Скитница

Глава 52Отделена

Вкарахме плячката си през южния вход, макар това да означаваше, че джипът трябваше да бъде преместен преди разсъмване. Главното ми безпокойство от използването на по-големия изход беше, че Търсачката ще чуе суматохата, която неминуемо щеше да последва при пристигането ни. Не бях сигурна, че тя има някаква представа какво смятам да направя, а не исках да й давам никакъв повод да убие домакина си и себе си. Историята, която ми беше разказал Джеб за един от техните пленници — мъж, който просто се срутил, без да остави никакво външно доказателство за пораженията в черепа му, — продължаваше да витае в мислите ми.

Болницата не беше празна. Когато се промъкнах през последната теснина в главната зала, заварих там докторът да подготвя операцията. На бюрото му бяха наредени незапален пропанов фенер — най-яркото осветление, с което разполагахме, и скалпели, проблясващи на убитата синкава светлина на соларната лампа.

Знаех, че докторът ще се съгласи с условията ми, но когато го видях погълнат от заниманията си, усетих, че ми се повдига от обзелото ме нервно напрежение. Или пък може би причината беше просто споменът от онзи ден, в който го заварих с ръце, изцапани с кръв.

— Ти се върна — каза с облекчение той. Разбрах, че се е тревожил за нас, също както всички останали се тревожеха, когато някои е извън пещерите.

— Донесохме ти подарък — каза Джаред, когато се промъкна след мен през цепнатината. Изправи се и протегна ръце назад, за да извади малкия сандък. После го показа с театрален жест откъм етикета.

— „Излекувай“! — извика докторът. — Колко донесохте?

— Два сандъка. И открихме много по-добър начин да подновяваме запасите си, вместо да се налага Скит да се пробожда.

Докторът не се засмя на шегата на Джаред. Вместо това се обърна и пронизително ме изгледа. Изглежда, че и двамата мислехме едно и също нещо. Така ще е по-удобно, след като Скит вече няма да я има.

— Взехте ли криоконтейнерите? — попита по-спокойно той.

Джаред забеляза напрегнатия му поглед. Извърна се към мен, но по изражението на лицето му не можех да разбера какво мисли.

— Да — отговорих аз. — Взехме десет. Колата можеше да побере само толкова.

Докато говорех, Джаред изтегли въжето зад себе си. Чу се шум от търкалящи се камъчета и на пода зад него се появи вторият сандък с „Излекувай“, последван от контейнерите. Дрънчаха като метални, но всъщност бяха направени от елемент, който не съществуваше на тази планета. Бях му казала, че не е нужно да внимава особено, когато мести празните контейнери, защото могат да издържат много по-грубо отношение от това да бъдат теглени с въже през каменния проход. Сега блестяха на пода, лъскави и чисти.

Докторът вдигна един, след като го освободи от въжето, и го повъртя в ръцете си.

— Десет ли? — Бройката изглежда го изненада. Мислеше ли, че са твърде много? Или пък, че са недостатъчно? — Трудни ли са за използване?

— Не. Изключително лесни са. Ще ти покажа как.

Докторът кимна и се взря в произведението на извънземните. Усетих, че Джаред ме наблюдава, но не свалях очи от доктора.

— Какво казаха Джеб, Бранд и Арън? — попитах аз.

Докторът вдигна очи и се вгледа в мен.

— Те… приемат условията ти.

Кимнах, но не бях убедена.

— Няма да ти покажа, ако не се убедя в това.

— Имаш право.

Джаред ни гледаше объркан и ядосан.

— Какво му каза? — попита ме предпазливо докторът.

— Само, че възнамерявам да спася Търсачката. — Обърнах се към Джаред, без обаче да го погледна в очите. — Докторът ми обеща, че ако му покажа как да извърши разделянето, вие ще позволите на освободените души да заминат безпрепятствено на друга планета, за да започнат друг живот. Няма да ги убивате.

