Скитница

Глава 9Разкритието

Преминах бързо през кръстовище И–10, когато слънцето остана зад мен. Не успях да видя много, като се изключат белите и жълтите линии върху пътната настилка и от време на време по някоя голяма зелена стрелка, която ми сочеше да продължавам да се движа на изток. Сега вече бързах. Въпреки, че не бях съвсем наясно защо. Предположих, че е за да се измъкна от всичко това — от болката, от тъгата, от мъката по загубената, безнадеждна любов. Дали това означаваше и желание да се измъкна от това тяло? Не ми идваше наум друг отговор. Все пак щях да задам въпросите си на Лечителя, но имах чувството, че решението вече е взето. Скокла. Пъзла. Прехвърлях думите в главата си и се опитвах да се примиря с тях.

Ако можех да измисля начин, бих измъкнала Мелани от ръцете на Търсачката. Ще е много трудно. Не, направо невъзможно.

Ще опитам.

Обещах й го, но тя не ме слушаше. Продължаваше да сънува.

Отказваш се сега, когато е твърде късно да се откажеш от помощ, помислих си аз.

Опитах се да стоя настрана от червения каньон в главата й, но и аз бях отново там, независимо колко старателно се опитвах да се вглеждам в колите, които профучаваха край мен, в красивите облаци, които се носеха над главата ми. Не можех да се освободя напълно от сънищата й. Бях запомнила лицето на Джаред, гледано от хиляди различни ъгли. Наблюдавах внезапно порасналия Джейми, който преди винаги е бил само кожа и кости. Ръцете ме боляха от желание да прегърна и двамата — не, усещането бе по-силно от болка. Беше като пробождане с нож, направо непоносимо. Трябваше да се измъкна.

Носех се почти слепешката по тесния двулентов път, а пустинята бе станал дори по-еднообразна и мъртва отпреди. Беше още по-равна и безцветна. Щях да пристигна в Тусон доста преди да е станало време за вечеря. Вечеря. Днес още не бях яла и стомахът ми изкъркори, когато осъзнах това.

Там Търсачката ще ме чака. Стомахът ми се преобърна и моментално изпитах желание да повърна. Машинално отдръпнах крака си от педала на газта.

Погледнах картата на седалката до мен. Скоро щях да стигна до малка бензиностанция при едно място, което се наричаше Пикачо Пийк. Може би щях да спра там, за да хапна нещо. Щях да отложа срещата с Търсачката с още някоя и друга ценна минута.

Докато мислех за непознатото наименование Пикачо Пийк, усетих странна, сдържана реакция от страна на Мелани. Не можах да разбера какво точно означаваше. Била ли е там и друг път? Порових се в паметта и за някакъв спомен, за някаква гледка или миризма, която да съответства на наименованието, но не открих нищо.

Пикачо Пийк. Отново усетих същия изострен интерес, който Мелани се опитваше да потисне. Какво означаваше думата за нея? Тя се оттегли в някакви далечни спомени, за да ме избегне. Това засили любопитството ми. Започнах да карам малко по-бързо, като се питах дали гледката на мястото ще отприщи някакъв спомен.

На хоризонта започнаха да се виждат очертанията на самотен планински връх — не масивен, с нормални размери, но се извисяваше над ниските, грубо изсечени хълмове от по-близката ми страна. Имаше необикновена, рязко отличаваща се форма. Мелани го наблюдаваше как расте все повече пред очите й, като се преструваше на безразлична.

Защо се правеше, че не я интересува, когато беше очевадно, че е тъкмо обратното. Смути ме силната й съпротива, когато се опитах да разбера причината. Не можех да надникна по никакъв начин през предишната гладка стена. Усетих я по-дебела от обикновено, макар да си мислех, че вече почти е изчезнала.

Опитах се да не й обръщам внимание, защото не ми се искаше да мисля, че Мелани става все по-силна. Вместо това наблюдавах върха като проследявах очертанията му на фона на бледото, горещо небе. В него имаше нещо познато. Нещо, което бях сигурна, че разпознавам, макар да бях уверена, че и двете никога не сме били там преди. Като че ли за да отвлече вниманието ми, неочаквано Мелани се впусна в ярки сломени за Джаред.

Треперя в якето си, докато напрягам очи да наблюдавам как бледото слънце се скрива зад гъстите, настръхнали дървета. Казвам си, че не е толкова студено, колкото си мисля, а че тялото ми просто не е свикнало с това.

Ръцете, които внезапно усещам върху раменете си, не ме стряскат, въпреки че се страхувам от това непознато място и не съм чула безшумното му приближаване. Тежестта им ми е много позната.

