за да избяга от торпедото.

— Чук, тук Ромео, уведомяваме ви, че Брадвичка е на път към вас, в случай че торпедото ви не улучи. Край.

— Прието.

— Засече го! — каза въодушевено Уили, Торпедото беше приближило подводницата и превключи в режим на автоматично търсене. Съветският капитан направи рязък завой, но рибата беше твърде близо до лодката му, за да се подлъже.

— Поражение! Имаме поражение! — Гласът на Уили беше почти толкова силен, колкото и експлозията. Точно пред тях водната повърхност сякаш подскочи, но над нея не се появи нито пяна, нито водовъртеж. Торпедото се намираше твърде дълбоко, за да се получи такъв ефект.

— Добре — каза О’Мали. През всичките години на учения и тренировки той никога не беше изстрелвал бойно торпедо срещу истинска подводница. Звуците от улучената подводница му се сториха най-тъжното нещо, което някога беше чувал. На повърхността се появиха няколко маслени петна. — Ромео, целта е поразена. Кажете на боцмана да се хваща за бояджийската си четка. Ще продължим да кръжим, за да проверим дали няма оцелели. — Предния ден една друга фрегата беше спасила целия екипаж на сваления „Беър“ и руските войници вече бяха на брега, където щяха да бъдат разпитани. Но след тази схватка оцелели нямаше да има. О’Мали продължи да обикаля сектора десетина минути, след което се върна на фрегатата.

— Хрътка, всички ли сте сити и отпочинали? — попита Кучкарник.

— Предполагам, че може да се каже и така. — Едуардс отдавна чакаше това обаждане, но сега, когато го беше получил, то му се струваше твърде застрашително.

— Искаме да патрулирате южния бряг на Хвамсфьордур и да ни съобщавате за всяко раздвижване на руснаците, което забележите. Особено ни интересува град Стиккисхолмур. Това е едно малко пристанище на около четиридесет мили западно от вас. Както и преди, заповедите ви са да избягвате контакти, да наблюдавате и да докладвате. Ясно ли е?

— Прието. С колко време разполагаме?

— Не мога да ви кажа, Хрътка. Не знам. Въпреки това съветвам ви да тръгнете веднага.

— Добре, след десет минути ще бъдем на път. — Едуардс сви антената и прибра радиопредавателя в раницата. — Време е да напускаме този планински курорт, хора. Сержант Никълс?

— Да, сър? — Никълс и Смит се приближиха заедно.

— Инструктиран ли сте за предстоящите събития?

— Не, сър. Заповедите ни бяха да сменим вашата група и да чакаме по-нататъшни инструкции. — Едуардс вече беше разгледал куфарчето с картите на сержанта. Той имаше карти за цялото западно крайбрежие на Исландия; с изключение на зоната на парашутния десант, върху тях не беше отбелязано абсолютно нищо. Разбира се, целта на разузнаването им по брега говореше сама за себе си. Лейтенантът извади една тактическа карта и определи курса им на запад.

— Добре, ще се групираме по двойки. Сержант Смит, поемете челото с някой от новите ни приятели. Никълс, вие с Роджърс покривайте задната врата. И двамата имате радиостанции, а аз ще взема третата радиостанция и ще се придвижвам с останалите от групата. Групите да се държат на такова разстояние, че да се виждат една друга. Доколкото е възможно, ще се придържаме към хълмистия терен. Първото шосе с твърда настилка по пътя ни е на десет мили западно оттук. Ако забележите нещо, залягайте и ми докладвайте. И без геройски изпълнения, става ли? Добре, след десет минути тръгваме. — Едуардс събра екипировката си.

— Накъде отиваме, Майкъл? — попита го Вигдис.

— Стиккисхолмур — отговори лейтенантът. — Добре ли си?

— Мога да вървя с вас, да. — Тя седна до него. — А когато пристигнем в Стиккисхолмур?

Майк се усмихна.

— Това не ми го казаха.

— Защо никога нищо не ти казват?

— От съображения за безопасност. Това означава, че колкото по-малко знаем, толкова по-добре ще бъде за нас.

— Това е глупаво — каза тя. Едуардс не знаеше как да й обясни, че от една страна е права, а от друга — не е.

— Според мен, когато стигнем там, ще можем да започнем отново да мислим за нормален живот.

Лицето й промени изражението си.

— Какво е нормален живот, Майкъл?

„Още един добър въпрос — каза си Едуардс. — Но сега аз трябва да мисля за твърде много неща и ще оставя този въпрос за по-късно.“

— Ще видим.

