Скитница

Глава 31Необходима

Замръзнах, а после бързо извърнах глава, за да видя дали има някой зад мен.

— Гладис беше жена му — прошепна едва чуто Джейми. — Тя не можа да избяга.

— Гладис — обърна се към мен Уолтър, без да го интересува реакцията ми, — можеш ли да повярваш, разболях се от рак? Що за късмет? В живота си никога не съм вземал нито един ден болнични… — Гласът му затихна и аз престанах да го чувам, но устните му продължаваха да се движат. Беше твърде слаб, за да си повдигне ръката, и затова бавно плъзна пръсти по ръба на кушетката към мен.

Иън ме побутна напред.

— Какво трябва да направя? — попитах тихо. Капчиците пот, появили се по лицето ми, нямаха нищо общо с горещия влажен въздух.

— Дядо живя сто и една години — продължи с хъркащ глас Уолтър. — Никой в рода ми не е имал рак, дори и братовчедите. Леля ти Ригън не беше ли болна от рак на кожата?

Погледна ме доверчиво, очаквайки да му отговоря. Иън ме сръга в гърба.

— Ами… — рекох нерешително аз.

— Може би е била лелята на Бил — рече Уолтър.

Погледнах паникьосана Иън, който сви рамене.

— Помагай — подканих го безмълвно аз.

Той ми даде знак да хвана търсещите пръсти на Уолтър. Кожата му беше бяла като тебешир и прозрачна. Виждах как кръвта едва-едва пулсира в сините вени на ръката му. Повдигнах я внимателно, страхувайки се за костите му, които Джейми каза, че били много крехки. Беше много лека, сякаш беше куха.

— О, Гладис, толкова ми беше трудно без теб. Тук е хубаво, ще ти хареса, дори и когато ме няма. Има много хора, с които да си говориш. Знам колко обичаш да си приказваш с някого… — Гласът му отново притихна и престанах да различавам думите, но устните му продължаваха да изричат това, което искаше да сподели с жена си. Не престанаха да се движат дори и когато затвори очи и главата му се отпусна на една страна.

Иън намери мокра кърпа и започна да бърше лъсналото от пот лице на Уолтър.

— Не ме бива да… лъжа — прошепнах аз, като наблюдавах движещите се устни на човека, за да се уверя, че не ме чува. — Не искам да го разстройвам.

— Не е нужно да казваш каквото и да било — увери ме Иън. — Той не е на себе си и няма да забележи.

— Приличам ли на нея?

— Никак. Виждал съм нейна снимка. Пълна и с червена коса.

— Добре, остави на мен.

Иън ми подаде кърпата и аз избърсах потта от врата на Уолтър. Когато ръцете ми са заети с нещо, се чувствам по-добре. Уолтър продължи да мълви. Стори ми се, че чух да казва „Благодаря, Гладис, беше много мила.“

Не бях забелязала, че докторът е престанал да хърка. Чух зад гърба си познатия глас. Беше много внимателен и не се стреснах:

— Как е той?

— Има халюцинации — прошепна Иън. — От брендито ли е, или от болката?

— Мисля, че е по-скоро от болката. Бих дал дясната си ръка за малко морфин.

— Може би Джаред ще сътвори някое ново чудо — предположи Иън.

— Може би — каза с въздишка докторът. — Лечител.

Продължих разсеяно да бърша бледото лице на Уолтър и се заслушах по-внимателно, но те престанаха да говорят за Джаред.

Не е тук — прошепна Мелани.

Отишъл е да търси нещо, за да помогне на Уолтър — съгласих се аз.

Сам — добави тя.

Замислих се за последния път, когато го видях — за целувката, за това, че беше повярвал…

Вероятно е искал да остане известно време сам.

Надявам се, че не е излязъл навън, за да се убеди отново, че ти не си някоя Търсачка с дарби на актриса…

Възможно е, разбира се.

Мелани безмълвно изпъшка.