— До теб е лесно човек да се примъкне незабелязано.

Дори и сега по гласа му се усеща, че се усмихва.

— Видях те, че идваш, преди да си направил първата крачка — отвърнах аз без да се обръщам. — Имам очи и на тила.

Топли пръсти галят лицето ми от слепоочията до брадичката и изгарят кожата ми като с огън.

— Приличаш на скрила се между дърветата горска нимфа — прошепва той в ухото ми — на една от тях. Толкова си хубава, че сякаш си дошла от приказките.

— Около бунгалото трябва да засадим още дървета.

Той се смее и звукът от смеха му ме кара да притворя очи и също да се усмихна.

— Не непременно — казва той. — Ти винаги изглеждаш по този начин.

— Заяви последният мъж на Земята на последната жена на Земята в навечерието на тяхната раздяла.

Докато говоря, усмивката ми изчезва. Днес усмивките не могат да траят дълго. Той въздъхва. Чувствам дъха му върху бузата си, топъл в сравнение със студения горски въздух.

— Този намек може би няма да се хареса на Джейми.

— Той е още момче. Моля те, моля те, пази го.

— Предлагам ти сделка — казва Джаред. — Ти пази себе си, а аз ще направя всичко, което е по силите ми. Иначе няма да се споразумеем.

Той просто се шегува, но на мен не ми е до шеги. След като веднъж се разделим, вече няма да има никакви гаранции.

— Независимо какво ще се случи — настоявам аз.

— Нищо няма да се случи. Не се тревожи. — Думите са почти безсмислени. Напразно усилие. Но си струва да чуя гласа му, независимо какво казва.

— Добре.

Обръща ме към себе си и аз полагам глава на гърдите му. Не знам с какво да сравня миризмата му. Тя си е негова, така неповторима, като миризмата на хвойната или на дъжда в пустинята.

— Двамата с теб няма да се изгубим — обещава той. — Отново ще те намеря. — За Джаред беше трудно да остава сериозен повече от една-две секунди. — Независимо колко добре си се скрила. Аз съм ненадминат следотърсач.

— Ще ми дадеш ли десет секунди преднина?

— Със затворени очи.

— Започвай да броиш — казвам тихо, като се опитвам да скрия, че гърлото ми се дави от сълзи.

— Не се страхувай. Ще се справиш. Ти си силна, бърза и съобразителна. — Опитва се да убеди и себе си, че е така.

Защо го напускам? Много малко вероятно е Шарън да е все още човек. Но когато видях лицето й по новините, бях толкова сигурна, че все още е.

Беше обикновен набег, един от хилядите. Както обикновено, когато се чувствахме напълно изолирани и в безопасност, пускахме телевизора, докато почиствахме килера и хладилника. Само колкото да видим прогнозата за времето. Нямаше много за гледане в убийствено скучните съобщения, че всичко е наред, които трябваше да минат за новини при паразитите. Вниманието ми беше привлечено от косата — припламване в ярко, почти розовочервено, което бях виждала само у един човек.

Още си представям изражението на лицето й, когато тя погледна с крайчеца на окото си към камерата. То казваше: Опитвам се да съм невидима, не ме виждате. Полагаше големи усилия да не бърза и да не привлича внимание. Отчаяно се опитваше да се слее с обкръжаващата я среда. Никой крадец на тела не изпитваше нужда да го прави.

Какво прави Шарън в огромен град като Чикаго, след като все още е човек? Има ли и други? Да се опитам да я намеря не е просто въпрос на избор. Ако там има и други хора, трябва да ги открием.

И трябва да отида сама. Шарън ще бяга от всеки друг, освен от мен. Е, тя ще бяга и от мен, но може би все пак ще поспре достатъчно дълго, за да ми даде възможност да й обясня. Сигурна съм, че знам скривалището й.

— А ти? — питам го с разтреперан глас аз. Не съм сигурна, че ще мога физически да понеса това сбогуване. — Ще бъдеш ли в безопасност?

— Нито небето, нито адът са в състояние да ме разделят с теб, Мелани.

Без да ми даде възможност да си поема дъх или да изтрия отново бликналите сълзи, тя ми подхвърля друг спомен.

Джейми се е сгушил на кравай под ръката ми. Тази поза вече не му е така удобна, както преди. Трябва да се прегъне на две и да свие под остър ъгъл дългите си крайници. Мускулите на ръцете му започват да се втвърдяват, но в този момент той все още е дете, треперещо и почти уплашено.

Джаред товари колата. Джейми не би показал страха си, ако той беше тук. Иска му се да е смел, да е като Джаред.