Битката за Хамелн и битката за Хановер вече бяха едно и също сражение. Преди два часа силите на НАТО се бяха изтеглили на запад, южно от промишления град, което им беше позволило да скъсят линиите си и да обединят подразделенията си. Съветските части настъпваха предпазливо, за да не попаднат в нов германски капан. Алексеев и главнокомандващият Западния военен театър разглеждаха картите си, опитвайки се да анализират последствията от изтеглянето на врага.

— Това им позволява да оставят поне една, вероятно две, бригади в резерв — размишляваше Алексеев на глас. — Те могат да използват магистрала 217, за да прехвърлят бързо подразделения от един сектор в друг.

— Че кога германците са се отказвали доброволно от територия? — попита шефът му. — Те не са направили това, защото са го искали. Линиите им бяха твърде удължени, а частите им — намалени.

— Нашите също. Подразделенията от клас Б, които вкарахме в боя, понасят почти с една трета по-големи загуби в сравнение с подразделенията от клас А, които замениха. Сега плащаме скъпо за настъплението си.

— Ние вече платихме твърдо скъпо! Ако се провалим сега, значи всичко е било безполезно. Трябва да нападнем с всички сили, Паша. Целият този сектор е готов да поддаде.

— Другарю генерал, моето впечатление не е такова. Отпорът е силен. Германският боен дух си остава висок, въпреки загубите. Те ни нанасят също толкова големи поражения и го знаят. — Алексеев се беше завърнал от фронтовия команден пункт при Фьолцихаузен само преди три часа.

— Наблюдаването на бойните действия от предните линии е много полезно, Паша, но то пречи на способността да се види общата картина.

Тази забележка накара Алексеев да се намръщи. „Общата картина“ често беше просто една илюзия. Неговият началник много често му бе повтарял това.

— Искам да организираш атака по целия фронт. Силата на натовските формации е намалена значително. Запасите им са малко, жертвите, които дадоха, бяха огромни. Една силна атака сега ще разбие линиите им по фронт от четиридесет километра.

— Нямаме достатъчно подразделения А, за да атакуваме в такъв мащаб — възрази Алексеев.

— Задръж ги в резерв, за да ги използваме при пробива. Ще започнем атаката с най-добрите си резервни дивизии от Хановер на север до Боденвердер на юг.

— Нямаме достатъчно сили за такава операция, а и тя изисква твърде много гориво — предупреди Алексеев. — Щом трябва да атакуваме, предлагам удар с две дивизии тук, южно от Хамелн. Частите вече са заели позиции. Вашето предложение е твърде амбициозно.

— Сега не е време за половинчати мерки, Паша! — извика Главком-запад. Той никога преди не беше повишавал тон на Алексеев. По-младият офицер се запита какъв ли натиск е бил упражнен върху командира му. Главнокомандващият вече се беше поуспокоил. — Нападение по една ос позволява контраатака по една ос — продължи шефът на Алексеев. — По този начин ще можем до голяма степен да усложним задачата на врага. Той не може да бъде еднакво силен на всички места. Ние ще намерим някое слабо място, ще пробием там и ще прекараме останалите си части клас А през Рейн.

— Пуск сега, сега, сега! — извика О’Мали. Осмият хидроакустичен буй беше изхвърлен от хеликоптера и пилотът направи завой и се насочи обратно на изток.

Този път. О’Мали беше във въздуха от три дълги изтощителни часа и не можеше да се похвали с кой знае какви постижения за цялото това време. Спиране, потапяне, ослушване; спиране, потапяне, ослушване. Той знаеше, че някъде там долу има подводница, но всеки път, когато си мислеше, че я е засякъл, проклетата лодка му се изплъзваше! Как ли успяваше да го направи?

Брадвичка имаше същия проблем, с тази разлика, че неговата подводница беше успяла да обърне играта в своя полза и едва не улучи „Батълакс“. Силната турбулентност от килватера на английската фрегата детонира съветското торпедо зад кърмата, но то се беше приближило твърде много. О’Мали застопори хеликоптера си над водата.

— Спусни купола! — Те останаха над това място около една минута. Нищо. — Ромео, тук Чук. Чувате ли нещо? Край.

— Чук, контактът се изгуби преди малко. Последният ни пеленг беше три-четири-едно.

— Страхотно. Тоя тип само се ослушва кога ще излезете от спринта и моментално намалява мощността си.

— Доста добро предположение, Чук — каза Морис.