Иън и докторът разговаряха тихо за незначителни неща. Говореше най-вече Иън, който му разказваше какво става напоследък в пещерите.

— Какво е станало с лицето на Скит? — попита го тихо докторът, но въпреки това го чух.

— Пак същото — отвърна ядосан Иън.

Докторът недоволен изсумтя и после цъкна с език.

Иън му разказа малко за урока, който бях изнесла тази вечер и за въпросите на Джефри.

— Щеше да е много добре, ако в Мелани се беше настанил някой Лечител — рече замислен докторът.

Трепнах, но те бяха зад мен и може би не забелязаха.

— Имаме късмет със Скит — възрази Иън. — Никой друг не…

— Знам — прекъсна го добродушен както винаги докторът. — Колко жалко, че Скит не е проявявала по-голям интерес към медицината.

— Съжалявам — рекох тихо аз. — Ползвах, без да се замисля, предимствата на безупречното си здраве, без изобщо да проявявам любопитство за причината.

Една ръка докосна рамото ми.

— Не е нужно да се извиняваш за каквото и да било — каза Иън.

Джейми седеше смълчан. Огледах се и го видях, че се е свил на кушетката, на която дремеше докторът.

— Става късно — рече докторът. — Тази нощ Уолтър няма да ходи никъде. По-добре ще е да поспите.

— Пак ще дойдем — обеща Иън. — Кажи ни какво да донесем за двама ви.

Оставих ръката на Уолтър и леко я потупах. Той рязко отвори очи и се взря в мен с по-съсредоточен поглед.

— Тръгваш ли си? — изхърка той. — Нужно ли е да си вървиш толкова скоро?

Отново поех бързо ръката му.

— Не, не е нужно да тръгвам.

Той се усмихна и отново затвори очи. Пръстите му едва-едва стиснаха моите.

Иън въздъхна.

— Вие можете да вървите — казах му аз. — Нямам нищо против да остана. Отведи Джейми да си легне.

Иън огледа помещението.

— Почакай малко — рече той и грабна най-близката кушетка.

Не беше тежка. Вдигна я и я постави до тази на Уолтър. Протегнах колкото е възможно повече ръката си, за да не разбутвам Уолтър, докато Иън нагласи кушетката. После той ме вдигна със същата лекота и ме положи на леглото редом с Уолтър. Той така и не отвори очи. Ахнах изненадана как Иън най-безцеремонно ме вдигна, все едно че бях човек.

Посочи с брадичка към ръката на Уолтър, която стискаше моята.

— Мислиш ли, че ще можеш да спиш така?

— Да, сигурна съм.

— Приятни сънища, тогава. — Усмихна ми се, а после се обърна и вдигна Джейми от другата кушетка. — Хайде да вървим, момче, — рече той и понесе момчето с такава лекота, като че ли беше малко дете. Тихите стъпки на Иън постепенно затихнаха в далечината, докато престанах съвсем да ги чувам.

Докторът се прозя и отиде да седне зад бюрото, което си беше направил от дървени каси и една алуминиева врата, като взе слабата лампа със себе си. Стана твърде тъмно, за да мога да виждам лицето на Уолтър и това ме изнерви. Като че ли вече беше умрял. Утешавах се с това, че пръстите му все още стискаха моите.

Докторът започна да рови из някакви книжа и едва чуто да си тананика със затворена уста. Въпреки лекото шумолене на хартията се унесох в сън.

На сутринта Уолтър ме позна. Събудих се, едва когато се появи Иън, за да ме съпроводи обратно. Трябваше да се приберат стеблата в царевичната нива. Обещах на доктора да му донеса закуска преди да отида на работа.

Последното нещо, което направих, беше да освободя внимателно изтръпналите си пръсти от пръстите на Уолтър.

Той отвори очи и прошепна:

— Скит?

— Уолтър? — Не бях сигурна колко дълго ще продължи да ме познава и дали си спомня нещо от предишната нощ. Ръката му стисна въздуха и аз му подадох лявата си, която не беше така изтръпнала.