Джаред кимна замислен и хвърли бърз поглед към доктора.

— Съгласен съм с тези условия. И мога да гарантирам, че останалите също ще се съгласят с тях. Доколкото разбирам, вие имате план как да ги изведете от планетата?

— Няма да е по-опасно от това, което направихме тази нощ. Точно обратното — просто ще трябва да ги прибавим към купчината, вместо да ги вземаме от нея.

— Добре.

— Имаш ли предвид някакви срокове, в които да бъде извършено всичко? — попита докторът. Опита се да изглежда равнодушен, но усетих напрежението в гласа му.

Просто иска да узнае отговора, който му беше отбягвал толкова дълго, опитах се да се убедя аз. Не че бързаше да ме убие.

— Трябва да върна джипа обратно. Можете ли да почакате? Искам да наблюдавам това.

— Разбира се, Джаред — съгласи се докторът.

— Няма да се бавя — обеща той и се промъкна обратно през цепнатината.

Бях сигурна в това. Нямаше изобщо да отнеме много време. Двамата с доктора запазихме мълчание, докато шумът от катерещия се нагоре Джаред затихна.

— Ти не си говорила за… Мелани, нали? — попита тихо той.

Поклатих глава.

— Мисля, че той разбира накъде отива цялата работа. Сигурно се е досетил за плана ми.

— Обаче не за целия. Той няма да позволи.

— Той не може да има думата — прекъснах го рязко аз. — Или всичко, или нищо, докторе.

Докторът въздъхна. Помълча малко, а след това се протегна и погледна към главния вход:

— Ще отида да говоря с Джеб да подготви нещата.

Посегна към една бутилка върху масата. Хлороформ. Бях сигурна, че душите използват нещо по-добро. Ще трябва да го намеря за доктора, преди да си отида.

— Кой знае за това?

— Все още само Джеб, Арън и Бранд. Всички искат да гледат.

Това не ме изненада. Арън и Бранд вероятно имаха подозрения.

— Не казвай на никого. Не и тази нощ.

Докторът кимна и изчезна в тъмния коридор.

Отидох да седна и се облегнах на стената колкото може по-далеч от приготвената кушетка. Съвсем скоро щях да легна върху нея. Докато се опитвах да мисля за нещо друго, освен за този мрачен факт, си дадох сметка, че не бях чувала Мелани от… Кога ми беше говорила за последен път? Когато се споразумях с доктора ли? Със закъснение се изненадах, че днешното спане край джипа не беше предизвикало никаква реакция от нейна страна.

Мел?

Не последва отговор.

Не беше както преди и затова не се паникьосах. Определено я усещах в главата си, но тя… не ми обръщаше внимание. Какво правеше?

Мел? Какво става?

Не отговори.

Яд ли те е на мен? Съжалявам за онова преди, край джипа. Знаеш, че не направих нищо, така че наистина не е честно…

Тя нетърпеливо ме прекъсна.

О, я престани. Не ти се сърдя. Остави ме на мира.

Защо не искаш да говориш с мен?

Нямаше отговор.

Станах малко по-настоятелна, за да разбера в каква посока вървят мислите й. Тя се опита да ми попречи, да постави стената, но беше твърде слаба, защото отдавна не я беше използвала. Прозрях плана й. Постарах се мислено да не повишавам тон.

Да не си си загубила ума?

Би могло и така да се каже — опита се не особено успешно да ме подразни тя.

Мислиш, че ако изчезнеш, това ще ме спре, така ли?

Какво друго бих могла да направя, за да те спра? Ако имаш по-добра идея, моля те, сподели я.

Не те разбирам, Мелани. Не искаш ли да си отново при тях? Не искаш ли пак да си с Джаред? С Джейми?

Тя се опита да се съпротивлява на съвсем очевидния отговор.