— Добре, имам бариера на запад в случай, че реши да се отправи натам. Мисля, че е тръгнал право на юг и сега ще пуснем потопяемия хидролокатор. Край. — О’Мали включи вътрешната връзка. — Чуваш ли нещо, Уили?

— Нищо, сър.

— Приготви се да вдигнеш купола. — Една минута по-късно хеликоптерът отново беше в движение. През следващите двадесет минути потопяемият хидролокатор беше спуснат шест пъти без никакъв успех.

— Още веднъж, Уили. Приготви се да спуснеш. Дълбочина, ъъ, осемстотин фута.

— Готов съм, сър.

— Спусни купола. — О’Мали се намести в седалката си. Външната температура беше умерена, но слънцето правеше от кабината на хеликоптера парник. Първата му работа след завръщането на фрегатата щеше да бъде да се вмъкне под душа.

— Търсене на осемстотин фута, сър — каза старшината. На него също му беше горещо, въпреки че си беше донесъл две студени напитки за полета. — Имам нещо, сър… възможен контакт по пеленг едно-осем-пет.

— Вдигни купола! Ромео, тук Чук, имаме вероятен контакт южно от нас. Отиваме там.

— Чук, нямаме нищо около вас. Уведомяваме ви, че Браво и Брадвичка работят по контакт. Бяха изстреляни две торпеда, но без успех.

„Никой не е казвал, че ще бъде лесно“ — помисли си пилотът. Той прелетя три хиляди ярда и отново спусна хидролокатора.

— Контакт, този път е истински. Задвижване от втори тип, пеленг едно-осем-три.

О’Мали погледна индикатора на горивото. Трябваше да се справи с този контакт възможно най-бързо. Той заповяда вдигане на купола и се премести на още хиляда ярда на юг. Раменете му се напрегнаха под раменните колани. Стори му се, че измина цяла вечност, преди хидролокаторът да достигне зададената дълбочина на търсене.

— Ето го пак, сър, на север от нас, пеленг нула-едно-три. Пеленгът се променя. Сега е нула-едно-пет.

— Вкарай го в компютъра! — Имаха гориво за още тридесет минути. Сега врагът им беше времето. Ралстън натисна бутоните е надпис „Главно оръжие“ и „Избор“.

— Уили, облъчи! — Хидролокаторът изпрати пет лъча за определяне на разстоянието.

— Нула-едно-девет, разстояние деветстотин!

Ралстън въведе дълбочината на търсене и режима на търсене. О’Мали натисна копчето върху лоста за управление и торпедото падна във водата.

Подводницата мина на пълна мощност и зави наляво от хеликоптера, докато торпедото падаше до дълбочина осемстотин фута, преди да започне търсенето. О’Мали се изруга мислено, че беше извършил пуска от лош ъгъл, но за промяна на ъгъла и повторен захват на целта му беше необходимо твърде много време. Той задържа машината си над водата и се заслуша в звуците от слушалките на шлема си, в които се чуваше виенето от витлата на торпедото и ревът на мощните двойни витла на подводницата. Атомната подводница маневрираше трескаво, опитвайки се да обърка преследващата я риба.

— Сега са на един и същ пеленг — докладва Уили. — Мисля, че рибата го захвана — попадение!

Но подводницата не беше убита. Те чуха звука от изпуснат въздух, последван от какофония от механични шумове, съпровождащи движението на контакта на север. Звуците заглъхнаха, когато подводницата намали скоростта си. О’Мали нямаше достатъчно гориво, за да я преследва. Той зави на запад и се отправи към „Рубен Джеймс“.

— Чук, тук Ромео, какво стана?

— Улучихме я, но все още е жива. Горивото ни е малко и се прибираме. Ще бъдем при вас след пет минути.

— Прието, ще бъдем готови да ви поемем. Пускаме друг хеликоптер след контакта ви. Искам да се присъедините към Брадвичка.

— Как така не можахме да я убием? — попита Ралстън.

— Почти всички руски подводници имат двойни корпуси, а петдесеткилограмовата бойна глава на „Марк-46“ не е достатъчно мощна, за да ги пробива всеки път. Ако има възможност, трябва да се опиташ да атакуваш откъм кърмата, но този път такава възможност нямаше. Ако успееш да улучиш кърмата, това ще разбие уплътненията на валовете и ще наводни машинния отсек. Всички ще загинат. В училището не са ви казвали да стреляте по кърмата, нали?

— Не.