— Дошла си да ме видиш. Много мило от твоя страна. Знам, че… сега, когато другите се върнаха… Ще ти е трудно… Лицето ти…

Очевидно му беше трудно да мърда устните си, за да произнася думите, а очите му ту се фокусираха, ту гледаха някъде в празното пространство. Колко типично за него първите му думи да са на загриженост за мен.

— Всичко е наред, Уолтър. Как се чувстваш?

— О… — Той тихо изпъшка. — Не толкова… Докторе?

— Тук съм — рече тихо докторът, застанал зад мен.

— Има ли още алкохол? — попита, задъхвайки се, той.

— Разбира се.

Докторът вече се беше подготвил. Поднесе гърлото на една бутилка от дебело стъкло към отпуснатите устни на Уолтър и внимателно започна да налива малко по малко тъмнокафявата течност в устата му. Уолтър премигваше при всяка глътка, която изгаряше гърлото му. Част от течността се стече от устата му върху възглавницата. Миризмата ме удари в носа.

— Така по-добре ли е? — попита докторът, след като дълго налива алкохола в гърлото на Уолтър.

Уолтър изсумтя. Не ми прозвуча като потвърждение. Затвори очи.

— Още ли? — попита докторът.

Уолтър направи гримаса и пак простена. Докторът тихо изруга.

— Къде е Джаред? — промърмори той.

Изтръпнах при произнасянето на името. Мелани се размърда, а после отново се унесе.

Лицето на Уолтър пребледня и той отпусна глава върху възглавницата.

— Уолтър? — прошепнах аз.

— Болката е твърде силна и не може да остане в съзнание. Остави го — рече докторът.

Усетих стягане в гърлото.

— Какво мога да направя?

— Каквото и аз, което означава нищо. Безполезен съм — каза докторът и в гласа му се усети отчаяние.

— Не говори така, докторе — заяви Иън. — Не си виновен. Светът не е такъв, какъвто беше. Никой не очаква повече от теб.

Сведох глава. Не, техният свят вече не беше такъв, какъвто беше. Нечия ръка докосна моята.

— Хайде да вървим — прошепна Иън.

Кимнах и започнах внимателно отново да измъквам ръката си.

Уолтър отвори очи, без да ме вижда.

— Глади? Тук ли си? — проплака той.

— Тук… съм — отвърнах колебливо аз и му позволих отново да стисне ръката ми. Иън сви рамене.

— Ще донеса храна и на двамата — каза тихо и се отдалечи.

Чаках с нетърпение завръщането му, изнервена от заблудата на Уолтър. Непрекъснато повтаряше името на Гладис, но не искаше нищо от мен, за което му бях благодарна. След около половин час започнах да се ослушвам за стъпките на Иън в тунела, като се питах какво ли го е забавило толкова. През цялото време докторът стоеше зад бюрото си, свел рамене, загледан в нищото. Виждаше се колко безполезен се чувства.

После чух нещо, но не бяха стъпки.

— Какво е това? — попитах го шепнешком. Уолтър отново беше притихнал, може би беше изпаднал в безсъзнание. Не исках да го безпокоя.

Докторът се обърна да ме погледне, извърна глава в същата посока и се ослуша. Шумът приличаше на странно барабанене — бързо и леко. Стори ми се, че стана съвсем малко по-силно, но после отново отслабна.

— Странно — рече докторът. — Звучи почти като… — Той замълча и сбърчи чело, за да се концентрира, а непознатият звук стихна.

Продължихме напрегнато да се ослушваме и затова чухме стъпките още от далеч. Не приличаха на очакваните равномерни крачки на завръщащия се Иън. Той бягаше… не, направо спринтираше.

Докторът реагира веднага на този обезпокоителен звук. Изтича бързо напред, за да посрещне Иън. И аз исках да видя какво става, но не ми се щеше да разстройвам Уолтър, като отново си измъкна ръката. Затова продължих да се ослушвам.