Да, но… Аз не мога… — Замълча за момент, за да се успокои. Установих, че не мога да съм причината за твоята смърт, Скит, не мога да го понеса.

Разбрах мъката й и очите ми се напълниха със сълзи.

Аз също те обичам. Мел. Но тук няма място и за двете. В това тяло, в тази пещера, в техния живот…

Не съм съгласна.

Слушай, престани да се опитваш да се самоунищожиш, става ли? Защото ако реша, че може да го направиш, ще накарам доктора да ме извади още днес. Или ще кажа на Джаред. Само си представи какво може да последва.

Представих си го заради нея и леко се усмихнах през сълзи.

Помниш ли? Той каза, че не знае какво ще направи или няма да направи, за да те задържи тук. — Спомних си за онези изгарящи целувки в коридора… спомних си за други целувки и други нощи, запечатали се в паметта ми. Усетих как се изчервявам.

Не се биеш честно.

Напротив.

Няма да се откажа.

Предупредих те. Ще престанеш да мълчиш.

Тогава започнахме да мислим за друга, не толкова болезнени неща. Като например къде да изпратим Търсачката. След историята, която разказах тази нощ, Мел беше категорично за Планетата на Мъглите, но аз бях на мнение, че Планетата на Цветята ще е по-подходяща. Във вселената нямаше друга планета с толкова мек и приятен климат. Търсачката имаше нужда от едно хубаво, продължително хранене със слънчева светлина.

После мислихме за спомените ми, за онези приятните. За ледените замъци, за нощната музика и за цветните слънца. За нея те бяха като вълшебни приказки. Тя също ми разказа някои. За стъклени пантофки, отровни ябълки, морски сирени, които искали да имат души…

Разбира се, нямахме време да си разказваме много приказки.

Всички дойдоха заедно. Джаред се беше върнал през главния вход. Беше му отнело съвсем малко време. Може би е закарал джипа откъм северната страна и в бързината го е скрил под надвисналите скали.

Чух гласовете им да се приближават. Бяха сериозни и приглушени. По тона им разбрах, че Търсачката е с тях. Разбрах, че е дошло време за първия етап от смъртта ми.

Не.

Следи внимателно. Ти ще трябва да им помогнеш да направят това, когато аз…

Не!

Но тя не протестираше срещу инструкциите ми, а само срещу завършека на мисълта ми.

Джаред внесе на ръце Търсачката в залата. Вървеше най-отпред. Другите го следваха. Арън и Бранд бяха с готови за стрелба оръжия — в случай че тя само се преструваше на изгубила съзнание, готова да скочи и да се нахвърли срещу тях с малките си ръце. Джеб и докторът влязоха последни и аз усетих, че Джеб се взира внимателно в лицето ми. Доколко вече беше успял да се досети със своята изключителна интуиция?

Продължавах да се концентрирам върху предстоящата задача.

Джаред положи изключително внимателно безжизненото тяло на Търсачката върху кушетката. Преди това би ме разтревожило, но сега ме трогна. Разбрах, че го направи заради мен и ми се прииска да се беше отнесъл по този начин с мен още в началото.

— Докторе, къде е „Без болка“?

— Ще ти го донеса — рече тихо той.

Докато чаках, се вгледах в лицето на Търсачката и се запитах как ли ще изглежда, когато домакинът й се почувства свободен. Ще остане ли нещо от нея? Дали домакинът щеше да бъде безпаметен, или законният собственик на тялото щеше да заеме отново мястото си? Дали лицето щеше да ми се стори по-малко отблъскващо, когато през тези очи погледнеше едно друго съзнание?

— Ето, заповядай — каза докторът и ми подаде кутията.

Извадих едно тънко квадратче и му я върнах обратно. Установих, че нямам желание да докосвам Търсачката, но си наложих да действам по-бързо и съсредоточено. Наведох надолу брадичката й и поставих „Без болка“ върху езика й. Лицето й беше много дребно и имах усещането, че ръцете ми са твърде големи. Дребният й ръст винаги ме смущаваше. Изглеждаше ми така неподходящ за нея. Затворих отново устата. Беше влажна — лекарството бързо щеше да се разтвори.