— Така си и мислех — изръмжа неодобрително пилотът.

Да види „Рубен Джеймс“ след четири часа във въздуха, беше приятна гледка. О’Мали си помисли, че още по-добре щеше да бъде, ако можеше да посети офицерските душове. Той премина над десния ъгъл на кърмата на фрегатата и подкара хеликоптера със скоростта на кораба. Зад него Уили отвори плъзгащата се врата и спусна долу един свързващ кабел. Палубният екип пое кабела и прикрепи към него маркуч за презареждане. Уили изтегли кабела и вкара маркуча в резервоара. Процедурата носеше съкращението HIFR, което означаваше „презареждане на хеликоптер с гориво по време на полет“. Докато О’Мали се опитваше да задържи „птичката“ си в турбулентния въздух зад кораба, резервоарите му бяха напълнени с гориво, което щеше да му осигури още четири часа полет. Ралстън държеше под око индикатора на горивото.

— Напълнихме, Уили. Откачай.

Старшината спусна маркуча и прибра кабела. Той изпита голямо облекчение, когато затвори вратата и се закопча с коланите в седалката си. Офицерите бяха достатъчно умни да не изпълняват операцията, която току-що беше изпълнил той.

— Браво, тук Чук, къде ни искате? Край.

— Чук, тук Браво, минете вдясно до едно-три-нула и се срещнете с Брадвичка на осем мили от Браво.

— На път сме. — О’Мали зави покрай „Рубен Джеймс“ и се отправи на югоизток.

— Чук, тук Ромео, уведомяваме ви, че „Сий Спрайт“ от „Симс“ току-що довърши онази „Чарли“ заради вас. Имате поздравления от командващия ескорта за това преследване. Край.

— Предайте на комодора, че му благодарим. Браво, тук Чук, какво търсим? Край.

— Мислехме, че е двувитлова подводница. Вече не сме толкова сигурни — отговори Перин. — Изстреляхме три торпеда по тази цел, но нито едно не улучи. Тя изстреля едно по нас, но то се взриви преждевременно в килватера ни.

— Колко близо беше?

— На петдесет ярда.

„Олеле!“ — помисли си пилотът.

— Добре, виждам Брадвичка. Браво, това е вашата игра. Къде искате да отида сега?

По време на преследването на вече убитата подводница Морис си беше позволил да изостане твърде много. По негова заповед фрегатата премина на пълна скорост и започна да приближава „Батълакс“ с двадесет и пет възела. В отговор на множеството хидроакустични контакти на подводници конвоят завиваше леко на юг.

Хеликоптерът на О’Мали стоеше над водата на седем мили от „Батълакс“, докато Брадвичка се връщаше за презареждане с гориво и буйове. Процесът на потапяне и местене беше подновен.

— Нищо — докладва Уили.

— Браво, тук Чук, можете ли да ми дадете описание на всичко, което е направила тази подводница досега?

— Почти я спипахме два пъти над пласта. Като цяло поддържа курс на юг.

— Изглежда, че е ракетна лодка.

— Съгласен — отвърна Перин. — За последен път я засякохме на хиляда ярда от вашата позиция. В момента не отчитаме нищо.

О’Мали разгледа данните, които му бяха прехвърлени от планшета на „Батълакс“. Картографираният курс на подводницата представляваше сбор от мъгляви мнения, лоши преценки и немалко предположения напосоки.

— Браво, да предположим, че сте капитан на подводница. Какво ще направите? Край. — Такава радиопроцедура не беше според устава, но какво от това?

— Чук, единственото нещо, което можем да твърдим със сигурност, е, че този контакт е изключително бърз.

О’Мали се вгледа внимателно в тактическия екран.

— Прав сте, Браво. — О’Мали се замисли. Клас „Папа“, може би? Две витла, крилати ракети, бърза като крадец.

— Чук, тук Браво. Ако приемем предположението, че контактът е много бърз, предлагам да се отправите на изток, докато Ромео излезе от спринта и успее да ни даде пеленг.

— Съгласен, Браво. Дайте ми вектор. — По команда от „Батълакс“ хеликоптерът прелетя двадесет мили на изток и започна да потапя хидролокатора си. Натоварването на Брадвичка с две торпеда „Стингрей“, гориво и буйове отне петнадесет минути.

— Шкипер, с какво мислите, че си имаме работа? — попита Ралстън.

— Какво ще кажеш за „Папа“? — попита в отговор О’Мали.

— Но руснаците имат само една такава подводница, сър — възрази вторият пилот.