— Бранд? — чух да казва изненадан докторът.

— Къде е то? Къде е то? — попита задъхан другият мъж. Бързите стъпки спряха само за секунда, а после продължиха, макар и не толкова бързо.

— За какво говориш? — попита докторът.

— Паразитът! — изсъска нетърпеливо Бранд, когато се показа през сводестия вход.

Той не беше едър мъж като Кайл или Иън. Вероятно беше само с няколко сантиметра по-висок от мен, но беше набит и широкоплещест като носорог. Очите му бързо огледаха помещението. В продължение на половин секунда пронизително ме изгледа, после се втренчи в безжизненото тяло на Уолтър, а след това бързо обиколи пещерата и пак се вторачи в мен.

В този момент докторът го настигна и го сграбчи с дългите си пръсти за рамото, точно когато широкоплещестият мъж направи първата крачка към мен.

— Какво правиш? — почти изрева докторът. За пръв път го чувах да повишава така тон.

Преди Бранд да отговори, предишният звук се възобнови. От тих премина в пронизително силен, а после отново затихна така внезапно, че всички останахме като замръзнали по местата си. Когато се чуваше най-силно, въздухът трепереше от бумтенето.

— Това да не би… да не би да е хеликоптер? — прошепна докторът.

— Да — отвърна шепнешком Бранд. — Търсачката е — онази, предишната, която го търсеше. — Посочи с брадичка към мен.

Изведнъж почувствах силно стягане в гърлото. Едва успявах да поемам въздух. Главата ми се замая.

— Не! Не сега. Моля те.

Какъв й е проблемът? — Озъби се Мел в главата ми. — Защо не ни остави на мира?

Не можем да я оставим да ги открие!

Но как да я спрем?

Не знам. За всичко съм виновна аз.

Аз също, Скит. Вината е и на двете.

— Сигурен ли си? — попита докторът.

— Кайл успя ясно да я види с бинокъла, докато висеше. Същата както преди.

— Тук ли търси? — попита ужасен докторът и бързо погледна към изхода. — Къде е Шарън?

Бранд поклати глава.

— Само прави кръгове. Започна от Пикачо и постепенно ги разширява. Не се спира на нищо конкретно. Направи няколко кръга над мястото, където изоставихме колата.

— Шарън? — попита отново докторът.

— Тя е с децата и с Лусина. Добре са. Момчетата стягат багажа, в случай, че се наложи да се измъкнем през нощта, но Джеб казва, че това е малко вероятно.

Докторът пое дълбоко въздух, а после се отправи към бюрото си. Подпря се на него така, сякаш току-що беше завършил бягане на дълги разстояния.

— Значи всъщност нищо не се е случило — рече тихо той.

— Не. Просто трябва да кротуваме няколко дни — увери го Бранд. Отново огледа помещението, като непрекъснато спираше погледа си върху мен. — Имаш ли под ръка някакво въже? — попита той. Дръпна края на чаршафа на една празна кушетка и го разгледа.

— Въже? — повтори с недоумение докторът.

— За паразита. Кайл ме изпрати тук да го пазя.

Мускулите ми несъзнателно се свиха, ръката ми стисна прекалено силно пръстите на Уолтър и той изохка. Опитах се да запазя спокойствие, като продължих да гледам суровото лице на Бранд. Чакаше какво ще каже докторът.

— Дошъл си тук да пазиш Скит? — попита отново с твърд глас той. — И защо мислиш, че това е необходимо?

— Хайде, докторе, не ставай глупав. Тук при теб има големи отдушници и много светлоотразяващ метал. — Бранд посочи към шкафа, опрян в далечната стена. — Можеш за малко да се разсееш и през това време то ще изпрати сигнали на Търсачката.

Поех рязко въздух и това се чу в смълчаната стая.

— Виждаш ли? Предполагам, че тъкмо това възнамерява да направи.