— Страх ме е — прошепва той.

Целувам гарваново черната му коса. Дори тук, сред настръхналите смолисти дървета, тя мирише на прах и на слънце. Усещам я като част от мен, като че ли ще трябва да разкъсаме кожата, където е допирът ни.

— С Джаред ще си добре! — Трябва да показвам, че съм смела, независимо дали се чувствам такава.

— Знам. Страхувам се за теб. Страх ме е, че няма да се върнеш. Като татко.

Потръпвам. Когато татко не се върна — въпреки че след време тялото му го стори и се опита да заведе Търсачите при нас — това беше най-големият ужас и най-силната болка, която бях изпитвала някога. Ами ако отново накарам Джейми да изпита същото?

— Ще се върна. Винаги се връщам.

Трябва да съм смела.

— Обещавам, че всичко ще е наред. Ще се върна. Обещавам. Знаеш, че не си нарушавам обещанията, Джейми. Не и към теб.

Треперенето стихва. Той ми вярва. Има ми доверие.

И още един.

Чувам ги на долния етаж. Ще ме открият след минути или след секунди. Надрасквам думите върху мръсно парче от вестник. Почти не се четат, но ако той ги намери, ще разбере.

Недостатъчно бърза. Обичам те. Обичам Джейми. Не отивай у дома.

Разбивам не само сърцата им. Отнемам им и подслона. Представям си малкия ни дом в каньона, изоставен завинаги. Или ако не е изоставен, ще е гробница. Виждам тялото си да води Търсачите към него. Лицето ми се усмихва, когато ги залавяме там…

— Достатъчно! — викам аз и се отдръпвам от болката, удряща като с камшик. — Достатъчно! Постигна своето! Сега и аз не мога да живея без тях. Така по-добре ли се чувстваш? Защото това не ми оставя много възможности за избор, нали? Само един — да се отърва от теб. Искаш ли Търсачката да влезе в теб? — Уф! Тази мисъл ме накара да потръпна, като че ли аз щях да бъда тази, която ще я приеме.

Има и друг избор, подсказва ми тихо Мелани.

— Така ли? — питам с нескрит сарказъм. — Покажи ми го.

Вгледай се и ще видиш.

Продължавах да гледам планинския връх. Той изпълва пейзажа — внезапно извисила се скала, заобиколена от равнина, покрита с оскъдни шубраци. Интересът й към него насочва погледа ми към очертанията му, към неговия проточил се в две посоки неравен хребет.

Бавна, груба извивка, след това рязък завой на север, друг внезапен завой в обратна посока, после лъкатуши дълго обратно на север, а след това рязко се спуска на юг и преминава в друга плитка извивка.

Не на север и на юг, така както винаги съм си представяла, че сочат линиите в нейната объркана памет, а нагоре и надолу. Очертания на планински връх. Линиите, които водеха до Джаред и Джейми. Това беше първата линия. Началният етап.

Мога да ги намеря.

Можем да ги намерим, поправи ме тя. Ти не знаеш всички посоки. Както и за бунгалото, така и за тях не съм ти казала всичко.

Не разбирам. Къде води той? Как може да ни води един планински връх? Докато мисля за това, усещам, че пулсът ми се е ускорил. Джаред беше наблизо. Можех да стигна до Джейми. Тя ми показа отговора.

— Това са само линии. А чичо Джеб е просто стар и смахнат. Побъркан като останалите от семейството на баща ми. — Опитвам се да издърпам книгата от ръцете на Джаред, но той като че ли не забелязва усилията ми.

— Побъркан като майката на Шарън ли? — отвръща ми с въпрос той, докато продължава да изучава линиите, нанесени с черен молив, които развалят задната корица на един стар фотоалбум. Това е единственото нещо, което не бях загубила през цялото ми бягство.

Дори драсканиците, които шантавият чичо Джеб беше оставил върху него по време на последното му посещение, сега имаха някаква сантиментална стойност.

— Разбрах. — Ако Шарън е все още жива, заслугата ще е на майка й, смахнатата леля Маги може да съперничи на шантавия чичо Джеб за титлата на най-лудия от издънките на фамилията Страйдър. Баща ми беше само слабо засегнат от лудостта на Страйдърови — той нямаше таен бункер в задния двор или нещо подобно. Останалите — сестра му и братята, леля Маги, чичо Джеб и чичо Гай, бяха изключително предани на теорията за конспирацията. Чичо Гай умря преди другите да изчезнат по време на нашествието в автомобилна катастрофа — така банална, че Маги и Джеб се озариха доста, докато измислят някаква интрига за нея. Баща ми винаги с умиление ги наричаше Побърканите.