— Това не означава, че си я пазят за музея, мистър.

— Нищо — докладва Уили.

„Рубен Джеймс“ излезе от спринта и зави по южен пеленг, за да насочи хидролокатора си към последния останал контакт. „Ако «Батълакс» все още имаше опашка — помисли си Морис, — щяхме да можем да триангулираме всеки контакт и с два хеликоптера…“

— Контакт, класифицирам го като вероятна подводница, пеленг нула-осем-едно, пеленгът… се променя бавно, или поне така изглежда. Да, пеленгът се променя от север към юг. — Данните незабавно бяха прехвърлени към „Батълакс“ и командира на ескорта. Още един хеликоптер се включи в търсенето.

— Спусни купола! — Това се повтаряше вече за тридесет и седми път през този ден. — Задникът ми заспива.

— Иска ми се и моят да можеше. — Ралстън се разсмя, въпреки че изобщо не му беше смешно. За пореден път не засякоха нищо.

— Как може едно и също нещо да бъде едновременно толкова вълнуващо и толкова скучно? — попита мичманът, без да знае, че повтаря думите, които пилотът на „Томкет“ беше изрекъл преди много дни.

— Вдигни купола! Знаеш ли, и аз самият неведнъж съм си задавал същия въпрос. — О’Мали включи радиото си. — Браво, тук Чук, имам една идея.

— Слушаме те, Чук.

— Брадвичка пуска буйове южно от нас. Кажете му да хвърли една линия на запад. След това аз ще включа активния хидролокатор. Може би така ще подплашим тоя тип и ще го накараме да предприеме нещо. Някога да те е заграждал хеликоптер по времето, когато си командвал подводница?

— Не ме е заграждал, Чук, но веднъж ми се наложи да направя големи усилия, за да избегна един. Изчакайте, докато организирам нещата тук.

— Знаеш ли, това копеле е куражлия. Той сигурно знае, че сме го подгонили, но не се пречупва. Той наистина вярва, че може да ни победи.

— През последните четири часа това му се удаваше, шефе — отбеляза Уили.

— Знаеш ли кое е основното правило на комарджията? Трябва да знаеш кога да спреш. — О’Мали се издигна и започна да кръжи, като за първи път през този ден включи търсещия си радар. Устройството не беше кой знае колко полезно за откриване на перископи, но можеше да подплаши подводница, движеща се близо до повърхността, и да я накара да се върне обратно под пласта. Слънцето залязваше и О’Мали успя да различи бордовите светлини на останалите два хеликоптера, които също работеха по контакта. Те хвърлиха две редици пасивни хидроакустични буйове, всяка с дължина осем мили, разположени под прав ъгъл една от друга.

— Линиите са поставени, Чук — обяви капитан Перин. — Започвайте.

— Уили, облъчвай! — На шестстотин фута под хеликоптера хидролокаторният предавател започна да блъска водата с високочестотни хидролокаторни пулсации. Това продължи една минута, след което хеликоптерът се обърна и се премести на югозапад. Процесът продължи половин час. Краката на пилота се схващаха и това правеше движенията му, свързани с управлението на машината, да изглеждат странни.

— Поеми за няколко минути. — О’Мали свали краката си от педалите и ги размърда, за да възстанови циркулацията на кръвта.

— Чук, тук Браво, имаме контакт. Буй шест, линия Ехо. — Това беше линията изток-запад. Буй номер шест беше третият откъм западния край, където започваше линията север-юг, която имаше кодовото име Ноември. — Засега сигналът е слаб.

О’Мали пое управлението и се насочи на запад, докато останалите два хеликоптера кръжаха зад линиите, за които отговаряха.

— Полека, полека — измърмори той по вътрешната връзка. — Да не го плашим твърде много. — Той избираше курса си внимателно, като никога не се насочваше направо към контакта, но и никога не се отдалечаваше твърде много от него. Измина още половин час, който сякаш се точеше секунда по секунда. Най-накрая те успяха да засекат контакта, който се движеше на изток с около десет възела, скрит далеч под слоя.

— Вече го хващаме на три буя — докладва Перин. — Брадвичка заема позиция.

О’Мали гледаше мигащата червена светлина на около три мили от своя хеликоптер. Брадвичка хвърли два дирекционни буя DIFAR и зачака. Контактът премина точно между двата буя.

— Пуск на торпедото! — обяви Брадвичка. Боядисаното в черно торпедо „Стингрей“ падна във водата на половин миля пред преминаващата подводница. О’Мали се приближи и хвърли един буй, за да чуе какво става.