— Джаред, би ли я обърнал по корем, ако обичаш? — попитах аз.

Той направи каквото му казах — отново много внимателно. Точно в този момент запалиха пропановата лампа. В пещерата изведнъж стана светло, почти като през деня. Погледнах инстинктивно и видях, че докторът е метнал върху големите дупки на покрива големи чергила, за да не излиза светлината навън. Беше извършил много приготовления в мое отсъствие.

Стана много тихо. Чувах как Търсачката равномерно вдишва и издишва. Чувах и по-бързото, напрегнато дишане на мъжете в залата. Някой започна да пристъпва от крак на крак и пясъкът заскърца под краката му. Усещах почти физически погледите им върху кожата си. Преглътнах с надеждата, че ще успея да говоря с нормален глас:

— Докторе, ще ми трябват „Излекувай“, „Почисти“, „Запечати“ и „Заглади“.

— Веднага.

Отметнах твърдата черна коса на Търсачката и открих розовата линия в основата на тила й. Загледах се в матовата й кожа и се поколебах.

— Докторе, би ли направил разреза? Аз не… искам.

— Няма проблем, Скит.

Гледах само ръцете му, когато той се приближи и застана срещу мен. Остави малката редица от бели цилиндри на кушетката до рамото на Търсачката. Скалпелът проблесна на ярката светлина.

— Дръж косата й настрани.

Използвах и двете си ръце, за да открия врата й.

— Хубаво щеше да бъде, ако го бях почистил — промърмори докторът, явно чувстващ се неподготвен.

— Не е необходимо. Имаме „Почисти“.

— Знам. — Той въздъхна. Всъщност искаше да извърши обичайната процедура, да почисти мислено мястото в съответствие с някогашните си навици. — Колко място ти е нужно? — попита той, като постави нерешително скалпела само на сантиметри от кожата й.

Усещах как бият сърцата на телата зад мен, които се бяха приближили, за да виждат по-добре. Внимаваха да не се докосват до никой от нас.

— Само по дължината на белега. Това ще е достатъчно.

На него не му се стори така.

— Сигурна ли си?

— Да. О, почакай.

Изведнъж си дадох сметка, че правя всичко наопаки. Не бях Лечител. Не бях създадена за това. Ръцете ми трепереха. Като че ли не можех да откъсна очи от тялото на Търсачката.

— Джаред, би ли ми донесъл един от онези контейнери?

— Разбира се.

Чух го да се отдалечава на няколко крачки, а после и глухия метален звук, с който контейнерът се удари в другите.

— Сега какво?

— Отгоре на капака има едно кръгче. Натисни го.

Чух тихото бръмчене на криоконтейнера, когато той заработи. Мъжете промърмориха нещо и побързаха да се отдръпнат по-далеч от него.

— Добре, отстрани трябва да има ключ… всъщност прилича повече на шайба. Виждаш ли я?

— Да.

— Завърти я надолу до край.

— Добре.

— Какъв е цветът на светлината върху капака на контейнера?

— Ами той… в момента преминава от червено към… яркосиньо. Сега стана светлосин.

Поех дълбоко въздух. Поне контейнерите бяха в изправност.

— Чудесно. Отвори капака и ме чакай.

— Как?

— Под капака има резе.

— Видях го. — Чух резето да щраква и механизмът да се завърта. — Студено е!

— Така и трябва да бъде.

— Как работи? Какъв е източникът на енергия?

Въздъхнах:

— Знаех отговора, когато бях Паяк. Сега не ми е много ясно. Докторе, можеш ли да продължиш? Готова съм.

— Започваме — прошепна докторът и прекара ловко, почти нежно острието на скалпела през кожата. По врата потече кръв и напои кърпата, която докторът беше поставил отдолу.