— Мисля, че е време да навестим Побърканите — обявяваше той и майка ми изохкваше. Затова много рядко правеше такива съобщения.

При една от тези редки визити в Чикаго Шарън ме вмъкна в скривалището на майка си. Хванаха ни — жената беше заложила капани навсякъде. Шарън беше здравата нахокана и въпреки че от мен поискаха да се закълна, че ще пазя тайна, останах с впечатлението, че леля Маги може да си направи ново скривалище.

Обаче помня къде беше първото. Представям си как Шарън живее там живота на Ани Франк в центъра на един враждебен град. Ние трябва да я намерим и доведем у дома.

Джаред прекъсна спомените ми.

— Побърканите са тъкмо хората, които биха могли да оцелеят. Хора, които виждат Биг Брадър там, където него го няма. Хора, които подозират останалото човечество, преди то да е станало наистина опасно. Хора, които имат готови скривалища. — Той се усмихва и продължава да разучава линиите. След това гласът му става глух: — Хора като баща ми. Ако той и братята ми се бяха скрили, вместо да се сражават… Ами че те все още щяха да бъдат тук.

Тонът ми е по-примирителен, след като усещам болката в гласа му.

— Добре, съгласна съм с теорията, но тези линии не означават нищо.

— Я пак повтори какво каза той, когато ги начерта.

Въздъхвам.

— Те спореха — чичо Джеб и баща ми. Чичо Джеб се опитваше да го убеди, че нещо не е наред и му казваше да не се доверява на никого. Татко се изсмя. Джеб грабна фотоалбума от края на масата и започна… почти издълбаваше линиите върху корицата с молив. Татко се ядоса и каза, че мама ще се разсърди. Джеб рече: Майката на Линда ви помоли всичките да дойдете на гости, нали така? Не е ли странно, че го направи така внезапно? Малко се разстрои, когато пристигна само Линда, нали? Да ти кажа право, Трев, мисля, че Линда няма да съжалява толкова, когато се върне. Е, може и да се престори, че съжалява, но ти ще усетиш разликата. Тогава това прозвуча абсолютно безсмислено, но казаното от чичо наистина ядоса баща ми и той го накара да напусне къщата. Отначало Джеб не искаше да си тръгне. Продължаваше да ни предупреждава да не чакаме, докато стане твърде късно. Сграбчи ме за рамото и ме придърпа към себе си:

— Не им позволявай да те хванат, скъпа — прошепна ми той. — Следвай линиите. Започни от началото и ги следвай. Чичо ти Джеб ще пази за теб място, в което ще си в безопасност. — Точно в този момент татко го изблъска през вратата.

Джаред кима разсеяно и продължава да изучава линиите.

— Началото… началото… Това трябва да означава нещо!

— Наистина ли мислиш така? Това са просто драсканици, Джаред. Не е карта — те дори не са свързани.

— Обаче в първата линия има нещо. Нещо познато. Мога да се закълна, че съм го виждал някъде преди.

Аз въздъхвам.

— Може би е казал на леля Маги. Може тя да е получила по-добри указания.

— Може би — казва той и продължава да се взира в драсканиците на чичо Джеб.

След малко тя ме върна назад във времето с много по-стар спомен, за който от дълго време не се е сещала. С изненада установих, че едва напоследък свързваше тези спомени — старите с по-новите — след като бях вече тук. Тъкмо затова линиите се бяха изплъзнали от внимателния й контрол, въпреки факта, че са едни от най-съкровените й тайни. Тъкмо поради внезапното й откритие.

В този смътен отдавнашен спомен Мелани седеше в скута на баща си със същия албум в ръце — по онова време не така оръфан, — разтворен пред нея. Ръцете й бяха мънички, а пръстчетата къси. В това тяло споменът за детството предизвикваше много странно усещане. Бяха на първата страница.

— Помниш ли къде е това? — пита татко и сочи една стара потъмняла снимка най-отгоре на страницата. Хартията й изглежда по-тънка, отколкото на другите фотографии, като че ли постепенно е изтънявала все повече и повече, откакто я е направила някаква прабаба.

— Това е мястото, от което произхождат Страйдърови — отговарям аз, повтаряйки това, което са ми казвали.

— Точно така. Това е старото ранчо на Страйдърови. Веднъж си била там, но се обзалагам, че не го помниш. Мисля, че беше на осемнадесет месеца. — Татко се смее. — Земята там е на фамилията Страйдър още от самото начало…

След това идва споменът за самата снимка. Гледала я е хиляди пъти, без дори да я забележи. Тя е черно-бяла, но е избледняла и е станала сива. Малка селска дървена къща. Ниска дъсчена ограда, очертанията на няколко коня между оградата и къщата. А зад всичко това острият, познат профил. Има думи, един надпис, надраскан с молив през горното бяло поле на снимката.