Аз исках да се скрия под някоя голяма скала от нетрепващите очи на моята Търсачка, а той си въобразяваше, че искам да я насоча насам. Да я доведа тук, за да убие Джейми, Джаред, Джеб, Иън… Започна да ми се повдига.

— Можеш да си вървиш, Бранд — заяви с леден тон докторът. — Ще наглеждам Скит.

Бранд повдигна вежда.

— Какво ви стана бе, хора? На теб, на Иън и на Труди, на останалите? Като че ли сте хипнотизирани. Ако нещо с очите ви не беше наред, бих се учудил.

— Върви си и се чуди, колкото си искаш, Бранд, но се махни.

Бранд поклати глава.

— Трябва да свърша една работа.

Докторът тръгна към него и спря, когато застана между Бранд и мен, а после скръсти ръце на гърдите си.

— Няма да я докосваш.

Бумтенето на хеликоптера се чу в далечината. Всички останахме напълно неподвижни и не смеехме да дишаме, докато звукът отслабна. Когато отново настъпи тишина, Бранд поклати глава. Не каза нищо. Само отиде до бюрото на доктора и взе стола му. Занесе го до стената, където беше шкафът, стовари го на земята и се отпусна така тежко върху него, че металните му крака изскърцаха върху каменния под. Наведе се напред, сложи ръце върху коленете си и се загледа в мен. Приличаше на лешояд, който чака заекът да престане да мърда. Докторът стисна зъби.

— Гладис — прошепна Уолтър, идвайки отново в съзнание — ти си тук.

Бях прекалено изнервена, за да говоря, докато Бранд ме наблюдаваше. Само потупах ръката му. Очите му потърсиха лицето ми, за да видят познатите черти, които не бяха там.

— Боли, Глади. Много боли.

— Знам — прошепнах аз.

— Докторе?

Той беше вече готов с брендито в ръка.

— Отвори, Уолтър.

Шумът от хеликоптера се чуваше някъде отдалече, но все още твърде наблизо. Докторът трепна и няколко капки от брендито се разляха върху ръката му.

Денят беше ужасен. Най-лошият от живота ми на тази планета, дори по-лош от първия ми ден в пещерите и от последния, прекаран в сухата, гореща пустиня, когато бях само на часове от смъртта.

Хеликоптерът отново и отново продължаваше да кръжи. Понякога минаваше повече от час и започвах да си мисля, че най-после това ще свърши. Но после звукът отново се връщаше и мислено си представях упоритата й физиономия и изпъкналите й очи, които оглеждат голата пустиня за следи от хора. Опитах се с усилие на волята да не мисля за нея, като се съсредоточих върху спомените си за еднообразната, безцветна равнина на пустинята, надавайки се да я накарам по някакъв начин да се убеди, че тук няма нищо и да си тръгне.

Бранд не сваляше от мен изпълнените си с подозрение очи. Усещах непрекъснато погледа му, въпреки че рядко вдигах очи към него. Положението малко се подобри, когато Иън се върна. Беше донесъл наведнъж закуската и обяда ни. Беше целият изпоцапан от събирането на багажа за евакуация — каквото и да означаваше това.

Имаха ли къде да отидат? Иън така се намръщи, че заприлича на Кайл, когато Бранд му обясни накратко защо е там. След това издърпа още една празна кушетка до моята, за да може да седне на нея и да ме скрие от очите на Бранд.

Хеликоптерът и подозрителният поглед на Бранд не бяха най-лошото. В нормален ден, ако се случеше подобно нещо, то би било крайно мъчително. Обаче днес това беше нищо.

Към обяд докторът даде на Уолтър последното останало бренди. Само минути по-късно Уолтър започна да се извива, да стене и да се задъхва. Пръстите му изподраскаха моите, но когато ги отдръпвах, стенанията му преминаваха в крясъци. Веднъж станах, за да отида до тоалетната. Бранд ме последва, което накара Иън също да дойде. Когато се върнахме, след като почти тичахме през целия път, крясъците на Уолтър вече бяха направо нечовешки. Докторът гледаше с празен поглед пред себе си, измъчван от безсилието си.