— Съвсем малко по-дълбоко. Точно под ръба…

— Да, разбирам. — Докторът дишаше учестено. Вълнуваше се.

През червеното проблесна нещо в сребристо.

— Така е добре. Сега ти дръж косата.

Докторът размени мястото си с мен с бързи, плавни движения. Беше добър в Призванието си. От него би излязъл доста добър Лечител.

Не се опитах да скрия от него какво правя. Движенията бяха така незабележими, че той нямаше никаква възможност да види. Нямаше да може да извърши това сам, докато не му обясня.

Плъзнах внимателно върха на пръста си по задния край на мъничкото сребристо създание, докато пръстът ми почти напълно влезе в горещия отвор в основата на врата на тялото домакин. Потърсих пипнешком предната антена, усещайки изпънатите като струни на арфа пипала за закрепване, които стигаха до най-дълбоките кътчета на главата. Подпъхнах пръста си под долната част на тялото на душата, плъзгайки го леко надолу от първите към следващите пипала, твърди и многобройни като четината на четка.

Опипах внимателно точката на съединяване на тези опънати струни точно на местата, където ставаше свързването — бяха не по-големи от главичката на карфица. Прекарах пръста си още по-навътре през около една трета от тях. Можех да броя, но това щеше да отнеме много време. Трябваше да стигна до двеста и седемдесетата връзка, но имаше и друг начин да разбера коя е. Ето го малкият израстък, които правеше съединението малко по-голямо — не колкото главичка на карфица, а колкото зърно на перла. Усещах го гладко под пръста си. Натиснах го внимателно и започнах леко да го разтривам. Душите винаги вършеха всичко с много нежност. Никога грубо.

— Отпусни се — прошепнах едва чуто аз.

И въпреки че душата не можеше да ме чуе, то се подчини. Опънатите струни се отпуснаха и увиснаха. Усетих как се плъзгат по пръста ми, докато се прибираха, почувствах как тялото леко се издува, докато ги приема. Цялата процедура продължи не повече от няколко секунди. Затаих дъх, докато почувствах, че душата извършва вълнообразни движения, когато я докосвах. Освобождаваше се.

Оставих я да се гърчи още малко, а после обвих внимателно с пръсти малкото й, крехко тяло. Повдигнах го, сребристо и блестящо, обляно в кръв, която се стичаше бързо от гладката обвивка и се събираше в ръката ми.

Беше красива. Душата, чието име никога нямаше да науча, се гънеше като сребърна вълна в ръката ми… като някаква красива, переста лента.

Не можех да мразя Търсачката в този й вид. Усетих, че ме обзема почти майчинска обич.

— Наспи се добре, малката ми — прошепнах аз.

Обърнах се по посока на леко бръмчащия криоконтейнер, който Джаред държеше ниско долу и под ъгъл в непосредствена близост до лявата ми страна, за да мога лесно да пусна душата в изумително студения въздух, който излизаше през отвора. Оставих я да се плъзне в малкото пространство, а след това внимателно затворих капака и дръпнах резето.

Взех криоконтейнера от Джаред, обърнах го внимателно във вертикално положение и го притиснах до гърдите си. Отвън температурата му беше същата като в залата. Притиснах го до тялото си, закриляйки го като всяка майка.

Погледнах отново непознатата, която лежеше на масата. Докторът вече посипваше със „Заглади“ запечатаната рана. Бяхме добър екип. Единият се грижеше за душата, а другият за тялото.

Погрижихме се за всеки.

Докторът ме погледна с очи, пълни с възхищение и почуда.

— Изумително — рече той. — Беше невероятно.

— Добра работа — отвърнах тихо аз.

— Кога мислиш, че тя ще се събуди? — попита докторът.

— Зависи колко хлороформ е вдишала.

— Не много.