— Пикачо Пийк — казах тихо аз.

Той ще трябва да е разгадал линиите, дори и да не са намерили Шарън. Знам, че Джаред ще се сети какво означават. По-умен е от мен, а и снимката е у него, вероятно се е сетил преди мен за отговора. Може да е съвсем наблизо…

Представих си цялото им пътуване. Видях как Джаред, Джейми и Мелани се придвижваха предпазливо през страната. Винаги през нощта в техния откраднат джип, който не биеше на очи. Това им отне седмици. Видях мястото, където тя ги напусна в един горски резерват извън града, съвсем различен от празната пустиня, с която бяха свикнали. Студената гора, в която щяха да се крият Джаред и Джейми и да чакат, им се бе сторила някак по-безопасна, защото гъстите клони ги скриваха, не бяха като оскъдните пустинни храсти, които не бяха надеждно прикритие. Същевременно обаче гората бе по-опасна с непознатите си миризми и звуци.

После последва раздялата. Споменът бе така болезнен, че бързо го прескочихме потръпвайки. След това видяхме изоставената сграда, в която тя се бе скрила и наблюдаваше къщата на отсрещната страна на улицата в очакване на шанса си. Надяваше се там зад стените й или в някое тайно място в сутерена да се крие Шарън.

Не трябваше да ти позволявам да видиш това — долавям едва-едва мисълта на Мелани. Личи си, че е уморена. Нахлуването на спомените, вътрешната борба и принудата са я изтощили. Ти ще кажеш къде да я намерят. Ще убиеш и нея.

— Да — изразявам гласно мисълта си аз. — Трябва да изпълня дълга си.

Защо? — пита едва чуто, почти като на сън тя. Какво удоволствие ще ти достави това?

Не исках да споря с нея и затова не отговорих.

Планината пред нас се извисяваше все по-голяма. След малко щяхме да бъдем в подножието й. Видях малък комплекс за почивка със смесен магазин, ресторант за бързо хранене, граничещ с покрита с бетон площадка, където имаше наредени каравани за преспиване. Само малка част от тях бяха обитаеми. В горещината на наближаващото лято нямаше да бъдат особено удобни за престой.

А сега какво? — запитах се аз. Да спра за късен обяд или за ранна вечеря? Да напълня резервоара и да продължа за Тусон, за да съобщя за новите си открития на Търсачката?

Тази мисъл ми беше толкова противна, че стиснах зъби от внезапното надигане на празния ми стомах. Натиснах машинално спирачките и те остро изскърцаха, докато спирах точно по средата на пътната лента. Имах късмет. Нямаше коли, които да ме ударят отзад. Нямаше и други шофьори, които да спрат и да ми предложат помощта си. В момента пътят беше пуст. Слънцето огряваше безмилостно пътната настилка и въздухът над нея трептеше.

Не трябваше да приемам като предателство идеята да продължа по пътя, който считах за правилен. Моят първи език, истинският език на душата, който се говореше само на планетата, от която произхождахме, нямаше дума за предателство или предател, нито дори и за лоялност, защото при липсата на противник тя губеше смисъл.

Въпреки това изпитах силно чувство за вина само при мисълта за Търсачката. Щях да сбъркам, ако й кажа това, което знаех. Да сбъркам ли, как? Подложих на ожесточена преценка собствената си мисъл. Ако спра тук и продължа да слушам подмамващите внушения на домакина си, щях наистина да стана предател. Това беше невъзможно. Аз бях душа.

И въпреки това знаех какво искам по-силно и по-ясно от всичко друго, което бях искала през всичките ми предишни осем живота. Образът на Джаред затанцува зад клепачите ми, когато премигнах срещу слънцето. Този път това не беше паметта на Мелани, а моята собствена. Сега тя не ми налагаше нищо. Почти не я усещах в главата си, докато чакаше. Представих си я как е затаила дъх, като че ли това беше възможно, докато взема решение.

Не можех да отделя себе си от нуждите на това тяло. То беше самата аз повече, отколкото имах намерение да бъде. Аз ли исках или то искаше? Това разграничение имаше ли някакво значение сега?

В огледалото за обратно виждане вниманието ми беше привлечено от приближаваща се кола, която все още беше много далеч. Натиснах педала на газта и потеглих бавно към малкия магазин в сянката на върха. Всъщност трябваше да направя само едно нещо.