Уолтър притихна за малко, когато му заговорих и го накарах да си помисли, че жена му е наблизо. Това беше лесна, благородна лъжа. Бранд недоволно изсумтя, но аз не му обърнах внимание. Само болката на Уолтър имаше значение.

Обаче воплите и гърчовете продължиха и Бранд започна да се разхожда напред-назад в другия край на помещението, като се стараеше да е колкото е възможно по-далеч.

Когато светлината над нас стана оранжева, Джейми дойде да ме потърси и донесе храна за четирима. Не му позволих да остане. Накарах Иън да го отведе обратно в кухнята, за да се нахрани, и настоях да ми обещае да го наблюдава през цялата нощ, за да не се промъкне обратно тук. Уолтър не можеше да не крещи, защото докато се извиваше, мърдаше счупения си крак и този звук беше направо непоносим. Не исках тази нощ да се запечата в паметта на Джейми така, както щеше със сигурност да се запечата в паметта на доктора и в моята. Може би и в тази на Бранд, въпреки че той правеше всичко възможно да не обръща внимание на Уолтър, запушваше си ушите и тананикаше със затворена уста някаква нестройна мелодия.

Докторът не се опита да се дистанцира от ужасните страдания на Уолтър и страдаше заедно с него. От крясъците върху лицето му се врязваха такива дълбоки бръчки, сякаш кожата му беше издрана от ноктите на някакво животно. Беше странно да се види такова дълбоко състрадание у един човек, особено пък у доктор. След като го наблюдавах как изживява болката на Уолтър, започнах да гледам на него по съвсем друг начин.

Мъката му беше толкова голяма, че сякаш вътрешно кървеше. Невъзможно бе да повярвам, че докторът е жесток човек, той просто не можеше да бъде мъчител. Опитах се да си спомня какво бе казано, за да започна да правя подобни догадки. Някой беше ли го обвинил открито? Едва ли беше така. Вероятно ужасът, който изпитвах тогава, ме беше накарал да стигна до подобни неверни заключения. Съмнявах се, че мога да изпитвам недоверие към доктора след този кошмарен ден. Въпреки това неговата болница щеше да продължи да е за мен едно ужасно място.

Когато и последните остатъци от дневната светлина изчезнаха, хеликоптерът също престана да кръжи. Стояхме в тъмното и не смеехме да пуснем дори слабата синя светлина. Минаха няколко часа преди някой от нас да повярва, че акцията по издирването е прекратена. Бранд първи реши, че е така. Беше му дошло до гуша да стои в болницата.

— Логично е да се откаже — промърмори той и се отправи към изхода. — Не може да види нищо през нощта. Ще взема лампата с мен, докторе, за да не се опита любимият паразит на Джеб да направи нещо с нея, и ще си вървя.

Докторът не отговори и дори не погледна намусения мъж, когато той се отдалечи.

— Накарай я да престане, Глади, накарай я да престане — замоли ме Уолтър. Избърсах потта от лицето му, докато той продължаваше с всички сили да стиска ръката ми.

Времето като че ли забави ход и напълно спря. Тъмната нощ сякаш нямаше край. Крясъците на Уолтър станаха още по-чести и по-сърцераздирателни.

Мелани беше някъде далеч, тъй като знаеше, че не може да помогне с нищо. Ако Уолтър нямаше нужда от мен, аз също бих се скрила някъде. В главата ми нямаше никой друг. Бях съвсем сама. Това бях искала някога. Сега се чувствах като изгубена.

След време някаква сива светлина започна да се промъква през Отдушниците отгоре. Бях почти заспала, но стенанията и крясъците ми пречеха да потъна в сън. Чувах как докторът похърква зад мен. Бях доволна, че можеше да се спаси поне за малко.