— И ако все още е тук. Ще трябва да изчакаме и да видим.

Преди да успея да го помоля, Джаред вдигна внимателно безименната жена от кушетката, обърна я по очи и я постави на друга, по-чиста кушетка. Тази проява на нежност от негова страна не ме трогна. Беше за човека, за Мелани…

Докторът отиде при него, провери пулса и надникна под клепачите. Светна с фенерче в неподвижните очи и видя, че зениците се свиват. От тях не се отрази светлина, която да го заслепи. Двамата с Джаред продължително се спогледаха.

— Ама тя наистина го направи — каза тихо Джаред.

— Да — съгласи се докторът.

Не чух кога Джеб застана до мен.

— Чудесно се справи, дете — рече той.

Аз само свих рамене.

— Изпитваш ли угризения?

Не отговорих.

— Естествено. Аз също, скъпа. Аз също.

Арън и Бранд разговаряха зад мен, повишавайки тон от вълнение, като си отговаряха един на друг, преди още да са задали въпросите. Там нямаше конфликт.

— Почакай да видиш какво ще стане, когато чуят и другите!

— Мисля да…

— Трябва да отидем да докараме някой…

— Веднага, готов съм…

— Стой! — скара се Джаред на Брад. — Никакво отвличане на души, докато криоконтейнерът не бъде изстрелян в космоса. Нали така, Скит?

— Точно така — потвърдих с по-твърд глас и притиснах контейнера до гърдите си.

Брад и Арън недоволни се спогледаха. Трябваше да се сдобия с повече съюзници. Джаред, Джеб и докторът бяха само трима, макар безспорно да имаха най-голямо влияние тук. Въпреки това щяха да имат нужда от подкрепа.

Знам какво означаваше това.

Възнамерявах да говоря с Иън. Разбира се и с другите, но той трябваше да бъде един от тях. При тази мисъл почувствах как сърцето ми се сви. Бях направила много неща, които не бях искала да правя, откакто се присъединих към човеците, но нищо не беше толкова болезнено. Дори решението ми да разменя живота си срещу този на Търсачката. Това беше огромна, голяма болка, но беше почти поносима, защото беше свързана с нещо по-значимо. Мисълта да се сбогувам с Иън ме прорязваше като бръснач и ми пречеше да гледам на нещата в по-широка перспектива. Искаше ми се да има начин, какъвто и да е той, да му спестя същата болка. Обаче нямаше.

Единственото друго по-лошо нещо беше да се сбогувам с Джаред. Това щеше да е като пареща, гнойна рана. Защото той нямаше да чувства болка. Радостта му щеше да е много по-голяма от някакво си съжаление, което би могъл да изпита заради мен.

Що се отнасяше до Джейми, изобщо нямах намерение да изтърпявам това сбогуване.

— Скит! — извика рязко докторът.

Побързах да се приближа до леглото, над което се беше надвесил докторът. Преди да стигна там, забелязах, че малката матова ръка, която висеше от ръба на кушетката, свиваше и разпускаше юмрука си.

— Ох — простена от човешкото тяло познатият глас на Търсачката. — Ох.

В залата настъпи пълна тишина. Всички гледаха към мен, като че ли аз бях експертът по човеците. Побутнах с лакът доктора, защото ръцете ми все още бяха прегърнали контейнера.

— Говори й — прошепнах аз.

— А? Ало? Чувате ли ме… госпожице? Спасена сте. Разбирате ли ме?

— Ох — изохка тя. Премигна и отвори очи, след което бързо се вторачи в доктора. Изражението показваше, че не е зле. „Без болка“ сигурно я караше да се чувства чудесно. Очите й бяха черни като оникс. Зашариха из стаята, докато се спряха на мен. Бързо ме разпозна, след което се намръщи. Извърна очи и отново погледна доктора.

— Радвам се, че отново си върнах главата — каза тя със силен, ясен глас. — Благодаря.