Подобно на американските „Марк-48“, „Стингрей“ не използваше конвенционални перки, което го правеше труднооткриваемо от хидролокаторите на О’Мали и подводницата. Внезапно в слушалките се чу звукът от витлова кавитация. Подводницата включи двигателите си на пълна мощност и зави. След това се чуха корпусни шумове, образувани от промяната на дълбочината при опитите на подводницата да се измъкне от торпедото. Опитите й се оказаха безуспешни. Последва металическият трясък на експлодираща бойна глава.

— Попадение! — извика Брадвичка.

— Спусни купола!

Уили спусна хидролокаторния предавател за последен път. Подводницата изплуваше към повърхността.

— Отново! — зачуди се Ралстън. — Станаха две поред.

— Вкарай координатите в компютъра! Уили, облъчи я!

— Разстояние четиристотин, пеленг едно-шест-три, засичам насочен нагоре доплеров радар.

— Кръгово търсене, първоначална дълбочина на търсене сто.

— Готов — докладва Ралстън.

О’Мали незабавно пусна торпедото.

— Вдигни купола! Браво, рибата не уби целта, току-що пуснахме още една.

— Може да се опитва да излезе на повърхността, за да спаси екипажа си — предположи Ралстън.

— А може и да иска да изстреля ракети. Трябваше да избяга, докато все още имаше възможност да го направи. Аз на негово място бих избягал.

Второто торпедо довърши подводницата. О’Мали се върна право на „Рубен Джеймс“ и остави Ралстън да приземи хеликоптера. Веднага щом колелата на машината бяха прикрепени към палубата, той излезе и тръгна напред. Морис го срещна на пътеката между хеликоптерните хангари.

— Отлична работа, Джери.

— Благодаря, шкипер. — О’Мали беше оставил шлема си в хеликоптера. Потната му коса беше залепнала за главата, а очите го смъдяха от влязлата в тях пот.

— Искам да обсъдим някои неща.

— Не може ли да го направим, докато се къпя и се преобличам, капитане? — О’Мали мина през каюткомпанията и влезе в каютата си. Той се съблече за по-малко от минута и тръгна към офицерските душове.

— Колко килограма изпотяваш в ден като днешния? — попита го Морис.

— Много. — Пилотът натисна копчето на душа и затвори очи, когато студената вода се изля върху него. — Знаеш ли, от десет години разправям, че на 46 му трябва по-голяма бойна глава. Надявам се, че сега онези копелета от оръжейния отдел ще ме послушат!

— Какъв беше вторият контакт?

— Ако трябваше да се обзалагам, щях да заложа на „Папа“. Хидроакустиците свършиха отлична работа. Насочването, което ни даваха, беше страхотно. — Той натисна отново бутона и отново беше залян от студена вода. Минута по-късно О’Мали излезе от кабинката на душа вече с вид на човешко същество.

— Комодорът ще те предложи за някакво отличие. Третият ти Летящ кръст за заслуги, предполагам.

О’Мали се замисли за миг. Първите си два медала беше получил за спасителни операции, а не защото беше убивал хора.

— Кога ще бъдеш готов да летиш пак?

— Какво ще кажеш за след една седмица?

— Обличай се. Ще говорим в каюткомпанията.

Пилотът среса косата си и облече чисти дрехи. Той си спомни последния път, когато жена му беше казала да използва бебешка пудра, за да предпази кожата си от потните, тесни дрехи и колко глупаво беше направил, като й беше отказал само от авиаторска гордост. Дори и след душа по кожата му имаше някои места, които щяха да продължат да сърбят и смъдят. Той отиде в каюткомпанията и намери там Морис, който го чакаше с кана леденостуден сок от хлебарки.

— Убихте една дизелова и две ракетни лодки. Как се държаха? Да сте забелязали нещо необичайно?

— Бяха ужасно агресивни. Онзи „Папа“ трябваше да се откаже и да отстъпи. Чарлито избра по-безопасен път, но и тя беше доста настъпателна. — О’Мали обмисли изказването си, докато пресушаваше първата си чаша сок. — Прав си. Те бяха адски агресивни.

— Повече, отколкото очаквах. Днес те поеха рискове, каквито обикновено не поемат. Какъв е изводът от това?

— Изводът е, че си спечелихме още два дни преднина. Съжалявам, капитане, но точно в момента не съм в състояние за провеждане на дълбоки размишления.

— Иди да си починеш.