Не усетих кога е влязъл Джаред. Опитваше се едва чуто да успокоява Уолтър.

— Тук съм, тук съм — прошепнах аз, когато той отново започна да крещи името на жена си.

— Тихо, всичко е наред. — Думите нямаха значение. Просто трябваше да казвам нещо и като че ли гласът ми наистина го караше да крещи по-малко.

Не знам колко дълго Джаред ме бе наблюдавал заедно с Уолтър, преди да разбера, че е там. Вероятно е минало известно време. Бях сигурна, че първата му реакция ще бъде гневна, но когато го чух да говори, гласът му беше спокоен:

— Докторе — каза той и аз усетих леглото до мен да се клати, — събуди се, докторе.

Издърпах рязко ръката си и се извърнах, все още неориентирана, за да видя лицето, което безпогрешно свързвах с този глас.

Очите му ме гледаха, докато разтърсваше рамото на спящия човек. Поради слабата светлина беше невъзможно да прочета какво казват. Лицето му беше абсолютно безизразно.

Изведнъж Мелани се оживи. Вгледа се в чертите му, опитвайки се да прочете мислите зад маската на равнодушието.

— Глади! Не си отивай! Недей! — Крясъците на Уолтър накараха доктора да се изстреля от кушетката като катапултиран. Извърнах се отново към Уолтър и пъхнах изранената си ръка в търсещите му пръсти.

— Ш-ш-шт, ш-ш-шт! Уолтър, тук съм. Няма да те изоставя. Няма, обещавам ти.

Той притихна, продължавайки да хленчи като малко дете. Изтрих влагата от челото му. Хлипането му престана и премина във въздишка.

— Защо е всичко това? — промърмори Джаред зад мен.

— Тя е най-добрият болкоуспокоител, който можах да намеря — рече уморено докторът.

— Е, аз ти намерих нещо по-добро от един кротък Търсач.

Стомахът ми се сви на топка, а Мелани изсъска в главата ми.

Колко глупав и заслепен от упоритостта си — възмути се тя. Няма да ти повярва дори и ако му кажеш, че слънцето залязва на запад.

Обаче докторът не обърна внимание на обидата към мен.

— Намерил си нещо!

— Морфин — не е много. Щях да дойда по-рано, ако Търсачката не ме беше засякла навън.

Докторът моментално пристъпи към действие. Чух го, че рови из нещо подобно на хартия, а след това възхитен възкликна:

— Джаред, ти си човек-чудо!

— Докторе, само сек…

Обаче докторът вече беше до мен. Нетърпението оживи измъченото му лице. Ръцете му държаха малка спринцовка. Заби иглата в сгъвката на лакътя на Уолтър на ръката, която стискаше моята. Извърнах лице настрани. Стори ми се толкова ужасно да забиеш нещо през кожата му.

Но не можех да оспорвам резултатите. След около половин минута цялото тяло на Уолтър се отпусна и се превърна в купчина плът върху тънкия дюшек. Дишането му от рязко и ускорено стана равномерно. Ръката му се отпусна и освободи моята.

Разтрих лявата си ръка с дясната, за да се опитам да възстановя кръвообращението в пръстите си. Това беше съпроводено от леки убождания под кожата.

— Докторе, така наистина няма да стигне — прошепна Джаред.

Вдигнах очи от лицето на Уолтър, което най-после се беше успокоило. Джаред беше с гръб към мен, но видях изненаданото изражение на доктора.

— Достатъчно за какво? Нямам намерение да го пестя за черни дни, Джаред. Разбира се, бих искал да имаме още от него, за да можем отново да го използваме, ако се наложи, но нямам намерение да оставя Уолтър да крещи от болка, след като мога да му помогна!

— Нямах това предвид — рече Джаред. Говореше така, като че ли многократно го беше обмислял. Бавно и спокойно, като дишането на Уолтър. Докторът се намръщи в недоумение.

— Има достатъчно, за да спре болката може би за три или четири дни, това е всичко — рече Джаред. — Ако му я даваш на дози.

Не разбрах какво казваше Джаред, но докторът разбра.

— Аха — рече с въздишка той. Обърна се да погледне отново Уолтър и видях, че очите му се просълзиха. Отвори уста да заговори, но не каза нищо.

Исках да разбера за какво говорят, но присъствието на Джаред ме накара да запазя мълчание. Предишната ми сдържаност, от която напоследък рядко имах нужда, се върна отново.

— Не можеш да го спасиш. Можеш само да му спестиш болката.

— Знам — отвърна докторът. Гласът му секна, като че ли бе готов да се разплаче. — Прав си.

Какво става? — попитах аз. Докато чувствах, че Мелани е наблизо, можех да я използвам.

Ще убият Уолтър — каза ми равнодушно тя. — Има достатъчно морфин, за да му се даде една свръхдоза.

Ахнах от изненада и това се чу ясно в смълчаното помещение. Не погледнах, за да видя как ще реагират двамата здрави мъже. Очите ми се напълниха със сълзи, когато се наведох над възглавницата на Уолтър.

Не — помислих си аз — не. Не още. Не.

Предпочиташ да умре, крещейки, така ли?

Аз просто… Не мога се примиря с тази… безвъзвратност. Няма никога повече да видя моя приятел.

Колко от другите ти приятели си се върнала да видиш, Скит?

Не съм имала такива приятели преди.

Спомените за приятелите ми на другите планети бяха много смътни в главата ми. Душите бяха толкова еднакви и в някои отношения напълно непроменими. Уолтър определено си беше той. Когато си отидеше, никой нямаше да запълни мястото му.

Подложих ръце под главата му и оставих сълзите си да капят върху кожата му. Опитах се да потисна плача си, но не можах и сълзите ми продължиха да се леят.

Разбирам. Още нещо, което ти се случва за пръв път — прошепна Мелани. — Усетих в тона й съчувствие. Съчувствие към мен, това също беше за пръв път.

— Скит? — обади се докторът.

Само поклатих глава, неспособна да отговоря.

— Мисля, че остана тук прекалено дълго — каза той. Усетих ръката му лека и топла върху рамото си. — Трябва да си починеш.

Отново разтърсих глава и продължих тихо да плача.

— Изтощена си — отбеляза той. — Иди да се измиеш. Разтъпчи се, хапни нещо.

Гневно го изгледах.

— Уолтър ще бъде ли тук, когато се върна? — промълвих през сълзи.

Той нетърпеливо ме изгледа.

— Това ли искаш?

— Бих искала да имам възможност да се сбогувам. Той ми е приятел.

Докторът ме потупа по ръката.

— Знам, Скит. Аз също. Няма да бързам. Излез малко на въздух и пак се върни. През това време Уолтър ще е заспал.

Вгледах се в измъченото му лице и реших, че е искрен. Кимнах и положих внимателно главата на Уолтър върху възглавницата. Може би, ако напуснех за малко това място, щях да измисля как да се справя. Не знаех как. Нямах опит в окончателните сбогувания.

Тъй като бях влюбена в Джаред, независимо че той не ми отговаряше със същото, трябваше да го погледна преди да тръгна. Мел също искаше, но желанието й беше да ме изключи някак от този процес.

Той ме гледаше. Имах чувството, че ме гледа отдавна. Лицето му беше спокойно, но в него отново съзрях изненада и подозрение. Това ме накара да се почувствам уморена. Какъв беше смисълът да се преструвам сега, дори и ако бях наистина талантлива лъжкиня? Уолтър никога нямаше да се застъпи повече за мен. Нямаше да мога вече да го успокоявам.

Срещнах погледа на Джаред в продължение на една дълга секунда, а после се обърнах и се отправих с бързи крачки към тъмния коридор, който все пак бе по-светъл от изражението му.